д-р Георги Миркович. Биография

[Иво]

д-р Георги Миркович (1826 –1905)

Лекар и общественик, член-кореспондент (1881 г.) и академик (1884 г.) на БАН.

Ученик на Сава Доброплодни, продължава образованието си в Духовната семинария в Киев, завършва гръцко и френско училище в Цариград, от 1851 до 1856 следва медицина в Монпелие, Франция, където е награден от Наполеон ІІІ с медал за лекуването на болни от холера по време на епидемия. След връщането си в България подкрепя Драган Цанков за униатското движение, участва в делегацията пред папа Пий ІХ в Рим, за което е награден със златен Ватикански медал. Заради активната му дейност за националната ни кауза е изпратен от турските поробители окован във вериги пеш до Цариград и осъден на вечна каторга в Диарбекир. Освободен е след Руско-турската война (1877–1878), установява се в Сливен, където е управител на болницата и директор на Мъжката гимназия. Д-р Миркович е първият лекар в България, който започва лечение по метода на хомеопатията. Два мандата е народен представител, съосновател на в. Българско знаме, издава списание Нова светлина от 1891 г. до 1896 г., списание Здравословие от 1893 г. до 1896 г. Първата му среща с Учителя Петър Дънов е през 1900 г. на първия събор на Веригата. Под влияние на общуването си с него започва издаването на списание Виделина (1902–1905) с материали за духовно усъвършенстване.

Завършва земния си път в присъствието на Учителя. В завещанието му четем: „…Винаги да се иска съветът на духовния ми учител д-р Петър Дънов.”

източник: из мултимедийния диск

Духовният Учител Петър Дънов

изд. Бяло Братство, 2009 г

Редактирано Ноември 7, 2009 от Ани

[Ани]

Ето още нещо за д-р Миркович:

Д-р Миркович – възрожденецът, лечителят, ученикът

Соня Митева

Има личности, от чиито живот блика такова душевно богатство, че дори повърхностният прочит на фактите от тяхната биография буди възхищение като че съзерцаваме пълноводен бистър поток. Такова впечатление създава житейският път на д-р Миркович, събрал в едно три ярки проявления: на възрожденеца, самоотвержено и безкористно отдал всичко лично на Отечеството си; на лечителя, вложил милосърдието си за изцеление на страдащите; на ученика, останал буден, за да посрещне своя Учител и да работи с Него заедно през вековете.

Роден в град Сливен през 1825 г., Георги Миркович завършва католическо училище в Цариград и медицина в Монпелие. Като студент е награден лично от Наполеон III със сребърен медал заради участието му като лекар по време на холерна епидемия. На 30 юли 1856 г. защитава докторска теза и получава докторат. Във Франция тай преживява опитности, които за цял живот го убеждават в реалността на парапсихичното и свръхсетивното познание.

Завърнал се в България, д-р Миркович работи в родния си град като лекар и активно участва в борбата за самостоятелно българско училище и независима българска църква. През 1860 г. публикува “Кратка и методична българска граматика”, получила висока оценка от съвременниците му и преиздадена през 1883 г.

По това време особено напрегната е борбата срещу асимилаторските стремежи на гръцката патриаршия. Затова д-р Миркович, Драган Цанков и Йосиф Соколски се включват в униатското движение, противопоставящо се на Патриаршията, и като делегати са приети в Рим от папа Пий ІХ. Тримата възрожденци предприемат този дипломатически ход с цел постигане на църковна независимост, но плановете им са осуетени от руската дипломация.

След този опит д-р Миркович заминава за Влашко, включва се с националноосвободителните борби и е един от основателите на Букурещкия таен революционен комитет.

Завърнал се в България той разгръща активна просветителска дейност и участва в рисковани акции за църковната независимост. През 1870 г. заради обществената си дейност и организиране на революционното движение във Видинския санджак д-р Миркович бива осъден на вечна каторга. Окован във вериги, той е изпратен пеша до затвора в Цариград, където престоява две години, след което е преместен Диарбекир, а по-късно – в Мердин. Там безплатно лекува заточеници и затворници. През 1875 г. е освободен от оковите, за да се справи с избухналата холерна епидемия. Оставен под гаранция, той е лекар на местното население до амнистията от 1878 г.

След завръщането си в свободна България д-р Миркович активно се включва в обществения живот. Главен инициатор е за създаването на първото у нас дружество на Червения кръст и на съединисткия комитет “Единство”. По това време издава вестник “Българско знаме”, директор е на Мъжката гимназия (1879-1880), градски лекар и управител на местната болница (до 14 март 1878), депутат в Областното събрание в Пловдив. От 1884 г. е пенсионер. Оттеглил се от политическите борби, той насочва вниманието си към просветна и обществено-благотворителна дейност.

Д-р Миркович издава списанията “Нова светлина” (1891-1896), “Здравословие” (1892-1896) и “Виделина” (1902). В тях пише за тайните свръхсетивни явления в природата, за жизнената сила, за лечебните средства и здравословния начин на живот. Той пръв заговорва за хомеопатията, прилага я в практиката си и в книгата си

“Домашен хомеопатичен лекар” изнася многобройните си наблюдения в тази област.

През 1893 г. в Париж чрез медиума мадам Гранж той получава съобщение за млад Вожд на българския народ, надарен с Божествена сила, който след много пътешествия се завръща в България. Миркович помества първите му слова в списание “Нова светлина” (год. 5, стр.119) и след 1900 г. (с допълнителни бележки) в списание “Виделина”

През 1899 г. д-р Миркович е един от тримата ученици, поканени от Учителя на Първия събор на Синархичната Верига. По това време той е озарен от залеза на земния си път, вече е на 74 години, но навлиза в един нов свят.

На 29 септември 1905 г. д-р Миркович завършва земния си път. Погребан е с големи почести от гражданството и обществеността на град Сливен. Той дарява личната си библиотека и изданията си (около 1400 тома) на читалище “Зора”, имота си – за благотворителни и общополезни цели и 3000 златни лева – на сиропиталището в Сливен. Посочва в завещанието си винаги да се иска съвета на духовния му Учител П. Дънов.

Като просветител, борец за църковна независимост, диарбекирски заточеник и лекар д-р Миркович живее самоотвержено, силно, с изключителен духовен устрем и щедрост, следвайки духа на възрожденското време. Той остава докрай душевно млад и буден, за да посрещне Вожда на Светлината, да приеме своя Учител и да работи с него сега и през вековете.

/Издателство Бяло Братство/

[Ани]

Като директор в Болградската гимназия, Болград, Бесарабия

Д-р Георги Миркович - заема длъжността директор от 30 януари 1864 до 12 август с.г. Роден е в Сливен. Висшето си медицинско образование завършва в Монпелие, Франция, където защитава и дисертация по медицина. Д-р Миркович е малко повече от шест месеца директор на гимназията. Толерантен към революционните настроения на учениците, той е преждевременно освободен от просветното молдавско министерство. Продължава лекарската си практика, осъден на доживотно заточение от турските власти през 1870 г. за революционна дейност. След освобождението на България се връща в родината си и работи като лекар и общественик.

/източник/

[Ани]

Д-р Миркович като член на Академията на науките

Нови сведения за първия ученик на Учителя

Петьо Йорданов, София

/в-к „Братски Живот”, бр. 9, февруари – 2006 г. /

Във в-к "Братски живот", бр. 4 от септември 2005 г., е поместена интересната статия „Д-р Миркович - възрожденецът, лечителят, ученикът" от Соня Митева по случай 180 години от рождението му и 100 години от заминаването му. Тук ще дадем още някои факти за живота на д-р Миркович. Малцина знаят, че той е бил избран в най-високия храм на българската наука - Българската Академия на науките (БАН), основана през 1869 г. под името Българско книжовно дружество. БАН е най-старата ни и жива национална институция, най-старата ни и славна културна общност. Под всички документи за създаването на Българското книжовно дружество стоят подписите на най-големите дейци на нашето революционно-освободително движение: Васил Левски, Любен Каравелов, Димитър Ценович и много други членове на Българския централен революционен комитет, както и подписите на най-известните ни представители на предосвобожденската ни интелигенция.

За своите големи заслуги, изтъкнати в гореспоменатата статия, д-р Миркович е избран за член-кореспондент на БАН през 1881 г. Тогава за член-кореспонденти са избрани още: Найден Геров, Димитър Греков (министър-председател 1899 и председател на III Обикновено Народно събрание 1883), Тодор Икономов (председател на II Велико Народно събрание, 1881), Йоаким Груев, Иван Гешов (министър-председател 1911-1913 г., председател на XI и XV Обикновено Народно събрание 1901 и 1913; председател на БАН 1898-1924), Константин Стоилов (министър-председател 1887 и 1894 - 1899) и др.

Пак през същата 1881 г. за академик е избран народният поет и писател Иван Вазов (министър на образованието 1897-1899).

През 1884 г. д-р Миркович е избран за академик на БАН заедно с Тодор Бурмов (министър-председател 1879 и министър на образованието 1879), Константин Величков (известен писател и министър на образованието 1886,1894 - 1897), Константин Иречек (професор, историк и славист, автор на първата модерна история на България и министър на образованието 1881), Петко Каравелов (министър-председател 1880 - 1881,1884 - 1886 и 1901; председател на I Обикновено Народно събрание 1879), Васил Радославов (министър-председател 1886 - 1887 и 1913 - 1918), Стефан Стамболов (министър-председател 1887 - 1894 и председател на IV Обикновено Народно събрание 1884 - 1886) и др.

През 1898 г. за академици са избрани големите поети Стоян Михайловски и Пенчо Славейков. Последният е издигнат през 1912 г. и за кандидат на Нобеловата премия, но преждевременното му заминаване през пролетта на 1912 г. на 46-годишна възраст попречва за тази номинация.

Избирането в БАН е била трудна процедура. Например, известният поет и общественик Петко Славейков (председател на II Обикновено Народно събрание 1880 и министър на образованието 1880) е бил избран за член-кореспондент (1875), но не е станал академик - въпреки големите си заслуги, въпреки превеждането и издаването на първата българска Библия, която е използвана и от Учителя. Обаче неговият сътрудник за Библията, американският богослов-мисионер д-р Албърт Лонг, е избран за чуждестранен член на БАН през 1884 г.

Интересно е, че д-р Миркович е живял 80 години и около 6 месеца, колкото и Учителя. Той е роден на 10 март 1825 г., а е заминал на 29 септември 1905 г. Тези дати са по стария Юлиански календар. Ако те се преведат на новия Григориански календар се получава, че д-р Миркович е роден на космическата дата 22 март – началото на Духовната нова година! А е заминал на 12 октомври, когато е образуването на Българската Академия на науките през 1869 г.! Във всичко това има дълбоко символично и мистично значение. Д-р Миркович идва с Бялото Братство в деня на неговия пролетен празник, като първи ученик на Всемировия Учител. По този начин д-р Миркович се явява като първи двупосочен мост между духовните науки от една страна и просветата, науката от друга страна. Не случайно Учителят е обръщал голямо внимание на д-р Миркович, за което свидетелстват многобройните писма, публикувани в специалното издание "Писма на Учителя до д-р Миркович" по документи на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий".

Учителя казва: "Моето учение е наука и вяра." Тази мисъл е цитирана и анализирана многократно във фундаменталната монографична студия на доц. д-р Илиан Стратев "Божественото учение или философията на живота на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно)", ИК "Виделина", София, 1998.

Членовете на БАН имат многобройни периодични, ежемесечни и други събирания и заседания, на които се обсъждат най-актуалните и важни проблеми на съвременността. В тези събирания несъмнено е взимал участие и д-р Миркович. Така че той е бил в елита на българските научни, културни, духовни и политически среди. По този начин Учителят е въздействал върху духовното ръководство на българския народ, за да осъществи своята велика Мисия.

Петьо Йорданов, София

/източник/

Редактирано Ноември 27, 2009 от Ани

[Розалина]

Казвам: Според Христовото учение може да се очистим веднага. Кажете: „Аз служа на Христа“, и раздайте всичкото си имане! Казва: „Аз ще го раздам, но ще оставя за себе си поне 10,000 лева“. Не, всичкото си имане ще раздадеш, а пък ако нямаш да раздадеш, не раздавай нищо! Помня, преди 10 години, един богат мой приятел, доктор Миркович, ми казва: „Слушайте, Учителю, да ви оставя настойник на моето богатство“. Казвам му: Аз не се нуждая да ставам настойник на твоето имане, но ще ти дам един съвет. Ако искаш да изпълниш точно волята Божия, ще раздадеш всичкото си имане на бедните и тогава ще работиш с мене. Но понеже имаш много роднини, да не кажат, че сме ти опетнили ума, ти ще продадеш имането си и ще го раздадеш на тях. Не трябва да се опетни името Божие, да не кажат, че вървиш подире ми. И така направи той. Един от братята на доктор Миркович, като умря, остави след смъртта си около 40,000 лева, които завеща за направата на един параклис, обаче роднините му взеха парите и ги разпределиха помежду си. Явява се насън той на брат си и му казва: „Моля ти се, не мога да бъда спокоен, иди кажи на роднините да раздадат богатството ми на тази църква, за която съм го определил“. Аз му казвам: Брат ти, като жив, трябваше да си уреди въпроса, сега нека той сам да си го урежда. Аз не обичам да се занимавам с уреждането на материални работи. Така направи и ти, за да нямаш после неприятности. Някои казват за някого: „Богат човек е този, нека дойде между нас“. А, користолюбива е вашата цел! „Ама учен е този.“ Не, користолюбива е вашата цел! Ние искаме хора със сърца. Не че не почитаме този или онзи, нека си е учен, нека си е богат, но ако дойде при нас, нека да разполага с богатството си тъй, както си иска. Ние не искаме да му кажем тъй или иначе да направи. Не, ако иска да изпълни волята Божия, тъй да направи, ако пък не иска да влезе в съблазън със своя живот, нека раздаде имането си на своите роднини.

Помествам този цитат от неделна беседа, в която Учителя споменава д-р Миркович ,защото това е едно свидетелство,при това от извора, за този ученик .

източник

Редактирано Октомври 7, 2012 от Розалина