DarkAngel

Когато съпругата на Джордж Гарлин починала, Гарлин -известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години - написал тази невероятно изразителна статия — толкова уместна и днес, в епохата след 11 септември. Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве. Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често. Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща. Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по­вече, но научаваме по-малко. Планираме по­вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко. Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване". Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка. Запомнете и казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете. Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Веднъж учениците попитали своя мъдър учител: защо лошите наклонности лесно завладяват човека, а добрите - трудно и не остават трайно в него. - Какво ще стане, ако се остави здраво семе на слънцето, а болното се зарови в земята? - попитал старецът. - Доброто семе, оставено без почва, ще загине, а лошото ще поникне, ще даде болен стрък и лош плод - отговорили учениците. - Така постъпват и хората: вместо да творят добрите дела тайно и дълбоко в душата си да отглеждат добрите пориви, те ги оставят на показ и така ги погубват. А своите недостатъци и грехове, за да не ги видят другите, крият дълбоко в душата си. Там те растат и погубват човека в самото му сърце.

Старият чероки и неговата внучка бяха седнали пред колибата и си говореха. Недалеч от тях, на поляната се гонеха и играеха два вълка. Единият бял, а другият - черен. Бяха едри, здрави и добре охранени. Вождът ги беше опитомил още от малки и те му служеха вярно, като кучета-пазачи. Откакто се помнеше внучката, тези два вълка постоянно се бореха един с друг. Тя винаги се беше чудила, защо са им нужни и двата. Според нея, само единият беше достатъчен, за да охранява малката им колиба. А и смяташе, че изборът на цветовете им също не е случаен. Реши накрая да попита дядо си за причината. А старият чероки й отвърна с усмивка: - За мен те са два символа, детето ми... - Символ на какво, дядо? - оживи се любопитството на момичето. - Символ на Доброто и Злото. Също като тези два вълка, Доброто и Злото постоянно воюват вътре в нас. Те живеят в душите ни и непрекъснато се борят за надмощие едно над друго. И докато гледам съперничеството на белия и черния вълк, аз винаги си мисля за тази вътрешна борба. Затова никога не се разделям с тях... Докато попиваше думите на дядо си, внучката се замисли. Щом има битка, трябва накрая да има и побетител! И отново попита: - А според теб, кой от тях ще спечели тази борба? Старият вожд отново се усмихна и отмести погледа си от вълците върху момичето. Очите му се изпълниха с обич, а в гласа му се усети мъдростта на годините: - Кой ли? Ще победи онзи, когото аз нахраня повече...

Какво научих от Ноевия ковчег? Всичко, което трябва да знам за живота, научих от Ноевия ковчег: Първо: не изпускай лодката. Второ: Запомни, че всички сме в една и съща лодка (т.е. ситуация). Трето: Планирай предварително. Когато Ной строял ковчега, не е валяло. Четвърто: Поддържай форма. Когато си на 600 години, някой може да те помоли да направиш нещо наистина голямо. Пето: Не слушай критики; просто продължи с работата, която трябва да се свърши. Шесто: Изгради бъдещето си на високо. Седмо: От причини за безопасност, пътувай с партньор. Осмо: Бързината не винаги е предимство. Охлювите били в ковчега заедно с гепардите. Девето: Когато си под стрес, поплувай малко. Десето: Помни, ковчегът бил построен от аматьори; Титаник - от професионалисти. Единадесето: Независимо каква е бурята, винаги след нея се появява дъга.

Четири свещи бавно догаряха в една стая... А наоколо беше толкова тихо, че ясно можеше да се чуе техният разговор. Първата каза: - Аз съм МИРЪТ! Но вече никой не се грижи да съхрани жив моя пламък. Усещам, че скоро ще угасна... И не след дълго пламъкът й постепенно намаля, намаля и... Изгасна съвсем... Втората промълви: - Аз съм ВЯРАТА! Вече почти всички ме смятат за ненужна. Затова няма никакъв смисъл да горя повече... И когато тя замлъкна, повя лек ветрец и... Угаси и нейният пламък... Щом дойде редът на третата свещ, тя първо дълбоко въздъхна, след което тъжно промълви: - Аз съм ЛЮБОВТА! Но нямам сили да горя повече. Хората съвсем ме пренебрегнаха и вече не ме оценяват. Забравиха да обичат дори най-близките си хора. За тях аз вече не нося същия смисъл... И още не изрекла последните си думи, тя също изгасна... В този момент вратата тихо проскърца и се отвори. В стаята влезе малко момченце и видя угасналите свещи. Учудено и с присъщата си детска наивност, ги попита: - Вие защо сте изгаснали? Не знаете ли, че трябва да горите докрая?... Но като не му отговориха, то приклекна кротко до тях и от очите му потекоха тъжни сълзи... В този миг се чу гласът на четвъртата свещ: - Не плачи, не се страхувай! Докато аз продължавам да горя, можем да запалим отново и останалите свещи. Защото аз съм НАДЕЖДАТА!