Борис Николов. Биография

Иво · Октомври 2, 2009

Борис Николов (1900 – 1991)

Роден е в Габрово. Завършва средното си образование в Априловската гимназия, а висшето учи в Софийския университет, където завършва естествени науки. Владее стенография.

Стремежът му към свобода и духовно развитие го довежда до идеите на Учителя. Той се присъединява към групата братя и сестри, образуващи малко общество край него.

Когато Учителя им казва: „Всеки, който е започнал да учи в университета, трябва да го завърши, но научете и по един занаят, за да сте свободни”, Борис Николов започва да чиракува при различни майстори. Първо е резбар, после помага на един лютиер при изработката на музикални инструменти. После учи изкуството на работата с камък при майстор на мозайки.

Пише разкази за животните, издава сборник с разкази – спомени „Среща с малките братя”. На „Изгрева” записва заедно със стенографките Словото на Учителя.

На лятната школа на Рила Борис Николов използва таланта си на резбар, за да остави послания за идващите поколения. Текстовете в гладките скали под Молитвения връх, на Салоните и до извора „Ръцете, които дават” са дело на неговите ръце.

След смъртта на Учителя на 27.12.1944 г., Борис Николов е избран за председател на Братския съвет. Този избор е следване на съвета, който Учителя е дал, преди да си замине. Първото, с което се захваща, е да организира работата в Братството така, че да се свърши най-главното – да се запази Словото. Започва процес на допечатване и съхранение на всички останали неотпечатани беседи на Учителя. На „Изгрева” се устройва печатна база. Между 1944 г. и 1949 г. са издадени над петдесет томчета лекции и беседи. Новата комунистическа власт преследва хората от Братството, полицията ги следи и им прави постоянни проверки. Съхраняването на отпечатаното слово е трудно и рисковано за живота на учениците.

През 1957 г. се извършва акция срещу Братството. В цялата страна се предприемат обиски и се конфискува всяка литература, свързана с името на Учителя. Изземат се и се унищожават хиляди томове с беседи, ръкописи, снимки, записки и всякакъв друг тип материали на Братството. Правят се финансови ревизии, инсценират се счетоводни нередности. Авоарите на Братството са национализирани. Борис Николов и други братя са. След скалъпен процес са вкарани в затвора за 12 години. През 1963 г. са амнистирани и освободени.

До края на живота си Борис Николов остава председател на „Бялото братство” в България и работи за него, следвайки съветите и поученията на Учителя.

източник: из мултимедийния диск

Духовният Учител Петър Дънов

изд. Бяло Братство, 2009 г

Редактирано Ноември 27, 2009 от Ани

Ани · Октомври 3, 2009

Борис Николов (30.12.1900 - 22.12.1991)

I част - Споменът

Соня Митева

/В-к „Братски живот”, 2007 г., бр.24/

Никога няма да забравя първата си среща с Борис Николов. Беше привечер, когато се изкачихме на онова мистично място в планината Рила, наречено от Учителя Салоните. В далечината се очертаваха величествените върхове на Рупите, подобни на спящ великан, а наоколо скалите приличаха на старинни скулптури на човеци, пазители на свещен храм. Видях каменно огнище със запален огън, чиито отблясъци озаряваха красивия, благороден профил на висок възрастен мъж, наметнат с пелерина. Групата хора, насядали около него, с естествено почитание го наричаха „брат Борис". В тишината, сякаш дошла от незнайните глъбини на душите, прозвуча песен:

„Запали се огънят на огнището, / Затупка моето сърце - / Хлябът е готов. / Запали се Новият светилник,...".

Песента заглъхна и тишината се изпълни с мистично присъствие. Брат Борис започна да разказва. Древни като планината оживяваха пред нас легендите за битки между богове и титани.

Гласът му беше тих, дълбок, проникновен, като че древен мъдрец-разказвач откриваше пред нас чуден свят, въплътил в образи велика космична тайна. Прозвучаха песни на древен език. Брат Борис заговори за този свещен език, за музиката на Учителя, за Вечната красота. Още тогава, а и по-късно, при разговорите с него ми е правила впечатление способността му да насища думите с дух и да просветлява, да вдъхновява. Впечатлявали са ме неговите обширни познания, мъдростта му. По онова време, като студентка в София, му задавах много въпроси из областта на философията и литературата. Отговорите му бяха задълбочени и удивително ясни и кратки. Например веднъж разговаряхме за философията на Фридрих Ницше. Запитах го защо силни личности, проявили дух и воля, завършват живота си със самоубийство Тогава той отговори: „Има два пътя в света и човек избира между тях - път на свръхчовеците и път на Синовете Божии. Животът на хората, избрали пътя на свръхчовеците, завършва със саморазрушение, а на хората, избрали пътя на Синовете Божии - с Възкресение".

Домът, в който брат Борис живееше, изразяваше някои от неговите качества. Беше скромен, без никаква показност и лукс, без специални удобства. Той имаше аскетична нагласа и не позволяваше излишък и комфорт да размекват волята му. В мебелировката обаче личеше строгост, изящество и изискан вкус. В дома му имаше колекция от най-чудните камъни, които някога съм виждала - редки, с невероятно разнообразие от багри, светлосенки, форми. Да видиш красотата в материя така твърда и груба, беше необикновено откритие. Борис Николов имаше специално отношение към камъка - усещаше го, разбираше го, познаваше го и знаеше имената на множеството му видове, знаеше и местата в планините, където могат да се открият редки и ценни камъни. През по-голямата част от живота си той е бил отличен майстор на мозайки - занаят, който е изучил добре от брат Бертоли, италиански майстор, работил по онова време в София. Въпреки че завършва в Софийския университет естествени науки към Физико-математическия факултет, Борис Николов никога не е работил по тази специалност. През целия си живот изучава тайните на Природата и Битието, но с методите на окултната наука. След защитата на дипломната си работа Борис е поканен от своя професор за асистент, но при условие, че се откаже от идеите си. Тогава Борис мълчаливо се разделя с научното поприще.

През младежките си години брат Борис проявява интерес към идеите на анархизма, но се издига над тях след срещата си с Учителя. В характера му имаше някаква категорична безкомпромисност, когато трябва да определи позицията си към прояви на суета, лукавство и глупост, независимо дали идват от установени социални порядки, високопоставени личности или от хората около него. Това предизвиква понякога критични реакции в околните, но той се отличаваше с изключителна устойчивост и независимост на характера. Тази безкомпромисност в идеите и принципите го превръща в един от стълбовете на Братството след заминаването на Учителя.

Брат Борис не търсеше излишеството и лукса в човешкия свят, но ценеше щедростта и разкоша в Природата. Около къщата му имаше голяма градина. Всичко в нея бе подчинено не на практичността, а на красотата. Там бяха насадени и отгледани редки дървесни видове, някои - нежни и изящни, други - силни и стройни. Веднъж, в знак на приятелство, той ми откъсна клонче от едно рядко срещано у нас библейско дърво - ливански кедър. В градината имаше и много цветя, но най-чудното там беше чистото и деликатното човешко присъствие, което по никакъв начин не пречеше на естествената природна душа да се проявява във всяко растение.

Освен към камъка, брат Борис имаше специално отношение и към една друга природна сила - огънят. Той владееше рядкото изкуство - да разпалва огън при всякакви условия, независимо дали е в гората, в планината, при вятър, дъжд или сняг. Към разпалването на огън той пристъпваше като към свят ритуал, изпълнен с дълбок смисъл. На екскурзии в планината брат Борис запалва и поддържа огъня за братята и сестрите в мъгла, вятър и дъжд. А по-късно, след като Учителя напуска физическия свят, Борис Николов, като ръководител на Братството, изпраща своите вдъхновяващи празнични послания до всички братски групи в страната, завършвайки с думите: „За всичко благодарете, непрестанно се молете, Духът не угасяйте!" и „Словото на Живота пазим." Да разпалва духа както в себе си, така и в другите, дори при трудни условия - това той умееше. И да запази Словото успя, защото разбираше устойчивостта на камъка.

Камъкът и огънят - тези природни сили брат Борис съчетава и изявява по свой собствен, неповторим начин. Ако се вгледаме във фактите от неговия живот, ще открием навсякъде това чудно съчетание на саморазпалващ се дух и строга самодисциплина; на поетическа широта и непоколебимо дело, точно изработващо всеки детайл; но колкото по-дълбоко навлизаме във всичко, оставено от брат Борис - спомени, житейски факти, разкази, размишления послания, писма, сентенции, толкова по-ясно се очертават с пределна чистота чертите на ученика – служител Божий.

Издателство Бяло Братство

Редактирано Октомври 5, 2009 от Ани

Ани · Октомври 4, 2009

Борис Николов (30.12.1900 г. – 22.12.1991 г.)

II ЧАСТ – Образът на ученика

Соня Митева

/В-к „Братски живот”, 2007 г., бр.25/

Борис Николов е роден в Габрово, в семейството на Никола Дойнов, от рода на дядо Ботьо Житото. Средното си образование завършва в Априловската гимназия. Там му се отдава възможност да научи и стенография - умение, което ще има значение за него в бъдеще в Школата на Учителя.

В Габровските родове е съществувал обет, даван от векове - да се посвещава на Бога първородният син, който като дете е отвеждан в манастирите на Атон. Идва време и за Борис да замине за Светата обител. В семейството на Никола Дойнов пристига монах, за да отведе сина му. Тогава майката застава пред детето си и категорично изрича: „Не го давам!”. Монахът се покланя и казва: „Така да бъде”, и си тръгва. Тази случка има своето продължение във времето. През 1922 г. на събора в Търново пристига бащата на Борис, узнавайки, че синът му е там, изтощен и болен след тежкия живот в Ачларската комуна. При разговора си с Учителя, посочвайки Борис, бащата казва: „Учителю, на тебе го предавам”. „Хубаво, приемам” - отговаря Учителя. Така Борис е поверен за ученик в Школата на Изгрева. Тук е развръзката на случката с атонския монах. Родът със символичното име Житото изпълнява своя свещен обет към Бога. След Борис в Школата на Изгрева отиват и другите деца на Никола Дойнов - Стефан, Николай и Цанка.

Друг случай, който разкрива как тайнствените нишки на съдбата насочват Борис по пътя на ученичеството, е свързан с желанието на родителите му да дадат възможно най-доброто образование на сина си, като го изпратят да следва в чужбина. Това се случва през август 1920 г. Борис отива в Търново във връзка с документите по предстоящото му пътуване зад граница. Случва се така, че по пътя се запознава с хора, които го завеждат на мястото, където по онова време се провежда Събора на Бялото Братство. Там той среща Учителя, своите бъдещи приятели и тази, която след 16 години ще стане негова съпруга - Мария Тодорова. „И тъй, спомня си Борис Николов, през 1920 г. аз се запознах с Учителя. За Бялото братство не бях чувал нищо, но братския живот носех в душата си, тъй че отдавна бях подготвен за тази среща и се почувствах в своя сродна среда. Срещнах се с хора, които ми бяха някак близки, родни, въпреки че дотогава не ги бях срещал. Това съчетание на видимо и невидимо, на знайното с незнайното, на рационалното с ирационалното, е едно от най-силните и дълбоки преживявания в живота на човека. Ето, в Търново, дошъл по най-обикновен случай, аз се срещнах с Учителя и оттук започна оня чуден път, по който вървя вече толкова години. Този път по един незнаен за хората закон някой ден ще се събере пак в една лешникова черупка, за да чака времето и условията за своето бъдещо проявление. Затова казвам: Животът е вечен. Той има почивки, но никога няма да спре, и не прекъсва. Чак сега познах този дълбок, скрит ритъм на живота. Той е вечно действие. (...) При онази първа среща образът на Учителя оживя в мен с поразителна сила. Възкръсна един живот от далечното минало, тъй роден и мил, като че намерих себе си. Тъй започна пътят ми в Школата на Учителя.”

След тази среща по настояване на родителите си Борис заминава за Австрия и се записва като студент по минно инженерство, но още същия ден преживява нещо странно. „Докато пътувах до Виена, спомня си той, аз тутакси заживях със спомена от срещата си с Учителя и Братството. Този живот ме изпълни. И тогава си спомних, че бях имал един сън отпреди две-три години. Сънувал бях, че съм в голям град с къщи в готически стил. Намирам се на площад, който се спуска леко надолу, а зад мене има фонтан със статуя на конник. Картината е от ясна по-ясна. Аз съм на площада, Слънцето е високо, държа два тежки куфара. Слагам куфарите на земята и се изправям. И в този момент, когато се изправих, спомням си, че взех някакво важно решение, но се събудих, понеже тук сънят се прекъсна.

Какво беше това важно решение в съня ми, не можех да си спомня. От време на време този сън отново ми се присънваше, но никога не можах да разбера какво бе решението ми. Но знаех, че то беше съдбоносно за мен. Ето, пристигам във Виена, нося двата големи куфара. Един слънчев ден е, ясен, тих и горещ. И като мъкна тежките куфари, спрях на един площад да си почина. Оглеждам се и какво да видя - същата обстановка и същата картина от моя съдбоносен сън. Площадът е същия, леко наклонен, а зад мен - фонтан с конник. А аз стоя с двата куфара, Слънцето грее, както в съня ми. Но аз зная, че в този момент съм взел много важно решение, но не помня какво, защото тук спря сънят ми. Тогава си спомних за Търново, за Учителя, замислих се и си казах: „А какво правя аз тук, в този изтъркан Запад? Връщам се в България. Срещнах се с Учителя и Братството, а ги оставих. Не, връщам се.”

Завръщайки се в родината си, след известно време Борис се записва като студент във физико-математическия факултет, специалност естествени науки. Тогава решава да се самоиздържа като работи, въпреки че родителите му са заможни и желаят да осигурят добри условия на сина си. Заедно с някои младежи от Братството - Георги Радев, Никола Нанков, Неделчо Попов, Георги Томалевски, Димитрий Стоянов и други, той работи като обущар, лютиер, печатар, подвързвач, мекичар. Но на младежите най-много им допада работата при брат Бертоли, италиански майстор на мозайки. Там са по-добре заплатени, а и учат занаят, изпълнявайки казаното им веднъж от Учителя: „Учението не оставяйте, но научете и занаят, за да сте независими”. Животът им по онова време е труден, изпълнен с лишения. „Ходехме пеша с километри - разказва Брат Борис - работим, връщаме се пеш, трябва и да учим. Хранехме се много оскъдно и трудно преживявахме.” Оскъдната храна и тежкият физически труд съвсем ги изтощават и веднъж Учителя им казва:”Рекох, хубаво би било ако идвате тук общо да се храним”. И така за известно време те обядват в дома на Учителя на „Опълченска” 66.

Младежката група се събира за разговори, реферати. Често питат Учителя по различни въпроси, свързани с окултното знание. Един ден те изразяват желанието си да учат системно и Той да ги ръководи. Много скоро след това всеки от групата е поканен от Учителя да участва в Младежкия окултен клас. По това време се отваря и Общ окултен клас, а през неделните дни Учителя изнася беседи по текстове от Библията. Борис Николов е винаги там, където извира Божественото Слово. Стенографира или предава в графични изображения онзи жив свят на Словото, видим за духовното му зрение, свят, който ръката му умее да предава върху хартията. Ученикът се стреми към самопознание и връзка с Учителя. Затова Борис записва протичащата в дадения момент мисъл под формата на слово чертеж или рисунка. Така той винаги носи бележник в себе си.

Освен с добре развития си ум и с фина чувствителност към духовното, Борис Николов се отличава и с необикновената си сила. Голяма част от работата, свързана със създаването и поддържането на материалната база на Изгрева, се пада на него. Той носи в себе си душа на служител, усета и готовността да види и да свърши онази работа, която изисква общият живот на Изгрева. Участва в стоежа на дървените къщи, салона, чешмите, баните, изработва пейките, масите, мозайките. Веднъж на един от съборите на Изгрева няколко сестри молят Учителя да им посочи „сестра за пример”, а той им сочи Борис, който в далечината нещо работи. Сестрите настояват: „Учителю, не брат, сестра за пример ни посочете”. Учителя пак казва: „Брат Борис”. Но те все настояват и тогава Учителя строго им отговаря: „Рекох ви, брат Борис”. За всички това е загадка, но Учителя я разрешава в беседата си през този ден: „Братството е състояние на ума, а сестринството е състояние на сърцето. Когато сърцето и умът са се посветили в служба угодна Богу, то тогава се идва до истинското Братство, от което започва Новата култура. А нея Новата Ева я пресъздава”.

Борис е човек с интровертна нагласа, предпочита вглъбения размисъл пред сладките приказки, мълчалив е и не търси да бъде забелязван. Ако разговорите са повърхностни или просто не му допадат, той се отдръпва. Търси онези, които са му сродни и не държи да се хареса на всички. Тези му прояви не винаги допадат на околните, но той следва пътя си, в който способността за вътрешно мистично възприемане на живота не трябва по никакъв начин да бъде пожертвана заради блясъка на света и доброто мнение на хората. Негов най-близък приятел е Георги Радев. Разговорите, общуването им ги водят до по-ясно и дълбоко разбиране на Словото. Но най-близка на Борис през годините е Мария Тодорова. Още на един от първите събори в Търново, при желанието на група сестри да отидат на екскурзия, Учителя посочва Мария Тодорова и казва на Борис: „На тебе я поверявам”. Така започва приятелството им, приятелство между ученици и служители Божий.

Борис не само обича Природата, той се вслушва в нейния говор, наблюдава я, изучава я. Успява да проникне и в света на животните. Понякога мислено разговаря с тях, разбира нуждите и болките им, помага им, умее да трансформира тяхната зла воля. Веднъж през 1924 г. Учителя му казва: „Ти ще пишеш разкази за животни”. По-късно Борис Николов написва сборник с разкази „Срещи с малките братя”. Там проличава чувствителното, отзивчиво сърце на автора и умението му да прониква в тайните и мъдростта на Природата.

През 1943 г. Учителя често гостува в скромния дом на Мария и Борис, остава по няколко дни у тях. През зимата на 1944 г. в с. Мърчаево Борис е неотлъчно с Учителя. През август 1944 г. една група от 100 души прекарват около седмица в хижа „Еделвайс”. Посреща се изгрева, Учителя изнася беседи. Всъщност това е последният събор на Бялото братство. На 28 август пред хижата остават само Борис и Учителя. Борис току-що е направил дървена пейка за сядане, когато Учителя му казва да напише отдолу на една от гредите: „България - пълен неутралитет”. Записва още датата, часа и минутата. После тръгват заедно. По пътя ги среща фотограф и ги заснема точно в часа на това събитие. Години по-късно, попаднал в затвора заради убежденията си, Борис Николов пише: „Светът е разделен на два враждебни лагера, но и в двата неразбирането на Божия закон е едно и също. Ние държим на Божествения ред и порядък, него поддържаме. Помни думите на Учителя на планината Витоша при последната ни екскурзия: „България - пълен неутралитет”. Тези думи означават: „България - с Бога”. Ние следваме завета Му. Не сме безучастни зрители, но работници за Божествения ред и порядък. Ученикът се моли тъй: „Да се изпълни Твоят Божествен план за делото Ти и ние да бъдем Твои работници всякога”.

До последния миг от живота на Учителя във физическия свят Борис е до Него и през тези дни Учителя му дава много ценни уроци. През една нощ, дни преди да напусне тялото си, Борис е при Него. „Изведнъж, както лежеше немощен, Учителя се изправи - спомня си Борис - отърси от себе си слабостта и болестта като че ли нищо му няма. Величествен като пророк, Той вдигна ръка и каза: „Едно е важно. Само едно е важно - Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога. Това е всичко!”. Махна с ръка, пак си легна и болезненото състояние се върна. След това Учителя почти не говореше. Това беше Неговия завет към нас, учениците, и към човечеството.

След години, през тежките дни на затворническия си живот, брат Борис ще живее с този миг и ще черпи сили от него. „Последните думи на Учителя, пише той от килията, звучат в душата ми непрестанно. В тази опитност, която минавам като затворник, те ми дават сила. Те отварят очите ми за великия свят, който ни обгръща и пази, и който изпълва със съдържание и смисъл живота ни. Това е ключът, който Учителя ни остави: „Едно е важно. Само едно е важно. Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога. Това е всичко. Това е всичко. Това е всичко”. Последните думи на Учителя”.

Издателство Бяло Братство

Редактирано Октомври 6, 2009 от Ани

Ани · Октомври 5, 2009

Борис Николов (30.12.1900-22.12.1991)

III част – "СЛОВОТО НА ЖИВОТА ПАЗИМ"

Соня Митева

/В-к „Братски живот”, 2008 г., бр.26/

"Словото на живота пазим" – тези думи стават мото в живота на Борис Николов след заминаването на Учителя. Те изразяват онази свещена идея, която организира чувствата, мислите, делата му. Пазенето на свещения дар – Божието слово, е усилие на човешкия дух през вековете. Сега то има своите конкретно-исторически измерения, и както винаги, това е свързано с трудности, изпитания и страдания.

Новата 1945 г. идва на Изгрева с незаглъхналата скръб и объркване след заминаването на Учителя, с трудностите на следвоенното време и сложната политическа обстановка в страната. "Всички бяхме като зашеметени, спомня си Борис Николов, но скоро се съвзехме и започнахме да мислим: "А сега накъде без Учителя?" И понеже Учителя бе в Словото си, тогава решихме, че трябва да запазим и съхраним Словото. Така се оформиха задачите след заминаването на Учителя. А те бяха много, но отделихме най-главните и започнахме да ги разрешаваме.

1.Да се изкупят наследствените права върху Словото от физическите наследници на Учителя.

2.Да се създаде печатница на Изгрева, да се осигурят хора и хартия за отпечатването и подвързването на книгите.

3.Да се дешифрират стенограмите и подготвят за печат."

Изпълнението на тези задачи започва веднага с решителни, делови и последователни действия. На наследниците се изплаща голяма парична сума, с която се изкупуват авторските права върху Словото. Според указанията на Учителя стенографките предават на Борис Николов цялото непечатано Слово, след което той организира неговото дешифриране, преписване и съхранение. "След като поех неотпечатаните беседи, разказва брат Борис, организирах дешифрирането на стенограмите. Дадох ги на Елена Андреева, осигурих й хубава стая с отопление, където да работи, предоставих й нова пишеща машина, хартия и елементарна заплата за преживяване. За 10 години тя дешифрира всичките беседи и ги преписва в четири екземпляра." Следва закупуване на печатна машина, осигуряване на помещение за печатницата, намирането на оловни букви с различни шрифтове. Въпреки множеството препятствия, всичко това се нарежда точно навреме. Най-големи са трудностите при намирането на хартия. "Тогава хартията беше под държавно разпределение, разказва брат Борис, непрекъснато поднасяхме молби за отпускане на хартия, но все ни отказваха. Аз съм си водил бележки, от които се вижда, че за пет години съм ходил 145 пъти без да ми дадат хартия." В този критичен момент на брат Неделчо Попов му хрумва спасителната идея да се закупува хартията, оставаща при отпечатването на ежедневните вестници. Хартията, навита на ролки от по 10 кг., всеки ден се пренася с каруца на Изгрева, където няколко сестри разгъват ролките. По този начин е осигурен постоянен източник на хартия, а печатницата работи без прекъсване шест години, от 1945 до 1951 г. През тези години са напечатани 51 тома по 3500 екземпляра. "Тъй че вече имахме, разказва брат Борис, печатарски работници, книговезница и работници за развиване на хартия. Имахме си и директор. Аз направих един дипломатически ход. Турих като ръководител на печатницата Никола Антов. Той беше опасен човек. Можеше да издаде цялата ни печатарска дейност. След като беше сложен за директор на печатницата, беше поласкан, а и получаваше заплата, той и жена му, която работеше в книговезницата."

На 13 март 1950 г. е гласувано постановление, съгласно което се отчуждава печатница "Житно зърно", а шест месеца по-късно имуществото й е конфискувано. Така времето, отпуснато за отпечатване Словото на Учителя, изтича. Десет години по-късно, минал през ада на изпитанията, от затворническата килия, брат Борис ще напише в едно от писмата си до Мария Тодорова: "Колко хубаво направихме, че употребихме братските средства за отпечатване беседите на Учителя. Такова беше предназначението им. Ако ги бяхме събирали, щяха да ни ги вземат. Добре направихме. Всъщност, за това ни и съдиха – "за книжнина и пропаганда". Те не можеха да ни простят това, че ние успяхме да отпечатаме беседите, въпреки всичкия контрол. Заслужава си да понесем всичко това. Ние проповядваме Учението на нашия Учител с живота си."

В края на 1945 г. Борис Николов, заедно с Методи Константинов, Боян Боев и Мария Тодорова, започват усилена работа по съставяне, написване и отпечатване на представителна книга за Учението и делото на Учителя. "Работихме всички заедно, си спомня Борис Николов. С Боян и Методи се работеше леко. Те не бяха хора, които да подчертават своята личност и да се налагат над другите. Всички ние търсехме кое е най-добро. И в нашите общи разговори търсехме принципните положения. Така всичко мина напълно спокойно. Но ние работихме в пълна тайна. Не можеше да дадем гласност на това, което правим, защото властите щяха да спрат книгата от печат. Печатът не беше свободен, трябваше разрешение от Министерството. Методи Константинов като по чудо успя да вземе такова разрешение. Дадохме книгата за отпечатване в редовна държавна печатница и платихме 1 200 000 лв. Издадохме я с наши средства (б.а. всъщност всички средства са били от брат Борис). След това я дадохме да я подвържат. Всичко това пазехме в голяма тайна – никой не знаеше, нито от Братството, нито някой отвън. Ако знаеха, щяха да я спрат. Книгата беше издадена на луксозна хартия и богато илюстрована."

Когато през 1947 г. книгата "Учителя" излиза от печат, четиримата автори и уредникът Неделчо Попов най-напред отиват в дома на Учителя, в горницата, и всеки носи по един том от нея, поставя го с благоговение на масата на Учителя. Възцарява се молитвена тишина. Неочаквано всички лампи в стаята светват. Учениците отправят благодарствена молитва към своя Учител. Когато излизат навън завалява ситен благодатен дъждец. След няколко дни, когато поднасят новите книги в дар на Братството, те са посрещнати по съвсем друг начин. Прилагайки окултния метод за тайната, която трябва да огражда и пази едно дело преди то да бъде завършено, авторите на книгата трябва да издържат мъчителното изпитание да не бъдат разбрани от най-близките си и огорчението да бъде отхвърлен техният дар, изпит, който правилно издържан, прави ученика по-силен и по-свободен.

След много повече усилия, изключителни препятствия и трудности, книгата Учителя излиза на френски език като луксозно издание в три тома. Отпечатаната книга на френски пристига в България през 1958 г., когато тече съдебен процес срещу Братството и Борис Николов. По време на съдебното заседание, прокурорът, получил току-що книгата, гневно извиква: "Докато ние тук тия ги съдим за злоупотреба със закона, те са издали книга на френски за Дънов." За този момент брат Борис разказва следното: "Вдигна книгата и в яда си я запрати срещу мен. Книгата полетя към главата ми, аз останах спокоен, тя ме удари по лицето и падна на земята. Прокурорът беснееше, аз се радвах като разбрах, че най-накрая тази работа е сполучила. Затова, че незаконно сме изнесли, превели и издали книгата "Учителя" на френски език, прокурорът ми даде към присъдата допълнително още две години затвор.

След заминаването на Учителя, освен активната дейност по отпечатването на беседите, на Изгрева кипи и усилена учебна работа в Школата като систематично се проучва Словото. Още от 1945 г. в сряда, от 5 ч.с., започват да се четат лекциите от първата година на Общия окултен клас, в петък – по същото време – на Младежкия окултен клас. Правят се резюмета, изпълняват се упражненията и задачите, дадени от Учителя. В неделя от 5 ч.с. се проучват утринните слова, а от 10 ч. – неделните беседи. Сутрин се посреща изгревът на Слънцето, играе се Паневритмия, общият братски живот, въпреки всички несгоди, тече. А Школата оживява в душите според вътрешната връзка, която всеки един поддържа с Учителя. Външните условия са трудни, изпитанията стават все по-тежки. Наближава времето на големите изпити, или както Учителя преди години е предупреждавал, че "идва матура за учениците в Школата".

Издателство Бялло Братство

Иво · Октомври 30, 2009

из книгата „Тайните подземия на България” - 2008 г, Милан А. Миланов

Много е писано за Борис Николов, един от най-близките и предани ученици на учителя Петър Дънов, затова ще се огранича съвсем накратко да обрисувам неговият образ.

Борис Николов живееше в София на "Волоколамско шосе" (днес Симеоновско шосе), в малка едноетажна къща, с двор с дървета и грижливо обработени, с любов, лехи с цветя. Завършил висше образование по геология, но никога не е практикувал по специалността, поради ориста на съдбата. Когато се запознах с него, отдавна бе излежал присъда в затвора, за това, че като ученик на учителя Петър Дънов "не признал и не посочил къде е скрил даденото му от Учителя за съхранение злато" на бялото братство, каквото никога не е притежавал. Борис Николов обожаваше камъка, познаваше структурата на безброй разновидности минерали, знаеше къде в България има находища на цветни мрамори и други ценни минерали. Признат и ценен като най-добрия майстор по мозайки в София. Бай Борис знаеше че работя като оперативен служител по криминална линия в МВР и въпреки това ме прие най-радушно. По това време отношението към дъновистите се бе посмекчило, от шесто управление на държавна сигурност бяха престанали да извършват обиски и не се преследваха привържениците на Дънов, макар да се следеше за техните прояви и дейност. Казано честно, не се гледаше с добро око на привържениците на Дънов.

Станахме близки приятели с бай Борис, ходехме си на гости и той ми доверяваше съкровени тайни за учението на Бялото братство, споделяше спомени за Учителя Дънов. Притежаваше скъпи, безценни за него вещи, останали в дома му след смъртта на Дънов. Показа ми знаменитата цигулка на която Беинса Дуно (Дънов) е свирил, имаше оригинални нотни тетрадки с композирани от Учителя творби, книги със знаменитата музика на Паневритмията. Съхраняваше микроскопа и бастуна на Петър Дънов, безброй стенографски записки от беседите на Учителя и заедно със стенографката на братството Мария, която не познавах, ги дешифрираха. Преписваха ги на пишеща машина, оформяха в книги и изпращаха по хора от бялото братство из страната за съхранение. Не съм проявявал желание да науча кои лица от бяло-то братство получават и съхраняват получените книги, а и нямах право, тъй като не принадлежах към братството, въпреки общуването ми с един от най-видните живи представители след кончината на Дънов. Колкото и учудваща, непонятна и неизвестна да е дружбата ми с Борис Николов за някои представители на бялото братство, (а и не бе нужно да ме познават) трябва да спомена, лично той ми е доверил, и подарил непубликувани да този момент книги, дешифрирани от стенографските записки лично от него, водил ме е на Витоша и ми е показал къде са заровени стенографски записи. Те са поставени в стъклени засмолени отгоре буркани, за да не проникне в тях влага. Не съм показал мястото на никого, но пазя снимка, на която съм заснел бай Борис застанал върху посочения от него обект. Не мога да си отговоря, защо толкова дълго време не съм споменал за въпросното място. Сигурно защото времето не дошло. Но знам, дойде ли, ще бъде показано и неизвестни, вероятно ценни ръкописи извадени и публикувани. Възможно е те да съдържат тайни за времето сведения и предадени единствено на него, за да бъдат огласени когато е необходимо. Този духовно смирен, принципен и отдаден на бога човек притежаваше богата библиотека, въпреки многократните обиски и иззети и конфискувани беседи на Дънов, и друга ценна световна литература. Десетина години преди нашето запознанство колегите ми, изпълняващи служебните си задължения не са му дали нито един протокол за иззетите книги и той не знаеше къде се намират и дали се съхраняват. Аз пък нямах достъп до тези сведения, а и едва ли някой от колегите щеше да събере кураж да ми съобщи, или в най-добрия случай щеше да се наложи аз да давам обяснение за проявения интерес...

Борис Николов никога не се оплака от съдбата си, тих, работлив, скромен и отзивчив към всички без значение, дали са хора от Бялото братство или обикновени граждани. Много пъти при него се срещахме със сестра му Цанка, на която бях чест гост у дома й на ул. "Латинка”… Цанка притежаваше десетина филмови ленти, заснети с фотоапарат, с образа на Петър Дънов и ме молеше да ги взема и съхраня. Споделяше, че един ден те ще бъдат нужни на България, много ценени, но аз отклоних молбата й не за друго, а защото не се чувствах участник в това движение, макар да го приемах и ценях. Цанка бе невероятна хиромантка - по дланите на ръката тълкуваше линиите на съдбата сякаш там действително е записан целият човешки живот. Другият брат на бай Борис - Николай Дойнов пък бе известен с изготвянето на най-добрите хороскопи в България. Има издадени ръководства за съставянето им. При Борис Николов идваше и писателят Томалевски, притежаващ също вещи на Учителя, най-вече увеличителните лупи. По онова далечно време проявих интерес към знанията на бай Борис за находища на минерали в България, които един ден щяха да бъдат полезни за държавата ни. Той възприе с одобрение идеята и на няколко пъти отделяше време, за да ми диктува, а аз записвах местностите...

Веднъж го попитах дали освен местонахождения на мрамори и минерали знае и за находища на неразработени златни и сребърни руди. Не знаеше, неговата задача били мраморите. В замяна на това пък знаеше много легенди, с него можеше да се беседва с часове и за световно известни писатели, художници и музиканти, за религии. Бай Борис бе отличен планинар, обходил на длъж и шир планините в България, човек с богата духовност, отличен разказвач. Исках да узная мнението му относно легендите за древни съкровища, а той ми отговори, че много от тях, в основата си съдържат истина, но не се интересува от съкровища. Но нали съм си упорит и любознателен го помолих настойчиво да ми разкаже нещо от това, което знае. Съгласи се и ми сподели само за един истински случай. Вярвам, че наистина е бил един, единствен:

"Знаеш че съм роден в Габрово, нашата къща и до ден днешен е запазена и съществува, макар че ни е отнета. Случката за която искам да ти разкажа е от времето, когато следвах в София, а през ваканцията се връщах да помагам на родителите си. До нашата къща имаше хлебарница и един ден хлебарят ме извика и попита дали ще мога да му извърша една услуга, но без да разказвам на никого за нея. Как да обещая нещо, преди да узная за какво се отнася? Тогава хлебарят ми довери, че притежава кожена карта получена от Румъния, с чертежи и описание на царско съкровище и иска да му я прерисувам върху пергаментна хартия, тъй като той не умеел. След като разбрах за какво е молбата, дадох съгласие, обещах с никого да не споделям и получих картата да я прекопирам. Голяма кожена карта, може би метър и двадесет на метър, изписана със стария правопис на български език, с черни красиви букви, сякаш калиграф ги е писал с мерак и с няколко чертежи по нея. Старателно я прекопирах и я върнах."

Попитах какво е запомнил от картата, а той за мое голямо разочарование се усмихна примирително, разпери безпомощно ръце и отговори: " Почти нищо, тези неща никога не са ме вълнували."

От както се помня винаги съм се старал да науча нещо повече за древни събития, загадъчни явления и не можех да допусна, че събитието с картата от студентските години на бай Борис безвъзвратно е изтрито от паметта му. С искрена молба човек всичко може да получи и въпреки нежеланието си да разговаря по повод съкровища, бай Борис вдигна ръце от мен и заговори: "Наистина, съвсем малко спомени са ми останали от написаното в картата. В нея имаше описание за няколко местности, честно казано, не съм им обърнал внимание, но пазя бегло спомен само за Габрово... Спомням си, пишеше, че е, тези местности навремето имаха други наименования, но сега ако искаш да отидеш и откриеш местността, то тя е надолу по течението на река Янтра, на няколко километра от Габрово, реката там прави завой. Отгоре ще видиш скали и люляци. Спомням си смътно, че в описанието ведно с чертежа се указваше, че в зазиданата пещера са събрани и съхраняват ценности и книги на нашите боляри. Не съм търсил пещерата, казах ти, тези неща не ме интересуват, ала многократно съм преминавал през това място. Вярно е, има пещери и много змии. Не искаш ли да ти разкажа нещо друго, по-интересно за нашите планини?"

Обичах да го слушам, той започна: "В Стара планина, Рила, Родопите, Странджа, Витоша и Пирин и не само в тях има много неизследвани знаци, оставени от нашите прадеди. Виждал съм писмени знаци и рисунки издълбани върху скалите, някои на много високо, гдето човешки крак не може да престъпи, незнайно как направени и други оформени от вещ гравьор. При един преход от село Златица, нагоре към хълма през Стара планина стъпихме на гладко скално място, широко, сякаш някой нарочно го е подравнил в скалите, а на него може да се съберат хората от едно село, видяхме за почуда издълбани в четирите му края по една паница с лъжица до нея..."

Нямам за цел да публикувам интересните пътеписи на бай Борис (той сам пишеше разкази и ми ги четеше), затова се ограничавам до тази случка с връх Баба, където той е видял с очите си паниците с лъжици, но не и издълбаните в отвесната скала писмена. А може и да ги е видял, но тогава не бях прочел книгата със записките на войводата Филип Тотю и не можех да попитам за повече подробности. Но факта, че е посетил връх Баба и видял каменното плато със знаците, потвърждава истинността за наличието на каменните знаци.

Сигурно си задавате въпроса какво общо има заглавието Антимис с тази част от книгата за Борис Николов? Ще ви отговоря, Антимис означава (вместопрестолие, вместо престол) и представлява четириъгълно парче плат с изображение на Исус Христос и на света Богородица, или на светец, светица, и съдържащ вшити в него свети мощи. Използва се в храма, при извършването на светата Литургия, когато храма не е още осветен и в подножието на олтарния свети престол не са положени свети мощи на някой от християнските светци. На него може да се извършва свята Евхаристия (Литургия) и извън храма. Там където няма черква, а се налага да се извърши Литургия, се използва Антимис. Този мощен божествен символ. Не си спомням по какъв повод, бай Борис, след като стана кръстник на сина ми, каза, че ще ми подари този ценен духовен знак. За да изясня историята с антимиса, трябва да ви запозная и с образа на Станка, дългогодишна вярна и предана приближена на Борис Николов, ако така мога да я представя. Ниска, пъргава, работлива и всеотдайна Станка се грижеше за всичко в къщата, двора и за бай Борис. Нейна заслуга са красивите цветя в градината, храната, прането и служенето, за да може вече възрастният Борис Николов да продължи да дешифрира стенографските записки. От обещанието на бай Борис да получа Антимиса измина цяла седмица и един ден, седнали вън на дървената скамейка под люляка, той ме попита, дали съм съхранил антимиса у дома. Отвърнах, че не съм го получил. Твърде изненадан той каза, че ведно с подготвените за мен книги го е дал на Станка, да ми го предаде и помоли да си.,взема подаръка от нея. Станка, която друг път все се навърташе около нас, копаеше, плевеше, поливаше в градинката този път трудно я открих. Казах й да ми върне антимиса, а тя твърдо отрече да го е взела, и побърза да си намери работа вътре в къщата. Не исках да разочаровам добрият човек относно постъпката на Станка, която действително му бе предана. Не зная защо тя толкова много е държала да притежава този антимис, за себе си или за друг човек от бялото братство, но истината е тази, че Антимисът изчезна, а от този ден Станка щом ме виждаше да отварям вратичката и влизам в двора, тутакси си намираше работа по тавана на къщата и не излизаше, докато не си тръгнех. Беше ли Станка взела Антимиса или бай Борис несъзнателно го бе скътал някъде другаде, забравил къде, но останал с впечатление, че го е приготвил за мен и предал на Станка? Не изясних, не пожелах да се задълбочавам в случая. Допускам, че съмнението ми към Станка може би е неоснователно, а поведението й към мен, се е дължало на обвинението, че е присвоила антимиса, и ако действително е така, трябва да й поис-кам прошка със закъснение...

Благодарен съм на бай Борис, от него имам незабравими спомени и безценен подарък - малка червена книжка "Цветните лъчи на светлината" и оригинален златен Пентаграм, който той получил лично от Учителя Беинса Дуно.

Знаете ли къде навремето са живели така наречените Дъновисти?

Там, където днес е руското посолство и горичката до него, в дървени бараки.

А близо до посолството се намира и гроба на Дънов.

"Дъновизъм няма - казва Петър Дънов за учението си. - Има само едно учение и то е Божественото."

из книгата „Тайните подземия на България” - 2008 г, Милан А. Миланов

специални благодарности на Иванка Г., която ни предостави този материал за публикуване

Ани · Май 25, 2010

БРАТ БОРИС

30.12.1900 - 22.12.1991

Милка Кралева

Казваме ли за виделината - тя дойде, или тя си отиде? Не, за нея всеки, който има духовни очи, казва: тя свети! Можем ли и сега да кажем - брат Борис си отиде? - За него ние знаем - той е с нас, в нас, той и сега живее. Защото в Големия Живот, в Живота за Цялото, той живее постоянно. И го чухме да казва: " На половина живеем в този свят - а изцяло - в онзи!" Чувахме и виждахме това чрез хармонията, която неговото присъствие внасяше в нас, чрез стимулите за духовна работа, които той ни предаваше със светлите си мисли, неговите постоянни спътници. Той живееше естествено в света на Мисълта, в света на онази съвършена пълнота, която привличаше с особените вибрации на равновесие и спокойствие, докосващи всеки дошъл в Малкият Дом¹. И може би затова малцина устояха да посещават това осветено от мисълта място докрай. Мисълта на брат Борис, отправена всякога първо към Великото и Святото, и после към обикновеното, бе така силна, че създаваше светла аура, около Малкият Дом, и го ограждаше от всичко нечисто, човешко и временно на този свят.

Поел кормилото на Братството след заминаването на Учителя, брат Борис беше в основата на най-съществената и необходима работа за Словото - издаването му. Той направляваше, предвижваше и движеше цялата тази дейност, обединявайки около себе си най-творческите и подготвени души. В резултат на това, въпреки опита на старата власт да изземе и унищожи книжнината на Учителя, тя бе издадена в такова количество, че унищожаването й бе невъзможно.

Брат Борис имаше ръководството на Духа. Той се молеше така: "Господи да бъде Твоята воля за мен, не моята воля. Където Ти ме пратиш да работя, там ще отида, каквито условия ми дадеш, за тях ще бъда благодарен. Както Ти благоволиш, тъй ми се изяви." Той бе предан на своя Учител, когото следваше от векове, казвайки му в минути на дълбок размисъл: "Ако през огън трябва да мина и ако през кръст трябва да мина, ще мина с радост заради Тебе, защото Ти си с мен всякога." (12.1.1950)

Всеки мислещ човек, всеки истински ученик изпитва вътрешната необходимост да записва с думи онази светлина, която го посещава в часовете на вътрешна работа. У брат Борис това бе дълбоко осъзната привичка, останала от годините на Школата. Той реално общуваше с невидимия свят и долавяше говора на Всемира. Чувахме го да нарича този процес проява на Текущата Мисъл, идваща от пространството. През всичките години на интензивна физическа и духовна работа за Братството, този процес не се прекъсна. Дори и в затвора - място където душата му изпита мировата скръб на унижените и оскърбените, този светъл поток на Мисълта намираше в съзнанието му готовност за проява. Бележките му записани в затвора, ни напомнят сега, че възвишените духове не са подвластни на външните ограничителни условия, че техният истински живот е извън видимото, извън формите. Сам, затворен, унижен, смазан от непосилния физически труд там, той изпращаше писма до брат Боян Боев, чието съдържание бе подкрепа за по-слабите братя, обезкуражени от инсценирания съдебен процес против Братството.

На съдебния процес брат Борис се държа като истински ученик на Учителя. Някои може би все още си спомнят песента "До-ще ден", която той изпя в съда вместо защитни думи. Тази песен звучи и сега. - До-ще ден! Ние, които вярваме и работим за Светлината знаем, че ще дойде денят, в който Братството ще се прояви като живот за Цялото така както брат Борис го прояви. Защото работейки за тази светла идея, той вдигна запалената свещ пред нас и ни показа как трябва да вървим в Пътя на Ученика. Светейки, той гледаше напред и никога не се обърна да търси какво става там, в тъмнината. В присъствието на тази Запалена Свещ, каквато той бе за нас, ние видяхме, че "Виделината свети в тъмнината, и тъмнината я не обзе!"

Статия, отпечатана в сп. "Житно Зърно", бр 1, год 20, 1992

------------------------------

1/ Израз от речника на брат Борис - поетично име на неговото жилище.

2/ Kъм статията има снимка на металопластика от Георги Куртев: "Брат запали свещта си, защото, който върви без светлина, не знае къде отива."

* текстът на тази статия се публикува със специално разрешение

Редактирано Декември 30, 2010 от Розалина

Ани · Юни 3, 2010

БОРИС НИКОЛОВ

Епилог на Мировата драма

Милка Кралева

(материалът е от сп. „Сила и Живот” бр. 3-4/1995, „Учениците - II”; публикува се със специално разрешение)

/Част 1/

Роден в Габрово. Традицията е давала име на всеки род в този балкански край. Родът от който Борис Николов излиза е на дядо Ботьо Житото. Детството му преминало сред майстори-стругари, дърворезци, майстори на гъдулки. Завършил средното си образование в Априловската гимназия. Негов учител му дал ключовете от личната библиотека на Васил Априлов, която се помещавала в същата сграда, и той прекарал много часове потопен в света на интересните книги там.

В живота на Борис Николов има много случаи, когато Висшето го е подготвяло за бъдещата му роля в Драмата(1). Такъв е случаят с поканата на негов учител да го обучава стенография. Бъдещето ще покаже, важността на този акт. Друг случай е още по-силен с вътрешната си определеност. Той е следният. Във всеки габровски род по традиция първородния син бил поверяван за възпитание в православната вяра на духовниците от Атонския манастир в Света гора. Дошло време и един монах посетил семейството на Никола Дойнов. Разговорили се в приемната, разположили се и приказката дошла да се каже най-важното. Монахът се изправил и припомнил свещеният обет, даден в миналото. Малкият Борис се притиснал до майка си. Бащата не бързал да отговори. Погледнал към жена си и казал: „Да попитаме и майката.” А тя се изправила и застанала пред сина си. Казала: „Не го давам!” В думите й имало майчина любов, категоричност и достойнство. Монахът я погледнал сериозно, поклонил й се и казал: „Уважавам волята на майката. Така да бъде!” И си тръгнал без Борис. Този случай има продължение във времето. Родът изпълнил своя свещен обет, но по друг начин. С постъпката си майката проявила една по-висша интуиция за пътя на Борис.

По дух силно свободолюбив, в своите юношески години Борис Николов се увлякъл първо по идеите на анархизма, но душата му се стремяла към по-висша форма на свободата. Този стремеж го довел до идеите на Учителя. Веднъж срещнал светлината на Новото учение, той разбрал, че е намерил идеала на душата си.

След гимназията, по настояване на родителите си Борис заминал за Австрия да следва инженерни науки. Записал се, но още на излизане от университета пред очите му изплувал един отдавна сънуван сън. В него той бил на същата възраст, със същия куфар в ръка, и на същия непознат тогава площад. В съня си, той взел важно решение на това място, но то било забравено през годините. Останал само спомена за нещо съдбовно. В един миг той ясно осъзнал решението, което от тогава било скрито. А то било: да бъде ученик на Новото, да се върне и остане при Учителя. Без дори да отвори куфара си той се качил на обратния влак за България. Пътят му бил определен.

Връщайки се в София Б. Николов се приобщил към групата братя и сестри, образували малко общество край Учителя. По това време в главите на българската младеж се ширила толстоистката идея за комунален живот. Борис бил обхванат от ентусиазма на малка група братя решили да осъществят тази идея в с. Ачларе. Заминал с тях за карнобатското село, занесъл и куфара, с който пътувал до Виена. Приготвените от майка му дрехи за сносен студентски живот, станали част от инвентара на комунарите. Самите те в кратко време се уверили, че идеята за комунален живот е хубава, но приложението й не зависи само от вложения ентусиазъм.След няколко месеца си тръгнали от Ачларе с големи опитности, но за съжаление не всички здрави. Неудобствата на селския живот, пълен с лишения и тежък физически труд измъчил повечето от тях до такава степен, че маларията твърде лесно се настанила в изтощените им организми. От Ачларе потеглили през Балкана към Велико Търново за августовския събор с една биволска кола. Дълго време след това всеки от тях си спомнял с каква топлина ги е посрещнал Учителя. Приел ги, настанил ги и поръчал на сестрите да се грижат за тях, докато се съвземат. Опитността им била едно духовно богатство, скътано за бъдещето.

По това време бащата на Борис Николов, знаейки, че синът му е в Търново, пожелал да го посети да се запознае с Учителя. Това се случило в ден, когато маларията била „ в почивка” (тази болест има една особеност - треската от нея се появява през ден) и Борис бил в добро състояние. Той попитал Учителя ще отдели ли малко време за да му представи баща си. Излезли към лозята тримата - Учителят, баща му и той. След обикновеният разговор в такива случаи, бащата повикал деликатно отдалечилия се син, и в негово присъствие, посочвайки го, казал: „Учителю, на тебе го предавам!” Учителят леко се усмихнал и казал само: „Приемам!” В тези две разменени изречения се вижда развръзката от случката с монаха от Атонския манастир. Майката запазила сина си, за да бъде предаден от бащата пак в служба на Висшето. Първородният син бил предаден на по-високо посвещение - не за монах, за ученик! Родът със символично име „Житото” изпълнил своя свещен обет към Бога. И другите членове на семейството влезли в Братството. Бащата и майката, двамата му братя, Николай и Стефан, и Цанка, сестра му до края на живота си остават свързани с Новото учение, всеки според своя индивидуален път на развитие, но с една свойствена на „Житото” черта - жажда за растеж!

След случая в Търново Борис Николов остава окончателно край Учителя в София. Издържа се сам. Прави свой експеримент, да не зависи от помощта на близки и роднини. Николай Дойнов, по-малкият брат на Борис си спомня: ” Поради ред неудобства трябваше да напуснем квартирата, която държахме на ул. „Кракра”. Моят брат (Борис - бел.авт.), който беше добре запознат и с по-голям опит по жилищните въпроси, дни наред се блъскаше да намери квартира, докато наистина намери една стаичка, но с наем 1000 лв. на месец. Това беше половината заплата на един сравнително добре платен чиновник. За скромните ни материални възможности такъв наем беше извън нашите сили. В такова положение бяха и други наши приятели студенти, дошли от провинцията. Напрежението ражда в човешкия ум идеи. И това напрежение роди в главата на моя брат и някои наши съмишленици, поставени при същите условия като нас, идеята да направим жилище някъде в непосредствена близост до Изгрева. Пари за място нямахме. Намери се обаче човек, който имаше място, граничещо до Изгрева, който се съгласи срещу скромен наем да ни разреши да си построим там дървена къщичка... Къщичката си направихме сами, в ранната пролет на 1926 година. Тогава беше свободно и за такива леки строежи нямаше ограничения. Материали имаше обилно и преизобилно навсякъде, в най-пълен асортимент и предлагани с най-голямо внимание и любезност. Направихме я по своеобразен начин, сглобяема от дъски. Идеята за тази направа беше дадена от двамата подчертани вече техници Борис и Димитрий. Всички, които гледаха как я строим не допускаха, че начина, по който я правим е наш оригинален по своя замисъл и изпълнение. Мислеха, че е някакъв американски модел. Завършихме я само за няколко дни. Така възникна първата постройчица в непосредствено съседство с Изгревската поляна, а ние петимата братя (Георги Радев, Никола Нанков, Димитрий Стоянов, Николай Дойнов и Борис Николов - бел.авт.) бяхме първите постоянни заселници и уредници на Изгрева.”

Борис Николов е част от групата младежи, които с присъствието си създават условия Учителя да създаде Специалния Клас. На младежите, горящи от ентусиазъм да зарежат всяка наука и дейност, която ги държи далече от духовното познание, Учителят веднъж казал: „Всеки, който е започнал да се учи в университета, трябва да го завърши, но научете, рекох, по един занаят, за да сте свободни.” И Борис Николов, вече студент в Университета, в свободното от лекции време чиракувал (започнал да се учи на занаят) при различни майстори.В началото опитал като резбар - изработвал букви от дърво за един печатар, после станал помощник на един лютиер - изработвал разните части на цигулката. Лютиерството било родов занаят - дядовците му са изработвали гъдулки в планината и са знаели големи тънкости на този занаят. Но истинския занаят, който допаднал на Б.Николов не бил свързан с дървото, а с камъка. По това време италианецът Бертоли - майстор на мозайки, практикуващ успешно този занаят-изкуство в София - е бил от кръга следовници на Учителя. Борис започнал да работи при него през ваканциите. Започнал от най-несъщественото, със свойствените му за всяка работа постоянство и усърдие, за да стигне скоро до съвършенствата на този занаят.

Борис Николов завършил два факултета в Софийския университет - естествени науки и философия. При връчването на дипломата му за естественик, той бил поканен от своя професор за асистент в катедрата му. Имало, обаче, едно условие: да се откаже от идеите на Петър Дънов. Борис Николов мълчаливо и с достойнство се обърнал и излязъл от университета. Не взел дори дипломата си. Отишъл там, където душата му ще е свободна - избрал практикуването на свободното занаятчийство, за да не се съобразява с условията на висшестоящи хора, робуващи на интересите си. Избрал свободата, за да служи на висшето в себе си.

Веднъж през 1924 г. Учителят казал на Борис: „Ти ще пишеш разкази за животните.” Това не било като поставена задача, а вътрешно виждане в душата му, която била отворена към животните, като към по-малки братя. Действително, в живота на Борис често имало случаи, когато той разговарял мислено с тях и откликвал на нуждите и болките им. Умеел и да трансформира тяхната зла воля. След време, много по-късно, когато бурите на живота отминават, Борис Николов ще напише малък сборник с разкази-спомени, наречен „Срещи с малките братя” . Поместеният по-долу разказ е включен в него.

МАНАСТИРЧЕТО „СВЕТИ СПАС”

Това лято предприехме дълга екскурзия. Пътувахме пешком почти петдесет километра по непознати и безлюдни места, и при това боси. Привечер пристигнахме в малкото манастирче „Свети Спас” , разположено на един андезитов хълм, недалеко от Ямбол.

Пристигнахме прашни, изморени, гладни и с подбити крака. За наш късмет случи се, че тук летуваха няколко семейства наши приятели. Те ни приеха радушно, топло като че посрещаха родни синове. Дадоха ни топла вода да се измием, нахраниха ни, починахме си, и увлечени в разговор не видяхме как се свечерило. Сестрата помери да тури чайника, но се сепна: „Забравила съм да налея вода, какво ще правим сега?” - Казвам на сестрата: „Ще отида за вода, днес ходих няколко пъти, какво има?” - Сестрата каза: „Пуснали са кучетата, толкова са зли, че никой не смее да излезе на двора.” - Казвам на сестрата: „Дай ми съдовете.” - Сестрата казва: „Моля те, недей отива, те са зверове.”

Чешмата беше на отсрещната страна на двора в една пещера. Вземах стомната и чайника и тръгнах. Като излязох на двора, спрях се за малко - за такава среща човек трябва да се подготви. Много пъти съм опитвал - като призове доброто, човек няма от какво да се бои.

Тръгнах съсредоточено, с отмерена, спокойна стъпка - тиха, но не дебнеща. Едното куче беше легнало посред двора, минах край него, то само повдигна главата си, но не мръдна. Другото беше легнало направо на входа на пещерата, приближих го и го прескочих. Влязох в пещерата, налях си съдовете с вода. На излизане кучето не беше на входа - и двете кучета бяха насред двора, като че се съвещаваха.

Човек има чудни сетива, той може да знае има ли опасност около него или не. Отворих душата си за Доброто и продължих пътя си. Когато стигнах до кучетата, голямото застана пред мене. Спрях се. То се изправи на задните си крака и опря предните на раменете ми. Другото куче захапа ръката над китката - с нея държах стомната, но то не стисна ръката ми.

Напрежението трая минута - кучетата ме освободиха и аз тръгнах. Те вървяха от двете ми страни и ме съпроводиха до вратата - доверието е възтържествувало!

Чудното е, че от тази вечер кучетата станаха по-добри към хората - не ги гонеха вече. А ние всяка сутрин излизахме на върха за изгрев слънце - кучетата не ни закачаха.

Във всяко същество е скрито Доброто, стига да можеш да Го извикаш. То е сила всепобеждаваща!

Само Доброто може да респектира злото.

Мъдрецът казва: „В Новата култура злото ще бъде слуга на Доброто!”

На Изгрева, Б. Николов бил като в училище. По време на беседите в своите бележници записвал Живото Слово редом със стенографите. Често в тях се срещат и рисунки - графични изображения на онзи невидим, но жив свят на Словото, видим за духовното му зрение, който ръката умеела да предаде върху хартията. Към бележниците си той така се привързва, че до края на живота си ще ги носи в своя джоб, записвайки по всяко време текущата в пространството мисъл.

„ Понякога мислите ни посещават като доловени от един по-висш свят. От наши приятели и братя там. А понякога те са отговор на въпросите, които животът ни е поставил.”

Борис Николов (лични записки), 19 януари 1950

Скромен и мълчалив, незасегнат от болестта на личността, Борис Николов се движил незабележимо сред мнозината. Контактите му са с онези, , които естествено имат нагласа към неговата същност. През младежките години най-близко приятелство го свързвало с Георги Радев - личност с богат интелект и култура, физик, математик, музикант, философ, астролог, но за нещастие заминал си от туберкулоза твърде млад. До последния миг от живота му Борис Николов бил до него. И когато болестта навлязла в последен стадий, той го придружил в Родопите, където въздухът бил по-благоприятен за тежко болния. Тези тъжни дни ще извикват често глуха въздишка в устата на Б. Николов: „Ех, Жорж...” Тази въздишка бе и по надеждите им за обща работа, по плановете им за духовна дейност... Борис Николов продължил да работи по общите идеи, всякога усещащ и присъствието на неговия Жорж.

През годините Борис Николов не бил от учениците, които са стояли с часове на поляната, чакащи да зърнат Учителя, за да го затрупат с лични въпроси, не бил и от другите, които са живели със стремеж за титла в обществото. Той носил в себе си душа на служител. Усещал къде има работа и всякога бил готов да я свърши. Владеел и едно рядко изкуство - да разпалва огън. Всякога той го подготвял и запалвал - независимо дали това е в планината, в гората, при вятър или дъжд. Владеел това изкуство и пристъпвал към него като към свят ритуал, знаейки дълбокия му смисъл. Но с камъкът не се разделил. Работил при Бертоли, заедно с много братя, като него разрешили своя въпрос за вътрешната свобода. А през лятото на Рила, често се чувал отривистият звук от длетото му, превръщащо гладката скала в послание към бъдещето. Изчуканите там текстове под Молитвения връх, на Салоните, и до „Ръцете, които дават” са дело на неговите ръце. Да влезеш в съюз с камъка и да го принудиш да говори вместо тебе - това е Мисия!

Веднъж на Изгревската поляна група сестри се домогвали до мнението на Учителя. Питали го: „ Учителю, посочете ни една сестра за пример!” Учителят се позасмял и им посочил минаващият по поляната Борис. Те нетърпеливо го пресекли. „Не, Учителя, това е брат, посочете ни сестра за пример!” Учителят отново, и отново, им посочвал все Борис. Той им сочел за пример не тялото, а душата.

/следва/

Редактирано Юни 3, 2010 от Ани

Ани · Юни 3, 2010

БОРИС НИКОЛОВ

Епилог на Мировата драма

Милка Кралева

(материалът е от сп. „Сила и Живот” бр. 3-4/1995, „Учениците - II”; публикува се със специално разрешение)

/Част 2/

Годините минавали. Драмата на нашия век била към края си. На сцената Борис Николов все още се движил незабележимо, но неотстъпно край Учителя, с бележник, или с мистрия в ръка. Той знаел в сърцето си, че Пътя на Служение е дълъг, и той едва сега започва. „Ихриш Бен Рут” бил свещеният обет даден от него пред Великото, а смисълът на тези думи бил: „Господи, където ме зовеш - там отивам!”

За събитие от края на Мировата Драма четем отново в „История на Братството” от Николай Дойнов (неизд.)

„Към края на декември съм отново на Изгрева. Чух, че Учителят не бил нещо добре, но на тези приказки не обърнах внимание. Продължих да живея с мисълта, че големите изненади и събития са само в историята, но не и около нас. Една нощ, не мога да кажа дали това беше сън или нещо друго, гледам Учителят идва при мене, много официално облечен и ми казва: „Няма смисъл, Николай!” От начина, по който ми каза тези думи, от смисъла, който Той вложи в тях и от израза на лицето му разбрах, че за неговите дело и работа в България условия повече няма да има и затова по-нататъшното му престояване е без смисъл. В последствие това напълно се оправда. След тези думи той се обърна и тръгна с енергични стъпки към една вада, по която течеше тъмна вода. Над вадата имаше едно мостче от проснато над нея дърво. Такива мостчета селяните поставяха над пенливите рекички в планините. На тясното място седяха двама души, един зад друг, облечени в също такива дрехи, каквито Учителят носеше. Първият беше по-висок, а другият зад него - колкото Учителят. Предният, по-високият подаде ръка на Учителя, който вече беше стигнал до мостчето. Учителят пое ръката, стъпи на мостчето и тримата преминаха на отвъдния бряг. Събудих се, отворих очи. В този момент вратата на стаята, в която бях легнал се отвори и влезе по-големият ми брат посърнал. Аз го гледах тревожно и го запитах: „Какво има?” Знаех, че той беше около Учителя и е в течение на всички събития около него. „Свърши!” - изстена той. „Учителят си замина”, с глух, пълен със скръб глас добави той. Беше 27 декември 1944 г. Завърши една велика епоха за нас, които бяхме около Учителя. Завърши една велика епоха за човешкия род”.

Дните на раздяла с Учителя минавали бавно и мъчително. Без него всички се чувствали осиротели. Но малко по малко тъгата дала място на разсъдъка, и животът продължил. И все пак, условията са се променили. На Сцената вече присъствала една нова сила - тя дала власт на хора, решили да следват високи идеи без духовна подготовка за тях. Нещо повече, тези хора, не желаели да се примирят с присъствието на духовното, но решили с всички средства да го преследват и унищожат.

В настъпилия период Братството вече усеща натиска на тази враждебно настроена нова сила. Той все още е само бриз, в сравнение с бурята, която ще се разрази в последствие. Но този „бриз” е тревожен сигнал и будните го улавят. На най-отговорното място в Братството - председател на братския съвет е избран Борис Николов. Този избор е според съвета, който Учителят е дал преди да си замине.

Борис Николов поема този пост с високо чувство за отговорност пред Бога и пред братята. През следващите години той доказва, че има вътрешното ръководство на Духа. Първото, с което се захваща е да организира работата в Братството така, че да се свърши най-главното - да се запази Словото! Започва един процес на подготовка за допечатване и съхранение на всички останали неотпечатани беседи на Учителя. Купува се и се устройва печатна база на Изгрева, където веднага се включват на работа вещите в този занаят братя и сестри. Николай Дойнов споделя:

„Отпечатването на петдесетте томчета лекции и беседи, при крайно ограничителните условия, при които се намираха братята Борис, Жечо и Неделчо, нагърбили се с тази важна и отговорна задача, беше съпроводено с изключителни трудности. Хартията, и други материали за печат, които се търсеха на свободния пазар, се изкупуваха на най-различни условия и цени, за което не всякога е могло да се издават редовни документи.”

Въпреки всички трудности, за четири години - от 1944 до 1949 г е свършена огромна работа. Условията крайно се влошават. Хартията е дефицитна, поскъпва с всеки изминат ден. Само далновидността и съобразителността на братята спомага да се осигурят необходимите за работа материали. Но на тази дейност, както и на много други, се слага насилствен край от новата власт. Остават неотпечатани повече от десет пълни годишнини с беседи на Учителя. За тяхното съхранение се изискват героизъм и жертвеност, и дълбоко разбиране за смисъла на това дело. Борис Николов, Боян Боев и малцината предани на делото на Учителя братя, често се съвещават и понякога сред нощ предприемат действия за съхранение на готовите материали. Небето ги пази по свой начин. При един случай на донос за отпечатани „без разрешение” книги, се налага цяла нощ готовите вече издания да се пренасят от една квартира в друга. През тази нощ велосипедът на Борис Николов е единственото им превозно средство! На сутринта идва милиция и прави обиск. Като не откриват материалите на посочения адрес, защитниците на „закона”, предприемат претърсване и на други, случайно избрани жилища. Стигат до къщата на Сийка Динова, където са пренесени изданията.Един от милиционерите се отправя към малката дървена стълба и тръгва по нея. Но. първото стъпало се счупва под краката му и той вижда че е прогнило. Махва с ръка и се връща! Преградата, поставена от Друга Сила действа неотказно и е всякога в защита на онеправдаваните.

И друга съществена и добра работа е свършена в описваното междувремие, наречено от нас Епилог на Мировата Драма. Докато цял екип от разностранни в разбиранията си братя се опитва да създаде план за издаването на книга за Учителя, четирима души, в пълно единомислие и с вътрешно ръководство, изследват в пълнота учението на Учителя, подготвят и издават най-ценната, написана и досега книга за него - „Учителят”. Това са Д-р Методи Константинов, Боян Боев, Мария Тодорова и Борис Николов. Н.Дойнов си спомня:

„Идеята да се издаде книга за Учителя и неговото дело се заражда в братята Боян Боев и Методи Константинов още, когато Учителят е бил в с. Мърчаево. Тогава те отиват при него и споделят тази своя идея, като предлагат да имат за сътрудник още един брат, като посочват и кой би бил подходящ за това. Учителят им предложил да повикат за сътрудници Мария Тодорова и Борис Николов. Така тези четиримата, с много ценно съдействие и на Неделчо Попов, като технически ръководител, написват и издават книгата.”

След прекратяване дейността на печатницата се явява период на затишие. Борис Николов е всякога на поста си, но работи в самота - доверява се на изпитани хора. Общува с онези, които работят като него - предано и без стремеж към лична изява. Осигурява условия на Елена Андреева, за да довърши едно изключително важно дело - дешифриране на останалите необработени беседи на Учителя. Тя се усамотява и работи непрестанно в продължение на десет години докато свърши работата. Беседите са запазени при сигурни хора.

Наближават тежки времена за Братството. Борис Николов предчувства това. През лятото на 1949, на Рила, той отива при брат си Николай и споделя следното:

„Сънувах един сън нощес и искам да ти го разправя. Сънувам, че група приятели се намираме в една постройка. Поглеждам навън и виждам към нас връхлита мътен порой, буйна, мътна вода. Тя дойде около постройката, която се клатеше, тресеше се, но устоя, не се събори. Бях обзет от тревога и се събудих...”

Тази тревога не напуска вече съзнанието на Борис Николов. Той предусеща задаващата се буря за Братството. На 12 януари 1950 г. записва в личния си бележник:

„Обични ми Учителю! Ако през огън трябва да мина и ако през кръст трябва да мина, ще мина с радост заради Тебе, защото Ти си с мен всякога. Господи, да бъде Твоята воля за мен, не моята воля. Където Ти ме пратиш на работа, там ще отида, каквито условия ми дадеш, на тях ще бъда благодарен. Както Ти благоволиш, тъй ми се изяви!”

Знаел ли е Б. Николов тогава, че за него наистина се подготвя огън, и кръст и че ще изпита радостта да мине през тях, заедно със своя Учител?

Няколко години минават в преценка на силите. Замисляният удар се е подготвял от достатъчно вещи в злото умове. За това се е изисквало време. През юли 1957 г. Борис Николов свиква Братския съвет в София. По това брат Крали Кралев от Бургас със семейството си е спрял за една вечер на Изгрева, на път за Езерата. Ето неговия спомен за това събитие:

„През деня, когато пристигнах ме срещна Петър Пампоров и каза, че брат Борис е поканил Братския съвет да се съвещават по важен въпрос. Той предложи да го запита дали може и аз да присъствам, като млад брат от провинцията. Брат Борис отговорил: „Да дойде!” Събрахме се в Салона на Изгрева. Бяхме точно 12 души. Брат Борис беше много сериозен и умислен. Каза ни, че предчувства тревожни времена и събития. Според думите му, властта готвела отдавна вече удар срещу Братството. Каза ни също, че каквото и да стане, той като председател на Братския съвет ще поеме цялата отговорност върху себе си, за да се избегнат по-лоши последствия. С това събранието приключи и аз се качих на Рила. Там дойде и брат Борис, но минаха няколко дни и чух, че го повикали в София спешно. Когато той отново дойде горе, брат Влад Пашов ме повика и каза: „Кральо, Борис се е върнал и иска да отидем в палатката на брат Боян.” Отидох. Бяхме четиримата: брат Борис, брат Боян, брат Влад, и аз. Разказът на брат Борис продължи до късно. Извикали го в Държавна сигурност, да го разпитват за авоарите на Братството. Той не давал никакви сведения, докато не поставили на масата пред очите му списък, точно копие от друг такъв, описващ дадените му за съхранение ценности, принадлежали на Учителя и Братството. Той разгледал дадения опис, и като видял, че има предателство, казал: „Да, аз пазя тези неща. Утре сутринта ще ви ги донеса.” Излязъл от милицията и веднага се отправил към Витоша. Там той бил скрил исканите вещи между морените в изкуствено изработен камък. Отишъл горе, намерил „камъка”, сложил го в раницата си и на другия ден отишъл в обещания час отново в милицията. Поискал чук, замахнал и счупил с два-три удара камъка. Вътре се оказал един стъклен буркан, със същия списък, по който можело и в момента да се провери съдържанието на буркана. Попитали го: „Защо не декларирахте това, а го скрихте?” Той отговорил: „ Това принадлежи на нашето общество. Средствата са давани от братя и сестри на Учителя, като дарения за обща работа. Това са средства за бъдещето, когато ще сме свободни.” Те пак го запитали: „Вие нямате ли доверие на народната власт в България, че може да съхрани тези неща?” Той им отговорил: „Имам доверие. Сега вие отговаряте за тях.” Оставил ги , заедно с моралната отговорност, която вече тегнела на тяхната съвест, и си излязъл”.

След този случай Борис Николов започнал да се подготвя вътрешно за своя голям изпит. Той знаел че наближава времето, когато Братството ще има нужда от силна личност, която да го защити. Повтарял в душата си: „Ихриш Бен Рут!” и бил готов.

На 6 декември 1957 г. милицията предприе обиск по едно и също време в цялата страна, за изземане на книжнината от Учителя. От най-известните личности във всеки град, свързани с Бялото Братство, се иззеха всички печатни томове с беседи, ръкописи, снимки и всякакви материали свързани с Учителя, и се предадоха за претопяване. Това беше втория по сила удар. Наред с това се започна финансова ревизия на Братството, която целеше да го дискредитира. Кръгът постепенно се затваряше.

На 3 септември 1958 г. Борис Николов и Жечо Панайотов (тогава касиер на Братството) са арестувани. Обвинението е, че сметководните книги не са водени коректно, че липсват разписки за покупки, и още „разкрития” на финансовата ревизия. С влизането си в празната килия Борис Николов си дал сметка какъв тежък период го очаква. В тази килия едва ли бил влизал друг като него. Така изправен сам в подземието той изпял тихо „Венир Бенир”, познатата песен от Учителя. Това не бил акт на виновен човек, това било дълбоко осъзнато действие на Ученик, познаващ окултните закони и силите, които съществуват в Пространството. Песента внесла в душата му енергията на онзи Дух, движил през вековете всички ратници за Истината.

Започва следствие. То продължава повече от девет месеца. През това време почти всяка нощ след два часа събуждат обвиняемите и ги разпитват по всякакви въпроси. Борис Николов разказва:

„Една нощ ме извикаха пак както винаги и онзи зад бюрото ми каза: „Как можахте да се продадете на Америка, вие предадохте родината си!” Аз не се стърпях и станах. Застанах пред него и с юмрука си - моят юмрук е силен! - треснах по масата така, че мастилницата му подскочи.: „Във всичко можете да ни обвините, само в предателство - не! Бялото Братство никога не е получавало помощ отвън. То е най-българското духовно движение!” А онзи много се ядоса. Скочи срещу мен: „Ти как си позволяваш да тропаш по масата, знаеш ли къде се намираш?” Казах: „Знам къде се намирам! Намирам се в тринайсетата сфера на ада!” След това започнаха да ни обвиняват в неща, които уж Жечо бил признал. Аз им казах: „Искам очна ставка с него. Това не е вярно, той не може да каже такива лъжи, нито да говори за неща, които не са се случвали.” Доведоха Жечо. Аз бях потресен. Бяха го смазали, не можеше да се контролира, и всичко това от техните зверски методи, които унижаваха човека и го превръщаха в животно. Казах им: „Какво сте направили с този човек! Та къде е неговата собствена воля...”

Нощите в ареста са дълги, а дните минават бавно. Месеците на следствие, арестантите прекарват на няколко етажа под земята, сами в килиите си. Наближава началото на процеса, на който Борис Николов и Жечо Панайотов ще бъдат съдени. Но това не е съд срещу тях. Това е съд срещу Братството. И то в един несправедливо създаден процес по скалъпено обвинение.

Идва деня, в който и двамата са изправени пред съда на човеците. Започва разпитът. Стремежът на обвинителите е да представят в най-изкривена светлина онази дейност, с която Братството е ползвало правото си на съществуване в България. От своя страна Борис Николов, чието чувство на достойнство е изострено през тези дни и радиира от цялото му същество, се държи като войник на поста си - готов да защити Братството - символ на Новата епоха. Често въпросите са провокационни. Б.Николов не бърза да отговори. Той се вслушва в Гласа отвътре. Запитват го иронично: „Кому беше нужно това голямо количество книги? Защо издадохте толкова много?” Той ги запитва: „Как искате да ви отговоря - с малко, или с много думи?” - „С малко, естествено.” - „За вълка тревата е ненужна, но за агнето тя е храна!”

След първото заседание на съда навън се разговарят адвокати и съдии. Един от тях казва: „Ако в България има десет дъновисти като този, ние сме загубени!”

/следва/

Редактирано Юни 3, 2010 от Ани

Ани · Юни 3, 2010

БОРИС НИКОЛОВ

Епилог на Мировата драма

Милка Кралева

(материалът е от сп. „Сила и Живот” бр. 3-4/1995, „Учениците - II”; публикува се със специално разрешение)

/Част 3/

Много от братята и сестрите са в недоумение за създадения процес. Онези, които са живели по-обикновен живот, несвързан с тревогите и бързо сменящите се събития, са дори скептично настроени. Те са склонни да приемат официалното обвинение за справедливо. Но в този период по-будните братя и сестри - Б. Боев, Влад Пашов, Паша Теодорова, Петър Камбуров, Методи Константинов и най-вече Мария Тодорова са в непрекъсната връзка. Те не падат духом, въпреки че виждат слабостта на околните. Опитват се да съберат изплашеното от вълка стадо. Влад Пашов изпраща в провинцията до всички братски групи следното писмо:

София - Изгрев, 3 април 1958 г,

Драги братя и сестри,

Ние сме ученици на великата окултна школа, която от незапомнени времена ръководи човечеството в пътя на неговия възход, като му дава методи за развиване на великите добродетели, вложени в човешкото сърце и способностите, вложени в човешкия ум. За тази цел школата във всички времена и епохи, в лицето на Учителя, е поставила като основен принцип на ученика: Никога да не се занимава със злото, с отрицателната страна на живота, а да отглежда и да развива в себе си доброто, което го издига във възвишения свят и го свързва с Бога.

Понеже в света освен Бялото Братство работи и черното братство, то учениците винаги са изложени на съблазни и изкушения, идващи от последното. Те ще се явяват в хиляди форми. Това е Дървото за познаване на доброто и злото. Пред това дърво Адам и Ева държаха изпита си, и понеже се вслушаха в съвета на черния адепт, бяха изгонени от школата - от рая. И днес ние колективно сме пред това дърво за познаване на доброто и злото. Черният адепт е застанал пред дървото за познаване доброто и злото и казва: В Братството има злоупотребления със средства, има разхищения на братски средства, затова трябва да се смени Братския съвет, за да се оправят работите на Братството. Учителят хиляди пъти е подчертавал, и това трябва добре да се запомни, че онзи, който клевети, обвинява и се занимава с отрицателната страна на живота, това е дяволът, това са адептите на черното братство. И днес те искат да злепоставят Братството пред властта, за което предизвикаха ревизията. Но ревизията не намери никакви злоупотреби, а се натъкна само на неправилно осчетоводени неща, и поради това, че Братството не е юридическа личност, поиска да третира приноса и вноските за книжнината като безвъзмездно дарение, като ги облага с данъци, което юридически е неправилно. По този повод е издадена докладна записка от ревизорите, в която се излага ходът на ревизията, която от злонамерени лица вероятно е изпратена до всички братства. Това е направено с цел да се злепостави братския съвет и да се разколебаят братята и сестрите. Не се смущавайте от изнесеното в докладната записка. Братският съвет е направил своите законни възражения по изнесеното в нея и се надяваме, че всички тия неща ще се изяснят и отпаднат и всички работи ще се оправят, защото това е окончателната дума на ревизията.

Има лица в Братството, в чието съзнание идеите и принципите на Учителя, не са още ясни и затова те са повели една борба безпринципна, кармична, борба за задоволяване на лични амбиции да управляват и командват Братството, като си служат с всевъзможни клевети, за да очернят Братския съвет, който искат да заместят. Но в школата и Братството не може да става въпрос за управление, защото само Учителят е, който ръководи и управлява. Ние сме изпълнители и проводници на неговата мисъл и воля. Колкото по-будно е нашето съзнание, толкова по-вярно ще схванем неговата мисъл и изпълним Божията воля. Всеки, който мисли, че трябва да ръководи и управлява Братството, той е вън от Школата. Тук е изпитанието на учениците.

Затова, братя и сестри, трябва да бъдем будни и да не се поддаваме на внушение на тъмните сили, които внасят тъмнина в съзнанието и се стремят да смутят духа на човека, като поставят пред съзнанието му несъществуващи злини и злоупотребления. Законът, който работи в Школата, е законът на любовта и вярата в човека. Който отхвърля тия неща, той сам по себе си е вън от Школата, защото Школата е в изпълнението и прилагането на Любовта. Там където Любовта отсъства, никаква школа няма. В школата е само онзи, който поддържа връзката си с възвишения свят. Тази връзка се поддържа само чрез подхранване на доброто и любовта в човека. Онзи който подхранва злото в себе си, като се занимава с него, той сам къса тази връзка и по този начин се намира вън от школата. Затова нека всички бъдем мъже, т.е. хора с трезва мисъл, достойно да посрещнем всички изпитания и да утвърдим още повече вярата си.

Нека всички бъдем будни, защото само будните са призвани за работа. Нашата работа е в придобиване на вътрешна чистота, т.е. изключване злото в нашето съзнание, за да бъдем във връзка с Учителя и с Бога. Затова е казано: Чистите по сърце ще видят Бога. Божият мир да бъде с нас!

С братски поздрав!

В. Пашов

Ученикът Борис Николов е достоен за своя Учител. Той държи в съда високо знамето на Истината и не защитава себе си, а свещено пази връзката с Учителя, т.е. с Великото, с Цялото. Той не е сам, с него са всички Светли Души, които населяват Големия Живот. Тяхното присъствие е сила велика. Тя струи от очите, от думите, от жестовете, от цялата осанка на Ученика. Той няма вид на обвиняем. И когато в края на процеса, преди да прочетат обвинението му дават право да се защити, той избира особен вид защита. Изпява песен. Всички - и обвинители и обвинени, и обикновени, и съпричастни, и чужди и приятели, чуват защитата му: „До-ще ден. до-ще ден, той ще бъде светъл ден!” Това е израз на несломима вяра. Песента му има същото въздействие, каквото имат думите на Йоан: „И светлината свети в тъмнината, но тъмнината я необзе.” В този момент увереността на Б.Николов в превъзходството на Светлината смайва и внася смут и раздразнение сред съдниците му.

Процесът приключва тягостно. Но планът за действие по това унизително за българите дело е отдавна предрешен. Присъдата е 12 години затвор за Борис и 8 години за Жечо. Започва дълъг период, за който тепърва ще се пише. Борис Николов взима успешно своя най-важен Изпит. Той завършва своя трети Университет - Духовния, в който Учителят го е приел още през 1922 в Търново. Учителят е познал душата на поверения му от рода „Житото” ученик, и е виждал в перспектива развитието на събитията. Следният случай, описан от Влад Пашов, потвърждава това:

„По време на един разговор между Учителя и един брат, по средата на думите си той му казал без всякаква връзка: „Борис ще покаже как ученикът трябва да държи изпита си.” После Учителят продължил разговора, който водел. По-късно братът си спомня: „Аз тогава не разбрах думите на Учителя, но когато изправиха Борис пред съда и чух неговите отговори в защита на Братството, аз разбрах, че Учителят още тогава е видял всичко и с кратките си думи беше изразил, каквото имаше да стане.”

Ученикът и в затвора остава верен на принципите и на идеите си. Той живее в своя реален свят, където цари мир, светлина и свобода. Но тези качества са вътрешни, те са част от духовната му същност. Никакви решетки не са в състояние да внесат смут в душата на онзи, който живее в света на Светлината. Бележникът е отново с него. Размишлява за Братството, за връзката с Учителя, за великия живот на Духа. Той действително е свързан с цялата Вселена чрез връзките на мисълта. И в затвора той записва тази текуща в Пространството мисъл:

4 май 1959 „Като ученици на Божествената Школа ние сме пратени тук на Работа. Ще седя тук толкова, колкото Господ иска - дотогава, до когато Господ иска. Учителю, готов съм да отида където ме изпратиш. Ти устройвай пътищата ми, Ти направлявай стъпките ми!”... Ние бяхме съдени в един незаконен процес. „Закон” и „законност” - какво значение имат те за насилниците?”

Ноември 1959, Огняново „Словото опазихме. Знанието, което Учителят ни предаде, не може да се загуби. Словото не може да бъде уязвено. Глупави са хората, които мислят, че могат да го унищожат. Словото устройва Всемира. Всичко е живот на Словото. На езика на един народ Учителят прави превод на Словото. Словото е вечно. То е Песента на Творението. Учителят прави и музикален превод на Словото. Това са преводи за дадена епоха. За друга епоха ще бъдат други. Словото е вечно и необятно. Йоан казва: „В начало бе Словото!”

1 февруари, 1960 „Онези, които гонят Братството не го познават. И тук като сме, ние работим за Братството. ... В затвора ние сме с Братството. Като се разреши въпросът за Братството, ще се разреши и нашият въпрос.

26 ноември 1960 „Никой не може да ни попречи да покажем Новия човек и тук, в затвора... Господи, Ти си ни дал цялата Вечност да мислим, да живеем, да Те познаваме, да Те възлюбим, и какви прекрасни условия си ни дал! Обгърнал си ни с Любовта си, водиш ни за ръка в царството си и ни учиш. „Благодарим Ти за всичко, което си ни дал и си ни научил!”

Из „Окованият ангел”, Б. Николов (неизд.)

Външно, Борис Николов е затворник, той изпълнява задълженията наложени от онези, които са го затворили тук, но в съзнанието му и за миг не престава да работи мисълта за Цялото, за Братството. Често той пише писма. Пише най-често на Боян Боев и Мария Тодорова. Те са постоянните му посетители, а и той често ги извиква в мисълта си и говори с тях по важните въпроси.

Условията в затвора не сломяват духа на Борис Николов. Напротив, той и тук е полезен със знанията си, с изработения положителен характер, със своя висок морал. Виждайки състоянието на другите затворници, не криминални, а политически, т.е. интелигентни и умни, той предлага сам на Управата в затвора да се организира професионален курс. В него той се заема да обучава тези хора на занаят, за да използват времето си в затвора полезно, а и за да изучат една професия за периода след като излязат от затвора. Курсът се оказва много удачен. Борис Николов сформира бригада от работници, обслужваща различни строителни обекти. Ученикът е готов за работа, при каквито и условия да се намира. Той знае, че Друг е, Който създава условията, а от него се изисква будна мисъл, спазване на принципите на Божествения морал, и готовност за жертва в името на Цялото.

Минават пет години и половина. В края на 1962 в България пристига съветска правителствена делегация начело с Хрушчов. Той се изненадва, че години след революцията от 9 септември 1944, все още има политически затворници. Предлага да им се даде амнистия. Българското правителство приема, и по този начин голяма група затворници са освободени. Денят е 1 януари 1963 г. Сред освободените са и Борис Николов и Жечо Панайотов.

Борис Николов отново започва да организира своя живот. Външно е работник, а вътрешно - Служител! Работи избрания занаят. Мнозина са му благодарни за осигурения хляб, защото като майстор-бригадир, той не отказва правото на труд на никого. Приема в своята бригада всеки, който иска да заработи хляба си. Високо ерудиран, с две висши образования, с голям капитал от дълбоки духовни познания, той не се чувства унижен да работи като занаятчия. За него всеки труд е условие да изявиш своето вътрешно естество и да си полезен. Веднъж, когато Борис Николов довършил работата си в новия апартамент на известен в обществото човек, той го попитал: „Бай Борисе, знам, че ти си дъновист. Кажи ми моля те, каква е разликата между учението, което Дънов проповядва, и християнството, което се изнася в православната църква. Борис Николов помълчал, и сетне му отвърнал: В Бялото Братство моят пост е равен на владиката в православната църква. Ти как мислиш, владиката ще дойде ли да ти направи банята?” - „Естествено, не!” се усмихнал важният човек. - Е, по това се различаваме!”

До края на живота си Борис Николов бе на своя пост. Майстор, Работник, Ученик - всякога Служител на Висшето. Изпращаше редовно своите послания до братята, заедно с изготвените наряди за празниците на Братството. В посланията си той изнасяше разсъждения по духовни въпроси, съветваше и учеше, но всякога с доверие към своя брат, и с много любов. Той виждаше промяната в средите на Братството, виждаше огъване пред закона и властта в голяма част от неговите членове, но никога не похули братята си и никога не се възбунтува срещу правото им на избор. Той знаеше че на ученика не е позволено да съди, да критикува, да злослови. Всякога говореше положително за подобни явления. За него Братството имаше достойнство, то беше издръжливо в трудности. Той не допускаше мисъл за хула или упрек. И не искаше да слуша за интриги и слухове за недостойни постъпки. Беше над тези човешки слабости и естествено ги отблъскваше. Живееше постоянно в Истинското Братство, където духом присъстваха всички онези, минали през житейската сцена като актьори в Мировата Драма. В неговия дом се отбиваха и братя, сестри за да чуят думи, които на друго място не се чуваха вече. Постепенно Малкият Дом на „Волоколамско шосе” 14, стана пристан за онези души, които търсеха общение с Духа.

Брат Борис се възраждаше, когато чист човек го посетеше с любов и стремеж към Истината. А за глупавите, за хитрите, за повърхностните често се затваряше. Беше там с тяло, но не и с дух. Духът му пътуваше през пространствата и живееше своя истински живот. Не можеха вече да го хванат нито мрежите на властта, нито мрежите на щестлавието, в дезориентирано от липса на общ живот братство. Духът му беше напълно независим за дребните човешки домогвания. Мнозина мислеха, че го познават и обичат, но повече познаваха и обичаха себе си. Други се стремяха чрез връзката си с него да изтъкнат себе си. Брат Борис снизходително допускаше и това. Той беше велик в своето търпение и любов. Еднакво благо гледаше и враговете и приятелите си. Но с първите не се съгласяваше и не ставаше „маша” в ръцете им, колкото и те да го подкупваха или заплашваха. А с вторите беше истински Брат и Приятел.

Годините минаваха, дълголетникът от стария габровски род на дядо Ботьо Житото, остана верен на своя духовен пост, даден му след заминаването на Учителя. Той имаше ръководството на Духа. Истинският устав на Братството гласеше: Председателя на Братския съвет е пожизнена длъжност. Тази длъжност е теократично, а не демократично избираема. Тщеславните хора в братството, желаещи да станат централни фигури, но неизработили в себе си духовни качества, не се съобразиха с това. Те създадоха нов закон. За да помогнат на себе си. Създадоха нов устав, създадоха и ново братство. Може би тях е имал предвид Борис Николов, когато е записал в бележника си: „Има упорити, своенравни души. Те искат да влязат в Царството Божие насила. Изпълняват един обред фанатично и мислят, че Царството Божие ще им се отвори. В Царството Божие с Любов се влиза, с Мъдрост, с разумност, с Истина.” Но той не ги спря в действията им. По-важното е, че в новосъздаденото братство, с въведения в него човешки ред, той не присъстваше. Той остана да живее с цялото си същество в онова Братство, създадено от Учителя по закона на Веригата. В това единствено реално, все още имащо свои членове Братство, Борис Николов бе главната фигура. Той бе негов Стожер, Духовен Стълб. Такъв остана до 22 декември 1991, когато напусна тялото си. Изпратиха го малцина. По негово желание. И той заживя в душите им по силата на великия закон на Веригата.(2)

Авторски бележки:

1) Горният материал е поместен в сп. „Сила и Живот” бр. 3-4/1995, „Учениците - II” През 1995 сп.”Сила и Живот” излезе в два разширени броя озаглавени „Учениците”. Съдържанието им конструирах като драма, игрална пиеса. „Участници в Мировата драма” е уводната ми статия, а биографичните есета за Учениците са разделени в Пролог, Първо действие, Второ Действие, Трето действие и Епилог. Причината за издаването на тези авторски списания бе да се организира и изнесе веднага след промяната, богатия архив, който притежаваше баща ми, и да стигне до всички, които се интересуваха от живота и делото на Учителя. Издателство „Сила и Живот” се създаде през 1991 по желание и със съдействие на брат Борис. Участници в него бяха девет братя и сестри - духовния кръг, който активно общуваше с него през трудните години.

2/ Изнесените факти за живота на брат Борис са почерпани от дългогодишната ми близка духовна и творческа връзка с него. Материали, с които допълних биографията му са от личния архив на баща ми и на брат Борис. Изнесеното във всички мои авторски списания „Сила и Живот” е плод на лично творчество и духовен опит от прекараните дълги години между ученици на Учителя като Борис Николов, Георги Томалевски, Влад Пашов, П. Пампоров и много други. Животът ми като дъщеря на Крали Кралев, съпруга на Вергилий Кръстев и близка приятелка на брат Борис ще бъде обект на моите мемоари, ако Бог ми даде време и условия да ги напиша.

Редактирано Юни 3, 2010 от Ани

Влизане

Борис Николов. Биография

Recommended Posts

Иво

Линк към коментар

Share on other sites

Ани

Линк към коментар

Share on other sites

Ани

Линк към коментар

Share on other sites

Ани

Линк към коментар

Share on other sites

Иво

Линк към коментар

Share on other sites

Ани

Линк към коментар

Share on other sites

Ани

Линк към коментар

Share on other sites

Ани

Линк към коментар

Share on other sites

Ани

Линк към коментар

Share on other sites

Join the conversation

Топ Изтеглени Файлове

Библиотека

За Днес

Други

Още

Правила § Екип

Активност

Потоци на Активност