-
Общо Съдържание
4078 -
Дата на Регистрация
-
Последно Посещение
-
Days Won
127
Съдържание Тип
Профили
Форуми
Блогове
Статии
Молитви от Учителя
Музика от Учителя
Мисли
Галерия
Каталог Книги
За Теглене
Videos
Всичко добавено от Ани
-
Диана, аз не видях никъде в цитатите от „Мисли за светското....” да се споменава за „хора, които са претърпели (по една или друга причина) някакви неудачи във външния си, светски живот, чувстват се слаби, неспособни да се справят с материалния свят, трудно се адаптират, разочаровани са от нещо, плахи, срамежлви ... и т.н. - не е нужно дори да имат всичко това в комплект.”, че не бива да се захващат с духовен живот докато не се „оправят” от психическите си проблеми? Значи първо да минат през психиатрията, а след това да мислят за духовното....? Желанието на един човек, макар и неуравновесен психически да участва в едно духовно общество, означава че нещо дълбоко в него се стреми към идеите на това общество. Да го спреш и да го пратиш на психотерапия е опасно. Едно време това е било масова практика – по времето на комунизма между другото. Предполагам, че доста хора са чели „Майсторът и Маргарита” на Булгаков? Именно това е да спреш връзката на човека с Бога? Така, че аз не виждам нищо смешно в това един човек, стремящ се към духовно развитие да бъде обявен за луд. Какво право имаме да бърникаме в чуждата душа? Познава ли я? Какво право имаме да правим заключения кой колко се стреми към духовното? Да осъждаме някой, че иска в даден момент от своя живот да се изолира от светското? Ами ако това е негова задача, негов урок? Кое е на дневен ред и кое не – това не е наша работа. Това е работа на дадения човек и на по-висши сили от нас. И ако един такъв човек бъде отклонен от пътя си, защото ние така сме решили, за негово добро – да го пратим на психиатър, то мисля че кармата ни доста ще натежи? Виждам, че заиграваш с познатия страх от сектите. Ами навсякъде има опасности. Дори по улицата като вървиш. И после мисля, че ти не говореше в предишните си постове за секти, а за учения...? Ами отвори средновековната история. Solej, виждам че имаш предвид мен, казвайки :” Сега някои от ''духовните''са в шок.” Защото аз не виждам други да се възмущават. Добре си сложил кавичките. Защото аз не възприемам себе си като духовен човек. Не пея, не играя Паневритмия, не мога да медитирам, а и с молитвите не съм много добре. Повече дори съм в светския живот. Но не харесвам жестокостта и цинизма. Не ги харесвах когато бях материалистка, не ги харесвам и сега, когато вече вярвам в Бога. А това, че във всяко стадо си има мърша е друг въпрос. Трябва ли заради мършата да се унищожи стадото?
-
Ето как те разбирам: Хората които имат социални или здравни проблеми, които не са си решили светския живот по някакъв начин, те по-скоро играят някаква роля участвайки в духовни школи, движения или просто вярвайки в Бога – не са искрени. Така те разбирам. (Така ли е?) Между другото ние всички играем някаква роля на физически план, но това е друга тема... Тук не става дума за религиозни фанатици, а за хора имащи нужда от помощ и това са именно хората с комплекси, независимо какви са те. Тези хора срещат затруднения в светската си реализация. (Фанатикът може и да не срещне такова затруднение). Но трябва ли да се откаже на хората от този тип, който ти си описала в твоя пост, всякакъв стремеж към духовното? Смутена съм от това, че ти ги изпращаш на психиатър. А ето какво е казал Спасителя: Това не разбрах, а иначе с цитатите от Практичния окултизъм съм наясно. Но там се говори за фанатици! „Друга крайност представлява религиозният фанатик, че може да постигне спасението като пренебрегне това важно стъпало на човешката еволюция”. А ти говориш за хора с комплекси. Има разлика. Може да е тънка, но съществува... Балансът между светското и духовното е труден. Не на всеки се отдава. Особено на хора, които са болни. Трябва ли в такъв случай те да бъдат изпращани на психотерапевт и да им се отказва връзката с Бога? Ти казваш: "За мен такива хора имат нужда по-скоро от психотерапия, отколкото от топла завивка в някоя духовна или религиозна школа." А ако точно тази завивка им помогне? Не е ли възможно?
-
Тези хора на снимките за психиатрията ли са? Луди ли са били? А може би да? След 9 септември, 1944 г., вместо да тръгнат да си оправят материалния живот, подразбирай – да си изградят една здрава материалистическа позиция в синхрон с повелите на управляващата тогава партия, те тръгнали да отстояват духовните си позиции и принадлежност към учението на Дънов. И каква е била съдбата им? Белене. Може би поради липсата на добри психиатрични заведения в онази епоха или поради някакво недомислие на управляващите...? Ами хак им е! Като са били - слаби, неспособни да се справят с материалния свят, трудно са се адаптирали, разочаровани са били от нещо, плахи, срамежлви... Не са си задали мъдрия въпрос: ” ...това истински духовен живот ли е или по-скоро роля (в която може и много дълбоко да сме се вживели и почти да не излизаме от образ), роля която ни позволява да намерим психологически компенсации на комплексите си спрямо външния, материален свят?!” Всъщност някои са си го задали....и са се спасили от преследване, обиски, милиция, затвори, психиатрия... Влели са се в здравомислещите редици на изграждащите светлото комунистическо бъдеще, приели са марксистко-лениския мироглед и са си решили въпроса със светския живот. Завивката тогава на духовната школа на Бялото Братство не е била от най-топлите? Защо все пак някои са останали под нея? Въпреки всичко? Тъпи ли са били?
-
Здравей, Stan Наистина не сме се разбрали. Аз харесвам християнските идеи, но не приемам религиите. Тук с теб имаме малко разминаване, но не виждам нищо лошо в това. Ако искаш да си "поговорим" по-подробно по този въпрос - заповядай в темата "Религията - за или против". Темата не е "събуждана" от 2007 г. Като гледам доста се е разводнила. Но не ми се открива нова. Ако искаш и имаш конкретни въпроси по плюсовете и минусите на религията, можеш да откриеш тема с избрано от теб заглавие в подфорум "Езотерика". По въпроса за римляните. Аз също ги харесвам, но тези от по-ранния период. Когато са били република. Също като теб древната история, по-точно тази на Египет, Гърция, Месопотамия,.... ми е слабост. Но не мога да кажа, че съм специалист в тази област. Само съм любител. Професията ми е доста далече от историята. Темата в която се разговаряме в момента е за нашите предци - прабългари, славяни, траки,... Многоточието означава, че се предполагат и други. За зло или за добро, но сме си направили държава на кръстопът. Можеш да отвориш тема за древните цивилизации (в подфорум "История"), които са оказали най-голямо влияние на европейската, а и на нас. Имам предвид Гърция, Рим, а защо не и Египет, Шумер, Месопотамия,...? Но има опасност да си говорим само двамата в една такава тема. Все пак не е лошо да се опита.
-
16 октомври Спазвай прaвилото : Никога не казвай, че няма, какво да ядеш. — Имам само сух. хляб. — Той е много хранителен. Важко е да е хубав, чист. — Друго нещо е, ако има месо печена кокошка, масло, сирене. — Чистият пшеничен хляб има повече хранителни вещества, отколкото другите храни. Степени на любовта Молитвен наряд за петък: Добрата молитва Псалом 91 Псалом 23 Господнята молитва Да се прослави Бог... - формула Фир-фюр-фен - песен Молитва на триединния Бог Псалом 44
-
Аля, благодаря за прекрасното стихотворение на Блок, не го бях чела. За клипът с Тараторкин и за всички подобни клипове от „Мелодия стиха”. Много ми хареса този: Благодаря и за библиотеката „Стихия”.
-
Стан, добре дошъл във форума. Харесва ми донякъде твоята гледна точка, но ако смятаме да сме толерантни, то трябва да сме такива до край. Това което си написал "мракобесна сган Християните" е признак за абсолютна липса на толерантност към много хора. Би ли си позволил лукса да напишеш същото за мюсюлманите? Според мен - не. Защото смяташ все пак, че тази мракобесна сган, както наричаш християните, са добрички и нищо няма да ти се случи. Затова може да ги плюе човек на воля....Колкото до възхвалите на римляните, то те съветвам да прочетеш "Сатирикон" на Петроний или "Дванадесетте цезара" на Светоний. Римляните съвсем не са били ангели небесни. Имат си и своите положителни страни разбира се... Малко се поотклонихме от темата за нашите прадеди. Но като се има предвид, че земите ни известно време са били римско владение - град Никюп например, то си заслужава да поговорим и за тях. Ники, малко трудно ми е да те коментирам тъй като не съм запозната добре с източниците, които ползваш. Предполагам, че голяма част от това, което си писал е твоя хипотеза, базирана на тези източници? Все пак добре е, че си сложил Хитлер в тъмната ложа. Иначе щях да се "заям" и с теб. По отношение на това, което пишеш за "Рома"? Не знам доколко имат връзка с циганите (ромите)? Мисля, че произходът на ромите е по-друг и много по-късно се появяват в Европа?
-
Смяташ ли, че физическата смърт ще ти реши проблема със земния астрал? Знаем ли със сигурност какво ни чака след нея? Не сме ли тук да решим някакви задачи и нещо да научим? Какво ни чака, ако си тръгнем преди да сме изпълнили това? .....Кой би пъшкал под бремето на отмилял живот, ако не беше този страх пред нещо зад гроба, в неоткритата страна отдето никой пътник се не връща? Той смазва волята ни и ни кара да се мирим с познатите беди, наместо да летим към непознати…” /Шекспир - Хамлет/
-
Много харесвам Александр Блок (на български). Можете да си изберете негови стихове от този сайт: Антология русской поэзии На мен ми допада "Скити" СКИФЫ Мильоны - вас. Нас - тьмы, и тьмы, и тьмы. Попробуйте, сразитесь с нами! Да, скифы - мы! Да, азиаты - мы, С раскосыми и жадными очами! Для вас - века, для нас - единый час. Мы, как послушные холопы, Держали щит меж двух враждебных рас Монголов и Европы! Века, века ваш старый горн ковал И заглушал грома, лавины, И дикой сказкой был для вас провал И Лиссабона, и Мессины! Вы сотни лет глядели на Восток Копя и плавя наши перлы, И вы, глумясь, считали только срок, Когда наставить пушек жерла! Вот - срок настал. Крылами бьет беда, И каждый день обиды множит, И день придет - не будет и следа От ваших Пестумов, быть может! О, старый мир! Пока ты не погиб, Пока томишься мукой сладкой, Остановись, премудрый, как Эдип, Пред Сфинксом с древнею загадкой! Россия - Сфинкс. Ликуя и скорбя, И обливаясь черной кровью, Она глядит, глядит, глядит в тебя И с ненавистью, и с любовью!... Да, так любить, как любит наша кровь, Никто из вас давно не любит! Забыли вы, что в мире есть любовь, Которая и жжет, и губит! Мы любим все - и жар холодных числ, И дар божественных видений, Нам внятно всё - и острый галльский смысл, И сумрачный германский гений... Мы помним всё - парижских улиц ад, И венецьянские прохлады, Лимонных рощ далекий аромат, И Кельна дымные громады... Мы любим плоть - и вкус ее, и цвет, И душный, смертный плоти запах... Виновны ль мы, коль хрустнет ваш скелет В тяжелых, нежных наших лапах? Привыкли мы, хватая под уздцы Играющих коней ретивых, Ломать коням тяжелые крестцы, И усмирять рабынь строптивых... Придите к нам! От ужасов войны Придите в мирные обьятья! Пока не поздно - старый меч в ножны, Товарищи! Мы станем - братья! А если нет - нам нечего терять, И нам доступно вероломство! Века, века вас будет проклинать Больное позднее потомство! Мы широко по дебрям и лесам Перед Европою пригожей Расступимся! Мы обернемся к вам Своею азиатской рожей! Идите все, идите на Урал! Мы очищаем место бою Стальных машин, где дышит интеграл, С монгольской дикою ордою! Но сами мы - отныне вам не щит, Отныне в бой не вступим сами, Мы поглядим, как смертный бой кипит, Своими узкими глазами. Не сдвинемся, когда свирепый гунн В карманах трупов будет шарить, Жечь города, и в церковь гнать табун, И мясо белых братьев жарить!... В последний раз - опомнись, старый мир! На братский пир труда и мира, В последний раз на светлый братский пир Сзывает варварская лира! 1918
-
Аля! Много, много ти благодаря за чудесните стихове, песен и всичко за Лидия Русланова!
-
Който желае ,може да подкрепи кампанията ''Гората не е само дървесина''
-
Жестокост. Какво може да се направи?
Ани replied to Атлантида's topic in Още за човешките взаимоотношения
Орлин и Кристиян, мисля, че ви разбирам и двамата? Орлине, ти ме трогна и разсмя сутринта с това: „И асан хора, бе бате!” Май, прибързах като квалифицирах разказчето в по-горния ти пост като абсурд и го определих, че не ми харесва. Всъщност наистина ме стресна, но може би защото не бях проследила предишните твои постове и на Кристиян по-задълбочено. Виждам, че на това дали жестокостта е на място и колко, с теб реагираме еднакво и сме на едно мнение. Професията ти всеки ден те сблъсква с чернилката на хорската душевност предполага. Човек когато е щастлив, весел, всичко му е на ред, на психотерапевт не ходи. Кристияне, предполагам, че и ти се сблъскваш с доста трудности в реалния живот като хирург. Да обработваш физическото тяло на операционната маса не е лесна работа. И същевременно да вярваш, че пациента ти освен това тяло е и душа, дух,...? Голям процент от хирурзите са твърди материалисти и така като, че ли им е по-добре? Не се задълбочават много. Дори в обикновените религии. Мисля, че си стигнал до някакво противоречие и за това е тази ирония понякога, която на мен също като на Орлин, ми звучи жестоко. По принцип лекарите сте привърженици на казване на истинита директно, без упойка. А може и да бъркам, тъй като не познавам всички лекари... Затова извинявайте и двамата, че така се „развиках” по вас в предишния си пост. Но ми дойде малко стресиращо разказчето на Орлин и не мога да го видя от към смешната му страна, като Jul. Тери Прартчет ме е разсмивал много пъти, но Стивън Кинг – не. Въпреки, че го оценявам и много ми харесва. Всъщност всеки си реагира по своему. -
Жестокост. Какво може да се направи?
Ани replied to Атлантида's topic in Още за човешките взаимоотношения
На абсурд с абсурд ли трябва да се отговаря? Или с конкуренция на Стивън Кинг? Или с цитат на Тери Пратчет, като при Кристиян? Защо смятате, че само вие сте наясно с болката? Това вашето не е опит, а фантазия. И думата човечковци - хич не ми хареса! Отново говоря директно, но това е! -
Жестокост. Какво може да се направи?
Ани replied to Атлантида's topic in Още за човешките взаимоотношения
Xameleona, има неща, истини, които трябва да се кажат. Аз никъде не казвам, че трябва да се лъже. Между другото това си е отделна тема. Каква истина трябва да се казва, кой да я казва и как да я казва. И да си носи естествено отговорността за казаната истина. В тази тема става дума за жестокостта. Не е ли жестокост група хлапета/тинейджъри да подметнат на сляп човек, че е сляп и грубо да го питат на къде е тръгнал, вместо да му помогнат да пресече булеварда? Не е ли жестокост на глух човек да му се казва подигравателно колко е глух? Това са все казани истини. Но според мен не бива да се казват. (Била съм свидетел на такива неща). Има смисъл да се каже една истина ако тя ще помогне. Има леки истини. Като тези които си дала като пример. Но има и истини които са опасни в устата на всеки и казването им от човек, който не може да помогне, граничи вече с жестокостта. И мисля, че има разлика между премълчаването на дадена истина, лъжата, манипулацията....и жестокостта от „операцията без упойка”? Когато един луд имитира хирург и прави операция на сърце например, то това си е сюжет направо за филм на ужасите. Има изключения разбира се. Когато няма специалист наблизо. Но отговорността тогава е огромна. И в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Аз така виждам жестокостта в някои истини. Естествено, че това е мое субективно мнение. -
Жестокост. Какво може да се направи?
Ани replied to Атлантида's topic in Още за човешките взаимоотношения
А ако човекът не издържи на казаната истина? И винаги ли сме сигурни, че казваме "истина"? Не е ли жестокост да хвърлиш в лицето на някой някаква истина?!? Може би своята истина? Защо аз не мога да видя любов в това? Да се прави подобна операция без упойка е много отговорно, много тежко нещо! Забелязала съм, че някои хора много обичат да казват "истината". Дори се гордеят с това. Обикновено точно те проявяват жестокост, наслаждават се на ефекта от тази "истина" върху другия. Но ако на тях им се приложи подобна операция без упойка - виковете са големи. Наистина е голям проблем кой и как трябва да казва истината, така че да не е жестоко все пак...? -
Петър Димков - Посланикът на Духа Константин Златев В-к Братски живот, бр.16, 2006 г. На 2 и 20 октомври т.г. съответно в Шумен и Търговище бе отбелязана 120-ата годишнина от рождението на един забележителен българин - Петър Димков, Лечителя. Проявите бяха организирани от групите на Бялото братство в двата града и протекоха при значителен интерес от страна на обществеността. Тя бе запозната с личността на П. Димков от встъпителните думи на Константин Златев, както и от прожекцията на документални филми с участието на юбиляра, напуснал нашия свят през 1981 г. на 95-годишна възраст. Срещите с шуменската и търговищката общественост бяха повод и за представянето на прекрасната книга на Лили Димкова - дъщеря на Лечителя, под заглавие „Петър Димков - моят баща”. На 12 октомври 2006 г. в Радиотелевизионен център и в Благоевград се състоя представяне на новата книга на Лили Димкова. Позната предимно като художничка за повечето от нас, дъщерята на големия лечител предлага на вниманието на читателите своите скъпоценни, „съкровени спомени”, които „бликат от сърцето й, изпълнено с любов”. На срещата-разговор присъстваха и бивши пациенти на Петър Димков от този край, които преди това са били отписани от т.н. официална медицина. Всички, дори и тези, които се срещаха с гостите за първи път, имаха усещането, че това общуване, сравнително кратко във времето, не започва от сега и няма да завърши след малко; че се е случило нещо съществено, сродяващо и облагородяващо душите, след което вече (с повече или по-малко) никой вече няма да е същият. Когато застана пред духовния облик на личност като Петър Димков (19.12.1886 - 04.10.1981), извисена като невидим монумент сред измеренията на историята и човешкото битие, застивам в почитателно мълчание и свеждам глава. Впечатляващи са мащабите на земната му изява, благословени са плодовете от десетилетното му раздаване на ближния - без отдих, без никаква мисъл за себе си, без страх от явните и скрити врагове. Хора като Петър Димков оставят след себе си диря от светлина и златен прах, която не би могла да бъде заличена дори от всемогъщата ръка на Времето. Напротив! Именно то, всесправедливият съдник на човешките стойности, съгражда с безпогрешна обективност пантеона на безсмъртните. Сред тях и не само измежду племето българско, но в пределите на планетата Земя-своето достойно място заема Петър Димков: лечителят, мислителят, хуманистът, офицерът, родолюбецът, човекът с голямо сърце, пионерът в областта на неизследваното, строителят на нова България, Посланикът на Божия Дух. Разгръщам с обяснимо вълнение страниците на книгата, излязла изпод перото на неговата дъщеря забележителната наша художничка г-жа Лили Димкова. Книга, която дъщерята е посветила на своя баща („Петър Димков - моят баща”). И откривам, че езикът на авторката е пъстър и колоритен като палитрата с бои, с които тя рисува своите картини, излъчващи светлина и откровения от далечни светове. В разказа й оживява атмосферата на миналото с цялата му непринудена прелест, с неподправения аромат на детството и младостта. Текстът е написан живо и увлекателно, със завладяваща спонтанност и простота на изказа. Позволете ми да го определя като химн за живота на Петър Димков - живот служение на Бога и ближния, „помагане на страдащите”, както се изразява самият герой на повествуванието. Живот, пронизан открай докрай с вяра в Създателя мощна и непоклатима, упование в Неговия Промисъл за света и човека, самоотвержено отдаване на силите и знанията си за целите на физическото и духовно здраве на човечеството. Живот на убеден Христов следовник, ученик на Бялото братство по убеждения и морал, мислене и поведение. Живот на един подчертано толерантен към всички хора човек. Личност с космополитен размах на мирогледа и на дейността му в служба на човешкия род. От гледна точка на медицинската наука и лечителското изкуство Петър Димков вече е получил признание като един от родоначалниците на ирисовата диагностика у нас и без съмнение неин най-виден представител, при това не само в отечеството си. Той е със сигурност най-изтъкнатият народен лечител по нашите земи, чиято популярност още приживе далеч надхвърля границите на страната ни. През призмата на нравствената преценка се откроява неговата абсолютна безкористност. Не е взел нито стотинка от десетките си хиляди пациенти. Упражнявал е уникалната си лечителска дарба с ненакърнимата увереност, че тя е дар от Бога и би трябвало да бъде използвана в служението му на хората, без да очаква нищо в замяна. Професионалните му умения и моралната му извисеност го характеризират като”силна, магнетична личност”, според думите на дъщеря му Лили Димкова. През 1939 г., в зряла възраст, Петър Димков среща Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно). Веднага възприема идеите му, става негов последовател за цял живот. Ученикът е срещнал своя Учител - две съдби, две линии на индивидуално еволюционно развитие, които очевидно са преплетени от векове или дори хилядолетия. Петър Димков смята, че най-великата сила е тази на мисълта. Тя гради и разрушава, твори вселени и съдби, вае характери и лица. Положителната, оптимистична, добронамерена мисъл лежи в основата на телесното и духовно здраве. Тя пречиства и душата, и кръвта. Няма граници за устрема и силата на мисълта! Познанията му в тази сфера го довеждат до извода за ефективността на въздействието на внушението и самовнушението. Възприема планината като най-големия трансформатор на енергии и най-вещия лекар. За него тя е източник на здраве, сила, жизненост и дълголетие. Дава ценни напътствия и конкретни съвети и за женската красота. Най-важният фактор и в това отношение е природосъобразният начин на живот. Петър Димков изтъква, че определяща за красотата е кожата - „нежната, гладка и здрава кожа”. А за да бъде кожата такава, първото условие е правилната обмяна на веществата. Посочва и простички, но ефикасни средства за подмладяване: редовно общуване с природата, чиста, предимно растителна храна, правилно дишане и редовен сън. Девизът на лечителя Петър Димков е: „Тайната на вечната младост и красота се крие в здравето. А тайната на здравето е умереност във всичко.” Самият той, доживял пределната 95-годишна възраст, е най-яркото живо доказателство за качествата на системата му за здравословен, осмислен и духовно извисен начин на живот. Изграденото с Любов, чрез Мъдрост и в Истина не умира. Човекът, открил в дълбините на съществото си Божествената искра и запалил с нея огъня на беззаветното служение на Бога и ближните, по право принадлежи към кохортата на безсмъртните. Нетленна остава паметта му в Божието и народното сърце. Поклон пред личността и делото на Петър Димков! Издателство Бяло Братство
-
Невена Неделчева (19.08.1908 г. - 20.04.1995 г.) Георги Петков /В-к Братски живот, бр.35, 2009 г./ Тя е родена в малкия провинциален Симеоновград, заобиколен с високи планински склонове. Душата й пристига на тоя свят изпълнена с копнеж за нещо ново, неизвестно, чудно, прекрасно. Нейната романтична нагласа от дете я води към мечтата да пътува, да отиде някъде далече, в незнайни страни. На тази мечта е подчинен и стремежът й да овладее Есперанто, с което се справя съвършено. След като завършва профилираната гимназия за учителки в гр. Стара Загора, тя работи известно време в тази професионална сфера. Решаваща в оформянето на нейната представа за света и за достоен жизнен път е срещата й с Учителя Петър Дънов. За нея тя разказва: „Бях ученичка във Втора девическа гимназия в гр. София. По това време извън града се залесяваше едно празно пространство с млади борчета. Денят беше празник на залесяването. Изведоха цялата гимназия и залесявахме до обяд. По едно време се отправихме към мястото на дъновистите - Баучер. Отидохме на поляната. Извикаха Учителя Дънов. Тогава Го видях за първи път. До Него стоеше стенографка и записваше думите му. Онова, което говореше, ме порази: „Да бъдем чисти и светли като светлината“. Много ми хареса. После отидох, поисках беседата и с мои пари я отпечатаха през 1926 г. След това я раздавах безплатно. Беседата „Чист и светъл“ бе държана от Учителя на 05.04.1926 г. в 14 часа на поляната на Изгрева по желание на ученичките от гимназията. От всички ученички само аз дойдох на Изгрева. И затова тази беседа ми е толкова скъпа...“. След тази среща Невена остава на Изгрева и скоро започва да създава своите първи разкази и приказки. Отивала с новите си творби със свито сърце при Учителя, но и с надежда, с вяра в Божествените Му всестранни знания и оттам винаги излизала окрилена. Той кротко й казвал: „Пиши! Греби, вода има много, давай да пият жадните за чистота“. Ето какво сподели тя за романа „Марта”: „Когато го написах, грабнах черновата и отидох при Учителя с надежда да му прочета няколко страници и Той да ми даде мнението си. Започнах да чета, а Той слушаше внимателно. След известно време понечих да спра, а Той мълчаливо ми даде знак да продължа. И така, страница след страница - и няколко часа, докато не изчетох целия роман. Само от време на време ме прекъсваше и ми даваше своите указания и допълнения. Благодарих Му сърдечно, а дълбоко в душата си почувствах Неговото благословение...“. Така Невена книга след книга написва 18 романа, детски разкази, приказки, някои отпечатани на есперанто, за което получава благодарствени писма от цял свят. През 1971 г. взема участие в литературен конкурс за разказ на Есперанто в Италия и печели трета награда с диплом и медал. Малко по-късно с друг разказ - „Светлина“ печели първа награда в Испания. В своето творчество тя вгражда Словото на Учителя, използвайки езика на литературата. Невена Неделчева е прекрасен разказвач, а нейните произведения оказват своето въздействие върху всички хора с духовни интереси. С много любов ние, които я познавахме и обичахме, искаме да й благодарим за светлината, с която щедро даряваше душите ни, и да пожелаем на настоящия роман „Добър път!“ към сърцата, които го очакват толкова отдавна. Георги Петков Издателство Бяло Братство
-
-
-
-
-
-
-
-