Ани

На 29 Юни: През 1881 г. - В София е създадено Българо-македонско благотворително дружество за подпомагане на ученици - българи от Европейска Турция. Председател: Васил Диамандиев. През 1884 г. е избрано правителство на крайните либерали, начело с Петко Каравелов. През 1947 г. е открита е първата вътрешна въздушна линия - София-Бургас. На този ден са родени: През 1828 г. в Ямбол е роден Желю Войвода (Желю Хр. Чернев, Дядо Желю) - български революционер. Сподвижник на Димитър Калъчлията; от 1860 г. до 1863 г. е заедно с Панайот Хитов, а през 1866 г. води малка чета, в която участват Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1867 г. е отново с Хитов, а през 1868 г. готви голяма чета (писар е Христо Ботев), която не се създава по финансови причини. Воевода на чети по време на Сръбско-турската война (1876 г.), Руско-турската освободителна (1877-1878 г.) и Сръбско-българската война (1885-1886 г.). Умира на 24 юни 1893 г. в с. Карапча/Маломир, Ямболско. През 1865 г. в Казанлък е роден Петко Димитров Клисуров - български художник приложник. През 1888 г. завършва живопис във Флоренция при проф. Джузепе Чарамфи. След завръщането си в България известно време е учител в София, Пловдив, Варна, Сливен и Казанлък. Хоноруван (в периода 1899-1908 г.) и редовен (1911-1920 г.) преподавател по рисуване в Рисувалното училище. Творби: стъклопис с български църковни дейци в Синодалната палата в София (пострадала при бомбардировките, 1943 г.), копие от негова икона и мозайката “Иисус Христос” в храм-паметника “Св. Александър Невски”. Картини: “Дръндар” (1906 г., НХГ), “Портрет на д-р Русев”, “Портрет на Русева”, “Люляци”, “Натюрморт” (1921 г., НХГ) и др. Негов проект за килим, показан на Световното изложение в Париж през 1901 г. е награден; получава 4 сребърни медала от Кралската академия във Флоренция, сребърен медал от Пловдивското изложение (1892 г.). Петко Клисъров умира в София на 13 май 1933 г. През 1879 г. в Берковица е роден Петко Йорданов Наумов - български музикален педагог и композитор. Завършва гимназия в София, учи в Пражката консерватория (1896-1899 г.), а след това в Парижката консерватория (1899-1903 г.). Основател (със съдействието на Визнер, Николаев, Д. Х. Георгиев) на Българското музикално училище (1904 г.) (дн. БДК), където работи 27 години. Творби: 12 романса, 6 български поеми, 3 рапсодии, 2 симфонически танца, 3 увертюри, операта "Страхил войвода" (либрето от Тих. Павлов) и др. Автор на критически статии за концерти, драматически представления и др. Умира на 5 март 1933 г. в София. През 1879 г. в Оряхово е роден Александър Цолов Цанков - български общественик, политик, държавник, публицист, академик (1935 г.). Министър-председател на България в периода 9 юни 1923 г. – 3 януари 1926 г., председател на XXI и XXII Народно събрание (1926-1931 г.). Завършва Юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски” през 1905 г., специализира Държавни науки и политическа икономия в Мюнхен, Бреслау (Вроцлав) и Берлин. Професор по политическа икономия в СУ “Св. Климент Охридски”; член на БАН. Започва политическата си дейност като социалдемократ, известен като публицист с псевдонима Александър Аджера. Ръководител на Народния сговор (1921-1923 г.) и на Демократически сговор (от август 1923 г.). Министър на народното просвещение (1923-1926 г.; 1930-1931 г.). Създател на партията “Народно социално движение” (1932 г.), разтурена след Деветнадесетомайския преврат 1934 г. Автор на “Икономическа история на България” (заедно с проф. Д. Мишайков), “Политическа икономия” (1931 г.) и др. След Деветосептемврийския преврат (1944 г.) емигрира в Германия. Оглавява създаденото от него Задгранично правителство на България. В края на 40-те години заминава за Буенос Айрес. Осъден задочно на смърт от Народния съд през 1945 г. и лишен от политически и граждански права. Общото събрание на БАН възстановява посмъртно членството му през 1993 г. Автор на “България в бурно време. Спомени” (1998 г.). умира в Буенос Айрес на 27 юли 1959 г. На този ден още: През 1969 г. в София умира Веселин Анастасов Стоянов - български композитор, пианист и музикален педагог. Роден е на 17 април 1902 г. в Шумен. Син на А. А. Стоянов. Завършва пиано в Държавната музикална академия в София и пиано и композиция в Академията за музика и драматично изкуство във Виена (1930 г.). Творчеството му се отличава с оригинални стилови черти и заема важно място в съвременната българска музика. Сред произведенията на композитора се открояват трите му опери “Женско царство” (1934 г.), “Саламбо” (1940 г.) и “Хитър Петър” (1952 г.), балетът “Папеса Йоана” (1969 г.), гротескната симфонична сюита “Бай Ганьо” (1941 г.), три концерта за пиано и оркестър, рапсодия за оркестър и др. През 1993 г. в София умира Илия Александров Йосифов - български оперен певец (тенор), педагог. Той е роден на 27 септември 1912 г. в Котел. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” през 1936 г., Вокалния отдел на Държавната музикална академия (дн. Българска държавна консерватория) през 1942 г. при А. Тодорова и Вокалния отдел на Висшето училище за музика във Виена през 1945 г. при М. Бранд. Пее в Кооперативния театър, театър "Одеон" и “Художествения оперен театър” (1937-1942 г.). От 1945 г. до 1962 г. е в Софийската народна опера, чийто директор е от 1962 г. до 1966 г. По-известни роли: Ленски ("Евгений Онегин" от Чайковски), Рудолф ("Бохеми" от Пучини), Фауст ("Фауст" от Гуно), Алфред ("Травиата" от Верди) и др. Има и камерни изпълнения, предимно на творби от Фр. Шуберт. От 1963 г. е професор по пеене в Българската държавна консерватория; декан на Вокалния факултет (1953-1955 г. и 1959-1962 г.). Негови ученици са Р. Кабаиванска, Н. Здравков, Бл. Карнобатлова-Добрева, П. Герджиков и др.

Много интересни разсъждения Маги и някак си нетривиални. Аз също, прочитайки написаното от теб се замислих върху някои неща. Ето ги: За мен има значение, защото едно е да се свържеш с Бога и съвсем друго със съответния егрегор на Бога, изграден от дадена религия или учение. Наистина това е сила, много по-голяма от нашата, но не винаги е за наше добро и не винаги ни води по Пътя напред. Тук явно и ти си задаваш въпрос. Аз също. Ако детето е създадено инвитро? С неизвестен баща? И малко фантастика днес, но утре може би истина – ако е клонинг? Тогава как е според Подводни и Лазарев? Има или няма душа? Май накрая ще взема да намеря време и да го прочета този Подводни, много го цитирате, явно е интересен?

Понякога ми е много трудно да пиша върху дадена мисъл, защото извадена от контекста на беседата тя някак си виси във въздуха. В беседата Божествени състояния Учителят казва нещо много интересно: Предполагам, че същото е в сила и за неговите беседи. Всяка беседа си има една основна мисъл, а останалите – изпълняват помощна функция. За да разбера мисълта на деня поглеждам цялата беседа. Това за разлика от евангелските глави понякога е много трудна работа, тъй като беседите на Учителя са доста дълги. Не винаги ми се отдава възможност да разбера основната мисъл. Тази беседа е интересна и си заслужава да бъде прочетена. Има много други възлови разсъждения. Например: В беседата се засягат проблемите за инволюция - еволюция, за това какво разбира Учителят под истинско семейство, за разликата между мъчение, труд, работа, служене: Предполагам, че точно този процес на слизане и качване визира Учителят в мисълта дадена в поста на Станимир. Трябва да си призная, че не схванах централната мисъл в тази беседа. Не разбирам добре, какво иска да каже Беинса Дуно с думите:„ Ние не сме виновни за това отклоняване, някой е направил това отклоняване. Онези, които имаха грижа за нашето ръководство, те направиха това отклоняване, вследствие на което днес всички хора се намират в задънена улица.“ Кои са тези „онези“? Продължението на тази мисъл е: Ако някой разбира тези думи, да обясни. Кой е капитанът на парахода, заради който не сме пристигнали на земята навреме? Фатално ли е това наше „закъснение“? Има ли опасност да се отклоним от еволюционния процес? П.П. Сега прочетох написаното от xameleona . Явно, че четейки беседите на Учителя, различни проблеми засягат вниманието ни. Затова наистина много е важна темата на Мария, която е в началото на този подфорум.„Защо разсъждаваме различно върху една мисъл на Учителя“. И в тази тема xameleona е казала: „Според мен Словото на Учителя докосва всички нива-съзнание, подсъзнание... Като по спирала. И наистина, всеки намира това, което му е нужно, според нивото си на развитие... Сякаш те хваща за ръка и ти показва точно твоя си път"

На 28 Юни: На този ден през 1921 г. от засада в София е застрелян Гьорче Петров, чието истинско име е Георги П. Николов. Роден в с. Варош през 1864 година в село Варош, днес квартал на Прилеп, е български революционер и един от водачите на ВМРО. Деец на македоно-одринското революционно движение. Завършва средното си образование в Пловдив, след което учителства в различни градове на Македония. Включва се в революционната борба на македонските българи. Участва в Солунския конгрес на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Той е един от авторите на новия устав и правилник на организацията, които изработва заедно с Гоце Делчев. От 1897 г. до 1901 г. е един от задграничните представители на ВМОРО в София. Не одобрява преждевременното обявяване на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г., но след избухването му участва в него с голяма чета. След неуспеха на въстанието продължава активното си участие в дейността на ВМОРО. От 1905 г. до 1908 г. отново е в състава на Задграничното представителство в София. След революция на младотурците през 1908 г. заедно с писателя А. Страшимиров издават от Солун сп. “Културно единство”. По време на Първата световна воина е кмет на Драма. След войната работи като началник на Службата за заселване на бежанците от Македония, Тракия и Добруджа към външното министерство и има близки отношения с Александър Стамболийски. В Рим на 28 юни 1993 умира Борис Христов, български оперен певец бас . Световна популярност достига с изпълненията си в опери от Верди, като особено място в репертоара му заема ролята Борис в "Борис Годунов" - критиците го определят за най-добрия изпълнител, след Фьодор Шаляпин. Отличен изпълнител на вокална църковна музика, записал е всички песни на Модест Мусоргски. Борис Христов е роден в семейството на македонския българин Кирил Христов Совичанов. Още от дете Христов демонстрира много добри гласови данни в хора на катедралата Св. Александър Невски в София. От 1930 г. започва да пее в софийския хор „Гусла“, на който от 1940 г. е солист. През май 1942 г. получава държавна стипендия с личното участие и подкрепа и от страна на Цар Борис III, младият Борис заминава на обучение и специализация в Милано, Италия. Оперният му дебют е с ролята на Колин от операта „Бохеми“ в Реджио Калабрия на 12 май 1946. През следващите години Христов се изявява в няколко роли в миланската Ла Скала, във венецианската опера Ла Фениче, в операта на Рим, в лондонската опера Ковънт Гардън, а така също и в оперните театри на Неапол, Барселона, Лисабон, Рио де Жанейро и др. През 1950 г. получава покана да пее в нюйоркската Метрополитън опера, но не е допуснат на територията на САЩ поради емигрантската клауза на МакКарън, която не разрешава на жители на държавите от Съветския блок достъп до САЩ. След отпадането на това ограничение, Христов прави дебюта си в САЩ в операта на Сан Франциско. През 1970 участията на Христов намаляват. Приключва кариерата си с концерт в Българската академия в Рим на 22 юни 1986. Умира в Рим, но тялото му е пренесено за поклонение в софийската катедрала Св. Александър Невски.

Май не само на свободата, а и на любовта? Момичето търси тези липси в спортните признания. Това все пак е по-добре от потъването в илюзията на филмовите герои и истории. За историите в книгите се отнася същото, но те отстъпиха място на сериалките сапунки. Колко много хора "изчезват" от света за няколко часа, потъвайки в тези филми - еднодневки? Може би примерите, които давам са вън от понятието кино, за някои хора? Но всъщност и те спадат към този жанр. Мисля, че има - филмите правени с любов. Има и такива.

Естественно, че трябва да се вслушаме във вътрешното си усещане, но и да имаме вяра на това вътршно чувство, на себе си. Докато в житейски план, на физическо ниво това е по-лесно, то когато става дума за фундаментални истини - Бог, душа,вяра, Любов, Мъдрост и т.н. е по-трудно. Човешката душа все пак трябва да има в себе си опитности, придобити от други животи или връзката ни с Божественната Истина трябва да е доста силна за да отличим водата от сиропа. Колко сироп ни изливат в ушите разни проповедници! Много често им се вярва. Има опасност обаче гладният да посегне към развалена храна. Къде е тук критерият, че няма да го направи? Виждали сте всички за съжаление как гладни хора бъркат в кофите за боклук и взимат каквото намерят. Не е ли така понякога и с духовната храна?

Донке и Моника, напълно съм съгласна с вас. Май съм по-близо до митаря? Вчерашният ми пост ме наведе на тази мисъл. Написаното от мен беше импулсивно, под въздействието на много фактори. То и при мене се обаждат, но не веднага. Трябва ми известно време. Има теория според която душите се делят на стари и млади. Младите души все още не са преживяли много инкарнации, нямат голяма опитност, но и не са много изкушени. В тях е силен егоизмът тъй като тяхната цел е да развият индивидуалната си същност. Пример за такава душа е митаря. Фарисеят е от старите души, но обременен вече много с тази индивидуалност, затънъл в нея. Не всяка стара душа , душа минала през много инкарнации, има съдбата на фарисея. Но ако затъне, то нейното измъкване е много по-трудно от това на младата, развиваща се душа на митаря. Затова и Исус Христос в притчата, която разказва, и Учителят в беседата, като че ли изпитват повече симпатия към митаря, отколкото към фарисея. Това от езотерична гледна точка. А ако прочете човек Евангелията ще види, че думата митар се споменава много често. На митарите се гледа като на грешници, но подлежащи на изцерение. Докато фарисеите май са безнадежден случай? Подобни цитати могат да се вземат и от четирите Евангелия. Един от 12-те апостола е митар: Всъщност защо евреите са мразели толкова много митарите, че да ги наредят на една линия с грешниците? Мисля, че отговорът се крие в превода на тази дума на български - бирник. Не знам за кого са събирали данъци. Май за римляните? Не са и били много учени. Интересното е, че именно най-ученият от апостолите предава Христос - Юда. Като, че ли в християнството има една основна нишка на неприязън към хората с много знания и обратното - симпатия към по-простичките. Не знам защо е така, но това е голям коз в ръцете на марксистко-ленинският материализъм, че целта на религията е да замъгли разумът на хората и да бъдат по-лесно експлоатирани. Преди 89г. на учениците по история се казваше: „Христос е възкръснал, защото Спартак е умрял на кръста“. Доколко в тези думи все пак има някаква истина...?

Виждам,че фарисеят в беседата е безкрайно неприятен, както на Учителя, така и на писалите по темата. Преди да прочета тази беседа възприемах притчата от Евангелието нормално. Фарисеят ми беше неприятен, митарят - обратно. Но и двамата ги възприемах повече като исторически личности от действителността в древна Юдея, преди повече от 2000г. Никога не съм се отъждествявала нито с единия, нито с другия. Мисля, че след прочитането на беседата ситуацията си остава същата. Не мога да се съглася с Учителя този път, че това са двата основни типа хора сред човечеството. Образът на фарисея е ясен и тъй като почти всички се спирате на него, то на мен ми се иска да разгледам другия образ - този на митаря. В притчата това е грешен (всъщност симпатично грешен), но каещ се искренно човек. Човек който знае, че е грешен, че е по-ниско от някои други и чистосърдечно си признава това пред Бога. Естественно, че такъв човек ще се хареса повече на всяко началство, включително и на библейския Бог. Ето как го описва Учителят в беседата: (тези които имат алергия към цитатите, могат да го прескочат ) Този тип хора ги виждам постоянно.Техният възвишен идеал е само вътре в църквата, пред иконата, пред свещеника, пред Бога. Но като излязат, те са си пак същите. Пак ще краде, лъже и т.н. Учителят казва: Всъщност според мен основните изброени качества на митаря ги виждам така: Милосърдие-то е повърхностно, какво милосърдие може да има в човек, който те обира. Без да му мигне окото, който продава или произвежда направо отровни храни, който може да се напие до козирката и да хвърля пиратки от 8-етаж, без да му пука къде ще паднат, който ще си подкара колата като луд, ще осакати или убие хора и всичко това го прави не нарочно. Просто той си е такъв. Ами, че и хищника си е такъв. дълбоката религиозност-тази религиозност ми е до болка позната. Първо хората от типа на митаря в момента са предимно материалисти, но ако случайно вярват в Бога, то това ще е според каноните на православната църква. В храма са наистина много искренни, но като излязат, продължават да си правят каквото знаят. Виждала съм дебеловрати мутри, които искренно реват в църквата, но никаква промяна след това. Продължават да са си мутри. Съседката ми отгоре ходи редовно на църква, искренна е и чистосърдечна. Но това не и пречи да си маха пломбите на радиатора, да маха водомера и изобщо да лъже на дребно. Всъщност не е толкова надребно, защото точно от такива дребни хитрости българинът се е докарал на това дередже. , вътрешното съзнание да познава грешката си и да се стреми да изправи живота си. -това вътрешно съзнание е от ден до пладне, както се казва. Не знам в притчата от Евангелието дали митарят е престанал да събира данъци, т.е. да смъква по две кожи? Естественно, защото митарят е склонен да убие, не да се самоубие. Няма да забравя по време на Лукановата зима думите на две интервюирани жени, едната българка, смирено преглъщаше сълзите си и казваше:„като трябва-ще се умира“, другата циганка, крещеше срещу журналистката:„ако трябва ще убиваме, не можем да мрем от глад“. Ето това са фарисеят и митарят. Според мен. Между другото ромите са типични представители на митаря. Знам, че може би за мен са думите от беседата Знам, че някой може да ме обвини във фарисейщина, но ще ви кажа едно: Писна ми от простаци в тази България, започвам да предпочитам фарисеите пред митарите . Това е! Цитатите са от беседата „Фарисей и митар“.

На 26 юни 1879 г. княз Александър І поема управлението на България Tой полага клетва пред Първо Велико Народно събрание в Търново, с този акт се възстановява след близо 5 века самостоятелното държавническо управление на част от българските земи. Учреден е възпоменателен медал по този повод, с който са наградени около 200 души. Княз Александър I Батенберг е княз на България в периода 1879- 1886 г. Той е генерал, хесенски принц. Роден е във Верона (Италия) и е племенник на руския император Александър II. Хесенският принц участва като доброволец в Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. Избран е за български княз от Първото Велико народно събрание на 17 април 1879 г. по препоръка на руския император и със съгласието на Великите сили, подписали Берлинския договор 1878 г.

Има разлика между страдание и мъчение. Ако пътят предизвиква мъчение, съпротива от страна на цялата ми същност, то смятам, че това не е моят път. Но, човек трябва да е на доста високо ниво на развитие, за да може както казва Борислав: При мен не е така. Когато ми се стовари на главата, гледам какво мога да направя, после си ближа раните и накрая се замислям по въпроса за Пътя. Забелязала са съм, че с много хора е така. На моя позната наскоро почина дъщерта. Тя е в ужасно състояние. Ако започна да и говоря, че това е страданние, което я издига по пътя, мисля че няма да ме разбере. Просто понякога нещата на практика са много трудни.

Багира, много ми харесва сравнението ти с n и n+1 свят. Наистина ако ние живеем в n мерния свят малко ни е трудно да видим промените в него. Виждат се от горе, от n+1 -я. Но според мен това не означава, че са илюзорни. Тук с Платон май няма да се разберем? Както казва Диана – точката изгражда правата, а правата – равнината. Така и промените на физически план водят до промени по нагоре. Не съм много добре запозната в тази област, но според антропософията (мисля и теософията) човекът за сега има най-добре изградено физическо тяло. Другите му тела са в процес на изграждане. Но промените ни във физическото тяло се отразяват и върху тях. Забелязала съм, че грижата за физическото тяло е дълбоко застъпена както в езотеричните, така и в екзотеричните учения и религии. Запознати сме с казаното и написаното от Учителя за здравето. В портала има доста материали на тази тема. Рудолф Щайнер също обръща голямо внимание на това. Почти във всяка религия има изградена система за поддържане на тялото в добра форма. Следователно физическото тяло, сянката от притчата на Платон, все пак има някакво значиние за нашия истински Аз? Колкото за другите ни тела, в n+1 мерното пространство – там ми е трудно да говоря тъй като не съм много наясно. Но нали за това са форумите. Някой може да е по-запознат с тази материя и да сподели.

В темата, като че ли се преплитат източният и западният начин на разсъждение за Пътя. Притчата на mvm е типичен пример за източното мислене. Трите пътя от Сатиананда, макар и дадени от индиец, се доближават с конкретиката си до западнния практицизъм. Трябва да си призная, че харесвам Изтока, но ми е труден за разбиране. Съзнанието ми работи на вълните на Запада предимно. Но ето два интересни коана за любителите на източния мистицизъм: Приятно разбиране/тълкуване Всъщност: „Съществуват толкова пътища, колкото отделни души.“ Робърт М. Пърсиг За различните пътища към просветлението или себеактуализацията може да се прочете тук. Но това е само информация за любопитните. Иначе всеки си избира сам и Пътя, и Учителя /Учителите/.

Честит Рожден Ден Valentinus

На днешния ден - 24 юни 1241г. е починал Иван Асен II, цар на България от 1218 до 1241 г. При неговото царуване границите на България отново достигат три морета. Известен е с добре премислените династически бракове, които укрепват държавата. Най-сериозният военен конфликт по време на царствието му е битката на 9 март 1230 г. при река Клокотница, недалече от днешно Хасково с византийците от т.нар. Епирска държава. Тогава Иван Асен задържа в плен техния император Теодор Комнин и аристократите му, но пуска на свобода хилядите обикновени войници. Този жест, а и мирната му политика изобщо, стават причина по-късно кончината му да бъде оплакана от всички - и от българи, и от гърци, и от останалите съседи. Макар и родът на Иван Асен II да прекъсва скоро съществуването си като българска династия, мнозина негови членове вливат кръвта на Асеневци във вените на монарси, йерарси и висши аристократически фамилии, някои от които, например в Италия, имат живи представители и днес. По-подробно за този велик наш владетел можете да прочетете в Уикипедия, тук и тук.

Мисъл на деня - 24 Юни 2008 г. „В каквото и противоречие да сте, повикайте Любовта – тя е необходима. Любовта е, която носи всички Божествени блага в света. В този смисъл Любовта е един израз. В древната окултна наука го наричат Дух, Който изнася и раздава всичките дарби на човеците според Свое усмотрение. Бог в Своята Любов раздава Своите блага на хората.” Из Идете при чистите извори, 35-а НБ,19.IX.1937 г.

Еньовден 24 Юни – Еньовден /Яньовден, Летни Ивановден/. Този хубав черковно-славянски празник (рождението на св. Пророк Йоан Кръстител) съвпада с лятното слънцестоене и се свързва в представите на народа за поврат в природата. „Еньо си наметнал кожуха да върви на сняг.“ Вярва се, че на този ден слънцето, изкъпано в „жива вода“, изгрява много рано, преобръща се и се връща назад, т.е. „завърта се към зимата“. Според вярванията срещу Еньовден и всички болести се къпят в „жива вода“. От изтърсените капки се образува росата, която е лековита. Лековита е и водата в реките и кладенците тази сутрин. (В чешмите май не е? ) Ето някои поверия свързани с този ден: Магьосниците - бродници, през нощта срещу Еньовден, голи и възседнали кросно, бродят по чуждите ниви и произнасяйки заклинания, обират с престилка росата, за да я изцедят в своите ниви. Срещу празника всеки стопанин зажънва по няколко класа от своята нива, за да я намерят бродниците вече обрана. За да има плодородие, на празника млади жени отиват на нивата, ожънват една ръкойка, изплитат плитка от житото и слагат на кръст плитката и ръкойка. На този ден не се работи никаква работа. В народните представи той е "хаталия" (лош) ден и се вярва, че Свети Еньо ще порази с гръм нивата на онзи, който не го е уважил на празника му, а е отишъл да работи. Освен това, Св. Еньо е един от христианските светци- градушкари. Има поверие, че в нощта срещу Еньовден небето и земята се отварят и там, където има заровено имане (пари таласъмлии), излиза син пламък. Който го види, трябва да метне дрехата си отгоре или да провре нещо под пламъка. Тогава парите излизат и могат безопасно да бъдат взети. Преди изгрев слънце се берат полски цветя и се увива голям венец, през който всички се провират за здраве. Цветята от венеца се пазят за лек цяла година. Всеобщ е обичаят на този ден да се берат билки, защото са поели най-голямо количество слънчева енергия и са най-лечебни. Те се берат сутрин рано, връзват се на снопче и се сушат на сянка, за да служат през цялата година за лекарство. На Еньовден се гадае за здраве, женитба и плодородие. Тези гадания са включени в обичая надпяване на пръстен или китка, който наподобява ладуването. В Югоизточна и Североизточна България гаданията се разгръщат в обичая Еньова буля. Пак според народната традиция болестите са 77 и половина, като за 77 от тях има по една билка за цяр. През този ден можем да си наберем жълт кантарион, еньовче, пелин, омайниче, бял равнец, жълт равнец, маточина, живовлек, рани лист, коприва, цариче, копър, магданоз, здравец, мъртва коприва, блатен тъжник, хвойнови листа, смокинови листа, стрък мащерка, седефче, очиболец и др.

Силвия, никой не те нарича така. От къде го взе, не знам. И изобщо в тази тема не се говори за зло и добро (просто случайно се появиха тези две понятия.), а за промяната. Аз просто задълбах малко повече по отношение на тази промяна - интересува ме фундаменталния въпрос-Творението на Твореца, който наричаме обикновено Бог, променя ли се или не? Това е...

Ето нещо интеересно за Василий Врач: Василий Врач Еретикът Василий Врач, един от най-известните български богомили, бе изгорен на кладата в Константинопол на 11.11.1111г. Според индийският ясновидец Суржит Сунг необикновената смърт на Василий, който изчезнал в пламъците „яко дим“, била не край, а начало. И това начало било предопределено от многократно повтаящата се цифра 1. От този ден всъщност започва славата на България като родина на „пси-феномени“ – твърди Сунг, който се занимава с изучаване на прекогнитивните качества на числата. В потвърждение на на своята странна теза той сочи още един любопитен факт. Императорът решил съдбата на прославения богомил е Алексий I Комнин. На престола се е възкачил на 1.04.1081г., т.е. отново три пъти цифрата 1. Първи април 1081 година. На византийският престол се възкачва Алексий I Комнин и ликуващият Константинопол му отдава блестящи почести. Освен корона на този ден новият император получава и хороскоп, в който астролозите му предсказват щастлив живот и велики дела в прослава на Бога и Византия. Ръководен от повелята на звездите, Алексий I Комнин започнал безпощадна борба срещу манихеите и богомилите- “скверната ерес”, която подкопавала устоите на официалната църква и царската власт. В тридесетата си годишнина от своето царуване любимецът на небесните звезди достигнал върха на богоугодната си дейност. Под предлог, че иска да се запознае с учението на поп Богомил, той поканил в двореца си Василий Врач – главния богомил на Тракия, чиято популярност била толкова голяма, че изпълнил цялата Вселана със своите “сквернения”. Без да подозира, че зад завесата е скрит бързописец, който записва цялото му слово, Василий доверчиво и най-подробно изложил своите идеи. Така Комнин, чийто живот по думите на собствената му съпруга се отличавал с коварство, а речта му с хитрост, се снабдил с необходимите му доказателства и богомилът бил осъден на смърт. “Кой е той?” питали се с недоумение чужденците, които през тези дни пребивавали в неспокойния Константинопол. “И защо го изпращат на кладата”? Името Василий Врач се споменава в различни византийски извори, като хрониките на Йоан Зонара и Михаил Глинка, “Паноплия догматика” на Евтимий Зигавин, “Алексиада” на Ана Комнина. Авторите, враговете на България и българската ерес, говорят за него с гняв и омраза.Неззависимо от това, изнесените факти разкриват една изклячителна личност, надарена с необикновени способности.Родното му място не е известно. Някои предполагат, че е роден около 1028г.в Охридската енория и се е учил в манастира “Св.Панелеймон”. Приемник на поп Богомил, Василий в продължение на 15 години изучава неговото учение и повече от 40г. го е разпространявал из тракийските села. Висок, с изпито лице, без брада и мустаци, облечен в черно монашеско расо, винаги заобиколен от дванадесет “съвършени”, сред които и жени. Така Ана Комнина, известна византийска писателка и дъщеря на императора, описва Василий като “много опитен в проповядването на безбожието”. Наред с проповедническата си дейност Василий се е занимавал с лечителство, заради което почитателите му го наричали „врач“. Наричали го още „учител“, „главатар“, а враговете му – „архисатрап на Сатанаил“. Чудеса Василиеви... Не случайно царица Ирина намира височайшият си съпруг за коварен и хитър. Въпреки великодушното си държане той осъдил на смърт заловеният с измама монах. Но нито суровата присъда, нито обещанията могли да разколебаят пламенния проповедник. Отблъснал с гордо презрение всички обещания и заплахи, последните си дни той прекарал в малка стара къща. Ит ук станали онези чудеса, които Ана Комнина е принудена да признае. Някой си Параскевиот, разказва тя, бил определен да пази„дяволския старец“. Той се заклел с най-страшна клетва, че всичко, което разказва, е видял със собствените си очи: била ясна вечер, звездите блещукали, на чистото небе греела новородена луна. Изведнъж Параскевиот забелязал как летящи камъни започнали да падат един след друг върху къщата със затворника. Камъните се сипели с трясък върху керемидите на покрива, без никой отнякъде да ги хвърля. По същото време къщата се залюляла от земетресение, от което покривът заскърцал и замята затреперила. Но старчето било влязло и си стояло вътре и пазачът, като разбрал, че това е дяволска работа, решил да избяга. „Дело на дявола“ според Комнина са и събитията, които последвали по-късно. Този ден Константинопол е необикновено оживен. Към хиподрума от всички страни се стича пъстър поток от мъже и жени. Сред неспокойно блъскащата се тълпа се чува различна реч, мяркат се възбудени лица в очакване на поредното зрелище. Какво ще бъде то? Борба между атлети, весели клоуни или надбягване с колесници? Огромната камара от дърва, издигната недалеч от двореца и прииждащите колесници на знатната аристокрация, подсказват, че този път зрелището ще бъде необикновено. Мълвата бързо се разнася – ще горят Василий, главния богомил на Тракия! Многобройните скамейки на хиподрума се запълнили до краен предел Появата на осъдения люшва като вятър хилядната тълпа, тя ахва за миг и притихва в тревожно очакване. Но Василий е невъзмутим и с презрение гледа кладата, готова всеки миг да лумне. Пазачите приближават и той запява Давидовия псалм:,До теб не ще се доближи, ти ще го видиш само с очите...“ Изведнъж гръмват литаври, екват тържественни тръби. Завесата на императорската ложа се вдига и множеството се изправя на крака, за да приветства Алексий Комнин, блестящ във великолепното си празнично облекло. Певците от църквата „Света София“ запяват химн в негова чест и той вдига тържествено ръка, за да благосслови своя народ. В ложата са съпругата му Ирина, заобиколена от придворните си дами и Ана – дъщерята на Комнин. Възхваляваща делата на своя баща. По-късно, тя ще свидетелства и за невижданото чудо, което става този ден. Настъпил часът и пазачите изплашени, да не би с позволението на Бога дяволите отново да извършат нещо необикновено, та хората да видят нечестивеца да излиза невредим от пламъците, бутнали Василий в огъня заедно с обувките и дрехите. „И пламъкът го глътнал така – пише Комнина, - като че ли бил разгневен срещу него. Нито се почуствала миризма, нито димът се променил, появила се само една тънка струя пара в средата на пламъка...“ Нека запомним този факт – мъченикът изчезва „яко дим“, без стон, без характерната миризма при горене на жива плът. Нима наистина го изнасят ангели, както Василий твърди преди смърта си? Или това е още едно доказателство за психическия заряд на българина? Сирийският философ – платоник Ямблих, дава следното обяснение на феномена: „Мнозина екстатици не изгарят в огъня, тъй като огънят не ги лови поради божественото вдъхновение. Мнозина от тях, макар и да изгарят, не чувстват това, понеже през същото време не водят телесен живот. Пробождат се с шиш и не усещат нищо. Недостъпното става достъпно за изпълнените с дух и те се хвърлят в огъня, минават през него, прекосяват река, подобно на жрицата в Кастабала. Тези неща доказват, че под влияние на вдъхновението хората са извън себе си, че водят едно друго божествено съществуване...“ Това е мнението на философ – идеалист. Историците отминават равнодушно, но отбелязват един друг факт, който е не по-малко значим за нас българите. Василий Врач изгаря на кладата три века преди Ян Хус и пет века преди Джордано Бруно. И при смърт – единицата е начало... На 11.11.1111 в тълпата една неизвестна жена с разрошени коси и огромни разплакани очи шепне: „Съдът, съдът ще бъде осъден. От нашия Бог, от Бога на доброто...И ти патриарше Николай, и ти ще свършиш в грях. Казвам ти го аз, богомилката Янина...“ Думите й, безумни и страшни не достигат до знатните люде, изпратили Василий Врач на кладата. Висши духовници и военни, държавници и представители на сената, те смятат, че достойно са изпълнили дълга си към своя Бог и император. През същата година умрял патриарх Николай Граматик, председателят на съда. Из суеверния Константинопол, гъмжащ от алхимици, астролози и мистици, тръгнала мълвата: страшна е клетвата на богомила, страшна е , защото е правдива... Из книггата на Лиляна Серафимова – „Магията, вечната...“ Публикувано в сп. “Тайнство”,1992г.,бр.1

Роси, благодаря за отговора! Блаватска все пак отделя злото от Бога. Според нея и теософите, Творецът не е създател на злото, а то е съпротивителната сила на хаоса. Така разбирам тази теория, ако греша - поправете ме. Но има теории, според които и доброто и злото са заложени в творението. Борбата между тях е в основата на промяната/ изменението на цялото творение. Но с каква цел? Не ни е писано да знаем.

Ето една представа за Пътя или по-точно за видовете Пътища в духовното ни развитие, дадена от Свами Сатиананда Сарасвати, един от най-известните йоги, основател на първия световно признат Висш университет по йога. Трите пътя Важното е,че ти вече си по пътя Пътят на самотника “Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния” Пс.81:6 Основание: Не съществува нищо освен Бог. Брахман е абсолютната реалност, а Атман – Неговото проявление. Ти си този Атман. Ти си всеобемащ и не се нуждаеш от нищо друго, от никого другиго. Това е избавлението от множествения и многообразен свят на мая /според индийската философия – илюзия, измама/. Постигналият вивека /от санскр.-различаване, разграничаване/ не открива нищо друго освен Атман. Това е човекът, който в същият този миг е вече жив мъртвец за света. Такива са пътуващите аскети садху, великите християнски подвижници, пустинници, стълпници и обитатели на пещери. Пътят на самотника е величав, невероятно драматичен. Той олицитворява връщането още приживе към думите на Христа. Хоризонталната линия от кръста на нашия живот, т.е. необходимостта от общение с другите е отпаднала, останала е само вертикалната възходяща линия. Когато тя бъде извървяна, то целта е постигната. Пътят на двамата “Когато Бог сътвори човека, създаде го по подобие Божие, мъж и жена ги сътвори и ги благослови, и им даде име "човек" в деня на тяхното сътворение.” Бит. Гл.5:1-2 Основание: Душите излизат от Великия Източник по двойки, чиитоспецифични характеристики съвпадат изцяло, като вибрациите на еднояйчните близнаци. Тези, които нямат достатъчно духовна мощ и силен вътрешн живот, за да отхвърлят всяка външна намеса и зависимост, усилено търсят през целия си живот своето божествено съответствие не в Него – Бога, а в онази друга душа , с която заедно са сътворени. Обикновено това е чиста загуба на време, енергия и възможности, защото логиката на прераждането допуска само няколко пъти едновременното присъствие на душите от божествената двойка на Земята в човешко тяло. Така, че възможностите за среща през многобройните прераждания е сведена до минимум, а с това и възможността за осъществяване на наистина съвършена, по-скоро божествена комбинация, която да доведе до желания скок в духовното развитие на двамата. Обикновено за известен период от време дадени черти, качества и скрити вибрации на някой човек, който смътно ни напомня за нашия духовен двойник, ни заслепяват. Илюзията рано или късно бива разрушена, разочарованието е налице, но стореното не може да се върне назад. Когатао обаче една божествена двойка се намери тук на Земята, се ражда Любов като тази на Ромео и Жулиета, Тристан и Изолда, Майсторът и Маргарита. Тантра йога е именно учението, системата, която дава методите за преодоляване на различията и синхронизирането на вибрациите на всякакво ниво между двама души от различни божествени двойки, за обединяването на техните усилия, талант, енергии и пр. в усрема им към постиганена Божесвеното. За отбелязване е, че първите човеци от един древногръцки мит също са били двойка, но съединена чрез гърбовете се, т.е. чрез Кундалини в централния енергиен канал, а не сексуално, каквото е по-сетнешното съединяване на половете. А текстът на Библията е достатъчно ясен и лаконичен: “Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат (двамата) една плът. (бит2:24) Пътят на групата “И благослови Бог Ноя и синовете му и им рече: плодете се и се множете и пълнете земята(и я владейте).” Бит.9:1 Основания: Нито един човек не може да стане човек, оставен сам на себе си. Той се ражда като чисто съзнание и после се оформя сред хората. Попадналият сред животни младенец остава животно по съзнание и проявления. Пътят на групата е за онова мнозинство хора, които не само, че нямат достатъчно силна духовност, за да живеят сами, но и нямат достатъчно любов, търпение и толерантност за да живеят в двойки. Обикновено това са хора, които се стремят да получат от живота колкото може повече и по-многообразни изживявания, а се знае – това може да стане там където се събират много хора, където промените следват с главоломна бързина. Такива хора се чувстват защитени в групата, опират се на другите, а и сами те помагат на нуждаещите се. Повечето са там като редови членове, но има и такива, които влизат в групата само за да я завладеят и да осъществят користните си замисли. Заключение: Монашество, семейство, клуб, партия или ашрам – може ли да разделяме храта съобразно тези категории? Ще бъде твърде опростенческо. Твърде малко са така наречените “чисти случаи”. В най-многообразната тълпа можете да срещнете истински самотник по душа.Прекарали дълги години по пещерите и добили достатъчно духовна мощ, от пещерите, пустините и планините идват най-големите и заклети самотници, осъзнали мисията си да помогнат на другите. Двойката рано или късно става тройка или от нея остава само едната страна. Пътищата наистина са три, но комбинациите – значително повече. Важното е, че ти вече си по пътя. Статията е взета от сп. Йога, 1993г. бр.3

Новите скрижали Да се говори или пише за новите скрижали, значи да се имат предвид старите скрижали, дадени на Мойсей на Синайската планина и известни под името „Десетте Божи заповеди.” Някога и аз ги знаех като заповеди Божии, но днес, при светлината на Новото учение, аз ги наричам „Десетте поучения.” Знайно е, че Бог не заповядва и не наказва, но поучава и помага. Само господарят и началникът заповядват и наказват. Макар и Творец на Вселената, Вседържител и Всеблаг, Той създава закони, от изпълнението на които зависи абсолютната хармония в целокупната природа. Най-малкото нарушение на тези закони внася дисхармония в Цялото, от което пък страда и се мъчи всяко живо същество. Изпълнението на тия закони ние наричаме изпълнение на Волята Божия. Мойсей даде своите поучения на еврейския народ, но те се отнасяха и до цялото човечество. Кой човек не се радва, когато изпълнява Божиите повеления? Един закон, един морал, една воля предстои на човека - да изпълни закона, морала и волята на Любовта. Сега за новите скрижали. През лятото на 1922 година видях новите скрижали, когато група от стотици ученици с Учителя поехме пътя към връх Мусала. Пътят ни водеше през Маричините езера. Когато се изправих пред връх „Манчо” /циркусът пред този връх Учителя нарече „Олтаря”/ в размисъл и съзерцание видях новите скрижали. Видях ги в тишиното на светата рилска пустиня, дето ни звяр има, ни птичка прелита, дето само Ангелите пеят, дето само Божият глас се чува. Видях някаква завеса - грациозна, спокойна, от никакъв вятър неполюшвана, от никаква подпора незадържана - свободно се движеше като волна птица, росните капки по нея пречупваха слънчевите лъчи и завесата изглеждаше вълшебна, ненагледна. Никога не съм виждала - ни на яве, ни на сън - такава завеса. В един момент на завесата се очертаха два почти еднакви образа - на лявата страна и на дясната. Разтривам добре очите си да различа ясно образите. Завесата тихо се полюшва и двата образа изпъкват релефно: на Христа и на нашия Учител. Веднъж Христа беше отдясно, Учителя - отляво, след това си смениха местата и така два - три пъти си сменяха местата. Видението беше прекрасно. С думи не може да се изкаже. Бавно, постепенно видението изчезна в пространството. Останах неподвижна в размишление. Ето заветът на Новото учение, заветът на Христа и на Учителя. Това е заветът на Любовта. Новите скрижали не са писани, но се носят из пространството навред. Откакто свят светува и откакто човек живее, на Земята или на Небето, все ръката се подава, за да напише този завет на Любовта. Този вечен завет на Госдпода! Един е Господ на Небето и на Земята, един е Учителят на човечеството. И пак, и пак се явяват новите скрижали, безмълвни, ненаписани, докато Любовта стане плът и кръв на човека - неговата безсмъртна природа. Напуснах мястото, наречено Олтаря и се прибрах при своите. 27 юли 1967 година Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

ЩЕ ТИ ИЗПРАТИМ ПАЗАЧ През лятната ваканция работех в детското игрище. Единствената ми отмора от работа беше да отивам вечер на Изгрева. Ето защо реших да спя там, в течение на цял месец. Намерих си палатка и търсех място да я поставя. Отнесох се до Учителя. - Постави я, рекох, на мястото на брат Стефов. - То е накрая, близо до гората... и не е ли страшно? - нерешително възразих, въпреки че не бях много страхлива. - Е, ще ти пратим пазач - рече шеговито Учителя. Нямаше друг избор и се съгласих. Мислех, че Учителя ще огради мястото със светли мисли и няма да ми се случи нищо лошо. Още същият ден, неделя, двама братя опънаха палатката на показаното от Учителя място. Пред нея сковаха малка дървена масичка и малка пейка. Никога не бях спала преди в такива условия и в бялата палатка ми се струваше, че плувам с ладия в морето на живота. Вечерникът играеше в дърветата и отвреме - навреме лекичко полюшваше платната на моята бяла „ладийка”. Беше чудно. Тишината на нощта и на близката гора успокояваше и отморяваше душата ми. Първата нощ, преди да си легна, завързвах връзките на входа на палатката и изведнъж трепнах: точно отпред напреко беше легнало голямо куче, вълча порода. После ми стана смешно: как е намерило място да легне точно пред палатката?... Сигурно ме пази! На сутринта кучето го нямаше. Бодро и отмерено отидох на работа. Вечер бързах да се прибера в моята „ладийка”. Дълго стоях на пейката пред палатката и наблюдавах далечните звезди. Душата ми се поеше от тишината на нощта, в която можеше да се долови шепота на невидими същества. Когато Вечерницата се преместваше доста на запад, влизах в палатката да спя. И, завързвайки връзките на входа, винаги виждах същото голямо куче, легнало напреко пред нея. Същото съвпадение толкова много нощи! Това съвсем не беше случайно! Сутринта кучето никъде не се виждаше. И тъй през целия месец, в който спах в моята бяла „ладийка” всяка вечер кучето-пазач идваше и лягаше пред входа на палатката ми, а сутрин го нямаше. Кой го изпращаше и как ставаше това чудно реално явление! „Ще ти изпратим пазач.” - беше казал Учителя. Този чуден наш Учител!... Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

На днешния ден - 22 юни 1933 г. в село Царски извор, Великотърновско е роден Димитър Казаков - Нерон, български художник. През 1965 г. завършва специалност „Графика“ при проф. Ефтим Томов в Художествената академия, София. От 1966 година участва в художествени изложби в България и в представителни изложби в чужбина. На следващата година получава наградата на СБХ за графика. Димитър Казаков е творец, който по своеообразен начин пресъздава жанрово-фолклорни мотиви. Работи с всички техники и с разнообразни материали. Прави 15 самостоятелни изложби, като най-успешната е през 1980 година. Умира на 16 януари 1992 г. Има изложби в най-престижните галерии в Ню Йорк, Париж, Мадрид, Виена, Токио, Торонто, Атина, Базел, Люксембург. Творби на Неров са притежание на националния фонд за съвременно изкуство в Лувъра, Париж, в музея “А. С. Пушкин”, Москва, в Императорската колекция Токио. Творбата на Димитър Казаков "Влюбени", изложена в галерия "Лоранъ". През 813 г. - Българската войска, водена от хан Крум побеждава армията на Византия край дн. село Маломирово (Ямболско). През 1862 г. в Свищов е роден Иван Шишманов, български литературовед, фоклорист и министър на просвещението. Български филолог, писател и преподавател, както и български политик от Народнолибералната партия. Името на Шишманов като министър на народното просвещение (1903–1907) се свързва с основаването и развитието на редица културни институти. Наследник на възрожденската фамилия Шишманови. Учи в Педагогическото училище във Виена (1876–1882). Следва философия и литература в Йена (1884) и Женева (1885–86). През 1888 г. защитава докторат в Лайпциг. Шишманов е един от основателите на Висшето училище в София (днес Софийски университет, 1888). Професор по всеобща литературна и културна история, както и по сравнителна литературна история. Основател и редактор (1889–1902) на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, редактор в списание „Български преглед“ (1893–1900). Иван Шишманов е български пълномощен министър в Украинската народна република при управлението на Павло Скоропадски през 1918-1919 г. Също така е основател и пръв председател на българската секция на Паневропейския съюз. Умира в Осло на 23 юни 1928 г., на 66 години. През 2001 г. почива Лика Янко - българска художничка, дъщеря на преселници от Албания. Учи във Френския колеж в София, и там за първи път се запознава с художници като Сезан, ван Гог, Гоген, които по-късно оказват влияние върху творчеството й. През 1946 г. постъпва в Художествената академия със специалност живопис в класовете на проф. Дечко Узунов и проф. Илия Петров, но така и не се дипломира. Първата й самостоятелна изложба е през 1967 г. в София, но e разкритикувана от критиката и преждевременно прекратена. Лика Янко продължава да рисува, но не излага платната си до 1981 г., когато получава покана за изложба лично от Людмила Живкова. В средата на 1970-те нейните картини започват да се купуват от чужди посолства и получават високата оценка на европейските галеристи. За целия си живот, Янко прави едва 7 изложби, последната от които открива едва седмица преди да почине (от пневмония). Преживе подарява 82 платна на Софийската градска художествена галерия. Всъщност дарените картини са 80 на брой, но за две от тях („Натюрморт“ и „Пейзаж“) впоследствие през 2004 г., се разбира че са двустранни.В картините й преобладава белият цвят, защото според художничката това е цветът на бога. В тях тя често инкрустира мъниста, копчета, конопени въжета, гайки, стъкълца, камъчета.

mvm, ти ме успокои . Но ако сме създадени по образ Божий, ако нашето истинско Аз съдържа Неговите качества, то откъде се е взело лошото? Или може би кодът за него също е заложен в Творението? Това го приемам. Просто въпросът ми отиваше извън настоящата ни инкарнация. Явно отговорът се крие в мнението на Станимир. Само, че той доста е вдигнал летвата за моите познания в тази област, та сега го асимилирвам.

Аз не осъждам екзотеричното християнство, а само един клон от него - калвинизмът. Между другото съм намерила начин да съчетая вярата си в основните принципи на Българската православна църква с учението на Беинса Дуно. Но това си е мой път и мой избор и не е обект на обсъждане в тази тема. Не бих желала изобщо да го обсъждам някъде. В поста ми акцентирам върху това, че на човек му е дадена възможност за промяна. Отричането на този факт води до изродената идеология за предопределеността на някои църкви и учения. За щастие въпреки всичките си "трески за дялане" православието не е от тях. Всъщност тази "дреха" съвсем не е маловажно нещо. Ти сама признаваш, че много действия от настоящия ни живот, оказват влияние върху бъдещите ни превъплащения. Но явно не си забелязала последните ми изречения от предишния пост: "С тези си думи отнемаш правото на творчество на човека. Нима човек не може да създаде в себе си нови качества? Ако е така, то положението е ужасно. Или приемаш, че носим в себе си в зародиш всички възможни качества? Само трябва да ги “събудим”. " които са по-скоро въпрос, а не противопоставяне на твърдението ти: "А промяната не е нищо друго, освен откриване на една или друга наша същностна характеристика, която не сме проявили, но пък си носим в зародиш в самите нас и си мислим само, че се променяме, а всъщност, ние не се променяме, само се дооткриваме и за себе си и за света." Проблемът е дали нашето истинско Аз, независимо как го наричаме, подлежи на промяна или в него са заложени предварително определен набор от качества, които трябва да се "събудят". Но ако се приеме втората теория, възниква въпросът "във всички ли души има заложени всички възможни качества?". Въпросът с предопределеността на човека винаги ме е вълнувал. Аз мисля, че единственото нещо, което не подлежи на промяна и само Творецът, творението Му се развива и променя непрекъснато. Но това си е мое виждане и не го налагам. По-скоро питам.