Ани

Борис Георгиев (1888–1962) Художник от най-висок световен ранг, наследник на традициите на Ренесанса, класик на портрета, пейзажа и мистичните прозрения в изобразителното изкуство. Роден е във Варна през 1888 г. Семейството му заминава в Петербург, където учи живопис при професор Николай Рьорих. Следва и в Мюнхенската художествена академия. Занимава се с обущарство, шивачество, строителство, земеделие, свири отлично на пиано, балалайка и други инструменти. Установява се да живее в Италия, където създава едни от най-великолепните си шедьоври, и пътува из цяла Европа, Индия и Бразилия. През 1929 г. рисува портрет на Айнщайн и му го подарява. Трогнатият от подаръка Айнщайн съдейства за организирането на голяма изложба от творби на Борис Георгиев в галерията “Шулте” в Берлин. Тази изложба става причина не само за издигане на популярността на художника, но и за изричане на паметните думи “художник на душата” от критика Ханс Розенхаген, превърнали се във визитна картичка на световноизвестния българин. Автор на портрети и на други велики личности: Махатма Ганди, Рабиндранат Тагор, Учителя Петър Дънов (чийто последовател остава до края на живота си), Джавахарлал Неру и други. В стила му се преплитат в хармонично единство реализъм, романтизъм и класицизъм. Картините му са били излагани по цял свят и представляват неоценим принос към световната културна съкровищница. Съхранява самосъзнанието си на българин до края на живота си. Почива в Рим на 9 април 1962 г. и е погребан във Флоренция, близо до мавзолея на Микеланджело, в гроба на любимата му сестра Катя. източник: из мултимедийния диск Духовният Учител Петър Дънов изд. Бяло Братство, 2009 г

Димитър Грива (1914 – 1994) Композитор, общественик, документалист. Роден е в Нова Загора. Завършва Музикална академия с пиано при проф. Димитър Ненов и композиция при Веселин Стоянов. От 1949 г. в продължение на повече от три десетилетия работи в Студия за научнопопулярни филми „Време”, СТФ „Екран”, САФ „София” и Военна кинематография. Член е на Съюза на българските композитори и Съюза на българските филмови дейци. Автор е на музиката на десетки документални, игрални, научно популярни и мултипликационни филми; композира произведения за симфоничен оркестър и инструментални пиеси. Изследва архивите на манастири и старинни библиотеки в Италия, Франция, Германия. Многократно е награждаван у нас и в чужбина за филмова музика. Съдейства за издаването на Астрономически основи на първобългарското летоброене (Прабългарския календар) на приятеля си Борис Рогев. От средата на тридесетте години се установява в братското селище на „Изгрева” с двете си сестри. Мирогледът му е изцяло повлиян от философията на Учителя Петър Дънов. По негова заръка прави оркестрация на Паневритмията за голям симфоничен оркестър. През 1974 г. прави запис на произведението с филхармонията на Монте Карло. източник: из мултимедийния диск Духовният Учител Петър Дънов изд. Бяло Братство, 2009 г

Мара Белчева (1868-1937) Родена е в Севлиево. Завършва средно образование в Търново. Следва във висш девически институт във Виена. Учителства в Русе и София. След убийството на съпруга й министър Христо Белчев (1891 г.) следва филология във Виена. От 1903 г. е близка с Пенчо Славейков, чийто жизнен път споделя до смъртта му. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) е милосърдна сестра и учителка в София. Белчева е поетеса и преводачка с широки културни интереси. Превежда произведения от Фридрих Ницше – "Тъй рече Заратустра" (1915 г.), Г. Хауптман – "Потъналата камбана" и др. Публикува стихове от 1907 г. Неголямото й по обем творчество е неповторимо индивидуално в историята на българската "женска" поезия. Духовно обогатена от общуването си с Учителя Петър Дънов, създава стихове, в които прозира размисъл върху вечните човешки въпроси. източник: из мултимедийния диск Духовният Учител Петър Дънов изд. Бяло Братство, 2009 г

От спомените на Милка Аламанчева за Савка Керемидчиева.

С ученика Аверуни (спомени на Милка Аламанчева за Савка Керемедчиева, стенографка на Учителя) Записала Павлина Даскалова /Списание Житно Зърно бр.10, 2002 г./ Савка е била на 4 години, когато Учителя е отишъл у тях. Майка й Тереза е германка, от Берлин. Баща й Георги е преселник от Македония, железничар. По това време са живеели в Цариброд. Учителя е обикалял цяла България, села и градове, главно със задача да изследва българския народ, предимно френологично. Когато посещава Цариброд, г-жа Тереза отива в читалището да чуе лекцията му по френология, защото се интересувала от духовните и окултни познания за живота. След лекцията тя поканва Учителя у дома си на разговор. Като влиза у тях, той се вглежда в четиригодишното дете, взема го на колене и започва да измерва главата му. Савка поглежда майка си и казва: „Мамо, какво ми прави този човек?” А Учителя казва на майката: „Каква мома ще стане тя!” От този момент връзката на Учителя Петър Дънов и семейство Керемедчиеви е непрекъсната. След това те се преместват да живеят в София, където се установява и Учителя през 1914 г. Савка е била много ученолюбива. Учителя казва за нейния нос, че е лъжица, която е дошла на Земята да гребе духовно знание. Сестра Тереза, майката на Савка, става редовна посетителка на беседите и лекциите на Учителя. На 12 години Савка, тайно от родителите си, посещава Учителя и му казва: „Вие сте дошъл Учител на Земята и аз искам да се уча при Вас.” Учителя й казва: „Никому няма да казваш това. Ще си купиш едно Евангелие и ще го четеш. Когато го разтваряш за първи път, ще си сложиш пръста на някой стих и ще следиш какво ще ти се падне.” Когато тя разтваря Евангелието за първи път, пада й се следното: „Велико е, славно е да служи човек на Бога и да пребъдва в Любовта Му!” На тези години представата й за Любовта на Бога е тази, че тя трябва да се скрие в Неговата пазва - представата на дете за своя родител. Минават две години. Савка е вече на четиринадесет години. Тя пак отива при Учителя. Той я посреща, подавайки й двете си ръце, и й казва: „Добре дошъл при мене, мой добри и верни Аверуни.” Тя е направила един детски жест да го прегърне. Учителя се усмихва и й казва: „Не си ти, не си ти, това е майката.” „Аз съм Учителю, аз съм.” Когато си отива в къщи, тя отваря Евангелието и й се пада следният стих: „Не знаете ли, че сте храм Божий и Дух Божий живее във вас?” Този стих й е произвел невъобразимо впечатление и тя го поставя за основа на целия си бъдещ живот. „Храм Божий” - думи, свързани с чистотата и светостта в живота. Минават много години, през които Савка посещава училището. През това време посещава частно Учителя и той й преподава духовно знание. Тя усилено изучава Библията, Евангелието, учи известни стихове наизуст. Изучава френология, хиромантия, рисуване, диагностика. Веднъж тя със смях ми каза: „Аз изучих даже педология, но това няма да го казваш никому, нали?” Всичко, което изучаваше, го проучаваше много дълбоко. Винаги се е стремяла да намери истинското знание. Често пъти е изпадала в много противоречия между окултното, мистичното и официалното познание. Много често е плакала пред Учителя и го е питала: „Учителю, где е истината?” Учителя й казва: „Ти ще я намериш.” При изпити е имало случаи, когато е учила в стаята на Учителя и това е ставало предимно при философските въпроси. А между това, цели 20-30 години тя е била в непрекъснати наряди с Учителя, казвала е формули и молитви и е изучавала Словото. Тя непрекъснато е молела Учителя да й дава духовни задачи и при изучаване на известни стихове, имала е и духовни опитности. Например лекувала се е със стихове от Евангелието, когато е ослепяла. Учителя й е дал как да използва Евангелието, Завета на цветните лъчи, спектъра. В продължение на 7 дни, денонощно, на всеки кръгъл час тя се е молела за своето оздравяване. На седмия ден тя оздравяла напълно. Елена Андреева в своите спомени пише, че Савка се е оплаквала, че не вижда Учителя на два метра пред себе си, когато е стенографирала. При друг случай получава изкривяване на лицето. Учителя отива при стенографките и пита: „Къде е Савка?” А парализата й била на дясната половина на лицето. Учителя й се кара. Тя избягва и отива в гората, скрива се и плаче. Учителя пак идва и пита стенографките: „Къде е Савка?”. Елена отива да я търси и я намира свита на кълбо в гората да плаче. Савка отива при Учителя и Той пак започва да й се кара. Тя пак избягва. Вечерта идва пак Учителя: „Къде е Савка?” Пак й се кара. И когато Учителя си тръгва третия път, лицето й отново придобива нормалния си вид. Учителя й е давал съвети как да се облича, как да реши косите си, какви дрехи да носи. В известни периоди на своя живот тя е живяла много усамотено. Имала е контакт само с тези, които я обичат. Известен период Учителя й диктува „Свещени думи на Учителя към ученика”. Когато е била на 23 години, на един Петров ден, на Рила, поднася на Учителя книгата „Свещени думи на Учителя към ученика”, която е подготвила за печат. Учителя отхвърля книгата категорично. Тя изпада в голямо противоречие, скръб, учудване. В тази книга са идеите, мислите на нейния живот, на които тя е получила отговор и тези Истини, които Той й е дал, Той ги отхвърля. Тя искала да умре. Една сестра я намира край езерото. „Защо?” - се пита тя. Между това, Учителя приема подаръци - ризи, сладки, баници, дрехи. Приема ги с усмивка, с благодарност. А тази книга, която тя е написала с цената на своя живот, Той категорично отхвърля. Има и друга версия защо Учителя е отхвърлил книгата - добавила е неподходящи цитати от беседите. Едва след седем години разбира причините за отхвърлянето, когато е посетила една пиеса в Народния театър - „И бедността не е порок”. Тя излиза от театъра, целувайки една от стените му, и си отива с едно просветление. Тя е млада и ще се развие гордост в нея при успехите, които има. Надмощието над другите, славата е опасна. Учителя я е пазил от ревността и злобата на някои от окръжаващите на Изгрева. След още седем години един ученик, на когото тя поднася книгата, извиква възхитен: „Тя трябва да бъде издадена!” Още на другия ден изваждат 500 стиха, редактират ги и ги дават за печат. Това е в 1938 година. Помощникът й е бил брат Боян Боев. Непрестанните й посещения при Учителя бяха съблазън за много приятели. Те не знаеха истинската работа, която свързваше Учителя с ученика извън духовната работа: Савка беше непрекъснато на Неговите лични услуги и ги вършеше така, както Той ги желаеше. Нека приятелите да знаят, че Учителя имаше изтънчени навици и вкусове. Всичко това, което правеше в личния си живот, беше първо по рода си. За да направиш услуга на един Учител като Него, трябва да познаваш Неговия личен, частен живот. Учителя имаше доверие в този ученик и свободата се проявява според неговото естество. Големите хора са непонятни за обикновения уровен на човека и много неща се разбират съвършено погрешно. Учителя беше извънредно изтънчен и фин. Често пъти ние Го измъчвахме с налагане на нашите вкусове. Измъчвахме Го с нашите неразбирания. И при Неговата Любов и отстъпчивост, Той ни се подчиняваше и страдаше. При един случай, когато една сестра искаше да се вмъкне в стаята Му, за да направи някои услуги, за да се избегнат известни пререкания, Той отпратил всички, които са били около Него и останал сам. Аверуни не отива няколко дни при Него. На третия ден тя Го заварва сам и тъжен. През тези дни Той си е подреждал всичко сам, сам си е палил печката, метял и пр. Тя дойде при мене в общата стаичка разплакана, разбрала, че не трябва да оставя Учителя, въпреки всичко. Има неща, които не се отнасят до нея. Често Учителя пристигаше в стаичката на стенографките и с една радостна усмивка започваше да вади от джобовете си чушки, домати от нашата градина, които той сам е откъснал. Слагаше ги на масата и казваше: „Това е от нашата градина!” Веднъж донесе една тенджера с ядене и каза: „Аз го сготвих”. Това беше супа от едро нарязан зарзават и всичко беше от братската градина. Учителя каза: „Турете си зехтин и чер пипер”. Той много държеше на простите яденета. Обичаше чорбици от коприва, домати, гъби-печурки и казваше, че с един-два варени картофа човек може да се нахрани. Обичаше черния хляб от чиста пшеница, пиеше руски чай и предпочиташе българско сирене. Той избягваше сложните ястия. Обичаше много червения лук и го чукваше с юмрук, по български обичай. На обяд се хранеше винаги в братския стол на Изгрева и с учудваща охота ядеше скромните и прескромни обеди. Много обичаше плодовете. Слагаше ги винаги на слънце и после ги ядеше - никога студени. Когато Учителя излизаше на поляната, никога не оставаше сам. Около Него се събираха ученици и започваха разговори на нескончаеми теми. Когато Аверуни завършва университета, Учителя й казва: „Е, сега ще обърнеш своята педагогика към себе си и ще я направиш себепедагогика.” Аверуни е била подложена на много изпити от Учителя. Положения, при които тя сама да се справя и да проучи силите и възможностите, с които разполага. Веднъж при някаква случка, която тя не е могла да разреши, вижда в ръцете на Учителя една крива свещ и Той се мъчел да я изправи и изглади. Тя му казва: „Учителю, и мен ще изправите като тая свещ”. Аверуни е получила много жестоки изпити във връзка със смирението и издържането на различните несгоди на живота. По повод на една от задачите в Школата, които Той е дал на учениците, за да се научат да понасят подигравките на околната среда и да следват задачата, която им е дадена, Учителя дава на Аверуни едни мъжки износени обувки с черен ластик отстрани, които тя да носи при различни случаи из града. Разбира се, тя станала за присмех. Тълкуванията са били различни. Тя обаче понасяла всичко и продължавала да ги носи с мълчание и търпение. Тези обувки са запазени и до днес от Йорданка Жекова. Учителя е следял начина, по който тя се е обличала. В Школата кокетството е било изключено. Веднъж тя била облечена с бледосиня копринена рокля. Учителя направил някакъв намек за тази дреха, при която се изтъквала нейната женственост. Тя взела роклята, поляла я с газ и я запалила. Обаче какво е нейното изумление, когато изважда роклята от печката - тя се оказала здрава, само газта изгоряла. Но повече не я облякла. При друг случай тя имала рокля с малки бродирани черни цветенца. При изказванията, които Учителя направил, тя разпаря всички цветенца с игла и роклята става чисто бяла. Учителя се противопоставя на късите ръкави, късите рокли, ярките цветове. Цветът на ученика е светлосивия - гълъбов - и белия. Косите трябва да бъдат прави и отрязани до кокалчето на врата. Възбраната трае за ученика в известна фаза от живота му. За Аверуни забраната е траела 7 години, след което тя можела да носи разкошни дрехи. Учителя й казва веднъж: „Аз изследвам твоите мисли, винаги ще ми говориш Истината, колкото и да е жестока тя за тебе. Аз познавам всички слабости на хората - да не се мъчат да ги скриват от мен. Доблестта и искреността са прекрасни качества. Имайте доблестта да признавате своите слабости. Само така може да ви се помогне”. Една от великите мисли на Учителя е, че Той е дошъл на Земята да повдигне падналата чистота. Защото е казано: „Сине Мой, дай ми сърцето си”. Първият Закон на вътрешната Школа е: „Познай себе си”. Как ще с справиш със себе си, ако не се познаваш? И ако нямаш една мярка, дадена от самия Учител! Принципите, законите и методите са тези, които помагат за изправянето на ученика. Стремежът към чистота и святост са качества, които приближават ученика до Учителя. Това е материята, с която Той борави като ненадминат майстор-психолог. При изучаването на Библията Учителя й давал известни преживявания, които по-нагледно могат да обяснят известни епизоди от Библията. Една от любимите й фигури от Библията е епизодът с Рут. Учителя казвал често на Савка да събира наесен в градината дребните картофчета, които никой не събира, и да вечеря с тях. Аверуни често постеше по десет дни - пълен пост. До седмия ден работеше, последните три дни седеше тихо в стаята си в размишление. Предстоеше заминаването на Аверуни в Латвия, където Учителя я изпрати със специална мисия през 1942 г. Войната беше в разгара си, а тя трябваше да прекоси цяла Германия. На тръгване Учителя й хваща ръката и й казва: „Помни, ти сега си светия! Помни: латвийците в твое лице ще приемат Учителя, сестрите и братята. Ще ти целуват ръка и от Мое име ти ще им говориш.” Тя оправдала Неговото поръчение, а след завръщането й в България на латвийците се дадоха много големи изпитания. Някои от тях загинаха, но всеки един от тях е носел нещо топло и мъдро, предадено от Учителя чрез Аверуни. При завръщането си тя беше замолена от приятелите си да разкаже за своите впечатления от престоя там. Обаче това, което тя сподели, беше само 1/10 част от преживяното. Учителя е правил опити с нея. Една от задачите й била предаване на мисли от разстояние. Учителя предавал мисли на Аверуни и тя ги препредавала. Изнесла е в Латвия четири беседи. Учителя посещаваше концертите на видни личности. Целият Изгрев знаеше кога Той отива на концерт. Тези, които Го придружаваха, сияеха. Учителя излизаше от своята стая със светъл костюм, светла пелерина от мек, пухкав вълнен плат. Пелерината беше пришита за дрехата. На врата с бял вълнен шал, с бяла панамена шапка, с бастун в ръка. Обувките му бяха меки, деликатни и никога черни. И когато ние Го зърнехме, всички имахме преживяването, че пролетта идва - самата пролет е дошла в лицето на Учителя. В залата пристигаше рано, с неколцина приятели. Да отидеш на концерт с Учителя, това беше голяма привилегия. Кой не си спомня чудните Му, меки бели коси и прекрасния Му профил, открояващ се между присъстващите! Той бе представител на идеи, на които посвети живота си - разцъфтяването на Божественото в човешката душа. У Него всичко беше ценно и имаше смисъл. Като форма Той оправдаваше съдържанието. Движенията Му бяха меки, походката Му - бърза и лека, като че ли не стъпва на земята. Когато ходехме на екскурзия, едва можехме да го настигнем. Учителя имаше неповторима походка. С неповторим маниер поднасяше ръката си, за да бъде целуната. Между хилядите положителни качества, които притежаваше, бе и това да намира положителното и доброто във всеки човек. Него не го интересуваха слабостите на хората, абсолютно не се спираше на тях. Слабостите са присъщи на човека, върху тях той трябва да работи. Разумно и положително насърчаваше и обработваше. Ако може някой да види каква неизразима усмивка имаше, когато някой направи нещо добро и хубаво - лицето Му просияваше! Учителя не обичаше споровете. При един спор в кухнята, Той влязъл и казал следните думи: „Хвърлете, рекох, чиниите през прозореца и прекратете спора'„ Той се интересуваше от всичко на Изгрева, от живота - как протича в най-малките му подробности. Взимаше участие във всичко: цялото стопанство беше като на длан пред Него; концертите; Школата; работата в кухнята; частния живот на всеки един. Той беше като Баща-наставник, лекар, Учител на всички. Той обичаше Изгрева, присъстваше навсякъде. Как обичаше Учителя поляната, градината, лозето! Насърчаваше всяка работа. Той присъстваше в набавянето на зимнина и често се съветваше с бате Ради, и даваше оценка на най-малките неща. Той не обичаше разхищенията. За Него всяко семенце бе ценно, като начало на нов живот. При един случай, при падането на едно фасулче от балкона, Той накарал бате Ради да слезе долу и да го прибере. На планината Учителя се чувстваше като у дома си. Той имаше навици на истински българин, на истински български възрожденец от началото на века. Колкото и странно да звучи в ушите на мнозина, към някои от сестрите Учителя се обръщаше с името на другарите им, а не със собствените им имена, например: „Повикайте ми, рекох, Лазарица, или Иваница” и пр. Изключително скромен и оригинален беше Учителя. Той си замина от този свят на 27.12.1944 г. Прибира Аверуни на 5.5.1945 г. Сестра Милка Аламанчева ми диктува тези редове, понеже е била най-близка приятелка на Савка. Работили са заедно и в известен период големият архив на Савка се е съхранявал при нея. На Изгрева имаше печатница, където се печатаха само томовете с беседите и лекциите на Учителя. Милка Аламанчева беше експедитор, книжар - изпълняваше няколко длъжности във връзка с разпространяването на беседите. Аз, Павлина Даскалова, преспивах у тях. Къщичката им беше в двора на Йорданка Жекова. Милка живееше със сестра си Люба Аламанчева, която беше лична приятелка на мама. На Изгрева те бяха най-близките ни хора за времето. Павлина Даскалова Източник – Издателство Бяло Братство

Като директор в Болградската гимназия, Болград, Бесарабия Д-р Георги Миркович - заема длъжността директор от 30 януари 1864 до 12 август с.г. Роден е в Сливен. Висшето си медицинско образование завършва в Монпелие, Франция, където защитава и дисертация по медицина. Д-р Миркович е малко повече от шест месеца директор на гимназията. Толерантен към революционните настроения на учениците, той е преждевременно освободен от просветното молдавско министерство. Продължава лекарската си практика, осъден на доживотно заточение от турските власти през 1870 г. за революционна дейност. След освобождението на България се връща в родината си и работи като лекар и общественик. /източник/

Привет, Ани! "его", като дума, независимо дали ще я вземеш от латински, или от гръцки, е "аз". Да се отъждестви човек с Душата си, или с Духът си, е наистина повече от "его" (аз) и точно затова е наречено "Супер Его". От СуперЕгото, като капан, може да се избяга единствено с правилно разбиране на термините и същността на Душата и Духът, от там и на човека. .... Природата на Христа е Любовта. Природата на Иисус обаче е природата на Пътника, на Търсача, на Послушника, на Сина на Бога. Ето защо, той като Дух, у който Любовта не е навлязла напълно (особено в началото на Неговия Път), той е способен все още и на насилие. На Иисус му е позволено да изгони всеки, защото още не се е превърнал в Христос, но когато у някого навлазе изцяло Христовото Съзнание - Любовта, то същия едва ли би гонил който и да е. Насилието, независимо какво е по вид, големи и форма, е поради липсата на Любов. Присъствието на Любовта прекратява насилието. Насилието е обратнопропорционално на Любовта - когато едното нараства, намалява другото и когато едното намалява, нараства другото. Ники, благодаря за изчерпателния отговор!

Всъщност мисълта ми при отваряне на тази тема не беше свързана толкова с езотеричния смисъл на това дали музиката на някой народ ни харесва или не поради някаква обвързаност с този народ в предишни инкарнации. По скоро си мислех до колко това което се пее и танцува сред хората от даден етнос не ни говори за тях по някакъв начин? Не ни помага да ги разберем по-добре. Диана, ти харесваш латиното, но не и африканските танци. Но латиноамериканският фолклор е „дете” тъй да се каже на Африка. Явно все пак, че има и някаква разлика. В латиното има и много испанска, португалска и индианска „кръв”. Ние сме доста близо до Гърция и донякъде сме приели гръцкото сиртаки. То се играе и в България. Не като народен танц, но просто така – за удоволствие. Много харесвам ритъма на сиртакито. Не е лесен танц, но е чудесно и да се слуша, и да се играе. Предполагам, че сте гледали филма „Зорба Гъркът” с Антъни Куин? Гледайки този клип от филма си мисля, че танцът понякога може да лекува и най-голямата мъка. Това е философията на Зорба, а и на Никос Казандзакис. Едно http://www.youtube.com/watch?v=Pprd0D-WJZMна сиртаки от младежите от Imperial College. А това е откъс от филма „O parthenos”, 1966 г. Тук танцът много се доближава до сходен български танц. Не съм много сигурна, че това е типично сиртаки.

Христос не е ли използвал насилие, изгонвайки търговците от храма? Учителя в беседите си има отрицателно отношение към насилието. Почти навсякъде. Не успях да открия някъде да го одобрява. Но защо тогава в беседата си „Трите книги” казва: /Между другото, Никола разглежда този цитат в темата си „Любов и Правда”. / Плесницата не е ли също насилие? Дали както казва Станимир: "Да останеш безпристрастен, докато някой извършва насилие, също е насилие, защото така мислено се превръщаш в негов съучастник." Изобщо – много въпроси...? Ники съгласна съм с теб, но нещо се разминаваме в термините може би? Предполагам, че под „Аз” разбираш егото? Но това не е от толкова голямо значение.

На 6 октомври се почита паметта на Св. апостол Тома, наричан още Тома Неверни Мисля, че твърде незаслужено му е лепнато това прозвище. Може би защото донякъде и аз съм подвластна на съмненията, може би заради апокрифните евангелия, които не съм сигурна че са писани от него, а може би и заради самият му живот. С живота си и делата си апостол Тома е доказал своята истинска вяра в Спасителя. С биографията на този апостол човек може да се запознае от тук. Но на мен по ми хареса интересната статия от News.bg, части от която си позволих да копирам в това мнение. Св. апостол Тома е запомнен от всички като човекът, който се усъмни във възкресението на Христос, когато другите ученици му разказаха за него. Рядко си задаваме въпроса, кой е бил той, какъв човек е бил, и защо е могъл да се усъмни. Освен при споменаването, че Спасителят го избира да стане апостол, за апостол Тома четем в Евангелието (Йоан, гл.14) още само два пъти. И първото място е много важно: когато Христос казва на учениците, че трябва да се върне в Иудея, за да възкреси приятеля си Лазар, те се стараят да го убедят да остане по-далече от убийствения, опасен Йерусалим. И само Тома казва: да отидем с Него и да умрем с Него. Още преди възкресението на Христос, когато за учениците Той е само наставник, апостол Тома бил готов от любов и вярност просто да умре с Него: не да Го защити, тъй като не се е надявал на нищо, но да сподели съдбата Му. И ето че този човек, който с такава вярност е бил готов да сподели със Спасителя смъртта, поставя на другите ученици въпроса: Възможно ли е това?... Те му разказват, че са видели възкръсналия Христос, и той не може да повярва. Защо? (Йоан, гл.20) Дали не, защото до светата Петдесетница, до момента на слизането на Светия Дух над апостолите, те си остават все такива страхливи, често неразбиращи и колебаещи се хора? Как е могъл той да повярва, че Христос е възкръснал, по единственото свидетелство - ликуването и радостта на учениците, когато вижда, че те са все същите хора, останали са непроменени, с нищо не са по-различни отпреди. За да приеме вестта за възкресението, той се е нуждаел от друга достоверност, по-голяма от ликуващите думи на апостолите. Защото е разбирал, че ако Христос е възкръснал, то всичко в света се е изменило; че последната победа е не на човека, а на Бога, че любовта, а не омразата вече владее над всичко, че сега ние живеем в нов свят, защото действително Бог е влязъл в този свят и го е преобразил в свят на вечния живот, а не само на тлеещия, понякога дълъг, но само временен живот... Апостол Тома повярвал, когато Спасителят застанал пред него. Повярвал, защото всичко в Спасителя било сияние на вечния живот и Той застанал пред Своите ученици вече не като Иисус от Назарет - техният учител, а като възкръсналият Господ, в силата и славата на Своето възкресение, макар ръцете, краката и тялото Му да били прободени с гвоздеи и копия. Христовото възкресение не премахва трагичното в живота. Христос е влязъл в живота, за да понесе цялата негова трагедия и да я преобразува в победа. Но тялото Му остава тяло на разпънатия Христос, докато има и един грешник на земята. Във вечността Той навярно ще застане пред нас именно такъв, защото Неговото разпятие говори за безкрайната Божия любов. И виждайки Него, разпънатия Христос, в славата на Възкресението, апостол Тома Му се покланя и произнася последното тържествуващо свидетелство, което ние трябва да пренесем през света чрез живота си и чрез живота на света: Господ мой и Бог мой!... Но как хората, на които ще кажем за Христовото възкресение и ще известим, че Той възкръсна, че Той е Бог, че Той е победил - как тези хора ще повярват, ако сме подобни на апостолите, които могат да ликуват за това, което са преживели, но не могат да явят нито силата, нито славата на Възкресението!... Затова ние, които вярваме, трябва да станем народ от нови, обновени, различни хора: хора, които вярват във вечния живот, хора, в които тържествува победата над смъртта още сега. Защото приобщавайки се към смъртта на Христос, ние живеем - трябва да живеем! - вечния живот на възкръсналия Христос; да живеем Божествения живот. Тогава не бихме се страхували от смъртта и страданията; не бихме се страхували от нищо на света, защото никой не може да ни отнеме този живот. И тогава бихме станали живи, тържествуващи и убедителни свидетели на това, че Христос възкръсна, защото другите ще виждат в нас вечно живите хора, научили се да обичат, дори когато това им струва временния живот; научили се да вярват в човека, както само Бог умее да вярва в него, на всичко да се надяват и всичко да побеждават, отдавайки себе си безгранично в радостта, любовта и победата Господни.