autumn

Здравейте! Пиша в тази тема, защото бях помолена от д-р Първанов да споделя опита си и да вдъхна надежда на хората, които се борят с проблема, наречен ОКР. Аз съм едната от бившите пациентки на д-ра, за които той говори. Ако знаете с каква радост и гордост пиша „бивша”, защото терапията ми приключи отдавна и то успешно. Ще се спра накратко върху историята си, т.к. не мисля, че е важна, а и ми навява неприятни спомени (което е и причината да не намирате много положителни истории по форумите-хората, които са се справили не искат да говорят за това, не искат даже да се сещат). Аз го правя най-вече заради д-р Първанов, защото той направи толкова много за мен, че един живот няма да ми стигне да му се отблагодаря. А и самия той ми каза, че това също е задача от терапията ми, т.к. щом давам съвети на други хора това мотивира и самата мен и ми вдига самочувствието. Помагам и на други негови нови клиенти. Та...за мен. Имах натрапливости от дете. Не се сещам определено нещо да ги е провокирало. Това, което д-ра ми обесни е, че когато родителите не съумеят да вдъхнат увереност в детето, то става тревожно, което е предпоставка за тези състояния. Не ги обвинявам, разбира се, приемам, че просто така се е случило. През годините съм изпълнявала всякакви ритуали-броене, скачане, поредност на нещата, които изпълнявам и т.н. и т.н. Не съм осъзнавала, че имам проблем. Не съм била стеснително дете-имах приятели, бях контактна, отличничка, участвах във всякакви изяви в училище и т.н. И така си минаваха годините. В един момент се прехвърлих от редовно обучение в задочно, търсих работа известен период от време, отчайвах се, че не мога веднага да намеря и когато вече намерих явно стреса ми е дошъл в повече и не закъсня и първата ПА. Няма да ви обеснявам за ПА, ясно ви е. След това последва традиционната схема-лекари, изследвания, болници и нищо. Здрава като бик. Една от лекарките при, които ходих ми каза, че това е проблем, свързан с нервната ми система и че по каквито доктори да ходя решение няма да намеря. Тя ми изписа антидепресант и аз тогава нищо незнаеща за този тип лекарства реших да го пия. Стигнах до втория ден на ¼ от лекарството и се почувствах толкова зле, че ги изхвърлих. Общо взето не съм пила никога антидепресанти. След това започна едно лудо ровене в интернет, форуми, един постоянен рев и въобразяване на всевъзможни неща. Намерих психотерапевтка в моя град и започнах да ходя при нея, защото реших, че аз лекарства каквото и да стане няма да пия. За терапията при нея не ми се говори, т.к. силно се съмнявам в квалификациите й и че въобще може да се нарече психотерапевт. Както и да е. Видях, че нещата с нея не отиват на никъде и продължих да търся. Намерих този форум и така попаднах на д-р Първанов. Когато писах в този форум аз вече бях овладяла ПА, но натрапливостите ми, които в този момент бяха на тема психични заболявания ескалираха неимоверно. Сега разбирам каква превилегия съм имала, че д-ра ме прие за клиент. Ако искате да Ви кажа, че отидох два пъти при него и се оправих ще Ви разочаровам. Само аз и той знаем през какво съм минала и колко трудно ми е било. Но знаете ли-никога не се отказах. Аз съм една от трудните пациентки на д-ра и той затова толкова се гордее с мен. Терапията ми продължи година и нещо и то не заради друго, ами защото аз не бях много послушна и най-важното-отне ми доста време да му повярвам. Първия път, когато отидох при него ми се стори толкова странен и че ми говори врели некипели, но именно това е разковничето-терапевта трябва да ви се стори такъв поне в началото, защото той трябва да има коренно различно мислене и отношение към живота-нали на това ще ви учи. Всеки път, когато ходех на терапия аз се опитвах да го убедя как съм луда и че страдам от най-страшните психични заболявания (това беше основната ми натрапливост тогава) и всеки път той ме разубеждаваше като в началото го приемаше с надсмешка, но веднъж ми каза, че ако още един път му кажа, че съм луда прекратяваме терапията, защото няма смисъл, ако не му вярвам. Е, не знам как го постигна, но му повярвах. След това, разбира се, имах и други натрапливости, но той ме научи на схемата, която да прилагам, когато те се появят или сменят темата си, схема, която е валидна за мен, разбира се. Темата на поста ми не е да ви обесня какво съм правела аз, защото това е строго индивидуално, а да ви кажа, че щом аз, човек с натрапливости повече от 20 г. може, значи всеки може. Не мога да кажа, че е лесно, напротив много е трудно-изисква много работа, много упоритост и мотивация, но който не е готов на това прави по-трудния избор-да продължава да живее в мъки. Искам да ви кажа едно-няма лесен вариянт, ако чакате наготово нещо да стане чакате напразно. Няма вълшебно хапче, което да глътнете и да се оправите. Как едно хапче ще промени мислите ви? Това е ваша работа, за която обаче ви трябва учител. Терапията не е единия час, в който отиваш и говориш с терапевта. Терапията започва след като излезеш от кабинета, сам със своите проблеми и с наученото през този един час и най-важното-практиката му! Действие, действие, действие. Терапевта не е магьосник и няма свръх сили. Той е човек, който има знанията да те научи как да се справяш и само от теб зависи усвояването на тези знания. Целта ни на мен и на момичето, публикувало темата (междудругото не я познавам и искам да я поздравя- браво, момиче, разбихме ги, а?видяхме им сметката на натрапливостите) е да ви кажем само, че е възможно и едно „Да, ние се справихме и вие можете”. От време на време, разбира се и аз имам своите трудни моменти и тогава търся д-ра за съвет, но само ще ви дам пример последния път какво стана-потърсих го, обесних му точно с едно изречение това, което ме тревожеше и той ми върна „ не се научи, че опасенията ти никога не се сбъдват” и това беше! И то не, че не съм се научила, ами просто за момент го бях забравила. Дори сега в момента пиша този пост и си задавам въпроса, ами ако пак стана зле, но точно това е един от ключовите моменти в терапията-да се научиш да живееш с несигурността. Когато започнах терапията си все бързах, исках нещата да се случват бързо, имах чувството, че нищо не правя, представях си че трябва много осезаемо да усещам промяна. Тогава д-ра ми каза, че единствено това бързане може да ме спре по пътя и че нещата стават даже неосезаемо, и наистина след време като се обърнах назад видях колко много неща съм научила и колко съм се променила, а даже не го бях осъзнала. И накрая искам да кажа, че не искам поста ми да прозвучи като реклама, просто знам колко е важно да намериш дори искрица надежда. Моят първи опит също беше безуспешен, но това не ме отказа да търся решение. И нека не използвате тази тема за успокоение, а за мотивация! Силата е във вас! Бъдете здрави!

Благодаря отново за бързия отговор. Да, чета разказа по схемата, с изключение на последните няколко дена, в които бях болна и ги изкарах в леглото, но сега продължавам с нови сили!

Благодаря за отговора! Извинявам се, че пиша толкова късно, обаче ме хвана някакъв стомашен вирус и бях няколко дена на легло. Във връзка с това съм доста притеснена, защото проблемите ми започнаха точно по такъв начин преди година и половина-с гадене, замайване, прилошаване, безапетитие, невъзможност да приема каквато и да е храна, след което се появи безсилието, депресията и тревожността, ПА и разбрах, че всъщност нямам здравословен проблем. Разликата сега е, че имах повръщане и температура, ходих на лекар и ми казаха, че е вирусно. Въпросът е, че тези симптоми ми напомнят много за предния период, което от своя страна активира тревожността ми и сега се питам ами, ако и сега изпадна в депресия и се възвърнат ПА? Днес вече съм на работа, но съм доста замаяна, всичко ми е като на сън и съм без сили. Това страх от страха ли е или депресията настъпва пак?

Здравейте! Искам първо наистина да благоря за това, че позлатихте есента и да се извиня-не съм искала да подценя всички години труд на лекарите. Аз просто съм едно уплашено момиче и именно, защото разбирам, че само лекар може да потвърди или отхвърли диагнозата, каквато и да е тя, се обърнах към Вас. Благодаря за съветите и за разказа-ще го чета по дадената схема. Разбирам вредата за себе си от ровенето по форуми и интернет статии и ще работя в тази посока да успея да контролирам тревожността още в нейния зародиш. Във връзка с това искам да попитам нещо, свързано с ОКР, за което съм писала в първия си пост. В момента не изпълнявам разни ритуали и тревожните ми мисли се свеждат до:"болна ли съм?", "имам ли псих. заболяване?", "ами ако стане по-зле" и т.н. мисли, свързани с псих. ми здраве. Но забелязвам и нещо, което и преди го е имало, но не съм му обръщала внимание-когато говоря с някого и след това си преповтарям части от разговора на ум, понякога по няколко пъти или когато се обаждам по телефона на някого и преди да ми е вдигнал си представям как ще започна разговора, какво ще кажа. Друго, което забелязвам е, че ми се появяват мисли, които нямат никаква връзка с това, което си мисля в момента и те са обикновенно като реплики. Примерно си мисля нещо, да кажем какво е станало днес и изведнъж като реплика - " Да, бе, да!" или нещо от този род. Това всъщност натрапчиви мисли ли са или нормални? Мога ли да се справя с тях? Благодаря, отново!

Здравейте и благодаря за отговора! Темата, която сте посочили съм я чела и ми подейства успокоително, но проблема при мен е, че е само временно. През определен период от време влизам в силна тревожност, обикновенно продиктувана от нещо прочетено, видяно по ТВ и т.н. И по този начин днес си мисля, че съм с шизофрения, утре с БАР, ето преди малко прегледах вестника и четох статии за убийства и изнасилвания и се замислям, ами ако и аз съм психопат? Ами ако и аз започна да наранявам хората или децата си след време? Нямам вяра в себе си, не се приемам като нормален човек. Не мога да продължавам да живея така, в постоянни тревоги и мисли. При мен натрапчивите мисли са точно такива-болна ли съм, имам ли псих. заболяване, как ще продължавам, трябва ли да си вярвам, мислите ми нормални ли са и т.н. Това ме тормози постоянно. Съответно тази тревожност заема цялото ми внимание, трудно ми е да работя, да говоря по други теми, да се отпусна, нямам желание за нищо. Относно прибиранто вкъщи ми е трудно да, но се чувствам и виновна като не се прибера, главно заради баща ми-той е най-добрия баща на света. В най-трудните ми моменти той беше най-близкия ми човек и сякаш просто свикнах да говоря с него само за състоянието, в което се намирам и сега ми е много трудно да говоря с него на други теми, отбягвам го, но и изпитвам огромна вина за това, защото знам, че на него му е много мъчно- за пръв път го видях да плаче. Не мисля, че е щастлив в брака си и след като и аз и сестра ми се изнесохме знам, че му е много тежко. Като го гледам, започвам да изпитвам и голямо чувство на вина и към приятеля ми, с когото живея - страх ме е от това аз да не съм болна и да не го погледна след време и да видя баща си в негово лице. Не искам да си проваля живота заради мен. За психиатъра - в началото имах една консултация с такъв, не ми каза нищо обезпокоително, даже май и нищо не ми каза, по-скоро ме изслуша и ми изписа някъкви хапчета за сън, които аз не съм пила. Терапевтката, която посещавам е клиничен психолог. Нямам много желание за консултация с психиатър, защото ме е страх да не ми постави някоя страшна диагноза и да ми изпише хапчета. Всичките ми притеснения плод на тревожността ми ли са или наистина може да са реални? Толкова много страхове съм натрупала - как ще я карам така, как ще завърша, как ще гледам семейство и деца, въобще трябва ли да създавам семейство и деца, които мога да обременя, никога ли няма да съм щастлива отново и т.н. Искам да съм пак онова усмихнато и спокойно момиче, пълно с амбиции, което бях само преди година и половина! Ако знаете само колко го искам!!! Възможно ли е наистина да бъда?

Здравейте, дами и господа психотерапевти! Към Вас се обръща едно младо, 23-годишно момиче, чиито очи са пълни със страх! Предварително се извинявам за дългия пост, но искам да обесня в подробности положението, в което се намирам. Проблемите ми започнаха преди около година и половина. Първоначално започна да ми става лошо, да ми прималява, да си мисля, че ще припадна, да се задъхвам и да изпитвам желание да се махна от мястото, където се намирам. Така известен период от време ми се случваше доста често, след което няколко дни буквално не можех да стана от леглото, нямах сили да се изправя, не можех да спя, да ям...Съответно започна и ходенето по лекари, различни изследвания, в които единственото леко притеснително е, че единият хормон на щитовидната жлеза беше с малки отклонения и при последващи изследвания през няколко месеца всичко беше наред. Постъпих в гастроентерологично отделение - и там нищо, но едната лекарка там ми обесни, че всичко е на психична основа и че нямам здравословен проблем, аз съответно не можех да повярвам. Имах чувството, че умирам. След като излязох от болницата положението се задълбочи с постоянни нервни състояния, липса на желание за каквото и да е, депресия и т.н. След доста прочетена информация в интернет, установих, че става въпрос за ПР и започнах психотерапия-около 4-5 месеца и до ден днешен ходя от време на време. Отначало бях много объркана и не знаех какво се случва с мен. След това с помощта на терапевтката започнах да си обеснавам нещата-развила съм ОКР и в следствие на това ПР. От малка, може би 10-12 годишна правех разни ритуали с цел да предпазя хората около мен и самата мен да не ни се случи нещо лошо. Правила съм какво ли не-най-вече чуках на дърво, но на точно определено място, по точно определен начин, скачала съм преди да изляза, обувала съм се по странен начин, прекръствах мислено близките си и т.н. мога да кажа още много. При мен сякаш налице бяха повече ритуали, от колкото натрапчиви мисли-те бяха съврзани със страх да не се случи нещо лошо. А когато нещо такова станеше се ядосвах, че въпреки нещата, които правя лошите неща се случват и прекратявах ритуалите за определен период от време, след което пак възобновявах. Мисля, че всико започна от чисто детските игри и вярвания, като това да се хванеш за червено като видиш линейка, да чукаш на дърво и т.н. Тогава не съм осъзнавала, че това е нещо ненормално. След като стигнахме до този извод с терапевтката, прочетох информация в интернет, относно ОКР и установих колко много неща, които пишат се отнасят и за мен, се уплаших много и от раз прекратих всички ритуали, суеверия, набожности и др. Не ми беше особено трудно, и сега не ми е трудно да не ги правя. Просто разбрах процеса им - че няма нищо магическо, или че Бог примерно ще ме накаже, ако не направя някой ритуал, или че аз самата ще предизвикам нещо лошо, а че всичко се дължи на тревожност, оттам натрапчиви мисли и ритуали (поправете ме, ако греша). Единственото, което ме притеснява и досега, относно ОКР е това, че пише, че са налице промени в мозъка. И така с много размисли, работа по себе си, много изчетена литература, упражнения като визуализация, утвърждения, медитация, спорт, здравословна храна и т.н. успях да закрепя първоначалното ужасно състояние. Чисто физическите симптоми поизчезнаха, но за сметка на това се появиха страховете. Мисля си, че не съм нормален човек, че съм болна от някаква психична болест. Тревожността ми продължава да е много голяма. Само да отбележа, че не съм пила никакви лекарства, освен такива на билкова основа и хомеопатични. И сега искам да Ви опиша и най-големия ми страх, който е и повода да се престраша да пиша във форума. Мисля, че майка ми е с недиагностицирана шизофрения. За последните 8-9 години се промени до неузнаваемост. Загуби работата си, започна да говори, че всички са против нея, че чува съседите да и говорят разни неща, да я обиждат. Виждала съм я да си говори сама, да се смее, да прави гримаси. Опитвала съм се да говоря с нея, да и обесня, че тя си въобразява, че ако и говорят и ние ще чуем, но тя е убедена и никой не е в състояние да я разубеди. Казвала ми е и на мен, че и аз съм виновна тя да загуби работата си и че съм и била провалила половината живот. Когато и говоря нещо се хваща за най-малката дума и изкарва така нещата все едно искам да я обидя по някакъв начин. Много ми е трудно да пиша за това, много ми е мъчно за нея. Преживях голям стрес в първите години, които тя остана без работа, защото през деня бяхме само двете в нас, аз се подготвях за кандидатстудентски изпити, а се занимавах постоянно и с нейните истории. От момента, в който започнаха и моите проблеми не живея в нас и се прибирам да се вида с родителите си сякаш насила. Всичко това отключи и ГОЛЕМИЯ МИ СТРАХ - ами ако и аз съм болна от шизофрения, ако майка ми ми го е предала, ами ако я развия, ами ако я предам на децата си?! Този страх задълбава и задълбава. Изчетох цялото количество информация в интернет. Започнах да търся симтоми в мен - да се чудя дали звуците около мен са реални, дали мислите ми са нормални, да съм постоянно в очакване да започна да чувам гласове. Започнах да се сещам и за случки - понякога изпитвам страх някой да не ме преследва, да не ми направи нещо лошо, да ме обере и т.н., даже съм се обръщала по улицата, когато вървя да видя дали има някой зад мен. Бях на дискотека скоро и имаше компания от момчета, които доста настоятелно ни гледаха и веднага в съзнанието ми нахлуха картини как може да ни сложат нещо в питиетата. Отдавам и голямо значение на символиката-примерно, когато ме обзема страхът за шизофренията и отварям вестника да кажем и вътре статия за някой шизофреник как убил някого, или се самоубил или пускам телевизора и пак същото, или виждам по улицата хора, които видимо не са със всичкия си и си казвам ето съдбата ми дава знаци по някакъв начин ми показва, че и при мен ще се случи. Това симтоми ли са? Как да разбера дали започвам да развивам шизофрения? Как да различавам тревожните мисли от налудничевите? Може ли човек с ОКР да развие шизофрения, натрапчивите му мисли да се превърнат в налудничеви? Въобще как да се успокоя? Разговоряла съм и с терапевтката ми по този въпрос и тя е на мнение, че ми няма нищо, обаче в следствие на тревожността, която имам, придобита от разпадналата връзка майка-дъщеря се получава това ми състояние. Последния път ми каза даже, че от страх мога и да си докарам заболяване. Питала ме е дали имаме в рода хора със псих. заболявания и аз и казах, че не знам да имаме такива, тогава тя каза, че ако майка ми има заболяване, то е придобито и няма за какво да се тревожа аз. Но и това не ме успокои. Четох за това как може да започне заболяването и открих, че някои неща са налице и при мен - мъчителен страх от полудяване, хипохондрични опасения, тревожност, мечтателност, еротични фантазми. От малка обичам да мечтая. Обикновенно вечер, преди да заспя си представям ситуации, които ме карат да се чувствам добре, представяла съм си, че съм певица, модел и т.н. На по-късен етап пък, когато ми харесва накое момче си предтавям как съм с него, различни ситуации, включително и леко еротични. Понякога даже съм нямала търпение да си легна, за да започна да мечтая. Знам, че съм изчела твърде много информация и това ми се отразява пагубно, но когато дойде момента на силна тревожност не мога да се спра. Искрено моля за мнение и съвет! Извинете още веднъж за дългия пост, готова съм да отговоря на въпроси, ако имате! Безкрайно съм Ви благодарна!