Ани

Ами това е най-важното - да съхраниш доброто в себе си, въпреки всичко.

Че, какво му е толкова лошото на песимиста? Големият оптимизъм е също доста вреден. Един оптимист напълно се балансира с един песимист.

На 28 Февруари: През 1878 г. турските представители прекъсват преговорите в Сан Стефано. Руското правителство дава съгласие за свикване на европейски конгрес в Берлин. Главната цел на договора подписан на конгреса в Берлин е ревизията на Санстефанския договор (19 февр./3 март 1878 г.) По силата на Берлинския договор току-що освободилата се българска държава била разпокъсана на пет части. През 1907 г. е обнародван първият Закон за кооперативните сдружавания. През 1913 г. в периода 26 - 28 януари турските войски контраатакуват при Булаир, но са отблъснати от Седма Рилска дивизия. Турска контраатака при Чаталджа е провалена от Първа и Трета Българска армия. През януари 1913 г. в Цариград е извършен държавен преврат и дошлите на власт прогермански управляващи преустановяват преговорите в английската столица и нареждат на османската армия да предприеме незабавни атаки срещу българските войски. Като цяло тези атаки не водят до положителен резултат и следват нови военни успехи на балканските съюзнички. През 1934 г. в периода 28 февруари - 1 март българският цар Борис III се среща в Германия с Хитлер и с външния министър фон Нойрат. Те го съветват за сближение със Югославия. През 1978 г. в Русе е открит Пантеонът на възрожденците национален паметник-костница на героите, загинали за българската свобода. Открит е в чест на стогодишнината от Освобождението. Разположен е върху 4456 кв. м. площ. В средата на Пантеонът под позлатения купол гори вечен огън. Костите на Любен Каравелов, Захари Стоянов, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Баба Тонка Обретенова, Никола Обретенов, Панайот Волов, Ангел Кънчев се съхраняват в мраморната зала на 22 метровия пантеон. Тридесет и девет видни възрожденци са погребани в отделни гробове. Там са вписани имената и на още 453 просветители, четници и опълченци. През 1981 г. в периода 28 февруари - 6 март Людмила Живкова е на посещение в Мексико за участие в тържествата, посветени на 13-вековния юбилей на българската държава. На 4 март в гр. Мексико се открива изложбата "Средновековна България - изкуство и цивилизация". През 2001 г. в доклада на Държавния департамент на САЩ по развитието на човешките права е записано, че в България свободата на словото се спазва формално, но по същество правителството се намесва в работата на медиите както с помощта на рекламите, така и чрез НСРТ. Родени: През 1868 г. - Борис Иванов Дякович - археолог, библиотековед. Дядо му - Ал. Узунов, е сред създателите на българската гимназия в Болград. Борис Дякович получава начално образование в румънско-българското трикласно училище в Болград. Учи в гимназия в София, но завършва Пловдивската класическа гимназия през 1890 г.. От 1891 до 1893 г. следва в Юридическия факултет на Новорусийския университет в Одеса .През 1894 г. със стипендия на МНП заминава за Прага, където 1 година учи в Немския университет. След което следва класическа история и археология в Сорбоната в Париж.Под ръководството на проф. Калигнан и Потие изучава антично изкуство, история, култура, архитектура и скулптура във Франция и Италия. Проучва разкопките на Помпей. През 1898 г. е уредник на Етнографския отдел в Народният музей. Две години по-късно е заместник-директор на Народната библиотека в София. През 1901 г. става директор на Народната библиотека в Пловдив, остава на този пост до 1932 .. През 1910 г. създава към Народната библиотека в Пловдив археологически музей. Той е сред учредителите е на Пловдивско археологическо дружество, създадено през 1923 г. През 1937 г. става негов почетен член.В периода 1901-1906 г. реформира дейността на Народната библиотека в Пловдив. През 1909 г. участва в подготовката на "Закон за народното просвещение", автор е на раздела за културни институции (музеи и библиотеки).През 1919 г. създава нов правилник за Народната библиотека в Пловдив . Сътрудничи на различни списания , сп. "Книжовник" (1910 г.) и сп. "Читалище" (1911 г.), където публикува статии. Като първият български учен археолог прави важни разкопки и открития из страната. Автор е на съчиненията "Исторически преглед на Народната библиотека и музея в Пловдив до Съединението" (1907 г.), "Народните библиотеки и читалища в Пловдивски окръг" (1908 г.) и др. През 1907 г. - Емилиян Станев - писател. Той учи живопис в Художествената академия в София в класа на проф. Ц. Тодоров. Следва финанси и кредит в Свободния университет. През 1950-1955 г. завежда отдел “Белетристика” във вестник “Литературен фронт” . Член е на Съюза на българските писатели. Първият му отпечатан разказ е “Срещу Великден”. В първият му сборник присъства социалната тема “Примамливи блясъци” (1938 г. ). Със сборникът “Сами” (1940 г.) поставя началото на анималистичната тема в творчеството си: “Последна борба” (1942 г. ), “Вълчи нощи” (1943 г. ), “През води и гори” (1943 г. ), “Делници и празници” (1945 г. ), “Дива птица” (1946 г. ). С повестите “В тиха вечер” (1948 г. ), “Крадецът на праскови” (1948 г. ), “Повест за една гора”, “Когато скрежът се топи” (1950 г. ) и др. бележи преход към епичния жанр. От 1950 г. в продължение на 14 години работи върху романа “Иван Кондарев”. Негови исторически романи са “Легенда за Сибин, преславския княз” (1968 г. ), “Антихрист” (1970 г. ). Автор е на произведенията “Вълкът” (1970 г. ), “Скот Рейнолдс и непостижимото” (1971 г. ), “Язовецът” (1975 г. ), “Насън и наяве” (1978-1979 г. ) и “Черният монах” (1979 г. ). Автор е на произведения за деца и юноши. Творбите му са преведени на повече от 20 езика. Починали: През 1906 г. - Марин Стоянов Дринов - историк, филолог, фолклорист, етнограф. Един от основателите Българското книжовно дружество в Браила (1869 г.), пръв председател (1869-82 г., 1884-98 г.) на БКД.Действителен член на БДК от 1869 г., почетен член - от 1898 г... Следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет (1861-1865 г.)Защитава магистърска дисертация в Московския университет през 1872 г. ,назначен за доцент по славянознание в Харковския университет. Защитава докторска дисертация през 1876 г. и става професор. Вицегубернатор на София през Руско-турската война (1877-1878) и министър на Отдела на народно просвещение в привременното правителство (1878-1879 г. ). Основните му научни интереси са в областта на историята, трудовете му получават високи оценки сред славянски учени. Големи са заслугите му за българска филология и организационно-научната и просветна дейност. Негови трудове са "Поглед връх произхожданието на българския народ и началото на българската история", "Заселване на Балканския полуостров от славяните", "Южните славяни и Византия през Х век". През 1887 г. - Димитър Генков Филов - офицер, подполковник (1885 г.). По време на Руско-турската война (1877-1878) е командир на III, а след това на IХ опълченска дружина и участва в боевете при Шипка и Шейново. След Освобождението служи в Източнорумелийската милиция. Участва в подготовката и извършването на Съединението (6 септември 1885 г.). По време на Сръбско-българската война е командир на общия резерв и на централна колона, която овладява Цариброд и участва в боевете за Пирот (14 – 15 ноември 1885 г.). След войната е началник на III пехотна бригада в Русе и участва в бунта на офицерите-русофили (1887 г.). Ранен тежко, съден е от военния трибунал. Умира в болницата. През 1936 г. - Иван Парашкевов Пашинов - офицер, генерал-майор (1917 г.). През 1877 г. емигрира във Влашко. През 1885 г. завършва Военното училище в София . Участва в Сръбско-българската война през 1885 г. като командир на рота в VII пехотен Преславски полк. Проявява се в сражението при Сливница (5-7 ноември ). Сражава се при Цариброд (12 ноември ) и Пирот (14-15 ноември ). По време Балканската война (1912-1913 г.) е командир на ХХIII пехотен Шипченски полк.През I световна война е командир на II бригада от VIII пехотна Тунджанска дивизия. Автор е на книгата "ХХIII пехотен Шипченски полк във войната с турци и съюзници (1912-1913)" (1928 г.). През 1972 г. - Бинка Манолова Златарева - българска художничка. Завършва живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София (1915 г. ), ученичка на Ив. Мърквичка.През 1923-24 г. специализира при В. Хинаис в Художествена академия в Прага. Рисува предимно портрети с маслени бои и пастел, пейзажи и натюрморти. Сред по-известните й творби са: "Автопортрет" (1920 г.), "Майка ми" (1923) г., "Ботевият четник Никола Обретенов" (1932 г.), "Иван Мърквичка" (1936 г.), "Дора" (1936 г.), "Улица в Търново", "Пейзаж от Карлово", "Утро", "Полски цветя" (1938 г.), "Грозде", "Лилии", "Ружи", "Лалета" (1971 г.), "Портокали" (1971 г.) и др. През 1988 г. - Стефан Любомиров Каракостов - български литературен историк, театровед и философ. През 1941 г. завършва славянска филология в СУ” Св.Климент Охридски” . В продължение на три години работи като редактор във вестник “Литературен глас”. След което е секретар на Общинския комитет в Бургас. Преподавател е в Държавното театрално училище. От 1951 г. до 1970 г. е професор във ВИТИЗ “Кр. Сарафов”. След това е професор в Института по философия при БАН. Редактор и главен редактор във в-к “Култура”, сп. “Социалистическа борба” (1946 г.), в-к “Народ” (1945-1946 г.) и др. Изследва дейността на видни възрожденски дейци като Ботьо Петков, Димитър Общи, македонски възрожденци, В. Левски и др.. Издава книгите “Българският театър. Средновековие. Ренесанс. Просвещение. 865-1858” (1872 г. ), “Българският възрожденски театър” (1973 г.), “Революция и сцена” (1975 г.) и др.

Мисъл на деня - 28 Февруари 2009 г. „Хората казват: „Докога ще страдаме?” – Докато излезете от вашия свят, който сами вие сте образували. Докато имате тези понятия и вярвания в живота, все ще страдате. Съвременните хора имат изопачени понятия за Бога, за духовния свят, за държавата, за бащата и за майката, за дома, за какво ли не. Възгледите на сегашните хора са по-широки и по-добри, отколкото са били в миналото, но все още има някои изопачени идеи.” Из Някой си стотник, 29-та НБ, 1 май 1938 г.

Много ми е интересна нумерологията, но винаги съм се съмнявала при изчисляване на цифровото съответствие на името. Основите на нумерологията са доста далече в древността. Идват от Индия, Шумер...При евреите всяка буква си има свое число и думи с еднаква цифрова стойност неизменно имат и сходно значение. Това е застъпено в гематрията - част от Кабалата. За съжаление при изучаването на гематрията е необходимо да се знае иврит. Или по-скоро древноеврейски? Всяка нация е в съответствие със своята азбука и се влияе от нея. Затова всеки трябва да изчислява името си, според азбуката на своята родина. Ако човек напусне страната си и приеме ново име, той влиза в синхрон с вибрациите на новата си среда. Азбуката на всеки език си има свой неизменен порядък (според вибрациите на буквите). В кирилицата числената стойност на буквите се определя от бройната им последователност, като в латиницата. Но това според мен е механичен способ. идващ от съпоставянето на поредния номер в азбуката. Както казва Атлантида, братята Кирил и Методи не са се интересували явно от вибрациите на съответните букви при подреждането им. Така, че когато се изчислява: Символа на душевния стремеж (сбора от цифрите на гласните букви), Символа на латентното Его (същото - за съгласните) и Символа на израза (редуцирания сбор от първите две), то доколко това е вярно при таблиците: буква – число на кирилицата не знам? Същото се отнася и за кармичните уроци. Между другото такъв е и принципа на съпоставянето между буквите и числата по Питагоровата система. Питагор е визирал гръцките букви май? Затова от известно време се загледах в халддейската нумерология, която понякога се нарича още мистическа нумерология. При нея всяка буква има свое уникално цифрово значение, което се определя от вибрациите на буквата, а не от мястото й в азбуката. Освен това буквите се номерират с цифри от 1 до 8 (а не от 1 до 9, както е при Питагор). Числото 9 се смята за свещено и се разглежда отделно. Ако при Питагорейската система за основно име се смята това, което е записано в свидетелството за раждане, то в халдейската – това, което най-често се използва. Привържениците на халдейската нумерология твърдят, че макар и по-трудна за прилагане, резултатите от нея са много по-точни. Съвместимост на халдейската и класическата системи има само при рождената дата. Но и тук доколкото знам се акцентъра най вече на рождената дата, на месеца и годината – по-малко. За халдейската нумерология може да се прочете в този сайт. Съответствията между латиницата и съответните цифри може да видите в тази таблица: А ето как е при Питагор: Не мога да открия засега никъде тези съответствия при кирилицата. Всъщност доколко тази система е халдейска ми е под съмнение? Халдея след 8 в.пр.н.е. е по скоро географско понятие за страната от двата бряга на Долен Ефрат, до Персийския залив, с главен град Вавилон. В запазените плочки има откъслечни данни засягащи астрологията ,но няма нумерология. Според някои източници тази система идва още от шумерите.(?) За основа на гематрията в Кабалата и на нумерологията някъде считат тайнствената „Халдейска книга на числата“(„Chaldean book of numbers“). Знае ли някой нещо за тази книга? И още един въпрос – дали е направена вече система за връзката на буквите от кирилицата със съответните цифри според халдейския принцип. Според мен е доста сложно. И тъй като тук има много 8-ци ето интересни неща за това число: За Питагорейците 8 означава триизмерност и стабилност, в шумеро-семитската традиция 8 обозначава магическото число на небето, за будистите 8 е пълнота и съвкупност на всички възможности, както и символ на добри предзнаменования. В Египет 8 е числото на бог Тот, а за евреите – 8 е числото на Бога. В християнството 8 е числото на възраждането и обновлението. В индуиза 8х8 означава порядъка на небесния свят, установен на земята. Има осем области на света, осем слънца, осем части на денонощието, осем чакри. За исляма престолът, управляващ света, се поддържа от 8 ангели, съответстващи на 8-те световни посоки. За японците числото 8 също е важно, а небето има 8 богове. В основата на китайската нумерология стои даоистката традиция, отразена във великата Книга на промените “И Дзин”. В китайската културна традиция числото 8 е олицетворение на просперитет, благополучие и увереност в бъдещето. То носи в смисъла си и представата за неочаквана съдба и съдбовен момент. За китайците 8 е цялост, пълнота и успех. “Ба-гуа” – това са 8 триграми и двойки противоположности, които обикновено са разположени в кръг и символизират времето и пространството, както и радостта от човешкото съществуване. По изказ щастливите числа са близки до думи с позитивен смисъл. От всички положителни числа за най-добри се смятат 6, 8 и 9. Китайската дума за числото 8 по звуков състав е сходна с думата за просперитет и богатство, както и с думата “съдба” в положителния смисъл, т.е. шанс, късмет. Числото 88 е близо до думата “щастие”, чийто йероглиф се използва за украса на входовете на къщите и магазините. Числото 8 прилича на “умножение” на китайски и съвсем логично предизвиква представата за изобилие. За съжаление аз не съм 8-ца.

На 27 февруари 1879 г. - изработен е мемоар на Учредителното събрание против Берлинския договор, изпратен до Великите сили. Учредителното събрание е свикано на 10 февруари 1879 г. в Търново за обсъждане и приемане на първата българска конституция. Състои се от 229 депутати, от които 117 са включени по право, 24 са назначени от императорския комисар княз А. М. Дондуков-Корсаков и 88 са избрани от населението по един на 10 000 души. Учредителното събрание е открито с реч на княз Дондуков-Корсаков в присъствието на представители на Великите сили, подписали Берлинския договор на 1 юли 1878 г. Главната цел е ревизията на Берлинския договор от 1878 г. По силата на Берлинския договор българската държава е разпокъсана на пет части. 1890 г. - дадена е амнистия за престъпления на чиновниците между 9 август 1886 и 2 август 1887 г. 1907 г. - след убийството на Димитър Петков е съставен нов кабинет на Народнолибералната партия начело с Димитър Станчов. Той остава на тази длъжност до 3 март същата година. 1921 г. - в София пристига Междусъюзническата контролна комисия в състав: граф Шеризе от Франция, Колвин от Великобритания и принц Боргезе от Италия. За български комисар към комисията е назначен Райко Даскалов (на снимката) с помощници Михаил Савов, Никола Стоянов и Крум Попов. 1936 г. - под натиска на властите съюзът "Добруджа" се саморазпуска, но местните дружества продължават да съществуват и Софийското дружество поема ръководните функции от май същата година. 1945 г.- э България със закон е въведена Правописна реформа. 1947 г. На 27 и 28 февруари Общото събрание на БАН приема нов Устав на академията, основан на приетия по-рано Закон за БАН. Новият Устав влиза в сила на 1 март същата година. Родени: 1915 г. Димитър Константинов Сагаев- композитор. Сагаев твори във всички области на музикалното изкуство: симфонично, вокално-инструментално, музикално-сценично, камерна музика, филмова музика, театрална музика, песни. Той получава музикалното си образование в Държавната музикална академия в София като ученик по пиано на професор Панчо Владигеров. Сагаев работи като военен капелмайстор и учител, а по-късно заема отговорни постове в Радио София, в Комитета за култура и др. Една от най-важните тенденции в творчеството му е патриотичната тематика. Автор е на 5 симфонии, между които Втора - “България да пребъде”, Трета - “Хан Аспарух”, Четвърта - “Самарското знаме”, симфоничните поеми “София”, “Полиелей на българката”, “Априлските камбани 1976”, ораторията “В името на свободата”, кантатата “Шипченската епопея”, оркестрови пиеси, инструментални концерти (за цигулка, за 2 цигулки, за виолончело, за фагот и др.), 7 струнни квартета и др., оперите “Под игото” и “Самуил”, балетите “Мадарският конник” и “Орлов камък”. Професор е в Българската държавна консерватория. 1926 г. Златина Тодева, известна като Мама Злата, актриса родена е в Стара Загора. Има изиграни над 200 роли в театъра и киното. Работила е в театрите в Стара Загора, Пазарджик, Димитровград, Хасково, Пловдив и Смолян. Учи в школата на Мара Шопова - майката на Наум Шопов, после - в класическа гимназия. Първата ѝ роля, дадена от художествен съвет, е Клара в пиесата на Бърнард Шоу "Пигмалион". Известна е с множество филми, сред които "Хайка за вълци", „Мила от Марс", „Рапсодия в бяло", „Опашката на дявола". За моноспектакъла "Забравени от небето" Съюзът на артистите в България ѝ присъжда награда за най-добра женска роля. Незабравими са ролите ѝ в "Анатомия на крайното" и "Черепът на жената на гробаря". Има "Аскеер" и много национални награди и държавни отличия, сред които награди от национални прегледи: на Профсъюзите 1985 г. за ролята на Неда в "Обещай ми своето минало" от П. Анастасов; годишната награда на САБ 1986 г. за най-добра женска роля - майката в "Животът това са две жени" от Стефан Цанев, два ордена Кирил и Методий II степен, Заслужил артист 1986 г. Умира на 13 април 2007 г. 1927 г. Генчо Генчев - режисьор, работещ в сферата на драмата и криминално-психологическото кино: "Маргаритка" (1960 г.), "На тихия бряг" (1963 г.), "До града е близо" (1965 г.), "Цитаделата отговори" (1970 г.), "Двойникът" (1970 г.), "Къде живееш" (1983 г.), "Подарък в полунощ" (тв, 1988 г.), "Черните рамки" (тв, 1989 г.).

Мисъл на деня - 27 Февруари 2009 г. „Мъчно се живее по законите на човешкия порядък, понеже са много и неустановени. В Божествения порядък има само един закон – законът на Любовта. Който има Любов, няма противоречия; който няма Любов, има противоречия, той се ръководи от човешки закони. В който порядък живееш, трябва да спазваш неговите закони, а това става само чрез Любовта. Порядъкът като сбор от закони и правила подразбира вътрешно прилагане. Ако се прилагат само външно, натъкваме се на нещо механическо.” Из Двата порядъка, УС, 6 октомври 1935 г.

На 26 Февруари: През 1808 г. българският пратеник в Русия Иван Замбин представя в Руското външно министерство пълномощно, подписано от Софроний Врачански. Според пълномощното той може да действа пред официалните руски власти "от името на всичките му съотечественици". Иван Замбин връчва и обръщение до руското правителство, както и кратка съпроводителна записка. През 1883 г. е обнародван Екзархийският устав, приспособен в Княжеството. Възстановяват се църковните настоятелства и се регламентира съставянето на Свети синод в Княжеството. Законопроектът за Екзархийския устав е приет на Архиерейски събор на митрополитите от Княжеството в София на 21 - 30 ноември 1880 г. През 1897 г. влиза в сила Закон за задграничните паспорти и билети. През 1907 г. министър-председателят Димитър Петков е застрелян до Орлов мост в София. Атентаторът се оказва Александър Петров, който работи като счетоводител в клона на Земеделската банка във Видин, но е уволнен на 9 февруари 1907 г. На 26 февруари 1907 г., след неуспешни опити да получи протекции от министър Николай Генадиев, Александър Петров си купува револвер и причаква министър-председателя Димитър Петков в Борисовата градина. В резултат на стрелбата по премиера и тримата министри, които са с него, Димитър Петков умира след минути, Николай Генадиев е леко ранен в дясната ръка, а финансовият министър Лазар Паяков и Михаил Савов се разбягват. Убиецът е заловен и прави веднага пълни самопризнания, които са потвърдени и от свидетели. През 1945 г. с наредба-закон е възстановен Висшият учебен съвет към Министерството на народното просвещение. В него участват 85 души, избрани от учителските колегии в страната. Първата му сесия започва на 28 май 1945 г. и на нея се обсъждат радикални промени в системата на образованието. През 1988 г. в периода 24 - 26 февруари в Белград се провежда конференция на външните министри на балканските държави. България и Турция подписват първия от близо четири години протокол за подобряване на двустранните отношения. Предвидени са мерки за активизиране на търговията, за събиране на разделените семейства. През 2000 г. на 26 и 27 февруари се провежда 11-та конференция на СДС. Докладът на Иван Костов е силно критичен. В него е осъдено високомерието и арогантността на някои лидери на СДС. Заявено е, че трябва да се прекрати лобирането за частни и групови интереси, че предварителните избори са изкористени и трябва да се търси друга форма за номиниране на депутати, и че острите атаки срещу ДПС са били грешка. Родени: През 1860 г. - Стилиян Ковачев - генерал от пехотата. През Балканската война командва последователно Родопския отряд и 4-а армия. През 1913 г. е назначен за военен министър, а през Първата световна война е началник на Главното тилово управление. През 1877 г. - Христо Ганчев - български драматичен артист. Съпруг е на Адриана Будевска. Играе ролите на Подколесин (в "Женитба"), Арпагон (в "Скъперникът"), Симеонов-Пищик (във "Вишнева градина"), Раксин (в "Към пропаст"), Осип и Градоначалникът (в "Ревизор"), Македонски (в "Хъшове") и др. През 1861 г. - Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мари Сакс Кобург Гота - български княз от 1887 до 1908 г., от 1908 г. е цар. Основател е на Кобургската династия в България. Завършва военно училище и служи като офицер в един от гвардейските кавалерийски полкове на австро-унгарската армия. Избран за български княз от III ВНС. Встъпва на престола на 2 февруари 1887 г. Изборът му не е признат от Русия и останалите европейски страни. С помощта на министър-председателя Ст. Стамболов се утвърждава като суверенен български княз. На 2 февруари 1896 г. престолонаследникът княз Борис Търновски е покръстен в източноправославната вяра. Негов кръстник е руския император Николай II, представен от княз Голенишчев-Кутузов. След този акт Русия признава княз Фердинанд. Скоро след това е признат от всички европейски държави. На 22 септември 1908 г. провъзгласява независимостта на България. Първите години от управлението му се характеризират с бурно икономическо развитие и укрепване на политическия авторитет на българското княжество. През 1913-1915 г. под влияние на Фердинанд I българската външна политика се ориентира към австро-германския блок, към който се присъединява България през 1915 г. Междусъюзническата (1913 г.) и I световна война (1914-1918 г.) довеждат страната до 2 национални катастрофи. При сключването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. Антантата поставя задължително условие Фердинанд I да се откаже от българския престол и да напусне България. На 3 октомври 1918 г. той абдикира в полза на сина си Борис III. През 1928 г. - Стефан Власков - български критик и журналист. Един от интерпретаторите и популяризаторите на американското кино в България. Власков е сред съставителите на илюстрования тритомник "В света на киното" (1982-1983 г.), в който е автор на очерците за гангстерския филм, за приключенския филм, за уестърна, за филма на ужасите, за киното на САЩ, за британската филмова школа и за свободното английско кино. През 1932 г. - Теодор Делчев Димитров - български дипломат. През 1955 г. Димитров завършва славянска и романска филология в Университета в Букурещ, през 1957 г. Библиографския институт "Елин Пелин" в София, а през 1978 г. Женевския Институт по международни отношения. През 1958 г. той печели конкурса за работа в ООН в Женева и се издига до заместник-директор на библиотеката на ООН. Напуска организацията през 1992 г. Димитров извършва исторически проучвания по македонския въпрос. Помага на България с документи, организира на свои разноски рекламни сбирки за страната ни и конференции по балканските проблеми в дома си в Жеж. Цялото си имущество - включително имоти в Швейцария и Франция, безценна колекция от 50 хиляди тома и документи - Димитров завещава на българската държава. Автор е на 15 книги, някои от тях са: "Сборник с документи на ООН “Жалбите на Македония” (1919-1939 г.)" (издаден 1979-1980 г.), книга за Макгахан (1977 г.) и др. Починали: През 1925 г. - Георги Скрижовски (псевдоним на Георги Иванов Радев) - български революционер, участник в македоно-одринското националноосвободително движение. Скрижовски завършва Серското педагогическо училище. Като ученик влиза във ВМОРО, след което учителства в редица села на Егейска Македония. Ръководител е на революционната организация в Драма. Четник е в четата на Илия Кърчовалията, по-късно е секретар на четата на Яне Сандански, с която участва в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. След въстанието, през 1905 г. е избран за разложки околийски войвода. Една година по-късно е избран за член на Серския окръжен революционен комитет . Участва във войната (1912-1913 г.) като войвода на чета в тила на противника и в Първата световна война (1915-1918 г.) с Македонската дивизия. След 1919 г. Скрижовски става член на ВМРО. Оттогава започва да прокарва в македонското революционно движение идеите на Коминтерна, за което е наказан със смърт от ВМОРО. През 1971 г. - Неофит Видински със светското име Никола Митев Караабов - български висш духовник. Става монах през 1891 г. Завършва Петербургската духовна семинария (1896 г. ) и Петербургската духовна академия (1900 г.). В периода 1900-1902 г. е протосингел в Сливен, през 1902-1905 във Видин, а през 1905-1906 г. в Св. Синод в София. Ректор е на Софийската духовна семинария от 1906 г. до 1912 г. През 1909 г. Неофит Видински е ръкоположен за епископ. Той е един от редакторите на "Църковен вестник". Избран е за видински митрополит през 1914 г. Председателства Църковно-народния събор (1922-1923 г.). От 1921 г. до смъртта си е член на Светия синод, от 1930 г. до 1944 г. е негов наместник-председател. Обявява се в защита на евреите в България по време на Втората световна война. Автор е на богословски съчинения и книгата "Видинска епархия" (1924 г.). През 1959 г. - академик Стоян Маринов Романски - български славист, създател на съвременната българска лексикография. Завършва гимназия в София през 1900 г. и славянска филология в Софийския университет през 1905 г. Специализира в Лайпцигския университет при немските езиковеди А. Лескин и Г. Вайганд (1905-1907 г.). През 1907 г. Романски защитава докторска дисертация на тема "Поучението на влашкия воевода Нягое Бесараб до сина му Теодосий" (1908 г.). Доцент е по славянско езикознание и етнография в Софийския университет от 1909 г., Извънреден професор от 1915 г. в Софийския университет и ръководител на Катедрата по българска и славянска етнография (1922 г.). Романски е ръководител на Катедрата по славянско езикознание и главен уредник на Славянски институт при Софийския университет през 1934-1947 г. Пръв директор е на Института за български език при БАН (1947-1951 г.) и ръководител на Секцията за български речник към института (1951-1958 г.). Пръв директор на Етнографския институт с музей при БАН (1949-1958 г.). Член е на Българския археологически институт от 1922 г., на научното дружество в Букурещ и на Славянския институт в Прага. Съчинения: "Разпространение на власите между Тимок и Морава и на цинцарите в Македония" (1917 г.), "Добруджа във връзка с въпроса за Дунава като етнична граница между българи и румънци" (1918 г.), "Българите във Влашко и Молдова" (1930 г.), "Българи в образите на Феликс Каниц" (1939 г.), "Полска книжовна реч в образци" (1941 г.), "Чешка книжовна реч в образци" (1942 г.), "Старобългарски език в образци" (1945 г.). През 1997 г. - Христо Дамянов Огнянов - български поет, емигрант, публицист и народовед. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет. Работи във в."Зора" (1937 г.) заедно с Д. Крапчев, Й. Бадев, Д. Талев. От 1939 г. Огнянов е коректор на "Зора" в Берлин. След войната живее в емиграция, работи като журналист и публицист в Германия, САЩ, Италия и Австрия. Защитава докторат по право в Инсбрук и следва славистика в Мюнхен и Сиракюз, щат Ню Йорк, където е лектор по български език. Изнася поредица беседи по радио "Свободна Европа", под псевдоним Борис Босилков, за българска история, публицистика, езикознание и библиография. Удостоен е с папска грамота и апостолически благослов (1980 г.) от папа Йоан Павел II. През 1992 г. посещава България във връзка с 80-годишнината си. Огнянов е носител на Златен медал и диплом от Международната академия на изкуствата в Париж. Автор е на книгите "Южни ветрове" (стих., 1938 г.), "Пътешествие" (стих., Мюнхен, 1954 г.), "Превъплъщения" (стих., Мюнхен, 1978 г.), "България" (Нюрнберг, 1967 г.), "Асизки сонети" (стих., Мюнхен, 1976 г., предговор от П. Увалиев), "Зюдвинде" ("Южни ветрове", на немски, 1978 г.). След 1989 г. негови творби и интервюта са отпечатвани в различни периодични издания в България, включително в сборника "Автономията живот (Диалози с бележити българи в чужбина)", в антологията "Зорница в сърцата (българско поетично слово)" и др.

Мисъл на деня - 26 Февруари 2009 г. „Днес от всички хора се изисква молитва. Защо е нужна молитвата? Понеже те се намират на границата на един несигурен свят, където всеки момент стават промени в реда и порядъка. Идват дни на скърби и страдания, за които Писанието казва, че Слънцето, звездите и Луната ще потъмнеят. Това означава, че всички религиозни схващания, всички религиозни вярвания ще изгубят смисъла си; светската власт ще се помрачи, ще изгуби своята сила. Ето защо окултните ученици трябва да работят върху себе си, да се облекат в броня, в шлем – да издържат на тази вълна на страдания и изпитания, през която ще мине цялото човечество. Тази броня не е нищо друго освен Любовта.” Из Забравената дума, ООК, 27 април 1927 г.

На 22 февруари 1887 г. — Екзекутирани са участниците в офицерския бунт срещу регентството и правителството 1897 г. — Държавата въвежда задължителен депозит от всички печатни произведения в народните библиотеки в София и Пловдив 1899 г. — Статутът на българското дипломатическо представителство в Белград е изравнен с този на независимите държави 1928 г. — Поставя се началото на българския балет със спектакъла „Копелия“ от Леон Делиб в хореографията на Анастас Петров. 1943 г. — България сключва договор с Германия за поетапна депортация на българските евреи в концентрационни лагери 1945 г. — Вселенската патриаршия в Цариград отменя Схизмата против Българската православна църква и провъзгласява автокефалността й 1991 г. — Приет е законът за аграрна реформа — връщане на земята на бившите й собственици 1997 г. — Учредена е политическата формация Българска евролевица 1999 г. — Подписана е българо-македонска декларация за уреждане на езиковия спор между двете държави Родени: 1899 г. — Дечко Узунов, художник. Един от най-изявилите се български художници от 30-те и 40-те години на 20-и век, с богата емоционалност и артистичен живописен почерк. Работи в областта на всички жанрове. Своето художествено дарование проявява предимно в портрета, фигуралната композиция и пейзажа. Обогатява нашето портретно изкуство с ценни творби. Член е на Бюрото на Националния комитет за защита на мира (26 април 1955 - 11 юни 1962). Президент (1976-1979) и от 1979 г. е почетен президент на Межданародната асоциация за пластични изкуства. Съосновател е на дружество "Родно изкуство" (1919), ректор (1945-1950) на Държавната художествена академия (от 1995 г. Национална художествена академия), председател е на Съюза на българските художници (27 март 1965-23 юни 1970), депутат в 5-ото Народно събрание (1966-1971). На 2 юни 1997 г. ЮНЕСКО включва името му в списъка на световноизвестните личности за 1998-1999 г. по повод 100-годишнината от рождението му - първият български художник, на когото е оказана такава чест. Дечко Узунов “Невяста” 1910 г. Димитър Димитров (Факира Мити) – илюзионист. Баща на естрадния певец Емил Димитров. Гастролира с цирк "Олимпия" на Лазар Добрич. С мадам Сиси създават уникалния дует Мити. Единственият българин вентролог (изкуство да се говори със стомаха). Създава вантроложкия номер "Иванчо и Ганчо". Има над 12 000 спектакъла. Получава наградата златен "Народен орден на труда". Факира Мити е почетен член на Клуба на илюзионистите в България. 1950 г. — Христо Карастоянов-, писател. Христо Карастоянов - Дядото е роден на 22.02.1950 г. в Тополовград. Живее и се опитва да работи в Ямбол. Прозаик, драматург, поет с китара. Член на Съюза на българските писатели. Хоби: да рисува карикатури (участвал е в няколко международни салони на карикатурата). Първата му самостоятелна книга "Пропукан асфалт" (1981) е отличена с една от наградите на "Южна пролет" в Хасково, а "Записки по исторически наивизъм" (1999) получава наградата на СБП за 2000 г. Печелил е наградата "Чудомир" в Казанлък и "Златен ланец" в конкурса на "Труд", както и голямата награда на "Корпорация Развитие КДА" за романа "Смъртта е за предпочитане" (2003) и голямата награда за кратка проза на Erunsmagazine и LiterNet (2003); през 2004 г. "Аутопия: другият път към ада" е номиниран за роман на годината от Фондация "Вик". Автор е на 18 самостоятелни книги - белетристика, документалистика и публицистика, три романа, както и на тетрадка със стихове. Освен това е редактирал много книги, главно на млади автори и дебютанти. Две от тях ("Първа" на Елица Великова и "Кинематографът в Бургас" от Йорданка Ингилизова също са награждавани на "Южна пролет"). Понеже е бил драматург (и директор) на ямболския куклен театър - прописал е и пиеси. Негови работи за куклен театър са поставяни по сцените на Ямбол, Хасково, Русе... "Снесени от вихъра..." е първият му опит за "възрастна" драматургия. Починали: 1907 г. — Димитър Пандуров, революционер. Димитър Пандуров или Панджуров или Панджаров, наричан Митре Влаха, Митре Влаот или Митре Влашето, е войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. 1918 г. Панайот Иванов Хитов - хайдутин и четнически войвода, деец на национално-революционното движение. Роден е през 1830 г. в Сливен. През 1858 г. влиза в четата на сливенския войвода Георги Трънкин, а след неговата смърт я оглавява. През април 1864 г. се отправя за Белград, за да събере четници. Поради забраната на сръбското правителство за формиране на българските чети на негова територия, Хитов се прехвърля тайно със свои четници в български земи и се установява в Западна Стара планина. През пролетта на 1866 г. се прехвърля във Влашко и влиза във връзка с Г. С. Раковски. Включва се в създадената от него революционна организация “Върховно народно българско тайно гражданско началство”. През пролетта на 1867 г. участва в организирането на чети и на 28 април с около 30 души (със знаменосец В. Левски) преминава р. Дунав близо до Тутракан. Целта е да се установи настроението и готовността на българския народ за борба. Насочва се към Стара планина и се установява в Котленския балкан, а после в Сливенско. Свързва се с останалите живи четници от разгромената чета на Филип Тотю и заедно се прехвърлят в Сърбия. Участва във формирането на Втора българска легия (1868 г.) в Белград. Избран е за член на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Присъства на общото му събрание в Букурещ (1872 г.), поддържа връзки с комитетски дейци в български земи. През август 1873 г. разработва подробен план (останал нереализиран) за дейността на БРЦК, който представлява синтез между четническата тактика на Г. С. Раковски и тактическите разбирания на В. Левски. Председателства Общото събрание на БРЦК през 1875 г., което взема решение за вдигане на Старозагорското въстание. Не участва непосредствено в него и в Априлското въстание 1876 г., но се включва активно в Сръбско-турската война същата година. След обявяването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) се явява като доброволец. След преминаването на р. Дунав от руски войски е привлечен в щаба на Предния отряд, командван от ген. Й. В. Гурко. След освобождението на България е околийски началник в Сливен, след това се установява в Русе. Взема участие в Сръбско-българската война (1885 г.). Избиран е за народен представител. Поради откритите си русофилски позиции си спечелва неприязненото отношение на княз Фердинанд I и на Стефан Стамболов. Автор е на “Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български стари и нови войводи” (1872 г.). Около 1880 г. оставя в ръкопис “фамилиарни бележки”, които допълват издадените вече мемоари. 1974 г. Йордан Стефанов Стратиев - поет и преводач. Роден е на 21 март 1898 г. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1921 г.). Дипломатически чиновник е в Румъния, Югославия, Белгия, Чехословакия, Австрия. Член е на Съюза на българските писатели. За пръв път печата през 1917 г. в сп. “Общ подем”. Сътрудничи на “Българан”, “Вестник на жената”, “Златорог”, “Септември”. Единствената му стихосбирка е “Велики петък”, излязла след погрома на Септемврийския селски бунт (1923 г.). Превежда от руски и от румънски език. 1992 г. Петър Николов Динеков - литературен историк През 1933 г. Динеков завършва славянска филология в СУ “ Св. Климент Охридски” . Специализира във Варшава (1934-1935 г.). От 1945 г. е професор по български език и литература. Член-кореспондент е на БАН от 1947 г., академик от 1966 г. Динеков е заместник-ректор на Софийския университет в периода 1962-1964 г. Ръководител е на катедрата по българска литература и на секцията по българска литература до Освобождението в Института за българска литература при БАН. Директор е на Института по фолклор към БАН от основаването му. Динеков е активен сътрудник на литературния периодически печат. Научните му интереси обхващат цялостното развитие на българска литература и българския фолклор. Негови съчинения са "Българска лирика. Антология" (1940 г. ), "Първи възрожденци" (1942 г.), "Българска народна поезия" (1949 г.), "Стара българска литература. Ч. I и II" (1950 г. и 1953 г.), "Литературни образи" (1956 г.), "Български фолклор. Т. I" (1959 г.), "Възрожденски писатели" (1962 г., 2 издания 1964 г.), "Литературни въпроси" (1963 г.) "Старобългарски страници. Антология" (1966 г.; 1968 г.), "Из историята на българската литература" (1969 г.), "Между свои и чужди" (1969 г.), "Историческа съдба и съвременност" (1972 г.), "В света на Христо Ботев" (1976 г.), "При изворите на българската култура" (1977 г.), "Между фолклора и литературата" (1978 г.), "Похвала на старата българска литература" (1979 г.), "В живота и литературата" (1982 г.), "Литература и култура" (1982 г.), "По следите на българската литература и наука" (1988 г.), "Проблеми на старата българска литература" (1989 г.), "Стойко Стойков" (1993 г.) и др.

Moлитвен наряд за начало: Добрата Молитва Препоръчително е да прочете 15-та глава от Евангелито на Йоан Беседа: Свидетелството на Духа Mолитвен наряд за край: Господнята Молитва

На 19 февруари Днес се навършват 136 години от обесването на Васил Левски На 19 февруари (6 февруари стар стил) 1873 г. е изпълнена смъртната присъда, тогава в покрайните на София. Днес, мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на столицата, където е издигнат негов паметник. Васил Левски (Васил Иванов Кунчев) е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя - Христо и Петър - и две сестри - Ана и Марийка. Васил Левски е известен още с прозвищата си "Дякона", "Апостола" и се счита за идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Левски учи във взаимно училище в Карлово. От 1855 г. е послушник при вуйчо си архимандрит Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 24 ноември 1858 г. приема монашеството под името Игнатий, а през 1859 г. става дякон. По-късно (1861 г.) обаче под влияние на Георги Раковски, Левски захвърля расото и се посвещава на революционното дело. През 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост си получава прозвището Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. Отказва се от монашеския сан през 1864 г и до 1866 г. е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това (до 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. През 1867 г. е знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (1867 - 1868). След разтурянето й прави опит да премине в България с чета, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. След освобождението си се установява в Румъния. В края на 1869 г. участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО - "Привременно правителство в България". На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак, Левски е против, но не успява да наложи идеята си. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. обаче е заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). През 1882 г. Положен е основният камък на храм-паметник “Св. Александър Невски”. Църковният храм е издигнат в София от българския народ в знак на признателност към руския народ за освобождението му от османска власт. Основният камък е положен на 19 февруари 1882 г. Строителството му е извършено през 1904-1912 г. по проект на А. Н. Померанцев в сътрудничество на руски и български архитекти. Построен е по образец на византийските катедрали в Русия от втората половина на XIX в. Заема площ от 2600 кв. м. На куполите му са поставени 12 камбани, най-голямата от които има диаметър на отвора 3 м и тежи повече от 11 т. Изографисан от български и руски живописци, сред които А. А. Киселов, В. М. Васнецов, Ив. Мърквичка, А. Митов и др. Осветен е през септември 1924 г. През 1951 г. е обявен за Патриаршеска катедрала. През 1901 г. Съставено е първото в българската история коалиционно правителство на малцинството от Демократическата и Прогресивнолибералната партия начело с Петко Каравелов (на снимката). То управлява с парламентарната подкрепа на Народната партия и БЗНС. През 1945 г. На процес в Щип са осъдени на смърт, “сътрудниците на българската власт”: Добре Иванов, Мане Иванов, Антон Ковачев, Благой Ципушев - всички от Щип и Ангел Ефтимов, Емануил Пешев, Трифон Евтимов - от Виница. През 1949 г. Националната конференция на Народния съюз "Звено" взема решение да прекрати самостоятелното съществуване на партията и членовете й да се влеят в Отечествения фронт. С този акт "Звено" престава да съществува като самостоятелна политическа организация. През 1951 г. Състои се премиера на филма "Тревога" на режисьора Захари Жандов и сценариста Анжел Вагенщайн по едноименната пиеса на Орлин Василев. Това е първият филм на антифашистка тема. През 1992 г. С указ на президента за главен прокурор е назначен Иван Татарчев. Родени: През 1881 г. Константин Константинов Соларов - офицер, генерал от пехотата. През 1901 г. завършва Военното училище в София. Девет години по-късно завършва и Военна академия в Торино, Италия. Като млад офицер служи в Лейбгвардейския ескадрон. През Балканската война (1912-1913 г.) служи в щаба на 6-та пехотна дивизия, в щаба на Пета армия, а после в щаба на Съединените армии. От 1913 г. до 1915 г. е преподавател по военна история във Военното училище. През Първата световна война е началник-щаб на 3-та и 6-та пехотни бригади, а по-късно служи в щаба на конната дивизия. След войната служи в Министерството на войната като командир на 5-та пехотна Дунавска дивизия и начело на Трета инспекционна област. През 1926 г. е произведен в чин генерал-майор, няколко години по-късно и генерал-лейтенант. Известен писател, публицист и член на Съюза на учените. Има много публикации и книги в областта на военната психология и педагогика. През 1897 г. Йордан Стубел (псевдоним на Й. Иванов Бакалов) - писател. През 1930 г. заедно с Г. Константинов и Н. Фурнаджиев редактира литературен седмичник “Съвременник”. В продължение на няколко години е главен уредник на литературно-художествения отдел при Радио София. За пръв път печата през 1914 г. в списание “Смях”. Сътрудничи на списанията “Листопад”, “Везни”, “Златорог”, “Сили”, “Общ подем” и др. Негови съчинения са “Съдба” (1925 г.), “Гост от Бомбай” (1933 г.), “Небесни камбани” (1937 г.), “Златното яйце” (1946 г.), “Листило клонче” (избрани стих. за деца, 1975 г.). През 1953 г. Иван Балсамаджиев - актьор. Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност актьорско майсторство в класа на проф. Енчо Халачев. Започва работа в Драматичния театър във Видин, след това в Перник, театър "Сълза и смях". Ролите, които му спечелват популярност са на краля в "Напразните усилия на любовта", Тартюф в "Тартюф" и др. Иван Балсамаджиев печели Първа награда на прегледа на българска драма и театър през 1977 г. и Трета награда на същия преглед през 1979 г. Починали: През 1901 г. Умира Андроник Димитров Йосифчев – български възрожденец, просветител и учител. Роден е в Охрид през 1816 г., където и умира. През 1908 г. Георги Данчов (Зографина) - живописец, поборник и обществен деец. Близък сътрудник на Васил Левски. Заточен от турското правителство в Диарбекир, откъдето след 3 години избягва в Русия. По време на Руско-турската освободителна война Зографина е в Българското опълчение. След Освобождението участва в Румелийския преврат, член е на Временното правителство в Пловдив. Избиран е многократно за народен представител. Известен като живописец преди Освобождението и в първите години след него. Рисува икони за църквите в Пловдив, Чирпан, Стара Загора, Казанлък, за музеите паметници в Пордим, Горна Студена и др. Оставя живописни портрети на Ботев, Левски, Д. Петков, на пловдивските първенци Х. Гьока и Х. Калчо и др. Изработва литографните портрети на видни личности, а през 1890 г. редактира хумористичния вестник "Таласъм". През 1962 г. Георги Попхристов - деец на националноосвободителните борби в Македония. Завършва Солунската мъжка гимназия и учителства на различни места в Македония. През 1899-1900 г. е член на околийското ръководство на ВМОРО в Леринско. Член е и на Битолския окръжен революционен комитет. По време на Илинденско-Преображенското въстание е ръководител на Леринския район. След неуспеха на въстанието е войвода на чета в Костурско, Леринско и Битолско. След Младотурската революция (1908 г.) се легализира и отново става учител. През 1910 г. е арестуван и заточен в Мала Азия, но успява да избяга. Участва в Балканската и в Първата световна война. През 1925 г. е член на ЦК на ВМОРО (заедно с Ив. Михайлов и ген. Ал. Протогеров). При разцеплението на организацията през 1928 г. заема страната на ген. А. Протогеров. След 1931 г. се оттегля от активна революционна дейност. През 1966 г. Йордан Методиев Ковачев – писател. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1918 г.). Живее в Пловдив, където работи като адвокат. От 1934 г. е председател на групата на провинциалните писатели. Преводач от руски и френски език. Автор е на съчиненията: “Моето утро”, (стих., 1924 г.), “На невидими струни” (стих., 1926 г.), “Искри” (разкази, 1929 г.), “Изпуснати хора” (драма, 1932 г.), “Златни капки” (разкази и легенди, 1934 г.), “На борба с бедността” (1934 г.), “Озарени” (стих., 1938 г.), “Рог жълтици” (комедия, 1945 г.). През 2000 г. Марин Петров Големинов композитор, академик (1989 г.), професор (1943 г.); един от най-изтъкнатите български съвременни композитори (от т. нар. второ поколение). Директор на Софийската народна опера, ректор на Консерваторията. Автор е на публицистични и музикално-научни книги. В музикалното му творчество се открояват оперите "Ивайло" (1959 г.), "Зографът Захарий" (1971 г.), "Тракийски идоли" (1981 г.); балетите "Нестинарка" (1940 г.), "Дъщерята на Калояна" (1974) г.; музикалната приказка "Златната птица" (1961 г.); 3 симфонии, инструментални концерти, вокално-инструментални творби и др. През 1976 г. получава Хердерова награда.

На 15 Февруари: През 1870 г. в Болград започва да излиза в. "Пътник", общообразователен и литературен вестник, редактиран от Божидар Запрянов. През 1878 г. Княз Александър Горчаков изпраща телеграма до ген. Николай Игнатиев, в която настоява да се ускори подписването на мирния договор. През 1918 г. е учреден медал "Червен кръст" в две степени - сребърен и бронзов (златният медал от 1939 година). През 1946 г. за първи път е издаден вестник "Стършел", седмичник за хумор и сатира. През 1982 г. в София се открива юбилейна ретроспективна изложба "100 години Владимир Димитров-Майстора". През 2000 г. България започва преговори по присъединяването си към Европейския съюз. Първите теми са: култура, наука и образование, условия за развитие на малкия и средния бизнес, външнотърговски отношения, национална сигурност. Родени: През 1839 г - Райко (Ксенофонт) Иванов Жинзифов - книжовен и просветен деец от епохата на Българското възраждане. Роден във Велес. Първоначално Райко Жинзифов учи във Велес. Известно време е помощник на Димитър Миладинов в българското училище в Прилеп. Продължава образованието си в Одеса. През 1863 година завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет. Участва в Славянския конгрес в Москва през 1867 година. Член е на Българското книжовно дружество, преподавател в Императорския лицей в Москва през 1873 година. Сътрудничи на различни български и руски периодични издания, пише стихове и разкази, съставя "Пътеводител" на Македония и руско-български речник. Умира на 15 февруари 1877 в Москва. През 1879 г. - Павел Димитров Делирадев - български историк, географ, общественик. Роден вПанагюрище. В София следва политическа икономия, философия, конституционно право и география. През 1903 година основава Общ синдикален съюз на работниците. Участва в македонското освободително движение (лявото крило на ВМОРО). Работи като редактор в различни леви издания, публикува статии за руската революция. Творчеството му е с обем 15 книги върху обществени и социално - политически въпроси. Работи върху проблеми на българската история и география. През 1894 г. - генерал-майор Тодор Кръстев, командир на 28-а пехотна дивизия. Тодор Кръстев е политически и държавен деец, един от видните функционери на Демократическата партия. Министър на правосъдието (16 януари 1908 г.– 5 септември 1910 г.) и на Търговията и земеделието (5 септ. 1910 г. –16 март 1911 г. . През 1923 г. - Евгени Константинов - български писател и сценарист. През 1948 година завършва стоматология в София. От 1963 г. е отговорен редактор и зам.-главен редактор във филмова редакция на Българска телевизия. Издава исторически романи: “Тлееща жарава” (1957 г.), “Дрезгавини” (1960 г.), “Ивайло” (в съавт. с Д. Ангелов), “Покръстването” (1965), “Сватбите на Иван Асен” (1974 г. ); повести и разкази: “Случки край Маториевите гори” (1958 г.), “Гнездата на звездите или притча за сто и един гола, за двама академици, за някаква любовница на шантажист и за сто и петдесет хиляди, които облякоха еднакви дрехи. Сценарист е на игралните филми: “Ивайло. Последният войвода”, “Сватбите на Иван Асен”; на тв филми - “С пагоните на дявола” (в съавторство с К. Кюлюмов), “На всеки километър” (в съавторство с К. Кюлюмов, П. Вежинов, Св. Бъчварова, Г. Марков), “Синята лампа” (в съавторство с Ив. Славков, Б. Герасимов, М. Семов). Починали: През 1923 г. Константин Анастасов Йованович - виенски архитект, българин по произход. Той е роден на 13 януари 1849 г. във Виена. Син е на графика Ан. Йованович. Константин Анастасов Йованович завършва архитектура в Цюрих през 1870 г. Живее и работи във Виена и Белград. В България идва през 1880 година. Проектира сградите на Народното събрание през 1884 г., между 1880 г. –1884г. работи върху проект на гимназията в Лом и през 1884 г. на I мъжка гимназия в София. Автор на изследване за строежа на църквата "Св. Петър" в Рим, публикувано във Виена. През 1934г. - Иван Стоянов Андрейчин - - български общественик, поет, литературен критик, преводач, публицист. Иван Андрейчин е роден на 1 май 1872 г. в Габрово. През 1898 г. завършва литература във Франция. До пенсионирането си през 1927 г. работи като учител в София. Той е един от учредителите и пръв председател на Съюза на българските писатели през 1913 г. В периода 1915 г.-1919 г. живее в Швейцария. Иван Стоянов Андрейчин е теоретик на българския модернизъм и един от първите му представители в поезията. Създава и теоретичен орган на модернизма - сп. "Нов път" през 1907 г. Първите му оригинални творби са със социална тематика - песни, стихотворения, разкази и импресии, събрани в книгата "Навеени мисли", "Първа стъпка", "Любов и мъка". Творчеството му е много голямо и разнообразно по обем - стихове, преводи на стихове и проза от руски и френски автори, оригинални и побългарени разкази, драматични творби, театрални критики, студии върху литературни и езиковедски проблеми, статии за любовта и жената и изключително много рецензии. Сътрудничи на сп. "Дело", "Ден", "Мисъл", "Ново време", "Нов живот", "Художник", "Съвременна мисъл", "Съвременник", "Начало" и др. След Първата световна война взема участие в Международното обединение на писателите "Кларте", основано от А. Барбюс. Съставя различни антологии, особено популярни от които са "Вечеринки и утра" (т. I - IV, 1903 г. –1911г. ; т. I - II, 1930 г. –1931 г.). Издава литературни сборници от преводни разкази, драми, поеми, стихотворения. Превежда произведения на А. С. Пушкин, Н. В. Гогол, М. Метерлинк, Ч. Дикенз и др. През 1967 г. - Симеон Трайчев Радев - български писател и общественик. Роден е на 19 януари 1879 г. в Ресен. Учи в Ресен, Охрид, Битоля. Завършва Галатасарайския лицей в Цариград през 1898 г., където учи френски език и класическата френска литература. Завършва право в Женева през 1902 г. Член е на ВМОРО от 1895 г. Прякото му участие в македонското движение се прекратява след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Участва в Балканската и в Междусъюзническата война. През 1913 г. е член на българската делегация за сключване на мир в Букурещ. Член е на Народнолибералната партия до 1913 г. Първите му авторски опити отразяват борбите на родния му край за освобождение. Като студент сътрудничи на швейцарския печат със статии за положението на населението в Македония. В Женева издава двуседмичен лист на македонските революционери на френски език- "L’Effort" (1900 г.), а в Париж - "Le Mouvement Macedonien" (1902 г.). От 1902 г. до 1912 г. развива активна публицистична дейност. Написва около 1400 публикации, сред които коментари, беседи, памфлети, обзори, интервюта, очерци за личности от цял свят, репортажи за събития в България и в чужбина и др. Основните му творби са: документална историографска хроника "Строителите на съвременна България" - произведение на българска историография и литература, съчиненията: "Д-р Кръстев като литературен критик" (1907 г.); "Строителите на съвременна България" (1910 г.-1911г., т. I - 1911; т. I-II – 1973 г.); "Начала и искания на Народнолибералната партия" (1911 г.); "La Macedoine et la Renaissance bulgare au ХIХ e siecle" (1918 г.); (2 издание на български език "Македония и Българското възраждане през ХIХ в." ч. 1-3., 1927 г. – 1928 г., 3 издание 1943 г.); "La Question Bulgare et les Etats Balkaniques" (1919 г.) в съавторство с Н. Милев); "Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени" (1965 г.); "Ранни спомени" (1967 г.).

Мисъл на деня - 15 Февруари 2009 г. „Чрез притчата за блудния син Христос дава един пример какво трябва да се прави с онези, които не вървят в правия път. Те трябва да се оставят свободни да научат урока си. Когато научат урока си, тогава те ще се върнат сами при Бога и ще бъдат добри Негови служители. Онзи син, който бил постоянно при Баща си, имал голямо мнение за себе си, мислел, че е праведен. Всъщност блудният син имал по-високо съзнание. Той имал по-голяма любов от първия и когато се върнал при баща си, дошъл с голямо смирение и готовност да работи като един от неговите слуги.” Из Мъртав бе и оживя, загинал бе и намери се, 5-та НБ, 31 октомври 1937 г.

На 14 февруари Днес се празнува: Трифон Зарезан - Ден на лозаря. Посветен е на труда и любовта на българите към лозата, гроздето и виното. За първи път започва да се чества официално през 1962 г. на деня на Свети мъченик Трифон. С ПМС 20/1962 г. е обявен за професионален празник на лозаря. С ъвеждането през 1968 г. на Григорианския календар от Българската православна църква църковният празник се отбелязва на 1 февруари, а Денят на лозаря - на 14 февруари. Според българския обичай в празничния ден селските стопани излизат на полето и зарязват няколко пръчки, поливат корените на лозата с вино. Кулминацията на празника е избирането на "цар на лозята" - обикновено някой добър стопанин, който се смята за късметлия, за да може по време на неговото "царуване" да се роди обилен плод. Свети Валентин - известен е като католическия празник Ден на влюбените. Празнуването му датира още от римско време и е свързано с езически обичаи в чест на боговете Пан и Юнона. Чества се в деня на християнския мъченик св. Валентин, обезглавен на 14 февруари 269 г. 1921 г. В София е учреден Съюза на артистите в България. Родени: 1909 г. акад. Ташо Ташев, български гастроентеролог. Починал през 1970 г. 1910 г. Тинка Краева е българска оперетна актриса. Заедно с Мими Балканска и Коста Райнов е част от златното поколение на българския музикален театър. От 1929 -а е на сцените на Кооперативния театър, театър "Одеон", Художествения оперетен театър, Народната оперета и Държавния музикален театър "Стефан Македонски", на които изпълнява над 200 характерни роли - Пипси ("Ева" от Ф. Лехар), Гана ("Айка" от П. Хаджиев), Аделаида ("Птицепродавецът" на Целер) и др. Починали: 868 г. Св. Константин - Кирил Философ, книжовник, основоположник на славянската писменост и книжнина, апостол и първоучител, организатор на славянска просвета и църква. Константин (монашеско име Кирил, което приема малко преди смъртта си) получава образованието си в Магнаурската школа в Цариград, където преподават най-известните византийски учени (там е наречен Философ). Неговата голяма култура и ерудиция, дарбата му да води спорове по различни теософски въпроси са причината да му бъдат възложени важни политически мисии. През 851 г. е изпратен при сарацините в Арабия, където води диспути с представителите на исляма, в които се откроява с полемична и ораторска дарба. През 858-859 г. византийският император изпраща братята Кирил и Методий при хазарите с политическа мисия. В Херсон Константин има възможност да общува с руски славяни и да учи техния език. През 861 г. заедно с брат си Методий се завръщат в Цариград, но скоро са изпратени и при западните славяни с Моравската мисия (863 г.). Владеещи добре езика на южните (българските) славяни, Константин-Кирил и Методий отиват във Великоморавия по молба на княз Ростислав, за да изградят там славянска църква със славянско богослужение на понятен за народа език. Чрез тази мисия се цели да се ограничи немското политическо, културно и църковно влияние. За тази цел Константин-Кирил създава нова азбука, т. нар. глаголица, като се съобразява с нуждите на славяните да ползват познатите им и разпространени латински и гръцки азбуки. За основа взема гръцкото писмо и създава специални знаци, които отговарят на специфичните звукове в славянския език. След това двамата братя превеждат на т. нар. старобългарски език най-необходимите за богослужението книги. В Моравия Константин Кирил-философ и Методий развиват усилена просветна дейност, но срещат и силния отпор на немското духовенство. В Моравия при изключително трудни условия братята работят около 3 год., след което решават да заминат за Рим. По пътя правят престой в славянското княжество Панония, където по това време управлява Коцел, а във Венеция вземат участие в църковен събор. На събора Константин защитава делото си пред триезичниците, като с ораторска дарба обосновава правото на славяните да имат писменост на родния си език. В Рим братята пристигат през 867 г. и поставят изключително важни за българската история искания пред папа Адриан II. Сред тях най-важното е да се разреши богослужението на славянски език и съответно техни ученици да бъдат ръкоположени за свещеници. Умела дипломацията е и искането един от братята да бъде издигнат за епископ и той да управляват Моравската и Панонската църква без външна намеса - директно подчинен на папата. По стратегически съображения (да не попаднат западните славяни под влиянието на Византия) Адриан II удовлетворява исканията; в римската църква “Св. Петър” е отслужена литургия на славянски език. По това време (началото на 869 г.) Константин се разболява и малко преди смъртта си приема монашеското име Кирил. Неговото дело продължава Методий. Тържествено е погребан в римската църква “Сан Клементе”. В България денят на Кирил и Методий се почита като национален празник на 24 май. 1916 г. Петко Ю. Тодоров писател, известен най-вече като автор на идилии и драми. Пише още и поезия. Автор е на драмите Зидари (1902, Първите (1907) и Змейова сватба (1910). 1944 г. Гено Киров (Гено Киров Генов), български актьор. Роден през 1866. Един от основоположниците на рецитаторското изкуство в България.

Мисъл на деня - 14 Февруари 2009 г. „Хората имат крива представа за светийството. Те мислят, че за да станеш светия, трябва да се откажеш от живота, от яденето, от обличането с хубави дрехи. Значи светията трябва да ходи бос и окъсан, да не си дояжда, да живее като аскет, да гледа постоянно към земята – да не се изкуси от някоя жена. Това не е светия. Светията има право да се храни и облича добре, да има жена и деца. Не е забранено и на светията да се жени.” Из Причини за страданията, УС, 29 декември 1935 г.

„Казвате: за да се освободи човек от неблагоприятните условия на живота, той трябва да вярва. – Ако вярва, добре; ами ако не вярва, как ще се излекува? Кой човек вярва днес? – Само онзи, който има няколко стотици хиляди лева или няколко милиона в банката. Този човек казва: аз вярвам, имам вяра и в Бога, и в живота. Той вярва, защото има някакъв обект в ума си. Вярата на съвременните християни всякога подразбира някакъв обект. Те нямат онази чиста, кристална, отвлечена вяра – вяра без обект. Например, някой човек няма пари, но има един добър приятел, на когото разчита. Значи, той все има малка надежда на него. Друг човек няма къща, няма материални богатства, но има дъщеря и син, на които разчита – в тях е неговата вяра. Чиста, абсолютна вяра има онзи човек, на когото ръцете и краката са свързани, и при това е глух, ням и сляп и седи той, уповава само на Бога и Нему се моли. Дойде ли човек до тази вяра, той започва сам да се развързва и то отвътре, а не отвън. Истински учен е човекът на чистата, абсолютна вяра, който сам развързва възлите си един по един. Човекът на абсолютната вяра е герой и силен, защото се развързва сам - отвътре. Слабия човек други го развързват, и то отвън. Силният трябва да помага на слабия. “ Из „За тяхното неверие“, НБ, 9с, 2т, София, 1930 г.

„Трето качество, което характеризира човека, като истински човек, е справедливостта. При това, за да се застъпи човек за известна Истина, той трябва да бъде смел. Страхливите хора не могат да бъдат справедливи. Човекът на Истината, на Правдата, предполага абсолютно безстрашие. На страхливия човек не може да се разчита. Дойде ли до някое опасно място, той веднага ще избяга.“ „Йоан казва: „Ако не се родиш от вода и Дух". Това значи: ако не живееш в космическото съзнание, няма да влезеш в Царството Божие. Този е изходният път в живота. Първото важно нещо за човека е да бъде справедлив. Имаш ли да даваш някому нещо, ще му го дадеш. Ама имал си всичко десет лева в джоба си – ще му ги дадеш. Щом дойде кредиторът да иска парите си, ще извадиш, каквото имаш в джоба си и ще му го дадеш, а ти можеш и да погладуваш малко. Само по този начин ще опиташ своята сила, своето достойнство като човек.“ Из „Влизане“, НБ, 9с, 2т, София, 1930 г.

„Казвате: апостол Павел е проповядвал някога в миналото Христовото учение. Не, той не е проповядвал само в миналото; той проповядва и сега. Ние не гледаме на Христа и на Неговото учение, като на минало нещо; ние не гледаме на Христа и на учението Му, като нещо, което ще дойде в бъдеще; ние гледаме на Христа и на Неговото учение, като на етично настояще. Казвате за някого: този човек се мисли за нещо по-горе от Христа. Така може да мисли само този, който живее в закона на самосъзнанието. Ръката не може да се отдели от тялото и да каже, че тя седи по-високо от него. Всички трябва да знаете, че съставлявате едно цяло, в което всеки заема своето определено място.“ Из „Влизане“, НБ, 9с, 2т, София, 1930 г.

На 8 февруари През 1868 г. В Солун е проведено "народно събрание", в което участват представители на местните български еснафи и на всички български махали в града. По предложение на Георги Динков събранието решава да се създаде самостоятелна българска община в Солун. Избрано е ръководство от 8 души: Иван х. Лазарев (касиер), Блаже х. Лазов, Йосиф Гешков, Димитър Паунчев, Киряк Държиловец и Трайо Петрович (съветници), Панайот х. Лазов и Стефо х. Василкович (помощници). Ръководството на българската община в Солун е упълномощено от 830 души да ги представлява и да се грижи за "църковно-общественото" развитие и напредък на местното българско население. През 1878 г. Генерал Николай Игнатиев пристига в Одрин, за да ръководи руската делегация в преговорите с Високата порта. През 1903 г. Великите сили одобряват програмата за реформи в Македония, т. нар. Пъдарски реформи. Проектът е изработен след Горноджумайското въстание 1902 г. и има за цел да предотврати ново революционно надигане на християнското население в Македония. За да попречи на намесата на Великите сили във вътрешните дела на империята, султанът бърза да обяви, че започва реформи в европейските владения. Хилми паша е назначен за главен инспектор, който да следи за прилагането на реформите в европейските вилаети. Великите сили не остават удовлетворени от предвижданите от турското правителство мероприятия и изработват нов проект за реформи. Според него с помощта на чуждестранни офицери трябва да се реорганизират турската жандармерия и полиция. Предвижда се заменяне на натуралния десятък с поземлен данък и обособяване на отделен бюджет за вилаетите; в християнските села за пъдари да бъдат назначавани само християни. Турското правителство възприема предложените му реформи, но не ги прилага на практика. През 1910 г. Гласуван е закон за повторното учредяване на орден "Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий". За първи път орденът е учреден на 18 май 1909 г. Кабинетът го отменя на 25 май и поради общественото недоволство на 8 февруари 1910 е гласуван закон за него. Дава се на лица, достигнали най-високо положение в държавата, наградени преди това с най-високи ордени. Кавалерите му може за бъдат до 15 души. Има единствена степен с кръст и звезда с образите на светите братя и с девиз "Ex Oriente Lux" ("Светлината е от Изток"). Орденската звезда е сребърен малтийски кръст с червени пламъци и сребърни бурбонски лилии. Носи се на лента с портокалов цвят през лявото рамо. Има Голямо (за владетелското семейство) и Малко (за чужди владетели) огърлие. С него са наградени само цар Фердинанд I, княз Борис Търновски, княз Кирил Преславски, екзарх Йосиф I, Иван Ев. Гешов, Васил Радославов, Иван Вазов, митрополит Симеон Варненско-Преславски и ген. Данаил Николаев и 52 чужди държавни глави. През 1948 г. Делегация начело с Георги Димитров заминава на неофициално посещение в Москва. Сталин критикува Георги Димитров за изказванията му, че се готви създаване на Балканска федерация, каквато не влиза в плановете на Москва. Сталин ясно показва, че България и Югославия трябва да съгласуват своите действия със СССР, на когото трябва да принадлежи контролът и последната дума при бъдещата федерация, в която според Сталин трябва да влязат България, Югославия и Албания. На 11 февруари по предложение на Сталин е подписан протокол между България и СССР за съвместни консултации по всички международни въпроси, които са от интерес за двете страни. Българската външна политика е поставена в пълна зависимост от Москва. През 1952 г. В Съюза на българските писатели започва обсъждане на романа "Тютюн" на Димитър Димов. Критиците Пантелей Зарев и Емил Петров обвиняват автора в "надкласова" гледна точка, космополитизъм, "несчитане" със социалистическия реализъм. Обсъждането завършва с препоръки за основна преработка на романа в духа на отправените критики. През 1996 г. Депутатите отхвърлят искането на СДС да бъде освободен от поста председател на 37-то Народно Събрание академик Благовест Сендов заради антинатовските му изказвания по време на посещението му в Русия. През 2000 г. Провежда се 5-та национална конференция на КТ "Подкрепа", на която д-р Константин Тренчев призовава да се създаде нова политическа организация на мястото на създадените от неуспешните и корумпираните политици. През 2002 г. Софийски градски съд регистрира Български демократичен съюз – Радикали. Партията е учредена на 1 декември 2001 г. от бивши членове и симпатизанти на СДС. Председател на партията става Евгений Бакърджиев. Родени: През 1849 г. Иван Гешов - политик и книжовник, действителен член (1884 г.) и председател (1898-1924 г.) на БКД (от 1911 г. - БАН). Живее дълго в Англия, където завършва Лондонския университет. Министър на финансите през 1894 г. в кабинета на К. Стоилов. От 1901 г. възглавява Народната партия, от 1920 г. - Обединената народно-прогресивна партия. Председател е на XI НС (1901 г.) и на XV НС (1913). Министър-председател на коалиционното правителство на Народната и Прогресивно-либералната партия (1911-1913 г.). След Деветоюнския преврат е в Демократическия сговор. Участва в създаването на Балканския съюз и води освободителната война през 1912 г. През 1853 г. Георги Агура – офицер, генерал-лейтенант от 1913 г. Учи в Духовната академия в Измаил и в Яш. Завършва Военното училище в София (1879) и Военно-юридическата академия в Санкт Петербург (1883). Агура е първият български офицер с юридическо образование. Известно време е флигел-адютант на княз Александър I Батенберг. След Съединението (1885) е началник на Военносъдебната част и главен военен прокурор. През Сръбско-българската война (1885) е командир на Владайския отряд; при настъплението към Цариброд командва колона, която участва в освобождаването на града. След войната служи във Военносъдебното ведомство, участва в разработването на Военнонаказателния закон. Ръководи приемането на нов Дисциплинарен устав във войската. Преподава законоведение и етика във Военното училище (1886-1901 г.). Произведен е в чин "ген.-майор" (15.11.1900 г.). По време на Балканската война (1912-1913 г.) е главен военен прокурор и началник на Военносъдебната част. През 1861 г. Петър Вариклечков – офицер, полковник. Участва като доброволец от Българското опълчение в Руско-турската война (1877-1878 г.), сражава се при Стара Загора и Шипка. След войната завършва Елисаветградското военно училище (1881 г.). В Сръбско-българската война (1885 г.) командва полубатарея от 1-ви артилерийски полк; взема участие в битката при Сливница (5. - 7.11.) и в овладяването на Пирот (14. - 15.11.). През 1913 г. е ранен и напуска армията. През Първата световна война е мобилизиран и служи като началник на артилерията на IV армия и като командир на отбраната на Беломорското крайбрежие. През 1894 г. Д-р Борис Йоцов – учен славист, историк, критик и есеист, проф. Завършва славянска филология в София, следва право, специализира в Прага (докторат по философия), в Бърно, Братислава, Варшава, Краков и Виена. От 11.04.1942 г. до 01.06.1944 г. е министър на народното просвещение в кабинета на Б. Филов и Д. Божилов. По негово предложение са изработени много законопроекти, отнасящи се до образованието. Под негово ръководство са приети правилници на някои висши училища, за народните читалища и др. Дописен член е на БАН, на Славянския институт в Прага, почетен член е на Дружеството на лужишките сърби и на Чехословашко-българското дружество в Прага, член е на Съюза на българските писатели, на ПЕН клуба др. Изследва Българското възраждане, новата и най-новата българската литература. Изучава славянски литератури, особено връзките между България и славянския свят. Печата трудове в "Съвременник", "Годишник на Софийския университет", "Златорог", "Училищен преглед", "Българска мисъл", "Slava", "Bratislava", "Учителска мисъл", "Образование", "Отец Паисий", "Македонски преглед", "Завети" и др. През 1899 г. Бленика, псевдоним на Пенка Цанева- българска интелектуалка, поетеса. Съпруга на проф. Георги Цанев и майка на проф. Мария Цанева. Основни мотиви в поезията й са любовта и майчиното чувство. Преводачка от славянски езици. През 1959 г. Симеон Щерев – състезател по свободна борба, треньор. Републикански шампион в категория до 62 кг. Трикратен европейски шампион (Варна – 1982 г., Будапеща – 1983 г. и Норкьопинг, Норвегия – 1984 г.). Носител е на пояса “Дан Колов” през 1982 г. Световен шампион от първенството в Скопие през 1981 г. Бронзов медалист от Олимпийските Игри в Сеул през 1988 г. Починали: През 1838 г. търновският митрополит Иларион Критски. На негово място Патриаршията поставя Панарет – гръцки духовник, представител на най-крайните фанариотски среди в турската столица, които с всички средства се противопоставят на духовната еманципация на българите. Иларион Критски е гръцки владика, търновски митрополит през 1821-1827 г. и 1830-1838 г. Полага грижи за устройване и издигане на епархията; въвежда воденето на кодекси в училищата, църквите и манастирите, има заслуги за българската просвета: през 1834 г. изпраща Неофит Рилски в Букурещ, за да се запознае с взаимоучителната метода на преподаване, съдейства му в превода на Новия завет, разрешава въвеждането на български език в Габровското училище. През 1905 г. Константин Нунков – деец на национално -освободителното движение в Македония. Работи като печатарски работник в Пловдив и София. Взема участие в четническата акция на ВМОК (1895 г.). Убеден анархист. През 1900 г. влиза с чета в Горноджумайско (днес Благоевградско); действа в Малкотърновско и Ахъчелебийско, където проучва условията за атентати. По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) прави безуспешни опити за атентати. Войвода е на чета в Кумановско (1904 г.), където воюва срещу сръбската въоръжена пропаганда. Загива в бой с турската войска. Автор е на брошурата "Взривните вещества и тяхното употребление" (1902 г.). През 1941 г. Христо Паков – офицер, генерал – майор. Завършва Военното училище с първи випуск (1879 г.) и военна юридическа академия в Санкт Петербург, Русия (1890 г.). В Сръбско-българската война командва 4-та дружина от 6-ти пехотен Търновски полк и участва в овладяването на Драгоманския проход и височината Остра чука (10.11.). Участва в преврата на 9 август 1886 г. и по-късно е уволнен от армията. Емигрира в Русия и служи в руската армия. Връща се през 1898 г. и командва последователно 9-и пехотен Пловдивски полк и 19-и пехотен Шуменски полк. През Балканската война (1912-1913 г.) командва 2-а бригада от 6-а пехотна дивизия. През Първата световна война (1915-1918 г.) е командир на дивизия. Автор е на "Действията на 6-и пехотен Търновски полк през време на Сръбско-българската война" (сп. "Военен журнал" кн. 3, 1908 г.) и много военно-исторически изследвания. През 1944 г. ген.-полк. Христо Михайлов, български военен деец и политик /1893-1944/. Eдин от ръководителите на партизанското движение.

На 6 февруари През 1842 г. Руският вицеконсул в Галац Карнеев запознава руския генерален консул в Букурещ (Я. Дашков) с тайните намерения на българите в Браила да предизвикат въстание на юг от р. Дунав. През 1871 г. Васил Левски изготвя образец за писмо позив, адресирано към заможните българи, с което се приканват да подпомогнат материално борбата срещу Високата порта. През 1878 г. В хода на Руско-турската освободителна война руски отряд под командването на ген. Лермонтов освобождава Бургас. На следващия ден е учредена Бургаската община, която е първата българска градска община. За кмет е назначен Нико Попов. През 1882 г. Драган Цанков е изпратен на заточение във Враца, където е обявен за "луд" със съдебно постановление. През 1897 г. Открита е жп линията Перник-Радомир (15 км). Първата железопътна линия в България е Русе -Варна (224 км.). През 1951 г. Издадено е постановление на Министерския съвет и ЦК на БКП за подобряване на организацията, повишаване производителността на труда и заплащането в ТКЗС. През 1954 г. С Указ № 26 се създава Министерство на културата, в което се обединяват Комитетът за наука, изкуство и култура, Комитетът за кинематография, Комитетът за радиоинформация, Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения и Главно управление на трудовите резерви. Министерството ръководи висшето образование, научните и културните институти. Родени: През 1855 г. Хараламби Н. Карастоянов - един от първите български фармацевти, основател на аптекарската кооперация в България. Учи в Русия, взема участие като доброволец в шипченските боеве. Ранен е при Сливница във войната със Сърбия (1885 г.), остава инвалид (с един крак). Кмет е на София, професор в Държавния университет, председател е на Опълченското дружество “Шипка” и пр. Умира на 5 октомври 1934 г. в София. През 1858 г. Христофор Георгиев Хесапчиев - български офицер, генерал-майор. През 1866 г. Стефан Ветьов Ватев - лекар педиатър и антрополог, професор и общественик; редовен член на БАН (1898 г.). Един от основателите на Българския лекарски съюз през 1901 г. Основател и завеждащ (1920-1936 г.) е на катедрата по детски болести. Трудове по съдебна медицина, хигиена, балнеология, антропология и др. Умира на 9 март 1946 г. в София. През 1886 г. - Людмил Стоянов, филолог и литературен критик. През 1928 г. Илия Хараламбиев Конев - литературовед. Основните му изследвания са в областта на сравнителното литературознание, разглежда въпроси и писатели от епохата на Българското възраждане - Р. Жинзифов, Л. Каравелов, Ил. Блъсков, Хр. Ботев и др. През 1934 г. Лада Галина (псевд. на Ганка Славова Каранфилова) българска писателка. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като редактор, драматург. Някои съчинения: "Малки приказки" (1957 г.), "Най-хубавият миг. Очерци и разкази" (1957 г.), "Лястовичката" (1960 г.), "Биографична повест" (1961 г.), "Самолетът и слънцето" (1964 г.), "Златина, златното момиче" (1966 г.), "Цветът на изворите" (роман, 1966 г.), "Калин и майсторите" (1969 г.) и др. През 1943 г. Иван Гарелов - журналист. Завършва СУ “Св. Климент Охридски”, специалност журналистика. От 1973 г. е на работа в БНТ. Репортер е от "горещите точки" и автор на документални филми за Камбоджа, Ливан, Израел, Виетнам, Китай, Гърция, Кипър, Афганистан и др. От 1979 г. е водещ на обзорното предаване "Панорама". От 1989 г. е водещ и продуцент на "Панорама". Коментатор, заместник-главен редактор на "Новини и актуални предавания". Неколкократно е избиран за член на Борда на директорите. Ръководител направление е "Актуална публицистика" в Дирекция "Новини и актуални предавания" и член на Програмния съвет на БНТ. Автор е на три книги и стотици публикации в периодичния печат. Носител е на български и международни награди за документална журналистика, за водещ и продуцент на предаване. Починали: През 1906 г. - Петко Каравелов, политик. Роден на 5.април.1843г. в Копривщица. Негов по-голям брат е писателят и революционер Любен Каравелов. Първоначално Петко учи в родния си град, после в гръцко училище в Енос, Гърция. През 1859г. заминава при брат си в Москва, където следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, прекъсва за няколко години и завършва право в същия университет (1869г.) Като студент влиза във връзка с народническото движение. През 1878 г. се завръща в България заедно с руските освободителни войски, в чийто щаб работи. Назначен е за вицегубернатор на гр. Видин и окръжен управител в гр. Търново. Депутат е в Учредителното събрание и подпредседател на Постоянното бюро на Събранието (1879г.) Взема дейно участие при изработването на Търновската конституция. Водач е на лявото крило на Либералната партия (1879-1883). Основател на Демократическата партия и неин председател (1896-1903). Народен представител в I (1879), II (1880-1881), IV (1884-1886) и VIII-ХІ (1894-1901) обикновено и в I (1879) велико народно събрание. Председател на I (1879), II (1880) и IV (1884) ОНС. След установяване на режима на пълномощията (1881) емигрира последователно в Румъния, Цариград и гр. Пловдив. Гимназиален учител и кмет на Пловдив (1881-1883). След възстановяване на конституцията се завръща в София и работи като адвокат. Като председател на Министерския съвет (1884-1886) има заслуги за международното признаване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). Член на регентството (1886). Като русофил е в опозиция на княз Фердинанд по време на Стамболовия режим и води борба за възстановяването на буржоазнодемократичните свободи. По повод на русофилските бунтове (1887) е арестуван и хвърлен в Черната джамия в София. През 1891 г. е обвинен в съучастничество в убийството на министър Христо Белчев и е осъден на 5 години затвор. През декември 1894 г. е амнистиран. Умира на 06.февруари.1906г. в гр. София. Погребан е в двора на църквата „Св. Седмочисленици". През 1944 г. Кирил Ботев - брат на Хр. Ботев. Роден е на 20 април 1856 г. в Калофер. Учител е в Белово и Гюргево (Румъния). През 1876 г. се включва в четата на Хр. Ботев, а след нейното разбиване е заловен и пратен на заточение. Освободен е през 1878 г. по силата на Санстефанския мирен договор. Постъпва в новооткритото Военно училище в София като кавалерист и завършва с първия випуск (1879 г.). По-късно следва кавалерийска школа в Сомюр (Франция) и във Военната академия в Брюксел. Командир е на Първи конен полк. Началник е на Военното училище (1891-1895 г.), командир е на Трета пехотна Балканска дивизия (1900 г). Участва в Балканската война (1912-1913 г.). Заместник-министър на войната (1913 г.). През 1944 г. Велико Вълков Йорданов - писател, изследовател на народното творчество, старата българска литература, Възраждането, с принос към учебното, библиотечното и музейно дело, литературен критик. Роден е на 10 август 1872 г. Следва литература, естетика и философия в Лайпциг (1893-1898 г.), където общува с П. П. Славейков. До 1907 г. учителства в Сливен, Разград и София. От 1907 г. е в Министерството на народната просвета, директор е на Народния театър (1917-1918 г.), директор е на Народната библиотека (1928-1934 г.). Превежда от немски език, публикува статии на сръбски, немски и френски език, съставя антологията "Българска белетристика" (1922 г.). През 1946 г. Люба Сплитекова Касърова - поетеса, общественичка и литературна критичка от чешки произход (баща й е чех - проф. Ф. Сплитек). Роден е на 31 май 1887 г. в Солун. Завършва гимназия в Пловдив, учи в Пражката музикална академия, във Философския факултет на Чешкия университет. След завръщането си в България развива активна обществена и културна дейност, свързана с установяване на българо-чешки контакти. Получава “Женски орден на Белия лъв” (1937 г.). Основни образи в лириката са жената и майката. Пише статии за чешки автори (Б. Немцова, Ел. Краснохорска, К. Светла), превежда от чешки език. Стихосбирки: “Люлякови люлки” (1930 г.), “В съня на новороденото” (1930 г.), “Гласове” (1937 г.), “Какво ми нашепва музиката” (1942 г.).

Диди, Тина, Ники, благодаря за интересните факти, които сте споделили за нестинарите. Имам въпрос към Диди относно това: Какво се разбира под влизане в горящ огън? Искаш да кажеш, че минава не по жарава, а по огън? Ето някои теории относно произхода на нестинарството. Смята се, че нестинарството е християнизиран езически обред. За П. Р. Славейков обредът е християнизиран тракийски, а носителите му са българи, някои от които погърчени. Гръцкият автор Хурмузиадис счита, че нестинарството води началото си от древногръцката Дионисиева обредност. Един от най-големите български фолклористи акад. Михаил Арнаудов изказва мнението, че ходенето по огън е свързано с култа на древно иранското божество Митра. Според професорите Ал. Фол и Иваничка Георгиева нестинарските игри са част тракийската религиозна система. Главно божество при траките било Слънцето. Свещения огън, който горял постоянно в домашното жертвено огнище, смятали за пренесено на земята Слънце. Нестинарки танцували боси върху живи въглени и така отправяли към него молби за плодородие. В древността нестинарството е било свойствено на жреческото съсловие. Така религиозния нестинарски танц се е изпълнявал от жреца на племето. По време на ритуала те изпадали в транс. Тогава започвали да гадаят. Обикновено техните пророчества са свързани с плодородието през годината и близкото бъдещете на хората. Но понякога те предричали събития засягащи цялата нация. Така през 1185г. братята Асен и Петър и техните най-близки сподвижници са се събрали край езическото светилище намиращо се в околностите на днешното търновско село Балван. Тагава към българските шамани са се присъйденили и нестинарите от Влахово в Странджа.

Apocatastasis, благодаря много за това което си написал. Особено за индийския журналист. Не бях чувала за него, а предполага и други също. А в това, че Учителя и Р. Тагор не са се срещнали, не виждам никакъв повод за разочарование. Всеки си е изпълнявал своите задачи в света. И нещо да споделя извън темата. Защо ние българите винаги търсим някой от вън да ни похвали, да ни каже колко сме добри в дадена област, колко някой наш писател, поет, революционер, учен и дори велик посветен като Учителя е даровит, смел талантлив, велик? От една страна, като заговорим за миналото си – от нас по-велики няма, от друга страна непрекъснато търсим себе утвърждаването си в това, което казват чужденците за нас.

Аметист, много интерсна информация! Благодаря!

Казваш, че притежаваш душата. Значи не се идентифицираш с нея. Предполагам, че не се идентифицираш и с тялото си? Какво ще стане ако загубиме това наше притежание - Душата? А всъщност ние едно ли сме с душата си? Или има още нещо? Димитър, много добре си го написал за душата, но не мога да приема заключението: Душата е Бог. Бог съдържа душата, но не е душата.