rumm

Нещо, на което попаднах вчера и ми направи силно впечатление. Просто искам да го споделя с приятели!

Здравейте Като чета всичко, което сте писали, имам чуството, че съм го писала аз преди 3-4 години. Кулминацията беше преди 3 години, когато в един горещ ден се опитвахме да изкачим един доста стръмен склон. Тогава за секунди {за мене бяха векове} спрях да дишам и беше ужасно. Минах през доста доктори, включително и ирисова диагностика, докато накрая не ми поставиха диагноза Паническа Атака. И след това се е повтаряла, но след като вече знаеш какво ти се случва и че няма да умреш, вече е по леко. В момента при нужда пия Деаксит и билков чай за сързечната невроза, когато е много горещо се старая да не излизам, и макар че вече това продължава повече от 3 години, определено има напредък. Общото мнение е че скоро и току-така нещата няма да отминат, но най-важното е желанието и вярата, че всичко ще се оправи, че не бива да се предаваш.

Наистина съм се опитвала да споделям с приятели мислите и чувствата, които ме вълнуват, но в повечето случаи съм срещала приглушени усмивки и отклонен поглед. А и както споменах, наистина и аз още съм твърде неориентирана, за да мога да проведа смислен разговор. Наистина не знам в какво да вярвам - по принцип съм християнка, но някак не мога да приема на 100 процента всичко, което проповядва християнската религия. Напоследък чета почти хаотично всичко, което ми попадне, но това като че ли все повече ме обърква. В момента се опитвам да се запозная със съдържанието на вашия сайт и учението на учителя Петър Дънов, и честно казано, от всичко прочетено до тук, като че ли това някак най-много пасва на разбиранията ми и на вътрешния ми глас. Надявам се, с ваша помощ да успея да изясня нещата за себе си - и едва след това човек може да говори и с другите - след като има някаква яснота по въпроса.

Много са малко хората, с които изобщо мога да говоря по въпроса.А и това, което ми прави впечатление е, че човек наистина трябва да достигне определена възраст, за да се замисли за душата. И сигурно е нормално - докато си по-млад, те занимават други въпроси - семейството, работата, проблемите на все още малките деца. А когато децата порастнат, усещаш някаква празнина в себе си, и тогава се отваря вратата към духовното - забелязала съм го и при други. Макар, че в случая е важно по къкъв начин ще използваш тази врата.Основното е, да БЪДЕШ ДОБЪР, отворен към проблемите на околните,поне да се опиташ да подобриш нещата. Знам, че живеем в такова общество, че това не винаги е възможно, пък и не е начина да казваш направо на всички колко са лоши и че трябва да станат добри - с това не се постигат резултати.А по принцип все още и аз не мога да си изградя твърда позиция, за да мога да говоря

Благодаря за радушното посрещане! Наистина за една майка, независимо свекърва или тъща, щастието на детето й е на първо място. Затова наистина ще ми бъде интересно, ако настоящите снахи споделят как очакват да се държи една свекърва. Мили момичета, наистина питам с най-искрени чуства, защото според мен, човек колкото и опитен да е, винаги има какво да научи.

Искам да благодаря на всички за хубавите думи. Наистина се радвам, че открих този форум, и че мога наистина да говоря свободно за нещата, които ме вълнуват. Интересно ми е всичко, което чета тук. Сега наистина ще прегледам материалите, за които споменахте и като ги осмисля /през моята гледна точка/, ще ви споделя мнението си. И отново - наистина много се радвам, че ви открих!!!

Преди години бях снаха - не обичах свекърва си, при всяка нейна дума скачах, като единствената ми мисъл беше - тя иска да ме унижи, да докаже че от мен нищо не става. Преодолях го, понеже живеехме отделно, а и съпругът ми ме подкрепяше. Но сега идва другия проблем - отскоро станах свекърва. И пак, слава Богу - живеем отделно. Старая се максимално да не давам съвети на младото семейство, когато се обаждам по телефона - търся снаха ми първо, да не се почувства пренебрегната. Но ме е страх - да не сгреша, да не се набъркам и да разваля отношенията на младите. И знаете ли защо - защото щастието на синът ми е най-важно за мен. Снаха ми е много приятно и добро момиче, и аз наистина я обичам, но да бъдем честни - ако почувствам че детето ми е нещастно, дали мислите, че тези чувства ще останат. Помислете от вашата гледна точка, когато това се отнася за собствените ви деца.

То е ясно, че сме част от хранителната верига, но не това ми беше мисълта. Защото по страшното е не физическата, а духовната смърт. И точно за това от древни времена народа толкова се страхува от вампири, и други там подобни. А лошото е, че напоследък доста хора губят душите си. Огледайте се около себе си - единствената тема в повечето случаи е за материални блага и облаги. Лично аз, въпреки че имам много приятели, нямам с кого да поговоря истински и от душа за истинските ценности в живота - защото ако споделя мислите си, ще решат че ми е необходим психиатър. И може би наистина повечето от нас вече са "ухапани" от вампир.

Дали съществуват наистина - не вярвам, макар че съм гледала доста филми на тази тематика. И точно това ме кара да се замисля - за нас, хората вампира е нещо зло и страшно, защото ни използва за храна. А какво сме ние, хората, за животните, растенията. По същия начин единствената ни цел е да заситим глада си с тях - дори ги отглеждаме специално за целта. И се питам - кой наистина е по страшен? И наистина ли може да претендираме, че имаме душа? А отношенията дори и между нашта раса - в буквален и преносен смисъл гледаме как да изпием кръвта на другия.