Фридрих Ницше

[selsal]

Понеже Ницше има изключително богат и афористичен език, а мисълта му е дълбока и страшна, ми се струва добре от време на време да си припомняме (или узнаваме) по някое и друго от неговите невероятни проникновения.

Като начало ще предложа три афоризма от "Отвъд доброто и злото".

"Най-целомъдрената фраза, която съм чувал: при истинската любов душата обхваща тялото."

"Ако трябва да променим мнението си за някого, не му прощаваме затруднението, което ни създава с това."

"Коремът е причината за това човек да не се мисли толкова лесно за бог."

[Guest Мона]

Понеже има тема за Ницше - той беше моят кумир, когато бях на 16.

После открих Шопенхауер - учителят на Ницше, а после и Киркегор, учителят на много от тях...

Заучените фрази не зная доколко помагат и не зная доколко са взаимозаменяеми като екзистенциални напътствия, спомням си еротичното (за мен) послание на една фраза, че да живееш, значи да съживяваш абсурда (в стила на Камю, Сартр, Ясперс или Хайдегер), и затова всяка една произнесена мисъл по един драматичен начин (в стила на старогръцката трагедия, чийто аполoгет е и Ницше, като дионисиев герой), ми навяват романтични спомени.

Ницше доколкото е и философ, дотолкова е и поет, затова неговите мисли, са време за революция - времето на първооткривателите.

За съжаление обаче, Ницше е станал обект на психоаналитични изследвания и като такъв за мен той е интересен, поради различността си, което не отнема гениалността, това е цената й - творчеството да бъдеш себе си на всяка цена и въпреки всичко ...

[selsal]

Заучените фрази не зная доколко помагат и не зная доколко са взаимозаменяеми като екзистенциални напътствия... - Мона

Говорейки си за Ницше (за светогледа му), едва ли ще имаме намерение да помагаме някому или да го напътстваме. Но пък, наистина, ще е добре да въведем впечатленията си от Ницше в някакъв контекст.

Например, в "Тъй рече Заратустра", в главата за "За самопревъзмогването" се казва: "Само дето има живот, има и воля: но не воля за живот, а воля за власт". Дори с по-раншните си книги Ницше започва да поставя разделителна линия между своите разбирания и тия на Шопенхауер (чиято теза е водещото място на волята за живот). За Шопенхауер животът е страдание (заемка от будизма), но волята за живот е сляпа и въвлича човек в страданието, защото световната воля има свои цели, различни от индивидуалните цели на отделния човек.

Екзистенециалистите продължават Шопенхауеровата линия, като въпросът за абсурда е разбирането на Камю, че настава момент, в който човек се разграничава (отчуждава) от собствения си живот, тоест от волята си за живот. Това е страшен момент. Човек, така или иначе, все някога се изправя пред мисълта, че животът (може би) е безсмислен. Материалистите решават тоя аспект от битието с подтискане и ако трябва с възмущение от малодушието, което твърди, че животът е безсмислен. И толкова! Християнството е по-търпеливо и по-благо. Присъствието (вездесъщието) на Бог, спасителната участ на Христос, както и непосредствеността на Светия Дух снемат безсмислията и правят човек несам и неотчужден. Но екзистенциалистите никак не приемат християнското разбиране за решаване въпроса с абсурда (безсмислието). Камю говори за "смешните богове", с които се заблуждаваме, че безсмислието е превъзмогнато. Екзистенциалистите (основно без Киркегор) са атеисти, а Сартр преди всичко. Според него бог е лъжа, която търпим, заради неспособност да се изправим пред реалността сами и истински; лъжа, която в крайна сметка ни струва скъпо. Дънов, макар да не е атеист, разгръща същата теза -

"От времето на нашите първи прародители човекът все търси илюзорното щастие в света, но то няма да дойде, дори и да го чакаме хиляди и милиони години. Тази лъжлива и нечестива философия няма да ни донесе мечтаното щастие, нито ще създаде нашия бъдещ живот."

"Науката и възпитанието" - П. Дънов

Към горния цитат, който на практика е критика на идеята за Второто Пришествие, може да се отнесе песента "The Day That Never Comes" (Денят, който така и не ще настъпи) Metallica

При Ницше има една особеност. Макар да твърди - напълно екзистенциалистки - че "Бог е мъртъв", тоест че заблудата за бог вече е изчерпана и човечеството няма да смогва за напред да я ползва, както я е ползвало хилядолетия наред, Ницше не казва като всички, че животът е страдание, че е безсмислен. Той казва: "животът е воля за власт". Какво значи това?

Означава, че в моментите, когато светът, хората и животът ни се сторят чужди и безсмислени, то е така не защото наистина светът, хората и животът са такива. А защото нашите стари (досегашни) ценности вече не са валидни и дори да се опитваме, вече не можем да разбираме и живеем в света, посредством тях. Тоест ценностите, които до вчера са били ценност, вече не разполагат с волята си за власт, чрез която светът добива смисъл. Чувството за абсурд е мигът, в който всички ценности трябва да се преоценят. Волята за власт трябва да се обнови.

Отново в "За самопревъзмогване" се казва: "С вашите ценности и думи за добро и зло вие вършите насилие, вий, ценители на ценностите... и който трябва да бъде творец на добро и зло: истина, той трябва да бъде рушител и да троши ценности".

Идеята на Ницше е, че на света му няма нищо. Той не е мъчителен или зъл. Той става такъв, когато нашата воля за власт се изнури и не може да твори ценности, да ги обновява.

"Но една по-могъща сила расте из вашите ценности и едно ново превъзмогване: на него ще се строши яйцето и черупката на яйцето"

"Тъй рече Заратустра" - Ницше

[Силвия СД]

Моите впечатления от Ницше (колкото и да ми е симпатичен, дори и само органически погледнато като представител на моята зодия) се развалят от заглавията на някои от главите в "Ето човека". Само един арогантен ум може да лепне такива заглавия като "Защо съм толкова умен" или "Защо пиша такива невероятни книги". Което, всъщност, издава неговата дълбока болка. А според мен тя е болката на обречения човек, на онзи, който няма силата да промени себе си радикално и въздиша примирено с фразата: "Това, което не ни убива, ни прави по-силни." Зад което прозира - "Но не и по-щастливи." Същото казва и Дънов с цялото си Учение. Но при него има и друго. Нещо, което при Ницше осезателно липсва. А то е осмислянето на всичкото това страдание под небето. Чрез любовта.

[selsal]

Аз и Ницше сме от различни зодии и това ми е спестило възможността търся общото помежду ни на тази плоскост, а туй си е добро спестяване.

Само един арогантен ум може да лепне такива заглавия като "Защо съм толкова умен" или "Защо пиша такива невероятни книги". - Силвия

Има един друг арогантен ум, който твърди за себе си, че е божи син, че е лозата, а ние сме пръчките, и че е Пътят, Истината и Живота. Поне като такъв ум са го разпознали първосвещениците и са изпадали във възмущение, щом този човек се опитвал да стои като Авраам, като Мойсей или Илия.

А според мен тя е болката на обречения човек, на онзи, който няма силата да промени себе си радикално и въздиша примирено с фразата: "Това, което не ни убива, ни прави по-силни." Зад което прозира - "Но не и по-щастливи." - Силвия

Това с щастието не е предмет на разглеждане нито от философията, нито от религиите, нито от източните учения. Нито Христос ни предлага щастие, още по-малко Буда; разбира се, и Ницше не ни го предлага. Той казва, че към щастие се стремят ония, които са уплашени от живота, които не знаят как да застанат срещу него, затуй и търсят свят, който да му е противоположен.

Същото казва и Дънов с цялото си Учение. Но при него има и друго. Нещо, което при Ницше осезателно липсва. А то е осмислянето на всичкото това страдание под небето. Чрез любовта. - Силвия

Сигурно Ницше не се е сетил, че любовта е възможност за прекратяване на страданието. Ницше се разграничава от любовта, която християнството в действителност "практикува" през вековете. Това е любов, която крие омраза към всичко силно, цветущо и дълбоко. И тая любов укрива омразата си, като се отдава на влечение към нещастните, слабите и измъчените. И то влечение, което не им помага, а просто изпитва несъзнавана наслада, че слабите, нещастните и измъчените са повече, и желание те да останат единствените.

----

То става четене и мислене. А не със зодиакални паралели.

[Силвия СД]

Съгласна съм за онази "любов" на "милозливото" християнство, за която говориш. Тук си прав. Но какво крие философията на самия Ницше, която така бясно иска да се разграничи от подобна любов. Юнг има една такава прекрасна мисъл: "Най-често се превръщаме в онова, което старателно отбягваме."

Да твърдиш, че си божи син, означава, че си приел човечността си. И то не с онова примиренско приемане, каквото, всъщност, е характерно за всички философи, не само за Ницше. За мен философията е бягството на онези, за които Кръста е тежък, по-точно техния безполезен напън да заобичат мъката си. Това приемане на факта, че си божи син е истинско, защото съдържа в себе си и отоговорността пред грешките, а това означава сдъвкване и на тази възможност и най-вече прошка на самия себе си за това, че не си самият бог. А идеята за свръхчовека не само не ни доближава до това да сме синове божии, напротив - повече ни отдалечава от бога, подсъзнателно възставайки срещу него. Аз харесвам онези, които имат силата на подобно възставане, защото в крайна сметка отхвърлянето е най-истинското, най-качественото приемане. А религията може да не развява любовта като знаме, но това е така, само защото тя я съдържа в себе си като лайтмотив, за разлика от философията, където любовта стои отвън, просто защото философите са влюбени в мъката си. Точно това болезнено привързване към болката издава страха от живота, страха от това да си щастливо влюбен в него, защото може и така да се изгубиш...

А на човека не е отказано щастието от бога. Напротив.

Но то не става само с четене и мислене. Става с осмисляне.

----

За известно време ще се въздържа от споделяне, защото затварям теми, без да искам това. Не желая и тази да я сполети същото.

[selsal]

Но какво крие философията на самия Ницше, която така бясно иска да се разграничи от подобна любов. Юнг има една такава прекрасна мисъл: "Най-често се превръщаме в онова, което старателно отбягваме." - Силвия

Въпросът за психологическата проекция за първи път е развит от Шопенхауер и особено от Ницше, чак след това той е бил зает от философията и е използван в психологията на Фройд и Юнг. Може би проекцията се нуждае от малко пояснение, защото всеки, който не е съгласен с казаното от друг, твърди, че той просто се проектира.

Кога имаме проекция? Тогава, когато нямаме какво да сторим (да кажем), когато инициативата е изтляла у нас, когато нямаме ход, нямаме полезен ход, нямаме открит ход. Към проекцията прибягва психологията на оня човек, от която е останала само честолюбивостта, изгубена е увереността и чувството за истина. Такава психология е психологията на "жертвата", на оня, който чувства неспроведливост спрямо себе си, но само се възмущава от нея, без да знае и може да изправи нещата. Ужасна е такава ситуация, в нея даже няма гняв, тоест експлозивна изразителност, а просто тихо съзнание, че съм ощетен, което означава най-страшната омраза - имплозивната. Човекът, който се проектира, разбира, че е слаб, че е по-слабият, това разкъсва душата, слабостта не знае и не може, тя само вижда зли неща около себе си. И най-вече, проектиращият се човек търси причината за своята слабост извън себе си (съпруга ми, шефа ми, държавата, богатите, всички, които не разбират моята душа). Тия, които намират света за лош, са хората на проекцията. Те просто не знаят какво да правят и не вярват, че могат да направят нещо. И очакват други да го сторят. Идеализмът е отроче на проекцията. И напротив, силният, атакуващият, духовно раждащият се, инициативният не се проектира, той е богат на подходи, на способност да интерпретира, той разполага с ходове, с открити ходове. А проекцията е скритият ход на немощния, дотолкова скрит, че самият той не го съзнава. Проекцията е форма на агресия, която не личи, проекцията е латентна агресия.

Що се отнася до "бясното" разграничение от любовта към "жертвата", а не към атакуващия, към отмиращия, а не към раждащия се, то това в Ницшеанската философия се нарича "преоценка на всички ценности". (Изобщо, Силвия, с горните си думи ти казваш, че Ницше се е превърнал точно в ония, които подлага на анализ и критика. Кога това?)

Да твърдиш, че си божи син, означава, че си приел човечността си. - Силвия

Туй е малко, като "майчината любов е най-близо до божията" (А да твърдиш, че си син на човек, да не означава, че си приел божествеността си?). Човечността на Христос не произлиза от неговите думи, а от акта на въплъщение, което е дело на Бога.

И то не с онова примиренско приемане, каквото, всъщност, е характерно за всички философи, не само за Ницше. - Силвия

Това изречение си го изчерпала, точно щото не си чела. Явно си сменила местата на четенето и мисленето (а каква е разликата между осмисляне и мислене, ти ще кажеш).

За мен философията е бягството на онези, за които Кръста е тежък, по-точно техния безполезен напън да заобичат мъката си. - Силвия

Той - кръстът - за всички е тежък, освен за един. Стигматите правят разни опити, но театърът не е Голгота. А аз не знам философ да обича мъката си. Философията има предвид мъката, не я отмества от погледа си. Тук въпросът е Ницше ли се проектира или някой друг?

А идеята за свръхчовека не само не ни доближава до това да сме синове божии, напротив - повече ни отдалечава от бога, подсъзнателно възставайки срещу него. - Силвия

Ето отново четенето и "осмислянето" са с разменени места. Ницше няма за цел да разкрива пътя към божествената синовност, той твърди, че свръхчовекът ще дойде, понеже бог е мъртъв. А това означава, че човек трябва да поеме отговорността за мисленето и действията си, тоест да изтегли проекциите и да се осъзнае.

А религията може да не развява любовта като знаме, но това е така, само защото тя я съдържа в себе си като лайтмотив, за разлика от философията, където любовта стои отвън, просто защото философите са влюбени в мъката си. - Силвия

Шопенхауер казва, че религията е за масите, които не могат да мислят самостоятелно и се налага да бъдат въвеждани в готови идейни форми, а философията е за малцината, които умеят да съзнават идеите в живи форми.

Точно това болезнено привързване към болката издава страха от живота, страха от това да си щастливо влюбен в него, защото може и така да се изгубиш... - Силвия

"Там, където не участват любов и омраза, жената участва посредствено."

Ницше, "Отвъд доброто и злото".

----

За известно време ще се въздържа от споделяне, защото затварям теми, без да искам това. Не желая и тази да я сполети същото. - Силвия

Затваряш себе си, за да не затвориш темата. Кой иска това теб?

Администраторска бележка: Темата е временно затворена. Силвия и Selsal, моля доизяснете позициите си на ЛС.