-
Общо Съдържание
4078 -
Дата на Регистрация
-
Последно Посещение
-
Days Won
127
Съдържание Тип
Профили
Форуми
Блогове
Статии
Молитви от Учителя
Музика от Учителя
Мисли
Галерия
Каталог Книги
За Теглене
Videos
Всичко добавено от Ани
-
Учебен курс по Паневритмия. /Пентаграма/
-
Учебен курс по Паневритмия.
-
“Вечният път” на Борис Георгиев Милена Бойкова-Терзийска Портрет на една дама, 1940 г. Борис Георгиев Изкуството на Борис Георгиев е заредено с мистичен идеализъм и дълбок символичен и философски подтекст. Картините му носят особена ефирност и нежност, сияещи в светли багри и фини щрихи. В портретите сякаш не физиката, а духът е изобразен. Варненецът избира пътя на вечния скиталец. Изкуството му минава през различни култури и само създава такива. Наситеният със странствания живот на художника определя изключителното му място в българското и европейското изкуство от 30-те и 40-те години. Полиглот, Борис Георгиев носи харизмата на артистична личност с високо развит интелект и талант. Той знае 12 езика, свири на пиано, увлича се от техниката Създава приятелства с едни от най-прочутите интелигенти и артисти в Европа между двете войни. В София за първи път показва изкуството си през 1922 г. През 1929 г. в Берлин изложбата му, организирана със съдействието на Алберт Айнщайн, му носи световна известност на портретист. “Най-интересното в техните разговори са били темите за необходимия духовен контакт между хората, за което допринася изкуството. Борис Георгиев не е продавал картините си, а се е издържал с поръчки за портрети. Той е смятал, че не може да продава себе си”, казва Пламена Димитрова-Рачева, изкуствовед и гост-куратор на изложбата. Сега в НХГ могат да се видят портрети на поета символист Теодор Траянов, актрисата Роза Попова, критика Стефан Митов, поетесата Мара Белчева, музикантите братя Владигерови, основателя на “Ротари клуб” д-р Н. Николаев, двата портрета на Алберт Айнщайн и дъщеря му Марго на Рабиндранат Тагор, Джавахарлал Неру, двете Хайдарабатски принцеси – Дуру Шевар и Нилуфар. Особено обаятелни са женските образи. Художникът поставял жената на особена почит като създателка и мадона, даваща живот и носеща съдбата и на детето в себе си. Борис Георгиев е роден на 1 ноември 1888 във Варна. Напуска рано родния град и живее в Одеса, Санкт Петербург между 1902-1909 г., в Мюнхен през 1909 – 1912 г., във Флоренция през 1914 –1920 г. През 20-те и 30-те открива изложби в България, Италия, Берлин, Лондон, Индия, Бирма, о. Цейлон. В София за последен път се завръща през 1943 г. През 50-те живее в Бразилия и Латинска Америка, но основно е свързан с Италия до смъртта си през 1962 г. в Рим. В Петербург, където завършва Художествената академия, Николай Рьорих пръв открива големия му талант на портретист. По покана на Рабиндранат Тагор художникът пътува до Индия през 1931– 1935 г. Българинът сам конструира и изработва каравана върху шаси на камион “Форд”, с която пътешества 5 години из цяла Индия, до Хималаите и Тибет. Картините от индийския си цикъл нарича “В страната на Мировата скръб". Създал е над 500 произведения, които все още не са издирени и документирани изцяло. Носител е на “Командорския знак на Ордена на Италианската корона” за портрет на кардинал Мери дел Вал, 1937 г. Въпреки че е попивал различни култури и релгии, винаги е приемал християнството за своя религия. Акцент в изкуството му са човекът и природата, духовният растеж, далеч от всяка агресия и деформация. Приятелството му с Николай Рьорих, скулптора Андрей Николов, кардинал Мери дел Вал, Алберт Айнщайн, Борис Христов, Петър Дънов, Владимир Димитров-Майстора, Стефан Митов, семейство Владигерови, Ромен Ролан, Махатма Ганди и други представители на духовната култура е увековечено в поредица от портрети, подписани с „Борис Георгиев от Варна" (Boris Georgiev di Varna). “Портретите на Борис Георгиев се доближават до естетиката на италианския ренесанс и неслучайно се намира сходство между неговите съвършени рисунки и изкуството на Леонардо да Винчи," смята изкуствоведът Пламена Димитрова-Рачева. "Борис Георгиев е искал публиката да възприема картините му и чрез неговото слово. Той е виждал в изкуството си изповед, книга на живота си. Бил е своеборазен посланик на доброто, изпълнен с идеализъм. Той е бил харизматична личност, скромен, състрадателен, артистичен и най-малко егоистичният човек, както го определят италианците”, допълва г-жа Рачева. Харизмата на художника витае и в картините му. Идеализъм, който не пасва на техничния и агресивен 21 век. Но въпреки това вечен порив на човешкия дух. --------------------- /материалът е взет от вестник "Новинар", автор Милена Бойкова-Терзийска/
-
Изправен с лице към началото /из книгата "И очите ми видяха Изгрева"/ От 1892 година до края на живота си видният английският журналист Джеймс Дейвид Баучер е бил кореспондент за Балканския полуостров на известния лондонски вестник "Таймс". Както го подчертават мнозина, в най-критичните моменти за България, през годините от 1913 до 1918, той е защитавал интересите на нашата страна със своето убедително перо. На този именно човек е била притежание разкошна поляна, намираща се в края на младата борова гора, наречена Борисова градина. Тя се простирала вдясно около 200 метра от прашното по онова време, глухо и тясно шосе, отиващо от София до селата Дървеница и Бистрица. Баучер имал и един прислужник от Бистрица, на име Иван. Със своята преданост и изпълнителност Иван спечелва симпатиите на господаря си. И когато Баучер разбира, че идва краят на живота му, подарява поляната на своя доверен прислужник. Баучер умира през 1920 година. Когато Учителя се установява в София, е правил утринните си разходки именно до тази поляна и е посрещал слънцето там. Отначало е идвал сам, а в последствие са започнали да го придружават и приятелите. По препоръка на Учителя тази поляна се закупува от Братството през 1921 година. Притежателят й Иван добре е разбирал интересите си, щом като за нея е взел значителната за онова време сума от 200 000 лева, с която по тогавашен курс, е можело да се закупят два тристайни апартамента. Посещаването на това място от слушателите на Учителя започнало да става редовно и многочислено. Посрещналите тук слънцето, след завръщането си в града, с радост и възторг са споделяли с онези, които не са присъствали: "Тази сутрин ходих на изгрев на Баучеровата поляна. Учителя беше там! Прекарахме в молитви и песни, изпълнихме хармонични гимнастически упражнения, денят ни мина сред приятни и полезни разговори. Беше неизказано хубаво!"Това, е запалвало желанието и на другите. И утринното излизане сред този рядък кът на нашата Земя, и срещата им с Учителя оставяли светли дири в душите им. Впоследствие приятелите нарекли Баучеровата поляна Изгрева. В началото на 1924 година съвсем неочаквано и изненадващо за мен се озовах в София, за да следвам в Университета. Подкрепи ме по-големият ми брат Борис, който вече беше редови студент. Той беше си дошъл в родния ви град Габрово по случай Коледните празници. И тогава, през семестриалната ваканция, каквато по онова време имаше и през която също се приемаха за записване студенти, аз постъпих в Университета. Казвам неочаквано и изненадващо, защото дотогава насоката в живота ми се очертаваше в съвсем друго направление. За живота преди идването ми в София не бих казал нищо, ако и тогава ярко не проличаваше пръстът на Учителя в моята съдба, без да съм имал каквато и да било физическа връзка с Него - не Го познавах. Още като ученик, 15-16 годишен, бях слушал и чел за идейни и духовни движения. Този по-друг мироглед ми допадаше. Жадувах и поглъщах всички тези влияния, които долитаха в малкия и дълбоко провинциален град Габрово. Бях и при това някак си самотен, саможив, пък и след училище замествах баща си в магазина. Продавахме платове и все имаше някаква работа за мен. Това напълно ме откъсваше от шумните, пълни с палавост и живот мои съученици. Тази уединеност твърде много допринасяше за едно по-задълбочено вглъбяване в света на мистичното. Между другото, по това време реших да стана вегетарианец. Бях чел вече литература, засягаща въпроса за вегетарианството и въздържанието. Една среща, която имах в габровския манастир с група толстоисти, начело с известния Стефан Андрейчин, утвърди окончателно у мен мисълта да стана вегетарианец. На една тържествена вечеря, каквато всеки род си устройва в началото на постите, определени от православната църква, бях седнал и аз на масата, заедно с всички роднини. Пред мен беше богато наредена трапеза, с най-различни безупречно направени яденета. А моята майка и жените от нашия род бяха общопризнати майсторки в кулинарното изкуство. Всичко на трапезата беше приготвено само от месо, така изискваше тържеството. Баща ми беше нещо като церемониалмайстор. Нареди да се прикади и тържествено да се прочете молитвата за този случай. Тъкмо да започне яденето, аз станах и пред всички заявих, че няма вече да ям месо. Това дойде като гръм, близките ми останаха безкрайно изненадани, което засенчи тържествената атмосфера. Баща ми строго ме изгледа, скара ми се и ме изпъди. Излязох и се прибрах вкъщи късно вечерта, като си легнах гладен. А на сутринта, едва що съм се събудил, застава пред мен баща ми смутен и ми казва: "Нощес сънувах много ясен сън. Сънувам, че съм те натиснал и искам да те вържа с едно въже и в този момент идва при мен един човек и строго ми казва: "Остави го свободен, не го връзвай!" Разбрах - продължи баща ми, - че се отнася за снощния случай. Щом не искаш да ядеш месо, недей яж - свободен си!" От израза на лицето му, с който дойде тъй рано при мен, разбрах, че човекът от неговия сън, му е направил силно впечатление. Баща ми беше религиозен човек и е приел този сън, като едно реално указание. По-късно и баща ми стана вегетарианец. Друга една намеса на Учителя в живота ми, която много по-късно разбрах, беше решителна за съдбата ми. Още като бях ученик в горните класове на гимназията, баща ми се залови да реализира една отдавна зародена у него мечта - да става индустриалец. Но беше неопитен, крайно доверчив и всеки можеше лесно да го излъже. На около 15 километра от Габрово, в Стара планина, се намира чудно красивата долина на река Козещица. На тази бистра и пенлива, пълна с пъстърва и раци планинска река, моят дядо по баща е имал примитивен струг за правене на гаванки, задвижван от водата. Баща ми беше влюбен в тази дивна долина и не откъсваше очи от нея. Пък и нямаше човек, който да не е отишъл там и да не се е възхитил. За отдих и почивка беше прелестно, но не и за индустрия. Ала залови се баща ми да прави машинна дърводелска работилница за столове, карана от водата на реката. Там именно трябваше да съм и аз, още като ученик през ваканциите и след завършването на гимназията. Но неудачите започнаха още от самото начало. Монтираните машини не можеха да вървят. Търсехме причината във всичко, но не и там където тя беше. От напрежение и грижи разкошната ми, къдрава на едри вълни коса, окапваше на кичури. Най-после поисках документите с изчисленията, които инженерите бяха направили за силата на водата при получения пад. Бяха отбелязали, че тя е равна на двадесет конски сили, които са достатъчни, за да се задвижват поставените машини. По физика и математика бях силен ученик и не ми беше трудно да изчисля и аз тази сила. Моите изчисления показаха наличието само на две и половина конски сили. В многократните ми проверки се получаваше все същото. Инженерите явно бяха направили грешка. Да се продължи работата при това положение беше невъзможно, но това баща ми не искаше и да разбере. Той продължи с разместване на машините, с докарване на други за тъкане на платове - но все същото! Разните неудачи и мъчителните трансформации продължаваха. За оправянето на тази каша се намеси и моят зет, един рядко енергичен човек, но все така хилаво вървеше работата, докато се стигна до там, че най-после да се изостави долината и всичко да се премести в града. В цялата тази бъркотия и кипеж, в един момент се създадоха условията, без да съм искал или да съм мислил за това, и аз да ида да следвам в София. По-късно, вече на Изгрева, събрали сме се около Учителя на разговори, каквито често имахме, и изведнъж Той прекъсва темата, която водеше, поглежда ме и казва: "Тръгнал да пасе патките на баща си!" Разбрах какви усилия беше направил Той, за да ме измъкне от тази бъркотия, в която щях да пропилея живота си и да изгубя прекрасните условия за прогрес. Без съмнение Учителя ме привика и доведе в София на Изгрева. Щом пристигнахме в София, брат ми ме заведе в квартирата си. Влязохме в една занемарена постройка на улица "Кракра", срещу турската легация. В един неголям хол, през който се минаваше към друга стая, се бяха настанили още пет-шест души, наши съмишленици, все студенти. Обстановката беше крайно неблагоприятна за сериозни научни занимания. След Първата световна война София преживяваше тежка жилищна криза. Мъчно се намираха квартири, а пък и наемите бяха високи. Затова се приемаше по необходимост и най-неподходящото. Първото нещо, което направихме, след като се установих, беше приятелите и моят брат да ме заведат на улица "Опълченска" №66, където живееше Учителя. С идеите на Братството бях вече запознат още като ученик в Габровската гимназия. Една от ученичките на Учителя, Елена Казанлъклиева, начетена, интелигентна и енергична сестра, притежаваща едно умение да говори увлекателно, беше дошла в Габрово и успя да събуди доста души със Словото на Учителя. Освен това трябва да спомена, че присъствах на Братския събор, ръководен от Учителя, през август 1921 година в град Велико Търново, където прекарах незабравими дни на светлина и подем. Там Учителя държеше беседи и аз Го слушах с голямо внимание. При това мое посещение бях пропит със светлина, а имах и две по-изразителни преживявания. Братята уредници на събора бяха наредили да се пазят нощем входните врати на бивака и чешмата, която беше на 50 метра пред вилата. По това време Търново страдаше от голям недостиг на вода и много от вилите и къщите си имаха резервоари, в които се събираше дъждовната вода от покривите. Такъв резервоар имахме и ние, и го ползвахме за обикновени нужди. За прясна и чиста вода ходехме да носим със съдове от чешма, някъде в едно дере, доста далеч от нашето лозе. Поповете и владиците не гледаха с добро око на делото на Учителя и не беше изключено да пратят злосторници, за да направят някоя пакост, включително и да отворят крановете на резервоара. Една нощ и мен пратиха да пазя чешмата пред вилата, намираща се на 50-60 метра от нея. Застанал изправен като войник, аз просто съм заспал. По едно време отворих очи - беше започнало да се разсъмва и видях пред мен Учителя. Той нищо не ми каза, усмихна ми се, но аз се засрамих от своето "акуратно" пазене и потънах в почуда, как съм могъл да заспя прав, без да се облегна някъде и без да падна. Второто особено преживяване беше влизането ми във вилата. Тя се издигаше на два етажа. На горния имаше една по-голяма стая, в която бяха наредени столове и малка катедра за беседите при дъждовно време, иначе те се държаха навън. През този събор времето беше все хубаво. Друга, по-малка стая беше определена като стая за молитви. Приятелите, дошли на събора, отиваха на малки групи там да се помолят. Отидох и аз. Върху половината на една от стените имаше нарисуван с нежни бои Пентаграм. Разгледах символите в него, и се спрях на една от страните му, където беше образът на Христа, който ми направи силно впечатление. Виждал съм много образи на Христа, рисувани от най-различни художници, но такъв израз на възвишеното и неземното не бях срещал. От Пентаграма извираше светлина и ми говореше: "Христос иде, за да се прояви по-осезателно." На другата стена беше окачена картина от живота на Христа, наречена "Антиминс". Влизането в Горницата остави светъл белег в душата ми. Из книгата "И очите ми видяха Изгрева" Автор: Николай Дойнов Издателство: "Бяло Братство", София, 1999 г. Спомените на Николай Дойнов може да се обсъждат в съответната тема: "И очите ми видяха Изгрева" - отзиви на читателите.
-
Не се стремете да станете като другите. Бъдете такива, каквито Господ ви е направил. Всеки да съдържа своите особени качества, туй което има както е, да бъде едно цвете, както Господ го е създал. Всеки да мяза на себе си, но да е в хармония с другите цветя. Щом си в хармония, ти си на място. И никога не мисли, че си нещо по-горе от другите хора, защото по-горе от всичките е само Бог. Всичко е създадено за добро
-
Разказът на Йорданка за „Изгрева“ /из книгата "Благодаря ти, Учителю"/ Най-свещеното място в България е „ИЗГРЕВЪТ“ и трябва да се цени от идващите братя – аурата на Учителя е тука. С Учителя тука сме прекарвали най-хубави часове: в гимнастика, молитви, песни, разговори – необезпокоявани от никого. На обяд винаги имаше ангелска супа – това беше и през зимата, и през лятото. Често Учителя им давал задачи. Веднъж им казал: „Тази вечер, след дванадесет часа, искам, които са смели, да тръгнат от Изгрева самички пеша, без да казвате на никого, и да дойдете на Бивака. Аз ще ви чакам там, с никого няма да говорите, нито да питате. Искам да видя кои ще могат да изпълнят задачата!“ Една сестра тръгнала през Драгалевци, видяла един мъж, който излизал от кръчмата, и го попитала кой път води към Бивака. Той извикал друг човек и я изплашили. Останалите отишли невредими. (В спомените на Йорданка съм описала нейния случай.) Йорданка продължи: Много хубави работи ни говореше Учителя, но не всички го разбирахме. Думите му минаваха покрай ушите на някои и те вършеха точно обратното. Учителя се ядосваше, когато го издебваха и фотографираха. Казваше им: „Забранявам да ми правите фотографии!“ Отговаряха му: „Но, Учителю, искаме да си ви имаме.“ Учителя ядосано казваше: „Да търгувате с моя лик! Не позволявам с моя лик и беседите да правите търговия. Разберете, вие не знаете какво правите! Правите си беля – на себе си!“ Братята пак го молели: „Учителю, нека си имаме спомен с вас!“ Учителя отговорил: „Но после всичко това ще се обърне на търговия по поляни и площади. А тези, които ще го правят, няма да знаят – и вие ще напакостите на незнаещите!“ (Ето защо, когато трябваше да рисувам портрета на Учителя, Михайлови не можеха да намерят негови снимки. Има и друга причина, поради която Учителя не е давал да бъде сниман, но не мога да я напиша, това се знае от малко хора. Сега има хиляди негови снимки. Знаейки тези изказвания на Учителя, братята и сестрите, които имаха много негови снимки от братския живот, отиваха да ги преснимат и когато се събирахме у сестра Йорданка и сестра Йотка на празници, ни подаряваха от тях. И по този начин аз също се сдобих със снимки на Учителя. Предлагала съм на сестрите да си платя, но те ми отговаряха: „Сестра, това е десятъкът, който трябва да дам, снимките не се продават, Учителя е забранил това нещо и ние изпълняваме всичко, което ни е казал.“) В днешно време Паневритмията се превърна в място за търговия, защото няма кой да им каже тези неща на хората, които дойдоха. Искам да напомня, че мястото на Изгрева, където се играе Паневритмията, е Храм Божий на открито и всеки трябва да се грижи за него като за свято място. Докато бяхме всички стари братя и сестри, давахме пари, за да закупуваме пясък, с който засипвахме мястото, набавихме пейки, метяхме редовно и се грижехме за чистотата на нашия Храм Божий всред природата. Учителя е знаел, че неговите ученици няма да изпълнят това, което е казал – да построят голяма сграда във вид на подкова на три етажа: на първия етаж, в средата на подковата, да има малък салон за гости и отделно кухня с трапезария за хранене, на втория етаж, в центъра, да има голяма зала за концерти, а в крилата на етажа да се разположат апартаменти – едностайни, двустайни и тристайни, и на третия етаж – салон за репетиции, представления и гимнастика, в крилата – пак апартаменти. Учителя е направил скица на тази сграда и един ден ядосан оставил чертежа на масата в кухнята и казал: „Не ме послушаха да направят това, което им казвам, те мислят, че времето нас ще чака!“ Йорданка прибрала листа със скицата и ми го показа. По-късно Учителя е казал: „Аз дадох Изгрева на руснаците, тях пък ги спасявам от Трета световна война, която щеше да бъде по-страшна от всички революции, които е имало досега в Русия. Аз помагам не само на България, а и на човечеството! Ще се погрижа от тях никой да не пострада.“ “Затова той запази мястото в гората, където сега играем Паневритмията – каза Йорданка. – Накара ни всички да засадим по едно дърво, брат Пеньо закупи с братски пари дървета и един ден всички отидохме и ги засадихме, грижехме се за тях, докато пораснат, за да запазим мястото. Всеки си знаеше дървото.“ Аз ходех сутрин по-рано на гимнастика и си тръгвах преди края, защото още работех. Един ден сме седнали на пейката с брат Пеньо и аз му посочвам едно дърво, което е изсъхнало: „Това дърво ще падне.“ Той ми отговори: „Падна и господарят му.“ Разказах му, че знам от Йорданка за това, че той е закупил дърветата, които братята са засадили тука. Брат Пеньо уточни: „Аз работех в едно село като учител и минавах покрай разсадника, затова Учителя поръча на мене да ги купя.“ В книгата „Ликвидацията на века“ от 1948 г., на страница 331, можете да прочетете всичко за Паневритмията и да се убедите в моите думи. Сутрин, като играем, ни наблюдават и над нас играят. И се радват, и се натъжават... Дай Боже да се оправим, защото чрез нашето поведение ще се оправи и държавата, от нас зависи. Не искам да описвам всичко, което ми е казано и повторено в разговори, но четете внимателно. В беседите Учителя ни е казал всичко. Когато се събирахме в по-тесен кръг на Бивака, разговорите ни биваха винаги дълги. Всички тъгуваха, ядосваха се, че не са послушали Учителя, повечето от тях са платили и няма на кого да се сърдят, освен на себе си, защото им е казано, а те са го отминали. Един брат казваше: „Нямаме право да се сърдим, след като сме с такива дебели глави и не проумяваме – сега вече е късно. Вие поне не правете грешки, няма кого да попитате, но в беседите ще намерите отговори за всичко.“ Сестра Йорданка ми казваше: „Сестра, ние сме пълни шишета със знание и информация, които трябва да прелеем във вашите глави, но не всякога намираме подходящо шише – да го напълним, – и затова се въздържаме, само където ни покаже Учителя говорим. При мен идваха много сестри и братя, Учителя казваше: „Дотук, повече не! Докато не намериш подходящия човек.“ Питам я: „Намери ли го?“. – „Да, на когото в момента говоря“ – отговори Йорданка. Аз продължих да питам: „Затова ли казваш „остани малко“ и тогава ми разказваш по малко нещо интересно?“. – „Затова, защото ми казват, какво да ти разказвам“ – отговори тя. Казах ѝ с искрена обич: „Мила ми Йорданке!“ Тя продължи: „Ти ме радваш много! Не забравяй, че ще ти бъда духовната майка, затова те обичам истински, като родната ти майка! Наблюдавай ни двете и ще забележиш каква голяма прилика има между нас.“ Моята майка беше висока колкото Йорданка и много умна, не помня през целия си живот да се е скарала с някого. С много любов помагаше на нуждаещи се хора, обичаше и гледаше внуците и правнуците си. Отлично готвеше, правеше най-хубавите баници и банички, всички наши познати и приятели са я запомнили с нейното гостоприемство. Два месеца, след като станах вегетарианка, тя ми заяви: „Аз също не искам да ям месо!“ Казах: „Чудесно, сега ще видиш как постепенно всички вкъщи ще станат вегетарианци.“ Така децата, които живееха при нас, ядяха вегетарианска храна. Ралица, първата ми внучка, от малка беше вегетарианка, защото се хранеше с това, което готвим с майка ми. Като замина за Канада, там постепенно прояде месо, такива бяха условията там, но скоро се отказа, защото почувствала, че не ѝ е добре от месото. Готви прекрасни неща, но без месо, с разни вегетариански деликатеси. Съпругът ми, като се пенсионира, не ходеше вече по командировки и събирания с колеги и престана да яде месо. Аз не задължавах никого. Синът ми, когато беше вкъщи, не ядеше месо. Няколко пъти им купувах салам, но никой не го поглеждаше и аз го хвърлях на кучетата. Учителя е казал пред Йорданка: „Моето учение ще залее целия свят, то ще бъде Учение на Любовта и на Истината. Братята не ме послушаха и не възприеха моя план за Изгрева, затова аз го предавам на други, за да го построят те. След време Изгревът ще бъде най-високото духовно място, това ще бъде Новият Ерусалим! Ще се явят много търговци, които ще спекулират с моето учение и ще се опитат да изопачават моите беседи, но за това те ще си отговарят. Аз съм дал всичко в беседите: как да служите на Бога, как да живеете и да не грешите. Който изпълнява това, което съм дал, ще има благословение от Бога! Който се опита да променя, ще отговаря! Небето бди над всичко, което е казано от мене. Аз съм пратеник от Бога, както бе изпратен Орфей преди Христа в 1335 година. В началото на новото летоброене идва Христос. А аз пристигам в 1864 година след Христа. Всичко това говори много ясно на всички, които търсят Бога и следват великото учение на Истината и Любовта.“ Това е казал нашият любим Учител пред братята и сестрите, докато е бил при тях на Земята. Аз, Радка Левордашка, дойдох в началото на месец януари 1970 година и записах тези думи. Из книгата "Благодаря ти, Учителю" Автор: Радка Левордашка Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.
-
Първото гостуване на сестри от Братството в моя дом /из книгата "Благодаря ти, Учителю"/ Един ден Йорданка ме попита: „Можеш ли да приемеш в неделя гости?“. – „Да, разбира се“ – отговорих аз, без да разбера кои точно ще бъдат гостите. Прибрах се у дома и казах на майка ми и съпруга ми, че в неделя ще имаме гости. Съпругът ми каза: „Раде, от мене ще имаш руската салата“. Майка ми каза, че ще приготви баницата (тя правеше най-хубавите баници), аз казах, че ще приготвя основното ядене. До 11 часа всичко беше готово, точно тогава пристигнаха Йорданка Жекова, Дора Карастоянова, Марийка Дряновска, Лиляна Табакова и Софийка (Софето, така я наричаха). Посрещнах ги с радост и ги попитах: „Какво ще правим, беседа ли ще четем?“. Йорданка каза: „Не, аз ти водя най-големите певици и музикантки, искам да развеселим този дом!“. Съпругът ми постоя малко при нас и се извини, че трябва да отиде на вилата и пожела на гостите да се чувстват удобно и спокойно. Прекарахме чудесен ден в песни и разговори за Учителя. Гостите останаха до 17 часа и си тръгнаха много доволни. Из книгата "Благодаря ти, Учителю" Автор: Радка Левордашка Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.
-
На 6-ти юли в Пловдив, „Чаената къща”, се състоя фотографска изложбата „Лицата на Бхарата” - фотограф Живко Стоилов. Многолики, разнолики, цветни и черно-бели, млади и стари, привличащи и отблъскващи, очароващи и будещи страх... Невъзможно е да се опишат с думи лицата на Индия. Невъзможно е с няколко кадъра да се представи цялото разнообразие, многопластовост и душевност на хората от тази древна култура... Индия е снимана и описвана от толкова много обективи и камери и остава и ще остава недоразкрита и недоизказана. Това е магията на Индия. Всеки фотограф и пътешественик в страната Бхарата /Индия/ Неизбежно фотографира себе си и своето виждане, в опита си да улови върху хартията необятната душевност на този народ... Фотографиите са правени в периода 2004-2010 год. И са един малък опит да се запазят спомените от личните срещи на автора с лица и събития, случили се по време на пребиваването му в Индия. Фотографът Живко Стоилов любезно предостави снимките, за всички посетители на Портала. Можете да ги видите в Галерията: „Лицата на Бхарата” Махабхарата съдържа историята на една раса, която произлиза от Крал Бхарата, който бил син на Душянта и Шакунтала. Маха означава велик, а Бхарата означава потомците на Бхарата, от когото Индия е получила своето име, Бхарата. Махабхарата означава Велика Индия или историята на великите потомци на Бхарата. Фактически, Бхарата е старото име на Индия. Благодаря на Мона за подсещането.
-
-
-
-
-
-
-
-
-
-
-
-
-
-
-
-