Нора

Писала съм преди време и много ми помогнахте. Сега отново се обръщам към вас за съвет. Бременна съм в 4 месец. Преди това бях 5 години на антидепресанти - паническо разстройство, депресия и ОКР. Постепенно бях почнала да ги намалявам половин година преди да забременея и коогато това се случи ги спрях напълно. За жалост имам тежка бременност до момента - болки, контракции, дори лежах в болница на системи. За жалост цялата тази мъка и болка, а и историите от болницата започнаха да ме смазват психически. В момента съм в почти перманентна депресия с ужасни смазващи мисли - как няма да стана майка никога. А започнат ли контракциите изпадам в ужас и не мога да се успокоя по никакъв начин. От тревожността спрях да спя и ям много малко. Знам, че това вреди на бебето, но не мога да спра да затъвам в дупката. Ходя на терапия, но заради болницата доста пъти пропуснах. Сега пак почнах, но става отново много бавно. Бихте ли ми дали съвет как мога да запазя психичното си състояние и как да се успокоявам и да заспивам отново. Благодаря предварително.

Благодаря за отговора. Ще го пробвам, когато напрежението се повиши. Прегръщам ви.

Здравейте отново. За жалост часа ми за терапия е края на седмицата, а в момента имам нужда от помощ. Чувствам постоянна тревожност, дори вчера не успях да заспя и за минута - четох книги, гледах телевизия... но мислите ми бяха само свързани с мен и тревогата. Дори се опитах да смятам наум само и само да се разсея от тревогата и да заспя. Ходя на работа и проблема е, че това състояние ме разсейва. Просто не мога да си го избия от главата и за минута поне да се успокоя. Не искам да ходя на лекар, защотот наистина не искам да пия лекарства (така или иначе съм още на половин ципралекс). Моля предложете ми някакви техники за освобождаване от това напрежение и мислите за него.

Здравейте, не искам да казвам крайни думи до колко съм мотивирана. Искам да върна живота си обратно - а къде по голяма мотивация от това. Но имам и моменти на голямо отчаяние, че е по-силно от мен. Оттам идва и объркването. Ако се бях примирила щях да си пия лекарствата и щях да се чувствам добре. Точно защото вярвам, че не това е изхода, все още търся друго средство. Не искам да чувам вече нищо за това колко опасна е тази болест и как единственото лечение са лекарствата, и че ако не се лекува води до тежки усложнения. Не искам да знам и нищо повече за болеста и нейното протичане - знам всичко и не ставам по-добре от това. Искам да направя всичко по силите си и да се преборя. За което ще ми е нужна помощ. Но мине ли, за мен ще бъде просто един опит и преодоляно препятствие. Ще чета с удоволствие всеки Ваш пост, защото ми вдъхвате надежда, а тя винаги държи.

Здравейте, малко или много отговора Ви ми вдъхва кураж. Сама осъзнах загубените години и влиянието на лекарствата от психологична гледна точка. Яд ме е, че когато се появи при мен това състояние не се шумеше много около него. И първият при когото попаднах беше психиатър, а не терапевт. Но така или иначе връщане назад няма. Смятам, че човек има всички ресурси да се справи сам. Но наистина е много трудно и изисква много време. А отчаянието те завладява при всеки неуспешен опит... Както и да е за момента няма да увеличавам лекарствата. Просто исках да зная за този импулс - като за нещо ново при мен - страшно.. Моля споделете за вашата пациентка. И моля споделете, ако сте имали случай като мен и нея и все пак е имало успех дори след време. Знам, че няма да стане веднага и при мен, колкото и да ми се иска.

Здравейте, Накратко за мен - всичко започна с ПА преди 5 години. Лекарства и терапия. Година и половина по-късно всичко беше в миналото. Спрях АД и терапия. Два месеца по-късно се появи тревожността и страха, че всичко се повтаря. За украса вече си имах и натрапливи мисли - да не нараня някого и че нещата които виждам и чувам не са истина (т.е. че съм откровено луда...). Имах депресия, деперсонализация и дереализация. Отново АД и поведенческа терапия. Всичко мина и замина. Отново. Но този път един месец по-късно всичко се върна отново. Този път си имах още една нова мисъл - този път ме беяе страх да не направя нещо на себе си. Появи се и импулса, че - ха и съм го направила. Много силно и страшно състояние. Защото в този момент просто губиш сили и те е страх, че не може да се спреш. Не можех да седя с хора (за да не нараня тях), не можех да седя сама. Исках едва ли не някой да ме върже, за да не направя нчкоч глупот. Чувствах се толкова слаба. Отчаях се много сериозно. Загубих вяра в себе си. Намразих се, че съм толкова слаба, че се оставям на това състояние.. и че пак трябва да мина лечение. Почнах отново АД този път и с флуанксол. Започнах и нова терапия. Лекарствата си казаха своето. Оправих се. Терапията също много ми помага. Разбрах всичко и се старая да обикна и разбера себе си отново... Но е много трудно. Сега намалявам Ад, флуанксола го спрях много отдавна. Но още с намаляване на половина се появи ужаса да не се повтори... Ужасна борба.. Страх ме е да се оставя на отчаянието. Млада съм. На 29. Страх ме е, че ако карам на АД постоянно никога няма да имам деца. И най-много ме е страх от тези импулси. Толкова са силни, че в момента дори натрапливите мисли ми се струват песен... До къде може да се развие това състояние... Какво да направя вече. Кога ще разбера детето в мен и ще го прегърна, вместо да го нападам...