SvetlanaNikolova

Благодаря КЪСМЕТЧЕ, дано не съм звучала отчаяно в горния си постинг, защото в действителност не съм. Радвам се на живота с отварянето на очите си сутрин... По отношение на прошката - болен въпрос ми е, защото дори да я поискаш, не винаги я получаваш. Другото, което ме тормози е , че дори да ми простят, няма да могат да забравят, което според мен обезмисля прошката. Но, да не спамя темата. Поздрав!

С рак на гърдата съм, имам две деца, живи родители и две сестри. Мисълта, че може да умра и че смъртта ми няма да рефлектира върху близките ми, не ме плаши, но при представата какво ще изживеят децата ми, родителите ми... това ме кара да се инатя и да се страхувам! Освен това има и един егоистичен момент - искам да видя децата си порастнали, да се радвам на техните деца, да съм около родителите ми, когато закъсат, да ушия 100-ната гоблена, които съм запланувала, да отгледам градината на мечтите си ( на всяко дърво в нея му трябва десетилетие, за да се оформи в исканата визия ), да остарея редом до съпруга си, така, че - ДА, страхувам се от смъртта, но не като лично преживяване, а като причина да не изживея нещата, които описвам по- горе. Със смъртта съм се сблъсквала много пъти покрай 18 год. стаж в операционна зала и това, което ме е разстройвало е реакцията на близките на починалия, особено, когато се касае за млад човек. Освен това покрай заболяването ми, което датира от 2004 год, ми се наложи да изпратя много мои "колежки" по болест, което ми напомня какво ме чака и ме кара да се чувствам като участник в руска рулетка - непрекъснато чакаш куршума при всеки следващ изстрел ( респ. при контролен преглед на всеки 6 месеца). В цялата тази ситуация има нещо, за което съм благодарна - не знам колко време ще живея, но знам че ще го живея по моите правила, вероятността да умра ми показа ценностите в живота, които не се измерват в пари, власт или кариера, научи ме да се радвам на малките неща около мен, за които преди заболяването си никога нямах време и винаги отлагах... Затова си мисля, че колкото по- рано човек осъзнае колко е временен, толкова повече време ще има да си научи уроците. Последния ден от живота ми... надявам се да не е с нищо по- специален или различен от останалите дни. Освен може би да получа прошка от хората, които съм наранила през изминалите години...

Благодаря за мненията. Между другото съм объркала мястото на темата поради което се извинявам. Не знам дали може да се премести... Относно гореописаната ситуация - прие грозни краски. В началото слушах молби и обещания, но все пак му отказах работата. След което човека обърна на крясъци и заплахи... Даже доведе още един свой събрат, за да е по- убедителен. Давам си сметка, че присъствието на този човек във фирмата е заради мен от самото начало - съжалих го и му помогнах да започне работа. От там нататък всички компромиси, които съм правила са били също от съжаление. И с надеждата, че ще му помогнат да не повтаря грешките си. Тая случка ме кара да се замисля за много неща - в какви ситуации трябва да се правят компромиси, защо трябва да се правят компромиси и спрямо кого. Помагаме ли всъщност когато правим компромиси или грешим?

Днес трябва да освободя служител, който след няколко компромиса направени от мен, продължава да си прави каквото си иска. За мен нещата са приключени - или се следват правилата на фирмата, или човек си търси нова работа. Да уточня, че това е трети човек, който махам от работа в последната половин година и при всичките причината е една и съща - неспазване правилата. В случая човека е доставчик - отказва елементарни правила от типа да си пише пътните листи, в почивни дни се опитва да ползва служебната кола за лични превози, при доставка си проси пари от клиентите, което подкопава фирмата и др. такива. Предупредих го няколко пъти, че ще се разделим, ако не започне да следва правилата, но полза няма. Вчера след въпрос за пътните му листи ( които пак не бяха написани ), ми каза че не издържал така повече,защото не съм го третирала честно и като му изтече месеца щял да напусне. Аз му отговорих, че няма нужда да чака месеца а просто да остави ключовете за колата и от следващия ден вече няма нужда да идва. Късно през нощта се започна едно звънене с молби за прошка ( отново ) и обещания че ще работи както аз изисквам, намеси и семейството си, че имал много деца които нямал как да изхрани ( пропуснах да кажа че е афганистанец ), да съм го оставела на работа заради децата... В момента седи пред фирмата и чака да пристигна, обади ми се да ме информира че е там и отново молби за компромис, което е безмислено, защото ще го освободя от работата. Както писха по - горе това е трети човек за последните 6 месеца. Тая цифра ме кара да се замисля . Служителите се боят от мен, разплаквала съм почти всички, държа да уточня че никого не съм обиждала, не съм навиквала и ми е повече от непонятно защо плачат. Давам си сметка, че няма добър началник - трябва да избирам между това работата да се свърши както трябва и това да ме харесват - аз избирам работата и реномето на фирмата. В крайна сметка не сме на работа за да се харесваме един на друг, а за да свършим каквото има да се свърши. Имах нужда да споделя. Ако някой може да ми даде съвет или покаже нещо което може би недовиждам в цялата тая ситуация, ще му бъда благодарна.

Дъщеря ми е на 13 и е вегетарианка единствено поради любовта си към животните. Имало е случаи когато се прибира след училище обидена от някого, на когото не е отвърнала по същия начин, единствено за да не го нарани него самия... От една страна това са неща, които ме карат да се гордея с нея, но от друга ме притесняват. На нейните години ако някой ми изсипеше нещо обидно, аз му завирах юмрука си в устата му, с идеята следващия път да мисли преди да я отвори. Давам си сметка, както че е абсолютно противоположа на мен самата, така и че аз съм тая която я направи такава. Аз самата съм агресивна , но до убийство бих стигнала единствено в ситуация когато децата ми или чужди деца или безпомощни хора са застрашени и то със сигурност убийството ще е крайна мярка. В смисъл бих наранила нападателя и обезвредила и ако това свърши работа за да отърва децата бих спряла до там.