Здравейте,
Накратко за мен - всичко започна с ПА преди 5 години. Лекарства и терапия. Година и половина по-късно всичко беше в миналото. Спрях АД и терапия. Два месеца по-късно се появи тревожността и страха, че всичко се повтаря. За украса вече си имах и натрапливи мисли - да не нараня някого и че нещата които виждам и чувам не са истина (т.е. че съм откровено луда...). Имах депресия, деперсонализация и дереализация. Отново АД и поведенческа терапия. Всичко мина и замина. Отново. Но този път един месец по-късно всичко се върна отново. Този път си имах още една нова мисъл - този път ме беяе страх да не направя нещо на себе си. Появи се и импулса, че - ха и съм го направила. Много силно и страшно състояние. Защото в този момент просто губиш сили и те е страх, че не може да се спреш. Не можех да седя с хора (за да не нараня тях), не можех да седя сама. Исках едва ли не някой да ме върже, за да не направя нчкоч глупот. Чувствах се толкова слаба. Отчаях се много сериозно. Загубих вяра в себе си. Намразих се, че съм толкова слаба, че се оставям на това състояние.. и че пак трябва да мина лечение. Почнах отново АД този път и с флуанксол. Започнах и нова терапия. Лекарствата си казаха своето. Оправих се. Терапията също много ми помага. Разбрах всичко и се старая да обикна и разбера себе си отново... Но е много трудно.
Сега намалявам Ад, флуанксола го спрях много отдавна. Но още с намаляване на половина се появи ужаса да не се повтори... Ужасна борба..
Страх ме е да се оставя на отчаянието. Млада съм. На 29. Страх ме е, че ако карам на АД постоянно никога няма да имам деца. И най-много ме е страх от тези импулси. Толкова са силни, че в момента дори натрапливите мисли ми се струват песен... До къде може да се развие това състояние... Какво да направя вече. Кога ще разбера детето в мен и ще го прегърна, вместо да го нападам...