Чела съм и трите излезли книги на Дан Милман до момента и мога да кажа, че наистина си заслужават.... От тези книги даже си избрах епитафията за гроба (стига да имам такъв ).
„Пътят на мирния войн” и „Свещеното пътуване на мирния войн” Дан Милман – след като прочетох тези две книги си помислих, че вече спокойно мога да спра да чета книги (което, разбира се няма да го направя), защото те потвърдиха и обобщиха голяма част от наученото от мен до сега.
Откъси:
„Воини, воини назоваваме се ние.
Воюваме за съвършени качества,
за висша мъдрост и за усилия върховни.
И затова наричаме се воини.
....
Животът не е лична работа. Един разказ и уроците от него могат да бъдат полезни единствено, ако бъдат споделени и с другите.
.........
Ако оставаш сляп за слабостите си, няма да можеш да ги преодолеш, нито пък ще можеш да използваш пълната си сила.
.........
Животът е единствения истински учител. Той предлага много преживявания и ако опитът сам по себе си носеше мъдрост и доволство, тогава старите хора до един щяха да бъдат щастливи, простветени учители. Обаче уроците са скрити... Ти си преживял много, но си научил малко.
.........
Всяко нещо си има предназначение.. от теб зависи да се възползваш от него.
Няма злополуки. Всяко нещо е урок. Болката може да пречисти ума и тялото, тя изгаря множество пречки.. Воинът не търси умишлено болката, но ако тя все пак дойде, той се възползва от нея.
Ето я моята епитафия
Над гроба ми не стой и не плачи:
Духът ми не е тук – не спи.
Вятър съм аз в простори сиви завилнял,
сняг по върхове планински засиял.
Слънчев лъч съм в узрялото зърно,
капката дъждовна върху есенно листо.
Над гроба ми не стой и не плачи:
Не съм аз мъртва и духът ми тук не спи.