Ани

Борис Николов (30.12.1900-22.12.1991) III част – "СЛОВОТО НА ЖИВОТА ПАЗИМ" Соня Митева /В-к „Братски живот”, 2008 г., бр.26/ "Словото на живота пазим" – тези думи стават мото в живота на Борис Николов след заминаването на Учителя. Те изразяват онази свещена идея, която организира чувствата, мислите, делата му. Пазенето на свещения дар – Божието слово, е усилие на човешкия дух през вековете. Сега то има своите конкретно-исторически измерения, и както винаги, това е свързано с трудности, изпитания и страдания. Новата 1945 г. идва на Изгрева с незаглъхналата скръб и объркване след заминаването на Учителя, с трудностите на следвоенното време и сложната политическа обстановка в страната. "Всички бяхме като зашеметени, спомня си Борис Николов, но скоро се съвзехме и започнахме да мислим: "А сега накъде без Учителя?" И понеже Учителя бе в Словото си, тогава решихме, че трябва да запазим и съхраним Словото. Така се оформиха задачите след заминаването на Учителя. А те бяха много, но отделихме най-главните и започнахме да ги разрешаваме. 1.Да се изкупят наследствените права върху Словото от физическите наследници на Учителя. 2.Да се създаде печатница на Изгрева, да се осигурят хора и хартия за отпечатването и подвързването на книгите. 3.Да се дешифрират стенограмите и подготвят за печат." Изпълнението на тези задачи започва веднага с решителни, делови и последователни действия. На наследниците се изплаща голяма парична сума, с която се изкупуват авторските права върху Словото. Според указанията на Учителя стенографките предават на Борис Николов цялото непечатано Слово, след което той организира неговото дешифриране, преписване и съхранение. "След като поех неотпечатаните беседи, разказва брат Борис, организирах дешифрирането на стенограмите. Дадох ги на Елена Андреева, осигурих й хубава стая с отопление, където да работи, предоставих й нова пишеща машина, хартия и елементарна заплата за преживяване. За 10 години тя дешифрира всичките беседи и ги преписва в четири екземпляра." Следва закупуване на печатна машина, осигуряване на помещение за печатницата, намирането на оловни букви с различни шрифтове. Въпреки множеството препятствия, всичко това се нарежда точно навреме. Най-големи са трудностите при намирането на хартия. "Тогава хартията беше под държавно разпределение, разказва брат Борис, непрекъснато поднасяхме молби за отпускане на хартия, но все ни отказваха. Аз съм си водил бележки, от които се вижда, че за пет години съм ходил 145 пъти без да ми дадат хартия." В този критичен момент на брат Неделчо Попов му хрумва спасителната идея да се закупува хартията, оставаща при отпечатването на ежедневните вестници. Хартията, навита на ролки от по 10 кг., всеки ден се пренася с каруца на Изгрева, където няколко сестри разгъват ролките. По този начин е осигурен постоянен източник на хартия, а печатницата работи без прекъсване шест години, от 1945 до 1951 г. През тези години са напечатани 51 тома по 3500 екземпляра. "Тъй че вече имахме, разказва брат Борис, печатарски работници, книговезница и работници за развиване на хартия. Имахме си и директор. Аз направих един дипломатически ход. Турих като ръководител на печатницата Никола Антов. Той беше опасен човек. Можеше да издаде цялата ни печатарска дейност. След като беше сложен за директор на печатницата, беше поласкан, а и получаваше заплата, той и жена му, която работеше в книговезницата." На 13 март 1950 г. е гласувано постановление, съгласно което се отчуждава печатница "Житно зърно", а шест месеца по-късно имуществото й е конфискувано. Така времето, отпуснато за отпечатване Словото на Учителя, изтича. Десет години по-късно, минал през ада на изпитанията, от затворническата килия, брат Борис ще напише в едно от писмата си до Мария Тодорова: "Колко хубаво направихме, че употребихме братските средства за отпечатване беседите на Учителя. Такова беше предназначението им. Ако ги бяхме събирали, щяха да ни ги вземат. Добре направихме. Всъщност, за това ни и съдиха – "за книжнина и пропаганда". Те не можеха да ни простят това, че ние успяхме да отпечатаме беседите, въпреки всичкия контрол. Заслужава си да понесем всичко това. Ние проповядваме Учението на нашия Учител с живота си." В края на 1945 г. Борис Николов, заедно с Методи Константинов, Боян Боев и Мария Тодорова, започват усилена работа по съставяне, написване и отпечатване на представителна книга за Учението и делото на Учителя. "Работихме всички заедно, си спомня Борис Николов. С Боян и Методи се работеше леко. Те не бяха хора, които да подчертават своята личност и да се налагат над другите. Всички ние търсехме кое е най-добро. И в нашите общи разговори търсехме принципните положения. Така всичко мина напълно спокойно. Но ние работихме в пълна тайна. Не можеше да дадем гласност на това, което правим, защото властите щяха да спрат книгата от печат. Печатът не беше свободен, трябваше разрешение от Министерството. Методи Константинов като по чудо успя да вземе такова разрешение. Дадохме книгата за отпечатване в редовна държавна печатница и платихме 1 200 000 лв. Издадохме я с наши средства (б.а. всъщност всички средства са били от брат Борис). След това я дадохме да я подвържат. Всичко това пазехме в голяма тайна – никой не знаеше, нито от Братството, нито някой отвън. Ако знаеха, щяха да я спрат. Книгата беше издадена на луксозна хартия и богато илюстрована." Когато през 1947 г. книгата "Учителя" излиза от печат, четиримата автори и уредникът Неделчо Попов най-напред отиват в дома на Учителя, в горницата, и всеки носи по един том от нея, поставя го с благоговение на масата на Учителя. Възцарява се молитвена тишина. Неочаквано всички лампи в стаята светват. Учениците отправят благодарствена молитва към своя Учител. Когато излизат навън завалява ситен благодатен дъждец. След няколко дни, когато поднасят новите книги в дар на Братството, те са посрещнати по съвсем друг начин. Прилагайки окултния метод за тайната, която трябва да огражда и пази едно дело преди то да бъде завършено, авторите на книгата трябва да издържат мъчителното изпитание да не бъдат разбрани от най-близките си и огорчението да бъде отхвърлен техният дар, изпит, който правилно издържан, прави ученика по-силен и по-свободен. След много повече усилия, изключителни препятствия и трудности, книгата Учителя излиза на френски език като луксозно издание в три тома. Отпечатаната книга на френски пристига в България през 1958 г., когато тече съдебен процес срещу Братството и Борис Николов. По време на съдебното заседание, прокурорът, получил току-що книгата, гневно извиква: "Докато ние тук тия ги съдим за злоупотреба със закона, те са издали книга на френски за Дънов." За този момент брат Борис разказва следното: "Вдигна книгата и в яда си я запрати срещу мен. Книгата полетя към главата ми, аз останах спокоен, тя ме удари по лицето и падна на земята. Прокурорът беснееше, аз се радвах като разбрах, че най-накрая тази работа е сполучила. Затова, че незаконно сме изнесли, превели и издали книгата "Учителя" на френски език, прокурорът ми даде към присъдата допълнително още две години затвор. След заминаването на Учителя, освен активната дейност по отпечатването на беседите, на Изгрева кипи и усилена учебна работа в Школата като систематично се проучва Словото. Още от 1945 г. в сряда, от 5 ч.с., започват да се четат лекциите от първата година на Общия окултен клас, в петък – по същото време – на Младежкия окултен клас. Правят се резюмета, изпълняват се упражненията и задачите, дадени от Учителя. В неделя от 5 ч.с. се проучват утринните слова, а от 10 ч. – неделните беседи. Сутрин се посреща изгревът на Слънцето, играе се Паневритмия, общият братски живот, въпреки всички несгоди, тече. А Школата оживява в душите според вътрешната връзка, която всеки един поддържа с Учителя. Външните условия са трудни, изпитанията стават все по-тежки. Наближава времето на големите изпити, или както Учителя преди години е предупреждавал, че "идва матура за учениците в Школата". Издателство Бялло Братство

Александра, благодаря много! Чудесни са! Сибир има чудесни и дълбоки песни. Много ми харесва песента "Бродяга", която май има и друго име - "По Диким Степям Забайкалья"? Ето я в изпълнение на Лидия Русланова. Хубаво е и изпълнението на същата песен от

Ами всеки според задачите си в този живот. Замислих се дали няма някой народ към който да изпитвам лека антипатия...? Май няма засега... Щом дори циганските танци са ми приятни. Но има разлика все пак между приемането на даден етнос и харесването на неговите танци и музика изобщо. То е като при хората. В един човек има и добро и не чак толкова добро. А ето нещо което много харесвам - вихрената и жизнена италианска тарантела! Не успях да намеря клип с добро качество на истинска тарантела, затова пускам балетното изпълнение на

Наистина е много личен въпрос... За мен молитвата "Отче наш" е дадена от Спасителя като ориентация за това как трябва да се молим...Но да се спазват точно думите? За мен това е трудно. Още повече, че някои стари думи са ми по далечни и ги заменям с нови. Но това си е моя начин на молитва, който нямам намерение да споделям докрай. Защото молитвата за всеки човек е нещо наистина много лично и сакрално. Не мога и да я сложа в калъп. Всеки ден е различен. И това което влага човек в молитвата - също.

Молитвен наряд за начало: Господнята молитва - молитва В зорите на живота - песен Сърцето ми е топло - формула Беседа: Изобилният живот Молитвен наряд за край: Псалом 19 - молитва

Май само аз ще си пиша в тази тема? Какво ни говори езикът на танца? Защо един човек танцува? Може ли да познаем характера на човека по това което обича да танцува и пее? А характерното на един цял народ? Тук една от основните теми е Паневритмията. Тя не е само танц. Същото се отнася и за Евритмията при антропософите. В тях има много други неща. Но танците, които в момента ни се струват като едно обикновено забавление, в миналото са имали мистично значение. Танцът е не само физическо, но още духовно и сетивно движение, което е важен елемент на свещеното, сакрално действие и ритуал. Всички са чували за танците на шаманите. Струва ми се, че това се чувства най-ясно в танците от черна Африка? Целта на танца е била влизане в състояние на транс, на идентификация с отвъдните сили, на борба с тези сили, пристъпването в друго измерение на времето и пространството. Това е част от митологичния пласт в танцовата култура, при което човекът се отъждествява с божествените сили и се приближава към йерархията на космическото сътворение и съществуване на света. Много са сполучливи в това отношение думите на българската етноложка Анна Щърбанова: “С танц Шива разрушава и сътворява света. С танц дервишите изразяват хармонията на божественото сътворение. Те се въртят като планетите – отделени от света, в екстаз от общуване с вечността. С танц шаманът излита в “лудото небе”. С танц коледарите идват от “татък долу”, от долната земя. С танц нестинарката пророкува. С танц русалиите лекуват. С танц Пеперудата моли за дъжд. С танц се изминава опасният път към тайните познания, скрити в отвъдното. С танц се пътува в сакралния свят на предците, който съдържа ценностите на живота, ключът към знаенето и моженето” Какво е останало от това предназначение на танца сега? Предимно в народните танци – нашите и тези на другите народи? Ето един типичен женски африкански танц. Мисля, че това е танц за гонене на злото? А има и военни танци, за зареждане с необходимата енергия преди битка. Например Танцьорка от Африка Тези ритми са се прелели заедно с африканската кръв в ритмите на Латинска Америка. Например в бразилската самба изпълнявана от това малко момиченце. А ето един интересен http://www.youtube.com/watch?v=exARo8j2Mdw. Всички тези танци понякога носят в себе си и тъмните, огнени цветове на инволюцията. (Може модераторите на подфорум музика ако преценят да махнат някои от тях. Ще съм напълно съгласна. ) Но тази енергия май я има и в много други народни танци? Танцьори на самба - Карнавалът в Рио де-Жанейро Накрая едно красиво според мен от професионални танцьори.

Борис Николов (30.12.1900 г. – 22.12.1991 г.) II ЧАСТ – Образът на ученика Соня Митева /В-к „Братски живот”, 2007 г., бр.25/ Борис Николов е роден в Габрово, в семейството на Никола Дойнов, от рода на дядо Ботьо Житото. Средното си образование завършва в Априловската гимназия. Там му се отдава възможност да научи и стенография - умение, което ще има значение за него в бъдеще в Школата на Учителя. В Габровските родове е съществувал обет, даван от векове - да се посвещава на Бога първородният син, който като дете е отвеждан в манастирите на Атон. Идва време и за Борис да замине за Светата обител. В семейството на Никола Дойнов пристига монах, за да отведе сина му. Тогава майката застава пред детето си и категорично изрича: „Не го давам!”. Монахът се покланя и казва: „Така да бъде”, и си тръгва. Тази случка има своето продължение във времето. През 1922 г. на събора в Търново пристига бащата на Борис, узнавайки, че синът му е там, изтощен и болен след тежкия живот в Ачларската комуна. При разговора си с Учителя, посочвайки Борис, бащата казва: „Учителю, на тебе го предавам”. „Хубаво, приемам” - отговаря Учителя. Така Борис е поверен за ученик в Школата на Изгрева. Тук е развръзката на случката с атонския монах. Родът със символичното име Житото изпълнява своя свещен обет към Бога. След Борис в Школата на Изгрева отиват и другите деца на Никола Дойнов - Стефан, Николай и Цанка. Друг случай, който разкрива как тайнствените нишки на съдбата насочват Борис по пътя на ученичеството, е свързан с желанието на родителите му да дадат възможно най-доброто образование на сина си, като го изпратят да следва в чужбина. Това се случва през август 1920 г. Борис отива в Търново във връзка с документите по предстоящото му пътуване зад граница. Случва се така, че по пътя се запознава с хора, които го завеждат на мястото, където по онова време се провежда Събора на Бялото Братство. Там той среща Учителя, своите бъдещи приятели и тази, която след 16 години ще стане негова съпруга - Мария Тодорова. „И тъй, спомня си Борис Николов, през 1920 г. аз се запознах с Учителя. За Бялото братство не бях чувал нищо, но братския живот носех в душата си, тъй че отдавна бях подготвен за тази среща и се почувствах в своя сродна среда. Срещнах се с хора, които ми бяха някак близки, родни, въпреки че дотогава не ги бях срещал. Това съчетание на видимо и невидимо, на знайното с незнайното, на рационалното с ирационалното, е едно от най-силните и дълбоки преживявания в живота на човека. Ето, в Търново, дошъл по най-обикновен случай, аз се срещнах с Учителя и оттук започна оня чуден път, по който вървя вече толкова години. Този път по един незнаен за хората закон някой ден ще се събере пак в една лешникова черупка, за да чака времето и условията за своето бъдещо проявление. Затова казвам: Животът е вечен. Той има почивки, но никога няма да спре, и не прекъсва. Чак сега познах този дълбок, скрит ритъм на живота. Той е вечно действие. (...) При онази първа среща образът на Учителя оживя в мен с поразителна сила. Възкръсна един живот от далечното минало, тъй роден и мил, като че намерих себе си. Тъй започна пътят ми в Школата на Учителя.” След тази среща по настояване на родителите си Борис заминава за Австрия и се записва като студент по минно инженерство, но още същия ден преживява нещо странно. „Докато пътувах до Виена, спомня си той, аз тутакси заживях със спомена от срещата си с Учителя и Братството. Този живот ме изпълни. И тогава си спомних, че бях имал един сън отпреди две-три години. Сънувал бях, че съм в голям град с къщи в готически стил. Намирам се на площад, който се спуска леко надолу, а зад мене има фонтан със статуя на конник. Картината е от ясна по-ясна. Аз съм на площада, Слънцето е високо, държа два тежки куфара. Слагам куфарите на земята и се изправям. И в този момент, когато се изправих, спомням си, че взех някакво важно решение, но се събудих, понеже тук сънят се прекъсна. Какво беше това важно решение в съня ми, не можех да си спомня. От време на време този сън отново ми се присънваше, но никога не можах да разбера какво бе решението ми. Но знаех, че то беше съдбоносно за мен. Ето, пристигам във Виена, нося двата големи куфара. Един слънчев ден е, ясен, тих и горещ. И като мъкна тежките куфари, спрях на един площад да си почина. Оглеждам се и какво да видя - същата обстановка и същата картина от моя съдбоносен сън. Площадът е същия, леко наклонен, а зад мен - фонтан с конник. А аз стоя с двата куфара, Слънцето грее, както в съня ми. Но аз зная, че в този момент съм взел много важно решение, но не помня какво, защото тук спря сънят ми. Тогава си спомних за Търново, за Учителя, замислих се и си казах: „А какво правя аз тук, в този изтъркан Запад? Връщам се в България. Срещнах се с Учителя и Братството, а ги оставих. Не, връщам се.” Завръщайки се в родината си, след известно време Борис се записва като студент във физико-математическия факултет, специалност естествени науки. Тогава решава да се самоиздържа като работи, въпреки че родителите му са заможни и желаят да осигурят добри условия на сина си. Заедно с някои младежи от Братството - Георги Радев, Никола Нанков, Неделчо Попов, Георги Томалевски, Димитрий Стоянов и други, той работи като обущар, лютиер, печатар, подвързвач, мекичар. Но на младежите най-много им допада работата при брат Бертоли, италиански майстор на мозайки. Там са по-добре заплатени, а и учат занаят, изпълнявайки казаното им веднъж от Учителя: „Учението не оставяйте, но научете и занаят, за да сте независими”. Животът им по онова време е труден, изпълнен с лишения. „Ходехме пеша с километри - разказва Брат Борис - работим, връщаме се пеш, трябва и да учим. Хранехме се много оскъдно и трудно преживявахме.” Оскъдната храна и тежкият физически труд съвсем ги изтощават и веднъж Учителя им казва:”Рекох, хубаво би било ако идвате тук общо да се храним”. И така за известно време те обядват в дома на Учителя на „Опълченска” 66. Младежката група се събира за разговори, реферати. Често питат Учителя по различни въпроси, свързани с окултното знание. Един ден те изразяват желанието си да учат системно и Той да ги ръководи. Много скоро след това всеки от групата е поканен от Учителя да участва в Младежкия окултен клас. По това време се отваря и Общ окултен клас, а през неделните дни Учителя изнася беседи по текстове от Библията. Борис Николов е винаги там, където извира Божественото Слово. Стенографира или предава в графични изображения онзи жив свят на Словото, видим за духовното му зрение, свят, който ръката му умее да предава върху хартията. Ученикът се стреми към самопознание и връзка с Учителя. Затова Борис записва протичащата в дадения момент мисъл под формата на слово чертеж или рисунка. Така той винаги носи бележник в себе си. Освен с добре развития си ум и с фина чувствителност към духовното, Борис Николов се отличава и с необикновената си сила. Голяма част от работата, свързана със създаването и поддържането на материалната база на Изгрева, се пада на него. Той носи в себе си душа на служител, усета и готовността да види и да свърши онази работа, която изисква общият живот на Изгрева. Участва в стоежа на дървените къщи, салона, чешмите, баните, изработва пейките, масите, мозайките. Веднъж на един от съборите на Изгрева няколко сестри молят Учителя да им посочи „сестра за пример”, а той им сочи Борис, който в далечината нещо работи. Сестрите настояват: „Учителю, не брат, сестра за пример ни посочете”. Учителя пак казва: „Брат Борис”. Но те все настояват и тогава Учителя строго им отговаря: „Рекох ви, брат Борис”. За всички това е загадка, но Учителя я разрешава в беседата си през този ден: „Братството е състояние на ума, а сестринството е състояние на сърцето. Когато сърцето и умът са се посветили в служба угодна Богу, то тогава се идва до истинското Братство, от което започва Новата култура. А нея Новата Ева я пресъздава”. Борис е човек с интровертна нагласа, предпочита вглъбения размисъл пред сладките приказки, мълчалив е и не търси да бъде забелязван. Ако разговорите са повърхностни или просто не му допадат, той се отдръпва. Търси онези, които са му сродни и не държи да се хареса на всички. Тези му прояви не винаги допадат на околните, но той следва пътя си, в който способността за вътрешно мистично възприемане на живота не трябва по никакъв начин да бъде пожертвана заради блясъка на света и доброто мнение на хората. Негов най-близък приятел е Георги Радев. Разговорите, общуването им ги водят до по-ясно и дълбоко разбиране на Словото. Но най-близка на Борис през годините е Мария Тодорова. Още на един от първите събори в Търново, при желанието на група сестри да отидат на екскурзия, Учителя посочва Мария Тодорова и казва на Борис: „На тебе я поверявам”. Така започва приятелството им, приятелство между ученици и служители Божий. Борис не само обича Природата, той се вслушва в нейния говор, наблюдава я, изучава я. Успява да проникне и в света на животните. Понякога мислено разговаря с тях, разбира нуждите и болките им, помага им, умее да трансформира тяхната зла воля. Веднъж през 1924 г. Учителя му казва: „Ти ще пишеш разкази за животни”. По-късно Борис Николов написва сборник с разкази „Срещи с малките братя”. Там проличава чувствителното, отзивчиво сърце на автора и умението му да прониква в тайните и мъдростта на Природата. През 1943 г. Учителя често гостува в скромния дом на Мария и Борис, остава по няколко дни у тях. През зимата на 1944 г. в с. Мърчаево Борис е неотлъчно с Учителя. През август 1944 г. една група от 100 души прекарват около седмица в хижа „Еделвайс”. Посреща се изгрева, Учителя изнася беседи. Всъщност това е последният събор на Бялото братство. На 28 август пред хижата остават само Борис и Учителя. Борис току-що е направил дървена пейка за сядане, когато Учителя му казва да напише отдолу на една от гредите: „България - пълен неутралитет”. Записва още датата, часа и минутата. После тръгват заедно. По пътя ги среща фотограф и ги заснема точно в часа на това събитие. Години по-късно, попаднал в затвора заради убежденията си, Борис Николов пише: „Светът е разделен на два враждебни лагера, но и в двата неразбирането на Божия закон е едно и също. Ние държим на Божествения ред и порядък, него поддържаме. Помни думите на Учителя на планината Витоша при последната ни екскурзия: „България - пълен неутралитет”. Тези думи означават: „България - с Бога”. Ние следваме завета Му. Не сме безучастни зрители, но работници за Божествения ред и порядък. Ученикът се моли тъй: „Да се изпълни Твоят Божествен план за делото Ти и ние да бъдем Твои работници всякога”. До последния миг от живота на Учителя във физическия свят Борис е до Него и през тези дни Учителя му дава много ценни уроци. През една нощ, дни преди да напусне тялото си, Борис е при Него. „Изведнъж, както лежеше немощен, Учителя се изправи - спомня си Борис - отърси от себе си слабостта и болестта като че ли нищо му няма. Величествен като пророк, Той вдигна ръка и каза: „Едно е важно. Само едно е важно - Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога. Това е всичко!”. Махна с ръка, пак си легна и болезненото състояние се върна. След това Учителя почти не говореше. Това беше Неговия завет към нас, учениците, и към човечеството. След години, през тежките дни на затворническия си живот, брат Борис ще живее с този миг и ще черпи сили от него. „Последните думи на Учителя, пише той от килията, звучат в душата ми непрестанно. В тази опитност, която минавам като затворник, те ми дават сила. Те отварят очите ми за великия свят, който ни обгръща и пази, и който изпълва със съдържание и смисъл живота ни. Това е ключът, който Учителя ни остави: „Едно е важно. Само едно е важно. Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога. Това е всичко. Това е всичко. Това е всичко”. Последните думи на Учителя”. Издателство Бяло Братство

Цветана-Лиляна Табакова (1913–1991) Певица с международна известност. Цветана-Лиляна Табакова завършва Музикалното училище в София. Специализира пет години в Ecole Normale de Musique в Париж, завършва и двата отдела на престижния колеж – оперен и концертен. След завръщането си в България Цветана-Лиляна Табакова е назначена в Операта, където изпълнява главните роли за колоратурен сопран. Наред с ангажиментите си в спектаклите тя изнася самостоятелни концерти и прави множество записи в радиото. Кариерата на оперна прима обаче не е най-важният й стремеж. Година преди да започне работа на оперната сцена Табакова се запознава с Учителя Петър Дънов и става чест гост на „Изгрева”. От 1940 г. записва всичките си разговори с него, повечето от които са свързани с музиката и ролята й в пътя на човешката еволюция. В продължение на четири години Учителя Петър Дънов предава на Цветана-Лиляна Табакова най-мистичните песни на създадената от него Духовна Школа. източник: из мултимедийния диск Духовният Учител Петър Дънов изд. Бяло Братство, 2009 г

Мария Тодорова (1898 – 1976) Родена е в Панагюрище в заможно семейство. Духовните й търсения я отвеждат при Учителя Петър Дънов и става негов последовател. Често води разговори с него в дома на ул. Опълченска 66. В началото Учителя й задава малки духовни задачи – първо работа с Библията, после в областта на психологията. Насърчава я да развива музикалния си талант и да постъпи в Музикалната академия. Постоянството на Мария в прилагането на дадените задачи и упражнения е пословично. Има честен, прям и открит характер. В обноските й всякога прозира достойнството на човек, намерил пътя си и решен на всяка цена да го следва. За срещите си с Учителя в записките си тя пише: „Когато отивах на разговор, считах за светотатство да скрия и най-малкото нещо от Учителя. И зная, че заради тая моя откровеност и искреност, Той отговаряше на молбата ми и винаги ми помагаше.” По съвет на Учителя Мария Тодорова става спътник в живота на Борис Николов. Връзката между двамата е свещено приятелство, основано на един общ път на служене. Относно Борис Николов тя пише в дневника си: „Всичко, каквото правеше Борис, ми се виждаше върха на съвършенството.” От своя страна той се възхищава от нейното достойнство, прямота и честност. След смъртта на Учителя, заедно с другите приближени ученици, Мария работи за опазването на делата му и съхраняване на Словото му. Заедно с Методи Константинов, Боян Боев и Борис Николов подготвят и издават най-ценната написана и до днес книга за него – книгата „Учителя”. източник: из мултимедийния диск Духовният Учител Петър Дънов изд. Бяло Братство, 2009 г

Уральская рябинушка

Пътят на ученика – Елена Андреева Соня Митева В-к „Братски живот” 2006 г., бр.13 Елена Андреева е една от трите стенографки, на които дължим възможността да четем Словото на Учителя. През целия си съзнателен живот, в продължение на седемдесет години тя стенографира, дешифрира, препечатва и съхранява безценния дар на Божието Слово. Дарена с дълголетие, тя успява да предаде на следващото поколение онова безценно живо дихание на времето, в което Учителя създава Школата на „Изгрева”. Нейният жизнен път е път на ученик, белязан със знака на мъчителното самопознание и себенадмогване. Със своята искреност, естественост и непосредственост във всичко, което разказва и пише за живота си, Елена Андреева дава възможност на другите да почерпят мъдрост от ценните й житейски опитности. По нишките на душата. Има нишки в душата, които тъкат пътя на човека и го водят към това, за което е предопределен. Една от тези нишки в душата на Елена Андреева е силният й стремеж към познание. Родена в малко селце в Битоля, Македония, където има само начално училище, а жените дори не знаят да четат, Елена след много житейски трудности и лишения успява да завърши Първа девическа гимназия в София и философия в Софийския университет. В своите спомени тя пише, че точно нейната любознателност я отвежда при Учителя през 1920 г. Но дотогава тя трябва да премине през много трудности, в които укрепват волята и характера й. Години наред, като ученичка, тя се грижи за болната си майка и домакинството. Тези трудни условия не я сломяват, а изграждат в нея работливост, пъргавина, организираност - качества, които тя проявява през целия си живот. Често тя трябва да увещава родителите си да й позволят да продължи образованието си, в замяна на което се отказва от всичко излишно. „Имах само една рокля -споделя тя - и за лято, и за зима.” Единственото, което иска, е да й купят учебници и тетрадки. По-късно, като студентка, тя вече може да дава частни уроци, да шие, да стенографира, за да припечели нужните й средства. Най-тежкият момент в нейното юношество е, когато умира майка й. За преживяното тогава тя пише години по-късно в своите спомени: „Нейното заминаване ме разтърси из основи. Тогава си мислех: „Ако животът на човека започва с раждането и свършва със смъртта, значи човек е едно материално творение на Природата, създадено някак случайно от развитието и съчетанието на нейните елементи. Какъв е тогава смисълът на живота? Как може човек да има разум, а вън от него Природата да няма? Гледището на материалистичното схващане ме водеше до абсурд. То беше убило вярата ми в Бога, но не можеше да ме изпълни с нещо по-разумно и по-добро. В душата ми остана пустота. При такова състояние се запознах с теософията, с индуската философия и религия. Интересуваше ме и Христовото учение, но както е дадено в Евангелието. То събуди някакъв трепет в душата ми за нещо далечно, красиво, добро и истинно в живота. Като че някаква далечна топлина ме докосваше, сгряваше ме и у мен наставаше тишина и спокойствие.” Среща с Учителя. В началото на 1920 г. Елена Андреева за първи път чува беседа на Учителя. За този изключителен момент в своя живот тя пише: „Впечатлението от беседата беше дълбоко, но не умствено интелектуално, а вътрешно, сърдечно, мога да кажа - духовно. Облада ме изключителна радост. Бях окрилена, като че се намирах в някакъв нов свят на светлина и радост - всичко в мен ликуваше. Преживях някакво щастие, че съм намерила това, което търся. Радостта ми продължаваше ред години - кротка, тиха, вътрешна радост. Едничкото нещо, което помрачаваше радостта ми, бяха споровете с баща ми. Аз не исках да огорчавам баща си с нищо, но не можех да се откажа да слушам Учителя.” В Школата. За Елена Андреева се отваря нов духовен път. През 1921 г. тя е приета от Учителя за стенографка. От този момент Словото става за нея път, смисъл и съдба. Когато през 1922 г. Учителя отваря Окултната школа, тя открива онова учение, което винаги е търсила. Нишката на ученолюбието й и решителността й да я следва се оказват светлите водачи, довели я от малкото македонско селце при Учителя. В спомените си тя разказва за живота в Школата: „С отварянето на Школата започна един общ организиран живот - беседи, лекции, общи гимнастики, Паневритмия, екскурзии, пътуване на Рила, общ стол за хранене. И при всички случаи сме пеели много песните на Учителя. Цялата обща дейност ръководеше Учителя. Това ръководство не се налагаше, беше свободно. Всеки идваше, защото искаше да участва в общия живот; никой не изискваше да правим това. Учителя ръководеше, но това ръководство беше невидимо. Имаше правила в Школата, но всеки сам решаваше. Този свободен дух, който цареше в Школата, беше нещо ново, силно, мощно. Ръководството на Учителя, като че ли не беше на Земята, но във въздуха. Здравата ръка на Учителя сме чувствали, но сме чувствали и вътрешна свобода. Имаше желание да бъдем послушни ученици, но едно е да желаеш, а друго е да го правиш. Неизпълнението произтичаше от нашето несъвършенство, от недостатъчната яснота в съзнанието ни. Учителя непрестанно ни стимулираше със Словото си, с примера си, с постъпките си, с живота си. Той употребяваше един или друг метод само и само за да ни помогне, да ни подтикне да направим стъпка напред.” На Елена Андреева особено много й допадат планинските екскурзии. „За да ни освободи от страха, Учителя ни водеше на екскурзии не само при хубаво време, но и при дъжд, вятър, буря, сняг. Цели дни и нощи сме прекарвали на открито при всякакво време, без някой да се простуди. Учителя казваше: „Ако някой се страхува, нека се върне.” На Мусала ние денонощно бяхме на открито, край огъня, без палатки, без външен подслон, без специален екип. И наистина ние научихме нещо. Бяхме готови по всяко време, без страх, да тръгнем с Учителя по планините.” Изповедта на ученика. Елена Андреева е ученикът от Школата, който изпълнява една специална задача, дадена й от Учителя: „Ще опишеш романа си, но нито ще отнемеш нещо, нито ще прибавиш.” Този метод за духовно пречистване и развитие, като етап на посвещение, е практикуван още от първите християни, от богомилите и от други духовни школи, това е публичната изповед. В изповедта си, озаглавена „Моят роман”, Елена Андреева като истински окултен ученик смело, искрено и естествено разкрива пред другите своите заблуждения, увлечения, страсти и тяхното трудно, мъчително преодоляване. Благодарение на онази обич и преданост към Учителя, която носи дълбоко в душата си, тя успява да направи своя ученически духовен пробив. Разплита „нишка по нишка дебелото въже, с което се е вързала” - образ, с който Учителя назовава житейското положение, в което тя се намира по онова време. В ретортата на сърцето. Ученическият й път минава през онова пречистване на чувствата, за което говори Учителя и което алхимиците наричат ретортата на сърцето. При този алхимичен духовен процес човешката любов трябва вътрешно, в херметически затворения съд на сърцето, да бъде изстрадана докрай, да се пречисти и така да се сътвори новата субстанция на Любовта към всички. Още при един от първите разговори на Елена Андреева с Учителя през 1921 г. Той й казва: „Ти си много чувствителна, пази се от малките работи.” Тогава се случва нещо изключително важно за нея: „Като ми погледна дланта на дясната ръка, на която сърдечната линия вървеше в права посока до средния пръст и оттам правеше завой до основата на показалеца, а на завоя имаше малко разклонение по посока на показалеца, Учителя постави пръста си в началото на завоя, подвижи ръката си по сърдечната линия от основата на показалеца до средния пръст и каза: „Няма какво повече да учиш в брака.” После вдигна ръката си, постави пръста си до разклонението, подвижи ръката си по хълма на показалеца до основата му и каза: „Сега ще развиваш Любов към всички.” Линията, която Учителя посочи да развивам, с течението на годините се изяви на ръката ми. И досега я имам.” Години по-късно Елена Андреева минава през опасностите на малката любов, през объркаността, безсилието, отчаянието, за да може после, след многото страдания, пречистена и обновена, да продължи нататък - към Любовта на Цялото, към Божията Любов. Във връзката й с Любомир Лулчев се преплитат много сложни възли - силно любовно привличане, кармичен дълг, необикновени психични сили, с които Лулчев си служи и по отношение на нея, използвайки я понякога като буфер между него и Учителя. В един от последните им разговори Лулчев й казва: „Твоята полица е най-голяма - нея ще плащам най-после.” През цялото време на нейната сложна и болезнена любовна връзка Учителя й говори понякога строго, по-често благо и с разбиране, но никога не пристъпва правото й на свободен избор. Защото ученикът сам, със силата на своята свободна морална воля избира себе си и запечатва в жива добродетел победата си. Такава добродетел повече никой и нищо не може да разруши. В полярната нощ на съмненията. Един от най-тежките изпити на Елена Андреева е през 1931 г. Човекът, когото тя е обикнала тъй силно, че веднъж дори Учителя й казва:„Та ти си готова да умреш за него!”, този човек внася в душата й отровата на съмнението. „...Аз се чувствах като отровена, като болна от някаква заразна болест. Не можах да кажа на Учителя това, което Любомир ми говореше за Него. Тия отрицателни работи не можех да ги изговоря, защото аз не вярвах, че е така, както той ми говори. Не можех да ги кажа и заради това, че не исках да изложа Любомир пред Учителя. Аз исках той да стане негов ученик, да приеме учението, както аз го бях приела, но той всякога е имал особено мнение по някои въпроси. Той ми казваше: „Аз искам да бъда свободен дух, не искам да се впрягам в колата на Учителя.” Като ми говореше така, аз се надявах, че това е нещо временно, че Любомир ще преживее съмненията си в Учителя. Аз обаче носех товара.” За изпита на съмнението Учителя казва: „Ученикът трябва да мине през съмнението. Тя е една област, която той трябва да премине, и да я мине докрай.” Там той ще се намери в една северна полярна нощ - дълга нощ. Но той трябва да разбира закона: Трябва да я прекара, за да излезе пак на светлия ден. И да се крепи през всичкото време. След като премине този период на мрак, ще дойде прозрението - светлият ден на посвещението.” (Свещени думи на Учителя: 202, 1938 г.) По това време, през есента на 1931 г., когато Елена усеща преграда между себе си и Учителя, той й казва да си потърси работа и тя става учителка в с. Макоцево. Там остава четири години, като всеки месец, и през ваканциите, е на „Изгрева”. През този период тя минава от отчаянието до постепенното избистряне на съзнанието, като накрая постига яснотата за себе си, за целта, пътя и смисъла на своя живот. Процесът на равносметка, пресяване и пречистване от всичко тъмно и чуждо на духовната й същност приключва през 1935 г. Тогава Елена Андреева е уволнена по обвинение за „противорелигиозни идеи”, а след отказа й да подпише декларация, че се отрича от убежденията си, й се отнемат учителските права. С позволение на Учителя тя се завръща на „Изгрева” и продължава работата си със Словото като стенографка и ученик. Когато Елена окончателно решава да прекъсне мъчителната си връзка с Лулчев, Учителя й дава ценния съвет: „Пази се да не го намразиш, защото ще напакостиш на себе си.” От ученическия си път, изпълнен с много изпитания, противоречия, страдания, Елена Андреева успява да придобие мъдрост, духовна сила и човечност. Това придава смисъл, значимост и непреходна цена на всичко преживяно, то създава дори в старостта й онази особена духовна атмосфера, усещана от всички около нея. Животът в „Парахода” като Школа. Когато през 1928 г. Учителя започва да държи беседите и лекциите на „Изгрева”, трите стенографки заживяват заедно в малка дървена постройка, която те наричат Парахода. „Ние трите бяхме с различни характери, от различна обществена среда, пък дори и народностно различни - пише Елена в своите спомени, - но въпреки това ние живеехме хармонично. Учителя често идваше при нас. Той поддържаше духа и на трите ни с внимание и грижа. Към всяка от нас имаше различно отношение, но беше еднакво отзивчив към нуждите ни. Животът ни в Парахода беше интензивен. При нас често идваха братя и сестри. Самата ни работа - това, че ние записвахме Словото на Учителя, ни задължаваше да изявим това Слово в живота си. Във всяка от нас имаше усърдие, старание, всяка от нас се стремеше да прояви най-доброто от себе си. Затова смело мога да кажа, че животът ни в Парахода беше школа, опитно поле.” (Из Как записвахме Словото на Учителя) След 27 декември 1944 г. След като Учителя напуска физическия свят, Елена Андреева продължава своя ученически път, но вече връзката й с Учителя е невидима - вътрешна и все по-крепка, а уроците и изпитите отвън - все по-трудни: обискът в дома й през 1957 г. и изземването на всичките й книги, тетрадки, дневници, снимки на Учителя, каталога на Словото, направен от нея;изгонването й от Изгрева през 1961 г.; липсата на собствено жилище и още множество лишения и изпитания. Тези трудности не я объркват, не я отчайват, не сломяват духа й. Тя винаги чувства подкрепата на Учителя, усеща присъствието му вътре в себе си и продължава да работи, да учи, да възраства духовно. До 1954 г. тя свършва цялата стенографска работа по недешифрираните до този момент лекции и беседи, около петстотин на брой. След това ги подрежда, преписва в четири екземпляра и предава на Борис Николов, за да бъдат съхранени за идните поколения. Отзивчива, организирана, работлива, Елена помага на по-възрастните от „Изгрева”, грижи се за Боян Боев през последните години от живота му. Винаги е готова да разговаря с младите, които търсят Учителя, и естествено, непосредствено, щедро внася в тях светлината на духовното богатство, придобито през годините на нейния дълъг, благодатен живот на ученик от Школата на Учителя Беинса Дуно. Издателство Бяло Братство

Савка Керемидчиева и пътят на ученика Соня Митева В-к „Братски живот”, 2006 г., бр. 11 До днес още си спомням как преди години, когато за първи път прочетох спомени за живота на Савка Керемидчиева, изпитах някакво удивление и дълбок респект пред будната и непреривна духовна връзка, която тя е имала с Учителя. Едва дванадесет годишна, Савка отива при Учителя и заявява: „Учителю, искам да уча при Вас.” През този ден тя получава своята първа задача - да прочете Библията. Две години по-късно, през 1914 г., Савка е отново при Учителя и заявява същото свое най-съкровено желание - да учи при Него. Тогава Учителя я назовава с духовното име Аверуни. „Добре дошъл, мой верни Аверуни!” й казва Той. От записките на Савка научаваме, че Аверуни е име-посвещение за ученика, преминал през прага на световете, без да потъне в забрава, но да запази ясна и жива връзката си с Божествения Учител и будно съзнанието си на ученик. След тази случка Савка продължава образованието си, по-късно следва философия и педагогика в Университета. Паралелно с това, тя слуша беседите и лекциите на Учителя, изучава задълбочено френология, хиромантия, дори и ирисова диагностика. Понякога, натъквайки се на противоречия между официалната и езотерична наука, тя търси помощта на Учителя и Той я насочва към по-дълбоко и цялостно разбиране на света, чрез което да разрешава привидните противоречия. От друга страна Той й дава практически правила, упражнения, задачи, подпомагащи духовното й израстване. През 1921 г., заедно с Елена Андреева и Паша Тодорова, Савка започва да стенографира и дешифрира лекциите и беседите на Учителя. По-късно трите стенографки заживяват заедно на „Изгрева” в дървена барака, наречена „Парахода”. През цялото това време Савка стриктно изпълнява задачите, дадени в Школата. Когато четем дневниците й, откриваме с каква точност, прецизност и търпение се е отличавала тя. Някои от задачите са изисквали 20-30 часа напрегната, концентрирана духовна работа. Тя е записвала точно и какво е било времето навън. Освен това, Савка е била винаги близо до Учителя, чувствителна, досетлива и отзивчива към всичко, което трябва да се направи. Тя се грижи за домакинството в дома Му, появява се точно навреме, когато е нужно да стенографира или да изпълни някаква задача, участва в молитви заедно с Учителя. От дневниците и писмата на Савка разбираме и друг интересен факт. Освен името Аверуни, през 1922 г. на събора в Търново, тя е наречена от Учителя с друго име, израз на преминато посвещение - Амриха, означаващо „Любовта на душата” или още „духовният ученик”. По-късно, след ново посвещение, Учителя я нарича Илрах - „принадлежащ на Бога”. В дневниците на Савка Учителя собственоръчно е написвал някои от Свещените думи към ученика и се е подписвал. Когато четем тези дневници, усещаме живия диалог между Учител и ученик. Този диалог се чувства в изкристализиралите есенциални мисли. Сякаш ученикът навлиза в света на вечните градивни принципи в Битието и Учителя постепенно разкрива пред него света на Бога. Днес, когато се опитваме да очертаем духовния образ на Савка Керемидчиева, да видим специфичното й място в Школата на „Изгрева”, ние постепенно осъзнаваме с каква неизмерима дълбочина и тайнство е изпълнен живота й. От една страна са съвсем обикновените, видими прояви на Савка, оценявани различно според нагласите и личните пристрастия на „зрителите” около нея. От друга страна виждаме дълбокия мистичен живот на ученика Аверуни. Връзката Учител - ученик дава своя плод и това е излязлата през 1938 г. книга „Свещените думи на Учителя. Привет към ученика”, но в архива на Савка недешефрирани остават другите части на Свещените думи. Тук е на лице особена ситуация, която трябва внимателно да изследваме. Нека първо да отбележим, че ако искаме да търсим истината, всичко от живота на „Изгрева” би трябвало да бъде осмисляно на няколко плана: външен, т.е. сетивен – физически, вътрешен – душевен план на мистичното единство и Космически план на единството на Духа. На физически план винаги се стига до напълно противоречиви твърдения. И за да можем да ги разрешим трябва да видим фактите от другите две гледни точки. Освен това, когато Учителя говори и изявява истини от по-високите планове на Битието във физическия свят, той по необходимост си служи със символен, иносказателен език. Този език може да бъде облечен в думи, действия или иносказателни ситуации. След тези уговорки вече можем да погледнем на ситуацията около Свещените думи по-задълбочено и да се опитаме да разберем какво казва Учителя чрез нея. Първо, да видим каква е предисторията на „Свещени думи на Учителя”. Следвайки своя път, Савка е винаги близо до Учителя и често при разговори с Него тя отправя своите въпроси, изникнали естествено при духовната й работа като ученик в Школата. Отговорът, даден й от Учителя, тя винаги стриктно стенографира. Понякога Учителя определя специално време, за да й диктува Свещените думи, а друг път това става на екскурзия, при работа или разговор. Савка дешифрира, подрежда отговорите на Учителя и през 1924 г. на Рила, за Петровден, Му поднася специално подготвената от нея книжка „Свещени думи на Учителя. Привет към ученика”. Дарът й бива отхвърлен. По-късно Савка осмисля случилото се, като сериозен изпит по пътя на нейното духовно развитие. Когато през 1938 г., по инициатива на ученик от „Изгрева” излиза от печат същата книга, Учителя приема това с изключителна радост и с необикновен възторг. Той възгласява появата й на всички, казвайки: „Вижте, излязла е нова книга!” Защо ли отхвърлената през 1924 г. книга, сега през 1938 г. толкова е зарадвала Учителя и той държи всички да узнаят, че това е важен момент от живота на Школата. Такъв е символичният език на Учителя, чрез него той отбелязва раждането на нещо значимо, ново. Новото се е случило – учениците в Школата на Изгрева вече са били готови за Свещените думи на своя Учител. Диалогът Учител – ученик на вътрешен, мистичен план в душите на учениците е бликнал вече, протекъл е и тогава е дошло време той да бъде запечатан и на материален носител – отпечатаната през 1938 г. книга „Свещени думи на Учителя”. През 1924 г. ,когато ученикът Аверуни събира в книжка плодовете от ученическия си диалог с Учителя, все още е било твърде рано той да бъде огласен. Липсвали са вътрешни условия в душите на учениците, а вероятно и условия и в Космически план, имайки предвид случилото се с Учителя през 1936 г. Но тук не свършва историята на Свещените думи. В душата на ученика има нови въпроси, диалогът с Учителя продължава. Савка внимателно записва изкристализиралия в Свещените думи път на ученика, проправян и направляван от Учителя. Така се раждат Новите Свещени думи, които остават недешифрирани от Савка. След приключване на земния й път през май 1945 г., пет месеца след заминаването на Учителя, тези стенограми са разчетени от Борис Николов през 1976 г., а през 1994 г. те са отпечатани от издателство „Всемир” под редакцията на Лалка Кръстева като втори и трети том. Възможно е част от Свещените думи да е останала непубликувана. Но нали всяко нещо идва на своето време. Въпросът защо Савка не дешифрира стенограмите със Свещени думи, не предполага повърхностния отговор „не си е свършила работата”, защото вече знаем какъв ученик е била Савка – Аверуни, минала през множество изпити, посвещения, показала изрядна дисциплина и изпълнителност. Знаем, че тя е ученикът, чрез който се раждат Свещените думи. Да не изпълни такава задача – дешефрирането на собствените си стенограми и подреждането им по дадения от Учителя план е невероятно. А и тя чрез трудния изпит през 1924 г. е разбрала, че всичко което прави трябва да е в съгласие с Божията воля. От един момент нататък Савка е изцяло духовно ръководена от Учителя, става пълно преливане на душата на ученика Аверуни в Учителя. Този факт може да бъде установен от всеки непредубеден изследовател на живота й. През последните години от земния си път Савка започва да раздава листчетата със Свещените мисли на отделни ученици, а архива си с недешифрирани стенограми завещава на Борис Николов, който след големи усилия разчита част от тях. След това започва странстване на тези текстове от човек на човек и част от тях са публикувани през 1994 г. с известни уговорки за автентичността им. Нека не забравяме, че говорът на Учителя е иносказателен, символен. Как трябва да разбираме символиката на ситуацията около Свещените думи. Да спрем дотук с фактите и размишленията по тази тема и да оставим отговорите да узреят и се родят естествено във вътрешния, ни мистичен диалог на душите ни с Учителя. Сега, когато със свещен трепет се докосваме до живота на ученика Аверуни, нека ни изпълни неговата чистота и устрем към Бога. Навярно тогава ще усетим онова чудно благоухание, което носи само първото цвете на Пролетта. Издателство Бяло Братство

Паша Тодорова и Божието Слово Соня Митева В-к „Братски живот”, 2005 г., бр.6 Когато един велик Учител слиза на Земята, с него идват да работят и учат души, които от векове го познават и следват - това са учениците. Мигът, в който ученикът среща във физическия свят своя Учител и го разпознава, е изключителен, преобразяващ, епохален за неговата душа. Такъв е той и за ученичката Паша Тодорова. Срещата Това се случва през 1915 г., когато първият стенограф на беседите, професорът по стенография Тодор Гълъбов, трябва да замине за чужбина и изразява безпокойството си от това, че няма кой да го замести. Учителя спокойно му отговаря: „Той ще дойде.” И наистина, наскоро след това при Учителя отива Паша Тодорова. Тя е на 28 години - интелигентна, образована, вече автор на учебник по химия, учителка в софийска гимназия. Паша веднага разпознава своя Учител и от този момент животът й се преобразява. Словото става за нея смисъл и съдба. Ето как тя описва срещата си с Учителя: „Стигнахме на ул. „Опълченска” 66, където живееше г-н Дънов... Поздравих и усетих, че сърцето ми така силно и радостно заигра сякаш срещаш обичен човек, когото дълго не си виждал... От него лъхаше някаква неземна чистота. Ето това търсех толкова години навред.” След тази среща Паша Тодорова си казва: „Подготовка е нужна”, и започва да чете беседите на Учителя, препрочита ги, търси друга духов¬на литература, става вегетарианка изведнъж, без никакво външно влияние. След беседа на 16 април 1916 г. Тодор Гълъбов вижда сред слушателите своята ученичка Паша Тодорова и след като се съветва с Учителя, я поканва да стенографира беседите. От този момент Паша вече знае своята задача в живота - да запечата в книжнина и така да съхрани за вековете безценния Божествен дар, който така леко, щедро и свободно се лее - Словото на Учителя Беинса Дуно. Това е задача за ученик и Учителя непрестанно й помага добре да я изпълни. Стенографката Паша Тодорова и Учителя Ученикът Паша Тодорова „Божественото Слово е нектар, който се налива в предварително и специално подготвени форми - съсъди, но така внимателно, че капка да не се разлее” - пише в своите спомени Паша Тодорова. И тя усеща как някаква невидима ръка фино, пластично, нежно извайва в нея форма, в която да се влее Божественото Слово. Когато споделя с Учителя своите преживявания и вътрешни образи, Той й казва: „Когато възвишените същества работят, те не искат да ги виждат и разбират други.” И тя мълчи, изпълнена с доверие и благодарност, следи това, което се случва в душата й, защото вече е направила своя избор - да бъде съсъд на Божественото Слово. Този избор е напълно съзнателен и свободен. На него тя оста ва вярна до края на дните мовъзпитание и духовно си развитие. Учителя призовава своите ученици. Той избира Паша да работи заедно с него, подготвя я като й дава задачи и методи за самовъзпитание и духовно развитие. Тя се учи как да трансформира негативните мисли, чувства, състояния и все по-ясно да различава в себе си гласа на Учителя. Той й поставя задачи, чрез които вътрешната й връзка с Него да стане напълно съзнателна. Такъв характер има една от интересните духовни опитности на Паша Тодорова: „Беше през март 1923 г. В 24 часа се събудих и чух в себе си, че трябва да стана и изляза навън. Почувствах пълно доверие към тихия глас, който ме водеше. Спокойно минах покрай нощния патрул, тръгнах през боровата гора към Изгрева. В 3 ч. стигнах на поляната, където сутрин играехме упражненията. Познатият глас вътре в мен ми каза: „Изпълни молитвите, които ви дадох на последния събор, в съботния ден.” Опитах се да си спомня нещо, но напразно. Дори от беседата, държана тогава, нищо не помнех. Отново чух: „Започни с наряда.” Без да мисля много, започнах. Всичко се лееше, сякаш го четях от книга. Така изпълних молитвите и неочаквано за мен навлязох в Словото на Учителя. То се лееше свободно, леко, без никакво затруднение. Чувствах се вдъхновена, радостна, пълна с благодарност. Направих шестте упражнения. Наоколо беше пълна тишина. Като че не бях на земята - толкова лека, щастлива и будна се усещах.” (Спомени на Паша Тодорова) Паша се учи и от примера на Учителя. Попива в себе си живите образи на Неговите добродетели, грижливо ги отглежда в душата си. Особено я впечатлява духовната Му сила и устойчивост при всички трудности, предизвикателства и нападки. Учителя й дава възможност да види това и във вътрешни мистични опитности, които по-късно тя описва в своите спомени. От всичко това Паша придобива онзи вътрешен устой и сила, с които да издържа на трудностите и изпитанията в своя живот и да изпълни своята задача, без да се оплаква, без да роптае. Дори когато очите я болят, когато постепенно губи зрението си, тя продължава да работи за съхраняване на Словото. Когато се съмняват в нея, когато я обвиняват и хулят, тя остава тиха, спокойна, дори весела и оптимистична. Елена Андреева си спомня: „Паша беше много умна и духовита жена. Беше принципна. Тя спазваше правилото: „Никого не критикувай!” Ученикът не критикува. Той работи и служи на Цялото. Той знае езика на своя Учител. Споменът за Него не го напуска никога.” (сп. „Сила и живот” бр. 1-2, 1995 г.) Това ли е тайната на силния и светъл характер на ученичката Паша Тодорова, на необикновената й упоритост и работливост? А каква ли е тайната на нейната жертва и нашето проглеждане чрез Словото? Колко ли прекрасни са нейните зрящи духовни очи след тази смирена и тиха саможертва? Съсъдът на Божието Слово От 1915 г. до 1920 г. Паша Тодорова сама стенографира и дешифрира беседите. След това към нея се присъединяват стенографките Савка Керемидчиева и Елена Андреева. През 1928 г. трите заживяват заедно на „Изгрева” в полукръгла дървена постройка, наречена от Паша „Парахода”, приличаща според нея на кораб, плаващ в небето. Учителя често идва при тях. Те му четат последната дешифрирана беседа, разговарят по проблеми, свързани с издаването, по въпроси, които ги вълнуват. Той им дава насоки и задачи, свързани с тяхното духовно развитие, внася духовна чистота, светлина и хармония в техния дом. Животът в Парахода е интензивен, кипи усилена работа. Паша, Елена и Савка активно участват в братския живот, стенографират всяка лекция и беседа, изпълняват задачите и упражненията, дадени в Школата, дешифрират стенограмите, след което Паша ги преработва, за да преведе Словото към изискванията на книжовността. После тя прочита на Учителя редактираните текстове и нанася направените от Него корекции. Учителя държи някои пасажи, свързани с конкретна ситуация и персонални забележки, да не се печатат. Давал е на Паша наставления в тази насока, които тя спазва. Елена Андреева си спомня: „И така Паша си изработи един метод на работа. При редактирането тя правеше промени, водена от наставленията на Учителя. Освен това Паша дълги години беше слушала Словото. Тя го разбираше. Пък и винаги е имала възможност да пита Учителя за всяка неяснота... Ние бяхме негови работници и Той ни помагаше добре да вършим работата си. Защо се налагало словото да бъде редактирано Първо, такава е била Волята на Учителя. В противен случай беседите щяха да излизат нередактирани. Второ, Учителя държи всичко да бъде изрядно и точно, да има единство между форма, съдържание и смисъл. Формата на говорната реч не може да бъде форма и на писмената. Това са различни процеси. Устната реч улавя течащия в момента поток на съзнанието, като си служи с интонация, динамика и мимика. Обратно - писмената реч цели да архивира този поток и разчита предимно на строежа (синтаксиса) на изречението, пунктуационните знаци и стилистиката. Трето, свещените библейски текстове са претърпели много промени - преводи, редакции, но не са загубили нито смисъла, нито силата, нито магичността на Божественото Слово. Учителя ги използва, за да създаде „Завета на цветните лъчи”, при което напълно се съобразява с новобългарския език и с книжовните норми на най-новия за онова време Дриновско-Иванчевски правопис. Четвърто, превръщането на говорната реч в писмена съвсем не е лесна задача и може да бъде изпълнена само от човек, който вниква в смисъла на казаното, отлично владее езиковите книжовни норми, има усет към езика. По отношение на Словото на Учителя, това може да направи само човек, който духовно се е слял с това Слово. Пето, Учителя е дал възможности и на други ученици да опитат да превърнат говорното слово в писмено. В своите спомени Борис Николов разказва, че веднъж Учителя дава на него, Георги Радев и Методи Константинов дешифрирана стенограма, като им поръчва да я редактират и подготвят за печат. Три дена след това, като преглежда написаното от тях, Той им казва: „Нищо не сте направили.” На родната сестра на Паша - Аня Тодорова, учителка по български език и литература, също е била поставена такава задача. Но тя се отказва, обяснявайки, че се страхува да „променя” Словото. Останала е Паша Тодорова, въпреки страха, въпреки трудностите, въпреки болките в очите, въпреки упреците. Неуморна, тиха, всеотдайна, тя превръща живота и душата си в жив съсъд за Божественото Слово. Соня МИТЕВА Издателство Бяло Братство

Елена Андреева (1899 – 1990) Родена е в малко селце в Битоля, Македония, където има само начално училище. След много житейски трудности и лишения тя успява да завърши Първа девическа гимназия в София и философия в Софийския университет. Елена Андреева се среща за пръв път с Учителя през 1920 г. Започва да посещава беседите му, а от 1921 г. и да ги стенографира. В спомените си тя разказва: „С отварянето на Школата започна един общ организиран живот – беседи, лекции, общи гимнастики, Паневритмия, екскурзии, пътуване на Рила, общ стол за хранене. И при всички случаи сме пеели много песните на Учителя. Цялата обща дейност ръководеше Учителя. Това ръководство не се налагаше, беше свободно. Всеки идваше, защото искаше да участва в общия живот; никой не изискваше да правим това. Учителя ръководеше, но това ръководство беше невидимо. Имаше правила в Школата, но всеки сам решаваше. Този свободен дух, който цареше в Школата, беше нещо ново, силно, мощно. Ръководството на Учителя, като че ли не беше на земята, но във въздуха. Здравата ръка на Учителя сме чувствали, но сме чувствали и вътрешна свобода.” През 1928 г. се мести на „Изгрева”, където живее заедно с другите две стенографки – Савка Керемидчиева и Паша Теодорова. За живота им в „Парахода” в спомените си тя пише следното: „Ние трите бяхме с различни характери, от различна обществена среда, пък дори и народностно различни, но въпреки това ние живеехме хармонично. Учителя често идваше при нас. Той поддържаше духа и на трите ни с внимание и грижа. Към всяка от нас имаше различно отношение, но беше еднакво отзивчив към нуждите ни. Животът ни в „Парахода” беше интензивен. Самата ни работа – това, че ние записвахме Словото на Учителя, ни задължаваше да изявим това Слово в живота си. Във всяка от нас имаше усърдие, старание, всяка от нас се стремеше да прояви най-доброто от себе си.” След 1944 г., когато Учителя завършва земния си път, Елена Андреева продължава да работи със Словото и близо 10 години дешифрира стенограмите, необработени дотогава. До 1954 г. тя окомплектова неиздаденото Слово на Учителя и го предава за съхранение. Гоненията на новата власт не я подминават и през 1961 г. тя напуска „Изгрева”. До смъртта си през 1990 г. Елена Андреева продължава да съхранява и пази Словото на Учителя. ------------------------------- Трите стенографки – Савка Керемидчиева, Паша Теодорова, Елена Андреева Трите стенографки са последователите на Учителя Петър Дънов, на които в най-голяма степен дължим възможността днес да четем неговите лекции. Винаги около него, следящи и записващи всяка негова дума, те отдават живота си на идеята да стенографират беседите и лекциите му, а след това да дешифрират стенографските си записки. Всяка беседа е предварително редактирана от тях и след проверка и одобрение от Учителя – препечатвана и съхранявана. Благодарение на техните усилия и труд Словото достига до нас. Ето какво пише Елена Андреева за тяхната обща работа: „Ние трите едновременно записвахме всичко, каквото Учителя говореше. Работата по дешифрирането на Словото разпределяхме помежду си с пълно разбирателство и съгласие. Ако някоя от нас изкажеше предпочитание да изработи една лекция или беседа, винаги другите с готовност се съгласяваха. За да има ред в работата, ние разпределихме Словото на Учителя на отдели: неделни беседи, школни лекции, съборни беседи, планински беседи, утринни слова, извънредни беседи – беседи, говорени от Учителя на братските празници – 22 март, Петровден, беседи пред сестрите и държани в някои други случаи. Всяка от нас имаше тетрадка за всеки отдел. И например когато Паша дешифрираше неделна беседа, тя ползваше своята тетрадка заедно с тетрадката на Савка и моята, и от трите тетрадки дешифрираше Словото. За извършената работа всяка отговаряше пред своето собствено съзнание. Никакъв контрол нямаше, имаше пълно доверие в работата на всяка. Ние бяхме приели да дешифрираме Словото и го вършехме с чувство за отговорност.” източник: из мултимедийния диск Духовният Учител Петър Дънов изд. Бяло Братство, 2009 г

Савка Керемидчиева (1901 – 1945) Родена е в Цариброд. Когато тя е на 4 години, Учителя гостува в дома й след лекция по френология. Скоро след това семейството й се премества в София, за да могат да посещават беседите му. Едва дванадесетгодишна тя отива при Учителя и заявява: „Учителю, искам да уча при вас.” Савка израства покрай Учителя, ученолюбива е, проявява интерес към френология, хиромантия. Често той й дава задачи, наблюдава усилията й да се справи с тях и й дава насоки за духовното й развитие. Савка Керемидчиева учи филология и педагогика в Университета. През 1921 г. заедно с Елена Андреева и Паша Теодорова започва да стенографира лекциите на Учителя. Живее с другите две стенографки на „Изгрева”. Дешифрирали са изнесените от Учителя беседи, после той ги е проверявал и са се давали за печат. Това е била тежка и отговорна работа, изискваща внимание и концентрация, в която Савка е участвала с всички сили и с цялото си сърце. Стойността и важността на тази работа днес трудно може да се оцени. Савка е винаги близо до Учителя и често при разговори с него отправя своите въпроси, изникнали при духовната й работа. Отговорите, които Учителя й дава, тя стенографира стриктно. Савка дешифрира и подрежда отговорите му и през 1924 г. на Рила му поднася специално подготвена от нея книжка – „Свещени думи на Учителя. Привет към ученика”. Учителя отхвърля дара й, а същата книга излиза през 1938 г. по инициатива на друг ученик от „Изгрева”. Като резултат от разговорите си с Учителя, Савка създава „Новите Свещени думи”, които биват дешифрирани от стенографските й записки от Борис Николов и издадени след смъртта й като втори и трети том на „Свещени думи на Учителя”. През 1942 г. Савка Керемидчиева отива в Латвия, където изнася серия лекции за учението на Учителя. На тръгване той й казва: „Помни, ти сега си светия, помни, латвийците в твоето лице ще приемат Учителя. Сестрите и братята ще ти целуват ръка и от мое име ти ще им говориш.” ------------------------------- Трите стенографки – Савка Керемидчиева, Паша Теодорова, Елена Андреева Трите стенографки са последователите на Учителя Петър Дънов, на които в най-голяма степен дължим възможността днес да четем неговите лекции. Винаги около него, следящи и записващи всяка негова дума, те отдават живота си на идеята да стенографират беседите и лекциите му, а след това да дешифрират стенографските си записки. Всяка беседа е предварително редактирана от тях и след проверка и одобрение от Учителя – препечатвана и съхранявана. Благодарение на техните усилия и труд Словото достига до нас. Ето какво пише Елена Андреева за тяхната обща работа: „Ние трите едновременно записвахме всичко, каквото Учителя говореше. Работата по дешифрирането на Словото разпределяхме помежду си с пълно разбирателство и съгласие. Ако някоя от нас изкажеше предпочитание да изработи една лекция или беседа, винаги другите с готовност се съгласяваха. За да има ред в работата, ние разпределихме Словото на Учителя на отдели: неделни беседи, школни лекции, съборни беседи, планински беседи, утринни слова, извънредни беседи – беседи, говорени от Учителя на братските празници – 22 март, Петровден, беседи пред сестрите и държани в някои други случаи. Всяка от нас имаше тетрадка за всеки отдел. И например когато Паша дешифрираше неделна беседа, тя ползваше своята тетрадка заедно с тетрадката на Савка и моята, и от трите тетрадки дешифрираше Словото. За извършената работа всяка отговаряше пред своето собствено съзнание. Никакъв контрол нямаше, имаше пълно доверие в работата на всяка. Ние бяхме приели да дешифрираме Словото и го вършехме с чувство за отговорност.” източник: из мултимедийния диск Духовният Учител Петър Дънов изд. Бяло Братство, 2009 г

Паша Теодорова (1888 – 1972) Родена в Болград, Украйна. Израства и получава образованието си в София. Завършва химия и известно време работи като учителка в една софийска гимназия. За пръв път среща Учителя Петър Дънов през 1915 г. и започва да посещава беседите, които той изнася на ул. Опълченска 66. През 1916 г. е поканена и става стенограф на беседите му. Участва в целия процес – от дешифрирането през редакцията и печата. От 1916 г. до 1920 г. Паша сама стенографира и дешифрира беседите. Мести се да живее на „Изгрева”, след като Учителя започва редовните си беседи в новопостроения салон там. От 1928 г., заедно с другите две стенографки, обитава малка постройка до салона, наричана шеговито „Парахода”. Учителя често ходи и разговаря с тях върху беседите и проблемите, свързани с издаването им. Животът в „Парахода” е интензивен, кипи усилена работа. Паша, Елена и Савка активно участват в братския живот, стенографират всяка лекция и беседа, изпълняват задачите и упражненията, дадени в Школата, дешифрират стенограмите, след което Паша ги преработва, за да преведе Словото към изискванията на книжовността. После тя прочита на Учителя редактираните текстове и нанася направените от него корекции. Елена Андреева си спомня: „И така Паша си изработи един метод на работа. При редактирането тя правеше промени, водена от наставленията на Учителя. Освен това Паша дълги години беше слушала Словото. Тя го разбираше. Пък и винаги е имала възможност да пита Учителя при всяка неяснота... Ние бяхме негови работници и той ни помагаше добре да вършим работата си.” Един от учениците на Учителя – Николай Дойнов, описва накратко спомените си за Паша по следния начин: „ Тя е сестра с ценни качества като интелект и характер. В обходата си умерена и с умение да изчаква своя събеседник, тъй като обича да говори, за да го прикове със своята необорима логика. Идеално владееше граматиката и правилния строеж на израза. Затова тя коригираше всички беседи, преди да отидат на печат.” До края на живота си Паша Теодорова е посветена на съзнателна работа в услуга и в името на Учението на Учителя Петър Дънов и Братството. ------------------------------- Трите стенографки – Савка Керемидчиева, Паша Теодорова, Елена Андреева Трите стенографки са последователите на Учителя Петър Дънов, на които в най-голяма степен дължим възможността днес да четем неговите лекции. Винаги около него, следящи и записващи всяка негова дума, те отдават живота си на идеята да стенографират беседите и лекциите му, а след това да дешифрират стенографските си записки. Всяка беседа е предварително редактирана от тях и след проверка и одобрение от Учителя – препечатвана и съхранявана. Благодарение на техните усилия и труд Словото достига до нас. Ето какво пише Елена Андреева за тяхната обща работа: „Ние трите едновременно записвахме всичко, каквото Учителя говореше. Работата по дешифрирането на Словото разпределяхме помежду си с пълно разбирателство и съгласие. Ако някоя от нас изкажеше предпочитание да изработи една лекция или беседа, винаги другите с готовност се съгласяваха. За да има ред в работата, ние разпределихме Словото на Учителя на отдели: неделни беседи, школни лекции, съборни беседи, планински беседи, утринни слова, извънредни беседи – беседи, говорени от Учителя на братските празници – 22 март, Петровден, беседи пред сестрите и държани в някои други случаи. Всяка от нас имаше тетрадка за всеки отдел. И например когато Паша дешифрираше неделна беседа, тя ползваше своята тетрадка заедно с тетрадката на Савка и моята, и от трите тетрадки дешифрираше Словото. За извършената работа всяка отговаряше пред своето собствено съзнание. Никакъв контрол нямаше, имаше пълно доверие в работата на всяка. Ние бяхме приели да дешифрираме Словото и го вършехме с чувство за отговорност.” източник: из мултимедийния диск Духовният Учител Петър Дънов изд. Бяло Братство, 2009 г

Борис Николов (30.12.1900 - 22.12.1991) I част - Споменът Соня Митева /В-к „Братски живот”, 2007 г., бр.24/ Никога няма да забравя първата си среща с Борис Николов. Беше привечер, когато се изкачихме на онова мистично място в планината Рила, наречено от Учителя Салоните. В далечината се очертаваха величествените върхове на Рупите, подобни на спящ великан, а наоколо скалите приличаха на старинни скулптури на човеци, пазители на свещен храм. Видях каменно огнище със запален огън, чиито отблясъци озаряваха красивия, благороден профил на висок възрастен мъж, наметнат с пелерина. Групата хора, насядали около него, с естествено почитание го наричаха „брат Борис". В тишината, сякаш дошла от незнайните глъбини на душите, прозвуча песен: „Запали се огънят на огнището, / Затупка моето сърце - / Хлябът е готов. / Запали се Новият светилник,...". Песента заглъхна и тишината се изпълни с мистично присъствие. Брат Борис започна да разказва. Древни като планината оживяваха пред нас легендите за битки между богове и титани. Гласът му беше тих, дълбок, проникновен, като че древен мъдрец-разказвач откриваше пред нас чуден свят, въплътил в образи велика космична тайна. Прозвучаха песни на древен език. Брат Борис заговори за този свещен език, за музиката на Учителя, за Вечната красота. Още тогава, а и по-късно, при разговорите с него ми е правила впечатление способността му да насища думите с дух и да просветлява, да вдъхновява. Впечатлявали са ме неговите обширни познания, мъдростта му. По онова време, като студентка в София, му задавах много въпроси из областта на философията и литературата. Отговорите му бяха задълбочени и удивително ясни и кратки. Например веднъж разговаряхме за философията на Фридрих Ницше. Запитах го защо силни личности, проявили дух и воля, завършват живота си със самоубийство Тогава той отговори: „Има два пътя в света и човек избира между тях - път на свръхчовеците и път на Синовете Божии. Животът на хората, избрали пътя на свръхчовеците, завършва със саморазрушение, а на хората, избрали пътя на Синовете Божии - с Възкресение". Домът, в който брат Борис живееше, изразяваше някои от неговите качества. Беше скромен, без никаква показност и лукс, без специални удобства. Той имаше аскетична нагласа и не позволяваше излишък и комфорт да размекват волята му. В мебелировката обаче личеше строгост, изящество и изискан вкус. В дома му имаше колекция от най-чудните камъни, които някога съм виждала - редки, с невероятно разнообразие от багри, светлосенки, форми. Да видиш красотата в материя така твърда и груба, беше необикновено откритие. Борис Николов имаше специално отношение към камъка - усещаше го, разбираше го, познаваше го и знаеше имената на множеството му видове, знаеше и местата в планините, където могат да се открият редки и ценни камъни. През по-голямата част от живота си той е бил отличен майстор на мозайки - занаят, който е изучил добре от брат Бертоли, италиански майстор, работил по онова време в София. Въпреки че завършва в Софийския университет естествени науки към Физико-математическия факултет, Борис Николов никога не е работил по тази специалност. През целия си живот изучава тайните на Природата и Битието, но с методите на окултната наука. След защитата на дипломната си работа Борис е поканен от своя професор за асистент, но при условие, че се откаже от идеите си. Тогава Борис мълчаливо се разделя с научното поприще. През младежките си години брат Борис проявява интерес към идеите на анархизма, но се издига над тях след срещата си с Учителя. В характера му имаше някаква категорична безкомпромисност, когато трябва да определи позицията си към прояви на суета, лукавство и глупост, независимо дали идват от установени социални порядки, високопоставени личности или от хората около него. Това предизвиква понякога критични реакции в околните, но той се отличаваше с изключителна устойчивост и независимост на характера. Тази безкомпромисност в идеите и принципите го превръща в един от стълбовете на Братството след заминаването на Учителя. Брат Борис не търсеше излишеството и лукса в човешкия свят, но ценеше щедростта и разкоша в Природата. Около къщата му имаше голяма градина. Всичко в нея бе подчинено не на практичността, а на красотата. Там бяха насадени и отгледани редки дървесни видове, някои - нежни и изящни, други - силни и стройни. Веднъж, в знак на приятелство, той ми откъсна клонче от едно рядко срещано у нас библейско дърво - ливански кедър. В градината имаше и много цветя, но най-чудното там беше чистото и деликатното човешко присъствие, което по никакъв начин не пречеше на естествената природна душа да се проявява във всяко растение. Освен към камъка, брат Борис имаше специално отношение и към една друга природна сила - огънят. Той владееше рядкото изкуство - да разпалва огън при всякакви условия, независимо дали е в гората, в планината, при вятър, дъжд или сняг. Към разпалването на огън той пристъпваше като към свят ритуал, изпълнен с дълбок смисъл. На екскурзии в планината брат Борис запалва и поддържа огъня за братята и сестрите в мъгла, вятър и дъжд. А по-късно, след като Учителя напуска физическия свят, Борис Николов, като ръководител на Братството, изпраща своите вдъхновяващи празнични послания до всички братски групи в страната, завършвайки с думите: „За всичко благодарете, непрестанно се молете, Духът не угасяйте!" и „Словото на Живота пазим." Да разпалва духа както в себе си, така и в другите, дори при трудни условия - това той умееше. И да запази Словото успя, защото разбираше устойчивостта на камъка. Камъкът и огънят - тези природни сили брат Борис съчетава и изявява по свой собствен, неповторим начин. Ако се вгледаме във фактите от неговия живот, ще открием навсякъде това чудно съчетание на саморазпалващ се дух и строга самодисциплина; на поетическа широта и непоколебимо дело, точно изработващо всеки детайл; но колкото по-дълбоко навлизаме във всичко, оставено от брат Борис - спомени, житейски факти, разкази, размишления послания, писма, сентенции, толкова по-ясно се очертават с пределна чистота чертите на ученика – служител Божий. Издателство Бяло Братство

Ето още нещо за д-р Миркович: Д-р Миркович – възрожденецът, лечителят, ученикът Соня Митева Има личности, от чиито живот блика такова душевно богатство, че дори повърхностният прочит на фактите от тяхната биография буди възхищение като че съзерцаваме пълноводен бистър поток. Такова впечатление създава житейският път на д-р Миркович, събрал в едно три ярки проявления: на възрожденеца, самоотвержено и безкористно отдал всичко лично на Отечеството си; на лечителя, вложил милосърдието си за изцеление на страдащите; на ученика, останал буден, за да посрещне своя Учител и да работи с Него заедно през вековете. Роден в град Сливен през 1825 г., Георги Миркович завършва католическо училище в Цариград и медицина в Монпелие. Като студент е награден лично от Наполеон III със сребърен медал заради участието му като лекар по време на холерна епидемия. На 30 юли 1856 г. защитава докторска теза и получава докторат. Във Франция тай преживява опитности, които за цял живот го убеждават в реалността на парапсихичното и свръхсетивното познание. Завърнал се в България, д-р Миркович работи в родния си град като лекар и активно участва в борбата за самостоятелно българско училище и независима българска църква. През 1860 г. публикува “Кратка и методична българска граматика”, получила висока оценка от съвременниците му и преиздадена през 1883 г. По това време особено напрегната е борбата срещу асимилаторските стремежи на гръцката патриаршия. Затова д-р Миркович, Драган Цанков и Йосиф Соколски се включват в униатското движение, противопоставящо се на Патриаршията, и като делегати са приети в Рим от папа Пий ІХ. Тримата възрожденци предприемат този дипломатически ход с цел постигане на църковна независимост, но плановете им са осуетени от руската дипломация. След този опит д-р Миркович заминава за Влашко, включва се с националноосвободителните борби и е един от основателите на Букурещкия таен революционен комитет. Завърнал се в България той разгръща активна просветителска дейност и участва в рисковани акции за църковната независимост. През 1870 г. заради обществената си дейност и организиране на революционното движение във Видинския санджак д-р Миркович бива осъден на вечна каторга. Окован във вериги, той е изпратен пеша до затвора в Цариград, където престоява две години, след което е преместен Диарбекир, а по-късно – в Мердин. Там безплатно лекува заточеници и затворници. През 1875 г. е освободен от оковите, за да се справи с избухналата холерна епидемия. Оставен под гаранция, той е лекар на местното население до амнистията от 1878 г. След завръщането си в свободна България д-р Миркович активно се включва в обществения живот. Главен инициатор е за създаването на първото у нас дружество на Червения кръст и на съединисткия комитет “Единство”. По това време издава вестник “Българско знаме”, директор е на Мъжката гимназия (1879-1880), градски лекар и управител на местната болница (до 14 март 1878), депутат в Областното събрание в Пловдив. От 1884 г. е пенсионер. Оттеглил се от политическите борби, той насочва вниманието си към просветна и обществено-благотворителна дейност. Д-р Миркович издава списанията “Нова светлина” (1891-1896), “Здравословие” (1892-1896) и “Виделина” (1902). В тях пише за тайните свръхсетивни явления в природата, за жизнената сила, за лечебните средства и здравословния начин на живот. Той пръв заговорва за хомеопатията, прилага я в практиката си и в книгата си “Домашен хомеопатичен лекар” изнася многобройните си наблюдения в тази област. През 1893 г. в Париж чрез медиума мадам Гранж той получава съобщение за млад Вожд на българския народ, надарен с Божествена сила, който след много пътешествия се завръща в България. Миркович помества първите му слова в списание “Нова светлина” (год. 5, стр.119) и след 1900 г. (с допълнителни бележки) в списание “Виделина” През 1899 г. д-р Миркович е един от тримата ученици, поканени от Учителя на Първия събор на Синархичната Верига. По това време той е озарен от залеза на земния си път, вече е на 74 години, но навлиза в един нов свят. На 29 септември 1905 г. д-р Миркович завършва земния си път. Погребан е с големи почести от гражданството и обществеността на град Сливен. Той дарява личната си библиотека и изданията си (около 1400 тома) на читалище “Зора”, имота си – за благотворителни и общополезни цели и 3000 златни лева – на сиропиталището в Сливен. Посочва в завещанието си винаги да се иска съвета на духовния му Учител П. Дънов. Като просветител, борец за църковна независимост, диарбекирски заточеник и лекар д-р Миркович живее самоотвержено, силно, с изключителен духовен устрем и щедрост, следвайки духа на възрожденското време. Той остава докрай душевно млад и буден, за да посрещне Вожда на Светлината, да приеме своя Учител и да работи с него сега и през вековете. /Издателство Бяло Братство/

Международен ден на усмивката Светът отбелязва днес Международния ден на усмивката, предложен от американецът Харви Бол. Той е и художник на изображението, известно като „усмихващото се лице" или „смайли"-то, съобщава е РИА Новости. Девизът на днешния, 11-ти по ред Международен ден на усмивката е „Направи добро. Помогни на някой да се усмихне". Бол, назначил се сам за международен посланик на щастието и основал „Световната корпорация на усмивките", предложи Международния ден на усмивката да бъде празнуван в първия петък на месец октомври, когато предвкусването на почивните дни предразполага духа към добро настроение. Харви Бол първоначално е замислил днешния празник като протест срещу комерсиализацията на неговото усмихващо се творение и интернет пространството като цяло. Средствата, които се избират от използването на „усмивката" на Бол, постъпват в благотворителен фонд. /източник/

Фолклора на различните народи? Интересен ли ви е? Какво предпочитате да слушате (с изключение на българското разбира се ) и защо според вас? Огънят на Испания във фламенкото? Или на Латинска Америка? Южното веселие на италианската тарантела, на гръцкото сиртаки? А може би по северните ритми на полката, мазурката? Предполагам, че планинарите са фенове на тиролските песни, подходящи май не само за планините на Тирол? Да не говорим колко много хора харесаха напоследък ирландските танци, така успешно представени от Майкъл Флетли – Lord of the dance. А страстните танци и мелодии на изтока – Индия, Турция, арабските? Може би съм изтървала някои. Май най-близките до нас – циганския фолклор? Тук има много за и против. Може би заради преливането му в разпространения напоследък фолк, който опошлява истинската музика? Все пак забелязвам разлика между ромската музика в България и на Балканите, и тази на руските цигани, испанските и т.н. За балканските – най-добре е да чуете Ederlezi, Горан Брегович. Има и други интерпретации, но тази ми най-харесва. А ето и прочутата в изпълнение на Софи Маринова и Слави Трифонов. За ценителите - същата песен, но изпълнена от Esma Redzepova За руските цигани - (малко е стилизиран, но клипът е събрал в себе си две доста популярни руски цигански песни) Знае се, че ромите/циганите са дошли от Индия. Ето как танцуват А това е Ориента: Испанските цигани са известни със своето Фламенко Всъшност тук има малко спор – дали това е чисто цигански танц. Принос във фламенкото са дали още маврите, но силно развитие има след като в Испания се заселват през 15 век циганите, идващи от унищожената Византия. Заселили се предимно в Андалусия те приемат и преосмислят местните музикални традиции – испански, мавритански и еврейски и създават свой собствен стил – на испанските цигани. Кои песни и танци на народите по света ви най-допадат? Не е ли това спомен от предишен живот? Или просто въпрос на близък темперамент?

Здравей, Жани и добре дошла! На въпроса ти: бих отговорила също като Диана – незнам защо така харесвам латиноамериканската и испанската музика? Може би спомен от предишен живот или просто въпрос на вкус...? Любими изпълнители точно не мога да кажа. По-скоро любими песни. Като например прочутата La Bamba. От всички версии на тази песен най ми харесва тази на Ричи Валенс. Клипът е от филма Ла Бамба. За съжаление Ричи Валенс умира твърде млад. Макар и от мексикански произход той е известен повече като изпълнител на рокендрол. Ла Бамба е мексиканска народна песен, изпълнявана предимно по свадби. В клипа е обработена в рокендрол маниер от Ричи Валенс. Близка до Ла Бамба е и песента Бамболео. Ето я в изпълнение на прочутите Gipsy Kings. Не са типични латиноамерикански изпълнители, но песента си е по латиноамерикански танц май. http://vbox7.com/play:26f98e09

Мисъл за деня - 2 октомври Ние познаваме Бога по това, което ние сме. Ние познаваме себе си. Казвам: Един човек трябва да има самосъзнание. Дотолкова, доколкото ти съзнаваш Бога в себе си, дотолкова имаш сила в себе си. Силата на човека седи в съзнанието за присъствието на Божественото вътре. Дотолкоз, доколкото ти го съзнаваш, дотолкова ти си радостен, дотолкова ти си силен, гениален, дотолкова ти имаш доброта. Човек не може да бъде добродетелен, ако той не съзнава Божието присъствие в себе си. Скръб и радост Молитвен наряд за петък: Добрата молитва Псалом 91 Псалом 23 Господнята молитва Да се прослави Бог... - формула Фир-фюр-фен - песен Молитва на триединния Бог Псалом 44

Мисъл за деня - 1 октомври Над тоя свят има още по-висок. Съществата на тоя свят се отправят към нас с писма и ръководство, да ни покажат пътя, по който трябва да вървим. Великият и вечният живот съществува за душите, а временният е за всички хора, които още не разбират Божиите закони. Те боравят с обикновеното знание, което няма приложение в истинския живот. Степени на любовта Молитвен наряд за четвъртък: Добрата молитва Псалом 91 Псалом 23 Господнята молитва Да се прослави Бог... - формула Той иде - песен - текст + Огнян Николов Плодовете на духа - молитва Псалом 112

Не е ли възможно и в една духовна школа, учение или религия, правилата да получат понякога същата насоченост като тези в "света"? Да не са в синхрон с базовата идея?

Като, че ли никой не е открил отговор на въпроса ти, mochito? И аз не съм срещала никъде този пример за който пишеш. Но за постенето Учителят е говорил доста. Интересно, че го дава предимно като метод за лечение. Според думите му трябва да пости главно болния човек. Под пост се разбира лишаване изобщо от храна за определен период от време, а не ограничение от определени храни. Това което отличава методите давани от Учителя за постенето от тези на Малахов например е, че липсва насилие над организма. Ето една негова мисъл във връзка с това: Докога може да се гладува? Докато изпитвате приятни чувства. „Хранене и здраве”, Събрани мисли на Учителя, Христо Дочев, 1996 г. За глада има специална беседа „Гладът”. За постенето са писали и учениците му в сп. „Житно Зърно”: „Магическото значение на гладуването” ( Михаел, 1933 г.); „Постите и гладът като лечебни методи”, „Физиология на постенето”, „Условия и методи на постенето” (д-р д-р Илиян Стратев, 1941-42г.). Навсякъде ми е направило впечатление, че акцентът пада не върху физическия пост, а върху мисълта, душевното състояние на човек по време на пост. Ето какво пише д-р Стратев за това: