Ани

Жената живееше в с. Стрелец, Велико Търновско. Почина пролетта. Спря да ходи по лекари, когато разбра за състоянието си и се обърна изцяло към Бога. Тя беше член на адвентната църква и трябва да отбележа, че те доста се подкрепят. От Стражица идваха много често да я виждат. Не беше спряла да се интерсува от здравето си, просто вече с рака не се занимаваше. Другите болести, които естественно я нападаха, лекуваше.

За мен в началото си беше наистина "Учението на Петър Дънов" тъй като не бях чувала думите Бяло Братство и Беинса Дуно. Но навлизайки в беседите, ги чух и разбрах. Би било тривиално да кажа, че това учение ми въздейства в положителна посока, но си е точно така. Забелязвам доста промени в себе си, но ми е трудно да говоря за тях. Благодарение на беседите на Петър Дънов, който наричам вече Учителят Беинса Дуно, ми се изясниха много термини от теософията, антропософията, будизма, които бях чела преди това. Моето мнение е, че всички тези учения са част от учението на Всемирното Бяло Братство. Аз приех за себе си Пътя, който дава Беинса Дуно.

Познавах жена на около 70 г., болна от рак на стомаха, която вместо да трепери и да хвърчи по лекари нон стоп, просто беше приела тази реалност и дори си говореше с „рачето“, като с приятел. Живя 10 години с това раче и умря спокойно, почти без мъки. Други хора, на нейната възраст разбирайки, че имат рак, умират от страх за по-малко от година. Давам този пример, като потвърждение на казаното от Мона.

Жалко! мисля, че не само през Балканите са влизали в Европа. Може би си прав, но обикновено гледам и сайта от който е взета статията, като ориентир. Направило ми е впечатление, че по времето на фашизма е апогея на теоприята, че няма славяни изобщо или, че поне ние нямаме нищо общо със славяните. След падането на Хитлер у нас започва да се твърди, че сме 99% славяни и за Аспарух почти се забравя. Тези крайности в които се върти българската история, този манталитет на ветропоказателя, това нагаждане винаги към силните на деня са ми една от най-неприятните български черти. Ами и аз казвам същото. Въпреки всичко, беше ми интересно да прочета за пеласгите.

Какъв е погледът на учението на Бялото братство в България и на Учителят Беинса Дуно, по този интересен въпрос можете да видите в тази тема.

Според мен в тази беседа са изложени концепциите на Беинса Дуно и неговото учение по отношение на окултизма, мистицизма, спиритизма и християнството. От беседата може да се направи паралел между учението на Бялото братство в България, теософията на Блаватска и антропософията на Рудолф Щайнер. Затова ме учудва, че беседата мина почти незабелязано. Темата е прегледана само от 53 човека за една седмица. Може би тези беседи се четат или поне преглеждат повече от хора, добре запознати с Учението на Беинса Дуно. Теософите и антропософите, които познавам (не всички), предпочитат да критикуват Дънов, без да са чели почти нищо от него. Наистина, да се прочетат беседите му е почти невъзможно. Но има някои възлови беседи, като в тази, в които може да се видят някои основни моменти, крайъгълни камъни, в това учение. Ето някои виждания на Учителя за: Мистицизмът. Тук ми прави впечатление, че учителят малко е говорил. Ето написаното в разглежданата беседа за мистиците и мистицизма: Спиритизъм. За него също почти нищо няма освен в тази беседа. Теософията. Според мен по форма учението на Беинса Дуно е най близо до теософията. Може би затова Учителят често се спира върху нея. Християнството. Всъщност основното в учението на Дънов е Христовият принцип на Любовта, а за нея има писано (говорено) във всяка беседа. Въпросът, който си зададох, прочитайки тази беседа, е защо Учителят клони повече към окултизма, отколкото към мистицизма и спиритизма? Съгласни ли сте с написаното в беседата относно тези основни понятия в езотеричните познания? Или имате друго виждане по въпроса?

На 3 Октомври: През 1918 г. под натиска на правителството и на премиера Александър Малинов цар Фердинанд I абдикира и заминава за Германия. На престола се възкачва цар Борис III, но без да положи задължителната клетва за вярност към Конституцията пред Великото Народно събрание.След като напуска България, Фердинанд се завръща в родовите си имения в Кобург (Германия), където умира на 10 септември 1948 г. Вторият български владетел на Третата българска държава - Фердинанд I Сакскобургготски е немски принц, носи титлата княз от 1887 до 1908 и цар на България от 1908 г. до 1918 г. Роден е на 26 февруари 1861 година във Виена. Син е на австрийския генерал княз Август и княгиня Клементина, дъщеря на френския крал Луи Филип. Фердинанд I е подпоручик в австро-унгарската армия, когато изпратената из европейските държави да търси княз българска депутация се спира на него. На 25 юни 1887 г. кандидатурата му е одобрена от III Велико Народно събрание (1886–1887 г.). Първоначално неговият избор не е признат от Русия и другите Велики сили. Стефан Стамболов (1887–1894 г.) полага големи усилия за утвърждаването на Фердинанд I на престола. През 1893 г. е променена Търновската конституция, с което се създават условия князът да сключи брак с княгиня Мария Луиза Бурбон-Пармска. След преминаването на престолонаследника Борис към източноправославната вяра и възстановяването на дипломатическите отношения с Русия през 1896 г. Фердинанд I признат от европейските държави за български княз. В края на ХIХ и началото на ХХ в. князът постепенно засилва своята власт и налага т. нар. личен режим. На 22 септември 1908 г. става провъзгласяването на независимостта на България и Фердинанд I приема титлата цар. Фердинанд I е отговорен за обявяването на Междусъюзническата война (1913 г.) и претърпяната от България първа национална катастрофа. Под негово влияние България се присъединява към Тройния съюз по време на Първата световна война (1914–1918 г.). Последвалата втора национална катастрофа принуждава Фердинанд I да абдикира в полза на своя син. Родени: През 1819г. – Евлоги Георгиев. Двамата братя Евлоги (1819 г. ) и Христо (1824 г. ) Георгиеви са родени в Карлово в семейството на Георги Недев от близкото днешно село Васил Левски и Евдокия Пулиева. Само те остават живи от общо 5-те деца. В началото на 1830 г. баща им умира, като оставя добро състояние. Захващат се с търговия във Влашко и състоянието им нараства многократно. Участват в множество благотворителни инициативи, и то със значителни суми: Болницата в Галац - 100 000 лв.; на университета "Карол I” - 200 000 лв.; Българско девическо училище в Солун - 50 000. лв.; на Българска болница в Цариград - 120 000 лв.Евлоги Георгиев построява фабрика за вълнени платове в Карлово за 500 000 лв. Венец на филантропическата му дейност е сградата на Софийския университет. През 1896 г. той подарява на българската държава 800 хил. лв за построяване сграда на университета и предоставя парцел от 10 134 m2 в центъра на София (на стойност 200 хил. лв). Защо за Христо се говори само като за “брата на Евлоги”? Вярно, че Христо е по-малък, че умира сравнително млад, но от друга страна, богатството им е било общо. Дали пък няма някаква друга причина за това игнориране на по-малкия брат? Може би трябва да се върнем в далечната 1856 г. , когато започва Кримската война. Русия смята да включи в делото и българите в Румъния, като по внушение на главнокомандващия княз Горчаков богатите нашенци съставят комитет, наречен “Благотворително дружество”, който набира доброволци. За целта Русия превежда 100 000 златни рубли. Председател на комитета е Константин Чокан, а касиер - Христо Георгиев. Записват се 2500 доброволци, за чието въоръжаване и снабдяване средства даряват главно членовете на комитета. Четата тръгва към Калафат, но турски аскер ги очаква на българския бряг и до въстание не се стига. Дарените обаче 100 000 златни рубли незнайно къде потъват. Оказва се, че ги е прибрал Христо Георгиев, който ги е вложил във фирмата. Цели 12 години поборниците Филип Тотю, Панайот Хитов, Стефан Караджа и Хаджи Димитър минават с чети в България, отчаяно се молят за пари, но не им дават. На всичкото отгоре Христо и Евлоги Георгиеви донасят на турското правителство на 8 юли 1868 г. , че четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е минала Дунава. Поборниците решават да отвлекат Христо Георгиев от вилата му и да го прекарат насила в България с чета, за да види колко е лесно да се воюва с турците. Планът обаче не успява. Според Захари Стоянов през 1868 г. дори Левски решил да се разправи с богаташа, като започнал подготовка за убийството на Христо Георгиев. Едва успял да го откаже по-уравновесеният Любен Каравелов. В хъшовските си години Стефан Стамболов признава, че получавал пари от Евлоги Георгиев само когато отидел при него с пистолет. Христо Георгиев умира внезапно на 6 март 1872 г. в Букурещ. Поради враждата му със старите поборници след Освобождението той бързо е забравен. Завещанието на Евлоги Георгиев е отворено на 9 юли, два дни след смъртта му през 1879 г. , в Илфовския окръжен съд в Букурещ. Близките му, особено наследниците на майка му, Пулиеви, се надяват да забогатеят, но след като чуват завещанието, остават като гръмнати. Евлоги дарява на българската черква в Букурещ 20 000 лева, “за да се поддържа училището “Кирил и Методий”. 200 000 лева са предназначени за Букурещкия университет, “за да се издържат бедните, но прилежни студенти”. На общината в Галац са завещани 30 000 лева. Шест милиона дарява за построяване на висше училище в България. За строителството на българска болница в Цариград, за приюта “Елена” и букурещкото управление на болниците. Три години преди смъртта си той е купил и сграда в Солун за българска община. За братовчедите, родени от тримата братя на майка му и на неомъжените братовчедки, той оставя сравнително дребни суми. Оставя дома си в Букурещ на леля си Елисавета Пулиева заедно с покъщнина, коне и т. н. Ошашавените роднини обаче най-много ги възмутило написаното в завещанието, че негов универсален изпълнител е Иван Евстратиев Гешов. Завещанието, естествено, е оспорено, като процесът дори се политизира. Правителството, в което петима министри са юристи, завежда дело. Ответник е Иван Ев. Гешов. Макар и да е страна в спора, министър-председателят Димитър Петков запазва умереност: “Правителството няма да спечели пари и чест в това дело. ” В края на краищата то губи процеса въпреки разпита на множество свидетели. Заради проточилия се съдебен процес построяването на Висше училище, както предвижда чл. 13 от завещанието, се реализира чак през 1934 г. , когато е построен ректоратът на Софийския университет. След това издигат и другите две крила. Не се изпълнява желанието на Евлоги училището да се казва “Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово”, а е наречено “Св. Климент Охридски”. /даните са взети от тук/ През 1885 г. - Георги Кулишев Гугов . Български журналист и политик, близък до кръга Звено. През 1946 г. е външен министър в третото правителство на Кимон Георгиев. Георги Кулишев е народен представител в XXVI (1945-1946) Обикновено Народно събрание и в I (1950-1953), II (1954-1957), III (1958-1961), IV (1962-1965), V (1966-1971) и VI (1971-1974) Народно събрание. През 1938 г. е избран за депутат в XXIV Обикновено Народно събрание, но изборът му е касиран. Починал: 27 септември 1974. През 1933 г. - Цветан Марангозов, български писател и драматург (Починал - 1990)

Всъщност въпросът с агресията е свързан със самообладанието и по-точно вътрешното самообладание, при което агресията се преработва и състоянието на вътрешна хармония се съхранява. Ако човек успее да направи това, то няма да „изпуши“ със сигурност. Не всеки обаче успява да го направи, дори и хора тръгнали по пътя на духовното израстване. Външното подтискане на агресията,т.е. външното самообладание води до натрупване на много отрицателна енергия в човек и експлозия в даден момент. Познавам доста такива хора. Дори мога да кажа, че май не познавам от първия тип – постигнали пълно вътрешно самообладание. Аз също не съм от тях, но се стремя да не задържам агресията в себе си. Обикновено не скривам чувствата си, дори когато са отрицателни. Целта ми обаче е постигане на вътрешно самообладание и хармония. Ето какво казва Учителят във връзка с това:

Честит Рожден Ден на нашите съфорумци Lilu, бяса и Lady Frost

Днес (2 октомври) се празнува Св. Киприян. Във връзка с това искам да пусна в тази тема текста на известните Киприянови молитви: Киприянови молитви (Молитва на св. Киприян) против магии, уроки, лоши езици и болести, която се чете само от свещеник, след препоръчаната от него подготовка. Владико Господи, Иисусе Христе, Боже наш, Който всичко държиш, Святи и благословени и Вечносъществуващ Цар на царете и Господи на господарите! Слава на Тебе седящия в светлината пред хиляди и милиони свети ангели и архангели. Ти знаеш тайните на смирения Твой раб Киприян, защото преди не познавах Тебе, Господи Вседържителю, но Ти Сам Господи Иисусе Христе, повика мене недостойния и ме благослови и удостои да живея с любов и послушание пред Твоето милосърдие и да разпръсна силата на магията, защото и аз, Господи, задържах облаците и те не пускаха дъжд, връзвах земята и тя не даваше плод, лозите не се разлистваха, стадата не даваха мляко, правех мъжете да не се събират с жените си и те да не стават майки, братя да се не виждат и семейства да се разделят, правех зимата лято и лятото - зима. Всичко лошо, което можех, правех, затова, Господи, Боже наш, приеми моята смирена молитва и направи така, че който страда от лош дух или бъде омагьосaн от магията, която пречи на Твоите люде и домa им веднага, където се прочете тази молитва с вяра пред Бога, да се освободи в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин. И откъдето и да е изпратена тази магия, нека се разпръсне от Твоите раби и със силата на Честния и Животворящ кръст, който прогонва всяка вражеска сила. Амин. Ако магията е сложена в праг или в кожа, или в желязо, или под камък, или под земя, или под дърво, да се разпръсне като дим, или ако е написана с мастило или кръв човешка или кръв на добитък, или на риба, или с каквото и да е направена, нека се разпръсне от Твоите раби. И ако магията е вързана с много възли или в кости прекарана, или в гроб през иглени уши, или в бунар хвърлена, или с каквото и друго да е направена, нека се освободят Божиите раби /имената/ от всякакво зло действие на нечестивия дух, така щото с дръзновение да казват: "Господ е мой защитник, няма да се уплаша от никакво зло." Защото Ти, Господи, си с мене, Твоята десница ме успокоява и тъй моля Ти се, Господи Боже Вседържителю, по молитвите на Твоя смирен раб Киприян, простри Твоята мощна Десница и милостиво погледни на Твоите раби /имената/ и им изпрати мирен и верен ангел пазител от всякакво зло, за да славят Тебе, Нашия Изкупител и Избавител сега и винаги и во веки веков. Амин! Материалът е взет от тук.

На 1 октомври Православната църква празнува Св. преподобни Иоан Кукузел. (ок. 1280-1360 година). Ангелогласният – така нарекли още на младини св. Йоан Кукузел. Роден от българка през 1280 г., наричан още магистър на магистрите, този пръв императорски певец във Византия пеел нежно и с магическо упоение в гласа си призовавал към чистота и смирение. Бил истински извор на музиката, както е написано в старите свитъци. Житието на светеца е съставено в края на XIV век (препис от него се съхранява в Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" в София). В него се разказва как надареният с необикновени музикални способности младеж бил изпратен да изучава Свещеното Писание в дворцовото певческо училище в Константинопол (Цариград), където скоро станал любимец на императора. Желаейки да се откъсне от светските грижи и да служи на Господа в безмълвие, той тайно избягал и се укрил в Светогорския манастир "Св. Атанасий". Представил се за неук пастир и игуменът му поверил манастирското стадо. Един ден подвизаващ се наблизо монах видял дивно чудо: пеещ пастир и кози, които не пасели, а го гледали, сякаш се радвали на ангелското му пеене. Въпреки настояванията на императора, който научил къде се намира, Йоан останал в манастира. Там той създал своите безсмъртни произведения: "Полиелей на българката" (посветен на майка му), "Антиксантари", "Голямото исо", "Херувимска песен" и други. Св. Йоан Кукузел създал нов тип нотно писмо - невмено, наричано още "Кукузелево", което било с повече нюанси и по-разбираемо. Ръкописи на създадените от него песнопения се съхраняват до днес в библиотеките в Цариград, Солун, Атина, Атон, Ватикана, Париж, Виена и другаде. Много от композициите му напомнят български напеви. И днес музиката на Ангелогласния български светец Йоан Кукузел звучи като първомолитва за всички нейни изпълнители и ценители. Изображението на Св. Йоан Кукузел в средновековни одежди, обкръжено от излезлите под перото му нотни знаци – невми, и до днес се пази като светиня в библиотеката на Великата Атонска лавра. На 2 октомври се отбелязват Свети свещеномъченик Киприан и света мъченица Иустина (Юстина) Св. свещеномъченик Киприан Антиохийски и света мъченица Юстина били родом от Антиохия. Киприан бил жрец-магьосник в Антиохия, наставен във вярата от девицата Юстина, която, със силата на кръстното знамение, събудила у него пламенно желание да се поклони на Христа. Възведен в епископски чин, после, за вярата Христова, заедно с девица Юстина били хвърлени в затвора и положени на мъчения. С тях имало и друг християнин - Теоктист. Посечени били с меч в Никомидия в III век по времето на император Декий. Телата им били отнесени в Рим и предадени на Руфима, роднина на императора. Тя ги погребала с чест. При гроба на Юстина ставали изцерения. Света Юстина се е родила в гр. Антиохия. Родителите й Еседий и Кледония били езичници. Един ден Юстина слушала словото на антиохийския дякон Праилий за царството Божие. Така силно била запленена от съдържанието на това слово, че нищо вече не било в състояние да я отлъчи от Христос. Скоро след това тя приела свето Кръщение и станала ръвностна членка на Божията църква. Възлюбила с цялата си душа Небесния Жених, тя отказала да се омъжи за момъка Аглиаид. При нея се явил някакъв магьосник Киприян. Тя го възродила със силата на кръстното знамение и събудила у него пламенно желание да се поклони на Разпнатия Христос. Княз Евтолмий, фанатизиран езичник, чул, че магьосникът Киприян, под влияние на Юстина, станал християнин. Разгневен, заповядал той и тя да бъдат хвърлени в тъмница и подложени на мъчения. После ги пратил при императора в град Никодимия. Там те заедно с друг един християнин, на име Теоклист, били посечени с меч. Телата на светите Христови мъченици Юстина, Киприян и Теоклист били отнесени в Рим и предадени на една света жена на име Руфима, роднина на императора. по-подробно тук.

Благодаря на форумците, които се вълнуват от този случай. Все още не е изгаснало чувството на българската ни принадлежност, въпреки споровете къде са корени ни . Важното е да защитим нашите ценности и приоритети тук и сега. Друг няма да го направи вместо нас, нито Обединена Европа, нито САЩ, нито Русия. Ако един народ си няма имунна система, то съдбата му е много лоша. Ето някои данни:

Bee bg, линкът който си дал в поста си е наистина много интересен по отношение на информацията за пеласгите. Но фактите върху, които се базира автора, за да направи заключението за идентичността на пеласги – траки – българи според мен не са достатъчни. Например: Култът към змията – змеят – дракона е разпространена в цял свят. Като се почне от коренните жители на Америка, индианците и се стигне до Китай и Япония. От това не може да се направи заключение, че всички тези народи имат генетична вризка с българите. Все пак това, което ме стресна и ме направи недоверчива към написаното в статията за балканският произход на българите не беше написаното в нея, а самият сайт – Български свят. Сайт в който се прави апология на Хитлер и се възхвалява радушното посрещане на германските войски в Русе, не ми вдъхва особено доверие. Защо ние българите сме толкова лабилни по отношение на своите корени, постоянно се люшкаме от едната крайност (панславизъм, Сталин) до другата крайност (великобългарски шовинизъм, Хитлер). А истината според мен е някъде по средата. Това от което се нуждаем най-много в момента е да си възвърнем възрожденската любов към България и самочувствието на народ, който е дал много на света и има какво още да му даде.

На 01 Октомври: През 1870 г. в Цариград е издаден първият брой на сп. "Читалище". Списанието е с научно-популярен и образователен характер. Негови редактори са Марко Балабанов, Лазар Йовчев, Петко Р. Славейков, Стефан Бобчев и др. През 1888 г. е създаден Софийският университет. Първоначално е основан Висш педагогически курс с 43 курсисти към Първа Софийска мъжка гимназия начело с Александър Теодоров-Балан. Според закона от 18 декември същата година той е наречен Висше училище с единствено Историко-филологическо отделение. На 1 октомври 1889 г. е открит Физико-математически отдел, а на 1 октомври 1892 г. - Юридически отдел. От 1901 г. Висшето училище започва да приема за студенти и девойки. През 1904 г. придобива университетски статут и е преименувано на Български университет "Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово" в знак на благодарност за дарената от Евлоги Георгиев крупна сума за построяване на висше училище в България. Заради протестната акция на студентите срещу княз Фердинанд I при откриването на сградата на Народния театър (януари 1907 г.) университетът е закрит за половин година. През следващите години се увеличават специалностите, като се откриват нови факултети: Агрономически (1921 г.), Медицински (1918 г.), Ветеринарен (1921 г.) и Богословски (1921 г.). След държавния преврат на 19 май 1934 г. се ограничава силно университетската автономия, закрити са и са слети редица катедри. Нови промени в статута, организацията на обучението и т. н. в университета настъпват в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ в. През 1890 г. Светият Синод окончателно се установява в София. На 15 октомври митрополитите присъстват на откриването на парламентарната сесия и на 27 октомври са приети на аудиенция от княз Фердинанд (помирение между княза и църквата). През 1960 г. в Казахстанската степ български дивизион за първи път осъществява боен пуск на зенитна ракета. Затова на 1 октомври се празнува Ден на зенитно ракетните войски от ВВС. Зенитно-ракетните войски (ЗРВ) са основната огнева сила на системата за противовъздушна отбрана. Те са предназначени за защита на стратегически обекти и войскови групировки на територията на страната и в зоната на операцията от удари и разузнаване от въздуха чрез унищожаване на летателни апарати във въздуха. Организационно са сведени в зенитно-ракетни бригади, зенитно-ракетни и технически дивизиони. През 2002 година е преобразуван с Решение на 39-ото Народно събрание от 14 юни 2002 г. на Висшия институт за подготовка на офицери и за научноизследователска дейност за нуждите на Министерството на вътрешните работи (ВИПОНД - МВР)в университет - Академия на Министерството на вътрешните работи. Родени: През 1988 г. - Димо Сяров, български писател и драматург /1888-1965/. През 1911 - Захари Жандов, български кинорежисьор (починал 1998) Дебютът му в киното е през 1940 г. като оператор във филма „Мальовица”. Филмографията му включва над 15 игрални филма, на които е режисьор. Сред тях са „Тревога” (1951 г), „Септемврийци” (1954 г), „Земя” (1957 г), „Отвъд хоризонта” (1960 г), „Шибил” (1968 г), „Боянският майстор” (1981 г). Носител е на множество награди, сред които Бронзов медал през 1946 г. в Брюксел, Белгия, и първата награда на фестивала във Венеция за документалния си филм „Един ден в София”. Година по-късно е отличен с приза за научно-популярен филм в Чехословакия за „Хора сред облаците” (1946 г). „Земя” е първият български филм, показван в Кан, Франция. Захари Жандов е отличен от СБФД с почетната награда за цялостно творчество през 1981 г. През 1911 - Веселина Геновска, българска писателка (починала 1960) Ппочинал: През 1988 - Тодор Генов, български писател и драматург, роден на 10 юни 1903.

Да! Хубаво би било да имаме връзка с изчезналия народ на пелгасите. Защо ли Омир ги нарича „богоподобни“? Напомнят ми елфите (елдарите) на Толкин. За пеласгите знам, че са били хора с висока култура и писменост, предшественици на елините и изгонени от тях. Но не съм запозната много с техния произход. От къде са дошли на Балканския полуостров и каква е тяхната съдба след като гърците са ги изместили – незнам. В Илиадата се бият на страната на Троя. За тях пишат Херодот и Дионисий Халикарнаски, но не съм ги чела. Трудно ми е да направя връзка между пеласги – траки – българи. Според някои историци има връзка между етруските и пеласгите, а според други пеласгите произхождат от филистимците, за които се пише в Библията. Но всичките тези народи са толкова отдалечени от нас във времето... Отдалечени са били дори за гръцките и римски историци, писали за тях. Водят се към изчезналите народи, което ме навежда на мисълта, че и народите, като хората са смъртни. Така, че вместо българите да се караме и спорим от какъв произход сме, вместо да идеализираме минало, по-добре да си оправим настоящето, за да имаме бъдеще. С това съвсем не искам да омаловажа дейността на историците, но ми се струва, че понякога в техните работи намират място и моментните политически пристрастия. Затова е може би акцентирането ту върху славянския ни корен, ту върху прабългарския или тракийския.

Днес (29. септември) се празнува Св. Киприян Цамблак Чудотворец, митрополит Киевски, Литовски, Московски и на цяла Русия живял в четиринадесетия и в началото на петнадесетия век (роден ок. 1330 г.). Бил по народност българин. Родил се във Велико Търново, тогавашната столица на България. (Св. Киприян Цамблак) Произхождал от болярския род на Цамблаковците. Заедно със свети Евтимий бил ученик па свети Теодосий Търновски, школата на когото се намирала в Килифарския манастир. Заедно с Евтимий той придружил болния си старец-учител Теодосий при пътуването му до Цариград. След някое време от блажената кончина на св. Теодосий, двамата съученици и родственици се разделили. Когато Евтимий се завърнал в България, Киприян останал на Атон. Към 1373 г. отпътувал за Цариград, гдето бил назначен за синкел на цариградския патриарх св. Филотей, ученик на Григорий Синаит и съученик на Теодосий Търновски. Като синкел Киприян бил изпратен в Русия. Задачата му била да проучи на място споровете между Московската митрополия, от една страна, и Киев с Литва от друга. Завърнал се от Русия в Цариград, на 2 декември 1375 г. Киприян бил ръкоположен за митрополит на Литва със седалище в Киев. Имал и поръчение - да заеме Московската митрополитска катедра след смъртта на вече престарелия по това време московски митрополит Алексий. Като човек твърд и съобразителен той трябвало да съдействува за установяване на здраво всерусийско единство. Св. Киприян заел катедрата си в Киев едва през пролетта на 1376 г. На път за Цариград, в 1379 г. той посетил родния си град Велико Търново. Бил тържествено посрещнат от св. Евтимий, тогава вече търновски патриарх, от своя племенник Григорий Цамблак, тогава още юноша, както и от цялото благочестиво търновско гражданство. Радостта за търновци била голяма: те видели своя гражданин в достойнството на Киевски митрополит! Св. Киприян влязъл в правата си на московски и всерусийски митрополит едва в 1389 г., след като московската катедра за втори път овдовяла. Това станало след смъртта на Пимен, прекия наследник на св. Алексий. В Москва св. Киприян пристигнал през пролетта на 1390 г. Като митрополит на цяла Русия той полагал архипастирски грижи за неделимото единство на Русия против разните отцепнически стремежи. Много се потрудил той също за благочестието на православния руски народ, както и за неговата славянска книжнина. Проявил се като бележит книжовник от школата на своя родственик св. патриарх Евтимий Търновски. Подобно на Евтимий, и той се заел с изправянето на руските богослужебни и богословски книги. Работил върху текста на Служебника, превеждал молитви и молебни канони за разни случаи. Той превел и знаменитото ръководство за духовен живот "Лествица", автор на което е св. Йоан Синайски, наречен заради тоя труд още Лествичник, живял през шестия век. Превод на тая книга бил направил преди това неговият учител св. Теодосий Търновски. Оригинални творения на св. Киприян са написаните от него житие и служба на първия московски митрополит, св. Петър, предшественик на св. Алексий. Праученик на Григорий Синаит, ученик на Теодосий Търновски, съученик на патриарх Евтимий, св. Киприян Киевски, Московски и на цяла Русия бил любител на духовната съсредоточеност и задълбоченост, на безмълвието и богосъзерцанието. Свят в мислите, чувствата и делата си, той стигнал до голяма духовна висота и Руската православна църква го канонизирала за светец. Св. Киприян починал на 16 септември 1406 г., а бил канонизиран в 1472 г., когато при един ремонт на московския събор "Успение Богородично" мощите му били намерени нетленни, 66 години след смъртта му. Данните за биографията са взети от „Жития на светиите“, Синодално издателство, С. 1991 Да не се бърка с автора на известните Киприянови молитви, Свещеномъченик Киприян, който се празнува на 2-ри октомври. Тогава ще напиша за него.

Ани, първо, славяните не са нация, по простата причина, че те не са имали държавно устройство, а в международното право под нация се разбира съвкупността от гражданите на определена държава. По този въпрос, който задаваш, има писано много, но това, което ти лансираш като идея, е, че Аспарух идва тук като завоевател. А то не е така, защото той точно тук се връща у дома. Сдравей, Силвия! Относно думата „нация“, приемам забележката ти и ти благодаря. Наистина съм допуснала грешка. Не съм професионалист в историята, а само любител. Затова и не се мъча да наложа или лансирам дадена идея в тази област. Пиша това което зная и чета с интерес другите мнения. Някои приемам напълно, други се опитвам да приема, а трети отхвърлям. Когато се отнася до различни духовни учения - питам вътрешното си Аз. Но когато проблемите опират до физическата реалност, която ни заобикаля, то в такъв случай чета какво е писано по въпроса от други хора и естественно пак питам себе си. Като българка е нормално да се запитам - кои са моите корени. Каква кръв тече в нас, българите. Приемам, но донякъде твоето мнение: Запазвам си правото да помисля по-дълбоко по този въпрос и да прочета написаното от други специалисти. Май трябва да мине доста време за да реша имало ли е славяни или не. Засега съм на позициите, че все пак такова животно има.

На 29 Септември: През 1918 г. по време на Първата световна война (1914-1918 г.) е подписано Солунското примирие. Примирието е сключено между България и страните от Антантата. То е за прекратяване на военните действия. Подписано е в град Солун, Гърция от правителството на Александър Малинов (управлявало България от 21 юни до 28 ноември 1918 г.). Дни по-рано, поради избухналото в България на 24 септември Войнишко въстание, кабинетът е поискал примирие от Антантата. Според клаузите на Солунско примирие България се задължава да напусне завзетите по време на войната територии в Сърбия и Гърция; да демобилизира своята армия, с изключение на 3 пехотни дивизии и 4 полка кавалерия, като оръжието на демобилизираните части остава под контрола на съглашенските офицери; българските войски на запад от Скопския меридиан остават в плен на Антантата; австрийските и германските военни части се задължават да напуснат пределите на България в срок от 4 седмици. Примирието съдържа и няколко тайни члена, според които България дава право за свободно преминаване през нейната територия на съглашенски войски и отваря пристанищата си за корабите на Антантата. По този начин се създават условия за бъдеща интервенция към Съветска Русия. Солунското примирие предопределя и абдикацията на цар Фердинанд I на 3 октомври 1918 г. Примирието е в сила до подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г. През 1918 г. по време на Войнишкото въстание Райко Даскалов (на снимката) заедно с достигналите до подстъпите към столицата разбунтували се войници дава ултиматум на правителството да предаде властта на въстаниците. На следващия ден бунтовниците са разбити при Княжево и Горна баня от юнкерите с помощта на немски части, а на 2 октомври с превземането на Радомир, бунтът е потушен окончателно. През 1924 г. съветът на Обществото на народите одобрява спогодбата "Калфов – Политис". Спогодбата “Калфов – Политис” (1924 г.) е за осигуряване на националните и културните права на българското малцинство в Гърция и на гръцкото малцинство в България. Подписана е на 10 септември 1924 г. от външните министри на България (Христо Калфов) и на Гърция (Николас Политис), по чиито имена е и наречена. Гръцкото правителство подписва спогодбата не толкова от желанието да притъпи недоволството на европейското обществено мнение от извършеното убийство на беззащитни българи в с. Търлис, колкото от стремеж да получи външен заем в размер на 10 млн. стерлинги с помощта на Обществото на народите. С този си акт обаче то предизвиква реакцията на сръбско-хърватско-словенското правителство, което бърза да денонсира сключения между Сърбия и Гърция договор от 1920 г. След получаването на външния заем гръцкият парламент не ратифицира спогодбата, поради което тя не влиза в действие. Всички апели на българското правителство за санкции против Атина заради отказа й да изпълни един договор, получил одобрението на Обществото на народите, остават без резултат. Тази позиция на световната организация, в която решаваща дума имат Англия и Франция, чийто съюзник по време на Първата световна война (1914-1918 г.) е Гърция, е косвен израз на международната изолация на кабинета на проф. Александър Цанков, заграбил властта в България чрез държавен преврат на 9 юни 1923 г. Родени: През 1858г. е родена Вела Благоева (ист. име Виктория Атанасова Живкова), основателка на женското социалистическо движение в България /1858-1921/. Тя е българска писателка, публицистка, учителка и политик социалист. Вела Благоева е сестра на стамболовисткия политик Георги Живков и на просветния деец Никола Живков, както и съпруга на социалиста Димитър Благоев. Преди освобождението учи в Търново, Габрово и Русе. Работи като учителка във Варна, Берковица и Цариград. След 3 март 1878 завършва педагогическо училище в Петербург (1878-1881), както и престижните в Русия висши Бестужевски курсове (1882-1884). Учителства в Битоля, Одрин, Тулча, Шумен, Търново, Пловдив. Преследвана и многократно уволнявана заради убежденията си. Участва в издаването на списание "Съвременний показател" заедно с Димитър Благоев през 1885, когато и се сближава с него. Работи като редактор на списанията "Женски труд" и "Дело" - и двете със социалистическа насоченост. Пише литературни произведения: "Царица Теодора. Скица из българския живот от XIV век" (1894), "Процес" (1898), "След бурята" (1904) "Две повести из народния живот на българите" (1904). Автор е и на педагогическия труд "Методика на българския език за народните елементарни и трикласни училища" (1892). През 1938 г. е роден поетът Матей Шопкин в с. Долна Липница, Великотърновско. Започва да пише стихове още в ученическите си години, печата първо в “Народна младеж”, а първата си стихосбирка издава на 20 години, когато все още е в казармата. Завършва българска филология. Работил е в ъв в. “Студентска трибуна”, “Народна младеж”, “Литературен фронт” и в радиото. Бил е председател на Столичния съвет по култура. Издал е над 35 книги. Секретар на Съюза на българските писатели (8 юни 1972 - 1 януари 1987) Починали: През 1999 - Драган Димитров Тенев – български юрист, писател белетрист, публицист, историк, сценарист. Роден е на 12 април 1919 г. в София. Завършва право и държавни науки (1944 г.) и философия (1951 г.). Драган Димитров Тенев е заместник-главен редактор в “София-прес”. Член е на СБЖ. Автор е на книгите “Малки разкази за велики хора” (1961 г.), “Зора зори” (1963 г.), “Кавалерийски фрагменти” (1963 г.), “Николай Павлович” (1970 г.), “Чудната история на изкуството” (1970 г., в 3 издания), “Стъпалата на славата” (1972 г.), “Среднов. град” (1973 г.), “Тези красиви площади”, “Вечно зеленото клонче” (1979 г.), “40 разказа за прочути композитори” (1979 г.), “Неаполитанската песен” (1980 г.), “Ехо от Шипка” (1975 г.), “Малки разкази за велики художници” (1980 г.), “Гарибалди” (1967 г.), “Цветни картички от …” (1983 г.), “Животът на Вазов” (1984 г.), “Слънцето изгря най-късно на изток” (1987 г.), “Новели за познатите ни непознати” (1991 г.), “Бащите на Америка” (1991 г.). Сценарист на ТВ и радионовели, на научно-популярни филми и на 40-серийната ТВ поредица “Приказки за изкуството”. Един от създателите и водещ на ТВ предаване “Минаха години”. Носител е на следните награди: две национални за детска литература (1977 г.), за сценария “Приказки за изкуството” и за книгата “Вечно зеленото клонче” (1980 г.), орден “Кирил и Методий”, I ст.

Torero, преди да започнете диалог е редно да прочетете правилата за участие във форумите на Портала. Неуважението и липсата на толерантност не са препоръчителни. Не съм против импулсивните хора, напротив – интересно ми е да говоря с такива. Но все пак се научете свързано да си изразявате мисълта. А също така при цитатите е необходима известна коректност. Иначе всеки има право да си каже мнението по въпроса. За това са и форумите.

Молитвен наряд за начало: Сила жива изворна - песен Утринна молитва на ученика Псалом 103 Беседа: Отношение към Бога Молитвен наряд за край: Добрата Молитва

Заинтересуваха ме следните думи от беседата: Какво има предвид Учителя, казвайки това? Когато двама души се обичат, то те се стремят към близост. Насищането и отблъскванетото може да се появи в даден момент, но при истинската любов то е само тест. Ако се издържи – любовта продължава, до края. Защо на Земята да не може да се изпита чисто духовната Любов?

Аз също съм чела „Чужденецът“ на Камю, но да си призная – бях доста раздвоена. Съчувствах и донякъде разбирах главния герой. Но все пак в мен остана въпросът – доколко имаме право да отстояваме собствената си свобода, без да се съобразяваме с другите? Включва ли това убийство, самоубийство...?

На 26 септември Църквата възпоменава живота и кончината (успението) Св. апостол и евангелист Иоан Богослов. Автор на новозаветните книги: • От Иоана свето Евангелие • I съборно послание на св. ап. Иоана Богослова • II съборно послание на св. ап. Иоана Богослова • III съборно послание на св. ап. Иоана Богослова • Откровение на св. ап. Иоана Богослова Тове е евангелиста написал едни от най-впечатляващите ме думи в Библията: Ето някои по-съществени моменти от живота на този християнски светец: Веднъж Господ Иисус Христос минавал покрай Генисаретското езеро. Видял двама брата – Яаков и Йоан – да кърпят заедно с баща си Зеведей рибарските си мрежи. Призовал ги да тръгнат подир Него. Те оставили баща си, мрежите, кораба и тръгнали веднага подир Него. Оттогава те били непрекъснато със Спасителя. Като висял в страшни мъки на Голготския кръст, Господ Иисус видял до Себе Си пречистата своя Майка и "ученика, когото обичал". На пресветата Си Майка казал: - Ето син ти! А на ученика си Йоан: - Ето майка ти! Йоан взел при себе си св. Богородица като същинска своя майка и се грижил синовно за нея до блаженото й Успение. След Възнесението господне Йоан живял в Йерусалим с другите апостоли. Молел се често с тях в храма. На Петдесетница заедно с тях получил благодатните дарове на Пресветия Дух. Оттогава проповядвал усърдно Евангелието и обръщал юдеи и езичници към Христовата вяра. До успението на света Богородица Йоан пребивавал в Йерусалим. След това се отправил с ученика си Прохор да проповядва словото Божие в Мала Азия. Двамата стигнали в град Ефес. Тук живели в голяма бедност. Условили се за слуги в едно семейство. Господарите им били езичници. Отнасяли се към тях строго, жестоко. Възлага ли им най-тежки работи. Наказвали ги немилостиво. Йоан и Прохор понасяли всичко търпеливо. Служели усърдно и покорно. Но скоро Бог им открил път към благовестничество. Йоан получава възможност да върши чудеса. Възкресява председателя на градския съвет Диоскорид и сина му с което събужда хората за новата вяра – учението за любовта на Христос. Римският император Домициан, като узнал за това, заповядал да доведат апостола при него в Рим. Като го видял при себе си, той започнал да го мъчи жестоко: дал му да изпие чаша с отрова, хвърлил го в котел с кипящо масло. Йоан останал здрав и невредим. Изпълнили се над него думите на Господа: ако вярващите в Него изпият нещо смъртоносно, то няма да им повреди. Онези, които присъствали при изтезанието, започнали да викат: - Велик е християнският Бог! Императорът не се решил повече да мъчи апостола. Изпратил го на заточение на остров Патмос, разположен близо до бреговете на Мала Азия. В продължение на няколко години апостолът проповядвал Евангелието, изцерявал болни, изобщо вършел много чудеса. Давал на всички пример на кротост, незлобие и любов към Бога и ближния. Обръщал човеците към Христа както с благия се пример, така и боговдъхновеното си слово. До пристигането му на осторва всички жители били езичници. Вярвали в магии и бесовски сили. Лукави хора използвали общото суеверие, представяли се магесници. Тъй придобивали власт над народа и го изкориствали. Йоан разобличил лъжите им. Проповядвал истинския Бог и тъй отклонявал мнозина от идолопоклонството. Апостолът бил радостен и спокоен в далечното изгнание. Нищо не могло да го отлъчи от Господнята любов.Господ Иисус Христос възрадвал още повече своя любом ученик. Показал му в чудно откровение Своята слава. Един неделен ден му било дадено да съзерцава в небесно видение бъдещата съдба на Църквата и на целия свят. Показано му било величието на царството Божие. По заповед на Господа той описал това, което видял и чул. Тази свещена книга е известна под името Апокалипсис или Откровение. С нея завършива светата Библия. Материалът е взет от тук: Откровението е една от най-сложните, най-проблемните и най-обсъждани книги на Новия Завет. Ето някои мисли на Учителя за написаното там: Стихът: 1.И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя преминаха; и море нямаше вече. Откровение 21 е подробно разгледан в беседата „И видях ново небе и нова земя“. Сега видях, че и в днешната мисъл за деня - 26.09.2008г., Учителят разглежда пак Откровението на Йоан.

Този въпрос може да има много и различни отговори, тъй като причините за самоубийствата са много и различни. Има хора, които със самоубийството си спасяват чужд живот, а други, като самоубийците – камикадзета, унищожават чужд живот. Някои се самоубиват от гордост, а някои – защото не могат да издържът мъките на болестта или не искат да бъдат в тежест на близките си. Моника причислява към тази категория и хората водещи нездравословен начин на живот, въпреки че знаят последствията. Например лекар пушещ като комин. Не винаги гордостта е причина да се убие човек сам. Каква гордост има в желанието на някой човек да прекрати физическата си болка например? Затова в някои страни разрешават евтаназията. Аз не мога да осъдя самоубийството изобщо, защото не знам какво ми носи утрешният ден и дали бих имала силата да го издържа. Въпреки, че Мона не е поставила в темата си въпроса за съдбата на душата на самоубиеца, то в някои постове този проблем се промъква неусетно. Все пак много от участниците в Портала имат интереси надскачащи физическата ни реалност и е естествено да се запитат за съдбата на душата, като прави ris в темата Психичните заболявания - връзката между разум и душа. В това няма нищо лошо според мен. Но и тук – колкото религии и вярвания, толкова и предположения за съдбата на душата, духовното тяло или дори началната Божия искра в нас. Мисля, че постът на Валентин Петров, цитиран от Късметче е доста краен. По-точно краен е акад. Николай Левашов, на който се позовава Валентин. Не съм сигурна, че Сенека и Хемингуей са знаели много добре къде отива душата им. По-скоро са предполагали, както правим и ние в нашите мнения по тази тема. Тук се сещам за известния монолог на Хамлет:

Здравей, ris! Въпросите, които поставяш в тази тема са много интересни. Първият въпрос: е по-скоро за подфорума „Психология и психотерапия“. Понятието хора които не са добре психически е много широко. Както обикновените болести, така и болестите на психиката, разума, са в голям диапазон. Може това да са страдащи от неврастения, депресия, различни страхови неврози... Процентът на попадналите в тази категория е според мен по-голям в сравнение с абсолютно здравите психически хора. Напрежението в което живеем, докарва първо заболяване на психическа основа, а след това и на физическа. Станимир е дал много добър отговор за това как да се държим с човек, който е лабилен психически. Доста е трудно. Още повече, че обикновено нервността е доста заразна. Така поне съм забелязала. Ако човека с който живеем страда от някакво психическо заболяване или просто е „нервен“, то понякога тези нерви се прехвърлят и на нас. Прекрасен пример за правилна реокция при агресия на човек, психически неуравнесен, дава Силвия в темата „Жестокост“ ( „Човешките взаимоотношения“). Но за такава реакция се изисква на първо място голямо количество любов към хората, самообладание, дори смелост, за да се доближиш до изпаднал в криза човек и да го прегърнеш. Обикновено 90% от хората съм забелязала, че на такива случаи реагират или с агресия , или се стремят да се измъкнат по-надалече от буйстващия. Към понятието хора – зле психически се причисляват и тежките случаи на шизофрения, циклофрения и др. Тук проблемът вече е много тежък за непознаващите тези заболявания. Да се живее с човек, болен от тези болести е много трудно и е голямо изпитание за любовта ни. А може би и за кармическата ни равносметка. Моето мнение разбира се е на лаик. Във форума има хора, които могат да споделят професианалния си опит и да дадат съвет. Другата част на въпроса: отива тематично според мем към подфорума „Езотериката“ и трябва да си призная, че ми е по-интересен. Наистина – какво става с душата на такъв човек? Спи ли? Или се мъчи да изпълни житейската си мисия въпреки тежките условия при които е поставена? Късметче прави аналогия с човек и компютър. На мен ми идва на ум една друга аналогия – шофьор (душата) и кола (физическото, виталното и астралното може би тела). Душите на психически увредените хора ми приличат на шофьори, каращи повредени коли. Понякога за това е необходимо много по-голямо умение. Може би някои от тези души имат за задача да се докажат именно при тези условия за да преминат на едно по-високо ниво. Всъщност има най-различни случаи при психично болните хора. Някои са любвеобилни и е приятно за човек да живее до тях. Спомням си героите от култовите филми „Rain Man“ и „Forrest Gump“. В това отношение прекрасен е и филмът, който често въртят по Hallmark - „Моето небе в Луизиана“ („My Louisiana Sky”). Някои от тези хора, като че ли са носители на много възвишени души, на които е трудно да „кормуват“ физическото (астрално) тяло. Но има и други, за които понякога си мисля, че телата им са обитавани (временно или постояно) от паднали духове. Тук навлизам във съвсем други води – обладаване и екзорсизъм, така че спирам.