Духовният живот като героизъм

[Станимир]

„На всички хора, изобщо, предстои велика задача – да станат носители на новите идеи. Новите времена изискват нови хора – герои. За героя нито светът, със своите изкушения, нито страданията, нито смъртта са в състояние да го отклонят от пътя му, или да го снемат от неговото място. Новият човек е човек на безсмъртието, на Вечния живот.“

(

Гордост и ревност

)

Ние често говорим за духовното и се стремим към воденето на един по-чист и разумен живот. Рядко обаче възприемаме Духовния Път, като Път предназначен за герои. И дали въобще разбираме същността на думата „герои“?

Нека да поговорим за героизма в стремежа към духовното. Има ли го? Осъзнаваме ли го? В какво се състои?

Редактирано Декември 26, 2010 от Станимир

[Канел]

Според зависи.

Един ислямист камикадзе, взривяващ автобус с "неверници", може да се мисли за герой.

Един Фродо може да надвие Саурон и пак да прави на мравката път.

[Guest Христо]

Героизъм е да следваш принципите си въпреки трудностите, да не мразиш когато някой се отнася с неразбиране към теб, да прощаваш.

[MilenaIvanova]

Саможертвата в името на ближния, това е героизъм. До колко го има ??? В стремежа си да бъдем герои пропускаме възможността да разберем какви сме...Духовния път е призвание не е кич, не е прищявка.

[Креми (късметче)]

Действията на духовно по-напредналите от нас, които възприемаме като саможертва, за тях са необходимост и най-добрата реакция на събитията в околната действителност.

Което никак не ги омаловажава, напротив - предизвиква уважение, преклонение и желание да ги настигнем в техния Път!

Редактирано Декември 27, 2010 от късметче

[Ани]

Ние често говорим за духовното и се стремим към воденето на един по-чист и разумен живот. Рядко обаче възприемаме Духовния Път, като Път предназначен за герои. И дали въобще разбираме същността на думата „герои“?

Нека да поговорим за героизма в стремежа към духовното. Има ли го? Осъзнаваме ли го? В какво се състои?

Героизъм има там където е трудно, но трябва да се премине. Значи Духовния Път не е лек. Да си носител на нови идеи е трудна работа. Изисква се готовност за страдания, жертви.

Какво разбираме под „същността на думата „герои“?” Защото както Канел е написал по-горе един ислямист камикадзе също може да се мисли за герой. И него не го спират нито страданията, нито изкушенията, нито смъртта.

Истинският герой не мрази. Може да пожертва себе си, но не и другите.

Човек е дошъл на земята да воюва със злото, да се справи с него, да стане герой. Да воюваш, това не значи да убиваш.

Героите

Но кога човек може да стане герой? Много добър е примерът, който дава Учителя с Христовите ученици – апостолите. Поведението им след арестуването на Исус Христос е далеч от всякакво понятие за героизъм. Те стават герои след като са видели Възкресението, след като са повярвали в Силата на Бога. Стават герои именно чрез тази Сила и се жертват като проводници на Новото.

За да се укрепи вярата ви, трябва да видите Христа след възкресението. Учениците на Христа станаха истински Негови последователи след възкресението Му. Тогава те тръгнаха да проповядват и станаха мъченици за Словото Божие. С песен и усмивка на уста те отиваха на кладата. Герои бяха тези хора! Какъв герой е този, който не може да понесе най-малкото страдание?

Героите

Аз мисля, че от всеки човек герой не става, дори и да се стреми да върви в духовното. Но както е написала Късметче – примерът на героите предизвиква уважение, преклонение и желание да ги настигнем в техния Път!

Редактирано Декември 27, 2010 от Ани

[Иво]

Стан, много хубава тема. Благодаря ти!

Също по темата, макар и в малко по-различен контекст: Що е геройство

[Слънчева]

Понякога героизъм е да се осмелиш да бъдеш себе си. Въпреки съденето.

Примерът на Канел е добър. И се сещам за Иванушка-Глупакът, който прави добро, просто така... забравил за сделките, за печалбата, героизма...

П.П.

„Защото си знаеше, какво щеше да прави“.

Каква била интимната мисъл на Христа? В Христа нямало никакво желание да привлече хората при себе си. Неговата интимна мисъл била да извърши волята Божия, да служи на Бога без-заветно, без никаква заплата. Някои казват: все трябва да ни платят. Питам тогава: ако богатият човек, ако някой цар, които имат всички средства, работят, за какво трябва да работят, да спечелят повече нещо ли? Аз казвам: когато най-богатите хора в света почнат да работят, те ще работят безкористно. Когато най-добрите хора в света почнат да работят, те ще работят безкористно. Следователно, ние не можем да работим безкористно, докато не станем добри. Щом станем добри, от нас ще изчезне всякаква тревога, завист, злоба, омраза. Някой казва: аз не мога да търпя еди-кого си, не го обичам. Защо? Ами че Бог го търпи! Щом Бог го търпи, как така ти да не можеш да го търпиш? Може да има нещо в него, но Бог го търпи. Когато Бог го търпи, и ти ще го търпиш. Когото Бог учи, и ти ще внимаваш в този морал. Ти може да си недоволен от него, пък други са недоволни от тебе.

Той знаеше Редактирано Декември 27, 2010 от Слънчева

[Станимир]

Да, камикадзето се мисли за герой, но това не го прави герой. Героят преминава през трудности – да. Но духовното развитие всъщност е преодоляване на себе си, на слабостите си, на отрицателните си страни и в утвърждаването на положителните. Не е нужно да се жертваш за някого, за да бъдеш герой, защото изпитанията, които трябва да бъдат издържани при трансформацията на собственото съзнание са не по-малко тежки и далеч по-коварни. Това разбира се може да осъзнае само този, който се е сблъскал с тях. За другите те изглеждат несъществени, но всъщност не е така. Истинското геройство е не да проявиш духовните си качества в един отделен случай, пък дори и с това да спасиш 1000 човека, но да ги проявяваш винаги, както в малките, така и в големите неща, а това е много по-трудно. Всъщност, никой не може да каже кое е малко и кое е голямо.

Всяка развита и утвърдена добродетел е геройство. Всеки преодолян лош навик е геройство. В някои случаи е по-лесно, в други – по-трудно, но когато се утвърждава новото на мястото на старото, винаги има геройство. Ние обръщаме повече внимание на външната страна на нещата, но истинските битки и изпитания са вътре. Сега, целта на темата не е някой да си каже: аз се развивам духовно, значи съм герой. Не, по-скоро обратното – да се запита: това по което вървя истинския духовен път ли е? Усилията, които полагам, съизмерими ли са с героизъм и доколко? Мога ли и как да положа повече усилия?

[Cveta5]

Дали е героизъм не само да се осмелиш,да дръзнеш,но и да отстояваш пътя,който си избрал?.Самият път,за който говорим тук,дава сили,изгражда ни,за да преодоляваме трудностите.Героизъм е повече от това,както писахте по-горе,той е саможертва-когато забравиш собственото си нямане,заради нямането на другите.

[Канел]

Да, камикадзето се мисли за герой, но това не го прави герой.

Ами нали затова ти написах "според зависи". Зависи от гледната точка, от това кое приемаш за ценно.

А в една пиеса пък всички са герои. И аз така си мисля, че в очите на Бога всички сме герои.

[Станимир]

„Герои са онези, които не се критикуват. Герои са онези, които не падат. Герои са онези, които не се съблазняват. Герои са онези, които не се обезверяват. Герои са онези, в сърцето на които любовта не изчезва. Герои са онези, в умовете на които знанието никога не изчезва. То е както слънцето. Гърците имаха много хубави разбирания, много хубави идеи. Герой е човек, който свети. Щом престанеш да светиш, не си герой. Щом изгубиш силата си, щом изгубиш знанието си, ти не си герой. Докато в тебе функционира туй Божественото Начало.“ (

Праведният ходи в целостта си

)

Някак си много сме отдалечили героизма от обикновения човек. А всъщност преодолявайки материалната си природа и проявявайки божествената си, човек неизменно става герой. Не е нужно, както във филмите, да спасяваш света, нито да умираш жертвайки живота си за някой друг. Не, това от което е достатъчно да се откажеш е своята низша природа, отрицателните си навици, желания и стремежи. Мнозина разбира се няма да признаят това за геройство. Ще го обявят за маловажно и несъществено. И това омаловажаване е една голяма самозаблуда. Не само че човек няма сили да посрещне слабостите си, но омаловажавайки ги, той ги прави още по-устойчиви. Той свиква с тях, приема ги като част от себе си. А срещу невидими противници е невъзможно да се бориш. Някой те напада на улицата. Дали е по-силен или по-слаб от тебе, е отделен въпрос, но ти го виждаш. В духовния път обаче противниците преди всичко трябва да бъдат различени. Хората дотолкова са свикнали с недостатъците си, че въобще не им идва наум дори да опитат да ги преодолеят. А след като пожелаят трябва и действително да го направят. А в човека има скрити толкова много наноси от миналото... Именно в преодоляването им е героизма. Дори и древните митове в едно от значенията си илюстрират чрез символи процесите, които се извършват в човешката психика, съпътстващи духовното израстване, а не реални исторически събития. Историите за Херкулес, за Одисей, за Персей, за Прометей – това са все митове, които могат да се отнесат към духовното развитие на човека, към преодоляването на самия себе си.

[Ани]

Но духовното развитие всъщност е преодоляване на себе си, на слабостите си, на отрицателните си страни и в утвърждаването на положителните.

Най-трудното нещо е да победиш себе си.

Който не умее да владее себе си, той е роб, па ако ще да е владетел на целия свят.

Епиктет

Не е нужно да се жертваш за някого, за да бъдеш герой, защото изпитанията, които трябва да бъдат издържани при трансформацията на собственото съзнание са не по-малко тежки и далеч по-коварни. Това разбира се може да осъзнае само този, който се е сблъскал с тях. За другите те изглеждат несъществени, но всъщност не е така.

Под жертва разбирам всичко – дори и трансформациите на собственото съзнания, измъкването от удобството на статуктовото.

Истинското геройство е не да проявиш духовните си качества в един отделен случай, пък дори и с това да спасиш 1000 човека, но да ги проявяваш винаги, както в малките, така и в големите неща, а това е много по-трудно. Всъщност, никой не може да каже кое е малко и кое е голямо.

Тук нещо не те разбирам – един отделен случай може да бъде решаващ за твоето духовно развитие? Духовните сили предполагам, че няма да се изтощят ако се изразходва част от тях за спасението на 1000 човека например ( а дори и за едно коте ). Те трябва да са извор. Да не се изтощават. Но ти си прав – никой не може да каже кое е малко и кое голямо и затова както се казва винаги трябва да сме будни.

Ние обръщаме повече внимание на външната страна на нещата, но истинските битки и изпитания са вътре.

Започват от вътре и се проявяват навън.

Сега, целта на темата не е някой да си каже: аз се развивам духовно, значи съм герой. Не, по-скоро обратното – да се запита: това по което вървя истинския духовен път ли е? Усилията, които полагам, съизмерими ли са с героизъм и доколко? Мога ли и как да положа повече усилия?

Прав си. А необходимо ли е да се прицелим в героизма непременно за да постигнем обикновеното изискване от нас в този живот?

Защо по духовния път, който си е избрал човек трябва да се върви насила. С мъка. Ако нямаш вътешен стимул – значи това не е твоят път? Героизмът идва после – когато осъзнатия вече духовен път трябва да се отстоява навън. Така мисля.

Някак си много сме отдалечили героизма от обикновения човек

.

Ами героят не е обикновен човек според мен. Защо трябва непременно да свързваме духовното си развитие с героизъм? Това ни е просто задача в този живот. Но от друга страна - издържането на изпита може и да е героизъм...?

Редактирано Декември 27, 2010 от Ани

[Розалина]

„Герои са онези, които не се критикуват. Герои са онези, които не падат. Герои са онези, които не се съблазняват. Герои са онези, които не се обезверяват. Герои са онези, в сърцето на които любовта не изчезва. Герои са онези, в умовете на които знанието никога не изчезва. То е както слънцето. Гърците имаха много хубави разбирания, много хубави идеи. Герой е човек, който свети. Щом престанеш да светиш, не си герой. Щом изгубиш силата си, щом изгубиш знанието си, ти не си герой. Докато в тебе функционира туй Божественото Начало.“ (

Праведният ходи в целостта си

)

А всъщност преодолявайки материалната си природа и проявявайки божествената си, човек неизменно става герой. Не е нужно, както във филмите, да спасяваш света, нито да умираш жертвайки живота си за някой друг. Не, това от което е достатъчно да се откажеш е своята низша природа, отрицателните си навици, желания и стремежи. Мнозина разбира се няма да признаят това за геройство. Ще го обявят за маловажно и несъществено. И това омаловажаване е една голяма самозаблуда. Не само че човек няма сили да посрещне слабостите си, но омаловажавайки ги, той ги прави още по-устойчиви. Той свиква с тях, приема ги като част от себе си. А срещу невидими противници е невъзможно да се бориш. Някой те напада на улицата. Дали е по-силен или по-слаб от тебе, е отделен въпрос, но ти го виждаш. В духовния път обаче противниците преди всичко трябва да бъдат различени. Хората дотолкова са свикнали с недостатъците си, че въобще не им идва наум дори да опитат да ги преодолеят. А след като пожелаят трябва и действително да го направят. А в човека има скрити толкова много наноси от миналото... Именно в преодоляването им е героизма. Дори и древните митове в едно от значенията си илюстрират чрез символи процесите, които се извършват в човешката психика, съпътстващи духовното израстване, а не реални исторически събития. Историите за Херкулес, за Одисей, за Персей, за Прометей – това са все митове, които могат да се отнесат към духовното развитие на човека, към преодоляването на самия себе си.

Стан ,много интересна тема.

Съгласна съм напълно с написаното в горното мнение на Станимир.

Във вчерашната беседа на Порталът :"Двете жени" има много интересен анонс по другата част на темата,в която сме -духовният живот.Ето какво се казва в тази беседа:

Често младите казват: „Духовният живот не е за нас“. Казвам: Който мисли така, той е като хилавата мома. Той не е за новата култура. Като дойде новата култура, ще подеме само ония, които са готови за нея. Хилавите ще останат за бъдещето. Семето, което се посее на нивата, има условия да се размножава; онова, което остава в хамбара, продава се и през камък минава. Който се взима, на нивата се поставя, за да расте и да се развива; който остава, влиза в хромела – не може да расте и да се развива. Някой казва: „Дано не съм от тия, които се взимат“. – Ако не те вземат, ще останеш под хромела. Не си правете илюзии, природата не прави изключение за никого: или на нивата ще те посеят, или под хромела ще те турят. Или на Бога ще служиш, или на Мамона. Под „Бог“ разбирам възвишеното, великото, благородното в света. Не е името, което определя нещата. Ако служиш на Бога, ще живееш в хармония с всички живи същества. Това всеки може да опита. Религията, духовният живот е опитна наука. Всеки може да подложи духовния живот на строго научен опит, но за това е нужно голямо хладнокръвие.

Един английски лорд се срещнал с един руски княз в една тясна улица в Лондон. Понеже и двамата били със своите кабриолети, не могли да се разминат. Трябвало единият да отстъпи, но не знаели как. Докато решат въпроса, руския княз извадил вестник „Таймс“ и спокойно започнал да чете. Лордът изпратил слугата си при княза с молба, след като прочете вестника, да го даде и той да го прочете. Двамата господари седят спокойно в кабриолетите си и чакат разрешението на въпроса. Ако вие срещнете един лорд или княз и не можете да се разминете, ще почнете да охкате и страдате. Привилегия е да срещнеш един лорд, който иска вестника ти да го прочете. Привилегия е да срещнеш и руски княз, който има хладнокръвието на английския лорд. Когато изучава окултните науки, човек трябва да бъде хладнокръвен. Тия науки не са за болни, хилави, неврастеници, ексцентрични хора. Те са достъпни за хора със здрави умове и сърца, които имат търпение да прочетат вестник „Таймс“ от единия край до другия и тогава да решават сериозните въпроси. Знаете ли колко голям е тоя вестник? – Цели 16 страници. Ако искате да прочетете всичко писано в него, нужно ви е половин ден време.

Сега и вие, които сте дошли на земята, се намирате в тясна, задръстена улица. Накъде ще вървите и как ще се разминете? Всички мъже и жени сте събрани на едно място в тясната улица и се чудите какво да правите. Хората се женят, разговарят се, бият се, всеки ден четат вестник „Таймс“ и после спорят, кой по-добре го разбрал. Мъжът чете вестника, жената чака реда си, и тя иска да го прочете. Спорът, недоразумението между тях се дължи на кривото им разбиране за живота. Ако в духа на човека преобладава животът на жената, която се взима, той е кандидат за новата култура или за Царството Божие. Затова Христос казва: „Аз съм пътят, истината и животът“.

Редактирано Декември 27, 2010 от Розалина

[Слънчева]

Ще цитирам по памет нещо:

"Всеки има своята справедлива битка."

Така е, всички ние ежедневно преодоляваме себе си, /съзнателно израстваме/. Волята, вярата, търпението постепенно укрепват вътре в нас. Както и доброто.

[Guest pavletA]

Приемам духовния живот като осмисляне на съществуването, като непрестанен интерес към духовно израстване, вкус към загадъчното в живота.

[Вятър*]

Определянето за героизъм и геройство са външни за героя. Те не са мотиватор или търсен път. Ако целат е собствена героизация, вече говорим за суета.

[B__]

героизъм е да се откажеш от нещо, вкл. и от желанието за духовен живот....или по-точно да разбереш какво не ти трябва...

Редактирано Декември 27, 2010 от БожидарЗим

[Станимир]

Сега, целта на темата не е някой да си каже: аз се развивам духовно, значи съм герой. Не, по-скоро обратното – да се запита: това по което вървя истинския духовен път ли е? Усилията, които полагам, съизмерими ли са с героизъм и доколко? Мога ли и как да положа повече усилия?

Прав си. А необходимо ли е да се прицелим в героизма непременно за да постигнем обикновеното изискване от нас в този живот?

Защо по духовния път, който си е избрал човек трябва да се върви насила. С мъка. Ако нямаш вътешен стимул – значи това не е твоят път? Героизмът идва после – когато осъзнатия вече духовен път трябва да се отстоява навън. Така мисля.

Човек, когато тръгне по даден път, трябва да знае какво реално го очаква. Не става въпрос да превръщаш героизма или трудностите по пътя си в цел. Също така, пишейки за трудностите по духовния път и героизма, който се изисква за да го следва човек, нямам никакво намерение да плаша или разколебая някого да следва този път. Напротив, знаейки истината, човек може правилно да се подготви (психически), да не бъде изненадан когато срещне някое по-сериозно препятствие, което не е очаквал. Много духовни автори заливат търсещите с розови проповеди, които нямат много общо с истината и така създават фалшиви представи за духовността.

Някак си много сме отдалечили героизма от обикновения човек

.

Ами героят не е обикновен човек според мен. Защо трябва непременно да свързваме духовното си развитие с героизъм? Това ни е просто задача в този живот. Но от друга страна - издържането на изпита може и да е героизъм...?

Точно така, героят не е обикновен човек. Именно това, че е преодолял обикновеното, обичайното, навика, старото в себе си го прави герой. Но тук е важно да се отбележи, че именно обикновеният човек преодолявайки себе си става герой. Т.е. извършва се една трансформация. Героят вече не е обикновен човек, но преди да стане герой е бил и няма как да не е бил.

[Guest Христо]

Ами ти дефакто си отстояваш себе си. Ако чувстваш нещо за правилно, ако ти идва отвътре, ако си убеден : без значение другите дали ще го определят като духовен път или не, ако ти атакуват това нещо, какво по - нормално от това да си го защитаваш, хората винаги си защитават тяхното. Сигурно има някои неща дето се защитават по - трудно, атаките са повече, но щом имаш такова нещо, значи си и по - силен и съотношението между сила на духа и нужда от защита на принципите сигурно е кажи речи еднакво при всички хора. Така ако нещо е за теб, ако не се насилваш да бъдеш еди какъв си, ще бъде нормално да се защитаваш, да си следваш идеите. Значи всички хора, които си следват принципите въпреки трудностите не се отказват, проявяват героизъм. Гериозъм е да не отстъпиш от себе си, от това което мислиш за правилно, без значение дали го наричат "духовен път" или не. Пък ако не е правилно, животът ще ти покаже правилното. Но пък нали се учим и от грешките си, така че в крайна сметка всичко ще си е било в реда на нещата. Хората по - лесно отстояват това, което чувстват като свое, като правилно : демек, все едно да защитаваш себе си. Всеки човек, който се обича достатъчно и държи достатъчно на себе си, няма да се остави току така да го отклонят от пътя му.

П.п.: Има и по - голям героизъм от това да отстояваш и следваш твоите собствени принципи, цели и душевни пориви. По - големият героизъм се състои в това да уважаваш чуждите принципи, цели и душевни пориви, дори те да се разминават много с твоите. Да съумяваш да не осъждаш и мразиш тези, които имат по - различен път от твоя. По - големият героизъм е да не се бъркаш в пътя на другите, дори да имаш възможност за това. Изключвам случаите, когато пътят на другите е очевадно опасен за обществото и ти би могъл да помогнеш да се премахне или намали тази опасност, чрез намесата си в нечий чужд път.

Редактирано Декември 27, 2010 от Христо

[Канел]

Определянето за героизъм и геройство са външни за героя. Те не са мотиватор или търсен път. Ако целат е собствена героизация, вече говорим за суета.

[Guest Христо]

Ами да : то ти идва отвътре, не го правиш, за да направиш впечатление. Това е истинският героизъм. Това което е обяснила Вятър.

Не е ли по - голям героизъм да се бориш за това, всички хора да имат свобода на убежденията и дори да загинеш в тази борба, отколкото да загинеш отстоявайки своите убеждения.

[Ани]

Определянето за героизъм и геройство са външни за героя. Те не са мотиватор или търсен път. Ако целат е собствена героизация, вече говорим за суета.

По-добре дори суета пред това да си част от „сивата маса“, общоприетите спиращи развитието привички и обичаи. Не вярвах, че точно аз ще го кажа, но така е...

Редактирано Декември 27, 2010 от Ани

[Диана Илиева]

Определянето за героизъм и геройство са външни за героя. Те не са мотиватор или търсен път. Ако целат е собствена героизация, вече говорим за суета.

Aз съм съгласна с Вятър*, много точно казано според мен.

Въобще доста странна тема е това за мен.

Духовният живот като героизъм сигурно звучи доста благозвучно в много уши, но ... не е ли това само една храна за така разчепкваното тук из форумите его (което също нямам особен афинитет да коментирам)? Ако един човек, вместо да следва пътя си, защото така го разбира и така го намира за важно и полезно да го върви, ами вземе да се спира и да се чуди - ама това дето правя, дали пък не е съизмеримо с героизъм, а?

А има ли значение героизъм ли е или не? Ако да - за кого и за какво?

Ииии ... - защо примерно за Франциск от Асизи или Иван Рилски не казваме, че са извършили героизъм в такъв случай?!?

[Ани]

Определянето за героизъм и геройство са външни за героя. Те не са мотиватор или търсен път. Ако целат е собствена героизация, вече говорим за суета.

Aз съм съгласна с Вятър*, много точно казано според мен.

Въобще доста странна тема е това за мен.

Духовният живот като героизъм сигурно звучи доста благозвучно в много уши, но ... не е ли това само една храна за така разчепкваното тук из форумите его (което също нямам особен афинитет да коментирам)? Ако един човек, вместо да следва пътя си, защото така го разбира и така го намира за важно и полезно да го върви, ами вземе да се спира и да се чуди - ама това дето правя, дали пък не е съизмеримо с героизъм, а?

А има ли значение героизъм ли е или не? Ако да - за кого и за какво?

Ииии ... - защо примерно за Франциск от Асизи или Иван Рилски не казваме, че са извършили героизъм в такъв случай?!?

Типично по нашенски – ако някой е разперил криле – дай да му ги резнеме. Ако някой е с една глава по-висок – също. Да се смачка всичко което е различно. А недай си боже някой да се е помислил за герой! Ужас! Как е възможно такова нещо! Какво право има той да ми се прави на велик!? Ама, че „его” имал! (Тази дума между другото стана една от най-обидните във форума).

Когато човек казва, че се възхищава от героите – това изява на неговото его ли е? Нима нямам право да кажа, че има хора на света, които макар и да са били някога обикновени, са успели да полетят!? Какво лошо има в това? Сред тези хора слагам и свети Франциск Азиски, и свети Иван Рилски, и много други. Наистина, не ги наричат герои, но пред имената им стои думата „свети”. Те са канонизирани и признати за нещо много повече от герои. Дали даден човек е светия или герой, дали се е изявил като такъв отстоявайки убежденията си или помагайки на други хора - за мен не е толкова важно.

Това са фарове по пътя, хора на които не трябва да се търси кал под ноктите, а да се гледа техния пример.

И когато някой възкликне – „иска ми се да съм герой”, да не му забиваме веднага главата в калта.

Задавате ли си си въпроса защо ние българите почти нямаме светци, национални герои, които да не са омаскарени или оплюти по някакъв начин? Защо се гледаме един друг злобно и си търсим само кусурите? Защо в тази тема не можем да видим хубавото? Желанието за полет например. Или зададения въпрос...?

Защо на някои много им харесва да твърдят, че членовете на бялото братство са луди, психично болни или лелки и бабишкери предимно...? И никой не смее и дума да им каже. Не видях подобна реакция на този пост. Всички го приехте като нещо нормално... като забавна весела шега... Но когато някой иска да сподели нещо за духовния си път веднага му скачате насреща трезвомислещите, обаче усърдно практикуващи разни езотерични методи. Когато човек е стигнал до практиката, то трябва да е добре запознат с теорията и да разбира хората.

Не виждам в тази тема някой да е казал – „аз съм герой”. Но сега, като ви чета, то си мисля, че наистина се изисква героизъм за отстояване на убежденията. Добре, че това е един форум – виртуално пространство. Човек леко може да затвори връзката. Всъщност, преди време Браман написа нещо много интересно – това е един тренажор. За издържливост може би? В реалния свят. Само, че тук понякога страстите са много повече експонирани имайки предвид анонимността зад която се крият някои пишещи. А също така и липсата на визуален контакт води понякога до неразбиране думите на човека, който просто иска да сподели, да попита...

В момента чета книгите на д-р Вергилий Кръстев – „Изгревът на Бялото Братство...”. Същото нещо се е вихрело и на Изгрева. Учудваме, че и там са се замервали с подобни думи – „ти на много духовен ли ще ми се правиш”. Представям си какво му е било на Учителя за да възкликне:

Днес от вас се изисква повече почитание. Българите, изобщо, са груби. И между вас има нежни, внимателни, обаче повечето са груби. Казвам ви една истина.

Поздравът на Любовта

И пак доста меко го е казал...

Между другото от този ми пост се вижда, че съм все още доста далече от някои духовни принципи, според които човек е по-добре да си замълчи понякога и да търпи. Възхищавам се на хората които го правят. Тук има много такива! Само, че на мен това не ми се отдава. Затова и ми харесват героите. Успокоява ме мисълта, че въпреки сивата маса която ни е заляла, има някакви светлинки...

Редактирано Декември 28, 2010 от Ани