Иво

Изследването на звездите е било източник на вдъхновение на първите натуралистични религии на човечеството, при повечето от които митът за сътворението се появява по-късно. Богът на Слънцето и богинята на Луната обединяват дните в месеци и сезони; техният кръговрат създава свещения ритуален цикъл. В някои древни цивилизации всеки ден е посветен на планета и молитвите са били отправяни към тези звездни божества. Следите на астралните религии се отразяват и в Библията: „И каза Бог: Да бъде Светлина и небесните светила да разделят деня от нощта; и нека те бъдат знаци на сезоните, дните и годините”./Битие,1:14/ Въпреки, че в наше време изследването на звездите е разделено на различни клонове – астрология и астрономия – проучването на небесните феномени и интерпретацията на тяхната пророческа значимост са близко родствени науки, водещи началото си от едни и същи школи. Древните идеи за природата и живота се характеризират с факта, че те свързват вярата в боговете с наблюдението на небето. По този начин най-ранните учени са свещенослужители, следователно, вярващи, че божествеността се разкрива чрез езика на космоса. Общият сбор от тези древни традиции представлява колективна книга на мъдростта, извлечена от звездите – форма на небесно ръководство, което указва посоката на живота на Земята. Наистина, Астрологията, както я определя Оксфордският речник на английския език, е „изкуството да се изследва окултното влияние на звездите върху човешките дела”. Тази проста дефиниция обобщава духа на класическата традиция, която оцелява хиляди години. В своята същност астрологията свързва езотеричната наука с езотеричното изкуство да се проследи специфичното значение на това движение и да се приложи то към човешките дела. Ученикът на Юнг – Джеймс Хилман описва астрологията като „ архетипов феномен, който е широко разпространен, вечен и емоционално завладяващ. По този начин, ако тя е архетипова, астрологията е тук, за да остане такава; тя няма да се промени, тя трябва да бъде архетипова” Една от причините за този вечен апел към астролозите може да е кръвното родство между числените астрономически наблюдения и херметическото изкуство или интерпретацията. Дори когато революционното откритие на Коперник премества древния център на Космоса от Земята към Слънцето, това не променя фундаменталните астрологически предпоставки за разчитане на символичния смисъл и изпълнен със значения строеж на видимите модели, създадени от движението на звездите и планетите. Докато астрологията се променя през вековете, адаптирайки се към философския и религиозен светоглед на различни култури и исторически епохи, историята за това, как се развива тя, показва удивително логическа философска структура. Системата, наследена от Западната астрология има своя древен първоизточник отпреди от около четири хиляди години, по времето на разцвета на Месопотамия и Вавилон. Нетърпеливи да се уверят, че действията им са в унисон с Божия промисъл, царе и принцове се обръщали за съвет към умману, каста на учени-жреци, която проучвала устройството на природата, за да прозре в бъдещето. Древната гадателска култура положила основите на по-съвършеното създаване на календарите. Като стояли на зикуратите – стръмни, стъпаловидни храмови кули, които функционирали като обсерватории – вавилонските свещеници отбелязвали промените на небето. Подтиквани да разгадаят волята на боговете над тях, те методично записвали движението на планетите и звездите в прецизни месечни „дневници”, както и съответстващите им събития на земята. През столетията това жреческо множество от астролози съставило таблици, които позволявали по-точно да се предсказват както фазите на Луната, така и нейната орбита. В резултат на тези наблюдения и наблюденията в по-късните епохи, поставената на научни основи астрология започнала да процъфтява. По-съвременните западни астролози, например, базират работата си на първо място върху математическите методи на Птоломеевата „Тетрабиблос”. Докато гръцките учени дали геометрична структура и научна същност на астрологията, гръцките философи открили във вавилонската астрологическа традиция модел за разпространяване на религиозните си концепции по света. Дълбоко повлияни от астралната религия на Месопотамия и поради липса на своя собствена космогония, гърците свели вавилонските звездни божества със собствения си олимпийски пантеон от богове и богини. Много по-важно е обаче, че те възприели вярването, че планетите са въплъщение на всяко едно от тези небесни божества, както и идеята, че вечният Космос влияе върху събитията на Земята. В същото време, източните вярвания и трансцедентната висша сила, от която произхождала и към която някой ден щяла да се завърне индивидуалната душа, повлияни от древните вълни на персийския зороастризъм, давали нови насоки на гръцките мислители като Питагор и Хераклит. Това сливане на мистичните източни схващания с гръцкия рационализъм процъфтява във философските трудове на Платон. Визията на Космоса, проблеснала при Сократ и напълно развита от Платон, вдъхновява астролозите в продължение на векове. Космосът, според Платон, е физическото тяло на индивидуалното интелигентно същество, anima mundi, или Космическа душа. По този начин, според Платон, всички създания са изначално свещени. Звездите и планетите са божествени същности; дори душите на хората първо са били звезди и един ден ще се завърнат към своя дом в небесата, където битието е вечно и непроменимо. Платоновата философия за междинната сфера на вечните първообрази – архетипи на идеите, действащи зад света на проявлението – в голяма степен съвпадат с астрологичната представа за планетите като божества. Пълната погълнатост от вярата в съдбата и предопределеността в ранните столетия преди Христа доказват друг важен фактор за катализиращата роля на астрологията в елинистичната култура. Астрологията, със своя стремеж да разгадае ръкописите на боговете по небето и със своята тайнствена способност да предскаже точно датата на разположението на светилата по еклиптиката, винаги е била алтернатива на жестоките капризи на слепия случай. Вярата в Божествената предопределеност била разпространена из целия елинистичен свят. Този светоглед бил приветстван с ентусиазъм от стоическата школа – гръцка философска школа, според която противопоставянето на съдбата било източник на болка и страдание, докато приемането на предопределеността носело мир на съзнанието. В допълнение философията на детерминизма правела по-лесно поносими хаотичните исторически събития, преосмисляйки ги като „подреден и целенасочен поток”. По този начин би могло да се твърди, че астрологията влива в живота, с цялата му непредсказуема несигурност, своята благоразумна и смислена съгласуваност. Така появяването на астрологическата перспектива в елинистичната ера довело до вярата, че животът не се ръководи от капризите на случая, а от подреден и вещ в човешките дела промисъл, определен от небесните божества според движението на планетите. Посредством това знание човек вече можел да разбере своята съдба и да действа от позициите на ново усещане за космическа сигурност. Разпростирайки се далеч от културния център Александрия, астрологията се превърнала в система от вярвания, която заличава границата между науката, философията и религията, обхващаща по този начин последователите на Стоицизма, Платоновата и Аристотеловата философии, математиците, астрономите и медиците, херметическите езотерици и адептите на различни мистически религии. Но този интелектуално всеобхватен, метафизичен подход към астрологията, не е всичко. Тя също уравновесявала силата, прехвърлена от Древна Гърция и Александрия към Рим. Географското преместване предизвиква също така преместване на ударението. Въпреки че съществували учени астролози, които продължавали традицията, наследена от Гърция, астрологията започнала да се отдалечава от своите корени в естествените науки и философията към мощта и политиката. Римските военачалници и императори- такива като император Август, който бил първият император, използвал астрологията, за да легитимира своята позиция, като сякъл монети с гравиран върху тях рождения му знак – Козирог, които разпространявал по цялата империя - се стремели по този начин да утвърдят своето господство, манипулирайки волята на боговете, изписана чрез звездите. Със западането на Римската република и възхода на Римската империя, властта започнала да се съсредоточава все повече в личността на императора. Въвлечени в политическите задкулисни интриги, дворцовите астролози чертаели карти, за да определят най-благоприятният момент за коронация, и задълбочено изследвали рождените хороскопи на евентуалните наследници във властта. В тази напрегната атмосфера, обкръжаваща носителите на върховната политическа власт, астрологичната „тайна полиция” наблюдавала за вероятни претенденти за трона. Поради това по онова време в Древен Рим астрологията е била опасно занятие и би могло да изкуши към предателство; астролозите, предсказващи императорското бъдеще на претендентите за короната, можели да бъдат екзекутирани или изпратени в изгнание. След триумфа на християнството през ІV-V век, езическите практики на астрологията, магията и предсказанието станали наказуеми престъпления. На християните било забранено да се молят на Слънцето, Луната или звездите. Император Константин нарежда в Теодосиевия кодекс, че „любопитството на хората към предсказване на бъдещето ще се прекрати завинаги”, обаче астрологията продължила да съществува през средните векове като мощна подземна сила. Борбата с астрологията в християнската традиция има малко общо с въпроса дали тя е правилна или погрешна, а много повече – с конфликта между астрологическите вярвания в предопределеността и съдбата и църковния акцент върху свободната воля на вярващите. Вярата в неизбежната съдба прави съмнителна необходимостта от църковните служби и молитви и затова се водел спор за това дали звездите са причина за събитията или знаци, които ги предсказват. Макар и категорично против астрологичната практика, Ориген пишел за звездите като за духовни същности, създадени от Бог като знаци - посредници за неговата воля, а не като причина сами по себе си. Докато църквата се стремяла да консолидира своята власт, тя става още по-нетолерантна към съперниците си; Такива критици като свети Августин привнасят „нова жестокост” към преследването на астролозите като еретици. Когато Западът се спуска в мрачното Средновековие, науката, астрономията и философията били засенчени от едноличния авторитет на Църквата. Без текстовете и трактатите на класическа Гърция и Рим, преведени на латински, интелектуалните основи на астрологията започнали да отслабват и дори напълно да изчезват. Около VІІІ – ІХ век като част от едно голямо предаване на научни и литературни трудове на класическа Гърция, на арабски били преведени и астрологични текстове. Вдъхновени от знанието на персийските астролози, както и от това, как астрологията служи за връзка между човечеството и космическата му природа, арабските учени с ентусиазъм прегръщат астрологическата практика. Астрологът и философ от ІХ век Абу-Машар, докато преподавал в къщата на мъдростта, поставил началото на традицията на светската астрология, изследваща ефекта от планетните цикли върху световната история. Когато през ХІІ век отворили врати първите европейски университети и се разпространил интересът към класическото обучение, латински преводи на арабските преводи на гръцката астрология се пробудили за живот. Ранните възгледи на Ориген за звездите като представители на Божественото, придобили огромно одобрение сред християните. „В този период – пише Петер Уитфилд, звездите били разглеждани като „естествен механизъм, създаден от Бог, за да управлява Неговото творение”. Въпреки, че дебатът за свободната воля срещу предопределеността продължил, астрологията сега можела да бъде изучавана безопасно, като част от класическата традиция, редом с философията на Аристотел и поезията на Вергилий”. И така, през ХІІІ век дори такава значителна фигура като теологът Тома Аквински сериозно обмисля въздействието на звездите върху човешкото поведение. Приемайки, че звездите наистина имат силата да оформят човешката природа, свети Тома Аквински въпреки това вярва, че това влияние може да бъде неутрализирано чрез свободната воля, като пише, че „мъдрецът е владетел на звездите, тъй като той е владетел и на своите страсти” По думите на Утфилд това е едно твърдение, което се превръща в ключова формула на продължил дълго дебат за астрологията и фатализма. Но Ренесансова Италия е мястото, където астрологията възкръсва, решавайки конфликта между свободната воля и съдбата по нов творчески начин. По това време се появили отново гръцките астрологически съчинения. Погълнат от своите преводи на тези езотерични учения, Фичино- свещеник, физик и учен започнал да гледа на астрологията като на част от вечната философия, съществувала от древността. Един от първите философи, които помагали на свои клиенти да подобрят живота си с помощта на астрологията и други окултни знания, той е сред главните фигури, дали нова насока на астрологията. По време на Ренесанса астрологията така настойчиво определяла кодекса от правила на обществото, че правителството на Флоренция връчвало жезлите на своите генерали в утвърдени от астролозите моменти, а принц Леонардо д`Есте носел дрехи в цветове, които да привлекат благотворните планетни влияния. Астрологията била изучавана редом с философията и науката в университетите, лекарите предлагали астрологически консултации на пациентите си, а древното звездно изкуство се радвало на широко уважение както по улиците, така и в най-модните салони. Почти толкова бързо, колкото спечелила творческо възраждане, астрологията започнала стремително и опасно да изпада в немилост. „Ренесансовото преоткриване на езичеството и окултните мистерии, включително и астрологията – пише Петер Уидфилд, - предлагало една по-древна и по-вълнуваща визия, което започнало да накърнява авторитета на Църквата”. Със създаването на Инквизицията през ХVІ век старият конфликт между свободната воля на човека и силите на съдбата възникнал отново; „единствено Бог”, казвали църковните авторитети, „би могъл да знае бъдещето”, така хороскопите били анатемосани. Астрологията била заклеймена като ерес и подложена на репресии в Италия. Преподаваната в университетите и приеманата с уважение от учени и изследователи практика на астрологията попаднала в сянката на официалното общество. Като оставим настрани изключенията като практикуващия през ХVІІ век английски лекар Уйлям Лили- един от знаменитите английски астролози и окултисти на своето време,, автор на класическия трактат „Християнска астрология” /1647/, астрологическата практика през следващите няколко столетия се превърнала от религиозно и владетелско изкуство на философи и крале, в панаирджийско комерсиално забавление за тълпата. Но не Църквата, а научната революция през ХVІІ век отнела последните следи от авторитетност на астрологията. С откриването на гравитационните сили, въртенето на Земята около Слънцето и безкрайността на Космоса, в разрез със схващането, че той е съставен от определен брой сфери, повечето от астрономическите теории, на чиято основа се изграждала астрологията с хилядолетия, рухнали. От научна гледна точка, съзвездията не били нищо повече от модели, появяващи се на небето от земна гледна точка. През телескопите планетите се виждали по-скоро като обекти от прах и скали, а не като небесни богове. А и в безбрежния Космос, без явно начало или край, без връх или дъно, какво точно значение би могла да има астрологичната аксиома „Каквото горе, такова и долу”. Когато обаянието на новите граници на дълбокия космос привлякло новите поколения изследователи, пропастта между астрономията и астрологията се разширила, прекъсвайки връзката между тях вероятно завинаги. Въпреки това, обаче, астрологията наследява една приспособимост, която й позволява не само да оцелее след упадъка си при възхода на науката, но и да процъфти, изплувайки отново през последния век на второто хилядолетие – период, който да може да се нарече втори неин ренесанс Последните десетилетия свидетелстват за преосмислянето на астрологията, която интегрира психологията, митологията и съвременната наука, като запазва своята дълбока архетипова същност: като намира мита и значението му в движението и модела на звездите и планетите. През ХІХ век митичната доктрина на Елена Блаватска, основател на теософията, наситила астрологията с езотерична значимост. Съдбата, разкривана в индивидуалния хороскоп, била разглеждана като отражение на източната концепция за кармата – вярването, че уникалната форма на сегашния живот е предопределена от действията в миналото. И наистина – в новата епоха сме свидетели на поредица нови насоки в тази област. Модерните методи за интерпретация в астрологията – такива като разполагането на психологическите архетипи в контекста на Зодиака – я укрепват като система от вярвания. Астрологията бива разглеждана като даваща духовна и психологическа проницателност за човешката природа, като помага на хората да се свържат с основната цел на живота си. През ХХ век Карл Юнг, швейцарски психолог, обогатил астрологията с интелектуална рамка, подходяща за духовния светоглед на новата епоха. От инструмент за предсказване на бъдещето или за тълкуване на волята на боговете астрологическата карта днес се превръща в помощник за обясняване на същността на психиката. В резултата от дейността на астролозите от ХХ-ХХІ век, като например Дейн Ръдиар, Марк Едмунд Джонс и Лиз Грийн, израства изцяло нов клон на хуманистичната астрология, основан на психологическото развитие на характера на индивидуалността. В тази система астрологическата карта може да бъде разчитана с цел да извади наяве вродените качества и склонности на личността. За професионалния астролог астрологичната карта предлага информация за талантите, недостатъците, силните страни и особеностите на клиента. В последните десетилетия възникналите нови научни парадигми, които прегръщат по-холистични и по-екологични възгледи за природата, вдъхновяват някои астролози да започнат отново изследвания за това как астрологията може „да работи” във физическия свят. Според лекарят – астролог Уйлям Кийпин астрологията свързва цялата еволюция на мисълта пряко с физическото развитие на космическия процес под формата на планети. И в действителност, ако търсим система, която да обединява многопластовата природа на битието, то астрологията, според Ричард Тарнас, е това в много по-голяма степен, отколкото която и да е друга дисциплина, тъй като „разкрива космоса, изпълнен със значения, с душа и с интелигентност, толкова могъщи, че синхронизират модела на небето с модела на човешкия опит” Астрологията вероятно няма равна на себе си и като лупа, през която се разглеждат архетипите, скрити в живота и природата. Днес тя може да бъде разглеждана като архив на древната мъдрост, чиито корени лежат дълбоко в златната епоха, когато материалният свят не бил разделен от духовния Когато астрологическата традиция разкрива отново своето минало и подобрява своето академично акредитиране чрез навлизане в колежите и университетите и когато астролозите се превръщат във философи, учени и критици на културата в добавка към тълкуване на индивидуалните хороскопи, тя поставя началото на нова ера. И наистина, основите на астрологията и в материалната сфера, и в невидимите измерения на Духа я превръщат в безценно средство за възстановяване на прекъснатата връзка между минало и настояще, между човешкия дух и духа на природата. Като символичен компас тя може да бъде използвана, за да ни помогне да намерим своето място във Вселената.

„Слънцето изгрява във величие; Над този свят то толкоз славно властва, Че хълмове и кедри в злато блясват. Венера се към него тъй обръща: „Ти Боже ясни, господар на светлината всичка, от който лампи и звезди сияйни са заели прекрасен плам, що него прави ясен. . . Шекспир, ”Венера и Адонис” Слънцето заема уникална позиция в астрологията. То не е равнопоставено на другите планети. Изпъква и се издига над останалите поради самия факт, че всички планети се въртят около него. То е център на ятото; светлината и топлината му позволяват на живота да съществува, расте и се развива - поне на Земята. Но въпреки значението си, то не е единственият фактор в хороскопа и астрологичното значение на акцентирането върху слънчевия знак във вестниците и списанията всъщност задържа общественото образование за по-дълбоките аспекти на астрологията като сложна, холистична система на мисълта. Повечето цивилизации са имали слънчеви богове. Слънчевият бог, който е известен в западната култура, е Аполон. Майка му, титанидата Лето, била обладана от Зевс, царят на всички богове. Съпругата на Зевс, Хера, много се ядосала поради връзката на мъжа си с Лето и издала небесен указ, който забранявал убежище за бременната Лето. Докато скитала по земята в търсене на място, където да роди, Лето в крайна сметка стигнала до остров Ортигия и там дала живот на Артемида, сестрата - близначка на Аполон и богиня на Луната, която изскочила от майчината си утроба и веднага помъкнала все още раждащата Лето към съседния остров Делос, където на деветия ден асистирала при раждането на брат си Аполон. Делос в последствие станал свещен олтар, където се чества раждането на Аполон. Никой смъртен не бивало да се ражда или умира на този остров Аполон е бил златното дете на Гръцкия пантеон, надарен в музиката, математиката, медицината и пророчествата. Но в началото скитал в цяла Гърция в търсене на свещено място, където да основе храма си. В крайна сметка стигнал до района, който днес наричаме Делфи, но открил, че го пази гигантската змия Питон и хората от всички населени места от древния свят идвали да задават въпроси на Делфийския оракул. Питон дъвчела свещени лаврови листа, дишала парите, които се издигали от пукнатина в земята и предсказвала. Каквото и послание да изричала оракулката, то било смятано за неизбежен закон. Никой не го поставял под въпрос и не го оспорвал. Така Аполон, без да диктува пряко съобщенията, бил свързан със законите, които произтичали от Делфи. Две съобщения, изписани на портите на Делфийския храм, са: ”Познай себе си!” и „Нищо в излишък”. Първата аксиома ясно се свързва с астрологичната концепция за Слънцето, тъй като това светило по принцип се смята, че представя истинското „Аз” на индивида. За повечето хора въведението в астрологията и в по-дълбоките аспекти, мотивиращи личността им, става посредством информацията, произтичаща от позицията на Слънцето в хороскопа им. Но какво означава „Нищо в повече”? И тази аксиома също описва слънчева функция, но такава, която се разкрива при по-задълбочено изучаване на мита. Легендите, които описват бог в битка с митична змия или с дракон като Питон, са разпространени по целия свят. Някои учени феминисти виждат тези митове като емблематични за свещената история. Богът, казват те, представя божеството на нахлуващите патриархални племена, а змията е Великата Майка, победена и прогонена в подземното царство от нови, по-войнолюбиви религии. Но същата легенда , в почти същата форма е открита и навсякъде из древния свят. Очевидно митът за смъртта на дракона е присъщ за смъртта на всички индоевропейци, така както и на евреите и вавилонците. Универсалността му подсказва, че има по-дълбоко психо-духовно значение в него. Според теорията на Юнг първичната змия или дракон представлява колективното подсъзнание, както ясно личи от факта, че тя обитава под океана/или в историята за Аполон, под земята/, универсален символ за подсъзнанието. Както змията Уроборос в алхимията, драконът е овладян от сила, жизнената сила на самия живот. Но тази сила е все още без посока или цел, без фокус. Драконът понякога е описван и като женски, защото женското съзнание получава впечатления и възприятия по интуитивен, психичен начин, а не толкова чрез съзнателно отсъждане. Тъй че, убиващият дракона бог въвежда ред в хаоса и изважда на бял свят жизнената сила на съзнателния ум като й дава фокус и посока. Слънцето винаги е било символ на тази насочена воля или усещане за цел - силното Слънце в хороскопа е равно на силна целеустременост. Но Слънцето, като дарител на целия живот, е също и огромна, цялостна жизнена сила, която лежи под фокусираната осъзнатост. Ето защо всички слънчеви богове символизират баланса между подсъзнателната жизнена сила и волята или целта, която направляват. Аполон е бог на науката, математиката и стрелбата с лък, които са функции на фокусираното съзнание, но е бил също бог на оракулите и пророчествата, които са функция на онова по- дълбоко, по-мистично знание, което лежи под направляваното съзнание. Като бог на музиката и медицината, Аполон показва истинската си природа на помирител на противоположности -музикантът внася ред в свещения хаос на чистия звук, а лечителят внася ред в самата жизнена сила. „Нищо в излишък”- тази философия на баланса, изразена на портите на Делфийския оракул - може да означава също „всичко балансирано”. Смята се, че Слънцето управлява знака Лъв, а лъвът е крал на животните. Слънцето може да бъде сравнено с вътрешен крал, който ние всички, и мъже и жени, притежаваме. Този вътрешен крал е нашият Аз, жизнената сила на мъжката направляваща същност , според алхимиците, според които Азът се явява само когато кралят и кралицата се обединят в мистичен, свещен брак - брак между Слънцето - символ на царственото и Луната - като вродено инстинктивно измерение на личността. Слънцето е прогресивният, динамичен, активен принцип, който се развива през целия ни живот, а Луната е регресивна, винаги ни дърпа към миналото, към връзката майка - дете, защото основните емоционални и телесни потребности по същество не се променят. Митичният съвпад между Слънцето и Луната описва потенциала на вътрешната връзка между активния и пасивния принцип, които са два различни аспекта на личността и у двата пола - и у мъжа и у жената. Всеки от нас е изключителен, уникален, има лична съдба, индивидуален принос към живота. Луната е нашият телесен живот, създаден от смъртни и предречен от генетичното ни наследство. Но Слънцето у нас усеща, че трябва да търсим нещо, да пътуваме към неизвестно бъдеще, че в сърцевината на Аза има дълбока мистерия. Материалната действителност е в сферата на Луната и често пъти онова, което смятаме за цели в първата половина от живота си, всъщност представлява нуждите на лунната сигурност, изразяващи се в светски термини. Слънчевите цели са вътрешни, свързани със себереализацията и усещането, че животът ни е изключителен и изпълнен със значение. Тези цели се дефинират много трудно, различни са у отделните индивиди по отношение на външния израз, от който се нуждаят. Сократ нарича тази тайнствена движеща вътрешна сила свой демон, съдба, която налага на индивида да я превърне в свой идеал. Слънцето казва: ”Аз не съм просто някаква стара мишка или заек, или зелка. Животът ми означава нещо. Аз имам потенциал, който още не съм осъществил”. Ето защо пренебрегването на този слънчев подтик е в ущърб на самите нас, защото ако не направим геройския скок, ако не дадем някакъв свой уникален творчески принос, колкото и да е малък, сме осъдени на вечните мъки на неизживяното „Аз”. Тогава имаме причина да се страхуваме от смъртта, защото не сме живели истински. На известен етап от процеса на своето израстване всеки човек получава онова, което Кембъл нарича ”зов за приключения”. Той може да дойде под много форми. Божественият родител се явява в сън или видение и казва:”Е, синко, събуди се, време е да пораснеш и да тръгнеш да търсиш съкровище, до което се достига трудно”. С други думи, призивът може да дойде от самите нас - внезапна интуиция, прозрение за значимост и съдбовност, което често се случва в големите цикли на тежките планети, като например завръщането на Сатурн около 30-тата ни годишнина или съвпадането на полуцикъла на Уран - около 42 година или втория полуцикъл на Сатурн със средата на живота-56-58 години. Митичният „зов за приключения” обикновено се явява в живота ни като сериозна криза, която за разлика от обикновените всекидневни неприятности ни предизвиква да се гмурнем в непознатото, за да открием нови ресурси, за чието съществуване не сме подозирали. Този момент е определен при раждането на човека и подсказва вграденото разпределение на времето в астрологическия хороскоп. В избора на този момент има чувство за неизбежна съдба, изпитание, което трябва да се преодолее, за да може човек да се свърже с истинската си самоличност и предназначение, да стане самият себе си, да се изгради като хармонична и цялостна личност. Изборът на този момент може да е провокиран от намесата на друг човек в живота ни, независимо дали е любовник, дете, учител или дори враг или съперник, но винаги е свързан с важна позиция на Слънцето в момента и тези хора могат да бъдат смятани като необходимото условие човек да започне да се самоусъвършенства и са именно онези, които са ни необходими за момента. Разбира се, можем да не разберем причините на връзката ни с тези хора и да се оставим под въздействието на гласа на Луната, която се чувства много натъжена и се самосъжалява, защото зовът на собствената ни душа ни отвлича далече от комфорта. Малко като старата еврейска шега:”Благодаря ти , Господи, че ме направи един от Избраните, но не би ли могъл да избереш някой друг”. Разбира се, възможно е да не отговорим на призива и в такъв случай той се явява отново, но под друга форма, с още по-сурови изпитания. Божественият родител - който е митичен образ на нещо у самите нас- няма да ни остави просто, защото не се чувстваме готови. Много от нас, които са се опитвали да избягат от съдбата, отразявана от Слънцето, в периода на важни движения в хороскопа си, са платили скъпо на едно или друго равнище заради отказа си да се превърнат в самите себе си. Често пъти резултат е дълбока депресия и чувство за провал и празнота. Помощта идва от самите нас, макар че понякога е въплътена от друг човек, който по чудо ни дава подкрепа или някакъв ключ точно когато трябва; това отразява инстинктивната мъдрост на Луната, на която човек може да разчита в моменти на криза, защото ни показва как да се грижим за себе си. Друг път благосклонните рождени аспекти са нашата вътрешна помощ -вродени дарби или способности, на които можем да разчитаме в беда. Когато имаме благоприятни аспекти, нерядко сме надарени с онова, което наричаме късмет, защото сме в хармония със себе си и следователно интуитивно подхождаме към живота така, както трябва. Всички ние имаме помощници в хороскопите си - небесни тела в хармонични аспекти, планети на трон или екзалтирани чрез знак или дом, които формират психичните ни компоненти. Помощта идва обикновено след като сме приели призива. Сякаш нещо силно подкрепящо у самите нас се активира, когато се изправим пред индивидуалния си път в живота и го приемем. В процеса на самоусъвършенстването си ние освен за себе си, работим и за другите - нашите любими хора, колектив, общество. Слънцето, което става ръководство за автентично себеизразяване на индивида, неизбежно допринася нещо за по-голямата душа, от която самият той е произлязъл. Подтикът за това самоусъвършенстване , обаче, идва отвътре, той е строго индивидуален, личен, защото ако човек прави всичко само и само , за да се хареса на другите, колкото и хуманен иска да бъде, в крайна сметка ще се озове в ужасно затруднение, защото не е верен на себе си. Той трябва да върви по собствения си път, защото към това го принуждава вътрешната му потребност, а не защото така ще накара хората да го обичат. Но докато става индивид, той дава нещо на другите чрез самия този акт. Оттук се вижда, че Слънцето е дълбоко парадоксално. Ставайки самите себе си, ние имаме много повече какво да дадем, отколкото ако бързаме да се опитаме да спасим света, за да компенсираме вътрешната си празнота. В крайна сметка стигаме до онзи праг, който трябва да прекрачим, т. е. да се справим с един фундаментален конфликт у нас. Това може да бъде описано чрез много фактори в рождения хороскоп. Дори слънчевият знак подсказва вроден конфликт, тъй като всеки зодиакален знак си има и слаби и силни страни. Трудните стъпки към Слънцето подсказват препятствия вътре в самия човек, макар и проектирани навън, които като че ли пречат на растежа му. Всички познаваме чувството, че се разкъсваме между потребността да бъдем обичани и желани и нуждата да защитаваме лоялно собствените си ценности. Борбата с дракона има много емоционални равнища и до нея се стига винаги щом се изправим лице в лице с този вътрешен конфликт. От гледна точка на Слънцето в тези моменти Луната се явява унищожителка на живота и трябва да бъде победена. Несъмнено има и мигове, когато е уместно да се чувстваме така и да действаме съответно - макар че покореният дракон се появява отново по-късно, замаскиран като невестата на героя. Един от най-древните митове, описващ тази борба с дракона, е вавилонският мит за сътворението, представен като битка между слънчевия бог Мардук и неговата майка Тиамат. Тиамат, соленоводният океан, е персонификация на първичната светосъздаваща майка под формата на морско чудовище. Тя едновременно дава живот и го отнема, поглъщайки всичко сътворено от нея. Този мит е ранен портрет на най-първите ни преживявания в утробата и животозастрашаващия процес на раждането и отделянето. В началото на времето, преди създаването на видимия Космос, Тиамат и нейният съпруг Апсу, сладководният океан, съдържат в себе си всички по-малки същества, които са техни деца. Шумните отрочета досаждат на Тиамат, гневят я и тя замисля да ги унищожи. Но децата разкриват плана и слънчевият бог Мардук, най-силният и най-дръзкият, убива баща си Апсу и предизвиква Тиамат на смъртна схватка. Той праща пламтящите си стрели в гърлото й и я унищожава, а от тялото й създава небосвода и земята под него. Така се появява видимият свят. Тази древна приказка е ярък образ на процеса на излизането на слънчевия индивид от мрака на утробата и колективното подсъзнание. Както при сънищата, можем да прочетем всички персонажи в мита като развиващи своите истории вътре в нас, Тиамат и Мардук още живеят у детето и у възрастния, който продължава да се бори с проблема на отделянето от майката. Мардук, слънчевото начало, трябва да се бие срещу регресивното притегляне на собствения си лунен глад и докато трае тази борба, нуждите на инстинктивната природа се изразяват като горчиви /соленоводни/, чудовищни и застрашаващи. Победата му дава като резултат създаването на света, което може би е още един начин да се опише индивидуалната реалност. Митовете са образи на чувствата, както и индивидуални модели, така че някои от вас ще познаят етапа на развитието, описан в историята на Мардук и Тиамат. Това е нашата непрестанна борба срещу инерцията, апатията, застоя и привикването; преживяваме го не толкова изразено във всекидневните си битки, като например да се придържаме към някаква диета, да правим гимнастика или да учим трудни неща. Виждаме това и в борбата да се освободим от незадоволителна, но импулсивно поддържана връзка или брак, а може би от сигурна, но досадна работа или от надеждно, но поглъщащо ни семейство. Мардук е гласът на „Аз съм” и въпреки, че единството с майката океан е унищожено, на негово място идва създаването на индивидуалните реалности и ценности. В някои митове прекрачването на прага не е борба с дракон, а представлява смъртта на героя, преди той да се преобрази или да възкръсне. Това става с Дионис и Исус, които биват унищожени, но приемат истинската си форма като божествени изкупители чрез подобно ритуално разчленяване. В тези истории героят търпи големи страдания, които унищожават смъртната му същност. В историите за Дионис и Исус богът понася страданията, защото майката дракон е собственото му тяло, което трябва да бъде преобразено или освободено от хватката на инстинктивната обвързаност. Тук виждаме един еволюционен процес, където в по-късни митове се разкрива по-дълбокото значение на борбата с дракона. Вътрешното преживяване е един вид разчленяване или разпъване, защото, когато се разделяме с нещо, ние страдаме. Започне ли Слънцето да се изявява, винаги изпъква проблемът със страданието - самота, изолация, вина и неприязън от страна на околните. Ако отречем този процес на страдание, винаги ще ни се налага да търсим дракона някъде навън, за да проектираме върху него собствената си болка. Митичният образ на разпятието е един от най-мощните символи на нашата изолация и отчуждение върху сатурианския кръст на ограниченията. В това състояние ние сме лишени от родители и забравени. Няма дом, в който да се върнем, нито утешителна гръд, към която да се притиснем, няма група или колектив, които да предложат необходимото средство. Това е оголеното екзистенциално състояние на „аз съм”, от което научаваме много - в смисъл защо Слънцето се появява чак в средата на живота, когато човек е достатъчно силен и оформен, за да приеме предизвикателството. Проблемът за самотата, който неизменно придружава всяко изражение на индивидуалността, е най-дълбокото значение на прекрачването на прага в мита за героя. То събира в себе си всичките ни най-големи тревоги, свързани със загубата и разделянето, защото винаги има риск, когато се появим, никой да не ни обича. Така че битката с тъмния близнак, борбата с дракона, разчленяването или разпъването представляват поемането на товара на отделното „Аз”, което е първата важна стъпка в Слънчевото пътешествие. Тогава героят вече е въоръжен и може да преследва истинската цел на търсенето си, защото е доказал, че умее да се справя сам. Сега трябва да разгледаме това „истинско” търсене, наградата или съкровището, което чака героя след изпитанията. Съкровището често пъти буквално е такова -злато, скъпоценности, жива вода, царство, лечителска или ясновидска дарба. То е във висша степен индивидуална цел, но винаги е много ценно за героя. Слънцето, въплъщаващо митичния герой, се стреми към върховната награда, неразрушимото ядро на идентичността, което оправдава и дава смисъл на съществуванието му. Героят и неговата награда всъщност са едно и също. Съкровището е същината на героя, божествената му страна, която винаги е била скрита в смъртното му тяло. Това може би звучи ужасно абстрактно, но усещането да бъдеш истинско, солидно, непоклатимо „Аз” е много ценно и магично нещо, то се печели трудно. Всяка житейска ситуация, където трябва да се обособим и да защитаваме собствените си ценности и цели, изковава по една частичка от това „Аз” и всеки път ние страдаме, защото вечната майка - дракон трябва отново и отново да бъде побеждавана под различен облик. Понякога съкровището на героя е невестата, а свещеният брак е краят на търсенето. Божественият герой се обединява с другата си половина, със своята човечност в лицето на една жена. После той създава династия, от която произлизат знаменити царе и царици, в чиито вени тече кръвта на безсмъртните, наследена от божествения произход на героя. В езическите времена много езичници са твърдели, че имат божествена кръв. Юлий Цезар например твърди, че произлиза от богинята Венера /Афродита/ чрез нейния син, троянския герой Еней, който е основал Рим. Ако прочетете книгата „Светата кръв и Свещеният Граал” ще разберете, че едно тайно общество във Франция вярва, че издигнатият от него претендент за френския трон е потомък на Иисус, който се е оженил за Мария Магдалена. Тъй като темата за божествения произход чрез полубожествен герой е архетипна, тя остава силен символ и в днешно време. Един аспект на свещения брак и основаването на династия като че ли е утвърждаването на божественото семе в смъртния живот чрез непрекъснатостта на последователните поколения. Има наследници, които пренасят кръвта на героя през времето, а това означава, че той живее вечно чрез потомството си. Какво означава за нас този символ в психологически смисъл? Може би той отразява слънчевия импулс да създадем нещо, което да трае повече от собствения ни живот. Архетипният мъжки копнеж за син изразява най-първичното биологично измерение на този подтик. Има обаче и вътрешни равнища. Ако изживеем Слънцето възможно най-пълно, навярно ще изпитаме чувството, че сме си осигурили своето късче вечност, като сме оставили нещо ценно на колектива. Дали сме нещо от собствения живот на Живота. Пети дом - сферата на децата, се управлява от Слънцето, което дава своята същина на бъдещето, за да изживее вечното си царство. Луната има своята инстинктивна нужда да ражда деца, но това отразява приемствеността на земния живот. Слънчевият копнеж за потомство е отражението на търсенето на безсмъртие. За мнозина обаче децата не са единственият канал, чрез който слънчевият подтик има нужда да се изрази. Макар че това е най-естественото равнище, някои индивиди решават да нямат деца или пък не могат да имат. Тогава става извънредно важно да се намери друго измерение за този слънчев подтик. Пети дом в хороскопа изразява копнежите на човека творец да създаде нещо неразрушимо - вътрешно или въображаемо дете, което ще надживее създателя си и ще внесе неговата същина и виждане в бъдещите поколения. Някои хора осъществяват това, като садят дървета. Много добре осъзнават, че когато дървото достигне зрялост, тях отдавна няма да ги има. Но този акт им носи чувството, че надхвърлят времето. Ето защо свещеният брак, който дава началото на династия, е мощен символ на слънчевата потребност да внесем малко от божествената си същност в бъдещето. Наградата на героя понякога е елексир, който трябва да бъде откраднат. Проблемът за вината /и придружаващия я страх от наказание/, който обкръжава кражбата на елексира, също е фундаментален аспект от слънчевото пътуване. Има нещо незаконно в това да станем самите себе си, защото неизбежно открадваме от масовата душа нещо, което е обща собственост на колективното подсъзнание. Колкото по-отделни се чувстваме, толкова повече преживяваме архетипното чувство на вина. На английски тази дума идва от стар англосаксонски корен, който означава „дълг”. Дълбокият смисъл на отричането на дълга - към майката, към семейството и колектива - се свързва с всеки акт на индивидуално сътворение, което ни отделя от тях. Така че около изразяването на Слънцето има забележима вина, защото това означава да откраднеш елексира, който е обща собственост на всички, макар и неизползвана. Слънчевото злато са човешките заложби, присъщи на всички ни, но ако те са заровени в подсъзнанието, ще си останат само потенциал. Пътешествието на героя изживяваме много пъти и по много различни начини и форми, понякога толкова дребни, че стигат до завършека си само за седмица или за ден. Щом направим някоя стъпка към съзнанието и себеразвитието, получаваме следващия зов за приключения и отново потегляме. Всъщност слънчевият процес остава вечно недовършен. Знакът, в който е разположено Слънцето в момента на раждането, на теория е най-същественият астрологически фактор и обикновено се интерпретира на равнището на характера. Но от него можем да научим за една от основните теми в пътуването на героя. Всеки знак е свързан с конкретен набор от митични фигури, отделният знак си има планетен управител или доминиращо божество, което е родило героя, защото тази планета в още по-голяма степен, отколкото управителят на Асцендента, описва нашите специални възможности, които трябва да открием и развием, полагайки усилия. Управителят на картата ни дава информация какво ще изисква животът от нас и в комбинация със самият Асцендент описва ситуациите, които героят ще срещне в пътуването. Но Слънчевият управител е нашето доминиращо божество; героят и неговата награда в крайна сметка са едно и също. Можем да разглеждаме Слънчевия знак в смисъл на ролята, която сме призвани да играем в живота и какъв уникален принос сме способни да дадем като намерим индивидуален канал на тази архетипна енергия.

Редовните упражнения са основен ключ към добро здраве. Същевременно травмите и нараняванията, освен че предизвикват болка и дискомфорт, могат да ви попречат да продължите със своята нормална спортна дейност и да запазите активността си. Професионалните атлети, както и аматьорите, могат да се възползват от възможностите на хомеопатичната терапия. Хомеопатията е безопасна, към хомеопатичните лекарства не може да се пристрастиш и е извънредно полезна като несъдържаща допинг терапия за лекуване на травми и за подобряване на представянето при състезаващите се атлети. Хомеопатията може да окаже неоценима помощ при следните състояния: • Изкълчвания и навяхвания • Натъртвания • Фрактури (като добавка към хирургичната интервенция) • Крампи • Порязвания и охлузвания • Скъсани или разтегнати връзки • Болки в гърба, ишиас • Наранявания на костите, мускулите и нервите • Тенисен лакът • Мехури • Предстартова треска Хомеопатията намалява времето, необходимо за възстановяване. Тя също може да бъде от полза при терапия на хронични състояния, които могат да се отразят неблагоприятно върху доброто спортно представяне, като напр. астма, артрит и др. При такива продължаващи дълго време оплаквания е препоръчително да се обърнете към професионален хомеопат за цялостна преценка на случая. Как можем да научим повече? По време на тазгодишната Световна седмица на хомеопатията (10-16.04.2008 г) хомеопатите по целия свят изнасят безплатни семинари върху ползата от хомеопатията в спортната медицина. За да получите допълнителна информация за тези семинари, както и за други събития, които се случват във вашия регион, може да посетите сайта на Българското Хомеопатично общество и сайта на Световната Организация за хомеопатично съзнание Какво е хомеопатията? Хомеопатията е ефективна научна система за алтернативна терапия, която подпомага естествената способност на тялото да лекува само себе си. Според нея всички симптоми на лошо здраве са прояви на дисхармонията в човека като цяло и нужда от лечение има пациентът, а не неговата болест. През 1796 г. немският лекар Самуел Ханеман е открил различен подход за лечение на болните, който той нарекъл хомеопатия (от гръцките думи, означаваши “лечение с подобното”). Той установил, подобно на Хипократ 2000 години по-рано, че има два подхода към здравословните проблеми – чрез противоположно или чрез подобно лечение. Нека например да вземем безсъние. Противоположният метод на лечение би третирал това състояние чрез лекарства, които изкуствено предизвикват сън. Това лечение често представлява редовната употреба на големи дози лекарства, които могат понякога да доведат до странични ефекти или пристрастяване. При метода на подобието, т.е. хомеопатичната терапия, на пациента ще бъде дадена малка доза от субстанция, напр. като кафе (Coffea), която в големи дози може да предизвика безсъние при здрав човек. Макар и да звучи изненадващо, това ще помогне на пациента да започне да спи по-добре по естествен начин. Хомеопатичните лeкaрства не могат да причинят странични ефекти и не водят до пристрастяване към тях. Това е поради извънредно малката доза на активна субстанция, която се приготвя по специален начин чрез последователни разреждания и сукусии. Смята се, че хомеопатичната терапия сти-мулира способността на тялото да се бори с инфекциите и предразположеността към заболявания. Хомеопатът ще ви препоръча лекарство, съответстващо на симптомите, които имате в момента, както и на вашите индивидуални емоционални и физически характеристики. Какво трябва да кажете на хомеопата? Хомеопатът трябва да бъде информиран за вашите индивидуални особености, за да бъде в състояние да намери подходящото лекарство за вас като уникален индивид. Задълбоченото разбиране на вашите оплаквания и усещания е необходимо за правилната преценка на вашия случай. Така че споделянето на всяко нещо, което е типично за вас, ще помогне на този процес. Също така са важни преценката за нивото на вашата енергия, предходната ви медицинска история и начинът ви на живот. Това, което споделите, е съвършено поверително. За първоначална консултация е необходимо доста време, понякога дори няколко часа. След приемане на хомеопатично лекарство в организма се извършва нещо като “пролетно почистване” – реакция, която показва, че вашият организъм преминава през фаза на очистване в посока възстановяване на здравето. Така напр. стари симптоми (лек обрив, секрети и др.) могат да се появят отново за кратък период от време. Тези симптоми са преходни и не трябва да бъдат третирани, доколкото те са важна част от лечебния процес.