KirilChurulingov

Духът( Светлината ) сам идва при човека, но не го целува, както това правят хлябът, водата и въздухът, а го прониква и затова е толкова трудно да се познае какво всъщност иска от нас Духа, какво е Неговото желание.

Парадокс на Луцифер Луцифер падна, защото истински вярваше, че Бог е направил грешка , давайки на хората право на свободен избор. Луцифер изобрети една лъжа, а именно лъжата, че правото на свободен избор е грешка, защото ако хората нямаха право на избор нямаше да могат да бъдат изкушени от змията да вкусят от забранения плод. Впрочем, тази лъжа стана причина много хора да обвиняват Бога не само за факта, че Той им е дал право на свободен избор, но дори и за факта, че ги е създал.

Някои неща, които е добре де се направят при ретрограден Меркурий : 1) преосмисляне на плановете 2) преразглеждане на възможностите 3) реорганизиране на приоритетите 4) ревизия на намеренията 5) обновяване на философия , цели, амбиции 6) възобновяване на минали отношения 7) пренаписване на биографията 8) преоценка на бюджета 9) преоткриване на себе си Успех !

"Запазената светла точка в съзнанието" Историята на приятеля с двамата сина-пирати, чиито имена и портрети се намираха във френската енциклопедия, за които бе казал Учителят, завърши с един изключителен и интересен финал. Баща им започнал да гледа по друг начин на синовете си. Завършили гимназия и ги повикали да отбиват военната си служба като войници. Понеже учели в един и същ клас - единият тръгнал с една година по-рано - така че двамата отишли войници в една и съща година, на едно и също място. Дотук всичко е добре. Но след първата седмица родителите им отишли да ги видят, а те гипосрещат с думите: "Татко, ние повръщаме непрекъснато. Не можем да ядем тази храна. Нали сме вегетарианци. Не че не искаме да я ядем. Харесва ни, но като я изядем, веднага започваме да я повръщаме. Не понасяме месото и ястията, сготвени с него. Затова ядем само хляб и сме гладни. И всички ни се смеят." Бащата нищо не казва. Отива на следващия ден при Учителя и Му разказва целия случай - как синовете му, вече войници, повръщат всяка храна, в която има месо. Какво да прави? А синовете му харесвали тази храна от общия казан на войниците, но понеже били вегетарианци досега, затова повръщали. Учителят го изглежда и му казва: "Слушай какво, брат. Историята с твоите пирати от онова време е вече изминала история. Това не може вече да се повтори. Нещата и формите не се повтарят. Те сега имат друга задача в този си живот. Но че повръщат от месната храна, за това си има причина. Това е единствената светла точка в тяхното съзнание, останало от теб в тях. Но има опасност тази светла точка да изгасне и те ще поемат друг път." И Учителят замълчал, показвайки с това, че разговорът е приключил. Приятелят веднага отива в казармата. Поискал свиждане със синовете си. Позволили му. Седнал на пейката и чакал. И ето, задават се и пристигат двамата му сина - левенти, облечени във военни униформи, прави, високи, да гледаш и да не се нагледаш. Като го видяли, изведнъж се втурнали към него и извикали в един и същи глас: "Татко, ние вече не повръщаме!" И запрегръщали баща си от радост. Бащата седнал на скамейката, сълзи се ронят от очите му и плаче от жалост за изгубения Висок Идеал. Синовете му се радват, подскачат и мислят, че баща им плаче, че споделя тяхната радост, че вече не се измъчват да повръщат храната, която ядат от общия казан. А бащата тихо ронел сълзи. Той плачел за загубения Висок Идеал на синовете си. Той знаел вече, че единствената светла точка в тяхното съзнание, останала от него, е угаснала. Разделили се. Дошло време, те се уволнили от казармата, после завършили университета, получили хубави професии, отлични служби, оженили се, задомили се, народили им се деца. Синовете често ходели на гости при баща си, който сега бил вече дядо с много внуци. За внуците той бил добрият дядо, който, кой знае защо, не яде месо, чете някакви чудновати книги, сутрин и вечер се моли, пее понякога необикновени песни и толкоз. А за него те били само внуци и толкоз. Повече няма какво да се каже, защото като изгасне светлата точка в съзнанието на човека, след нея идва тъмната точка, която поставя край на всеки разказ. Така завършвам и аз своя разказ. ИЗГРЕВЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ УЧИ И ЖИВЕЕ Tom 1 Hо разказът продължава : Аз доживях да видя как децата на нашите приятели се втурнаха в света и се изгубиха за нашето общество. Не можех да се примиря. Трябваше до има някакъв отговор. Молих се дълго на Учителя да го получа, защото смятах че децата на нашите приятели ще бъдат наши приемници. Накрая го получих. Отварям веднъж една беседа от Учителя и прочетох точно това, което ми трябваше. В нея Учителят разказваше един случай с една баба, която всяка година насаждала яйца под квачката, която й излюпвала пилци. Но една година бабата заменила половината от яйцата на кокошката с яйца от патица. Квачката излюпила всички яйца и пилците тръгнали да се разхождат с нея. Като видели един гьол, излюпените малки патета се втурнали към водата, влезли в него и започнали да плуват. Кокошката стояла на брега и започнала да кряка от ужас, че нейните рожби пилци ще се удавят в блатото. Горката кокошка не знаела, че бабата е заменила половината яйца с яйца от патица и че гьолът е естествената и истинската среда за половината от нейните пилци и свидни рожби. А Учителят продължава и казва, че по същия начин някой път Невидимият свят подменя яйцата и децата на нашите приятели са половината пилци, а половината патета. Така че тези, които заминават в света, няма да се удавят в блатото, защото то е тяхна естествена среда. Опасността е за ония, които са пилци и могат да се удавят. И Учителят продължава като казва: "Не забравяйте, може би вашите истински деца са вън в света и когато дойде време ще се върнат при вас, както се връща блудният син при баща си, за да поеме вашето духовно наследство и да свърши вашата работа." Аз имах рядката привилегия да проверя, че тези думи на Учителя се сбъднаха. При мен дойде човек от света, който свърши моята работа и аз му предадох моето духовно наследство. Така се сбъднаха думите на Учителя. Амин!

"Ако срещнете то, то ще упражни влияние ..."Най-малкото приложение / Учителя /

Разтърсващо за войнолюбието на България и земетресениятаhttp://www.otizvora.com/2012/05/4453/

ДНЕС 20.05.2012/00:44 ЕЕТ/ отново сигнализира за БЪЛГАРИЯ-/южна и ц.западна/ и в погранична близост, РУМЪНИЯ и Североизточна България ЗА БЪЛГАРИЯ -М.до 3.5-4.2 … ЗА РУМЪНИЯ -М.до 4.5 ДО 20-22.МАЙhttp://mayapopova.info/?paged=2

Представи си, че на някое бебе са поставени жълти контактни лещи скоро след като се е родило. Детето ще расте, виждайки всичко през жълтите лещи и така ще си мисли, че небето е зелено. Няма да има никаква причина детето да постави под съмнение своето виждане на "реалността" като неточно и така то ще бъде напълно убедено, че небето действително е зелено. Това е по същество начина по който егото е изопачило духовното виждане на всяко човешко същество на нашата планета.Всеки от нас е пораснал с изопачено виждане на "реапността" и повечето хора никога не са видели друга алтернатива, която да им даде повод да се усъмнят в своите възприятия. Единствения изход за излизане от илюзиите , създадени от егото е свързване на съзнателния ум на човека с разум ,който стои над всяно его - Христовото съзнание.

С голямо празнуване ще се отбележи настъпването на новата 2222 година и най-хубавото е че много от нас ще присъстват на тържеството независимо от сегашната степен на своето съзнание.

Хляба на живота е Божественото съзнание, по-точно мъдростта на Христовото съзнание и този Свещен Хляб нито се продава, нито се купува.

Вярвам в Единния свещен хляб , нойто всични хора ядат - това ще бъде първия член на нова бъдеща нонституция според Учителя. "Джасмухин също е една от първите, които с успех прилагат “храненето с прана” на човешкото тяло. Самата тя от 1993 г. живее изключително хранейки се с “течна светлина”. От тогава тя обикаля света с цел да информира все повече хора за техните собствени възможности." http://jasmuheenvisit.hit.bg/

Истината се живее. / Учителят/

Всички имаме мисия в живота, която заслужава да се отстоява като вървим направо през съпротивата от страна на тъмните сили така сякаш съпротива даже не съществува. Никога не можем да преборим злото със зло, не бива да се съпротивляваме на злото, защото правейки това се уплитаме в него. Въпреки това можем да вървим направо през препятсвията, поставени от злото, без да се борим с него и без да отстраняваме или чупим препятствията.Това може да стане чрез повишение на вибрацията, повдигане на съзнанието ни, така че да вървим направо през плътната енергийна завеса, създадена от злото. Христовото съзнание е това, което повишава вибрацията на ума и физическото тяло и прави възможно не само ходенето по вода , но и ходенето през бариери , създадени от материална енергия. Не бива да се страхуваме да експериментираме и да отстояваме правата си във всички аспекти на нашия живот.

"Човек се е развивал и продължава да се развива, но това не значи, че е започнал от най-малките форми в растителното и животинското царства. Ще обясня тази мисъл със следния пример. Представете си, че имате дете, което започвате да фотографирате от първия ден на живота му и го фотографирате всеки ден до края на неговия живот. Ако това дете расте, развива се и дойде до 50-годишна възраст, вие ще имате от този човек много фотографии. Като наредите всички фотографии една до друга, виждате как постепенно той се е изменял. Фотографиите ли го измениха, те ли го създадоха, или той ги създаде? От гледището на еволюцията ние можем да видим всички форми, през които душата е минала. Всъщност, формата ли е дала нещо на човека, или човека – на формата? Като е минавал през различни форми, човек е дал нещо от себе си на всяка форма, но формите не са дали нещо на човека. От значение, както за човека, така и за формата, през която минал, е усилието, което той е правил, за да мине от едно състояние в друго. Ще знаете, че усилието, което човек употребява за създаване на формите, го определя като човек, а не формите. В обикновения език се казва, че формите създават човека, но това не е вярно. Не може низшето да създаде висшето."http://powerandlife....hen_izbor.shtml ХАРМОНИЧЕН ИЗБОР, УЧИТЕЛЯТ Важно е да осъзнаем, че като човешки същества не сме безпомощни пасивни жертви на обстоятелства, които са извън нашия контрол. В действителност притежаваме силата да определяме собствената си съдба, но за да си върнем силата, която някога сме загубили ще трябва да си върнем реалистичното,истинско виждане за това, че сме създадени като сътворци на Бога, а не като пасивни наблюдатели и жертви на други сили.

Purple Creative nonfiction by Maria Pavlova Translated from the Bulgarian by Juliana Chakarova Imagine that the tiniest bug can speak and knows the word “sun” . . . but what would be the connection between this bug and the sun itself? The bug doesn’t even see the sun. The bug’s world includes only things at a short distance around it. The sun is not hiding; quite the opposite—its beams caress the bug, just like they touch the tallest tree, or the roses in the garden, or the running antelopes; the sun fills up and shelters the bug, but the little creature doesn’t notice. Its eyes are too small and can’t even see above the top of a grass blade. So if the bug uses the word, it’s only because it feels something vague, incomprehensible, but at the same time so tangible for its skin that not inventing a name for it is impossible. And the bug makes up the word: s-u-n, sun . . . If the bug writes poetry, perhaps many of the verses would be about the warm presence in the infinity. It would wonder if that was only imagination, or reality, or madness. We experience similar presence, something like spiritual sun that radiates love, realization, soft warmth; and although it would be hard to translate it into any of the languages on Earth, it’s not impossible. . . . And I have felt A presence that disturbs me with the joy Of elevated thoughts; a sense sublime Of something far more deeply interfused, Whose dwelling is the light of setting suns, And the round ocean and the living air . . . — William Wordsworth In contrast to the little prisoner of the grass labyrinth, we can realize the limitations of our world and believe that the most beautiful is invisible to the eye. And as soon as we open the cell of perception this way, even as we are opening it, we see a long road in front of us. divider Somehow you “remember” that the road leads to the Sun—to the something far more deeply interfused that is beyond the visible. You haven’t been on this road before, but because of some silent insight, you know where it leads you. And you walk day and night, across towns and villages, states, deserts, mountains, and woods; go around castles, abandoned houses; see loud fairs. If it weren’t for this feeling of where you are headed, it would look like some usual road. And it would make no difference if you go forward or backward, or even if you stop somewhere and settle there for the rest of your life, or take another road. But you feel the Sun—stronger and stronger, that’s why everything is different. And one day—it has happened to some people while still living on this earth—you stand in front of it. You sit by the “strand” and tell yourself that it was worth it, and that’s your last thought because by that moment your thoughts are too insignificant. And the huge thing welcomes your return, takes you back, you—the little particle that lived in that exciting journey. The thing was also excited along the way, because only through you could it experience the journey. It is actually coming close and moving apart at the same time, (re)discovering your spiritual self and spreading it to the dimension of the shapes. All of us have our own paths. Strangely enough they are not wide roads—they are rather narrow, just enough for you to pass—but give you the biggest feeling of space. I don’t know why that is; maybe because of the freedom of being ourselves when we get on these paths. Or maybe they are our traces in the world, not the road we didn’t go on, not the mirages or the beaten track, but the crystal threads beyond any delusion, mistake, or weariness. And somehow they . . . sink into the future. It’s believed that everything that happened and will happen already exists somewhere. I don’t believe that. Our spiritual paths create a world the way we want it. And it’s possible it never existed before. The freedom of not being predicted—it’s inspiring. From birth we carry something like wedding rings in our souls; that’s why we are unique. And when we play our notes, not somebody else’s, even gods stop and listen. The sky holds its breath when it hears this melody—innocent and pure, and that means possible after all. It’s been said we came to this world to learn, but I think we are here to enchant the world, to shower it with our melodies, just like bees that don’t gather honey, but spread it instead. And if we have a gray and boring life, it’s because we have lost our faith in ourselves. And when this faith is dead, we sound fake, a lot of sorrow is left, and even light hurts the eyes. It’s like when the goldfish has to fulfill its wishes, though locked forever in a fish tank. It wouldn’t be possible, even if the fish wanted it to be. We are sky’s messengers. We carry our songs to the earth and offer them like bait so there wouldn’t be any shells. We are here to dig up the ground, to silver the soil, just like a painter gives his individuality to the house that he draws. And then it’s not just a house, but the other world rushed in without paying attention to color and shape. There is perfection dripping from the Sun, like blood drips from a loving heart. Faith makes us sensitive so we can feel it. And thus, unfolding the world from inside, we don’t wander aimlessly, but create perfection instead. Otherwise we turn into clocks that measure nothing. If we break the sky thread, the show ends, the stage is closed, and there is only decor left by accident. The no-thing doesn’t give us con-fi-dence and doesn’t measure our rhythm. We are lost in it. If it weren’t like that, we would know it. When we do something with love, we exhale it into our world. It’s the same when we make love. And the world starts radiating. But unfortunately, love gets diluted and goes away, it’s unhappy and short. Because we are rarely faithful to each other. The unique thirst grows cold, and sorrow settles in the air instead, an endless blues of all our unrealized steps. Sorrow is the ripple of un-leafed lives. Perhaps our planet looks sad-blue from afar. Dry leaves that were never green fall to the ground. If you lock deeply in your heart the feeling that makes it a heart, then what’s left? Maybe the desire to scream or e-ver sub-si-ding beats? When we lose sense of direction, we are like birds that can’t fly south or come back. And that’s exactly what is considered normal, rather than the opposite. The country of faith is boundless, but I don’t think it’s densely populated. Somehow it’s easier to live outside of it, break it to pieces, and harness it. But will the heart still beat if we break it into pieces? And what is a heart—its anatomic secrets? In fact, our hearts, like everything else, are what we chose for ourselves. I have to admit that for a long time I disagreed with the following lines of the Upanishads: “Others, however, say that the self is identified with desire alone. As is its desire, so is its resolution; and as is its resolution, so is its deed; and whatever deed it does, that it reaps.” I was thinking: Was it possible that the moments when I didn’t like my life were my innermost desire? Was it possible I caused the bad things myself? Life is what is happening to you and that’s it, it’s just fate. But in fact, it is so, and at the same time it’s not. The truth is, our innermost thrills are completely different from the oppressive influences of the swamp. And if the world is confused, that’s because we don’t listen to ourselves. The black is not necessary, but without the invisible downpour, the melody is fake and the dance is a parody. It’s not possible that the magic wasn’t destined to us. The magic crumbles the cords and melts them, and the candle of life sheds silent, constrained droplets like verses. It draws magic. divider Eternal is the tale about Faith and the road, but this appeal is not easy. As difficult as the clock that has to measure timelessness, dividing it into seconds, minutes, portions. Is it even possible? Will God show up sometimes completely through us in a new, exciting way? Morgan Scott Peck said: “The point is to become God while preserving consciousness. . . . then God will have assumed [through us - author’s note, M.P.] a new life form. . . . We will have become God’s agents, his arm, so to speak, and therefore part of Him. And insofar as we might then through our conscious decisions be able to influence the world according to His will, our lives themselves will become the agents of God’s grace.” Our separate paths shouldn’t be given a moral, or any other kind of, judgment. They just have one sign that has to be observed—we shouldn’t violate the sacred right of everybody to have his or her own path. And they are like the wind . . . Imagine that all of a sudden, the wind becomes colored and we can trace its direction. We will be able to see the absolutely elating calm at the moment before the wind unleashes. Or the light—let’s say light purple streams, or deep purple hurricanes, crashing, passing by one another, piling up. Frozen wind doesn’t exist. We can’t grasp our zeal, possess love, or squeeze silence into formulas. All this is pouring out of the core of the Universe and flies with its unleashed whirls. It doesn’t stand cages. It’s lost when changed. Freedom is the heart of every dream. divider The man was walking. His throat was dry, his legs and arms—everything hurt. He was tired, but was planning to rest later. He asked himself if he was happy. Not really. The woman he loved was somewhere behind. At times, when he almost fainted from the heat, he whispered her name. He looked back and it seemed he could see her coming, but then it turned out to be a mirage. At moments of despondency he was wondering if he had made a mistake leaving her and moving on. She told him that he was making the biggest mistake of his life. She told him to think about this when the feeling of loneliness was very strong. Her voice stayed with him like an arrow that entered his heart slowly, very slowly. At this moment he was feeling completely alone. And where the hell was he going? Was he going somewhere at all? He felt silent despair and for a moment everything lost its contours. He fell into an abyss. It was something like a nightmare. Her tender fingers reached him, glided over his chapped lips, and her eyes stared at him. The man felt that she didn’t forgive him—there was anger in her eyes. She didn’t understand why he left her, and she had such a hard time coping with all this confusion he left her in. . . . Sometimes at night the man looked at the stars. So what—stars like stars! He would light cigarette after cigarette and would look at the sky, but somehow . . . with his eyes closed. And all of a sudden he would feel some wild beauty filling him, some celestial tenderness enveloping him. At moments like those, he wanted so much that she were there, that he could share all this with her, kiss her, tell her that those stars look like washed by the morning rain and that for him she was the same—a star that didn’t go away even at daytime; he could always see that star and nothing could shine more . . . shine stronger than her. Often he would talk to her—as if they were still together. He knew she was looking for security. But he had lost the path many times and had seen how at those moments, love went away. The only way to preserve it was to move on, otherwise everything was becoming somehow petty and silly—it wasn’t love anymore. Where was he going? The stars somehow told him what he was going to discover. Something was pulling him forward and was tearing him inside. He was missing her—probably he had lost her and wouldn’t see her anymore. He hurt her and did it because he loved her, in order to not lose her. But was he able to plant in her heart the stalks that had sprouted in his heart long ago? The man didn’t know . . . divider I know it’s hard to not try stopping the wind and not try fitting it into ideas. I realize that it’s almost impossible to merge your life, so well arranged with rules and responsibilities, with somebody else’s. But I also believe no journey is more beautiful than that. As soon as you manage to take the next step, no matter how many wrong ones you have taken, you have the feeling you have climbed a high peak. And there, at the top, there is no snow, cold or rarefied air, just coziness and warmth instead. But one truth reveals to you more clearly, and it hurts because you understand even more equivocally—the Sun hasn’t been hiding from you. The same way it doesn’t hide from the bug. Yes, you couldn’t directly see it, but the reflections were always before your eyes! It hurts when you realize how many years you have lost . . . somehow in a preface. Instead of living the loving dance of your mind and heart, more sincere than a dying wish, waiting for you like unstirred embers. . . . The snow covers everything with uniform whiteness, but every single snowflake is different from the others; tears can be from joy or pain; it’s spring and new leaves grow, but a memory dies . . . the point is to find the wholeness . . . the path erases boundaries and connects difficulties. But it’s lonely on this path, just like the country of love is not densely inhabited. The wider the world gets, the more the number of people decreases. Because it’s unbearable to feel that the sun’s rays enlighten every corner of you and to realize your pitiful reactions—your normal reply to the world. It’s a hard choice to stop going with the flow and change the direction and then keep the new one. But the opposite is only a preface. http://www.cezannescarrot.org/vol4iss1/purple.html

Ами ако истината е по средата. Ако тези две идеи бяха точки от една права лесно ще намерим средата- методи за това има много. Според мен двете идеи са от две различни измерения.

Когато истински вярваме в идеята, че сами създаваме реалността, в която живеем и никой не е в ролята на жертва, тогава няма да сме съгласни с идеята, че нещо извън нас може да ни въздейства негативно и да ни вреди. Можем да вярваме в едната или другата идея, но не и в двете идеи едновременно. Ако действително не вярваме, че ние създаваме реалността и вярваме , че можем да се окажем жертви , то тогава абсолютно всичко може да ни нарани. Моето разбиране е, че ако нещо извън нас може да ни въздейства по определен начин, причината за това е в нас, защото сме повярвали, че може да се случи да станем жертва на нещо извън нас. В този случай само отговорността пред себе си може да ни освободи избави от това заблуждение. Ново разбиране (Утринни Слова, 25.09.1932 Неделя, София) Беинса Дуно Когато пукнат главата на някого, с това искат да кажат, че той е невежа. Следователно, докато си на земята, главата ти не трябва да бъде твърда, но да бъде вода, въздух или светлина. Щом главата ти не е светлина, никой не ти е виновен, че е пукната. Щом не предвиждаш нещата, непременно ще ти се случи нещастие. http://www.beinsadouno.com/old/lectures.php?id=1303

"оръжие зомбира хора " Без значение колко мощни изглеждат тези изобретения те нямат реална сила върху нас, нямат сила върху нашата реална божествена природа поради една проста причина - тези устройства имат форма и тази форма има специфична вибрация. От формулата на Айнщайн E=mc2 следва ,че нищо направено от вибрация под определено ниво не може да превиши скороста на светлината, така че колкото и мощни да са такива устройства те не могат да създадат вибрация над определено ниво, над определена скорост. Такива устройства дори не могат да се доближат до скороста на светлината и следователно те могат да въздействат само на тези аспекти от нашето съзнание, които вибрират под определено ниво. Нашето действително аз, което можем да наречем съзнателно аз просто няма форма и затова не може да бъде повлияно от тези по ниски вибрации независимо колко мощни са те и каква скорост притежават. Това е просто природен закон. Следователно нашата задача е да погледнем себе си и да се запитаме -Има ли нещо в мен, което може да се полияе от подобни устройства ? След като открием това нещо да не се чувстваме виновни, че го има, а да го преодолеем, защото само така можем да растем - не да отричаме проблемите, а честно да си признаем , че гредата е в собственото ни око.

THRIVE: What On Earth Will It Take? www.thrivemovement.com Visit www.thrivemovement.com for more information on THRIVE. THRIVE uses the Yekra player technology. See www.yekra.com for more information.

THRIVE will be available online for FREE starting April 5th - just one week from today!

"If I were to reduce this book and my teachings to their essence, I would say it all comes down to nothing more than this: Think for yourself and figure out what’s true. That’s it. Ask yourself what’s true until you know. Everything else in this book, everything else I have to say on the subject, turns on that center".Jed McKenna about Spiritual Enlightenment: The Damnedest Thing

Това, което душата иска е придобиване на Христово съзнание,така че да няма необходимост от никакви външни доказателства, защото истината вече ще се познава от сигурен вътрешен източник. Можем да кажем, в такъв случай,че се нуждаем не от вяра ,а от увереност . Увереността мохе да дойде само от вътрешно преживяване. Трябва да заменим външната вяра с вътрешно знание. Никога няма да намерим увереност в живота докато вярата ни е основана върху пясъците на обикновеното състояние на нашето съзнание. Увереност ще намерим само ,когато вярата ни има за основа скалата на Христовото съзнание , а тази скала се намира в нас самите. Отворим ли истински сърцето си за своята Христова същност срещата ще се получи на мига.

В Ню Ейдж има много добронамерени хора ,които имат истинско и искрено желание да помогнат за идването на Новата Епоха на Земята , обаче много от тях имат наивни представи как това идване би могло да се случи. Те имат виждане за Новата Епоха , но нямат ясна представа за стъпките,които трябвада се направят за да стане Новата Епоха една реалност, нямат виждане, че е недбходимо да се измине един систематичен път от тяхното сегашно състояние на съзнание до съзнанието през Новата Епоха. Много хора от Ню Ейдж са попаднали в капана на заблуждението, че извършвайки външни неща, които те смятат за много духовни , помагат за идването на Новата Епоха. В действителност една голяма част от тези жора просто си губят времето и енергията в преследване на феномени, нямащи нищо общо с истинското духовно растене. Епохата на Водолея може да бъде изградена само върху здравата основа, положена от Епохата на Рибите и тази основа е индивидуалното Христово съзнание и нищо друго. Никакви надежди, блянове, потресаващи медитационни техники, визуализации, работене с кристали, ченалинги и хиляди още феномени, с които изобилства Ню Ейдж движението няма да доведе до идването на Новата Епоха. Това , което ще доведе Новата Епоха е Христовото съзнание, а същността на Христовото съзнание е различаването, проницателността. Когато постигнем Христово съзнание ще сме способни да различаваме това, което е от Бога от това, което не е от Бога и това различаване е основата на Новата Епоха. Разбира се да си затваряме очите пред всичко ново няма да ни доведе до по-добра епоха, обаче да приемаме всичко , пред което се изправяме също няма да доведе новата епоха - крайностите са еднакво непродуктивни. Много християни така се страхуват от тъмните сили, че не смеят да отворят умовете си за нищо извън ортодоксалното християнство, за нещастие много хора от Ню Ейдж имат толкова малък страх и се увличат към области, които дори ангелите не смеят да преминат, че отварят умовете си към сили, които крадат тяхната енергия и които ги отвеждат далеч от истинския път на духовно растене. Много от хората в Ню Ейдж са най-наивните хора на нашата планета и ако искат да помогнат за идването на Епохата на Водолея трябва да направят съзнателно усилие да развият и упражняват своята проницателностр чрез съзнателен допир със своята Христова същност. Проницателността не се развива чрез емоционалното тяло или човешкия интелект- емоциите ще ни водят към това, ноето ни се струва добро за момента, интелекта ще спори относно всеки резултат без да можем да достигнем до твърдо заключение. Само Христовият разум може да отдели овцата от козите и да ни каже кое е от Бога и кое е от сили , препятстващи Божия план.

От теорията на Айнщайн знаем, че материята не е отделна от разума, защото всичко е една субстанция - енергия. Това означава, че произведените от ума енергийни вълни могат да си взаимодействат с енергийните вълни,съществуващи на ниво елементарни частици на атомите, при което взаимодействие се произвеждат елементарни частици изграждащи материята. От тук можем да направим едно поразително красиво заключение - има форма на съзнание на ниво елементарни частици и това по-високо съзнание е нещото , с което човешкото съзнание може да взаимодейства. Това разбира се изисква квантов скок в разбирането на Универсалния закон на Битието, обаче материалистично настроените същности не изпитват особенно желание за такова разбиране. За нематериалистите аргументирането на закона смятам за излишно.