Ани

На 26 Септември: Родени: През 1854 г. Добри Ганчев (даскал Добри)–учител, историограф, мемоарист. Завършва полукласическа гимназия в гр. Николаев, Русия, след което е учител в Тулча. От 1876 г. до 1879 г. емигрира във Влашко, където участва в издаването на в. "Нова България" (1876–1877 г.). След като се завръща в Русия, завършва Историко-филологическия факултет на Киевската духовна академия. Постъпва на работа като секретар на Екзархията в Пловдив, а по-късно и в Цариград. Полага големи усилия за откриване на трикласни училища в Македония и Тракия (1883–1904 г.). Преподава история във Военното училище в София и български език на цар Фердинанд I. Автор е на редица трудове, по-известни от които са: "История на руската държава", "Борбата за самостоятелност", "Ръководство по българска граматика" и др. Умира на 12 април 1936 г. През 1879 г. Петко Юрданов Тодоров – български писател. Петко Ю. Тодоров учи в Търновската мъжка гимназия. През 1896 г. заминава заедно с брат си Христо Тодоров за Тулуза (Франция), където постъпва в “Лисе насионал”. Сътрудничи на в-к “Ла Депеш” с Ж. Жорес. След завръщането си редактира в-к “Законност” (заедно с Ив. Беливанов). Следва право в Берн, Швейцария (1898 г.), литература в Берлин и Лайпциг (1904 г.). Посещава различни европейски страни. Ранното творчество на Тодоров е под влияние на социализма - “Драски” (1894 г.) и “Стихове на скучната лира” (1895 г.). След 1900 г. създава зрелите си идилии и драми - “Идилии” (1908 г.), “Драми” (кн. 1, 1900 г.). Участва активно в българския литературен живот (1904-1910 г.); създава драмите “Страхил, страшен хайдутин”, “Първите”, “Змейова сватба”, “Невеста Боряна”. През март 1912 г. заминава да се лекува от туберкулоза на остров Капри, където на 14 февруари 1916 г. умира. Тленните му останките са пренесени в София през 1921 г. През 1881 г. Никола Петков Бакърджиев - военен и държавен деец. Завършва Военното училище в София (1901 г.) и Военната академия в Торино (Италия). По време на Балканската война 1912–1913 г. и на Междусъюзническата война 1913 г. е помощник-началник на Оперативната секция при Щаба на Действащата армия, а от 23 март 1913 г. е и временен началник на същата секция. След въвличането на България в Първата световна война 1914–1918 г. като командир на дружина се отличава в боевете при Тутракан, за което е награден с орден "За храброст". От декември 1917 г. до април 1918 г. е началник на Оперативното отделение при Щаба на Действащата армия. След края на войната е преподавател във Военната академия и временен началник на Военноисторическото отделение при Щаба на армията. През следващите години заема и други командни постове, сред които и началник-щаб на армията (26 май 1926 г.– 11 януари 1929 г.). От 11 януари 1929 г. до 31 януари 1931 г. е военен министър, след което отново е началник-щаб на армията (1931–1934 г.). На 19 май 1934 г. е повишен в чин генерал от пехотата и минава в запаса. Повторно е поканен за военен министър от Иван Багрянов (1944 г.), но отказва. Умира на 21 март 1954 г. През 1886 г. Ран Босилек (псевдоним на Генчо Станчев Негенцов) - български писател. Ран Босилек (Генчо Негенцов) завършва Априловската гимназия в родния си град Габрово 1904 г., където след това е учител (1904-1908 г.). Следва славянска филология и право в СУ “Св. Климент Охридски” (1908-1910 г.), завършва право с докторат в Брюксел (1916 г.). Известно време е адвокат, но интересите му към литературата го откъсват от тази професия. Участва в редактирането на списание "Светулка", редактира вестник "Врабче" и сп. "Детска радост" – едно от най-известните детски издания в България. Редактор е в издателство "Хемус". Председателства Дружеството на детските писатели. Членува в Съюза на българските писатели. За пръв път печата детски стихове и приказки през 1906 г. в списание "Светулка". Ран Босилек е един от създателите на художествено оформената детска книга в България. Умира на 8 октомври 1958 г. в София. Починали: През 1939 г. Христо Иванов Силянов – български писател документалист, мемоарист, публицист и поет. Един от ръководителите на ВМОРО. Христо Силянов учи в Цариград, Солун и в Битоля, където завършва гимназия. Следва история в Швейцария, завършва Софийски университет “Св. Климент Охридски” (1907 г.). Учителства в Прилеп (1901-1902 г.). През 1902 г. минава в нелегалност и тръгва с четата на войводата Марко Лерински. Участва в Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). След потушаването му се заселва в София. Занимава се с журналистика и с обществена дейност. Преди избухването на Балканската война (1912-1913 г.) е в Македония с четата на В. Чекаларов. Председателства Дружеството на столичните журналисти (1931-1932 г.). За пръв път печата през 1898 г. в сп. “Ученически другар”. Редактира в-к “България”, “Бум”, “Демократически преглед”, “Сила”, “La Bulgarie” и др. Основава заедно с Ал. Кипров хумористичния в-к “Българан” и остава задълго в кръга на българановци. Антон Страшимиров го настанява на работа като редактор във в-к “Ден”. Повикан е в Цариград, за да поеме издаването на екзархийския в-к “Вести” в решителен политически момент - юни 1908 г., когато се премахва цензурата. Редактира заедно с П. К. Яворов и Д. Крапчев в-к “Илинден”. През 1919 г. основава сп. “Сила”, което първо след войната дава широко място на литературните материали и привлича писателите. Песните му наподобяват Чинтуловите и са популярни сред населението в Македония. След 1923 г. е в Демократическия сговор, понякога застава на консервативни позиции. Умира на 26 септември 1939 г. в София. Съчинения: “Тъгите на роба” (стих., 1903 г., в съавтарство с Вл. Ковачев), “Стихове” (1905 г.), “Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов” (1914 г.), “Сръбско-българският спор и Русия” (1915 г.), “Македонската емиграция и българският национален въпрос” (1919 г.), “От Витоша до Грамос. Походът на една чета през Освободителната война - 1912” (1920 г.), “Писма и изповеди на един четник - 1902” (1967 г.), “Освободителните борби на Македония” (т. I-II, 1933-1943 г.), “Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско - 1903” (1934 г.). Синът му Евгени Силянов (1907-1998) е изтъкнат български дипломат.

А ти знаеш ли какво е да си в Смърта?

Молитвен наряд за начало: Кажи ми ти Истината (песен) Пътят на Живота (молитва) Ще се уча и ще Ти служа (формула) Беседа: Пояснения върху окултизма, спиритизма, теософията, мистицизма и християнството Молитвен наряд за край: Господнята Молитва

На 24 Септември: През 1860 е роден Янко Иванов Сакъзов – български общественик, политик, публицист. Янко Сакъзов е всепризнат лидер на БРДСП (об.), до края на живота си е член на нейния Централен комитет и представя партията в международни социалистически организации. Министър е на търговията, промишлеността и труда в правителството на Т. Теодоров (19 октомври 1918 г. – 6 октомври 1919 г.) и като такъв прокарва осемчасовия работен ден. Янко Сакъзов изпълнява и различни дипломатически мисии в чужбина. Я. Сакъзов се проявява като принципен политик-социалист: * с други земеделци се противопоставя на изменението на чл. 17 от Конституцията, * протестира в Камарата (1912 г.) срещу изключително военния характер на Балканския съюз, като предупреждава, че личния режим ще доведе до сблъскване между съюзниците, * през Първата световна война се застъпва за пълен неутралитет на България, * бори се срещу идеите на Коминтерна и болшевизацията на социалдемократическото движение в България. След преврата от 19 май 1934 г. е в легалната опозиция. Янко Сакъзов умира в София на 2 февруари 1941 г. Автор е на книгите: * “Цезаризъм или демокрация” (1903 г.), * “Българите в своята история” (1910 г.) и др. Янко Сакъзов умира в София на 2 февруари 1941 г. През 1960 е починал Владимир Димитров - Майстора, известен български художник. Майстора е безспорно най-бележитият и популярен представител на новата българска живопис .Всеобщото признание, с което се ползва художникът, се дължи преди всичко на народния характер на неговото изкуство, съчетаващо в себе си вековните традиции на българина и художествените эавоевания на постимпресионистическата эападноевропейска живопис. Ранното творчество на художника от периода 1910 - 1920г. в най- общи линии се развива в традиционно реалистично направление. Роден е през 1882 г. в село Фролош, в семейството на бежанци от Македония. През 1889 г. семейството му се преселва в Кюстендил, където Майстора завършва началното си образование и прогимназия. След 1895 сменя няколко професии, известно време работи като бояджийски чирак и писар в Окръжния съд, където талантът му е забелязан. С добороволно събрани от съгражданите си средства заминава в София и учи в Художественото индустриално училище (днес Художествена академия) при Жеко Спиридонов, Антон Митов, Иван Мърквичка и други. В своя начален период рисува главно портрети (Григор Бояджийски, Александър Теодоров-Балан, Николaй Лилиев, Иван Мърквичка) и пейзажи ("На селската чешма", "Пладнуващо стадо" и др.). По време на Балканските и Първата световна война е художник в състава на Рилската дивизия на българската армия и в редица картини отразява българското участие в тези войни и живота на фронта. Тогава създава "Ранени", "По Беласица", "Инвалиди", "На фронта на р. Струма", "В гр. Скопие 1916", "Завръщане от фронта" и др. След войните се утвърждава като художник, отхвърлящ академизма в изобразителното изкуство. През 1922 излага картини от цикъла си "Жътва". През 1923 г. работи и в Италия, а от 1924 до 1951 г. живее постоянно в кюстендилското с. Шишковци, като открива или участва в изложби както в София и други градове, така и в кюстендилските села - Шишковци, Дивля, Ръждавица и други.През този период тематиката на творбите му е свързана предимно с хората и природата в Кюстендилския край: "Моми" (ок.1925-1935), "Моми-сестри от с. Дивля, Радомирско" (ок. 1928-1930), "Цветница", (ок. 1928), "Девойка от Кюстендилско" (ок. 1930-1935), "Жетварка" (1930-1935), "Мома с ябълки" (ок. 1930-1935), "Жетварка от с. Шишковци" (1935), "Жетвари на обяд" (ок. 1935-1938), "Копачки" (ок. 1935-1938), "Селско момиче сред макове" (1935-1938) и други. Като същински художник-хуманист той не изобразява толкова драматичните сцени ,изпълнени с ненавист и ожесточения, колкото изтощителните преходи и краткотрайните почивки,когато човек се отдава на скръбта по дома и родината. Още събития от историята на този ден: През 1689 г. български доброволци участват в атаката на Ниш на страната на австрийската армия по време на Австро-турската война. През 1925 г. 42-то Правителство на България депозира молба в Обществото на народите за отпускане на бежански заем от 3 000 000 английски лири. През 1937 г. започват първите оперативни учения на българската войска след края на Първата световна война, които се провеждат край Попово и остават в историята като Големите царски маневри. Днес през 1859 г. е роден - Радко Димитриев - български генерал. Радко Русков Димитриев е български офицер, който на два пъти преминава на руска служба. В Българската армия достига чин генерал-лейтенант, а в руската - генерал-аншеф. Той е началник на Щаба на Българската армия от 1 януари 1904 до 28 март 1907 г. Роден в с. Градец, Сливенско и отгледан от баба си в Котел. Учи в Априловската гимназия в Габрово. Активно участва в подготовката на Априлското въстание, като член и секретар на тайния революционен комитет в Котел. По време на Руско-турската война 1877–1878 е зачислен като преводач в Уляновския полк на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия на Руската армия. През 1879 г. завършва военното училище в София с първия випуск и е произведен в чин подпоручик. На 9 юли 1881 г. е произведен в чин поручик. През 1884 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт-Петербург. На 18 октомври 1884 г. е произведен в чин капитан. В навечерието на Съединението е началник на персонала в щаба на милицията и жандармерията на Източна Румелия.[1] На 6 септември 1885 г. е назначен за началник на Щаба на Източния отряд (корпус). През Сръбско-българска война (1885) е назначен за помощник началник-щаб на Западния корпус. Командва авангарда на лявата колона, която обхожда Драгоманското дефиле от юг и се включва при овладяването на Пирот. За проявената самопожертвувателност и умението си на командир е награден с орден „За храброст“ IV степен. След войната взема участие във военния преврат през август 1886. След неуспеха на преврата емигрира в Румъния и става член на комитета на офицерите емигранти. Участва в бунта на офицерите русофили в Силистра през 1887 г. След неуспеха емигрира в Русия, където служи в руската армия като ротен и дружинен командир във военното училище в Тбилиси. На 18 май 1893 г. е произведен в чин подполковник от руската армия. Завръща се в България през 1898 г., след уреждане на емигрантския въпрос за офицерите. През следващата година е назначен за помощник началник на щаба на 5-та пехотна дунавска дивизия, а на 18 май 1900 г. е повишен в чин полковник. От 1900 до 1904 г. е началник на оперативното отделение на Генералния щаб, след което до 1907 г. е началник на Генералния щаб. На 18 май 1905 г. е произведен в чин генерал-майор. От 1909 г. е началник на 3-та военноинспекционна област в Русе. На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Димитриев е един от тях. Това е първия случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенант е дадено на действащи офицери. До този момент то е давано само на офицери от запаса. По време на Балканската война (1912-1913) е командир на 3-та армия (от 17 септември 1912 до 21 юни 1913), разбила турците при Лозенград, Люлебургас и Бунар Хисар на Тракийския военен театър. При атаката на Чаталджанската укрепена линия командва обединените 1-ва и 3-та армии. За участието си във войната е награден с орден „За храброст“ II степен. През Междусъюзническата война (1913) е назначен за помощник-главнокомандващ на българските войски. Същата година е изпратен като пълномощен министър в Санкт-Петербург. През септември 1914 г. е произведен в чин генерал от инфантерията от руската армия. По време на Първата световна война служи в Руската армия, където командва 8-и Армейски и 3-и Сибирски корпуси, на 3-а и 12-а Армия. През май 1917 г. е произведен в чин генерал-аншеф от руската армия. След Февруарската революция от 1917 г. подава оставка. Заедно със семейството си отива в Кавказ, близо до гр. Пятигорск. На 18 октомври 1918 г., по заповед на есера Сорокин, генерал-лейтенант Радко Димитриев е екзекутиран, заедно със 100 други генерали и адмирали, живеещи в Кавказ. Тленните му останки са пренесени в църквата в град Пятигорск (Русия), където са и погребани. Днес, името му носи Шуменското село Радко Димитриево.

Всъщност какво означават кръста и прекръстването и защо някои екзотерични и езотерични християни го отричат? Не видях някой да е отговорил на този въпрос, нито на мен, нито на Моника. Явно е доста сложен. При това причината за отричането на кръстния знак при различните протестантски деноминации е една, при езотеричните учения – друга. Така, че нещата са доста сложни. В темата преобладават повече обяснения за смисъла на кръста. Само Фют донякъде се опитала да отговори на въпроса за отричането на прекръстването от някои религии и учения. В други теми се срещат интересни размисли по този въпрос: Протестантите не са против кръстенето, но тъй като то не е заповядано в Писанията, към които те строго се придържат, то не го изискват задължително. По същите причини се отричат иконите, молитвите към светците, дори ангелите и Дева Мария, като се мотивират върху Божата заповед: Някои протестантски деноминации все пак използват кръста, но в много опростена форма. Има и изключения, например хугенотския кръст, който е отличителен белег на френските протестанти. По-късно той се налага и като официален символ на Френската Протестантска Църква. Много от потомците на хугенотите се гордеят да носят този символ като знак на тяхната връзка с дедите им. При езотеричните учения отношението към кръста е доста различно. Езотеричното Християнство, чиито тайнства са залегнали в първоначалната форма на масонските ритуали и в учението на Бялото Братство, акцентира върху вътрешните тълкувания на евангелските символи и алегории, в това число и на Кръста. За отношението на Учителя към кръстния знак може да се прочете тук. Ето някои негови мисли по този въпрос: За розенкройцерите кръстът е символ на Петте Елемента: Въздух, Земя, Вода, Огън, и Етер (или Дух). Четирите Елемента от рамената на Кръста олицетворявали Материята, а петия – олицетворен от Розата, (символ на Духа), ги обединява. /тук мисля, че valentinus е по-голям специалист от мен/ Как теософите гледат на кръста може да се види от статията на Елена Блаватска, „Кръстът и огъня“. Ето и антропософският поглед върху символа на кръста –Р.Радев, „Символът на Космическия Кръст“. Така, че отношението към кръста на езотеричното християнство е твърде разнобразно. Аз при молитва се прекръствам. Това при мен не е механично действие тъй като дълги години бях атеистка. Явно имам някаква нужда от този символ и ми действа добре. Но ако хората около мен при молитва не го използват, то и аз се стремя да правя същото. В противен случай се нарушава хармонията на молещата се група. Така поне предполагам.

Мисъл за деня - 23 Септември 2008 г. „Употребете вашето дишане за обновяване на вашия духовен живот. Оправете вашия стомах за вашия физически живот. Изправете вашата мисъл за вашия Божествен живот и възлюбете Господа повече от всичко в душата си. И след като Го залюбите, тогава ще излезете из Него и ще възлюбите вашите ближни. И като се върнете от вашите ближни, възлюбете и себе си. Това е пътят на новата култура – Любов към Бога, Любов към ближния, Любов към себе си. Това е волята Божия.” Из Радвайте се и веселете се, 23-та НБ, 6.III.1938 г.

Здравей, Вили! Мисля, че цитатът, който съм дала на Станимир, показва донякъде връзката между страданнието и хармонията. Но ако едно страдание може да се избегне, то е разумно да го направим. Точно в името на хармонията. Ако не може, ще се търпи. Съгласна съм, че всеки е поставен при условия, адекватни на духовния му статус.

Silviya Интересен анализ е направил Спас Мавров на „Снежанка и седемте джуджета“, но все пак всеки анализ според мен убива анализирания обект. В случая изчезва магията на прекрасната приказка. Четейки /слушайки/ даден мит или приказка, всеки го пречупва и тълкува през собственото си съзнание и моментна нагласа. Ако четейки тази приказка на едно дете, кажете, че :„Свенливко = Азот (N).Тесла.", то ... ? Не слагаме ли приказките/митовете/ в калъп, не ги ли ограничаваме, тълкувайки ги по този начин?

Благодаря за отговорите и съчувствието. Проблемът го реших „со кротце и со благо“, както казват нашите съседи сърбите. И както ме посъветваха Късметчето и Велина. Всъщност със съседката се познаваме много добре от години. Просто се запознах и с песа - много симпатична личност, въпреки габаритите си. Сега вече лаят му не ми пречи. Но въпросът ми не беше толкова за моя личен проблем, който е дребна работа. Мисля, че Борислав най-добре ме разбра. Теорията е едно, а практиката - нещо съвсем друго. Външните усовия са също толкова важни, както и вътрешните. Средата в която сме, човекът който е до нас,... Много външни фактори има, които съдействат или пречат на вътрешната ни хармония. Затова напълно разбирам проблемът на Моника. Той е доста по-труден от моя.

Не можах да разбера от мненията на Донка и Станимир как биха реагирали ако живеят в панелен апартамент, ако над главата им през няколко минути лае като мегафон огромно куче, независимо от това дали е ден или нощ? Как да се хармонизирам в такава ситуация? Значи съм изостанала с промяната в себе си? Ами затова ви питам? Тези които сте успели да напреднете духовно и да устоите на такава ситуация. Аз явно не съм.

Много добре си го казал, Бориславе! Но може ли човек да запази хармонията в себе си или още по-трудно - да я създаде, живеейки в една нехармонична среда? Например София, вече около 2 милионен град, с абсолютна липса на закони и организация. Всеки може да прави каквото си иска. То между другото и в цялата ни страна е така. И тибетски будист не би могъл да медитира (нито да спи), когато над главата му цяла нощ буха като мегафон 100кг. пес! Каква ти хармония! България се е превърнала в генератор на абсолютния хаос! Сега ми е ясно защо германците имат такива строги закони. Ами просто за да живеят нормално и хармонично в държавата си.

Роси, благодаря за цитата! Но по отношение на природните сили съм по-склонна да приема мнението на последователя на Блаватска, Чарлз Ледбийтър, което съм цитирала в темата Природни сили и елементали и по-точно тук. Ето част от него: Беше ми е интересно защо Учителят използва думата насила. Донякъде Блаватска го обяснява, но... Адските духове са духове все пак от нашата еволюция. А тези са съвсем различни. Май много задълбах. Щом като теософите не могат да се разберат по този въпрос. Но насила значи насилие. Ако буквално се приложи тази дума към поведението на съвременното човечество, то е ясно бруталното ни отношение към природата. Но отношението на природните духове към нас е право пропорционално на нашето към тях. Затова са и тези катаклизми и изменения в климата. Може би тези думи трябва да се тълкуват и по друг начин? Права си, че трябват много знания.

Василе, много е тъжно това което пишеш. На тази тема е и мисълта за 10.07, която остана почти без внимание във форума. Има разединение, както сред религиите, така и сред езотеричните школи за съжаление. Затова и в тази тема ми се иска да цитирам Толстой, че дано повече хора го прочетат. /Между другото и Fut е сложила този цитат в една тема. :)/ Мисълта е наистина много проста, но приложението ѝ за съжаление е трудно.

За Агни йога можете да намерите литература в Спиралата на български. За съжаление цитираната от Станимир „Безпределност“, може да се намери само на руски и английски тук. На български още не е преведена май? Агни йога е сравнително ново учение, но има за основа знанията на Махатмите. Доколкото знам, в теософията Блаватска също се опира на тях? И Блаватска и Елена Рьорих добре са преработили изворната вода на първоизточника. Техните учения вече са се доказали според мен. Както и учението на Беинса Дуно. Сега е ред на най-новите.

Роси, аз също не мога да си обясня думите на Учителя: Първо са интересни думите „да завладеем насила“?!? Второ - според мен Учителят говори за природните сили /духове/ и елементалите. Иначе ми е направило впечатление, че в беседите си Беинса Дуно почти никъде не използва тези термини и избягва да говори за тези сили. Същевременно цялото му учение е насочено към връзка с природата. За разлика от екзотеричните църкви, които провеждат своите служби затворени вътре в храма, то много от тайнствата на Бялото братство се провеждат сред природата. Беседите също много често са се изнасяли там. Защо тогава почти не се говори в учението за природни духове и ементали. Защо в тази беседа Учителят използва думата насила за завладяване на тези сили. Те врагове ли са ни? Нисшите, падналли духове може би да. Но природните сили мисля, че са неутрални, нито добри, нито зли. Ето още един интересен цитат от същата беседа: В този форум много често се говори за опитности за излизане от тялото. От горните думи на Учителя се вижда колко опасно е това. Излизащият трябва да има знания, да не е подчинен на греховете, носени от тези духове, да е силен. Най-малката капчица страх или съмнение може да направи голяма беля. Все едно, че човек върви по въже над пропаст? Май имаше подобни изпитания към кандидат неофитите в древните мистерии? Явно смелостта е необходимо качество за окултния ученик? Хем трябва да се научим да излизаме от тялото, хем трябва да внимаваме. Такова нещо може да препоръча само едно езотерично учение. Да си езотеричен ученик хич не е лесно. В обикновената религия, човек се оповава на Бога и толкова. Естественно и там си има трудности. Но поне никой не иска от теб да правиш чудеса. В тези думи има и един друг важен момент – тялото е нашата връзка с Бога!

Всъщност не става ли дума за аурата на човек? Тя ли е тази дреха? Или може би виталното тяло? Но факт е, че като се получи пробив там, първо се разбива психиката ни, а след това и физическото тяло. В беседата се казва: „Под израза добродетелна жена се разбира добро сърце. “ Но не ми е ясно какво разбира Учителят под сърце? Един от основните принципи на учението на Беинса Дуно е чисто сърце. Другите са светъл ум, свободна душа, силен дух. Сърци = чувства?

Не само межжду религиите, но и между ученията според мен. Ето една прекрасна мисъл на Л. Толстой, изказана от главният герой на „Война и мир“, Пиер Безухов:

Всъщност какво разбира теософията под полове е дадено от Учителя малко преди този цитат: И докато теософията е за примирение, то християнството е са обединение вече. Това е вече една стъпка по-високо. Беседата е много интерсна. В тази беседа Учителят дава много интересен сравнителен анализ на окултизма, спиритизма, теософията, мистицизма и християнството. Учението на Беинса Дуно отрежда много висако място на християнството. Но: От тези думи ми става ясно защо представителите на различните християнски религии не са много приятелски настроени срещу това учение. Цитатите са от Пояснения върху окултизма, спиритизма, теософията, мистицизма и християнството.

Много точно сравнение Роси! Наистина, много примеси има в изворната вода на древните учения. Струва ми се, че през Средновековието има „замърсяване“ дори на Библията. Знае се, че тя е била преписвана на ръка от средновековни монаси. А в езотеричните учения, например това на Питагор или херметизма има доста „приноси“ през 19 и 20в. Така, че пиенето от изворната вода е вече трудно. Остава да питаме сърцето си.

На 8 Юли: 1877 г. В село Байлово, Софийско, е роден българският писател Елин Пелин. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Той е учител в Байлово от 1895 г. до 1896 година. От есента на 1899 г. се установява в София. Библиотекар е в Университетската библиотека (1903 г. -1907 г.), командирован в Нанси, Франция (1906 г.-1907 г.), пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 г.-1916 г.), уредник в къщата-музей “Иван Вазов” (1924 г.-1944 г.). Елин Пелин редактира сп. “Селска разговорка”. Участва в редактирането на в. “Българан” (1904 г.-1909 г.), в. “Развигор” , детските списания “Веселушка” (1908-1910 г.), “Чавче” (1913 г.-1914 г.), “Светулка” (1904-44 г., 1945- 47 г.), в. “Пътека” (1933 г.-1936 г.), член на редколегията на в. “Септемврийче” (от 1945 г.).От 1940 г. Елин Пелин е председател на Съюза на българските писатели .През 1885 г. публикува първите си творби: В сп. “Войнишка сбирка” разказа “Мило е отечеството”, в ученическото списание “Извор” разказа “На майчин гроб”, стихотворенията “Зима” и “Привет”. Под стихотворението “Тихи тъги” (1897 г.), отпечатано в сп. “Български преглед”, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. Елин Пелин е смятан за един от най-големите “художници” на българското село, майстор на късия разказ в българската литература. Създател е на галерия ярки, незабравими образи (“Напаст божия”, “Ветрената мелница”, “На оня свят”, “Гост”, “Андрешко”, “Пролетна измама”). Автор е на повестите “Гераците” (1911 г.) - едно от най-значителните произведения в българската литература и “Земя” (1922 г.). По време на Първата световна война пише патриотарски произведения, събрани в сборника “Китка за юнака” (1917 г.). През 1928 г. издава сборника “Черни рози” - стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. През 1936 г. излиза “Под манастирската лоза” - цикъл философски разкази и притчи. През 20-те и 30-те години Елин Пелин пише предимно за деца - лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки (“Ян Бибиян” – 1933 г., “Ян Бибиян на Луната” – 1934 г., “Златни люлки” – 1909 г., “Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса” – 1918 г., “Гори Тилилейски” – 1919 г., “Сладкодумна баба” – 1919 г., “Правдата и кривдата” – 1920 г., “Песнички” – 1927 г., “Поточета бистри” – 1931 г., “Приказки и басни” – 1949 г. и др.). Умира на 3 декември 1949 г. в София През 1881 г. с княжески указ е разформирована полицията и вместо нея се създава жандармерия, начело с подполковник Лонгвенов на двойно подчинение - на Вътрешното и на Военното министерство. През 1878 г.в София е открито военно училище за обучение на командни кадри. Унтерофицери (сержанти) и фелдфебели (старшини) се подготвят в Търновската унтерофицерска царска школа. Обучението на офицерския кадър и на цялата армия се осъществява по руски устави. През 1919 г. в София по инициатива на Христо Хинков е проведена учредителна конференция на Съюза на занаятчийските кооперации. През 1947 г. Българското правителство дава категоричен отказ от участие в "плана Маршал" за възстановяване на Европа с американска финансова подкрепа. През юни 1947 г. американският министър на външните работи – д-р Джордж Маршал развива тезата, че САЩ трябва да помогне за икономическо развитие на разрушенията след Втората световна война в Европа. Планът влиза в сила от януари 1948 г. – 1951 г. Помощта на САЩ за 16 западноевропейски страни, възлиза на 16,4 млрд. долара под формата на икономическа, военна помощ и под формата на заеми. През 1881 г. в с. Сломер, Великотърновско е роден Недялко Атанасов.Той е политически и държавен деец. Завършва гимназия в Шумен, след което в продължение на 14 години се занимава с преподавателска дейност. Член е на БЗНС от 1908 г. Избиран е за депутат в ХV (1911 г.–1913 г.), ХVII (1914 г.–1919 г.), ХVIII (1919 г.–1920 г. ), ХХ (1920 г.–1923 г.) и ХХIV ОНС (1938 г.–1939 г.). Атанасов заема длъжността подпредседател на ХVIII и председател на ХIХ ОНС. Министър е на обществените сгради, пътищата и съобщенията в периода 21 февруари – 21 май 1920 г. и на железниците, пощите и телеграфите ( 21 май 1920 г. – 24 юни 1921 г. и 14 март – 9 юни 1923 г.). След държавния преврат от 9 юни 1923 г. е арестуван с другите министри от кабинета на Александър Стамболийски и задържан под стража. Въпреки че на 9 април 1924 г. получава оправдателна присъда, не е пуснат на свобода. В началото на август същата година бяга от затвора и емигрира в Сърбо-хърватско-словенското кралство. Недялко Атанасов е член на Задграничното представителство на БЗНС (1924 г.–1925 г.). Завръща се в България през 1933 г. и продължава активната си политическа дейност. След 9 септември 1944 г. е в редовете на опозиционния БЗНС, народен представител в ХХVI ОНС (1945 г.–1946 г.). Интерниран е в Белене, откъдето е освободен през 1955 г. Умира на 12 февруари 1960 г. През 1893 г. е роден Никола Димитров Петков - български политик, един от лидерите на БЗНС. През 1868 г. умира деецът на българското национално – освободително движение Христо Дряновски. Той е роден в с. Ганчовец, Габровско около 1839 година. Чиракува при чичо си - търговец в Тулча. От края на 50-те години на ХIХ в. започва самостоятелна търговия. Член е на революционния комитет в Тулча, един от организаторите на Тулчанската чета от 1867 г. В околностите на с. Жеравна, Котленско, се присъединява към четата на П. Хитов, а след нейното изтегляне в Сърбия се записва във Втора българска легия. Включва се в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В боя при Карапановата кория е тежко ранен; за да не попадне жив в ръцете на турците, се самоубива. Източник

Любими автори? Много са. С течение на годините някои останаха на по-заден план, като Карл Май например или Дюма баща. Но има такива, които мога да чета винаги и да откривам винаги нещо ново. Няма да съм много оргинална, ако кажа, че един от тези автори е Достоевски. Виждам, че и други пишешти тук са го посочили. Но това само показва, че пишештите тук имаме сравнително еднаква насоченост на мисленето. Имама допирни точки, въпреки искрите, които прескачат понякога. Спомням си, че като студентка един изпит ми замина автоматично за септември заради „Бесове“ . Каква беше тази магия, която ме грабна в тази книга, незнам. И сега мога да я чета без да се отегчавам. Същото е и с „Братя Карамазови“, „Идиот“ ... Възхищавам се от княз Мишкин от „Идиот“, но по-близък по разсъждения ми е Иван Карамазов. Харесвам и Тургенев, „врагът“ на Достоевски. Голямо впечатление ми направи неговата книга „Бащи и деца“. Мисля, че от там идва думата „нихилист“, както се определя главният герой. Но не съм много сигурна. Сред българските писатели май няма толкова дълбоки автори, но Радичков, Хайтов – да. Предпочитам нашите поети: Пенчо Славейков, Дебелянов, Смирненски, Яворов. Винаги съм била голям фен на фантастиката и фентъзито. Тук на първо място са Клифорд Саймък, Айзък Азимов, братя Стругацки, Кир Буличов. Едгар Алън По, Светослав Минков. Изобщо много са. Но от известно време чета с голям интерес Роджър Зелазни, Толкин (особено ми хареса неговият Силмарилион). Стивън Кинг - не знам към кой жанр мога да го причисля, но съм изчела почти всичко от него. Другият автор с подобна тематична ориентация, който също много ми харесва е Дийн Кунц. Както виждате – много са.

Данните за Поп Богомил са също така малко, както и за останалите богомилски водачи. Това което е дошло през вековете до нас е пречупено през погледа на официалната църква и този религиозен мислител е представен в доста отрицателна светлина. Поп Богомил е живял през Х век, по времето на цар Петър І (927-969). “ Данните за поп Богомил се основават на съчинението в две части "Беседа на недостойния презвитер Козма..." и т.нар. Сръбски синодик от 1221 година. В него се съобщава, че Богомил създава своето учение "в Македония българска, във Филипопол и околността му" - контактната зона с византийските ереси, и най-вече с павликянството. Предполага се, че създател на богомилството у наса е поп Богомил, но от Посланието на константинополския патриарх Теофилакт до цар Петър става ясно, че това движение е възникнало преди появата на поп Богомил. Някои изследователи свързват неговото начало с името и дейността на Боян Мага. Вероятно поп Богомил доразвива богомилското учение, като го превръща в цялостна религиозно-социална система, организира своите последователи в общини и е най-ревностния разпространител. Поп Богомил принадлежи към съсловието на низшето духовенство и най-вероятно е запознат с някои павликянски книги. Сходствата между богомилството и павликянството са значителни, заради което много често в изворите богомилите са назовавани павликяни. Но заедно с това поп Богомил поставя своето учение в непосредствена връзка с християнското учение, особено с евангелските текстове, които предлагат схващания, отразяващи настроенията на народните слоеве, недоволни от господстващите социално-политически порядки. Има роман написана от Владимир Зарев "Поп Богомил и съвършенството на страха". Ето какво е написано в резюмето към тази книга: В цикъла си "Из проповедите на поп Богомил" големият мислител и поет Стефан Гечев пресъздава ярката диалектична образност, присъща на оригиналната богомилска реч, на богомилското посвещение.Тези проповеди можете да прочетете тук.

Наистина най-важното при езотериката е вътрешеният Път. Път, при който Любовта, Мъдростта и Истината се търсят вътре в нас, а не навън /както в екзотеричните учения/. Езотерикът променя себе си, за да промени околният свят. Точно тук е проблемът за това какво представлява Пътя, равновесието по Пътя. За опасностите и трудностите по него има отворени теми. Аз мисля, че в езотериката има много външно различни учения, които в крайна сметка имат една цел - отпушване извора на Жива вода в сърцата. Тук са херметизмът, гностицизмът, питагорейската школа, неоплатонизмът от древността. От шумерите още идват езотеричните практики като асттроллогията, нумерологията. А още от по-дълбока древност са корените, както на индийските Пурани, така и на халдейската „Книга на числата“, чиито основи са заложени в кабалата, а от там и в номерологията. Езотеричното християнство има тема в този подфорум. То също е много интересно, но официалната църква го отрича за съжаление. Тук е интересно да се споменат Варлаам Калабрийский, Григорий Палама, исихазмът. Манихейството, нашите богомили и павликяните, катарите. Според мен това са езотерични учения и движения. Езотерични течения има в юдеизма – кабалата, в мюсюлманството – суфиите. От средновековието идват съществуващите и сега орден на тамплиерите, розенкройцерите, масоните. В 19в. се появява теософията на Блаватска. От нея се отделя антропософията на Р. Щайнер. Учението на Беинса Дуно по своята същност е наи-близко до антропософията според мен. Не знам до колко Живата етика или по-известното като Агни йога, философско – етическото учение на Елена Рьорих, може да се разглежда като езотерично. Но от 20-ти век вече думата езотерично, тайно, като че ли си губи смисъла. Всички тези учения, свързаните с тях практики са издържали изпитанието на времето и е почти сигурно, че могат да помагат на хората вървящи по техния Път. Друг е въпросът с нароилите се в края на миналия век безброй нови учения, които не са издържали още това изпитание. Времето е пред тях и ще се види кои наистина „водят към храма“. Струва ми се, че човекът живеещ през 21 век има голям избор, но и трудната задача, да избере правилния път.

Доста силно казано и то въз основа само на едно гностично произведение - „Пистис София“. "Пистис София" (“Праведната Мъдрост”) – едно от най-интересните произведения на гностицизма. За това отнемане се говори в глава 20: За съжаление не можах да я намеря на български. Аз мога да преведа тази глава, но не съм наясно със значението на думата волхвования, така че valentinus може да каже как се превежда на български и какво точно означава. Интересно, че тази дума се среща само в глава 20. Цитатът е всет от тук. Гностицизмът е много интересен. Жалко, че в нашият форум не му е обърнато внимание. За гностицизма има разработена много подробна тема от Trichocephalus във форума на Калдата. Особено си заслужава да се прочете този пост Гностичната доктрина, сякаш позаглъхнала до средата на 20. век, се събужда с неимоверна сила след откритите до Мъртво море Кумрански свитъци и ръкописите от Наг-Хамади в Северен Египет през 1945/6 г. Ето някои заглавия: “Пистис София” (“Праведната Мъдрост”), “Природата на Архонтите”, “Книга на архангелите от пророка Моисей”, “Книга на Нориа”. Обикновенно изследователите и коментаторите постоянно правят връзки със знанието на халдеите. Интерсна в това отношение е книгата на Жан Дорес “Тайните ръкописи от Египет”. Но само от едно гностично произведение не смятам да приема, че езотеричният път е свършил. Аз обикновено търся истината като сечение, нещо общо, което се среща в няколко езотерични учения едновременно.