Driver

Знаете ли какво гледах днеска, не помня къде го намерих, но един човек обясняваше, че паник-атаките и тревожността не лежат толкова в миналото, колкото в грешки, които повтаряме всеки ден и които ако променим, спираме и атаките. Има ли нещо такова?

Цитатът, който дадохте ми се струва, че е от една книга на Ошо. Така ли е? В крайна сметка разбрах какво се опитвате да ми кажете, трябва да сме ориентирани към решения, а не да задълбаваме в проблема.

Чудесно Поли, сподели ми повече моля те, ще ми бъде полезно. Ако не искаш да го пишеш в темата, може и на лично, но смятам че ако е полезно за мен, ще е полезно и за другите хора.

Вече спортувам лека-полека, но пиша за нещо друго. Реших, че това нещо (каквото и да е то), се е отключило от някакво събитие вероятно. Замислих се кога ми се е появило... не можах да се сетя. Общо взето започнах да разделям живота на 2 части - преди проблемът и след него. Какво става обаче, не виждах прехода между тях двете. По тази причина изпаднах в дълбок анализ (чак главата ме заболя) да превъртам дати и събития от началото откакто се чувствах добре, до сегашния момент. Мисля, че толкова задълбоченият анализ даде някои отговори. Оказа се че съм имал стресово събитие, точно в социална обстановка, което мисля че е възможно да ми е повлияло. Но тук идва питането ми към Вас - професионалистите - възможно ли ако това е било стресовото събитие, симптомите да се проявят след месец - два? Стресовото събитие става, но не съм на следващия ден със симптоми, нито дори на следващата седмица и съм почти убеден, че не е било дори следващия месец. Възможно ли е такъв сценарии, да се появят симптомите 1-3 месеца след случката, или се появяват веднага след нея?

От доста време се каня да започна да тичам. В моя район сутрин има много хубави момичета, които могат да ми помогнат за тревожността. Това последното беше майтап. Не си мислете, че не приемам проблема сериозно, още от утре почвам да спортувам като постепенно ще увеличавам времето и натоварването, защото съм извън форма.

Тоест, твърдиш, че манипулаторите не харесват това, което вършат или ...? Това, което имам предвид е, че аз понякога изпитвам неудобство ако го правя, защото предпочитам да имам честни отношения с хората. Мисля, че да. Понеже имам опит в тея неща, мога да ти кажа как правя аз. Ако е познат човек и ако става дума за мен все пак, предпочитам да избегна такъв сблъсък по ред причини. Обикновено ще му кажа "Виж какво, смятам че си пич, но смекчи малко тона, защото не си заслужава да се разправяме за глупости не мислиш ли?". В тази ситуация аз може изобщо да не го смятам за пич, но какво от това... ако след това те атакува, трябва да е много зле (обикновено рядко има такива). Това не е страх (поне при мен), защото съм имал много случаи в които не съм успял да избегна сблъсъка и отдавна съм разбрал, че не това е начина да се доказвам. Виж ако някой е наранил някой мой близък... тогава е друго. За себе си предпочитам да простя и тук смятам, че е оправдана манипулацията.

Ще се включа тук, защото темата ми е интересна. Оправдана манипулация според кой? Според хората? Зависи, някои я оправдават, други не, но ако ти си манипулаторът най-важното е ти самия да я оправдаваш, което е спънката обикновено. Когато манипулираш някой си наясно какво правиш, може да не бъдеш оправдан само пред себе си. А това дали те съдят хората, не е твоя работа, стига ти да си доволен от постигната цел и да не изпитваш вина. Аз обикновено не обичам да го правя.

Не ви разбрах, докторе.

Здравейте! Ще опиша в тази тема проблема си, не толкова за да се оплаквам, колкото да изложа това, което ме притеснява и да си следя прогреса, защото скоро смятам да започна психотерапия. На 20г. съм момче. Не мога да ви кажа кога точно започнаха моите проблеми, но трябва да е било преди около година. В момента изпитвам ежедневна замаяност (отдавам я на това, че седя по доста време вкъщи). Стана така, че не работих, само учих (студент съм), но като цяло не правих нищо интересно и станах не толкова социален. Казвам не толкова, защото дори и сега продължавам да излизам, не получавам паник атаки и треперене при всяко излизане но се случва, когато рязко изляза от зоната си на комфорт (непланирано) да получа замайване, биене на сърцето, разтреперване и т.н., което несъмнено са неприятни усещания и ограничаващи. Притесненията са ми да не ми стане лошо навън - не, че няма кой да ми помогне, ама ми влияе зле на самочувствието самия "страх" от нещо лошо, което евентуално би могло да се случи. А знаете, че човек когато мисли нещо и се напряга, много често то се случва. Не искам да ставам роб на страха, именно за това съм потърсил реална помощ. Искам и съм силно мотивиран да изляза от тази ситуация, защото смятам, че животът може да ми предложи много и искам да го изживея пълноценно. Навремето, преди да стане проблема имах приятели доста, излизах всеки ден, гаджета имах, все неща които съм приемал за съвсем нормални, докато лека полека не започнах да ги губя от притеснения и тревожност. Още си ги имам приятелите, но вече не ми е толкова лесно да изляза на дискотека например, защото ме е страх да не ми стане лошо. Искам само да отбележа, че макар страха, аз излизам, гледам да не си ограничавам живота, но живеейки в притеснение и стрес да не се повтори проблема, човек не може да се наслади пълно на моментите. Не знам дали да намесвам семейството в разказа... смятам, че имат голяма вина за положението в което съм, но със сигурност изхода е в моите ръце, не в техните, така че след дълги години на обвиняване спрях да ги обвинявам. Искам просто да заживея възможно най-щастливо и без притеснения. Трудно ми е да призная на който и да е, че имам проблем (в интерес на истината много малко хора знаят), това е една от причините някои хора да решат, че не искам да съм в обкръжението им и да забравим контактите си. Заради отношението на родителите към мен, би трябвало да не се интересувам от мнението ми, но тук идва някакво противоречие - хем искам да живея за себе си, хем искам да им докажа и да им натрия носа, че много са грешали, като са ми казвали, че от мен няма да излезе нищо, защото това няма да се окаже вярно. Имам високи амбиции, не искам да живея посредствено, родил съм се, имам шанса да живея в този свят и каквото зависи от мен ще го направя по най-добрия възможен начин. Отървах се от мисленето тип "жертва", как някой друг е длъжен да живее моя живот, целта в момента е да се справя с тревожността, която ми пречи да се поставям в силно социални обстановки без да се проявява понякога страничен ефект - притеснение и тревожност. Не знам какъв ми е проблемът - минал съм през "диагнози" от депресия, ПР, до какво ли не, между другото хората с диагнозите винаги са били "професионалисти", никой от тях не се занимава с психиатрия/психотерапия. Опа грешка, само психиатърката каза, че имам депресия, пих антидепресанти и когато видях, че почти няма ефект (може би много слаб като че ли не бях толкова притеснен), ги спрях по собствена воля. Проблемът е несигурността ми вече, не знам дали се касае за социална фобия, ПР и т.н, но в крайна сметка продължавам да се опитвам, да излизам и т.н., не съм загубил надежда, няма и никога да го направя. Пуснах темата само с цел да си следя прогреса и да видя кои неща оправям, ако все пак нещо искате да кажете и да споделите - заповядайте! Смятам, че отключих този проблем след дълго седене вкъщи, което не трябваше да се случва. Сега това ми пречи да си намеря работа, защото се притеснявам малко от смяната на обстановката, но ще го оправя и този проблем скоро. Интересното при мен е, че никога не съм имал преди социални проблеми, или тревожност - просто си се справях със ситуациите, винаги съм имал сравнително висока оценка за себе си, както и приятелите ми към мен. Социалната тревожност не е ли породена от ниска самооценка и страх от критика? Това май го нямам. Другото, което е - не съм се затворил от страх, излизам с хора и сам, но все пак реших да взема мерки преди да се задълбочи положението, защото понякога получавам симптомите. И още само едно нещо - страдам от ежедневна замаяност, имам предвид почти по цял ден, когато съм в нас, дали е възможно да се получава от времето, което прекарвам вкъщи? Сякаш ми се спи, нямам много настроение, но като съм навън (ако не съм притеснен) като че ли изчезва? Някога от самото еднообразие дори да съм в нас се е случвало да получа симптоми на тревожност, треперене и леко завиване на свят - макар че те смятам, че са отговора на организма в ситуацията в която го поставям. Не искам да съм в нас, но ако изляза рязко от зоната на комфорт ги получавам симптомите и се получава омагьосания кръг.