Ally

И сега отново съм в дилемата, както във всяка от последните няколко години като се върна от сезонната си работа на морето, каква работа да почна в С. Тази дилема се превръща в пълна обсесия! Миналата година 2 месеца се чудих м/у няколко избора (и явно, по резултатите, взех най-неправилното решение), 2019та също много се чудих, сега пак.. Това е защото всъщност имам само работата и.. разчитам на нея за социални контакти и т.н... Сега ако сменя сферата, това ми се струва като да скъсам връзката с предишното, с предишните хора, с предишното мен. Т.е.край. Не че той не е дошъл отдавна.. А да остана в сегашната сфера ми се струва като да остана в застой, да остана сама!!!там, където никой не ме забелязва и не съществувам за никого. Изборът миналата година го направих точно в полза на това, че не можех да си представя да продължавам да бъда сама!.. Е и сега не мога да си го представя.. Имам нужда да направя връзка с някого, защото като не чувстваш връзка с никого, само с минали неща, оставаш без капчица живот в себе си, безумно уморен.. и т.н. От друга страна, от миналия ми опит, да направя връзка с нов човек означава, да изгубя старите (при мен става така). А за мен това означава да изгубя себе си.. не че то не е вече умряло това 'себе си'.. но все пак има някакви спомени, усещания останали.. .. Друго е това, че сега съм тооооооолкова плаха с хората, неуверена, страхлива, стресната, напрегната.. и това с влизане в нов екип, макар и малък, плюс ученето на нови неща, макар и не сложни, не знам дали ще мога да се справя и как.. Проблемът е там, че сега не мога да променя това плахо общуване с хората, и продължавам да общувам така плахо с всеки следващ, и това се затвърждава като общуване.. (е това не важи за последната ми сезонната работа, но там главните хора ги познавам.. важи за следващите хора тук в София - едно интервю за работа, на което отидох, въпреки, че нямаше нищо страшно в тези хора :)), лекарка, при която бях, рецепционистката..). Миналата година пак беше така в този период, но после отидох на работа пак при познат, близък човек, и съответно не беше с тази плахост. Хах но тогава още съм имала надежда.. че отивам при някой, с който имам връзка.. Сега са плахост + тотална умора + безсмислие (усещането, че и да се представям добре и да не - все тая е, хората все няма да ме виждат, така че е безсмислено да се представям добре.. да влагам усилия, като няма да получа нищо). Освен това сега вече ми е много трудно да говоря.. от притеснението, от това, че все се чувствам виновна, не добра - в смисъл не способна, и говоренето, обясняването с хората става някакво шикалкавене.. не смея да поискам нещо, естествено.. не мога да казвам нещата направо.. забравила съм простичкото и ясно говорене.. И аз мога да си кажа това, което съм си наумила, но ако в следващия момент ме попитат нещо, или ми кажат, че нещо не е така, аз забивам, мисленето ми забива.. мисленето ми е такова забило, умът ми е забил, аз си говоря автоматично....... и не мога да говоря и да отговоря спонтанно.. Освен това и имам много гняв в себе си, и това естествено прави много трудно строенето нормално и спокойно с хора. Даже някак ми се иска поне за малко да мога да си изговарям всички недоволства на хората!!! И недоумението си защо правят някакви неща, защо са такива, защо са толкова тъпи!!!!! (сигурно сега ми се виждат по-тъпи отколкото са.) Или да се карам с някого! Би ми било много добре да мога да си изразя тези неща, поне така ми се струва. Може би бих отишла при някой психолог от тук, ако изобщо влизат такива още, който е малко запознат с историята, за изразяване на гнева. Чак имам някаква непоносимост към хората вече! Нямам търпимост вече към глупостта, несъобразителността и егоцентризма им! Абе въобще сега ми е толкова уморено, и толкова не ме интересува, защото съм напълно отчаяна, че от една страна бих хванала която и да е работа, защото ме интересува само.. да нямам вече решения за вземане на главата и да мога само да спя - буквално и преносно. Много е страшен този избор на работа, защото.. сега го видях като следната ситуация от детството ми - майка ми е изчезнала, отишла си е, и аз сега седя и търся да си намеря нова майка/ човек, ама тя никога няма да бъде толкова добра към мен, или поне аз така си мисля (ситуацията от детството е когато на 3г.са ме оставили сама в болница, а после са ме дали при баба и дядо).

Не знам какво да правя с нарцисите, и гадните хора около мен.. В смисъл, че от едно известно време, вместо да мога да се успокоя, да отработвам, да се лекувам психически, аз трябва да се занимавам с поредния нарцис около мен! Нон стоп да мисля как да се защитя от него, как да го издържам.. Те нещата се повличат едно по друго - появява се един тип нарцис, след него се появява същия тип и т.н.и т.н. На мен никога не може да ми е спокойно, да съм сред безопасни поне хора. Сутринта нещо ме е усмихнало, настроило малко по-позитивно, и после след часове прекарани с въпросния човек, и то не през цялото време.. Това тотално отдалечава от себе си.. На мен ми действат така сякаш за мен няма място в този свят, нали те искат да заемат цялото място, да се виждат само те, те да са най-най-най- и ако може друг да не съществува..или да е смазан под тях. Мен дълго ме държи това усещане от деня, прекаран с досег до нарцис. Даже сега се чудя как успях да се поуспокоя. Най-ме е яд, че на нарциса му се получава да ми разваля настроението!!! Преди, когато бях супер, едно от многото супер неща беше, че и някой да се опита да ме нарани, да ме ядоса (когато започнаха да се появяват такива хора в един момент), това не ме засягаше, аз отвръщах с някаква шега, която супер деликатно караше въпросния човек да се почувства глупаво, а и другите да се разсмеят, и силен истински смях, беше ебаси кефа! (Не че ми е било цел, просто така си ми идваше отвътре.)

Има нещо такова.

Мисля, че това моето състояние никой не го разбира. Аз буквално не знам каква физиономия трябва да направя.. ей така като си ходя по улиците.. нямам естествена физиономия и не се сещам каква трябва да ми бъде физиономията.. Като говоря с хора, не мога да направя съответна мимика.. ако някога се случи да направя съответна мимика, това за мен е чудно щастие..сякаш.. ..сякаш притежавам тялото си.. на себе си съм..принадлежа на себе си!.. Трудно си контролирам движението.. движението ми няма никаква форма.. Не е чудно, че едно от нещата, които искам най-много, е да 'имам форма', да мога да се движа нормално, да мога да говоря, да изразявам емоции, смисъл с мимиките и думите си.. Не мога да правя интонации! Просто при мен става така, че в един момент като се разочаровам ужасно много от хората, като се почувствам напълно изоставена, просто сякаш енергията ми свършва, животът ми свършва, буквално заспивам и буквално ме няма повече! Спя! Нямам реакции. Нищо не стига до съзнанието ми. Освен това, когато съм в това мъртво неподвижно състояние, започвам да се виждам, усещам като майка ми, което за мен е много грозно и ужасно, и не мога да го понеса!!! То всъщност и затова имам чувството, че съм грозна и другите ме виждат грозна, и ме е срам да се движа по улиците!! Аз бях в страхотен колектив.. преди това гадно състояние..и след друго такова (същото).. и когато той се разпадна и връзките отслабнаха.. абе когато всичко свърши, сега - се чувствам все едно съм извадена от семейството си.. както когато като малка, на 3, първо съм била сама в болница, след това са ме дали при баба ми и дядо ми.. мисля, че от там идва това объркване за себе си.. Все едно са ме извадили от средата ми, в която съм била до 3г., после сама в болница - ужасна травма, и после..като изгонване при баба и дядо.. на различно място, при различни, не особено познати хора, с различен стил на отношение, възпитание..

Бях на върха, всички ме уважаваха, харесваха, възхищаваха ми се.. сега.. сега се чувствам като утрепка и парцал.. И причините за това, поводите, са.. - ужасните хора, които срещнах (главно на работа), и тяхното отношение.. Както и това, че видях колко ужасни са хората като цяло. 'Благодарение' И на пандемията и войната в Украйна.. - това, че любим и много важен за мен човек се оказа нарцис и след няколко години на страхотни отношения си изсипа нарцисизма върху мен.. а това стана и защото аз вече не бях същия готин човек от преди.. регресирах, станах като малко дете (дори започнах да го усещам като майка си) и естествено комуникацията се промени.. (преди това дори не знаех, че този човек е нарцис! защото имахме страхотни отношения и не е бил гаден към мен, нито съм го виждала да е към други, освен да е изгрубял в 1-2 много бегли момента).. - отношението на работа.. освен изключително изнервящи, изперкали хора, гадно отношение от нарциси и злобари, другото нещо е използването, което започна в последните 2 години, на работата, на която съм през последните 5-6 лета.. В началото всичко беше ок, после изведнъж някакви хора започнаха откровено да се скатават, като оставят тежката работа на мен - работа, която аз обичах, но нещата се променят, когато видиш как другите бягат, оставят те сам с някакво непосилно количество, ти се чувстваш затрупан и БЕЗСИЛЕН, започваш да се изтощаваш.. и на всичкото отгоре, като говориш с отговорник, той казва - 'Х каза, че сега не му се прави това!', защото Х е приятел на отговорника! (става дума естествено за жени) И сега последното нещо, което ми беше останало - външния вид, усещането, че съм харесвана.. еми появиха се хора, на същата тази работа, с коментари, които усетих като напълно умишлени, като - 'Ех, защо тебе не те свалят! :)', 'Хаха, не го ли виждаш!' - за нещо, което търся.. че дрехите ми не били секси.. - тези от момиче.. Другото - момче, за което започнах да си мисля, че също е нарцис, защото сякаш започна с играта 'обръщам ти внимание, не те забелязвам'.. в началото внимание, после - влиза и поздравява само другия човек.. или били сме в общ разговор 4-5 човека, малко по-късно като ме вижда - 'А, ти какво правиш тук?' Истината е, че когато ти спадне самочувствието, започваш да привличаш хора, които искат да те смачкат, нарциси..

Погледите на хората ме убиват! Имам чувството, че ме мразят, че са враждебни, че ей сега ще ми подвикнат нещо гадно, ще ми се присмеят, ще ми се подиграят! Преди като бях супер яка, знаех, че всички погледи са добронамерени! Ужасно е да вървиш изтръпнал, непрекъснато напрегнат, да не можеш да се успокоиш нито за миг! Като трябва да пазарувам нещо, това е ужасен миг, защото имам чувството, че трябва да се моля на тия хора! Още повече, че нямам глас, и ми коства супер усилие да проговоря! Ужасно е да се чувстваш супер грозен и смешен, да ти е супер срам да се движиш сред хора, още повече защото не можеш да се движиш адекватно, координирано, бързо..движението на тялото да ти е супер трудно, защото 'спиш', не си тук, няма какво да те докара тук, спиш и не можеш да мърда, защото си във фрийз риспонс и грам няма какво да те изкара! Трябва да избягваш всички погледи, защото изобщо не си спомняш как се реагира като срещнеш нечий поглед! И се движиш направо като сляп!

Много ми липсва внимание и това ме прави адски зла! Това, и още сума ти несправедливости. Но в дъното им пак виждам това, че аз не съм важна и затова хората се отнасят така с мен! Това ме вбесява!!! Мисля, че хората просто така възприемат нещата, дори не много съзнателно - ако си важен, естествено се отнасят добре с теб, ако не си - си никой, и никой не те забелязва, не съществуваш! Адски се дразня на това! И от яд искам да им върна!!! Да им върна с пренебрежение! Да ги убия с пренебрежение! Само че никой не иска моето внимание! .. Освен това, заради много натрупани неща, съм станала супер злопаметна и отмъстителна! Искам, много искам да се върне тъпкано на всички, които са се отнесли зле с мен! Ще злорадствам с удоволствие, ако това се случи! Само че това май никога не се случва.. Лошите хора са си неуязвими явно И това е вбесяващо!! Мразя хората за това, че аз съм никой за тях! Адски дразнещо е и това, че когато си слаб, хората се възползват от това, за да застанат над теб! Когато бях на върха, красива, умна, супер готина, всички се отнасяха добре с мен, получавах всичко без дори да съм попитала, и т.н, и т.н. Сега когато съм слаба - всеки си мисли, че може да се държи както си иска с мен, и в това няма проблем! Когато аз бях добре, се държах добре и приятелски с всички! А се оказа, че има хора, които чакат да отслабнеш, за да започнат да се държат лошо с теб! Гади ми се от хората! И това, че ако си момче, всичко е ок, всичко е разрешено за теб, хората те харесват, уважават! Ако си момиче - си никой!! И ако си никой, си никой! Изхвърлен си от света! И няма влизане!

Явно се чувстваш много нападната от всички страни. Може да е свързано с това, което пишеш за партньора си, или причината да е още в детството и родителите ти.

Здравейте! Някой тук има ли мнение за семейните констелации?

А какво мислите за психо чатботове като Wysa, Woebot и т.н.?

Спокойно, не е психоза При психоза нямаш критичност към състоянието си, т.е.не осъзнаваш, че нещо не ти е наред. Невроза е, т.е. тревожност

Трябва ми някой, който разбира как така се оттегляш /навътре/ от тялото си, и после нямаш тяло.. и ставаш само една то4ица вътре, която няма по никакъв на4ин енергията да задвижва това тяло.. и трябва абсолютно преко сили да го мъкне и да го вла4и.. И как като си дисоцииран никой не те вижда, все едно не съществуваш.. Как тотално те няма, не си тук, не си в тази реалност, в която са другите хора, не усещаш нищо..някъде много назад във времето си.. Умът ти е замръзнал, забил на едно място, не можеш да мислиш.. 4уваш гласовете на майка си и баба си в главата си, не можеш да ги спреш, като някаква обсесия.. 4уваш се как коментираш в главата си някакви неща с техните гласове, не, направо техните мисли са там вместо твоите, защото ти не би имал такива мисли.. Някой, който да разбира тази реакция замръзването.. Да разбира как нещо така стяга тялото ти, 4е не можеш да се движиш, не можеш да помръднеш..а трябва.. 4е нямаш глас и никой не те 4ува.. 4е по4ти не виждаш.. И примерно веднъж на 3, 4 месеца това нещо те отпуска за един два 4аса, маха се от около теб и усещаш, 4е си излязъл вън в света, запо4вах да можеш да ходиш, да виждаш, да усещаш някаква свобода, усещаш въздуха около себе си, спира да ти е студено, умората из4езва, запо4ваш да си усещаш краката.. Но ти ве4е не можеш да общуваш с хора, нямам хора около теб, и може би и затова нещото те стяга отново и продължаваш да живееш в това нищо, където няма никой.. То вярно, 4е като не съществуват за теб хората, които са около теб в момента, и ти не съществуваш, или по скоро при мене е така.

Да.

Здравейте! Моля, препоръчайте ми терапевт, който разбира повече от дисоциация, деперсонализация..липса на идентичност, травма, насилие, нарцисисти, комплексно посттравматично стресово разстройство.. в София.