zarche

Здравейте, бихте ли отделили време да погледнете моята карта? Интересува ме дали връзката, която започнах през май има шанс да се задълбочи и как изглежда сферата на любовта за мен през 2013 г. Данни: 28-юни-1972, гр. Видин, 5:00 ч. Благодаря!

И аз съм го забелязала. Познавам хора, които са пълни атеисти, но постъпват много по-човечно от някои "духовни" хора.

Алекс, наистина ли не разбираш, че това което ти има и се кани да избухне се нарича стрес? Това и непрофесионалист би ти го казал, но нека ме поправят професионалистите, ако греша. Стресът идва от една страна от това че сама гледаш 2 деца, а от друга заради това, че си поставяш допълнителни неизпълними изисквания (език, шоф. курсове, всичко да е наред в къщи). Самият факт, че не можеш да се отпуснеш дори и за 10 минути показва, че отдавна не ти се е случвало и си забравила как се прави това. Организмът ти работи непрекъснато на пълни обороти, а колко време може да се издържи в такова темпо?!? Рано или късно пАрата трябва да излезе от някъде, това е природен закон, в случая тя излиза под формата на викове и агресия. Щом не може да ти помага баба, тогава потърси (дори и за по 2 часа да е) бавачка, съседка срещу заплащане, приятелка, или пиши във форума бг-мама и виж как се справят майките на близнаци, но трябва да намериш начин да се освободиш от напрежението, което се трупа в теб - от него идва и агресията. Пак ти казвам, че говоря от личен опит. Не знам от колко време съпругът ти е международен шофьор, но по този начин ти си лишена не само от физическата му помощ в ежедневието, а и от една релаксираща прегръдка вечер. Чудесно ще бъде, когато се съберете заедно в Испания, но засега забрави за ученето на езика. Може би това е една от причините да се дразниш на децата си - тъкмо си мислиш "ей сега ще хвана учебника" и някое от тях се събуди. Съветите ми са: намери си помощник за децата, намали изискванията към себе си и прави дихателни упражнения (те помагат срещу стрес). А най-напред може да започнеш с изглеждането на един филм, препоръчително да е комедия .

Здравей алекс-алекс, пиша ти като майка, минала през подобно нещо. Според мен имаш нужда да се погрижиш малко за себе си, така да се каже "да се поглезиш сама". Трябва да дадеш малко обич и на себе си, за да можеш после да я даваш и на децата си. Дори едно малко дете се гледа трудно сама, а какво остава за две. Децата на тази възраст изсмукват цялата ти енергия и време. Помоли бабите и дядовците, които идват да им се радват, да ги погледат някоя събота и/или неделя, докато ти излезеш някъде сама, или с приятелка. Още по-добре ще е, докато живееш сама с тях (надявам се това да е временно явление) някой - най-добре майка ти, ако е възможно- да дойде да поживее с теб. Може да не го осъзнаваш, но имаш нужда от това. Много е важно да го направиш, защото въпреки, че децата ти са нещото, което най-много обичаш, агресията ти към тях се трупа подсъзнателно и в един момент може да изригне и да им причиниш нещо, за което после цял живот да съжаляваш. Сама казваш, че понякога ги "друсаш" - това е опасно, защото ако е по-силно друсането може да нарани гръбначния стълб. Трябва да знаеш, че това през което минаваш е нормално - може да е защото си сама в момента, може да е защото с раждането на децата животът ти се е преобърнал на 180 градуса и вече осъзнаваш, че никога няма да е същия, може да е промяна на ценностите и сега ти трябва време да се приспособиш към новите, може да е по много причини. Важното е, че ти трябва и време за себе си, а това няма как да стане с два едногодишни "свободни електрона" , които имат нужда от теб 24/7. Моето скромно непрофесионално мнение, е че поне за кратък период, докато си сама, имаш нужда от някоя любяща баба, която да ти помогне в гледането на децата и да е с теб целодневно. Трябва ти време за себе си, дори и да не правиш нищо, а само да седиш и да гледаш в една точка, за да ти се избистрят новите приоритети. Чудесно е, че търсиш помощ, това е знак, че искаш и можеш да промениш нещата.

Станимир, приблизително колко земно време минава между случването на едно събитие в причинния свят и осъществяването му във физическия? За години, дни, или часове става въпрос?

Защото човек никога не мисли за най-лошото. Помисли реално колко хора прекъсват нежелани връзки ежедневно. Приеми, че не ни е дадена силата да контролираме съдбата, колкото и да негодуваме и да го желаем, след като се случи непоправимото. Като загубих съпруга си в един период се обвинявах, че ако любовта ми е била достатъчно силна съм щяла да усетя (свръхсъзнателно, подсъзнателно - и аз не знам как) какво ще се случи и да го предотвратя. Преди почти година писах историята си тук. Получих много ценни мнения, от които имах нужда и ми помогнаха. Надявам се, че и с теб ще стане така. Хвани се за нещо, което има стойност за теб и ще ти даде сили да продължиш напред. Няма да го забравиш никога. Преживяната болка те е направила по-чувствителна към болката на другите. Това ще ти помогне някой ден да помогнеш на някой друг човек и да обършеш нечии други сълзи.

Здравей мила, поне отчасти знам какво изпитваш. Преди година и половина загубих съпруга си. Всеки, който е загубил много близък човек изпитва чувство за вина дали не е могъл да предотврати случилото се. Това е част от нормалния процес на тъгата, показва, че си нормален човек. В твоя случай чувството за вина е засилено по разбираеми причини. Трябва да си повтаряш и да си повярваш, че ти имаш право на свободна воля и затова си поискала да се разделите. А приятелят ти е извършил самоубийството също воден от свободната си воля. Това, което можеш да направиш за него е да се молиш за успокоение на душата му и да отидеш в черква да му прочетат заупокойна молитва. Бъди силна, не се оставяй чувството за вина да ти попречи да дадеш на света хубавите неща, които носиш в себе си!

Това показа брат Гугъл, може би все пак е Николай, а антропософите трябва да си го оправят на страницата. http://bglog.net/Obrazovanie/45905

БожидарЗим, благодаря за отговора! Само да попитам - смяташ ли, че ако бяхме си осиновили дете, вместо да опитваме с репродуктивни технологии, нещастието можеше да ни се размине? Също бих искала да попитам hip какво мисли по въпроса (ако види темата). За него прочетох, че работи в център за репородукивна медицина.

23.12.10 Благодаря, че ви има, благодаря, че прочетохте разказа ми, благодаря, че ми отговаряте! Във всеки отговор много неща ме докоснаха - неща, които имах нужда да прочета. Няма да пиша сега повече, защото идва Бъдни вечер, а пред това и болката трябва да замълчи. Светла Бъдни вечер на всички!

Илен, Shining_Star, Pavli82, благодаря ви за отговорите! Благодаря и на Христо и Розалина, които ми писаха в профила (още не мога да се ориентирам във форума как да отговарям на тези съобщения, извинявайте!). Pavli82, нямам думи за приликата с историята, която ти разказа, потресаващо! Точно така се е чувствал и съпругът ми (впоследствие си давам сметка) - като в капан на обстоятелствата и че няма възможност да израства, сякаш е стигнал задънена улица без изход. Ще търся книгите, които препоръчваш. Решила съм, ако нещата се подредят както планувам, да се приберем в България с детето. Ще ми каже ли някой защо пробуждането трябва да става по такъв жесток начин, защо?

Септември, 2010 Искам отговор от Вселената защо стана това. Нали е казано: „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите”. Преди 6 месеца си отиде моят любим съпруг. Останах сама с 4 годишна дъщеря. Продължавам да нося нося халката, чувствам се още омъжена, не искам да приема, че съм „вдовица” – каква гадна дума. Начинът по който си отиде е нелеп и, както една позната го нарече, „сюрреалистичен”(като в картина на Дали). Намерих го вечерта застрелян в двора ни, както си е седял на стола, пушейки и пиейки едно уиски преди лягане. Заподозряният е един съсед, който не е с всичкия. Води се следствие. С дъщеря ми вече не живеем в къщата. Това са фактите. Нещото, което не ми дава покой, освен мъката е защо Вселената не спря това. Мъжът ми беше изключително добър човек и голям ум (не само защото ми беше съпруг - всички, които го познават го казват), с чувство за хумор и още много други чудесни качества. Най-големите му недостатъци бяха, че пиеше и пушеше. - 16.12.10 г. Продължавам да нося халката. Скоро ще станат 9 месеца от смъртта му. Когато бях на 19 години имаше период, в който се молех да се науча да обичам така, както Бог ме обича. На 21 г. срещнах съпруга си. Той се оказа отговора на молитвата ми. Тогава не можех да повярвам, че ми се случва толкова хубаво нещо, чудех се с какво съм заслужила толкова любов. През 17-те години на съвместния ни живот той ми показа какво значи да обичаш - с много търпение, всеотдайност, приемайки ме таквава, каквато съм, без да иска да ме променя. Основна цел на живота му бе да ме направи щастлива. Повече от 10 години нямахме деца. Бях в депресия, всеки ден плачех. Той ми помогна да изляза от нея като ми каза, че за него няма значение дали ще имаме деца, само не иска да страдам. Тогава ми просветна, че като страдам аз, страда и той и че е всъщност егоистично да страдаш защото така караш и хората, които обичаш да страдат. От този момент започна „изплуването”. Две години по-късно забременях с помощта на репродуктивната медицина. Роди се дългоочакваното ни детенце. Впоследствие съм си мислила дали не ни е било писано да имаме собствено дете и това, че „насилихме” природата не доведе нещата до такъв край. Накрая, когато си мислех, че имам всичко, за което обикновеният човек си мечтае и всеки ден благодарях на Бог за това, съпругът ми си отиде. Както се казва - много хубаво не е на хубаво. Още го обичам. Сънувам го 1-2 пъти месечно, че се държим за ръце, целуваме се, или правим любов. Още съм влюбена и искам да продължа живота си с него. Мисля си за Орфей и Евридика, когато Орфей отишъл в света на сенките, за да си я върне и почти успял. Искам да овладея техниката за контактуване с другия свят, за да си общувам с него. Липсва ми. Предполагам, че съм спряла на някаква фаза от скърбенето и не го оставям да си отиде. Вредя ли на душата му, вредя ли на себе си? От друга страна съзнавам, че последната година той изпитваше неудовлетворение от живота, което постепенно се задълбочаваше. (За това си дадох сметка в последствие, анализирайки негови откъслечни реплики от последните месеци и най-вече дни.) Качествата, които имаше и усилията, които положи (във всякакви области на живота) не съответстваха на материалния резултат. В държавата, в която живеем хората с неговата професия и способности живеят по съвсем друг начин. След много усилия ние живеехме в „облагородено бунгало” и имахме едно детенце,а работата му също не го удовлетворяваше. Аз накрая бях много щастлива, дори сега си давам сметка – бях заслепена от щастието си. Но на 41 години той беше уморен и неудовлетворен. Беше положил количество труд и усилия, които хората полагат за поне два пълни живота. Затова си мисля, че въпреки, че не се е самоубил, душата му е направила избора да си отиде. А лудият съсед е „чистачът” на природата, който е извършил „мръсната работа”. Съпругът ми беше прекалено отговорен, за да си причини нещо сам. Неговото заминаване ми подейства „събуждащо” за много неща, но все още си мечтая и си представям колко хубаво би било сега да се върне и да продължим отново заедно. Изпитвам вина, че не успях да предотвратя това, което се случи. Изпитвам ужасна вина, че „спях”, че ми трябваше такова ужасно нещо, за да се събудя. Ако знаех как да го обичам истински, ако бях „будна” и чувствителна към това, което се случва с него, щях да успея да го спася. Моля се на Бог да ми прости. Моля се да съм винаги будна за чувствата на хората около мен от сега нататък. Моля се да успея да предам на дъщеря ни обичта, която той ми даде. Моля се да намеря отговорите... 21.12.10 Днес се навършват 9 месеца откакто той си отиде. Искам това, което написах да „излезе” от мен, искам да го разкажа на някого. Нямам приятелка, на която да кажа всички тези неща. Не искам да търся психотерапевт тук, защото, въпреки, че се оправям с езика, не мога добре да изразя чувствата си, а и искам човекът отсреща да има сходни разбирания за духовния живот. Знам, че не съм в депресия, но усещам, че имам нужда от съвет на психолог. Ще съм благодарна да ми отговорите. С уважение: З.

Христо, благодаря! Виждам, че въпросът ми е преместен в подходящата тема. В отговор на твоя въпрос кога да започнат родителите да говорят за смъртта - мисля, че трябва да се изчака детето само да попита. Дъщеря ми е точно на възрастта на детето, което си наблюдавал и реагира по подобен начин, това е етап от израстването. Пита и иска отговор на момента, често не изчаква отговора и вече задава нов въпрос. Съпругът ми почина на 41 години, тоест остаряване нямаше. Стана внезапно, без да е боледувал, детето спеше и изобщо не разбра какво стана. Просто единият ден го имаше, на другия - не. Живеем в чужбина и се наложи да кремираме тялото, така че няма и гроб, за да й кажа, че тялото му е погребано там. А тя вече пораства и въпросите напират. Питаше откъде да вземе космически кораб, за да отиде да поправи тялото му (бях й казала, че тялото на тати е спряло да работи и той е станал звездичка на небето). Казах й за кремирането, защото четох, че не бива да се лъжат децата по тези въпроси, само да се представят нещата с прости думи и без стерсиране. Въпросът ми е по-скоро как говорите на малките деца за света, където отива душата? Ще съм благодарна да споделите опит, или мнения.

Здравейте отново! Почти 2 месеца по-късно мога да кажа, че нещата са доста по-улегнали и съм по-спокойна. Това се отразява добре на поведението на дъщеря ми, тъй като емоциите ни са като "скачени съдове". Имам следния въпрос: вчера говорехме за баща й и тя ми каза, че не иска да умре, защото няма да може да си гушка любимото розово одеялце и агънцето. Не бях подготвена да й отговоря, само казах да не се страхува и че съм винаги до нея, но това не е добър отговор. Не знам как да опиша светът, в който отива душата на достъпен за нея език, без да го правя прекалено привлекателен, защото ще последва въпрос "защо не отидем при тати още сега?" Та въпросът ми е: как говорите на 4-5 год. дете за смъртта и какво правим на земята. Ако има вече такава тема, моля препратете ме. Благодаря!