Merivas

Благодаря отново! Аз обаче пропуснах да кажа, че съм от Варна и ако имате координати на подобни специалисти тук... Моля за извинение!

Сърдечно благодаря на всички Вас. Моля Ви кажете нещо повече за Трансперсоналната хипноза. Това е нещо, което много ме заинтригува. Благодаря!

Но как да проумея, че вече го няма и никога няма да го видя. Това мозъкът ми го отхвърля и отказва да приеме. И струва ми се така искам подсъзнателно, защото така се чувствам по-добре. Но докога ... и Как???

Благодаря за бързия отговор! Всичко това, което казвате аз го осъзнавам и се опитвам да правя. Нещото, което ми е трудно е молитвата - не умея да се моля, а и когато опитвам да го правя ми се струва неистинско. И постоянно си повтарям, че господ ми е свидетел колко много обичам децата си и няма да позволи синът ми да страда и се мъчи. И само това. Основните ми притеснения идват от това, че не желая да приема фактите и с това не отлагам ли агонията? И когато дойде момента на осъзнаване (защото смятам, че това е неизбежно) няма ли да рухна психически? Страхувам се от депресия. Не мога да си я позволя, заради другия ми син. До момента се опитвам да бъда силна и мисля, че засега успявам. Страх ме е обаче, че няма да издържа дълго, защото животът ни в момента просто спря и се носим по течението. Имахме мечти, планове, идеи - построихме къща, по която има още работа, но в момента нямаме желание да правим нищо. Планирахме почивка - спряхме да мислим за нея, просто няма да отидем. Хората около нас (освен най-близките) се страхуват дори да ни заговорят, притесняват се, неудобно им е. Движим се като сенки. И всичко е някак машинално... От друга страна тези притеснения ме обременяват допълнително и постоянно мисля, че трябва да се справя. Това не усложнява ли нещата? Не зная изобщо дали успявам ясно да обясня какво чувствам... Много съм объркана, уплашена и тъжна...

Здравейте! Преди около месец загубих син на 21 години - внезапно. Когато ми съобщиха новината реагирах много странно - просто като че ли отказах да чуя какво ми казват, не усетих болка, нито мъка, просто нищо...започнах да сгъвам дрехи, да подреждам из къщи. Всичко мина като на сън - ковчегът със студеното тяло, погребението, съболезнованията, всичко. Плача малко (особено първите десетина дни), мисля за него като че ли ще си дойде, просто в момента го няма. Умишлено избягвам да мисля за него изобщо по задълбочено, камо ли че е умрял. Не мога да приема такава болка и старателно внимавам да не я допусна до ума си. Ходя на гробища ежедневно, правя помени, подавам за "Бог да прости", но всичко това го чувствам просто като задължение в момента. Страх ме е да си помисля, че това може да е истина, страх ме е, че ще полудея. Как да се справя! Имам още един син - на 18 г., заради когото трябва да бъда силна. Имам също и любящ съпруг, но и на него не му е лесно. Изобщо в момента се нося по течението и мисля само как да проумея действителността, да я приема и да намеря покой. Друга грижа е малкият ми син, който се държи все едно нищо не се е случило - не проявява никаква скръб и отбягва да говори за брат си. Пожела да има негова снимка в портфейла си, но да я сложа под личната му карта, за да не се вижда ?! Много е затворен, рядко излиза (винаги е бил такъв) и много се старае да бъде силен и да ни показва постоянно любовта си. Но това не е ли твърде тежко бреме за тази крехка възраст? Опасявам се да не намери друг, неправилен начин да преодолее това. Разчитам на Вашето компетентно мнение! Благодаря предварително!