И аз благодаря на всички вас, за споделената красота . Какво ли е нямало в тази тема. Говорили сме си, пяли сме, рецитирали сме...Изливали сме душите си свободно. Прегръщам ви!
Точно във центъра на сърцето ти, Бог посява искра. Там тя тлее мъничка, мъждука колкото да не угасне. Тя е още бебенце. И ти започваш да се грижиш за нея с много внимание. Тя е малка и се нуждае от много любов - без любов не може да живее въобще... Казваш и: " Ще те обичам винаги! Каквото и да се случва, аз винаги ще съм до теб и ще те подкрепям и закрилям." Обгрижваш я, гушкаш я, милваш я - безусловно! Грижиш се да е чиста, не я тровиш с химикали и отрови, спестяваш и тревоги и кофликти. Казвате си красиви думи като: "Прекрасна си и те обичам точно такава каквато си! Благодарна съм че те има! Чувствам се съвършенно с теб!". И искричката ще расте красива и доволна, ще се радва ще бъде здрава и силна. Като всяко палаво дете, ще си играе, ще бъде своеволна. Всеки ден ще прави нещо ново или поне различно. Нужно е да и дадеш пространство, да може да почне да се изразява творчески.Ще става буен пламък и винаги ще е нова и интересна. Подкрепи този пламък, точно във центъра на сърцето! Той ще иска да си играете, да пеете, рисувате, да се смеете, да танцувате, да готвите, да пишете - всичко което ви носи удоволствие. Този пламък ще става все по-силен. Следвай го! Ще го обичаш, и той ще те заобича. Ще обичате заедно! Способностите ви ще са нужни и на тези около вас и те ще ви оценяват по достойнство. Така връзката с източника на творческата ти сила, ще става все по-голяма и силна, и пламъка ще се разгори още повече. Високо, високо - буен пламък до звездите! Точно от центъра на твоето сърце. Сърцето ми е центъра на моята сила. Аз следвам сърцето си!
Неизброими са инкарнациите на човешките души.Неизброими са сраженията и битките, през които те преминават. Безбройни са мъките и страданията, които изтърпяват. Нямат чет скърбите, кризите и трудностите, които преодоляват. Страдат синовете човешки, страдат и се учат.Бавно върви този процес на обучение. Бавно, много бавно се върти колелото на страданията на синовете човешки. Опит върху опит се наслагват. Знанието расте и се разширява, мъката също. Знаят синовете човешки, че нещо ги измъчва, само не знаят какво именно. Накрая заробването от материята става толкова тежко и непоносимо, че човекът се превръща в търсеща душа. Бавно, много бавно той започва да разбира, че има друга, по-велика реалност и друга, по-велика справедливост от онези, към които той е привикнал: има Божествена воля и управление. Това усещане отначало е слабо и крехко, но колкото по-внимателно човек се вслушва в своя копнеж,колкото по-внимателно се вглежда в своята болка, толкова повече забелязва, че чувството не го мами, че самото бъдеще чука на вратата на душата му и го зове да върви напред и нагоре.
Неуверено и плахо той стъпва на този Път, на новия коловоз на живота, навлиза в нов кръг, ознаменуващ великия преход отабсолютното господство на илюзиите към все по-проявеното господство на душата по Пътя към Светлината. Стремящият се все още много смътно различава високата планина пред себе си, но той вече знае, че това е неговият Път, онзи Път към Себе си, по който той трябва да върви каквото и да стане, каквито и сълзи, мъки и болки да му струва това. Той знае, че няма връщане назад. Пътят винаги води само напред и нагоре, макар че много пъти извива, лъкатуши, спуска се в тесни пропасти и дълбоки долини. Но всеки път, когато човек достига до нов връх, той вижда или по-скоро чувства, че се е издигнал малко по-нагоре и е достигнал по-висока точка от онази, където е бил преди.
Очертанията на планината едва се виждат пред погледа му. Още много далече от него е тя, но той знае, че някога обезателно ще стигне до нея. Той трябва и е длъжен да стигне до нея, каквито и лишения и опасности да го дебнат по този път. Вътрешна сила, сила мощна, непреодолима и удивителна, непрестанно го тласка напред. Много пъти той губи планината от погледа си. Голямо противодействие среща по пътя си. Натрапчиви видения и измами го заобикалят отвсякъде като плътен пръстен. И макар че не разбира това и нищо не вижда ясно, все пак той неуморно продължава да върви към това велико и удивително, което го чака напред, към това, смисъла на което той самият още не разбира. Този вътрешен стремеж в него към нещо удивително и небивало е по-силен от всички други стремежи, затова всеки път, когато му се случва да падне, тази тяга към неизпитаното, непознатото, отново го изправя на крака и отново го тегли на изток, към планината.
Човекът неуморно върви напред и неуморно води сражения и битки: със самия себе си, с другите хора, с външните и вътрешните опасности. Той търпи поражения и удържа победи, той благославя съдбата си и я проклина, но този вътрешен стремеж в него е непобедим и както и преди го тегли към безкрайността. Постепенно в него нещо започва да се събужда и да проблясва.Сигурно това е Висшата Сила – Бог, Създателят или Нещо, което е много по-голямо, по-силно и по-величествено от него. Нужна му е тази сила, нужни са му подкрепа и помощ, нужен му е някой, на когото той може да се моли, на когото може да се довери и когото може да проклина и да обвинява за всичките си несгоди, когато бремето на страданията става непоносимо, а противодействието отстрана на външния свят отеква като зло или болка. Нужен му е велик, идеален,вълшебен „жертвен агнец“, който може да го избави от всяка отговорност и същевременно може да му помогне и го подкрепи. Големи са, ох, колко големи са човешките съблазни, в това колело от илюзии и дълго, много дълго властват те над хората; и само когато човек избира противоположната посока, когато той започва да върви по Пътя на Светлината и поема по великото Колело на Светлината и Живота,едва тогава той най-после успява да прозре, че тази Светлина е в него самия и че Божественото също е в него. Той смътно осъзнава това в началото на Пътя, но с течение на времето и редуването на инкарнациите това знание неотклонно расте и се разширява.
Сега, когато е способен да се вслушва в себе си и да вижда вътрешните процеси, той забелязва как в него се събужда нещо голямо, мощно и силно, как то властно го зове и мами – някаква водеща, насочваща, движеща вътрешна сила, на чийто зов той не може да не се подчини. Колкото по-силно е това вътрешно чувство в него,толкова по-отчетливо се виждат пред него очертанията на планината. Отначало инстинктивно, а после интуитивно той започва да разбира, че това е неговата собствена планина, планина-към-самия-себе-си, която той трябва да покори;по-точно това е неговата собствена вътрешна божественост, която е длъжен да осмисли и да опознае. Затова тойн амира в себе си сили да противостои на всички опасности и трудности, защото знае, че някога ще изкачи тази планина и ще получи отговори на всичките сивъпроси. И все пак отново и отново той отстъпва, отново се връща обратно и отново напълно забравя и за своята собствена планина, и за своята движеща сила.Противодействието е прекалено голямо, илюзиите са прекалено силни и обременителни. Няма Бог, животът няма смисъл, самият той също е червей без смисъли без цел, направо ти идва да легнеш ида умреш. Но когато умира и напуска този физически свят, пред него отново възниква образът на собствената му вълшебна планина, планината на познанието на самия себе си и той пак решава да се въплъти отново, за да може оттам,отдолу, да заслужи правото да се изкачва към върха на тази несравнима планина,която толкова лъчезарно и прелъстително го влече към себе си.
Така един живот се сменя с друг. Човекът сее и жъне, среща приятелство и отпор и така, като се бори, препъва и пада, през цялото време се стреми напред, вън от заобикалящата го мъгла от илюзии, докато най-после погледът му не се проясни и той не види пред себе си своята планина.Радостно и целеустремено той ускорява крачките си към нея, но отново попада в ивицата от мъгли, отново потъва в тяхната пелена, личността отново го надвива и започва да го командва. Но случи ли му се да изпита неочаквана радост или щастие - и се появява пролука в тази мъгла, и светът отново се разтваря пред него, планината отново започва да се мярка пред вътрешния му поглед, а личността в порив на вдъхновение се предава на водачеството на душата – дотогава, докато неумолимата пелена от илюзии или видения (майя) отново не й отнеме свободата.
Колко дълго продължава това странстване самият човек изобщо не помни, тъй като губи всякаква реална представа за времето и продължителността на пътя. Но нетърпението му се увеличава, а заедно с това расте и желанието да победи, желанието да се добере най-после до тази сияйна цел, която толкова дълго е съзирал напред толкова далече от себе си; и тогава човекът изведнъж си спомня, че му е дадена свобода на волята, свобода на избора и решенията и че той има право сам да решава колко дълго да продължава това странстване.
