Венцислав_

Истината нито може да бъде носена, нито да пълни каквото и да е. Тя е неизменността в битието, която оплодява тъканта му, за да започне зараждането на първичните форми. Няма никакво отношение между Нея и човека, който е една крайна форма, тоест конкретна и определена (макар и относително изменчива) твърдост. Една система би могла да встъпи в Истината само ако отстъпи от себе си. Тъй като тя представлява една изолирана затвореност, встъпването в Истината в същността си е отваряне, което обаче не се постига чрез побиращите се в самата нея посоки, а чрез отказването от всички тях, което е логично. А отварянето не създава взаимодействие от рода на споменатото "носене" или "пълнене", а е просто една тотална присъственост в същината на Всемира. Това е Истината и ние не знаем нищо за Нея, нито някога ще узнаем. Въпреки това Тя ни докосва, в моментите ни на действително смирение, когато единствено отваряме половин ушенце към най-съкровения гласец у себе си. Изречем ли тук "истина", веднага губим тази плодоносна тишина, която в посланията на ап. Павел е наречена "Вяра". Едно друго име за вездесъщото "тук и сега", което е единствената почва, с която разполагаме - за да предоставим на Сина, да оплоди с Надежда, от която да разцъфне Любовта.

Който обича да гледа стъклата в стаята с огледала си задва въпроси за многото Исусовци.

Аз мисля, че онова, за което вие питате, няма толкова връзка с физичните постановки за "умрялата" материя. Преди няколко години мислих да си създавам собствена координатна система, в която петото измерения щеше да бъде дълбочина, но не пространствено линейна, а психично-съдържателна, която би трябвало допълнително да се обвърже и със степен на проявеност, логично обратнопропорционална на степента на всепотенциалност, от която започва всичко...

Аз не съм казал такова нещо и дори бих противоречил. Именно, че не се молим на една същност, а само на различни изяви. Молим се на форма и повърхност. А от т.нар. молене няма никакъв смисъл, ако познаваме същността, което означава не друго, а че сме я допуснали в себе си. Тогава няма молене на нещо си, а дело (естетсвено, предимно вътрешно). Вендор, позволявам си да изразя съмнение, че източникът ти за онези още 1800 години на обхождане от Водолея, е малко неправилен. Въпросът е леснопроверим - виж на кой градус в Риби изгрява слънцето в точката на пролетното равноденствие, която определя принадлежността към прецесионните месеци. Остават още няколко градусчета - не повече от няколкостотин години.

Гърците са наричали хиперборейци просто северните народи. Хипер - над Борей - Северния вятър Много е вероятно да са наричали така келтите. А всичко за имената и пиедесталите е просто нечия си теория, търсеща популлярност чрез провокация. Не казвам, че е напълно измислена, но е тази част от възможните значения, която конкретно вълнува разпространителя и. За едни пиедесталът е едно, за други - друго. Никой не е казвал, че системата на християнството е новосътворена. Това, което е значимо е сътворяването на първоначалната християнска църква. Почти всички митове в християнството са заимствени от тези за зороастрийския Митра, а Заратустра е строил върху познатите основи на Херметизма. Това не са различни нишки на някакви си мистични изблици, а едно общо дело, в което обаче се редуват периоди на жътва и подготовка, като в определени етапи е необходимо душите на човеците да бъдат революционно разбутвани чрез адаптирани за времето конкретни проявления.

Спор ли? Че защо трябва да си противоречат тези твърдения? Ато пак онова, за което ти каза, че не ти трябва: Исус винаги е бил борещ се, само оръжията му може да са били различни.

Щом те интересува личността, мога да ти кажа, че е била на 32 години (в по-голямата част от живота си).

Защо тогава питаш за предходния, след като преди това е имало още 31 слизания. Първият все е бил той обаче. И не е задължително всички да са били в личности, както ги възприемаме сега.

Не са правилно интерпретирани езотеричните свидетелства. Тогава сме навлезли във влиянието на Водолея, което постепенно се разраства. Иначе към фиксираното прекрачване на условния праг още не сме пристъпили.

Именно в езотеричното християнство връзката Моисей - Иисус бива подновена в Йоан - Иисус. Този Иисус е един и същ, спасителят, който в различните периоди се изявява по различен начин, според условията, ако го приемем като принцип. Мога да бъда и доста по-подробен, но си мисля, че който го интересува ще изследва въпроса.

Само ще вметна, че в ислямската философия нивата на съществуване са обърнати надолу. Там петото ниво е формата, а шестото материята. Свързва се също със зараждането на дуалностите. Иначе най-принципно в езотеричната литература за пето ниво на съществуване се приема менталния свят, но не разбирам защо, след като той е част от нашия и е само малко по-безплътен поради нивото на вибрация. Това няма много общо с измеренията. Във физиката петото измерение се свързва с усукването на пространството (усукване на Ричи) или Римановата кривина, които пак не покриват съвсем Айнщайновата сгъстеност, обясняваща гравитацията. А в онтологията има теории за ниво на битийност, скала на същестуването, където някои неща са по-реални от други. Има три основни групи (хипономна, автономна и хиперномна), всяка разделена на четири нива. Всяко ниво представлява нещо като потенция на съществуването в по-голяма степен от предходното. Петото ниво на съществуване се свърза със самообновяване на целостта, за сметка на потенциали от околната среда. Следващото примерно е свързано с репродукцията.

Иисус Навин, който извежда народа израилев в обетованата земя, тъй като Моисей е спосбен да ги доведе само до пустинята, където са нужни 40 години пречистване. Това ознаменува прехода от телеца (златния телец, който Моисей вижда, след като слиза от планината) към овена - подготовка на жертвата (жертвения агнец), която да навлезе в любовта (рибите), приготвена за изливане от Водолея. И сега по скоро би трябвало да се питаме за новия Иисус, на Водолея.

Стан, Единствената възможност да се отласнем напред е, разбира се, ако стъпим здраво върху реалността. Споделеното от теб показва, че няма начин да достигнем до нея, защото се идентифицираме с това, което искаме да бъдем или някак сме си втълпили, че трябва. Говориш за стремежи, произлизащи от страхът ни да разберем това, което е. Не можем да достигнем до същината на това, което е, защото искаме то да е друго. Е, съвсем сигурно е, че няма как да променим нещо, което не познаваме и още повече, отказваме да приемем реалността му. Говорим за себепознание уж, а го отричаме и заменяме със себеразрастване. Не съществува такова нещо като преодоляване на ограниченията, защото няма как препятствията сами себе си да прескачат. Но съществува възможността за разтварянето им, тъй като те отпадат сами след пълното им опознаване и приемане. Чак след това вече можем да говорим за потенциали и възможности, когато липсва азовия стремеж да ги управлява. Разбира се, че те са неограничени, сами по себе си и нека спрем да ги ограничаваме със себе си, не позволявайки на Бог да действа чрез нас свободно. Ако ме има мен, който си мисля, че съм проводник на Божията воля, значи със сигурност нея я няма тук, защото тя се разлива като безкрайна мекота в Абсолюта и разтваря всички останали центрове на твърдост и идентификация, които не са толкова упорити като нашите азове.

“Какъв е смисълът на живота?” Няма по-лесен въпрос. Защото отговорът съществува сам по себе си и е неизменно присъстващ в нас, много преди да опитаме да го намерим. Точно тук обаче вече сме го изгубили, защото следващата присъстваща в нас неизменност, но вече в много по-друг пласт е, че трябва да го постигнем. Да го открием, измислим, почувстваме или каквото и да е друго, но все свързано с някакво осъществяване, посредством което да го прибавим отвън към себе си. А сега вече е грешка да кажа дори, че няма по-труден въпрос. По-правилно ще е само да констатирам момента на смъртта му – някъде там, още в самото начало на всяка проява, която иначе бихме приели за точно негова, на живота, а същевременно отдалечила ни от неговата вездесъщност. Но хайде да се върна. Да речем, в някакъв много погрешен момент съм оставил всичко, което смятам за живот и стремежите си да го доразпаля в себе си. Изведнъж припуква пламъче от същината на началото, което пак припомня, че няма по-лесен въпрос. Какъв е смисълът на живота? Да е. Да бъде. Смисълът е самото му съществуване. Защото той, за разлика от нас, не може да се отъждествява със своите прояви, а всяка една от тях е вече подарена безвъзмездно на някоя форма, като мен например. А аз, разбира се, съм откъснал още в този момент цветето от лехичката и съм го напъхал под стъкления похлупак на себето. Не за друго, а за да го изследвам. Да търся и “откривам” какъв е смисъла на живота...

Ускорението е и уплътнение. В земен план всички процеси са ускорени, поради уплътняването на астрала. Толкова много сме го населили с форми и толкова серизоно сме ги заредили, че всички допълнителни потенциали водят до материализация. Съвсем естествено децата формират по-бързо фините си тела, защото използват строителните материали на притискащия ги астрал и по същата причина сетивата на някои от тях са отворени донякъде за него. Но знам какво е общото на това с духовността - нищо. Иначе, ясно е, че това е свързано с обективното ускорение в ъгловото движение на земята спрямо центъра на галактиката, по отншение на който след две години и малко ще преминем през пиковата си скорост, като същевременно, поради положението на слънцето, земята и центъра на Млечния път, предполагам, че ще се образува нещо като енергиен фокус, поне за определено време и ще бъдем принудени да изпитаме и някои въздействия, за които системите ние още не сме съвсем подготвени. Всичко това ще се случи поради липсата на духовно движение въобще, но евентуално, в немалка група от хората, които въпреки сътресенията в системите си усетят общия поток, ще даде началото на т.нар. духовна революция. Разбира се, от нас зависи.