Ани

Здравейте! Според мен е нормално човек да се страхува от смъртта. Вярата в нещо повече от видимата материя осмисля живота според мен. Не, че вярващите нямат този страх... Зависи от много неща, от силата и убедеността на всеки човек. Думите на Brilliance: са думи казани и от Учителя Петър Дънов: "Животът никога не се прекъсва, той вечно продължава. Външните форми се разрушават, ала животът вечно продължава. Нищо не е в състояние да го разруши – животът е по-силен от смъртта. Той е свободен, неуловим, непреривен. Той не спира. Той непреривно се влива вътре и изтича навън. Защото, ако животът не се влива вътре и не изтича навън, човек не може да се свърже с околната среда." Това е от книгата на Георги Радев: ”Учителя говори”, съставена от него още през 1939г. по избрани мисли от Словото на Учителя Петър Дънов, подредени по теми. Книгата може та се изтегли от тук. Може да се прочете директно и от библиотеката „Триъгълника” на този адрес. (Достатъчно е да се прочете главата „Животът”. Тя не е голяма и нещата са изложени в доста стегнат вид.) В аудио формат книгата може да бъзе изтеглена от тук. В „Портала за съзнателен живот” за отношението на Учителя към живота и смъртта може да се прочете в много беседи. Но в началото може да се прегледат извадки на мисли от тях в подфорума „Мисли на Учителя за:” Безсмъртие - раждане, смърт, възкресение, Мисли за прераждането. Ето някои теми във форума в които се разглеждат въпросите за смъртта, прераждането,... Смъртта - какво е отношението ви към нея - част 1, част 2, „Душата” част 1 „Душата” част 2, Какво всъщност е човекът, За прераждането, Как възприемате вие смъртта в настоящия момент, Какво е по-страшно от Смъртта?, Една скорозародила се натрапчива мисъл относно смъртта... В сайта има няколко статии посветени на темата за смъртта, прераждането, невидимия свят, вярата в нещо повече от материалната видимост и др.. Ето някои от тях: „Пътища и методи за влизане във връзка с Невидимия свят”, Влад Пашов, част1 и част2 "Космичната Стълба на реалността" - д-р Методи Константинов "Аз съм повече от физическото си тяло" - Робърт Монро „Мистика и безверие”, Николай Райнов „Извънтелесни преживявания”, Майкъл Толбот „Преживяването на Прага на Смъртта”, Майкъл Толбот „Живот след живота - от д-р Реймънд Мууди” кратко въведение в книгата от Ивайло Станев „Старост, смърт и безсмъртие. Интегрална и трансперсонална психология”, Орлин Баев Има доста писано по този въпрос, което означава, че доста хора се вълнуват от темата за смъртта и е нормално да има страх от нея. Не мога да преценя кога този страх става опасен за психиката на човека?

Какво се забелязва между учениците? Често някои ученици се оплакват, че другите ги нападали, и като не могат да понасят техните нападки, те започват да се нахвърлят върху тях, да ги наричат лицемери. Това са празни думи, които не позволяват на ученика да употребява. За всяка празна дума той ще дава отговор пред Бога. Много от учениците си позволяват голяма свобода, която граничи с понятието „слободия“. Те казват: „Ние сме рицари, доблестни хора, ще говорим истината право в очите“. Не, докато си вкъщи, говори, каквото искаш, но щом излезеш вън, мълчи. Да изобличиш брата си, това не е казване на истината. Ако искаш да кажеш на брата си истината, можеш да му кажеш: „Братко, ти имаш голям запас от енергия, която можеш да проявиш и като любов, и като милосърдие. Ти можеш да бъдеш и търпелив – от тебе зависи“. Ученикът трябва да има мек, сдържан, благороден език. Той може да превръща всички отрицателни мисли в положителни. Обиди ли те някой, кажи му: „Моля ти се, говори и на мене така, както говориш и на себе си. Аз зная, че ти си добър човек и можеш да говориш меко“. Ако дойде някой при мене и ми каже, че иска да му говоря, както говоря на себе си, ще кажа: „Аз ще ти говоря, както искаш, но и ти ще ми говориш, както говориш на себе си“. Ако вие ми говорите, както на себе си, и ако аз ви говоря, както на себе си, между нас ще има пълна хармония и разбиране. Бялото Братство изисква от всинца да приложите тази задача в действие. Живите закони на добродетелите

Благодаря, Надеждна!

Честит рожден ден и от мен, Огнян! Благодаря за Триъгълника! Успех и светлина по Пътя!

Честит юбилей на bratstvoto.net! Благодаря ви за интересната информация, която давате. За светлината върху словото, която разпръсквате! Иска ми се да има повече сайтове, посветени на Учителя. Успех в работата ви!

Списание Оренда [url="http://www.bialobratstvo.info/index.php?option=com_content&task=view&id=3749&Itemid=124"] Оренда е прабългарска дума и означава вътрешната сила на душата. Силата, която ни дава устои да бъдем. Списание "Оренда" ще разказва за свещените места в България и за хората, свързали живота си с тях. Броят е посветен на Рила планина. В нея се намира най-високият връх не само в България, но и на Балканския полуостров. Рила е единствената планина в нашата страна, която никога не е била под вода. Но отвъд чистите факти, силата на Рила се крие в това, че обединява – тя е свещена и за православните, и за езотеричните християни. Безспорно Рилският манастир – една от националните ни светини – не се нуждае от представяне. Светецът, негов основател и закрилник на България, св. Иван Рилски, е първият монах-отшелник по българските земи. На 5 часа път от пещерата, където е живял, се намират Седемте рилски езера, свързани с Учителя Петър Дънов.Всяка една планина в България е различна, всяка има своя "песен", която се чува, когато притихнеш. Величието на Рила се вижда с очите, но силата й може да бъде единствено почувствана!

Проблемът 2012 година – край на света или ново начало? Лекция на Константин Златев http://www.spiralata...p?lng=bg&pg=947 Дискусия върху лекцията ще се проведе на 12 юни /събота/ от 13 ч . в Бялата къща . ЗАПОВЯДАЙТЕ !!! адрес на Бялата къща: ул. „Ген. Щерю Атанасов” 6, София 1113

Честит рожден ден и от мен, Томи! Благодаря ти за спокойните и изпълнени със светлина мнения! Радвам се, че пишеш в този форум.

„ГОРЕЩО” ПРЕДСТАВЯ СПЕЦИАЛНИЯ СИ ПРОЕКТ, ПОСВЕТЕН НА ПЕТЪР ДЪНОВ „Горещо”, събота, 5 юни 2010г., 22:30 часа, Нова телевизия Уникални архивни кадри и председателят на Общество Бяло братство Андрей Грива разказват за живота и делото на един от световните духовни учители на XX век Вижте видео запис от предаването Духовните учители на човечеството идват периодично и един по един. Светът и народите ги приемат или отричат, осъждат или канонизират, забравят или помнят. Един от тези духовни учители е българинът Петър Дънов, оставил отпечатък по целия свят, а учението му и паневритмията се практикуват на всички континенти. Много известни личности са негови последователи - гениалният Айнщайн казва за него: „Цял свят се прекланя пред мене, а аз се прекланям пред Учителя Петър Дънов.”; Пако Рабан твърди, че учението на Дънов ще бъде основа за духовната култура на новото столетие; Папа Йоан XXIII казва: „ В днешната епоха най-големият философ, който живее на земята, е Петър Дънов.”, а гробът на Учителя е единственото място, към което Мадона проявява интерес при няколкочасовия си престой у нас. След като в началото на новия телевизионен сезон „Горещо” зарадва зрителите с поредицата си за един от най-големите феномени на България – пророчицата Ванга, тази събота, 5 юни от 22:30 часа телевизионният таблоид ще представи един специален проект, посветен на Учителя Петър Дънов. Потомък на два възрожденски рода, Петър Дънов е закърмен със стремеж към духовното. Завършва теология и медицина в Америка. „Връщайки се в България след осем години, Петър Дънов решава да се посвети на своя народ и да лекува душата и тялото му.” – разказва Андрей Грива, председател на Общество Бяло братство. На 33-годишна възраст Петър Дънов основава със свои съмишленици общество за повдигане на религиозния дух на българския народ – бъдещото световно Бяло братство. Заедно с капитан Петко Войвода и Кръстьо Мирски създава читалище във Варна, където трите знакови исторически фигури осъществяват заедно просветителската си дейност. Петър Дънов обикаля из цялата страна, за да изнася сказки и беседи. Доста любопитен факт е, че първите му трима ученици са католик, източно православен християнин и евангелист. В София живее в къща-близнак с Георги Димитров и на два пъти го спасява като го крие от хайките. Личните вещи на Петър Дънов са костюмът, обувките, цигулката и Библията - през целия си живот той няма друга собственост. В началото Петър Дънов е „г-н Дънов” – лектор, след това го наричат „проповедник”, в последствие започват да го търсят като ясновидец, който вижда и тълкува знаците и чете и предсказва бъдещето. Днес Петър Дънов е наричан Учителя, а духовното му име е Беинса Дуно. Интересен факт е, че Учителят събира на едно място баба Ванга и дядо Влайчо Жечев – двама от най-известните ясновидци по онова време и ги кара да си предсказват един на друг бъдещето, а в след време Ванга помага да се запази земята, която учениците му купуват и на която създават селището „Изгрев” – място за беседи, молитви, паневритмия и събор. Мястото, известно като Баучеровата ливада – земя, подарена на английския журналист Джеймс Баучер от българското правителство – има уникален микроклимат и неслучайно днес, десетилетия по-късно там съжителстват хора на изкуството и петнайсет чуждестранни посолства и представителства. Кой е всъщност Петър Дънов и защо Учението му е толкова популярно в цял свят? Какво представлява Паневритмията и каква е целта й? Каква е ролята на Учителя в спасяването на българските евреи? Как хората попадат в Бялото братство и какви хора са членовете му? Защо Руското посолство е на територията на бившето селище „Изгрев” и коя според Учителя ще е шестата раса? „Горещо”, събота, 5 юни 2010г., 22:30 часа, Нова телевизия /източник/ http://www.youtube.com/watch?v=4wvt23BPOeU

Имам чувството, че неправилно сте разбрали предишният ми пост. Написала съм, че естествено доволните и щастливи хора се различават от хората, които се правят на такива. Това се усеща най-добре при жив контакт, не чрез интернет общуване. От пишещите във форума на Портала съм се виждала само с Донка и мога да гарантирам, че тя не е с порцеланова усмивка, а с истинска. Не са приятни маските на доволство. Всеки ги е слагал. Аз също. Особено когато не искам да досаждам на близки хора с кривото си настроение в даден момент. Но в интернет съм забелязала, че има по-голяма искреност в това отношение. Няма толкова много порцеланови усмивки. Може би защото те се слагат само когато са необходими. В нета има един друг проблем – да се говори за нещо положително с цел неговото постигане. Но дали говорещият вече го е постигнал или не е – тук не мога да се ориентирам. Самохипнозата, волна или неволна, при едни хора действа много добре, при други – не. Но това е вече друга тема. Тема за думите и тяхното въздействие. Има няколко такива теми във форума. Слънчева, аз миля че хората са най-различни. Вярно е, че има такива на които чуждото нещастие им доставя удоволствие, но има и други... Шарен свят! И променяш се. Никой не стои статично в едно положение освен някои клинични случаи.

През януари наистина се вълнувах за близък ми човек в това отношение. Бях малко смутена от отговора на Woqk: Но с течение на времето разбрах, че в неговия отговор има доста истина. Сама стигнах до заключението, че екзорсизмът тук нищо няма да направи. Човек трябва сам да се справи с този проблем. Това му е всъщност изпита от горе, на който се явява. И чуждата намеса, колкото и доброжелателна да е – може да влоши нещата. Напълно приемам думите на Тесаракт:

И двете са еднакво приспиващи и еднакво събуждащи - все едно да питаме кой от двата края на отсечката е по-далече от средата и. Ако човек е естествено недоволен, все повече ще го боли и постепенно и сигурно ще губи всички позитивни хора в обкръжението си, докато един ден все по-непоносимата болка го тласне към радикална промяна и събуждане. Възможно е естестено доволните хора сред близките му да му помогнат с примера си и като споделят своето виждане и умение да постигат естествено доволство. Човекът, който се прави външно на доволен, ще трупа постепенно боклука вътре в себе си, и този боклук ще го разжда отвътре и ще му причинява все по-усилваща се болка. Тази болка ще свърши същаата работа като по-горе. Тъй като той може би ще контактува повече с естествено доволни хора, все пак има шанс да подочуе нещо от техния начин на мислене и да се опита да промени своя... Донке, няма ли известно противоречие? В началото казваш, че естествено недоволните и имитиращите доволство са еднакво отдалечени от средата на отсечката. Или еднакво не ги приемаш. От изречението, което съм подчертала в твоя пост, излиза че все пак имитиращите доволство са в по-добра позиция. Т.е. – имам чувството, че са ти по-близки някак си? Аз съм по-склонна да приема думите на Станимир. Освен това мисля, че недоволният човек е по-открит. В него няма лицемерие, лъжа. А доколкото помня един от най-големите недостатъци според Учителя е лъжата. Имитиращият доволство освен, че лъже, прилича на болен, който не си признава болестта и от там и шансът му за излекуване е много по-малък. Обикновено такива хора, контактуващи, както казваш повече с естествено доволни, развиват в себе си едно друго лошо качество – завист. Не винаги, но се случва А между другото не съм забелязала открито недоволните хора да странят от естествено щастливите. Един човек, който е искрено позитивен привлича около себе си всички други, защото той е като извор и пръска надежда и упование в неограничено количество, без да се страхува, че ще се изчерпи. По това впрочем разпознавам естествено доволния от имитиращият доволство. И накрая между двете крайности - естествено недоволен и имитиращ доволство има толкова много вариации. Различните случаи тук са толкова, колкото и точките върху отсечката - безброй. И никой не стои статично в едно положение. Според мен и едните, и другите се движат към средата - "истинското безусловно доволство (или по-скоро чувство за пълнота) на духа." (Станимир)

БОРИС НИКОЛОВ Епилог на Мировата драма Милка Кралева (материалът е от сп. „Сила и Живот” бр. 3-4/1995, „Учениците - II”; публикува се със специално разрешение) /Част 3/ Много от братята и сестрите са в недоумение за създадения процес. Онези, които са живели по-обикновен живот, несвързан с тревогите и бързо сменящите се събития, са дори скептично настроени. Те са склонни да приемат официалното обвинение за справедливо. Но в този период по-будните братя и сестри - Б. Боев, Влад Пашов, Паша Теодорова, Петър Камбуров, Методи Константинов и най-вече Мария Тодорова са в непрекъсната връзка. Те не падат духом, въпреки че виждат слабостта на околните. Опитват се да съберат изплашеното от вълка стадо. Влад Пашов изпраща в провинцията до всички братски групи следното писмо: София - Изгрев, 3 април 1958 г, Драги братя и сестри, Ние сме ученици на великата окултна школа, която от незапомнени времена ръководи човечеството в пътя на неговия възход, като му дава методи за развиване на великите добродетели, вложени в човешкото сърце и способностите, вложени в човешкия ум. За тази цел школата във всички времена и епохи, в лицето на Учителя, е поставила като основен принцип на ученика: Никога да не се занимава със злото, с отрицателната страна на живота, а да отглежда и да развива в себе си доброто, което го издига във възвишения свят и го свързва с Бога. Понеже в света освен Бялото Братство работи и черното братство, то учениците винаги са изложени на съблазни и изкушения, идващи от последното. Те ще се явяват в хиляди форми. Това е Дървото за познаване на доброто и злото. Пред това дърво Адам и Ева държаха изпита си, и понеже се вслушаха в съвета на черния адепт, бяха изгонени от школата - от рая. И днес ние колективно сме пред това дърво за познаване на доброто и злото. Черният адепт е застанал пред дървото за познаване доброто и злото и казва: В Братството има злоупотребления със средства, има разхищения на братски средства, затова трябва да се смени Братския съвет, за да се оправят работите на Братството. Учителят хиляди пъти е подчертавал, и това трябва добре да се запомни, че онзи, който клевети, обвинява и се занимава с отрицателната страна на живота, това е дяволът, това са адептите на черното братство. И днес те искат да злепоставят Братството пред властта, за което предизвикаха ревизията. Но ревизията не намери никакви злоупотреби, а се натъкна само на неправилно осчетоводени неща, и поради това, че Братството не е юридическа личност, поиска да третира приноса и вноските за книжнината като безвъзмездно дарение, като ги облага с данъци, което юридически е неправилно. По този повод е издадена докладна записка от ревизорите, в която се излага ходът на ревизията, която от злонамерени лица вероятно е изпратена до всички братства. Това е направено с цел да се злепостави братския съвет и да се разколебаят братята и сестрите. Не се смущавайте от изнесеното в докладната записка. Братският съвет е направил своите законни възражения по изнесеното в нея и се надяваме, че всички тия неща ще се изяснят и отпаднат и всички работи ще се оправят, защото това е окончателната дума на ревизията. Има лица в Братството, в чието съзнание идеите и принципите на Учителя, не са още ясни и затова те са повели една борба безпринципна, кармична, борба за задоволяване на лични амбиции да управляват и командват Братството, като си служат с всевъзможни клевети, за да очернят Братския съвет, който искат да заместят. Но в школата и Братството не може да става въпрос за управление, защото само Учителят е, който ръководи и управлява. Ние сме изпълнители и проводници на неговата мисъл и воля. Колкото по-будно е нашето съзнание, толкова по-вярно ще схванем неговата мисъл и изпълним Божията воля. Всеки, който мисли, че трябва да ръководи и управлява Братството, той е вън от Школата. Тук е изпитанието на учениците. Затова, братя и сестри, трябва да бъдем будни и да не се поддаваме на внушение на тъмните сили, които внасят тъмнина в съзнанието и се стремят да смутят духа на човека, като поставят пред съзнанието му несъществуващи злини и злоупотребления. Законът, който работи в Школата, е законът на любовта и вярата в човека. Който отхвърля тия неща, той сам по себе си е вън от Школата, защото Школата е в изпълнението и прилагането на Любовта. Там където Любовта отсъства, никаква школа няма. В школата е само онзи, който поддържа връзката си с възвишения свят. Тази връзка се поддържа само чрез подхранване на доброто и любовта в човека. Онзи който подхранва злото в себе си, като се занимава с него, той сам къса тази връзка и по този начин се намира вън от школата. Затова нека всички бъдем мъже, т.е. хора с трезва мисъл, достойно да посрещнем всички изпитания и да утвърдим още повече вярата си. Нека всички бъдем будни, защото само будните са призвани за работа. Нашата работа е в придобиване на вътрешна чистота, т.е. изключване злото в нашето съзнание, за да бъдем във връзка с Учителя и с Бога. Затова е казано: Чистите по сърце ще видят Бога. Божият мир да бъде с нас! С братски поздрав! В. Пашов Ученикът Борис Николов е достоен за своя Учител. Той държи в съда високо знамето на Истината и не защитава себе си, а свещено пази връзката с Учителя, т.е. с Великото, с Цялото. Той не е сам, с него са всички Светли Души, които населяват Големия Живот. Тяхното присъствие е сила велика. Тя струи от очите, от думите, от жестовете, от цялата осанка на Ученика. Той няма вид на обвиняем. И когато в края на процеса, преди да прочетат обвинението му дават право да се защити, той избира особен вид защита. Изпява песен. Всички - и обвинители и обвинени, и обикновени, и съпричастни, и чужди и приятели, чуват защитата му: „До-ще ден. до-ще ден, той ще бъде светъл ден!” Това е израз на несломима вяра. Песента му има същото въздействие, каквото имат думите на Йоан: „И светлината свети в тъмнината, но тъмнината я необзе.” В този момент увереността на Б.Николов в превъзходството на Светлината смайва и внася смут и раздразнение сред съдниците му. Процесът приключва тягостно. Но планът за действие по това унизително за българите дело е отдавна предрешен. Присъдата е 12 години затвор за Борис и 8 години за Жечо. Започва дълъг период, за който тепърва ще се пише. Борис Николов взима успешно своя най-важен Изпит. Той завършва своя трети Университет - Духовния, в който Учителят го е приел още през 1922 в Търново. Учителят е познал душата на поверения му от рода „Житото” ученик, и е виждал в перспектива развитието на събитията. Следният случай, описан от Влад Пашов, потвърждава това: „По време на един разговор между Учителя и един брат, по средата на думите си той му казал без всякаква връзка: „Борис ще покаже как ученикът трябва да държи изпита си.” После Учителят продължил разговора, който водел. По-късно братът си спомня: „Аз тогава не разбрах думите на Учителя, но когато изправиха Борис пред съда и чух неговите отговори в защита на Братството, аз разбрах, че Учителят още тогава е видял всичко и с кратките си думи беше изразил, каквото имаше да стане.” Ученикът и в затвора остава верен на принципите и на идеите си. Той живее в своя реален свят, където цари мир, светлина и свобода. Но тези качества са вътрешни, те са част от духовната му същност. Никакви решетки не са в състояние да внесат смут в душата на онзи, който живее в света на Светлината. Бележникът е отново с него. Размишлява за Братството, за връзката с Учителя, за великия живот на Духа. Той действително е свързан с цялата Вселена чрез връзките на мисълта. И в затвора той записва тази текуща в Пространството мисъл: 4 май 1959 „Като ученици на Божествената Школа ние сме пратени тук на Работа. Ще седя тук толкова, колкото Господ иска - дотогава, до когато Господ иска. Учителю, готов съм да отида където ме изпратиш. Ти устройвай пътищата ми, Ти направлявай стъпките ми!”... Ние бяхме съдени в един незаконен процес. „Закон” и „законност” - какво значение имат те за насилниците?” Ноември 1959, Огняново „Словото опазихме. Знанието, което Учителят ни предаде, не може да се загуби. Словото не може да бъде уязвено. Глупави са хората, които мислят, че могат да го унищожат. Словото устройва Всемира. Всичко е живот на Словото. На езика на един народ Учителят прави превод на Словото. Словото е вечно. То е Песента на Творението. Учителят прави и музикален превод на Словото. Това са преводи за дадена епоха. За друга епоха ще бъдат други. Словото е вечно и необятно. Йоан казва: „В начало бе Словото!” 1 февруари, 1960 „Онези, които гонят Братството не го познават. И тук като сме, ние работим за Братството. ... В затвора ние сме с Братството. Като се разреши въпросът за Братството, ще се разреши и нашият въпрос. 26 ноември 1960 „Никой не може да ни попречи да покажем Новия човек и тук, в затвора... Господи, Ти си ни дал цялата Вечност да мислим, да живеем, да Те познаваме, да Те възлюбим, и какви прекрасни условия си ни дал! Обгърнал си ни с Любовта си, водиш ни за ръка в царството си и ни учиш. „Благодарим Ти за всичко, което си ни дал и си ни научил!” Из „Окованият ангел”, Б. Николов (неизд.) Външно, Борис Николов е затворник, той изпълнява задълженията наложени от онези, които са го затворили тук, но в съзнанието му и за миг не престава да работи мисълта за Цялото, за Братството. Често той пише писма. Пише най-често на Боян Боев и Мария Тодорова. Те са постоянните му посетители, а и той често ги извиква в мисълта си и говори с тях по важните въпроси. Условията в затвора не сломяват духа на Борис Николов. Напротив, той и тук е полезен със знанията си, с изработения положителен характер, със своя висок морал. Виждайки състоянието на другите затворници, не криминални, а политически, т.е. интелигентни и умни, той предлага сам на Управата в затвора да се организира професионален курс. В него той се заема да обучава тези хора на занаят, за да използват времето си в затвора полезно, а и за да изучат една професия за периода след като излязат от затвора. Курсът се оказва много удачен. Борис Николов сформира бригада от работници, обслужваща различни строителни обекти. Ученикът е готов за работа, при каквито и условия да се намира. Той знае, че Друг е, Който създава условията, а от него се изисква будна мисъл, спазване на принципите на Божествения морал, и готовност за жертва в името на Цялото. Минават пет години и половина. В края на 1962 в България пристига съветска правителствена делегация начело с Хрушчов. Той се изненадва, че години след революцията от 9 септември 1944, все още има политически затворници. Предлага да им се даде амнистия. Българското правителство приема, и по този начин голяма група затворници са освободени. Денят е 1 януари 1963 г. Сред освободените са и Борис Николов и Жечо Панайотов. Борис Николов отново започва да организира своя живот. Външно е работник, а вътрешно - Служител! Работи избрания занаят. Мнозина са му благодарни за осигурения хляб, защото като майстор-бригадир, той не отказва правото на труд на никого. Приема в своята бригада всеки, който иска да заработи хляба си. Високо ерудиран, с две висши образования, с голям капитал от дълбоки духовни познания, той не се чувства унижен да работи като занаятчия. За него всеки труд е условие да изявиш своето вътрешно естество и да си полезен. Веднъж, когато Борис Николов довършил работата си в новия апартамент на известен в обществото човек, той го попитал: „Бай Борисе, знам, че ти си дъновист. Кажи ми моля те, каква е разликата между учението, което Дънов проповядва, и християнството, което се изнася в православната църква. Борис Николов помълчал, и сетне му отвърнал: В Бялото Братство моят пост е равен на владиката в православната църква. Ти как мислиш, владиката ще дойде ли да ти направи банята?” - „Естествено, не!” се усмихнал важният човек. - Е, по това се различаваме!” До края на живота си Борис Николов бе на своя пост. Майстор, Работник, Ученик - всякога Служител на Висшето. Изпращаше редовно своите послания до братята, заедно с изготвените наряди за празниците на Братството. В посланията си той изнасяше разсъждения по духовни въпроси, съветваше и учеше, но всякога с доверие към своя брат, и с много любов. Той виждаше промяната в средите на Братството, виждаше огъване пред закона и властта в голяма част от неговите членове, но никога не похули братята си и никога не се възбунтува срещу правото им на избор. Той знаеше че на ученика не е позволено да съди, да критикува, да злослови. Всякога говореше положително за подобни явления. За него Братството имаше достойнство, то беше издръжливо в трудности. Той не допускаше мисъл за хула или упрек. И не искаше да слуша за интриги и слухове за недостойни постъпки. Беше над тези човешки слабости и естествено ги отблъскваше. Живееше постоянно в Истинското Братство, където духом присъстваха всички онези, минали през житейската сцена като актьори в Мировата Драма. В неговия дом се отбиваха и братя, сестри за да чуят думи, които на друго място не се чуваха вече. Постепенно Малкият Дом на „Волоколамско шосе” 14, стана пристан за онези души, които търсеха общение с Духа. Брат Борис се възраждаше, когато чист човек го посетеше с любов и стремеж към Истината. А за глупавите, за хитрите, за повърхностните често се затваряше. Беше там с тяло, но не и с дух. Духът му пътуваше през пространствата и живееше своя истински живот. Не можеха вече да го хванат нито мрежите на властта, нито мрежите на щестлавието, в дезориентирано от липса на общ живот братство. Духът му беше напълно независим за дребните човешки домогвания. Мнозина мислеха, че го познават и обичат, но повече познаваха и обичаха себе си. Други се стремяха чрез връзката си с него да изтъкнат себе си. Брат Борис снизходително допускаше и това. Той беше велик в своето търпение и любов. Еднакво благо гледаше и враговете и приятелите си. Но с първите не се съгласяваше и не ставаше „маша” в ръцете им, колкото и те да го подкупваха или заплашваха. А с вторите беше истински Брат и Приятел. Годините минаваха, дълголетникът от стария габровски род на дядо Ботьо Житото, остана верен на своя духовен пост, даден му след заминаването на Учителя. Той имаше ръководството на Духа. Истинският устав на Братството гласеше: Председателя на Братския съвет е пожизнена длъжност. Тази длъжност е теократично, а не демократично избираема. Тщеславните хора в братството, желаещи да станат централни фигури, но неизработили в себе си духовни качества, не се съобразиха с това. Те създадоха нов закон. За да помогнат на себе си. Създадоха нов устав, създадоха и ново братство. Може би тях е имал предвид Борис Николов, когато е записал в бележника си: „Има упорити, своенравни души. Те искат да влязат в Царството Божие насила. Изпълняват един обред фанатично и мислят, че Царството Божие ще им се отвори. В Царството Божие с Любов се влиза, с Мъдрост, с разумност, с Истина.” Но той не ги спря в действията им. По-важното е, че в новосъздаденото братство, с въведения в него човешки ред, той не присъстваше. Той остана да живее с цялото си същество в онова Братство, създадено от Учителя по закона на Веригата. В това единствено реално, все още имащо свои членове Братство, Борис Николов бе главната фигура. Той бе негов Стожер, Духовен Стълб. Такъв остана до 22 декември 1991, когато напусна тялото си. Изпратиха го малцина. По негово желание. И той заживя в душите им по силата на великия закон на Веригата.(2) Авторски бележки: 1) Горният материал е поместен в сп. „Сила и Живот” бр. 3-4/1995, „Учениците - II” През 1995 сп.”Сила и Живот” излезе в два разширени броя озаглавени „Учениците”. Съдържанието им конструирах като драма, игрална пиеса. „Участници в Мировата драма” е уводната ми статия, а биографичните есета за Учениците са разделени в Пролог, Първо действие, Второ Действие, Трето действие и Епилог. Причината за издаването на тези авторски списания бе да се организира и изнесе веднага след промяната, богатия архив, който притежаваше баща ми, и да стигне до всички, които се интересуваха от живота и делото на Учителя. Издателство „Сила и Живот” се създаде през 1991 по желание и със съдействие на брат Борис. Участници в него бяха девет братя и сестри - духовния кръг, който активно общуваше с него през трудните години. 2/ Изнесените факти за живота на брат Борис са почерпани от дългогодишната ми близка духовна и творческа връзка с него. Материали, с които допълних биографията му са от личния архив на баща ми и на брат Борис. Изнесеното във всички мои авторски списания „Сила и Живот” е плод на лично творчество и духовен опит от прекараните дълги години между ученици на Учителя като Борис Николов, Георги Томалевски, Влад Пашов, П. Пампоров и много други. Животът ми като дъщеря на Крали Кралев, съпруга на Вергилий Кръстев и близка приятелка на брат Борис ще бъде обект на моите мемоари, ако Бог ми даде време и условия да ги напиша.

БОРИС НИКОЛОВ Епилог на Мировата драма Милка Кралева (материалът е от сп. „Сила и Живот” бр. 3-4/1995, „Учениците - II”; публикува се със специално разрешение) /Част 2/ Годините минавали. Драмата на нашия век била към края си. На сцената Борис Николов все още се движил незабележимо, но неотстъпно край Учителя, с бележник, или с мистрия в ръка. Той знаел в сърцето си, че Пътя на Служение е дълъг, и той едва сега започва. „Ихриш Бен Рут” бил свещеният обет даден от него пред Великото, а смисълът на тези думи бил: „Господи, където ме зовеш - там отивам!” За събитие от края на Мировата Драма четем отново в „История на Братството” от Николай Дойнов (неизд.) „Към края на декември съм отново на Изгрева. Чух, че Учителят не бил нещо добре, но на тези приказки не обърнах внимание. Продължих да живея с мисълта, че големите изненади и събития са само в историята, но не и около нас. Една нощ, не мога да кажа дали това беше сън или нещо друго, гледам Учителят идва при мене, много официално облечен и ми казва: „Няма смисъл, Николай!” От начина, по който ми каза тези думи, от смисъла, който Той вложи в тях и от израза на лицето му разбрах, че за неговите дело и работа в България условия повече няма да има и затова по-нататъшното му престояване е без смисъл. В последствие това напълно се оправда. След тези думи той се обърна и тръгна с енергични стъпки към една вада, по която течеше тъмна вода. Над вадата имаше едно мостче от проснато над нея дърво. Такива мостчета селяните поставяха над пенливите рекички в планините. На тясното място седяха двама души, един зад друг, облечени в също такива дрехи, каквито Учителят носеше. Първият беше по-висок, а другият зад него - колкото Учителят. Предният, по-високият подаде ръка на Учителя, който вече беше стигнал до мостчето. Учителят пое ръката, стъпи на мостчето и тримата преминаха на отвъдния бряг. Събудих се, отворих очи. В този момент вратата на стаята, в която бях легнал се отвори и влезе по-големият ми брат посърнал. Аз го гледах тревожно и го запитах: „Какво има?” Знаех, че той беше около Учителя и е в течение на всички събития около него. „Свърши!” - изстена той. „Учителят си замина”, с глух, пълен със скръб глас добави той. Беше 27 декември 1944 г. Завърши една велика епоха за нас, които бяхме около Учителя. Завърши една велика епоха за човешкия род”. Дните на раздяла с Учителя минавали бавно и мъчително. Без него всички се чувствали осиротели. Но малко по малко тъгата дала място на разсъдъка, и животът продължил. И все пак, условията са се променили. На Сцената вече присъствала една нова сила - тя дала власт на хора, решили да следват високи идеи без духовна подготовка за тях. Нещо повече, тези хора, не желаели да се примирят с присъствието на духовното, но решили с всички средства да го преследват и унищожат. В настъпилия период Братството вече усеща натиска на тази враждебно настроена нова сила. Той все още е само бриз, в сравнение с бурята, която ще се разрази в последствие. Но този „бриз” е тревожен сигнал и будните го улавят. На най-отговорното място в Братството - председател на братския съвет е избран Борис Николов. Този избор е според съвета, който Учителят е дал преди да си замине. Борис Николов поема този пост с високо чувство за отговорност пред Бога и пред братята. През следващите години той доказва, че има вътрешното ръководство на Духа. Първото, с което се захваща е да организира работата в Братството така, че да се свърши най-главното - да се запази Словото! Започва един процес на подготовка за допечатване и съхранение на всички останали неотпечатани беседи на Учителя. Купува се и се устройва печатна база на Изгрева, където веднага се включват на работа вещите в този занаят братя и сестри. Николай Дойнов споделя: „Отпечатването на петдесетте томчета лекции и беседи, при крайно ограничителните условия, при които се намираха братята Борис, Жечо и Неделчо, нагърбили се с тази важна и отговорна задача, беше съпроводено с изключителни трудности. Хартията, и други материали за печат, които се търсеха на свободния пазар, се изкупуваха на най-различни условия и цени, за което не всякога е могло да се издават редовни документи.” Въпреки всички трудности, за четири години - от 1944 до 1949 г е свършена огромна работа. Условията крайно се влошават. Хартията е дефицитна, поскъпва с всеки изминат ден. Само далновидността и съобразителността на братята спомага да се осигурят необходимите за работа материали. Но на тази дейност, както и на много други, се слага насилствен край от новата власт. Остават неотпечатани повече от десет пълни годишнини с беседи на Учителя. За тяхното съхранение се изискват героизъм и жертвеност, и дълбоко разбиране за смисъла на това дело. Борис Николов, Боян Боев и малцината предани на делото на Учителя братя, често се съвещават и понякога сред нощ предприемат действия за съхранение на готовите материали. Небето ги пази по свой начин. При един случай на донос за отпечатани „без разрешение” книги, се налага цяла нощ готовите вече издания да се пренасят от една квартира в друга. През тази нощ велосипедът на Борис Николов е единственото им превозно средство! На сутринта идва милиция и прави обиск. Като не откриват материалите на посочения адрес, защитниците на „закона”, предприемат претърсване и на други, случайно избрани жилища. Стигат до къщата на Сийка Динова, където са пренесени изданията.Един от милиционерите се отправя към малката дървена стълба и тръгва по нея. Но. първото стъпало се счупва под краката му и той вижда че е прогнило. Махва с ръка и се връща! Преградата, поставена от Друга Сила действа неотказно и е всякога в защита на онеправдаваните. И друга съществена и добра работа е свършена в описваното междувремие, наречено от нас Епилог на Мировата Драма. Докато цял екип от разностранни в разбиранията си братя се опитва да създаде план за издаването на книга за Учителя, четирима души, в пълно единомислие и с вътрешно ръководство, изследват в пълнота учението на Учителя, подготвят и издават най-ценната, написана и досега книга за него - „Учителят”. Това са Д-р Методи Константинов, Боян Боев, Мария Тодорова и Борис Николов. Н.Дойнов си спомня: „Идеята да се издаде книга за Учителя и неговото дело се заражда в братята Боян Боев и Методи Константинов още, когато Учителят е бил в с. Мърчаево. Тогава те отиват при него и споделят тази своя идея, като предлагат да имат за сътрудник още един брат, като посочват и кой би бил подходящ за това. Учителят им предложил да повикат за сътрудници Мария Тодорова и Борис Николов. Така тези четиримата, с много ценно съдействие и на Неделчо Попов, като технически ръководител, написват и издават книгата.” След прекратяване дейността на печатницата се явява период на затишие. Борис Николов е всякога на поста си, но работи в самота - доверява се на изпитани хора. Общува с онези, които работят като него - предано и без стремеж към лична изява. Осигурява условия на Елена Андреева, за да довърши едно изключително важно дело - дешифриране на останалите необработени беседи на Учителя. Тя се усамотява и работи непрестанно в продължение на десет години докато свърши работата. Беседите са запазени при сигурни хора. Наближават тежки времена за Братството. Борис Николов предчувства това. През лятото на 1949, на Рила, той отива при брат си Николай и споделя следното: „Сънувах един сън нощес и искам да ти го разправя. Сънувам, че група приятели се намираме в една постройка. Поглеждам навън и виждам към нас връхлита мътен порой, буйна, мътна вода. Тя дойде около постройката, която се клатеше, тресеше се, но устоя, не се събори. Бях обзет от тревога и се събудих...” Тази тревога не напуска вече съзнанието на Борис Николов. Той предусеща задаващата се буря за Братството. На 12 януари 1950 г. записва в личния си бележник: „Обични ми Учителю! Ако през огън трябва да мина и ако през кръст трябва да мина, ще мина с радост заради Тебе, защото Ти си с мен всякога. Господи, да бъде Твоята воля за мен, не моята воля. Където Ти ме пратиш на работа, там ще отида, каквито условия ми дадеш, на тях ще бъда благодарен. Както Ти благоволиш, тъй ми се изяви!” Знаел ли е Б. Николов тогава, че за него наистина се подготвя огън, и кръст и че ще изпита радостта да мине през тях, заедно със своя Учител? Няколко години минават в преценка на силите. Замисляният удар се е подготвял от достатъчно вещи в злото умове. За това се е изисквало време. През юли 1957 г. Борис Николов свиква Братския съвет в София. По това брат Крали Кралев от Бургас със семейството си е спрял за една вечер на Изгрева, на път за Езерата. Ето неговия спомен за това събитие: „През деня, когато пристигнах ме срещна Петър Пампоров и каза, че брат Борис е поканил Братския съвет да се съвещават по важен въпрос. Той предложи да го запита дали може и аз да присъствам, като млад брат от провинцията. Брат Борис отговорил: „Да дойде!” Събрахме се в Салона на Изгрева. Бяхме точно 12 души. Брат Борис беше много сериозен и умислен. Каза ни, че предчувства тревожни времена и събития. Според думите му, властта готвела отдавна вече удар срещу Братството. Каза ни също, че каквото и да стане, той като председател на Братския съвет ще поеме цялата отговорност върху себе си, за да се избегнат по-лоши последствия. С това събранието приключи и аз се качих на Рила. Там дойде и брат Борис, но минаха няколко дни и чух, че го повикали в София спешно. Когато той отново дойде горе, брат Влад Пашов ме повика и каза: „Кральо, Борис се е върнал и иска да отидем в палатката на брат Боян.” Отидох. Бяхме четиримата: брат Борис, брат Боян, брат Влад, и аз. Разказът на брат Борис продължи до късно. Извикали го в Държавна сигурност, да го разпитват за авоарите на Братството. Той не давал никакви сведения, докато не поставили на масата пред очите му списък, точно копие от друг такъв, описващ дадените му за съхранение ценности, принадлежали на Учителя и Братството. Той разгледал дадения опис, и като видял, че има предателство, казал: „Да, аз пазя тези неща. Утре сутринта ще ви ги донеса.” Излязъл от милицията и веднага се отправил към Витоша. Там той бил скрил исканите вещи между морените в изкуствено изработен камък. Отишъл горе, намерил „камъка”, сложил го в раницата си и на другия ден отишъл в обещания час отново в милицията. Поискал чук, замахнал и счупил с два-три удара камъка. Вътре се оказал един стъклен буркан, със същия списък, по който можело и в момента да се провери съдържанието на буркана. Попитали го: „Защо не декларирахте това, а го скрихте?” Той отговорил: „ Това принадлежи на нашето общество. Средствата са давани от братя и сестри на Учителя, като дарения за обща работа. Това са средства за бъдещето, когато ще сме свободни.” Те пак го запитали: „Вие нямате ли доверие на народната власт в България, че може да съхрани тези неща?” Той им отговорил: „Имам доверие. Сега вие отговаряте за тях.” Оставил ги , заедно с моралната отговорност, която вече тегнела на тяхната съвест, и си излязъл”. След този случай Борис Николов започнал да се подготвя вътрешно за своя голям изпит. Той знаел че наближава времето, когато Братството ще има нужда от силна личност, която да го защити. Повтарял в душата си: „Ихриш Бен Рут!” и бил готов. На 6 декември 1957 г. милицията предприе обиск по едно и също време в цялата страна, за изземане на книжнината от Учителя. От най-известните личности във всеки град, свързани с Бялото Братство, се иззеха всички печатни томове с беседи, ръкописи, снимки и всякакви материали свързани с Учителя, и се предадоха за претопяване. Това беше втория по сила удар. Наред с това се започна финансова ревизия на Братството, която целеше да го дискредитира. Кръгът постепенно се затваряше. На 3 септември 1958 г. Борис Николов и Жечо Панайотов (тогава касиер на Братството) са арестувани. Обвинението е, че сметководните книги не са водени коректно, че липсват разписки за покупки, и още „разкрития” на финансовата ревизия. С влизането си в празната килия Борис Николов си дал сметка какъв тежък период го очаква. В тази килия едва ли бил влизал друг като него. Така изправен сам в подземието той изпял тихо „Венир Бенир”, познатата песен от Учителя. Това не бил акт на виновен човек, това било дълбоко осъзнато действие на Ученик, познаващ окултните закони и силите, които съществуват в Пространството. Песента внесла в душата му енергията на онзи Дух, движил през вековете всички ратници за Истината. Започва следствие. То продължава повече от девет месеца. През това време почти всяка нощ след два часа събуждат обвиняемите и ги разпитват по всякакви въпроси. Борис Николов разказва: „Една нощ ме извикаха пак както винаги и онзи зад бюрото ми каза: „Как можахте да се продадете на Америка, вие предадохте родината си!” Аз не се стърпях и станах. Застанах пред него и с юмрука си - моят юмрук е силен! - треснах по масата така, че мастилницата му подскочи.: „Във всичко можете да ни обвините, само в предателство - не! Бялото Братство никога не е получавало помощ отвън. То е най-българското духовно движение!” А онзи много се ядоса. Скочи срещу мен: „Ти как си позволяваш да тропаш по масата, знаеш ли къде се намираш?” Казах: „Знам къде се намирам! Намирам се в тринайсетата сфера на ада!” След това започнаха да ни обвиняват в неща, които уж Жечо бил признал. Аз им казах: „Искам очна ставка с него. Това не е вярно, той не може да каже такива лъжи, нито да говори за неща, които не са се случвали.” Доведоха Жечо. Аз бях потресен. Бяха го смазали, не можеше да се контролира, и всичко това от техните зверски методи, които унижаваха човека и го превръщаха в животно. Казах им: „Какво сте направили с този човек! Та къде е неговата собствена воля...” Нощите в ареста са дълги, а дните минават бавно. Месеците на следствие, арестантите прекарват на няколко етажа под земята, сами в килиите си. Наближава началото на процеса, на който Борис Николов и Жечо Панайотов ще бъдат съдени. Но това не е съд срещу тях. Това е съд срещу Братството. И то в един несправедливо създаден процес по скалъпено обвинение. Идва деня, в който и двамата са изправени пред съда на човеците. Започва разпитът. Стремежът на обвинителите е да представят в най-изкривена светлина онази дейност, с която Братството е ползвало правото си на съществуване в България. От своя страна Борис Николов, чието чувство на достойнство е изострено през тези дни и радиира от цялото му същество, се държи като войник на поста си - готов да защити Братството - символ на Новата епоха. Често въпросите са провокационни. Б.Николов не бърза да отговори. Той се вслушва в Гласа отвътре. Запитват го иронично: „Кому беше нужно това голямо количество книги? Защо издадохте толкова много?” Той ги запитва: „Как искате да ви отговоря - с малко, или с много думи?” - „С малко, естествено.” - „За вълка тревата е ненужна, но за агнето тя е храна!” След първото заседание на съда навън се разговарят адвокати и съдии. Един от тях казва: „Ако в България има десет дъновисти като този, ние сме загубени!” /следва/

БОРИС НИКОЛОВ Епилог на Мировата драма Милка Кралева (материалът е от сп. „Сила и Живот” бр. 3-4/1995, „Учениците - II”; публикува се със специално разрешение) /Част 1/ Роден в Габрово. Традицията е давала име на всеки род в този балкански край. Родът от който Борис Николов излиза е на дядо Ботьо Житото. Детството му преминало сред майстори-стругари, дърворезци, майстори на гъдулки. Завършил средното си образование в Априловската гимназия. Негов учител му дал ключовете от личната библиотека на Васил Априлов, която се помещавала в същата сграда, и той прекарал много часове потопен в света на интересните книги там. В живота на Борис Николов има много случаи, когато Висшето го е подготвяло за бъдещата му роля в Драмата(1). Такъв е случаят с поканата на негов учител да го обучава стенография. Бъдещето ще покаже, важността на този акт. Друг случай е още по-силен с вътрешната си определеност. Той е следният. Във всеки габровски род по традиция първородния син бил поверяван за възпитание в православната вяра на духовниците от Атонския манастир в Света гора. Дошло време и един монах посетил семейството на Никола Дойнов. Разговорили се в приемната, разположили се и приказката дошла да се каже най-важното. Монахът се изправил и припомнил свещеният обет, даден в миналото. Малкият Борис се притиснал до майка си. Бащата не бързал да отговори. Погледнал към жена си и казал: „Да попитаме и майката.” А тя се изправила и застанала пред сина си. Казала: „Не го давам!” В думите й имало майчина любов, категоричност и достойнство. Монахът я погледнал сериозно, поклонил й се и казал: „Уважавам волята на майката. Така да бъде!” И си тръгнал без Борис. Този случай има продължение във времето. Родът изпълнил своя свещен обет, но по друг начин. С постъпката си майката проявила една по-висша интуиция за пътя на Борис. По дух силно свободолюбив, в своите юношески години Борис Николов се увлякъл първо по идеите на анархизма, но душата му се стремяла към по-висша форма на свободата. Този стремеж го довел до идеите на Учителя. Веднъж срещнал светлината на Новото учение, той разбрал, че е намерил идеала на душата си. След гимназията, по настояване на родителите си Борис заминал за Австрия да следва инженерни науки. Записал се, но още на излизане от университета пред очите му изплувал един отдавна сънуван сън. В него той бил на същата възраст, със същия куфар в ръка, и на същия непознат тогава площад. В съня си, той взел важно решение на това място, но то било забравено през годините. Останал само спомена за нещо съдбовно. В един миг той ясно осъзнал решението, което от тогава било скрито. А то било: да бъде ученик на Новото, да се върне и остане при Учителя. Без дори да отвори куфара си той се качил на обратния влак за България. Пътят му бил определен. Връщайки се в София Б. Николов се приобщил към групата братя и сестри, образували малко общество край Учителя. По това време в главите на българската младеж се ширила толстоистката идея за комунален живот. Борис бил обхванат от ентусиазма на малка група братя решили да осъществят тази идея в с. Ачларе. Заминал с тях за карнобатското село, занесъл и куфара, с който пътувал до Виена. Приготвените от майка му дрехи за сносен студентски живот, станали част от инвентара на комунарите. Самите те в кратко време се уверили, че идеята за комунален живот е хубава, но приложението й не зависи само от вложения ентусиазъм.След няколко месеца си тръгнали от Ачларе с големи опитности, но за съжаление не всички здрави. Неудобствата на селския живот, пълен с лишения и тежък физически труд измъчил повечето от тях до такава степен, че маларията твърде лесно се настанила в изтощените им организми. От Ачларе потеглили през Балкана към Велико Търново за августовския събор с една биволска кола. Дълго време след това всеки от тях си спомнял с каква топлина ги е посрещнал Учителя. Приел ги, настанил ги и поръчал на сестрите да се грижат за тях, докато се съвземат. Опитността им била едно духовно богатство, скътано за бъдещето. По това време бащата на Борис Николов, знаейки, че синът му е в Търново, пожелал да го посети да се запознае с Учителя. Това се случило в ден, когато маларията била „ в почивка” (тази болест има една особеност - треската от нея се появява през ден) и Борис бил в добро състояние. Той попитал Учителя ще отдели ли малко време за да му представи баща си. Излезли към лозята тримата - Учителят, баща му и той. След обикновеният разговор в такива случаи, бащата повикал деликатно отдалечилия се син, и в негово присъствие, посочвайки го, казал: „Учителю, на тебе го предавам!” Учителят леко се усмихнал и казал само: „Приемам!” В тези две разменени изречения се вижда развръзката от случката с монаха от Атонския манастир. Майката запазила сина си, за да бъде предаден от бащата пак в служба на Висшето. Първородният син бил предаден на по-високо посвещение - не за монах, за ученик! Родът със символично име „Житото” изпълнил своя свещен обет към Бога. И другите членове на семейството влезли в Братството. Бащата и майката, двамата му братя, Николай и Стефан, и Цанка, сестра му до края на живота си остават свързани с Новото учение, всеки според своя индивидуален път на развитие, но с една свойствена на „Житото” черта - жажда за растеж! След случая в Търново Борис Николов остава окончателно край Учителя в София. Издържа се сам. Прави свой експеримент, да не зависи от помощта на близки и роднини. Николай Дойнов, по-малкият брат на Борис си спомня: ” Поради ред неудобства трябваше да напуснем квартирата, която държахме на ул. „Кракра”. Моят брат (Борис - бел.авт.), който беше добре запознат и с по-голям опит по жилищните въпроси, дни наред се блъскаше да намери квартира, докато наистина намери една стаичка, но с наем 1000 лв. на месец. Това беше половината заплата на един сравнително добре платен чиновник. За скромните ни материални възможности такъв наем беше извън нашите сили. В такова положение бяха и други наши приятели студенти, дошли от провинцията. Напрежението ражда в човешкия ум идеи. И това напрежение роди в главата на моя брат и някои наши съмишленици, поставени при същите условия като нас, идеята да направим жилище някъде в непосредствена близост до Изгрева. Пари за място нямахме. Намери се обаче човек, който имаше място, граничещо до Изгрева, който се съгласи срещу скромен наем да ни разреши да си построим там дървена къщичка... Къщичката си направихме сами, в ранната пролет на 1926 година. Тогава беше свободно и за такива леки строежи нямаше ограничения. Материали имаше обилно и преизобилно навсякъде, в най-пълен асортимент и предлагани с най-голямо внимание и любезност. Направихме я по своеобразен начин, сглобяема от дъски. Идеята за тази направа беше дадена от двамата подчертани вече техници Борис и Димитрий. Всички, които гледаха как я строим не допускаха, че начина, по който я правим е наш оригинален по своя замисъл и изпълнение. Мислеха, че е някакъв американски модел. Завършихме я само за няколко дни. Така възникна първата постройчица в непосредствено съседство с Изгревската поляна, а ние петимата братя (Георги Радев, Никола Нанков, Димитрий Стоянов, Николай Дойнов и Борис Николов - бел.авт.) бяхме първите постоянни заселници и уредници на Изгрева.” Борис Николов е част от групата младежи, които с присъствието си създават условия Учителя да създаде Специалния Клас. На младежите, горящи от ентусиазъм да зарежат всяка наука и дейност, която ги държи далече от духовното познание, Учителят веднъж казал: „Всеки, който е започнал да се учи в университета, трябва да го завърши, но научете, рекох, по един занаят, за да сте свободни.” И Борис Николов, вече студент в Университета, в свободното от лекции време чиракувал (започнал да се учи на занаят) при различни майстори.В началото опитал като резбар - изработвал букви от дърво за един печатар, после станал помощник на един лютиер - изработвал разните части на цигулката. Лютиерството било родов занаят - дядовците му са изработвали гъдулки в планината и са знаели големи тънкости на този занаят. Но истинския занаят, който допаднал на Б.Николов не бил свързан с дървото, а с камъка. По това време италианецът Бертоли - майстор на мозайки, практикуващ успешно този занаят-изкуство в София - е бил от кръга следовници на Учителя. Борис започнал да работи при него през ваканциите. Започнал от най-несъщественото, със свойствените му за всяка работа постоянство и усърдие, за да стигне скоро до съвършенствата на този занаят. Борис Николов завършил два факултета в Софийския университет - естествени науки и философия. При връчването на дипломата му за естественик, той бил поканен от своя професор за асистент в катедрата му. Имало, обаче, едно условие: да се откаже от идеите на Петър Дънов. Борис Николов мълчаливо и с достойнство се обърнал и излязъл от университета. Не взел дори дипломата си. Отишъл там, където душата му ще е свободна - избрал практикуването на свободното занаятчийство, за да не се съобразява с условията на висшестоящи хора, робуващи на интересите си. Избрал свободата, за да служи на висшето в себе си. Веднъж през 1924 г. Учителят казал на Борис: „Ти ще пишеш разкази за животните.” Това не било като поставена задача, а вътрешно виждане в душата му, която била отворена към животните, като към по-малки братя. Действително, в живота на Борис често имало случаи, когато той разговарял мислено с тях и откликвал на нуждите и болките им. Умеел и да трансформира тяхната зла воля. След време, много по-късно, когато бурите на живота отминават, Борис Николов ще напише малък сборник с разкази-спомени, наречен „Срещи с малките братя” . Поместеният по-долу разказ е включен в него. МАНАСТИРЧЕТО „СВЕТИ СПАС” Това лято предприехме дълга екскурзия. Пътувахме пешком почти петдесет километра по непознати и безлюдни места, и при това боси. Привечер пристигнахме в малкото манастирче „Свети Спас” , разположено на един андезитов хълм, недалеко от Ямбол. Пристигнахме прашни, изморени, гладни и с подбити крака. За наш късмет случи се, че тук летуваха няколко семейства наши приятели. Те ни приеха радушно, топло като че посрещаха родни синове. Дадоха ни топла вода да се измием, нахраниха ни, починахме си, и увлечени в разговор не видяхме как се свечерило. Сестрата помери да тури чайника, но се сепна: „Забравила съм да налея вода, какво ще правим сега?” - Казвам на сестрата: „Ще отида за вода, днес ходих няколко пъти, какво има?” - Сестрата каза: „Пуснали са кучетата, толкова са зли, че никой не смее да излезе на двора.” - Казвам на сестрата: „Дай ми съдовете.” - Сестрата казва: „Моля те, недей отива, те са зверове.” Чешмата беше на отсрещната страна на двора в една пещера. Вземах стомната и чайника и тръгнах. Като излязох на двора, спрях се за малко - за такава среща човек трябва да се подготви. Много пъти съм опитвал - като призове доброто, човек няма от какво да се бои. Тръгнах съсредоточено, с отмерена, спокойна стъпка - тиха, но не дебнеща. Едното куче беше легнало посред двора, минах край него, то само повдигна главата си, но не мръдна. Другото беше легнало направо на входа на пещерата, приближих го и го прескочих. Влязох в пещерата, налях си съдовете с вода. На излизане кучето не беше на входа - и двете кучета бяха насред двора, като че се съвещаваха. Човек има чудни сетива, той може да знае има ли опасност около него или не. Отворих душата си за Доброто и продължих пътя си. Когато стигнах до кучетата, голямото застана пред мене. Спрях се. То се изправи на задните си крака и опря предните на раменете ми. Другото куче захапа ръката над китката - с нея държах стомната, но то не стисна ръката ми. Напрежението трая минута - кучетата ме освободиха и аз тръгнах. Те вървяха от двете ми страни и ме съпроводиха до вратата - доверието е възтържествувало! Чудното е, че от тази вечер кучетата станаха по-добри към хората - не ги гонеха вече. А ние всяка сутрин излизахме на върха за изгрев слънце - кучетата не ни закачаха. Във всяко същество е скрито Доброто, стига да можеш да Го извикаш. То е сила всепобеждаваща! Само Доброто може да респектира злото. Мъдрецът казва: „В Новата култура злото ще бъде слуга на Доброто!” На Изгрева, Б. Николов бил като в училище. По време на беседите в своите бележници записвал Живото Слово редом със стенографите. Често в тях се срещат и рисунки - графични изображения на онзи невидим, но жив свят на Словото, видим за духовното му зрение, който ръката умеела да предаде върху хартията. Към бележниците си той така се привързва, че до края на живота си ще ги носи в своя джоб, записвайки по всяко време текущата в пространството мисъл. „ Понякога мислите ни посещават като доловени от един по-висш свят. От наши приятели и братя там. А понякога те са отговор на въпросите, които животът ни е поставил.” Борис Николов (лични записки), 19 януари 1950 Скромен и мълчалив, незасегнат от болестта на личността, Борис Николов се движил незабележимо сред мнозината. Контактите му са с онези, , които естествено имат нагласа към неговата същност. През младежките години най-близко приятелство го свързвало с Георги Радев - личност с богат интелект и култура, физик, математик, музикант, философ, астролог, но за нещастие заминал си от туберкулоза твърде млад. До последния миг от живота му Борис Николов бил до него. И когато болестта навлязла в последен стадий, той го придружил в Родопите, където въздухът бил по-благоприятен за тежко болния. Тези тъжни дни ще извикват често глуха въздишка в устата на Б. Николов: „Ех, Жорж...” Тази въздишка бе и по надеждите им за обща работа, по плановете им за духовна дейност... Борис Николов продължил да работи по общите идеи, всякога усещащ и присъствието на неговия Жорж. През годините Борис Николов не бил от учениците, които са стояли с часове на поляната, чакащи да зърнат Учителя, за да го затрупат с лични въпроси, не бил и от другите, които са живели със стремеж за титла в обществото. Той носил в себе си душа на служител. Усещал къде има работа и всякога бил готов да я свърши. Владеел и едно рядко изкуство - да разпалва огън. Всякога той го подготвял и запалвал - независимо дали това е в планината, в гората, при вятър или дъжд. Владеел това изкуство и пристъпвал към него като към свят ритуал, знаейки дълбокия му смисъл. Но с камъкът не се разделил. Работил при Бертоли, заедно с много братя, като него разрешили своя въпрос за вътрешната свобода. А през лятото на Рила, често се чувал отривистият звук от длетото му, превръщащо гладката скала в послание към бъдещето. Изчуканите там текстове под Молитвения връх, на Салоните, и до „Ръцете, които дават” са дело на неговите ръце. Да влезеш в съюз с камъка и да го принудиш да говори вместо тебе - това е Мисия! Веднъж на Изгревската поляна група сестри се домогвали до мнението на Учителя. Питали го: „ Учителю, посочете ни една сестра за пример!” Учителят се позасмял и им посочил минаващият по поляната Борис. Те нетърпеливо го пресекли. „Не, Учителя, това е брат, посочете ни сестра за пример!” Учителят отново, и отново, им посочвал все Борис. Той им сочел за пример не тялото, а душата. /следва/

Покана На 19 и 20 юни 2010 г., в магнетичната местност Карандила над гр. Сливен, ще се проведе традиционната братска среща. В програмата на събора са включени: посрещане на изгрева на слънцето, духовни наряди, Паневритмия, лекции, музикално-поетични концерти. От града до Карандила има възможност за изкачване с лифт, които работи от 8.30 до 16 .30 часа. Организирано е нощуването в хижа на цена 12 лв. на вечер, в бунгала и на палатки на съборната поляна. За информация: 0889667570 – Петър Севков; 0888496547 – Живка Герджикова; 0895782651 – Румяна Лазарова.

Новини от Казанлък Любезни братя и сестри, Братската група от гр. Казанлък ви кани на ПРАЗНИКА НА РОЗАТА на 5 и 6 юни. В 11 ч. на 5 юни в галерия “Рувел” ще има концерт на Теменужка и Георги Стойчеви. След концерта – обяд в къщата на ул. “Мазалат” № 9. След обяда – екскурзия до Мегалита в околностите на гр. Казанлък. На 6 юни – посрещане на изгрева и Паневритмия на братското лозе на Тюлбето. След това – наблюдение на традиционното шествие на Празника на розата и обяд в къщата на ул. “Мазалат” № 9. ЗАПОВЯДАЙТЕ! За информация – тел. 043171200 – Димитър Кутев. На 26 и 27 юни на хижа “Теменуга” по пътя от вр. “Столетов” за вр. “Бузлуджа” ще се проведе събор под домакинството на братската група от гр. Казанлък. Това е поредната традиционна среща на братските групи от Казанлък, Габрово и Стара Загора. На 26 юни Паневритмията ще започне от 11 часа. За повече информация може да позвъните на тел. 043171200 – Димитър Кутев. Възможност за работа – БРАНЕ НА ЧЕРЕШИ. Близо до гр. Казанлък, между селата Крън и Енина се намира голяма черешова градина, собственост на наш брат – Ахмед Чаушев. Каним братя и сестри, нуждаещи се от работа да берат череши по време на кампанията. Има възможност за нощувки в братската къща на ул. “Мазалат” № 9 в гр. Казанлък, в бунгало близо до черешовата градина и на палатки в самата градина. За справка – тел. 043159232 и тел. 0895431121 – Ахмед Чаушев. /източник/

Братска среща в Дупница на 6.06.2010 г. П О К А Н А Любезни братя и сестри, Групата на Бяло Братство – гр. Дупница, ви кани на юбилейна V братска среща-събор, която ще се проведе на 06.06.2010 г. (неделя), от 08.00 ч, в местността Дренски рид, при параклиса „Свети Спас”, на поляната до Самотния бор. Темата на срещата–събор е БРАТСКО ЕДИНСТВО В ДУХОВНО ЕДИНЕНИЕ и включва: 1. Празничен духовен наряд. 2. Паневритмия. 3. Лекции, музика, поезия, изложба. 4. Вкусен братски обяд на сладка раздумка. ВАЖНО: Предвижда се организиран транспорт до гр. Дупница от Бялата къща в гр. София. Тръгване в 06.30 ч на 06.06.2010 г., цена в двете посоки – 15 лв. За желаещите ще бъде осигурена нощувка в общежитие в гр. Дупница, цена – 8.40 лв. За повече информация, записвания за транспорт и нощувка, позвънете на телефони: 0898 703 106 – Михаил Крушовски; 0896 669 728 – Елена Кацарска; 0888 285 043 – Мариана Масленкова. Заповядайте! Очакваме ви! С пожелания за Светлина и Хармония! От организаторите

Донка и Слънчева, прави сте. Съгласна съм с думите ви: „По-лесното нещо е да недоволства човек”, „За съжаление недоволството е много заразно”. Естествено, че е необходима Будност и реална преценка на нещата, вътрешна убеденост в нашето доволство, а не изкуствена поза на доволен човек за което пише Диана: И на мен, като на Диана ми прави впечатление често срещаната имитация на доволство сред някои хора. Този американски модел на порцелановите усмивки започна да се налага вече и у нас, заменяйки характерното ни българско недоволство. Не знам кое е по-доброто за събуждане в случая. Да се правиш на доволен или да си си естествено недоволен?

По Проект на Община Варна и Клуб ЮНЕСКО - Варна Месец на Петър Димков и Лили Димкова За пръв път във Варна картините на световноизвестната художничка в галериите: Клуб ЮНЕСКО-Варна - 8.06.-8.07.2010 (15-19 ч.) и Артцентър „АРЕТА"- Варна - 9.06.-9.07.2010 (10-18 ч.) Програма на месеца В галерия ЮHECKO: 16.06. - Видеопрожекция на интервюта с П. Димков, 18 ч. 23.06. - Видеопрожекция на интервюта с Л. Димкова, 18 ч. 30.06. - презентация "Богомилите и Ренесансът в Европа", 18 ч. Клуб ЮНЕСКО-Варна арткомплекс "Атриум" ул. Бр. Миладинови №24" 0889 310334 Артцентър „АРЕТА"-Варна ул.„Пушкин" №18 0898 667470 7.06.2010 г. (понеделник) -18,00 ч. в Пленарна зала на Община Варна Среща с художничката Лили Димкова и представяне на книгата й "ПЕТЪР ДИМКОВ - МОЯТ БАЩА" Програмата на вечерта включва: 1. Лектория „Петър Димков във Варна и личност и творчество на Лили Димкова" -акад. Хр. Маджаров 2. Художничката Лили Димкова за своята книга „Петър Димков - моят баща" 3. Галеристите В. Антонова и К. Чобанов за предстоящите изложби на художничката в Клуб ЮНЕСКО - Варна и Артцентър „АРЕТА"-Варна водещ на вечерта - Лили Ангелова пиано - Иво Бонев цигулка - Снежана Михалева

Мисъл за деня - 2 юни Всеки е дошъл на земята да изпълни Божията воля, а не своята. Христос казва: „Прославих Те, Господи. Прослави ме и Ти за самия себе си." Следователно, който иска да се повдигне и прослави, първо трябва да изпълни Божията воля. Бог знае, какво да направи за него. Като прославяте Бога, и вие се повдигате. Като човек, ти си длъжен да изпълниш Божията воля, а останалото е работа на Бога. Външен и вътрешен живот Молитвен наряд за всеки ден: Добрата молитва Псалом 91 Псалом 23 Господнята молитва Да се прослави Бог... – формула Молитвен наряд за сряда: Песен на светлия път – текст + инструментал №98 Молитва на братството Псалом 19 Псалом 103

Мисъл за деня - 1 юни Аз не искам изведнъж да станете светии. Светията е ученик, който се учил през вечността с голямо постоянство и любов. Той падал, ставал, но за любовта всичко преодолявал. Светията е бил гонен, преследван, бит, но всичко понасял с търпение и радост. Той вярвал, че светът ще се оправи, че животът е вечен. Външен и вътрешен живот Молитвен наряд за всеки ден: Добрата молитва Псалом 91 Псалом 23 Господнята молитва Да се прослави Бог... – формула Молитвен наряд за вторник: Ще се развеселя – песен Пътят на живота – молитва Псалом 27

12 май (сряда) 2010 г., 17,00 ч., фоайе на ІІ етаж Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ представяне на книгата ЛИЧЕН БЕЛЕЖНИК НА ПЕТЪР К. ДЪНОВ Организатори: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ И Общество „Бяло братство“ Голяма част от архива на Петър Константинов Дънов – Учителя се съхранява в Националната библиотека. Някои от тези документи вече бяха издадени от Библиотеката. Сега дойде редът да бъде представен в автентичен вид и личният бележник на Петър Дънов. Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ издаде съвместно с Издателството „Бяло братство“ неговия бележник (1899 г.) като факсимилно издание. Редом с отчетливо направените дигитални страници на ръкописа е и разчетения от ст.н.с. д-р Милкана Бошнакова авторов текст. Може би някои читатели ще свият скептично устни, но на тях трябва да препоръчаме внимателно да изчетат страници на този малък бележник. В тях има много житейска мъдрост и философски поглед върху живота и човешката личност – неща, до които много хора, по-възрастни от 35-годишния Петър Дънов, достигат с отминаването на годините и натрупването на личен опит. Проф. дфн Боряна Христова, Директор на Националната библиотека откри вечерта с кратко слово, представяйки съдържанието на бележника и неговата история Ст.н.с. д-р Милкана Бошнакова разказа за живота на Петър Дънов, за съставителството и подготвянето на книгата Людмила Димитрова, редактор и коректор на изданието, прочете страници от бележника на Дънов... ...и говори за значението от неговото издаване Андрей Грива, Председател на общността „Бяло братство“ Сопраното Пламена Гиргинова и пианистката Радостина Няголова откриха и закриха вечерта с изпълнението на Panis angelicus от Цезар Франк, Solveig song на Едвард Григ и три песни на Учителя Посетителите с интерес разгледаха някои експонати от архива на Петър Дънов В специална витрина за първи път пред публика беше показан оригиналният бележник на Учителя /източник/ Благодарение на Светлата, можете да изтеглите филма за представянето от тук.