Иво Добавено Март 29, 2006 Доклад Share Добавено Март 29, 2006 Смъртта – какво е отношението ви към нея На изток хората се подготвят съзнателно за нея. На запад се страхуват и предпочитат, да не говорят за нея сякаш не съществува... (има и изключения) Но тя е постоянно някъде там отляво на човека и чака да дойде неговото време. Смъртта е най-големия крадец, най-големия бирник. Мислиш, че имаш богатство, знание, власт, тяло ... тя идва и всичко ти взема. В езотеричните школи обаче се говори, че има сила, пред която смъртта отстъпва. Това е Любовта – Любовта като принцип, като сила, като чувство, като стремеж. Спомням си за притчата за силата на майчината любов. Молитвата, любовта, доброто създават естествена защита на човека от смъртта. Любовта създава връзка между душите през вековете. Естествено че г-жа Смърт си има и своите положителни функции в небесния механизъм. Тя е природния метач, изпълнителят на закона на карма. Тя е един от най-добрите слуги в Небесното Царство. Затова и един от методите за вътрешна трансформация е човек да помисли какво би станало ако знае, че днес ми е последния ден от живота ми. Какво бих направил, с кого бих се простил, на кого бих благодарил? Като малък си спомням, че често преди заспиване мислех за смъртта и тогава идваха чудни сънища... – Как може човек да се спаси от смъртта? – пита търсещият. – Като живее в пълна хармония с Бога. – отговоря мъдрецът. Да умре човек за своите недостатъци и да се събуди за Божественото в себе си, това значи да влезе в закона на безсмъртието, да тръгне по пътя на пробуждане на човешката душа. Ето защо мистикът казва: “Онзи, който е намерил закона на Мировата Любов, на това Космично Съзнание, той вече не умира. Може да му забиете гвоздеи на ръцете и на краката, може да го разпънете на кръст, може да го положите в гроба - той е в състояние да оживее пак. Онзи, който не е научил този велик закон на Любовта, неговият камък никога не ще бъде отвален от гроба.” Мислили ли сте за смъртта? А сблъсквали ли сте се с нея? Виждали ли сте как умира човек? Какво си помислихте, какво почувствахте? Какво е отношенията ви към нея? Приятел или враг е тя? Ако знаете, че днес е последния ден от живота ви какво бихте направили? А дали всъщност има смърт... и как можем да влезем в закона на безсмъртието? Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Синева Добавено Март 29, 2006 Доклад Share Добавено Март 29, 2006 Ето това е една от най-великите теми тук!Поздравления,Иво!!! Често мисля за смърта...страх ме е! Какво представлява тя? Достигнах до извода ,че човек трябва да си задава въпросите възможно най-рано,за да стигне до отговорите педи да настъпи смърта.По този начин човека ще я надхитри и тя ще престане да саществува.Ще се осъзнае!!! До тогава тя маже да му бъде само приятел,дори той да не подозира за това!!! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Венцислав_ Добавено Март 29, 2006 Доклад Share Добавено Март 29, 2006 Смъртта е приятел, ако и Живота е! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Милкана Добавено Март 29, 2006 Доклад Share Добавено Март 29, 2006 Много често мисля за нея. От първия път, когато в тоя живот се сблъсках със смъртта на близък. Едно дете на 7 г. си представя смъртта като Живот. Така си я представях аз, далеч от религиозни внушения и обяснения, които за онова време бяха недопустими. Плашеха ме твърденията, че смъртта е нищо, празнота, абсолютно нищо. Не го приемах и не им вярвах. Имах своя идея за живота. А, чакайте идея за смъртта, а написах идея за живота ! Ами да... Била, казват, грозна, зловеща, черна, страшна, без лице, забулена, с коса в ръка. Човек се страхува от това, за което не знае нищо, което му е неизвестно и затова плашещо. Как да приемеш за приятел някого, който не си показва лицето /същността/? косата у смъртта ми напомня на сърпа, с който са жънели жито. Умира, за да се роди. това е принципът на движение.Смъртта е само временно състояние на Живота. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Март 29, 2006 Доклад Share Добавено Март 29, 2006 СМЪРТТА Смъртта-ужасен призрак!В най-ранна възраст още, когато по-далеко от майчини си пазви света едва познавах,един безимен страх загнезден бе у мене-и може би то беше страхът от нея само,в гърдите ми проникнал, из родна гръд изсмукан.По-късно аз разбрах началото и края на цялата човешка тревога под небето-че също тъй пред нея трепереха и старци,отдавна своя дял отзели на земята и млади в свидна пролет на крехката си младост. И в сънища нерядко аз виждах тоя призрак:из тайния предел на ада скелет,идещ в нощ-черна плащеница, самата нощ,бих казал,наметната повихрил над плахата вселена,с размахната коса по всички хоризонти,всемощна,безпощадна, на молния подобна.Аз виждах този призрак, от своя мраз настръхнал и в тъмни небеса зловещо обрисуван,безмълвно да размахва на времето крилата,да хвърля мрачна сянка над суши и морета,понесъл се напред, в следите на живота. И аз разбирах вече началото и края на всичката човешка тревога под небето:че крепости навред издигани аз гледах при бягството всеобщо от тоя грозен призрак,все крепости високи, издигани с надежда зад техните стени без страх от смърт душата спокойно да почине. И крепост да издигне,натрупал гледах някой от трупове човешки градиво планини, помагайки,безумец,на същата оная, напразно от която спасение сам дири. И крепост да намери,запалил друг свещта на добродетел кротка,ридаеше в тъмата, нещастник,пред вратите на брата си,когото еднакво неизбежно очаква пак смъртта. И тисячите още,най-пъстра върволица молепсани страхливци по всичките посоки на земната пустиня,и тисячите-чак до оня клет нещастник,що с крадения в мрак от чуждо гърло залък излишен път зората сред живите посреща... Несретник безприютен, в тъма самси изгубен,да заглуша страхът, обладал ми душата,аз гръдно викнах песен на горестна самотност-и ехото отвърна из пущинаци стръмни,където все без път след него се залутах.Но вместо да намеря там празник на живота,тържествен и безкраен в лице смъртта погледнах:тя беше светлина на пролетното утро,отвеки съчетана с мъглата подранила на есенната вечер. Тя беше само поглед,чиято дълбина, загадъчно бездънна,сияе отразена над нази в небосвода.Тя бе едно велико мълчание сред всичко-сковало всеки ек по цялата вселена.Една мечта самотна, последила тревожно,от себе си пленена, виденията свои далеч от век на век. И наедно с диха й на всеки миг вълшебно из хаосите никнат в плът сънищата нейни. И всеки миг умира тъй също някой свят, в плът неин сън облечен.И безначално-няма край нигде отбелязан стремлението нейно из пътя на безкрая... В тоз шеметен полет смъртта в лице погледнах-душа на вековете, свръхсмисъл вековечна:погледнах я с цената на всеки страх от нея,с цената на страхът и смисъла в живота.И бягат пак тълпите пред майката велика,и кретам аз магесан от нея-и след нея-по своя земен път... Пею Яворов Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Теодора Андреева Добавено Март 31, 2006 Доклад Share Добавено Март 31, 2006 Смърт няма, има друг живот. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Любомир89 Добавено Март 31, 2006 Доклад Share Добавено Март 31, 2006 Огънят - враг или приятел ? Ножът - приятел или враг ? Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Венцислав_ Добавено Март 31, 2006 Доклад Share Добавено Март 31, 2006 Смъртта е друг живот при определени условия, а при по-честата им липса е преходност в стария живот! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Виктор Добавено Април 3, 2006 Доклад Share Добавено Април 3, 2006 "Най-революционната идея на будизма е, че животът и смъртта са в ума и никъде другаде. Умът се смята за универсална основа на всички преживявания-създател на щастието и създател на страданието, създател на това, което наричаме живот, и на това, което наричаме смърт. Умът има много аспекти, но два от тях изпъкват особено силно. Първият е обикновеният ум, наричан на тибетски сем. Ето как го дифинира един учител: "Това, което притежава различаващо осъзнаване, това, което притежава усещане за дуалистичност - което се вкопчва в нещо външно или го отхвърля - това е обикновеният ум. ..." ... Освен това съществува и същинската природа на ума, неговата най-съкровена същност, която е неподвластна на смъртта и промените. Понастоящем тя е скрита в собствения ни ум, в нашия сем, обвита и обгърната от потока на нашите мисли и чувства. ... Не правете грешката да смятате, че природата на ума е свойство, присъщо единствено на нашия ум. Всъщност тя е природа на всичко. Няма да сгрешим, ако кажем, че да разберем природата на ума означава да разберем природата на всичко." Из "Тибетска книга за живота и смъртта" стр. 66 от Согиал Ринпоче Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
natural Добавено Април 3, 2006 Доклад Share Добавено Април 3, 2006 Смърт...смърт на какво? На материалното тяло-да, но на душата-никога! И аз самата, макар че силно вярвам в непреходността на душата, се страхувам от смъртта. Това е един екзистенциален страх, масов, защото, както казаха по-нагоре, човек се плаши най-вече от неизвестното. Когато попадне на ръба на една пропаст, всеки от нас изпитва страх, но не страх от бездната, не страх от удара, а страх от следващото, от небитието... Както казах твърдо вярвам в безсмъртието на душата или поне силно се надявам в нейното съществуване. Може би ме е страх да си представя, че след това няма нищо, все пак всички сме свикнали да има "продължение"...Дали тази вяра е просто един вид защита, обещание или е истинска вяра не знам, но без нея мъчно би се живяло... Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest valentinus Добавено Април 5, 2006 Доклад Share Добавено Април 5, 2006 [15:51] Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим [15:52] изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим; [15:53] защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното - да се облече в безсмъртие. [15:54] А щом това тленно тяло се облече в нетление, и това смъртното тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана: "смъртта биде погълната с победа". [15:55] "Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?" [15:56] Жилото на смъртта е грехът, а силата на греха е законът. /Кор.І/ Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Април 5, 2006 Доклад Share Добавено Април 5, 2006 "От гледна точка на тибетския будизъм,можем да разделим цялото си съществувание на четири непрекъснато взаимосвързани реалности: 1.Живот. 2.Умиране и смърт. 3.След смъртта. 4.Прераждане. Те са известни като четирите бардо: 1."Естественото" бардо на този живот. 2."Болезненото" бардо на умирането. 3."Сияйното" бардо на дхармата. 4."Кармическото" бардо на възникването. Тези реалности ни предоставят почти неограничени възможности за освобождаване,защото,според ученията,съществуват моменти,заредени с неизчерпаем потенциал.Всичко,което правим в тях,има огромни и трайни последствия. За дадено бардо мисля като за момента,в който пристъпваме към ръба на пропаст или момента,когато учителят разкрива пред своя ученик основната, изначална и най-фина природа на неговия ум. Най-великият и най-силният от тези моменти,обаче,е моментът на смъртта." Из "Размисли за всеки ден" от Согиал Ринпоче Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Април 6, 2006 Доклад Share Добавено Април 6, 2006 Малко ми е тесничко в така формулираната тема- смъртта - или приятел, или враг... Може и да е двете заедно, така че да е трето, съвсем друго... Същият Согиал Ринпоче във великолепната си книга " Тибетска книга за живота и смъртта" прави аналогия между живота и вървенето по тротоара на улица. На тротоара има дупка. Падам в нея... Според Согиал Ринпоче "Целта на размишлението върху смъртта е да предизвикаме промяна в дълбините на сърцето си, да се научим как да избягваме дупката на тротоара и как да тръгнем по друга улица." Не мога да намеря по- мъдро отношение към Смъртта. Разбира се, всяка стъпка от нашия живот може да служи за същата цел. Но... ако може... То ест ако ние успеем да я видим по този начин ... Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Иво Добавено Април 6, 2006 Автор Доклад Share Добавено Април 6, 2006 оки. Нека тогава темата да е по-широко поставено.... Какво е отношението ви към смъртта? Според мен интересен и важен е личния опит и усещане. В съзнателния си живот не си спомням да съм бил близо до нея, като изключим един момент, в който бях в безсъзнание след инцидент.... но нищо не си спомням. Но си спомням, бях малък, когато видях дядо ми на смъртно легло... после прабаба ми, другата ми баба... След като дядо ми си замина всички спахме в една стая от страх. Майка ми, която много тъжеше за дядо, същата вечер сънува, че той и се явява и и казва че е добре, да не се тревожи. Излъчвал много светлина, спокойствие и любов... Въобще когато си мисля сериозно за смъртта, в мен обикновенно се заражда едно чувство, което ме подтиква да съм по-съзнателен, да вземам някак си по-отговорни решения. И при вас ли е така? Имате ли подобни спомени от детството? Присъствали ли сте докато умира човек? Какво усетихте, какво си помислихте? Промени ли се нещо във вас? Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Багира Добавено Април 6, 2006 Доклад Share Добавено Април 6, 2006 Честно казано, не бих имала желание да пиша нещо, което не съм изживяла сама. Иначе- какво, книжки много, цитати- безброй... Иначе казано- съвсем, ама съвсем приемам думите на Согиал Ринпоче, все едно, че са мои! Детството ми ме сблъска със смъртта на братчето ми. Минах през всичко, през което се минава- ужас (от тялото, от мястото, от гробищата, от пространството, в което той е БИЛ, а сега НЕ Е, от самото битие, което хем е битие, хем е небитие- направо подло!!!), като се почне от неговата смърт, мине се през смъртта на други мои близки, през смъртите на обичани и не чак толкова същества около всеки човек; неприемане, бунт, ярост, години на съзнание за необратима вина... и какво ли не още. Но всичко това е познато на всички! Може ли някой да се утеши с това, че още някой е минал през тази мелачка? Така, от дупка на дупка... Сега виждам и зловещ конкретен смисъл на този образ ... Докато не видях, че може и без дупки... има и други улици- без дупки... Но до тях трябва да се стигне, даром не попадаш на тях. Но това не трябва да ни спира! Има и помощ, има и указатели! И хора, които са стигнали до другите улици! Когато осъзнах това, видях край себе си и други страдащи като мен. Понякога помагам. В смисъл- указвам пътя към "другата улица". Но не можеш да помогнеш на всеки. Някои предпочитат да остават нещастни и стъписани. Разбирам ги. Всяко нещо с времето си. На тях им съчувствам и се опитвам да ги обичам. Някога и баба ми така се опитваше да ми помогне, но аз отхвърлих помощта и. Нали е баба... Не мога да кажа дали ме е страх сега от смъртта. Когато я срещам около себе си- като че я разбирам. Не ме радва, но и не ме плаши. Като строг учител... (в смисъл- не прави компромиси) И любим герой от книжките на Тери Пратчет ми е Смърт... Щом сме избрали Живота с полярностите, с дуалността- значи и смъртта сме избрали. Или приемаме всички полярности, или не. Не виждам начин да приемем само част от тях, или пък само единия край на двойката полярности. Бих искала да съм свършила колкото се може повече работа, да съм колкото се може по- готова да я посрещна. Но тази подготовка не може да се отлага във времето. Трябва да започне веднага, щом човек се сети, че има нужда от нея. Съвсем лично се получи, но дано да бъде все за някого от полза! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Еси Добавено Април 6, 2006 Доклад Share Добавено Април 6, 2006 Багира, изживяната болка те е направила добра и мъдра. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Синева Добавено Април 6, 2006 Доклад Share Добавено Април 6, 2006 Ивчо,знаеш,че всеки се е зблъсквал със смърта.Тя е голям удар за всички нас,още повече,ако се намираш в крехката си възраст.Шок! Преди години почина дядо ми-по бащина линия.Всички страдахме.Починал както си четял сутрешния вестник.По същото време в стаята бил и чичо ми/той е две години по-малък от мен/.По стар обичай е прието в такива случаи да се покриват огледалата и спират часовниците.Въпреки опитите си,чичо ми не успял да спре големия стенен часовник в “стаята на смърта”.След няколко часа часовника спрял сам! Прието е също при мъртвеца винаги да присъства човек.През ноща татко ми на свой ред бдял над тялото но дядо.В ранните часове на деня,баща ми,безкрайно уморен психически и физически,легнал да поспи.Присънил му се странен сън.Сънувал дядо как напуска “стаята на смърта”с дипломатичиско куфарче в ръка,погледнал строго към баща ми и напустнал жилището. След като се събуди,татко разказа на всички /включително и на мен/ за съня си.Възрастните хора коментираха: – “Душата му си тръгна.” – “Говорехте ли си в съня за нещо?”-питаха го те. – “Не.”- отговори баща ми. – “Това е добе,ако ти беше казал нещо,е игра на дявола/неверен сън/.”-разясниха бабите. Незнам.....,ако приемем че, съня на татко ми е игра на преуморения му,натоварен и угрижен мозък,как бихме си обяснили внезапното спиране на стенния часовник?/чичо ми е направил всякакви бизуспешни опити за спирането му,дори през ума му е минала идеята да го счупи,но му дожаляло за вече скъпия семеен спомен/ Е приятели,коментирайте!Краят,на толкова скъп за мен живот,извърши в мен големи вътрешни промени. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Виктор Добавено Април 6, 2006 Доклад Share Добавено Април 6, 2006 Няколко пъти ми се е случвало - лежа в леглото вцепенен от ужас от мисли за смъртта, без възможност да помръдна, нито да променя насоките на мислите си. Но ми се е случвало и друго по-необяснимо - лекота и радост! Тази лекота, облекчение и радост съм я усещал и в други хора когато съм ходил на погребения. Много странно ... Западното общество е болно общество. Основната причина да е болно е отношението му към смъртта. Ние трябва да говорим, обсъждаме и изучаваме в духовен смисъл смъртта както го правят в Тибетския будизъм. Само така можем да се излекуваме от страха от смъртта. Според мен тази тема трябва да не е тема, а самостоятелен "Основен форум". Смъртта не е болест, а необходимост. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Благост Добавено Април 6, 2006 Доклад Share Добавено Април 6, 2006 Много я уважавам - просто си върши работата...всеки със задачите си! Първото ми паметно преживяване беше смъртта на единия ми дядо( с него бяхме и сме си верни другари... пещерата Магурата с факли обикаляхме двамата (нямаше още електрика прекарана), в мен оттогава са красотата и легендите на Белоградчишките скали, спомените от балкана и ... лова ( аз на някое дърво безопасно поставена сериозно), препарираните отстреляни животинки после обгрижването за животните в зооградината на училището до къщата ни), ездата с конете - мъката на дядо когато коня любимец Филип си счупи крака и как един друг го застреля в главата за да не се мъчел дядо ридаеше и не дойде с нас до конското гробище..., пчелина,билките и изобщо благодаря за темата.. Дядо у+мира от рак, знаели са всички ( без аз разбира се), а той само мен е настоявал да види преди да умре и преди да издъхне заръчал/казал да бъда до него през ноща то беше голяма топурдия...как така детето при мъртвец ...татко...обаче - твърдо отстояваше волята на дядо - последната му дума тази била аз си бях до ковчега, виждах дядо и многото цветя , върволицата хора и плачовете им , но ми беше спокойно, тихо+ интересно.Виждах, че дядо е неподвижен и студен, но си го обичах и не ме беше страх Просто знаех какво трябва да направя - нищо че майка не дава, баба - мълчи, а татко - на дядовата воля държи...И им го казах....Оставиха ме да спя на леглото до масата с ковчега Нищо не помня от спането през нощта, но на другия ден сутринта след като се събудих и измих...отивам в тоалетната на двора...когато ще излизам, бутвам вратата ( оттук спомена е отчетлив) и ...насреща ми...змия..съвсем истинска при това, навита на кълбо и срещу мен от дядо знаех, че трябва да останеш неподвижен и да не я гледаш в очите...та и аз, какво да ви кажа, приятели, стоооояла съм правичка и неподвижна, явно доста дълго - докато усетят, че ме няма къщата висока, тоалетната отзад, викат ме през прозореца, викат ме..аз чувам, но ни мърдам , ни гледам..накрая забелязват змията, разбрали каква е работата, вземат двуцевката на дядо от ковчега..да я стрелят ( безброй пъти разказваха за случката след това - даже че това бил на дядо духа...)...ляво горно периферно видях проблясването на цефта и в момента, в който чух пришракването на спусъка...ме обля гореща вълна( разказват, че съм била вир вода) и изпитах такава голяма жалост за змията ( бяха отлични стрелци)..тя като че ли усети това, плъзна се отстрани и се скри. Оттогава някак си не ме е страх от змиите, от отишлите си/успение=у+спал се..от смъртта...доста неща преживях.Интересно ми беше в Египет при мумиите...хехе и още нещо ...някъде из форума бях писала, че е добре, който може да "измедитира"= "преживее" - поне веднъж ( може и още и още )...будистката Пхова, водена от Лама Оле Нидал. В България беше само веднъж преди не помня колко години във Варна! Иначе и Учителя е дал песен една, писал е достатъчно ясно за смъртта на всички нива !Някога друг път за това! Благодаря - стана дълъг постинг, простете Любов + Светлина + Мир + Радост Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Април 6, 2006 Доклад Share Добавено Април 6, 2006 Много пъти съм изживявала смъртта, но съм забравила това. Веднъж сънувах странен сън, от тези, които се помнят:гледах тялото на една индийска бабичка, която е умряла от бедност и знаех, че това е моето тяло, което току що съм напуснала, кръжах около него и много ме болеше, че трябва да го напусна, после се издигнах и се събудих. И друг подобен сън сънувах, също толкова странен:виждах пред себе си една дълга върволица хора и някак си съзнавах насън, че това са моите минали превъплъщения, различни хора, мъже, жени, със странни дрехи, идваха един по един пред лицето ми, спираха се за малко и пропадаха някъде, като във филма"Стената". От тях успях да запомня само едно лице-на красив брюнет в черни дрехи и много бяла кожа. И в това съществуване смъртта ми е дишала много пъти в тила, много мъка ми е причинила при загуба на любими хора, много бяс е събуждала в мен, още не успявам да се примиря. Но когато нещо те следва отзад, вижда само гърба ти, не вижда очите ти, а моите са влюбени в живота, с всичките му дупки. Макар, че съм от тези с щастливото детство, животът ме поблъска повечко, тук и там, по света и у нас, зная вкуса на страданията много добре, но не се плаша от дупките и не бягам от тях, напротив, те ме провокират, привличат, теглят ме да ги разгадая, да ги огледам от всякъде, да ги разбера, дори да проникна и под тях, може пък да бликне от там някой извор чиста вода. Сега ще кажете-внимавай да не останеш в някоя от тях, е аз нали съм си въздушна, просто се оставям на стихията си и тя ме извежда нагоре, вече с повече знания и опит. Мисля, че човек избира сам дали и кога да си отиде от тук, убедила съм се, че е така, а също и кой път да избере, този утъпкания ли, в който го водят на общ принцип или своя, пълен с дупки, камъни, трънаци, падания, ранявания, ставания и лекувания, но своя си. И въпреки страданията, въпреки многото болка, даже, ако щете на инат на тях, трябва да не изгубва любовта си към живота и хората, да успее да се съхрани. Трудно е, но не чак толкова. Много ми харесва подписът на Венци, трябва по-често да го прочитаме. Затова ви казвам простичко:обичам ви дечица и, ако можеше, бих понесла и вашата болка. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
toyn Добавено Април 21, 2006 Доклад Share Добавено Април 21, 2006 какво е отношението ви към раждането?защо тогава не плачем, като знаем в каквъв свят идва, а плачем и скърбим когато си отива и не знамем къде отива? Къде отива?Знаем ли къде отива?Дали там не е по хубаво ?Плачем от егоистична гледна точка, защтото съществото ще липсва на на нас. Отношението ми към Нея е , че Тя е нов живот и трябва да се гледа на Нея като на предизвикателство, цел, която рано или късно ще постигна за да подгоня друга, следваща. Когато отида на изпит пълен със знания и професора ме пуска да продължа по на татък, нали така? Страхът към Нея е нормален в рамките на дозата страх която притежавам като инстинкт за самосъхранение. Ако вярвам в смъртта като на абсолютен край на всичко(което не мога да проумея) повече от колкото в живота, ще ме е страх.Понякога ме е страх понякога не. Важно е да не отида на пикник с празна кошница. Любовта е все още понятие което не разбирам напълно, но се опитвам с нея да си отговарям на всички въпроси. Значи какво е смъртта?НЯкои може ли да ми каже... Това е което мисля по въпроса. Любовта е отговорът, какъвто и да е въпроса (не си спомням къде прочетох това и на кой е?) Форумът е страхотен, поздравявам всички < Тони Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Благост Добавено Април 22, 2006 Доклад Share Добавено Април 22, 2006 Сряда вечерта си отиде една светла душа и ми се даде конкретна възможност някои неща да доразбера и приложа. Верно е за преживяванията на душата през първите двата дена и митарствата през третия. Мир на праха и + Спокойствие на Духа и + Светлина на Душата и. Това е живот вечен, да познаем Тебе Единнаго, Истиннаго Бога и Христа, Когото си проводил. Амин Любов + Светлина + Мир + Радост Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Moon_face Добавено Април 28, 2006 Доклад Share Добавено Април 28, 2006 Аз не се страхувам от смъртта - от моята собствена. Даже мисля, че понякога ми се иска да се случи по-бързо. Не ме разбирайте погрешно, аз не съм настроена самоубийствено, не мразя живота, искам да си го изживея. Просто понякога в мен се събужда някакъв необясним авантюризъм, някакво перверзно любопитство и все се питам .... Какво ли ще бъде .... ? Дали ще боли?.... Дали ще получа всички отговори? .... Дали ще потъна в море от мъдрост и знания? .... Дали ще срещна хората, които обичам, но съм загубила? ..... Дали ще видя Бог? .... И някак си не ме свърта. Обаче много ме е страх от смъртта на близките ми. Знам, че е егоистично, но не мога да го преодолея . Когато си ог представям, чувството на загуба и празнота винаги надделява над каквато и да е увереност, че те отиват на по-добро място и аз не трябва да страдам за тях. А не е ли странно как някои народи, племена празнуват смъртта на свои близки, така както ние празнуваме живота. Повечето са от тях са такива, които ние наричаме "изостанали", "недоразвити общества", "трети свят". А всъщност ... май те знаят нещо повече от нас ... Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Април 28, 2006 Доклад Share Добавено Април 28, 2006 Знаят! А ти можеш да получиш всички отговори,да потънеш не в море,а в океани от знания,да усетиш Бог в себе си и в това състояние-на Живот! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Венцислав_ Добавено Април 29, 2006 Доклад Share Добавено Април 29, 2006 Противно на доста хора, изказвам мнението, че смъртта не извежда от оковите на диалектиката. Факта, че възприятията и жизнената среда са по-ефрни нейни сфери не бива да създава илюзията за свобода. Свободата се гради само приживе и настъпва след физическата смърт, но при точно определени условия... Тя същата илюзия присъства и в доста личности с екстрасензорни възприятия приживе, в доста случаи обаче тя води до заздравяване на диалектичните връзки, само че на по-фините, интерпретирани като недиалектични. Опасничко си е... Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts