България, днес

Ани · Февруари 4, 2009

На 4 февруари

Днес е Световен ден за борба с рака

Решение за отбелязването му се съдържа в глава X на Парижката харта срещу рака, приета на 4 февруари 2000 г. в Париж, Франция, по време на Първата световна среща за борба с рака в новото хилядолетие. През 2008 г. денят е посветен на грижата за децата по света да растат в среда без тютюнев дим.

През 1878 г. - жители на Търново връчват на ген. Николай Игнатиев благодарствен адрес.

През 1923 г. - извършен е неуспешен атентат на ВМРО срещу премиера Александър Стамболийски и министрите Александър Оббов, Петър Янев и Цанко Бакалов в ложата на Народния театър.

През 1944 г. – гр. Дупница е бомбардиран от англо-американската авиация по време на Втората световна война (1939-1945). Убити са 59 и са ранени 33 души

През 1945 г. - офицери, подофицери и войници от Първа българска армия са изпратени в 57-а армия за усвояване на съветски противотанкови средства за близка борба с танкове.

През 1947 г. - завършва Първата национална конференция на ТКЗС. Тя се провежда в продължение на 4 дни и се приема правилник за вътрешния ред в тях. Набляга се на най-строго спазване принципите на доброволността.

През 1952 г. - в София е създадена Българска търговска палата като обществена организация за развитие на икономическите връзки и сътрудничество на България с чужбина.

През 1960 г. - българска делегация участва в заседанията на Политическия консултативен съвет на държавите - участнички във Варшавския договор.

През 1966 г. - подписана е спогодба за стокообмен и плащания с Албания за периода 1966-1970 г.

През 1974 г. - на заседание на Управителния съвет на Съюза на българските писатели е гласувана декларация по повод на току-що излязлата в Париж книга на Александър Солженицин "Архипелаг ГУЛАГ". Писателят е квалифициран като "предател и враг на СССР".

През 1974 г. - подписана е дългосрочна търговска спогодба със Сирия.

През 1978 г. - завършва официалното посещение на министъра на външните работи Петър Младенов в Румъния.

През 1983 г. - в София се провеждат политически консултации между министерствата на външните работи на България и Люксембург.

През 1992 г. - на 4 февруари завършва Световният икономически форум. Той се провежда от 28 януари 1992 г. в Давос (Швейцария). На него президентът Желев изнася лекция "Стабилността на Югоизточна Европа - предпоставка за добруване на Европа".

През 1997 г. - БСП се отказва от мандата си за съставяне на правителство. С посредничеството на президента Петър Стоянов политическите сили подписват споразумение за провеждане на предсрочни парламентарни избори през април 1997 г. и за запазване на социалния мир.

През 2002 г. - парламентарната група на ОДС внася в XXXIX НС първия вот на недоверие към правителството. Част от мотивите на опозиционната група на ОДС са: "хаосът в управлението, въвеждането на убийствени данъци върху имуществото на гражданите, увеличението на патентните данъци, както и ДДС върху лекарствата, които създават сериозни социални напрежения". Вотът на недоверие е внесен 6 месеца след избирането на Симеон Сакскобургготски за премиер.

Родени:

През 1872 – Гоце Делчев, идеолог, стратег и организатор на ВМОРО.

Завършва гимназия в Солун. Юнкер във Военното училище в София, откъдето е изключен заради възгледите си. Учителства в Ново село, Щипско, и в гр. Банско. Активен деец на македонската организация от 1894 г., когато се свързва с Д. Груев, един от основателите на Организацията. По примера на Левски налага идеята за вътрешна мрежа от революционни комитети, инициатор за изграждане на четническия институт като въоръжена сила на ВМОРО. Делегат е на Солунския конгрес от 1896 г. Заедно с Г. Петров изработва програма и устав на Организацията. Член и задграничен представител е на ВМРО и главен ревизор на четите. Привърженик е на въоръженото въстание като средство за постигане на целите, но се противопоставя на решенията на Солунския конгрес от 1903 г. за "повсеместно стратегическо въстание в Македония". Заедно с Д. Груев успява да ограничи активните въстанически действия само на територията на Битолския и Одринския революционни окръзи. На 4 май 1903 г., на път за конгреса на Серския революционен окръг, загива в сражение с турски аскер.

Ако някой се интересува по-подробно за Гоце Делчев, може да прочете написаното от Пейо Яворов за него – тук.

През 1885 г. Асен Златаров - химик органик и биохимик, учен демократ и хуманист.

Роден е в Хасково. Следва химия в СУ "Св. Климент Охридски", завършва обучението си в Женева. По-късно специализира химия на храненето и хранителните продукти в Мюнхен. От 1910 г. е асистент в катедрата по органична химия и частен доцент (1920 г.) по физиологична химия в Медицинския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". От 1920 г. е и частен доцент по биохимия, а след това и редовен доцент по химия на храненето при катедрата по органична химия, извънреден и редовен (1936 г.) професор в същата катедра на Физико–математическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". От 1929 г. до смъртта си е председател на Съюза на химиците в България.

Асен Златаров е основоположник на биохимията в България. Изследва състава, калоричността и начина на приготвяне на храните от българската национална кухня. Открива специфична реакция за нитритни йони, която е наречена на негово име. Изключително продуктивен, Асен Златаров изнася стотици научни съобщения и доклади, издава редица трудове, по-важните от които са: "Фитобиохимични студии", "Изхранването на България", "Приноси към ензимохимията на тежките метали", "Розата и индустрията за розово масло в България" и др. Сътрудничи на почти целия литературен печат, пише стихотворения, автор е на две лирични книги – "Цветя за него" и "Песен за нея" и на романа "В града на любовта".

Асен Златаров умира на 22 декември 1936 г.

През 1935 г. Месру Мехмедов, диригент. Първоначално учи в родния си град, основава хор и дирижира. Завършва Ленинградската консерватория през 1960 г., възпитаник е на проф. Мусим. След завръщането си в България работи в Симфоничния оркестър в Пловдив, отначало като помощник, по-късно и като главен диригент на оркестъра. Дирижира хора на Пловдивското певческо дружество (1963-1969 г.) и често гостува на други симфонични оркестри в страната и в чужбина. Успява да се наложи като перфектен професионалист. Лауреат е на Втора награда на международния конкурс за диригенти “Николай Малко” в Копенхаген и Първа награда на международния диригентски конкурс “Димитри Митропулос” в Ню Йорк (за фантазията “Франческа ди Римини” от П. И. Чайковски). През 1969 г. Л. Бърнстейн го кани за свой помощник в Нюйоркската филхармония. Умира на 18 януари 1971 г. при самолетна катастрофа в Швейцария.

През 1943 г. Петър Чернев- певец, композитор.

Завършва Естрадния отдел при БДК (1969 г.). Особено популярен е в средата на 70-те години с авторската си песен “Заклинание”, която печели III награда на фестивала “Златен Орфей” (1975 г.). Същата година се представя в международна конкурс за изпълнители на фестивала и е отличен с награда на ОНС - Бургас, а изпълнената от него песен - “Балада за българката” (музика Й. Колев) - със специалната награда. Специална награда получава и песента “Посвещение” (1974 г., музика Д. Вълчев). През 80-те години на ХХ в. работи с група “Черен Петър”. Занимава се с продуциране на музика.

Петър Чернев – Заклинание

Починали:

През 1901 г. Димитър (Мицо) Николов Делчев, деец на македонско-одринското революционно движение, брат на Г. Делчев. Като ученик в Солунската българска мъжка гимназия се включва в революционно-освободителното движение, участва в терористични акции. От лятото на 1900 г. е в четата на Хр. Чернопеев.

През 1968 г. Димитър Димов , политически и военен деец, генерал. Роден е в с. Търново, Източна Тракия. От 1922 г. е член на БКП . Участва в Септемврийското въстание 1923 г. и след поражението му е заловен и хвърлен в затвора. Пуснат е на свобода през 1924 г. като след това продължава активната си политическа дейност. Оглавява партийната организация в Ямбол. След априлския атентат 1925 г. е осъден на смърт, но по-късно присъдата му е заменена с доживотен затвор. След като излежава 15 години е освободен. В годините 1943–1944 г. е командир на VI въстаническа оперативна зона и пълномощник на ЦК в Ямболския край. След 9 септември 1944 г. заема отговорни политически и държавни постове.

През 1992 г. Христо Христов , историк, академик (1974 г.). Завършва Историческия факултет на Софийския университет през 1940 г. От 1953 г. е професор по нова и най-нова история на България в Софийския университет. От 1963 г. е директор на Института по история към БАН. Негови съчинения са: “Захари Стоянов. Обществена и политическа дейност” (1948 г.), “Революционната криза в България през 1918-1919 г.” (1957 г.), “Освобождението на България и политиката на западните държави (1876-1878 г.)” (1968 г.), множество публикации и др. Съавтор е на колективния труд “История на България” (т. 1-3, 1961-1964 г.).

Станимир · Февруари 4, 2009

На 5 Февруари:

През 1871 г. Васил Левски изготвя писма до Филип Тотю в Одеса и Панайот Хитов в Белград, с които кани двамата войводи да се включат дейно в работата на Вътрешната революционна организация.

През 1889 г. с указ № 28 на княз Фердинанд се дава разрешение на Военното министерство за закупуване на първите картечници за армията.

През 1909 г. Русия, първа от Великите сили, признава независимостта на България.

Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. С политически акт, извършен от правителството на Ал. Малинов. С него се отхвърля васалната зависимост на България от Османската империя, наложена и от Берлинския договор 1878 г., според който Северна България става васално и трибутарно на султана Княжество България; Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана; Княжеството трябва да участва в изплащането на държавните дългове на Турция (за него е в сила режимът на капитулациите, наложен на Османската империя от Великите сили); на територията на Княжеството запазва своите права компанията на Източните железници. Въпреки че васалната зависимост е по-скоро формална, тя затруднява установяването на равноправни икономически и политически отношения между България и останалите държави. Първите стъпки към премахване на това васално положение са свързани с изпращането през 1879 г. на български дипломатически и търговски агенти в съседните балкански страни и подписването през 1889 г. на самостоятелни търговски договори с редица държави. След Младотурската революция 1908 г. се създават условия за отхвърляне изцяло на васалната зависимост на България. Правителството и князът са подкрепени от Австро-Унгария, която се стреми да анексира Босна и Херцеговина. Поради васалната зависимост на България турското правителство не поканва българския дипломатически представител в Цариград Ив. Ст. Гешов на прием заедно с другите дипломати. Това дава повод на българското правителство да го отзове от Османската империя. По същото време турските служители по Източните железници започват стачка. За да не се прекъсне движението, правителството на Ал. Малинов изпраща български служители на тяхно място. След прекратяването на стачката обаче българските власти задържат под свой контрол жп линия. В такава обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново със специален манифест е провъзгласена независимостта на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на България. На следващия ден Австро-Унгария обявява анексирането на Босна и Херцеговина. Тъй като клаузите на Берлинския договор 1878 г. са нарушени, възниква остра Балканска криза 1908–1909 г.. Повечето от Великите сили отказват да признаят независимостта на България, влошават се и българо-турските отношения. Турция настоява България да и изплати 125 млн. франка обезщетение, за да признае българската независимост. С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол 1909 г., Българо-турски протокол 1909 г. и Руско-български протокол 1909 г.. Според тях Русия опрощава на Турция военните и задължения, останали още от войната 1877–1878 г., срещу което Турция се отказва от всякакви претенции към България. От своя страна България трябва да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка. Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България.

През 1924 г. конгресът на БРСДП поставя ултиматум на правителството, който е отхвърлен. На 15 февруари ЦК на БРСДП решава с 5 на 4 гласа министър Димо Казасов да напусне кабинета. Оставка подава и столичният кмет Иван Площаков, зет на вътрешния министър ген. Иван Русев. БРСДП минава в опозиция.

През 1933 г. се завръщат 18 земеделски емигранти начело с Недялко Атанасов и Христо Стоянов, които се обявяват за членове на БЗНС “Врабча 1”.

През 1960 г. с декларация България подкрепя идеята за сключване на пакт за ненападение между НАТО и Организацията на Варшавския договор.

През 1960 г. е публикуван Закон за прокуратурата в България. Първият такъв закон е публикуван на 26 март 1948 г.

Родени:

През 1843 г. - Никола Ганчев - деец на националнореволюционното движение.

Роден е в Стара Загора. През 1869 г. започва да се занимава с революционна дейност, отначало като член, а после и като председател на местния революционен комитет. Като съученик на В. Левски става и един от най-близките му сподвижници в Южна България. През 1873 г. участва в Общото събрание на Българския революционен централен комитет. Взема дейно участие в подготовката на Старозагорското въстание 1875 г.. След неуспеха на въстанието е заловен и изтезаван в продължение на няколко месеца от турските власти, а след това обесен.

През 1856 г. - Петър Иванов Данчов - юрист, обществен и държавен деец.

Роден е в Сливен. Завършва право с докторат в Йена Германия. Работи като адвокат в родния си град. От 1882 до 1884 г. е член на Върховния съд в Източна Румелия. Председател е на Касационния съд. Преподавател и доцент по римско право във Висшето училище в София (дн. СУ "Св. Климент Охридски"). Главен прокурор, а по-късно и председател на Върховния касационен съд (1901–1913 г.). Два пъти взема поста Министър на правосъдието (27 ноември 1900 г. – 9 януари 1901 г. и 9 януари – 19 февруари 1901 г.). От 9 януари до 19 февруари 1901 г. е управляващ Министерството на търговията и земеделието.

През 1878 г. - Богдана Иванова Гюзелева–Вульпе - българска оперна певица.

(сопран), педагог, композитор. Завръща се в България през 1908 г.и пее в Българскта оперна дружба, където изпълнява някои централни роли - Неда ("Палячи" от Леонкавало), Графиня Розина ("Сватбата на Фигаро" от Моцарт), Кармен ("Кармен" от Бизе) и др. Композира по собствени либрета 3 опери и 3 оперети, симфонични картини по фолклорни мотиви, песни. Авторка на оперите "Психея" (1915 г., поставена в Българската оперна дружба), "Съюзници" (1917 г., поставена в театър "Одеон"). От 1917 г. до 1928 г. живее във Виена, Берлин, Измир (Гърция).

През 1889 г. - Станке Димитров - Марек (Стефан Д. Тодоров) - политически деец, един от ръководителите на БКП, юрист.

Роден е в Дупница. Учи в педагогическите училища в Кюстендил и Шумен. Известно време работи като учител. Заминава за Швейцария да следва право в Женева, но се завръща в България след една година заради началото на Балканската война 1912–1913 г.. Поради провежданата от него антивоенна пропаганда по време на Първата световна война 1914–1918 г. и участието му във Войнишкото въстание 1918 г. е подведен под съдебна отговорност. Освободен след амнистия, през 1919 г. той завършва Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Работи като адвокат в Дупница. Член е на БРСДП (т. с.) още от 1904, Станке Димитров е избран за член, а от 1922 г. и за секретар на Окръжния комитет на БКП (т. с.) в родния си град.Участва в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 г., поради което е арестуван преди избухването му. След амнистия провежда т. нар. Витошка нелегална конференция на БКП (т. с.) 1924 г. и съдейства за изграждането на легалната Партия на труда. Изпратен като делегат на БКП на V разширен пленум на ИККИ в Москва 1925 г.. Остава като емигрант в СССР, защото след априлския атентат 1925 г.е осъден задочно на смърт. Преподавател в българския сектор на Комунистическия университет за национални малцинства от Запада, а по-късно в Международната ленинска школа и като референт в Балканския секретариат на ИККИ. През 1935 г. пристига нелегално в България и провежда VI разширен пленум на ЦК на БКП (1936 г.). На него е избран за член на Политбюро и секретар на Централния комитет на БКП. Отново се завръща в СССР, където действа като член на Задграничното бюро на ЦК на БКП. От 1941 г. до 1944 г. чрез радиопредавателя "Народен глас" съдейства за правилното информиране на българския народ за развоя на военните действия и популяризирането на платформата на ОФ. По решение на Задграничното бюро на 26 август 1944 г. Димитров отново тръгва за родината. Загива по пътя в самолетна катастрофа край Брянск.

Родният му град Дупница е кръстен на него Марек между 1949 и 1950, а между 1950 и 1990 се казва Станке Димитров.

През 1905 г. - Първан Драганов - военен и държавен деец, дипломат.

Роден е в Лом. Завършва Военното училище в София, а след това и Военна академия в Германия. След края на Първата световна война 1914- 1918 г. е назначен на служба в двореца като офицер от свитата на цар Борис III. От 1922 г. до 1932 г. е флигел-адютант. От 1932 г. преминава на дипломатическа работа. Назначен е за военен аташе в Берлин, а от 1935 г. е съветник в българската легация в Париж. През 1936-1937 г. е пълномощен министър във Виена, а от 1938 до 1942 заема същия пост в Берлин. Допринася твърде много за въвличането на България във Втората световна война 1939-1945 г. като съюзник на държавите от хитлеристката ос. От 1942 г. до 1 юни 1944 г. е пълномощен министър в Мадрид, след което е включен в кабинета на Ал. Багрянов като министър на външните работи и изповеданията, на който пост остава до 2 септември същата година.След 9 септември 1944 г. е задържан, осъден на смърт от Народния съд и разстрелян.

През 1920 г. - Леда Милева - българска поетеса и преводачка.

Дъщеря на Гео Милев. Учи в Американския колеж в София (1938 г.). Завършва Института за детски учителки в София през 1940 г.. Отговаря за детските радиопредавания в БНР след 9 септември1944 г., редактор в издателство “Народна младеж” (1951-1956 г.).От 1956 до 1960 г. е главен редактор на списание “Дружинка” (1956-1960).През 1966 г. става директор на БНТ, остава на този пост до 1970 г.. След което започва работа в Културния отдел на Министерството на външните работи . Постоянен представител на България при ЮНЕСКО от 1972 г. Председател на българския ПЕН-център. Председател на Съюза на преводачите от 1979-1989 г., главен редактор на списание “Панорама” (1980-1990 г.). Член е на управителния съвет на СБП от 1979 г. до 1989 г., член е на Управителния съвет на Международния фонд за развитие на културата към ЮНЕСКО от 1984 до 1992 г. В поезията дебютира през 1940 г. Публикува много детски произведения, публицистика, преводи от руски и английски език. Автор е на стихосбирките за деца: “Заю на разходка” (1946 г.), “Работна мецана” (1954 г.), “Влакче през града” (1960 г.), “Мустакатият Иванчо” (1957 г.), “бели лястовички” (1962 г.), “Влак-юнак” (1967 г.), “Цветни приказки” (1969 г.), “Юначе с калпаче” (1968 г.), “Черно фламинго” (1978 г.), “Как идва денят” (1982 г.), “Къде е хоботът на слона” (1983 г.), “Три букви”, “Златоперко” (1980 г.), “Листата на брезата” (1970 г.), “Зайченцето бяло” (1993 г.). Превежда английски, индийски народни приказки, романите “Стършел” от Е. Л. Войнич, “Фирмата” от Дж. Гришам. Награди: на СБП за книгата “Черно фламинго”, награда “П. Р. Славейков” на МНП за цялостно творчество.

Сборник: Карнавал в гората

През 1925 г. - Генчо Динев - български белетрист.

Член е на РМС от 1940 г. участва в саботажи по директния немски телетип Берлин-Анкара-Техеран. През 1941-1943 г. е отговорник на РМС в гимназията и член на районния комитет на РМС. През 1943 г. получава смъртна присъда, отменена поради непълнолетие. След 9 септември 1944 г. е редактор във вестник “Народна младеж” (1948-1949 г.), “Литературен фронт” (1950-1951 г., 1965-1967 г.), издателство “Народна младеж” (1952 г.), Партиздат (1956-1961 г.) и “Български писател” (1968 г.). Член на редколегиите на вестник “Литературен фронт” и списание “Родна реч”. Член е на БКП, на СБП. Уволняван е от работа заради критики към В. Червенков и социалистическия строй. Наказанието му е 15 години забрана за публикуване. След 1976 г. два пъти е изключван от БКП. Негови съчинения са “Истински хора” (1953 г.), “Лош ден” (1965 г.), “Цената на златото” (1965 г.), “Като ластовици” (1970 г.), “Циклопът” (1973 г.), “Завръщане” (1976 г.), “Досиета” (1990 г.), “Като ластовици. Новели”; “Далечно, хубаво и чисто” (1997 г.), “Много висока тераса” (1998 г.); “Прокоба и слънце. Есета” (2000 г.). Носител е на първата общобалканска награда “Хемус” за български писател за романа “Цената на златото” (Солун, 1997 г.); награда “Паисий Хилендарски” (2001 г.).

През 1933 г. - Неделчо Милев - български кинокритик и теоретик, професор.

Става д-р по изкуствознание през 1978 г.с труда си “Относителност и екран”. Дългогодишен сътрудник на специализирания филмов печат, най-изявеният български теоретик на киното (завършва театрознание и специализира във ВГИК). Основател (1973 г.) на Филмовия факултет във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ) и завеждащ Катедра по теория на киното (професор от 1981 г.). Автор на редица трудове и книги с основополагащо значение за развитието на българската научна филмова мисъл: “Божеството с три лица” (1968 г.), “Пътят на психофизическия монолог” (1968 г.), “Кръстопът на дискусиите” (1976 г.), “Киното - техническо и творческо явление” (1979 г.), “Българският исторически филм” (1982 г.), “Опит за елементарна теория на киното” (1984 г.), “Кино и слово” (1990 г.).

През 1959 г . - Антони Кирилов Дончев - български композитор и пианист.

Завършва музикално училище и Музикалната академия в София, специалност "Пиано" в класовете на проф. Мара Петкова и проф. Богомил Стършенов. Дебютира като пианист през 1978 г. в София През 80-те год. на ХХ в. свири в квартет "Фокус". През 1985 г. заедно с Хр. Йоцов създава "Акустична версия", наложила се като водеща джазформация. Двамата печелят редица награди: I награда в Оелаарт, Белгия (1985 г.); Голямата награда в Леверкузен, Германия през 1986 г.. През 1986 г. Дончев е включен в класацията на надеждните млади джазмузиканти на Европа. В периода 1987-1989 г. той преподава в Музикалната академия. От 1992 г. пише музика за постановки в театър "София", Първи частен театър "Ла Страда" и др. Плодотворно е сътрудничеството му с режисьора Т. Москов ("Някои могат, други не", "Най-хубавото село" (награда за музика "Златния делфин", 1986 г., 1988 г.); тв продукция "Улицата" и театрални постановки в Германия - "Лебедова песен" (Дюселдорф; 1986 г.), "Макбю" (Бремен; 1996 г.), "Дом ¹ 13" и "Blau in Blau" ("Талиа театър", Хамбург, 1997 г., 1998 г.). Пише музика за игрални филми ("Бягащи кучета", "Любовното лято на един льохман", "Приятелите на Емилия", "Вагнер") и за постановки на куклен театър. Има много изяви като джазмузикант - концерти с М. Левиев и А. Вапиров, проект за фестивали в Солун и Варна, записи с Петър Ралчев (албум "Фолк джаз бенд", 1988 г.), с гръцката певица Алексия (албум "Clasics", 1996), с Й. Ибрахимова.

Починали:

През 1909 г. - Димитър Николов Паничков - възрожденски родолюбец, книжар и издател.

С издателска дейност започва да се занимава от края на 50-те и началото на 60-те г. на XIX в. Дълги години живее в Браила, където съдейства за отпечатването на голям брой български вестници и книги. Към печатницата си открива и книгопродавница (книжарница), която се превръща в голямо културно средище на българската емиграция в Румъния. След Освобождението се установява да живее в Свищов, където продължава активната си издателска дейност. Автор на спомени.

През 1927 г. - Никола Илиев Рибаров - български офицер, генерал-лейтенант (1918 г.).

Завършва Военното училище през 1880 г., а през 1890 г. щаб-офицерски курс и курс за командири на полкове (1891 г.). През Сръбско-българската война (1885 г.) участва в боевете при Сливница и Пирот. През Балканската война (1912-1913 г.) командва бригада от 3-та пехотна Балканска дивизия и участва в боевете при Чаталджа. През I световна война командва 3-та пехотна дивизия.

През 1947 г. - Боян Смилов - политически и държавен деец, един от лидерите на Националлибералната партия.

Роден е в Лом na 20.XI.1885 г. Завършва право. Установява се да живее във Варна, където работи като адвокат. Включва се активно в подготовката и осъществяването на държавния преврат на 9 юни 1923 г.. Участва в правителството на Ал. Цанков като министър на правосъдието от 9 юли–22 септември 1923 г.. Принуден да подаде оставка под натиска на БРСДП (о). Оглавява крилото в Националлибералната партия, което подкрепя сговористкия режим. През есента на 1925г. то се отделя и поставя началото на нова политическа партия – Националлиберална партия (обединена). Смилов става главен редактор на печатния и орган в. "Независимост". От 15 май до 29 юни 1931 г. е министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на А. Ляпчев (1926–1931). След отстраняването на Демократическия сговор от власт е в опозиция на Народния блок. След държавния преврат на 19 май 1934 г. се обявява за възстановяване на Търновската конституция. През 1936 г. воденото от него крило на Националлибералната партия участва в обединението на легалната опозиция, т. нар. "Петорка". През 1939 г. я напуска и се оттегля от активна политическа дейност.

През 1991 г. - Светомир Тодоров Иванчев - български езиковед.

Завършва славянска филология в Софийския университет през 1944 г. От 1958 до 1959 г. специализира във Варшава и Краков. През 1970 г. става професор по славянско езикознание в Софийския университет. Чете лекции в университети в Прага, Упсала и Страсбург. В продължение на една година е директор на Института за български език към БАН, през 1976 г. става генерален секретар на Българския национален комитет на славистите. Бил е главен редактор на списание "Съпоставително езикознание". Изследователските му интереси са в областта на славянската аспектология, езиковите контакти между български и чешки езици, балканистиката и др. Превежда произведения на Я. Хашек и К. Чапек.

Ани · Февруари 6, 2009

На 6 февруари

През 1842 г. Руският вицеконсул в Галац Карнеев запознава руския генерален консул в Букурещ (Я. Дашков) с тайните намерения на българите в Браила да предизвикат въстание на юг от р. Дунав.

През 1871 г. Васил Левски изготвя образец за писмо позив, адресирано към заможните българи, с което се приканват да подпомогнат материално борбата срещу Високата порта.

През 1878 г. В хода на Руско-турската освободителна война руски отряд под командването на ген. Лермонтов освобождава Бургас. На следващия ден е учредена Бургаската община, която е първата българска градска община. За кмет е назначен Нико Попов.

През 1882 г. Драган Цанков е изпратен на заточение във Враца, където е обявен за "луд" със съдебно постановление.

През 1897 г. Открита е жп линията Перник-Радомир (15 км).

Първата железопътна линия в България е Русе -Варна (224 км.).

През 1951 г. Издадено е постановление на Министерския съвет и ЦК на БКП за подобряване на организацията, повишаване производителността на труда и заплащането в ТКЗС.

През 1954 г. С Указ № 26 се създава Министерство на културата, в което се обединяват Комитетът за наука, изкуство и култура, Комитетът за кинематография, Комитетът за радиоинформация, Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения и Главно управление на трудовите резерви. Министерството ръководи висшето образование, научните и културните институти.

Родени:

През 1855 г. Хараламби Н. Карастоянов - един от първите български фармацевти, основател на аптекарската кооперация в България. Учи в Русия, взема участие като доброволец в шипченските боеве. Ранен е при Сливница във войната със Сърбия (1885 г.), остава инвалид (с един крак). Кмет е на София, професор в Държавния университет, председател е на Опълченското дружество “Шипка” и пр. Умира на 5 октомври 1934 г. в София.

През 1858 г. Христофор Георгиев Хесапчиев - български офицер, генерал-майор.

През 1866 г. Стефан Ветьов Ватев - лекар педиатър и антрополог, професор и общественик; редовен член на БАН (1898 г.). Един от основателите на Българския лекарски съюз през 1901 г. Основател и завеждащ (1920-1936 г.) е на катедрата по детски болести. Трудове по съдебна медицина, хигиена, балнеология, антропология и др. Умира на 9 март 1946 г. в София.

През 1886 г. - Людмил Стоянов, филолог и литературен критик.

През 1928 г. Илия Хараламбиев Конев - литературовед. Основните му изследвания са в областта на сравнителното литературознание, разглежда въпроси и писатели от епохата на Българското възраждане - Р. Жинзифов, Л. Каравелов, Ил. Блъсков, Хр. Ботев и др.

През 1934 г. Лада Галина (псевд. на Ганка Славова Каранфилова)

българска писателка. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като редактор, драматург. Някои съчинения: "Малки приказки" (1957 г.), "Най-хубавият миг. Очерци и разкази" (1957 г.), "Лястовичката" (1960 г.), "Биографична повест" (1961 г.), "Самолетът и слънцето" (1964 г.), "Златина, златното момиче" (1966 г.), "Цветът на изворите" (роман, 1966 г.), "Калин и майсторите" (1969 г.) и др.

През 1943 г. Иван Гарелов - журналист.

Завършва СУ “Св. Климент Охридски”, специалност журналистика. От 1973 г. е на работа в БНТ. Репортер е от "горещите точки" и автор на документални филми за Камбоджа, Ливан, Израел, Виетнам, Китай, Гърция, Кипър, Афганистан и др. От 1979 г. е водещ на обзорното предаване "Панорама". От 1989 г. е водещ и продуцент на "Панорама". Коментатор, заместник-главен редактор на "Новини и актуални предавания". Неколкократно е избиран за член на Борда на директорите. Ръководител направление е "Актуална публицистика" в Дирекция "Новини и актуални предавания" и член на Програмния съвет на БНТ. Автор е на три книги и стотици публикации в периодичния печат. Носител е на български и международни награди за документална журналистика, за водещ и продуцент на предаване.

Починали:

През 1906 г. - Петко Каравелов, политик.

Роден на 5.април.1843г. в Копривщица. Негов по-голям брат е писателят и революционер Любен Каравелов. Първоначално Петко учи в родния си град, после в гръцко училище в Енос, Гърция. През 1859г. заминава при брат си в Москва, където следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, прекъсва за няколко години и завършва право в същия университет (1869г.) Като студент влиза във връзка с народническото движение.

През 1878 г. се завръща в България заедно с руските освободителни войски, в чийто щаб работи. Назначен е за вицегубернатор на гр. Видин и окръжен управител в гр. Търново. Депутат е в Учредителното събрание и подпредседател на Постоянното бюро на Събранието (1879г.) Взема дейно участие при изработването на Търновската конституция. Водач е на лявото крило на Либералната партия (1879-1883). Основател на Демократическата партия и неин председател (1896-1903). Народен представител в I (1879), II (1880-1881), IV (1884-1886) и VIII-ХІ (1894-1901) обикновено и в I (1879) велико народно събрание. Председател на I (1879), II (1880) и IV (1884) ОНС. След установяване на режима на пълномощията (1881) емигрира последователно в Румъния, Цариград и гр. Пловдив. Гимназиален учител и кмет на Пловдив (1881-1883).

След възстановяване на конституцията се завръща в София и работи като адвокат. Като председател на Министерския съвет (1884-1886) има заслуги за международното признаване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). Член на регентството (1886). Като русофил е в опозиция на княз Фердинанд по време на Стамболовия режим и води борба за възстановяването на буржоазнодемократичните свободи. По повод на русофилските бунтове (1887) е арестуван и хвърлен в Черната джамия в София. През 1891 г. е обвинен в съучастничество в убийството на министър Христо Белчев и е осъден на 5 години затвор. През декември 1894 г. е амнистиран. Умира на 06.февруари.1906г. в гр. София. Погребан е в двора на църквата „Св. Седмочисленици".

През 1944 г. Кирил Ботев - брат на Хр. Ботев.

Роден е на 20 април 1856 г. в Калофер. Учител е в Белово и Гюргево (Румъния). През 1876 г. се включва в четата на Хр. Ботев, а след нейното разбиване е заловен и пратен на заточение. Освободен е през 1878 г. по силата на Санстефанския мирен договор. Постъпва в новооткритото Военно училище в София като кавалерист и завършва с първия випуск (1879 г.). По-късно следва кавалерийска школа в Сомюр (Франция) и във Военната академия в Брюксел. Командир е на Първи конен полк. Началник е на Военното училище (1891-1895 г.), командир е на Трета пехотна Балканска дивизия (1900 г). Участва в Балканската война (1912-1913 г.). Заместник-министър на войната (1913 г.).

През 1944 г. Велико Вълков Йорданов - писател, изследовател на народното творчество, старата българска литература, Възраждането, с принос към учебното, библиотечното и музейно дело, литературен критик. Роден е на 10 август 1872 г. Следва литература, естетика и философия в Лайпциг (1893-1898 г.), където общува с П. П. Славейков. До 1907 г. учителства в Сливен, Разград и София. От 1907 г. е в Министерството на народната просвета, директор е на Народния театър (1917-1918 г.), директор е на Народната библиотека (1928-1934 г.). Превежда от немски език, публикува статии на сръбски, немски и френски език, съставя антологията "Българска белетристика" (1922 г.).

През 1946 г. Люба Сплитекова Касърова - поетеса, общественичка и литературна критичка от чешки произход (баща й е чех - проф. Ф. Сплитек). Роден е на 31 май 1887 г. в Солун. Завършва гимназия в Пловдив, учи в Пражката музикална академия, във Философския факултет на Чешкия университет. След завръщането си в България развива активна обществена и културна дейност, свързана с установяване на българо-чешки контакти. Получава “Женски орден на Белия лъв” (1937 г.). Основни образи в лириката са жената и майката. Пише статии за чешки автори (Б. Немцова, Ел. Краснохорска, К. Светла), превежда от чешки език. Стихосбирки: “Люлякови люлки” (1930 г.), “В съня на новороденото” (1930 г.), “Гласове” (1937 г.), “Какво ми нашепва музиката” (1942 г.).

Ася_И · Февруари 6, 2009

На 7 февруари:

През 1878 г. руските войски освобождават Поморие в хода на Руско-турската война.

През 1921 г. започва работа Вторият църковно-народен събор.

През 1921 г. Народното събрание приема Закона за трудовата поземлена собственост - за образуване на държавен поземлен фонд, за оземляване на безимотни и малоимотни селяни.

През 1940 г. Би Би Си открива редакция в България.

Родени:

През 1858 г. – Александър Найденович - един от основателите на научната фармация у нас.

Роден в Одрин. Завършва химия в Париж през 1883-а, след което е главен аптекар на българската армия, ръководител на химическата лаборатория и главен аптекар в Дирекцията за опазване на общественото здраве. Преподава токсикология във Висшето училище. Член-основател на Българското химическо дружество. Умира на 10.VII.1927 г.

През 1864 г. - Киро Узунов - български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Роден в град Малък Самоков, днес в Турция, тогава в Османска империя. В началото на януари 1903 г. Георги Костадиев поставя началото на революционната организация в село Бяла вода. През март организаторите Киро Димитров Узунов, Дико Джелебов, Иван Делбозов и Иван Тамахкяров събират и заклеват мъжете от цялото село. Дългогодишен четник при Георги Кондолов. Избран за войвода от конгреса на Гьоктепенски участък, негов подвойвода е Иван Делибозов, отстъпил впоследствие на поручик Коста Стоянов. Умира на 28 септември 1938 г. в Бургас.

През 1866 г. — Иван Стойков - български генерал, командир на Конната дивизия през Първата световна война.

Иван Стойков е роден в село Гайтаниново, Неврокопско през 1866 година. Баща му участва в Българското опълчение по време на Руско-турската война. Иван Стойков участва като доброволец в Сръбско-българската война в 1885 година. През 1887 година завършва Военното училище в София, а след това и Генералщабна академия в Торино, Италия. През Балканската война полковник Стойков е началник на щаба на 9-та пехотна плевенска дивизия. През Първата световна война Стойков е командир на Конната дивизия, която освобождава Охрид, а от май 1916 командва новата Втора конна дивизия. На 30 май 1917 г. е произведен в генерал-майор и става началник на Девета дивизионна област. Генерал-майор Иван Стойков загива при атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 година.

През 1882 г. - Тодор Георгиев - български генерал.

Роден на 27 февруари 1882 г. в село Чешнегирово, Пловдивско. През 1902 г. завършва Военното училище в София, произведен е в чин подпоручик и зачислен във 2-ра рота на 9-и пехотен полк. През 1905 г. е произведен в чин поручик. През 1908 г. поручик Георгиев постъпва в Николаевската генерал-щабна академия в Санкт-Петербург, Русия, през 1909 г. е произведен в чин капитан. Завършва през 1911 г., и след завръщането си във България продължава да служи в 9-и полк. През Балканската война (1912 - 1913) е щабен офицер, като на 18 септември 1912 г. е назначен за офицер за поръчки в щаба на 2-а армия, на 28 септември 1912 е причислен към щаба на армията, а от 27 април 1913 до 11 август 1913 е началник на Оперативната секция на Щаба на 2-а армия, след което до март 1914 е офицер за поръчки към Щаба на 2-а военноинспекционна област. В периода 1914 - 1915 година капитан Георгиев е ротен командир в Двадесет и седми пехотен чепински полк. На 18 май 1915 г. е произведен в чин майор. През Първата световна война (1915 - 1918), в периода 1915 - 1916 г. е началник-щаб на 3-та бригада от 9-та пехотна дивизия, а от 28 декември 1916 е командир на дружина в 57-ми пехотен полк. От 24 май 1917 е началник-щаб на 3-та бригада от 9-та пехотна дивизия. На 17 август 1917 г. е произведен в чин подполковник. След демобилизацията полковник Георгиев служи в Щаба на армията, а през 1920 г. е назначен за началник на Мобилизационната секция. На 30 януари 1923 е произведен в чин полковник и назначен за командир на 7-ми пехотен полк. Преди всичко полковник Тодор Георгиев в добър щабен офицер и през 1926 г. е назначен за началник-отдел в Щаба на армията. На 31 октомври 1930 г. е произведен в чин генерал-майор, през 1932 година е назначен за началник на 3-та военно-инспекционна област, като от 19 ноември 1932 поема командването на 4-ти пехотен преславски полк. От 2 май 1933 г. е председател на Военно-историческата комисия към Щаба на армията, а от април 1934 - началник на военно-учебните заведения. На 21 май 1934 г. генерал-майор Георги Тодоров е назначен за началник-щаб на българската армия, на 26 август произведен в чин генерал-лейтенант и 2 месеца по-късно, на 26 декември 1936 г. се уволнява от армията по собствено желание.

През 1883 г. – Борис Денев - български художник.

Роден във Велико Търново. Учи в Мюнхен, участва като доброволец в Балканската война, а през 1914 - 1925 г. е художник в Министерството на войната. Един от най-добрите представители на българската пейзажна живопис е автор на платната "В полите на Витоша", "Патриарх Евтимий се прощава с търновци" (в Светия Синод), "Пейзаж от Търново", "Рилското езеро под Мусала", "Зима в Пловдив", "Праведният Йов", "Погребална процесия" и "Зрелището на Голгота", на много пейзажи от Велико Търново, Свищов, Мелник, София и Пловдив. Умира на 31.XII.1969 г.

Починали:

През 1876 г. - Партений Зографски - български духовник, Поленински и Нишавски епископ, и книжовник, един от първите български филолози и фолклористи .

Роден e през 1818 г. в мияшката паланка Галичник под името Павел Василков Тризловски. Първоначално учи в манастира „Свети Йоан Бигорски”, а през 1836 г. в Охрид при Димитър Миладинов и в гръцки училища в Солун и Цариград. Става монах в Зографския манастир в Света Гора, през 1842 г. под името Партений, а по манастира и презимето Зографски. Учи в Духовната академия в Одеса, след това постъпва в Киприяновския манастир в Молдова. В 1846 г. завършва семинария в Киев, а в 1850 г. Московската духовна академия. Започва да служи в църквата на руското посолство в Цариград, но още в същата 1851 г. открива богословско училище в Зографския манастир, в което преподава до 1852 г.. От 1852 до 1855 г..на е учител по църковославянски език в Богословското училище в Халки, а след това до 1858 г. в българското училище в Цариград, като служи в българската и в руската църква. На 29 октомври 1859 г. по настояване на кукушката българска община Цариградската патриаршия назначава Партений за Поленински (Дойрански) митрополит, за да спре развитието на униатството в Южна Македония. Партений разширява употребата на църковнославянски в богослужението в църквите в своята епархия и съдейства за отварянето на български училища. В 1861 г. е повикан от солунския митрополит Неофит и епархийски духовен съд му отправя 22 обвинения, но е оправдан и в 1863 г. се връща в епархията си. В 1867 г. е назначен за Нишавски (Пиротски) митрополит и на този пост подпомага българското училищно дело и отблъсква опитите на сръбската пропаганда за проникване в Пиротско. От 1868 г. Партений Зографски е част от отцепилата се от патриаршията българска църковна йерархия. След създаването на Българската екзархия в 1872 г. Партений Зографски остава като екзархийски митрополит в Пирот до октомври 1874 г., когато подава оставка. Партений Зографски развива активна книжовна дейност. Сътрудничи на списанието „Български книжици“ и на първите български вестници - „Съветник“, „Македония“, „Цариградски вестник“ и други. Партений Зографски се опитва да наложи употребата на повече западнобългарски елементи в новосъздаващия се български книжовен език. В 1857 г. издава „Кратка свещена история на ветхо и новозаветната църков“, а на следната 1858 г. - „Началное учение за децата“. Партений Зографски умира в Цариград на 7 февруари 1876 г., в деня на Партений Лампсакийски.

През 1900 г. - капитан Петко Войвода (Петко Киряков Калоянов, Петко Каракирков) - български революционер.

Прословутият български хайдутин, възпят в много народни песни, се ражда на 18 декември 1844 г. в Доганхисар, Дедеагачко (днес Есими в Гърция). Сбира първата си чета през 1861 г., с която действа в Беломорска Тракия и Родопите. Посещава 1 година военно училище в Атина, участва в Критското въстание (1866-1869 г.), а през Руско-турската освободителна война е в Родопите с отряд от 3000 души. Обявен за капитан от руската армия и награден от император Александър II с орден за храброст. От 1880 г. живее във Варна, където е един от водачите на Либералната партия, работи като касиер в Кредитна банка, занимава с търговия и известно време е адвокат. Преследван и арестуван заради русофилските си убеждения. Днес паметта му пазят 22 паметника в България, един в родното му село (2004 г.) и един, издигнат на 2.XII.2004 г. на хълма Джаниколо (Гарибалдийския хълм) в Рим, редом с този на Гарибалди.

Николай Хайтов - Капитан Петко войвода

Паметник на Капитан Петко Войвода в Рим

Ани · Февруари 8, 2009

На 8 февруари

През 1868 г. В Солун е проведено "народно събрание", в което участват представители на местните български еснафи и на всички български махали в града. По предложение на Георги Динков събранието решава да се създаде самостоятелна българска община в Солун. Избрано е ръководство от 8 души: Иван х. Лазарев (касиер), Блаже х. Лазов, Йосиф Гешков, Димитър Паунчев, Киряк Държиловец и Трайо Петрович (съветници), Панайот х. Лазов и Стефо х. Василкович (помощници). Ръководството на българската община в Солун е упълномощено от 830 души да ги представлява и да се грижи за "църковно-общественото" развитие и напредък на местното българско население.

През 1878 г. Генерал Николай Игнатиев пристига в Одрин, за да ръководи руската делегация в преговорите с Високата порта.

През 1903 г. Великите сили одобряват програмата за реформи в Македония, т. нар. Пъдарски реформи. Проектът е изработен след Горноджумайското въстание 1902 г. и има за цел да предотврати ново революционно надигане на християнското население в Македония. За да попречи на намесата на Великите сили във вътрешните дела на империята, султанът бърза да обяви, че започва реформи в европейските владения. Хилми паша е назначен за главен инспектор, който да следи за прилагането на реформите в европейските вилаети. Великите сили не остават удовлетворени от предвижданите от турското правителство мероприятия и изработват нов проект за реформи. Според него с помощта на чуждестранни офицери трябва да се реорганизират турската жандармерия и полиция. Предвижда се заменяне на натуралния десятък с поземлен данък и обособяване на отделен бюджет за вилаетите; в християнските села за пъдари да бъдат назначавани само християни. Турското правителство възприема предложените му реформи, но не ги прилага на практика.

През 1910 г. Гласуван е закон за повторното учредяване на орден "Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий". За първи път орденът е учреден на 18 май 1909 г. Кабинетът го отменя на 25 май и поради общественото недоволство на 8 февруари 1910 е гласуван закон за него. Дава се на лица, достигнали най-високо положение в държавата, наградени преди това с най-високи ордени. Кавалерите му може за бъдат до 15 души. Има единствена степен с кръст и звезда с образите на светите братя и с девиз "Ex Oriente Lux" ("Светлината е от Изток"). Орденската звезда е сребърен малтийски кръст с червени пламъци и сребърни бурбонски лилии. Носи се на лента с портокалов цвят през лявото рамо. Има Голямо (за владетелското семейство) и Малко (за чужди владетели) огърлие. С него са наградени само цар Фердинанд I, княз Борис Търновски, княз Кирил Преславски, екзарх Йосиф I, Иван Ев. Гешов, Васил Радославов, Иван Вазов, митрополит Симеон Варненско-Преславски и ген. Данаил Николаев и 52 чужди държавни глави.

През 1948 г. Делегация начело с Георги Димитров заминава на неофициално посещение в Москва. Сталин критикува Георги Димитров за изказванията му, че се готви създаване на Балканска федерация, каквато не влиза в плановете на Москва. Сталин ясно показва, че България и Югославия трябва да съгласуват своите действия със СССР, на когото трябва да принадлежи контролът и последната дума при бъдещата федерация, в която според Сталин трябва да влязат България, Югославия и Албания. На 11 февруари по предложение на Сталин е подписан протокол между България и СССР за съвместни консултации по всички международни въпроси, които са от интерес за двете страни. Българската външна политика е поставена в пълна зависимост от Москва.

През 1952 г. В Съюза на българските писатели започва обсъждане на романа "Тютюн" на Димитър Димов. Критиците Пантелей Зарев и Емил Петров обвиняват автора в "надкласова" гледна точка, космополитизъм, "несчитане" със социалистическия реализъм. Обсъждането завършва с препоръки за основна преработка на романа в духа на отправените критики.

През 1996 г. Депутатите отхвърлят искането на СДС да бъде освободен от поста председател на 37-то Народно Събрание академик Благовест Сендов заради антинатовските му изказвания по време на посещението му в Русия.

През 2000 г. Провежда се 5-та национална конференция на КТ "Подкрепа", на която д-р Константин Тренчев призовава да се създаде нова политическа организация на мястото на създадените от неуспешните и корумпираните политици.

През 2002 г. Софийски градски съд регистрира Български демократичен съюз – Радикали. Партията е учредена на 1 декември 2001 г. от бивши членове и симпатизанти на СДС. Председател на партията става Евгений Бакърджиев.

Родени:

През 1849 г. Иван Гешов - политик и книжовник, действителен член (1884 г.) и председател (1898-1924 г.) на БКД (от 1911 г. - БАН). Живее дълго в Англия, където завършва Лондонския университет. Министър на финансите през 1894 г. в кабинета на К. Стоилов. От 1901 г. възглавява Народната партия, от 1920 г. - Обединената народно-прогресивна партия. Председател е на XI НС (1901 г.) и на XV НС (1913). Министър-председател на коалиционното правителство на Народната и Прогресивно-либералната партия (1911-1913 г.). След Деветоюнския преврат е в Демократическия сговор. Участва в създаването на Балканския съюз и води освободителната война през 1912 г.

През 1853 г. Георги Агура – офицер, генерал-лейтенант от 1913 г. Учи в Духовната академия в Измаил и в Яш. Завършва Военното училище в София (1879) и Военно-юридическата академия в Санкт Петербург (1883). Агура е първият български офицер с юридическо образование. Известно време е флигел-адютант на княз Александър I Батенберг. След Съединението (1885) е началник на Военносъдебната част и главен военен прокурор. През Сръбско-българската война (1885) е командир на Владайския отряд; при настъплението към Цариброд командва колона, която участва в освобождаването на града. След войната служи във Военносъдебното ведомство, участва в разработването на Военнонаказателния закон. Ръководи приемането на нов Дисциплинарен устав във войската. Преподава законоведение и етика във Военното училище (1886-1901 г.). Произведен е в чин "ген.-майор" (15.11.1900 г.). По време на Балканската война (1912-1913 г.) е главен военен прокурор и началник на Военносъдебната част.

През 1861 г. Петър Вариклечков – офицер, полковник. Участва като доброволец от Българското опълчение в Руско-турската война (1877-1878 г.), сражава се при Стара Загора и Шипка. След войната завършва Елисаветградското военно училище (1881 г.). В Сръбско-българската война (1885 г.) командва полубатарея от 1-ви артилерийски полк; взема участие в битката при Сливница (5. - 7.11.) и в овладяването на Пирот (14. - 15.11.). През 1913 г. е ранен и напуска армията. През Първата световна война е мобилизиран и служи като началник на артилерията на IV армия и като командир на отбраната на Беломорското крайбрежие.

През 1894 г. Д-р Борис Йоцов – учен славист, историк, критик и есеист, проф. Завършва славянска филология в София, следва право, специализира в Прага (докторат по философия), в Бърно, Братислава, Варшава, Краков и Виена. От 11.04.1942 г. до 01.06.1944 г. е министър на народното просвещение в кабинета на Б. Филов и Д. Божилов. По негово предложение са изработени много законопроекти, отнасящи се до образованието. Под негово ръководство са приети правилници на някои висши училища, за народните читалища и др. Дописен член е на БАН, на Славянския институт в Прага, почетен член е на Дружеството на лужишките сърби и на Чехословашко-българското дружество в Прага, член е на Съюза на българските писатели, на ПЕН клуба др. Изследва Българското възраждане, новата и най-новата българската литература. Изучава славянски литератури, особено връзките между България и славянския свят. Печата трудове в "Съвременник", "Годишник на Софийския университет", "Златорог", "Училищен преглед", "Българска мисъл", "Slava", "Bratislava", "Учителска мисъл", "Образование", "Отец Паисий", "Македонски преглед", "Завети" и др.

През 1899 г. Бленика, псевдоним на Пенка Цанева- българска интелектуалка, поетеса. Съпруга на проф. Георги Цанев и майка на проф. Мария Цанева. Основни мотиви в поезията й са любовта и майчиното чувство. Преводачка от славянски езици.

През 1959 г. Симеон Щерев – състезател по свободна борба, треньор. Републикански шампион в категория до 62 кг. Трикратен европейски шампион (Варна – 1982 г., Будапеща – 1983 г. и Норкьопинг, Норвегия – 1984 г.). Носител е на пояса “Дан Колов” през 1982 г. Световен шампион от първенството в Скопие през 1981 г. Бронзов медалист от Олимпийските Игри в Сеул през 1988 г.

Починали:

През 1838 г. търновският митрополит Иларион Критски. На негово място Патриаршията поставя Панарет – гръцки духовник, представител на най-крайните фанариотски среди в турската столица, които с всички средства се противопоставят на духовната еманципация на българите. Иларион Критски е гръцки владика, търновски митрополит през 1821-1827 г. и 1830-1838 г. Полага грижи за устройване и издигане на епархията; въвежда воденето на кодекси в училищата, църквите и манастирите, има заслуги за българската просвета: през 1834 г. изпраща Неофит Рилски в Букурещ, за да се запознае с взаимоучителната метода на преподаване, съдейства му в превода на Новия завет, разрешава въвеждането на български език в Габровското училище.

През 1905 г. Константин Нунков – деец на национално -освободителното движение в Македония. Работи като печатарски работник в Пловдив и София. Взема участие в четническата акция на ВМОК (1895 г.). Убеден анархист. През 1900 г. влиза с чета в Горноджумайско (днес Благоевградско); действа в Малкотърновско и Ахъчелебийско, където проучва условията за атентати. По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) прави безуспешни опити за атентати. Войвода е на чета в Кумановско (1904 г.), където воюва срещу сръбската въоръжена пропаганда. Загива в бой с турската войска. Автор е на брошурата "Взривните вещества и тяхното употребление" (1902 г.).

През 1941 г. Христо Паков – офицер, генерал – майор. Завършва Военното училище с първи випуск (1879 г.) и военна юридическа академия в Санкт Петербург, Русия (1890 г.). В Сръбско-българската война командва 4-та дружина от 6-ти пехотен Търновски полк и участва в овладяването на Драгоманския проход и височината Остра чука (10.11.). Участва в преврата на 9 август 1886 г. и по-късно е уволнен от армията. Емигрира в Русия и служи в руската армия. Връща се през 1898 г. и командва последователно 9-и пехотен Пловдивски полк и 19-и пехотен Шуменски полк. През Балканската война (1912-1913 г.) командва 2-а бригада от 6-а пехотна дивизия. През Първата световна война (1915-1918 г.) е командир на дивизия. Автор е на "Действията на 6-и пехотен Търновски полк през време на Сръбско-българската война" (сп. "Военен журнал" кн. 3, 1908 г.) и много военно-исторически изследвания.

През 1944 г. ген.-полк. Христо Михайлов, български военен деец и политик /1893-1944/. Eдин от ръководителите на партизанското движение.

Станимир · Февруари 8, 2009

На 9 февруари:

През 1895 г. се провежда се първо заседание на правописната комисия под председателството на просветния министър Константин Величков. Комисията изработва общонационален правопис през 1899 г.

През 1900 г. е дадена политическа амнистия за провинения при управлението на Народната партия.

През 1903 г. Народното събрание отпуска допълнителна помощ за бежанците и пострадалите от Илинденско-Преображенското въстание в размер на 300 хил. лв (след като на 22 ноември са отпуснати 500 000 лв).

През 1904 г. е открита е първата Популярна банка в България, създадена на кооперативни начала с подкрепата и на Софийската търговска камара.

През 1918 г. Централните сили, подписват сепаративни мирни договори с Финландия и Украйна и установяват дипломатически отношения с тях. До Първата световна война Германия и Австро-Унгария са определяни като Централни сили, а през самата война – Централните сили са държавите, воюващи срещу Съглашението: Германия, Австро-Унгария, България и Турция.

През 1934 г. е създадена Балканската Антанта (пакт с антибългарска насоченост). Балканската Антанта е споразумение между Гърция, Румъния, Турция и Югославия, сключено в Атина под влияние на Франция. Целите й са запазване на наложеното от победителите в Първата световна война териториално статукво на Балканския полуостров, неутрализиране на искането на България за ревизия на Ньойския мирен договор и противодействие на настъплението на Германия и Италия на Балканите. Участниците в Балканската антанта се задължават взаимно да защитават границите си и да съгласуват външната си политика. България и Албания не подписват Балканската антанта. Втората световна война слага край на съществуването й.

През 1996 г. Тодор Живков е оправдан от Общото събрание на наказателната колегия на Върховния съд, признат е и статутът му на бивш държавен глава.

През 1998 г. биатлонистката Екатерина Дафовска става първата българка олимпийска шампионка от зимни игри - в Нагано тя печели старта на 15 км. Четвърта, само на две десети от бронза, завършва Павлина Филипова.

Родени:

През 1839 г. - Илия Блъсков - български писател, преводач и учител.

Роден в Клисура. Един от първите белетристи в новобългарската литература, чията повест "Изгубена Станка" става широко популярна. Учителствал в Шумен, където остава и след Освобождението като инспектор, преподавател в учителския институт и в девическата гимназия. Автор на "Злочеста Кръстинка", "Пият баща, убиец на децата си", на побългарени преводи от сръбски, руски и други езици и на интересни мемоари, разказващи за бита и психологията на българите. Събира и публикува народни умотворения, редактира поредица с популярни книжки, издава и около 30 календара с актуални обществени проблеми. Умира на 13 август 1913 г.

През 1840 г. - Митрополит Симеон Варненско-Преславски (Одисей поп Николов).

Той завършва богословското училище на о-в Халки през 1863 г. и се замонашва в Света гора. Между 1864-1868 г. учителства в Цариград и Бургас. От 1870 г. е протосингел на видинския митрополит, а от 1872 г. е избран за варненско-преславски митрополит. Депутат е през 1879-1883 г. Многократно е наместник на екзарха и председател на Светия синод. Митрополит Симеон Варненско-Преславски е основен преводач на Библията на новобългарски език.

През 1887 г. — Николай Николаев - български политик.

Николай Николаев е роден в Шумен през 1887 г. Завършва Военното училище в София (1906 г.) и Военно-юридическа академия в Русия (1910 г.). Офицер от кавалерията, той участва в Балканските войни като командир на ескадрон, а в Първата световна война като военен следовател и съдия. През 1920 г. напуска армията с чин подполковник. Николаев завършва политически и стопански науки в Париж (1924 г.). След завръщането си се присъединява към Демократическия сговор и работи в министерството на външните работи. От 1925 до 1935 г. е преподавател по право във Военното училище и Военната академия. През 1935 г.става главен секретар на външното министерство и ръководи българската делегация на Международната конференция на Обществото на народите в Монтрьо (1936 г.). Той участва в 54-ото правителство на България като министър на просветата и на вътрешните работи (1936-1938 г.). През 1944 г. е посланик в Швеция, където остава след Деветосептемврийския преврат.

Починали:

През 1920 г. — Екатерина Ненчева - първата българска поетеса след Освобождението.

Родена в семейството на медицински фелдшер, участник в Априлското въстание (1876) и Руско-турската освободителна война (1877–1878), в освободителното движение в Македония, умрял при неизяснени обстоятелства в полицейския участък в Никопол през 1902. Съпругата му и трите ѝ деца остават без средства. На годишнина от смъртта на бащата се самоубива 15-годишния брат на Екатерина. Тези трагични събития слагат тежък отпечатък върху душевността на бъдещата поетеса.

Приживе бащата е местен от град на град и заедно с него семейството живее в Севлиево, Тутракан, Балчик, Плевен, Ловеч, Луковит, с. Батошево, Русе, Никопол. Екатерина Ненчева завършва IV клас на Американския девически колеж в Ловеч и гимназия в София, записва се студентка по славянска филология. Омъжва се 1909 за публициста-общественик Иван Харизанов и заедно с двете си деца ( Милчо и Иванка) следва съпруга си в градовете, където той е съдия и прокурор — Бяла, Търговище, Кюстендил, Нова Загора, Хасково, Пловдив, Враца. Учителства в Кюстендил, Нова Загора, Пазарджик, Търговище, Хасково, Рила. Във Враца се разболява, семейството се връща в Пловдив, където след година, изпълнена със страдания, Ненчева умира от туберкулоза. Пише стихове от 14-годишна възраст, увлича се от поезията на М. Ю. Лермонтов, Хайнрих Хайне и особено от Джордж Байрон. Като студентка публикува в списанията „Летописи“, „Демократически преглед“, „Общо дело“ и главно в сп. „Мисъл“ (с псевдоним Велерина). През 1909 издава първата си и единствена стихосбирка „Снежинки“. По време на тежкото си заболяване печата в списанията „Съвременна мисъл“ и „Листопад“. Някои от писаните тогава стихотворения са издадени посмъртно. Творчеството на Екатерина Ненчева е първата в българската литературна история поетична манифестация на интимния вътрешен свят на жената. Основни мотиви в поезията ѝ са любовта и смъртта. Повечето от стихотворенията са пропити с тъжни настроения, израз на трагичната съдба и изострената чувствителност на авторката. Псевдоними: Велерина, Велерина Харизанова.

През 1942 г. - Генерал- лейтенант Петър Груев – главен организатор на преврата срещу княз Александър I Батенберг от 9 август 1886 г.

Роден е в Акерман, Белгород-Днестровски район (Украйна). Първоначално учи в Южнославянския пансион на Т. Минков в гр. Николаев, след което постъпил във Военно училище в Санкт Петербург. Участва в Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., след което завършва артилерийска академия в Русия. Груев Постъпва на служба в българската армия и като офицер участвал в Сръбско-българската война 1885 г. Отличава се в сраженията при Сливница и Пирот. След войната е назначен за началник на Военното училище в София. Поради неуспеха на преврата срещу Александър I Батенберг е принуден да емигрира в Румъния, откъдето продължава борбата си срещу Регентството 1886-1887 г. и първия стамболовистки режим 1887-1894 г. По-късно постъпил на служба в руската армия, в която стигнал до генералски чин. След Октомврийската революция 1917 г. работи в различни учреждения и предприятия в гр. Тула.

Редактирано Февруари 8, 2009 от Ася_И

Ася_И · Февруари 9, 2009

На 10 Февруари:

През 1842 г. полицията в Браила разбира, че в дома на Георги Раковски има значително количество оръжие. Опитът Раковски да бъде арестуван, предизвиква престрелка, след която намиращите се при него заговорници се опитват да избягат. Властите успяват да арестуват 15 души.

След като научава за арестите, Раковски се предава на руския консул в Браила, който от своя страна го предава на румънските власти. На 14 юли е осъден на смърт, но понеже е гръцки поданик, трябвало да бъде изпратен през Цариград в Атина, за да бъде изпълнена присъдата. Но гръцкият посланик в Цариград Ал. Маврокордатос вместо за Атина тайно го изпраща във Франция - Марсилия. Тук Раковски престоява година и половина. След като, лишен от средства, разбира, че не може да замине да учи в Париж, се връща в Котел.

През 1867 г. Високата порта утвърждава Григорий VI за патриарх.

През 1878 г. император Александър II изпраща телеграма на главнокомандващия велик княз Николай Николаевич, с която заповядва руски войски да влязат в Цариград, в случай че английски войници бъдат стоварени в турската столица.

През 1879 г. е открито Учредителното събрание в Търново в състав от 229 депутати: 117 по право (представители на изборните административни и съдебни съвети), 88 избрани и 24 депутати - назначени от княз Дондуков. Задачата на събранието е изработване на конституция на Княжество България. За председател е избран митрополит Антим I Видински, а за подпредседатели - Петко Каравелов и Тодор Икономов. Представители от Македония, Одринска Тракия и Източна Румелия (45) участват в едномесечните частни заседания на депутатите по въпроса за националното обединение.

През 1883 г. влиза в сила първият Закон за печата, приет от Държавния съвет.

През 1885 г. е публикуван Закон за Пощенската спестовна каса. На 2 март 1951 г. пощенската спестовна каса се преобразува в централен влогонабирателен институт под името Държавна спестовна каса (ДСК).

През 1885 г. е създаден Македонски комитет в Пловдив с председател Захари Стоянов и секретар Иван Андонов. От април същата година комитетът е преименуван на Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). БТЦРК се ангажира с подготовката и реализирането на съединението на Източна Румелия с Княжество България. Българският народ не приема несправедливите решения на Берлинския конгрес 1878г. , по силата на които току-що освободената българска държава е разпокъсана на няколко части. От тях т. нар. Източна Румелия (Южна България), като автономна област, и Македония и Одринско са оставени отново в пределите на Османската империя. След неуспеха на Кресненско-Разложкото въстание 1878-1879 г. борбата против Берлинския договор 1878 г. продължава. В началото на 80-те г. на ХХ в. става очевидно, че по редица причини едновременното освобождаване на Македония и Одринско заедно с Източна Румелия е непосилна задача, поради което усилията на българския народ се насочват към осъществяване на идеята за присъединяване на Източна Румелия към Княжество България. До началото на 1885 г. борбата за постигане на тази цел се води неорганизирано и , поради което и резултатите са минимални. С цел оптимизиране на ефективността на действията е създаден БТЦРК. Уставът на организацията е изработен по образеца на устава на Българския революционен централен комитет (БРЦК) от началото на 70-те г. на ХIХ в. Програмата на БТЦРК предвижда постигане на задачата чрез "революция морална и с оръжие". През март е издадено "Възвание към българите от Източна Румелия", с което те се призовават към извоюване на своята свобода по революционен път. В края на същия месец започва да излиза и в. "Борба", редактиран от З. Стоянов. До юни 1885 БТЦРК се придържа стриктно към възприетата революционна тактика. В много градове и села на Източна Румелия се изграждат тайни революционни комитети и малки въоръжени чети. От този момент нататък настъпва пълен обрат в поведението на ръководителите на БТЦРК. Без формално да се отказват от дотогавашните си революционни действия, те се свързват с представители на Либералната партия в Източна Румелия, както и с правителството на Княжество България. В края на август 1885 г. е установен непосредствен контакт и с княз Александър I Батенберг. Ръководството на акцията по същество се поема от нови лица - политически и военни дейци, като д-р Г. Странски, Д. Ризов, К. Паница, Д. Николаев и др., които и придават военно-съзаклятнически характер. Предвижда се съединението на Източна Румелия с Княжество България да стане не чрез въстание, а чрез военен преврат, като за целта се използват Източнорумелийската милиция и сформираните вече в някои градове и села въоръжени чети. Според приетия на 23 август план акцията трябвало да се осъществи между 15 и 20 септември. Избухналите в някои селища на Областта вълнения в края на август и началото на септември заставят ръководителите на БТЦРК да насрочат нова дата - 5 срещу 6 септември 1885 г. След успешното и провеждане БТЦРК на практика престава да съществува, макар формално ликвидирането му да става чак в началото на 1886 г.

През 1892 г. е проведен процес срещу Екатерина Каравелова и съпруги на либерали каравелисти по обвинение в предателство, завършил с оправдателна присъда.

През 1918 г. в София е учреден Институт за защита на българските интереси начело с ген. Александър Протогеров.

През 1922 г. в периода 10 - 11 февруари в София е проведен учредителен конгрес на Горския кооперативен съюз, в който влизат 21 кооперации и 1 районен синдикат.Печатния му орган е в. "Горски кооператор" (от януари 1923 г.).

През 1939 г. българската секция на казионната румънска партия Фронт за национално възраждане подписва договор с румънското правителство за включване на българите във Фронта, за лоялност към Румъния и за спазване правата на българското население.

През 1947 г. в Париж е подписан мирният договор между България и държавите от Антихитлеристката коалиция. От българска страна под договора слагат подписите си Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов - подпредседатели на Министерския съвет. Според договора границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т. е. преди подписването на Тристранния пакт с държавите от хитлеристката ос. Освен това страната ни се задължава да изплати 70 млн. долара репарации, от които 45 млн. на Гърция и 25 млн. - на Югославия. Искането на България за Западна Тракия е отхвърлено, освен това тя се задължава да демилитаризира южната си граница. По настояване на западните велики сили в договора е поставен текст с невярно съдържание, а именно, че България е взела участие във войната против хитлеристка Германия едва след подписването на примирието от 28 октомври 1944 г., въпреки че тя се включва в нея още на 8 септември същата година. В сравнение с Ньойския мирен договор 1919 г. Парижкия мирен договор е сравнително по-лек. Най-важният фактор, допринесъл за това обстоятелство, е реалното участие на страната ни в окончателния разгром на хитлеристка Германия. Договорът влязъл в сила на 15 септември 1947 г.

През 1953 г. Народното събрание приема изменения в Наказателния закон, с които като "измяна на Родината", наказваща се със смърт, са квалифицирани нарушения като напускане на страната без разрешение на властите и отказ от завръщане след изтеклия разрешен срок за пребиваване зад граница. Много тежки наказания са предвидени и за роднините на "изменниците", които са знаели за подготвяното "престъпление", но не са съобщили на органите на властта. Тези текстове създават големи неприятности на България в отношенията й с другите държави. Те не съществуват в никое друго законодателство и на 10 ноември 1953 г. са отменени.

През 1976 г. в София се открива самостоятелна изложба на италианския художник Ренато Гутузо.

Пейзаж от Калабрия

Първото му голямо платно е "Разстрел сред полето" (1938 г.), посветено на смъртта на Лорка. През 1939 г. създава "Бягството от Етна" - "отправна точка на цялото реалистично направление в италианската живопис". По време на II световна война създава цикъла "Бог с нас" (1944-1945 г.). След войната развива социалната критика, въплътена в цикли с исторически и съвременни сюжети: "Просякът, ветеран от войните", "Завладяването на необработените земи", "Битката при адмиралтейския мост", "Въстанието в Алжир", "Убийството на Патрис Лумумба", "Дискусия" и др. Илюстрациите на поемата "Септември" на Г. Милев, направени от Гутузо, се смятат за най-сполучливите.

Родени:

През 1845 г. - Харалан Ангелов – български поет.

Занимава се с търговия, започва да се самообразова - изучава френски, руски, италиански език. Запознава се с много произведения от западноевропейска литература и руска класика. Работи като учител и читалищен деец. През 1870-1873 е в с. Жеравна, където основава читалище "Единство" и развива широка просветна и обществена дейност; пише първите си стихове, обнародвани в сп. "Читалище". След Освобождението заема административни длъжности в Шумен, Разград, Лом, Стара Загора и др. Нар. представител. През 1881 г. е редактор във в-к "Работник". Поезията му е свързана тематично и художествено с творчеството на първите бълг. поети. През 1934 г. излиза книгата "Стихотворения".

През 1861 г. - Тодор Кантарджиев – български офицер, генерал-лейтенант (15.08.1917 г.).

Кантарджиев завършва Военното училище в София (1884 г.) и Военна академия в Белгия (1893 г.). Служи в пехотата. В Сръбско-българската война (1885 г.) като командир на рота участва в боевете при Сливница и Пирот. След войната заема различни командни длъжности: командир на 16. пехотен Ловешки полк, началник-щаб на дивизия и преподавател във Военното училище. Произведен е в звание полковник на 2.08.1903 г. От 1904 г. командва 1. бригада от 9. пехотна дивизия, а от 1909 г. и 2. бригада от 2. пехотна дивизия. През Балканската война командва 1. бригада от 6. пехотна дивизия, с която се сражава при Люлебургаз и Чаталджа. В Междусъюзническата война (1913 г.) воюва срещу сърбите и гърците около Струмица, Пехчево и връх Руен. След войната е началник на 5. пехотна Дунавска дивизия (1913-1914 г.); повишен е в звание генерал-майор на 14.02.1914 г. В навечерието на Първата световна война се уволнява от армията, но по-късно е мобилизиран и е назначен за началник на тиловото управление на III армия (1915 г.). Началник е на Варненския укрепен пункт (1916 г.). По време на войната срещу Румъния по своя инициатива съставя от подчинените му части дясно крило на III армия, което отбранява Добрич. По-късно сформира Сборна дивизия, която воюва до устието на р. Дунав. След победата над Румъния като началник на Сборната дивизия воюва на македонския фронт (1917 г.). През октомври 1917 г. се уволнява от армията.

През 1891 г. - Димитър Осинин – български писател, поет.

Завършва Духовната семинария в София (1911 г.) и славянска филология в СУ (1926 г.). Взема участие в Септемврийския селски бунт (1923 г.), след разгрома му емигрира в Югославия и Австрия. Дълги години работи като учител в родния си край, във Варна и София. След 9.09.1944 г. е директор на културата при МНП. Член е на СБП. Автор на стихотворения, пътеписи и очерци. Събира, обработва и издава народни песни. Превежда от немски и руски език.

През 1934 г. - Татяна Лолова – българска актриса.

"Обожавам сочните роли. Цяла бака да имам от тях, пак няма да им се наситя.

Че на кого му омръзва да играе?"

Лолова завършва специалност "Актьорско майсторство" във ВИТИЗ (1955 г.), в класа на проф. Ст. Сърчаджиев. Работи в театъра в Русе (1955-1956 г.). Тя е един от основателите на Държавния сатиричен театър, където работи (1956-1978 г. и от 1989 г.). В театър "София" е в периода 1978-1989 г. Член е на СБФД (1987 г.). Получила е наградите: На САБ за ролята на Лиди Василевна в пиесата "Старомодна комедия" (1977 г.) и за Уини в "Щастливи дни" (1992 г.), "Аскеер" (1992 г.) за същата роля, III награда за актьорско майсторство на I национален преглед на камерните театрални постановки (Враца, 1977 г.), награда за женска роля (Ангелиня) в "Авантюра" на "Златната ракла" (1992 г.).

Професор Любомир Тенев: „…в нейната игра има нещо парадоксално. Колкото и кратко да е на сцената, тя ни „разказва” смешно-тъжната житейска повест на своята героиня. И същевременно играе остро, експресивно,

задъхано, фантазно, между битовото и „ирационалното”, между реалното и недействителното… Сега в хумора на Татяна Лолова има нещо от трагиката на Молиер, а в драматизма й – нещо от хумора на Молиер. Радвам се, че я има. Без нея сцената ни би твърде опустяла.”

Почетен ”Аскеер” за Татяна Лолова

През 1934 г. - Георги Узунски – български писател белетрист.

Завършва българска филология в СУ (1957 г.). Работи като коректор в различни градове на страната. Живее в Шумен, щатен сътрудник на местния в-к. Дебютира през 1954 г. с разкази във в-к “Вечерни новини”. Автор е на произведения за деца. Автор е на съчиненията: “Подземен град” (1957), “Подаръкът” (1962), “Ни горе връх, ни долу корен” (1988).

През 1938 г. - Димо Димов – български цигулар.

Той завършва БДК в София през 1961г. Възпитаник е на Б. Лечев. През 1956 г. основава квартет "Димов". Под негово ръководство квартетът се утвърждава като един от най-добрите камерни ансамбли в България. Завежда секция "Камерно изкуство" при Съюза на бълг. музикални дейци (1971 г.). Министър е на просветата и културата в правителството на Д. Попов.

Починали:

През 1915 г. - Георги Агура – български офицер, генерал-лейтенант (1913 г.).

Агура учи в Духовната академия в Измаил и в Яш. Завършва Военното училище в София (1879 г.) и Военно-юридическата академия в Санкт Петербург (1883 г.). Агура е първият български офицер с юридическо образование. Известно време е флигел-адютант на княз Александър I Батенберг. След Съединението (1885 г.) е началник на Военносъдебната част и главен военен прокурор. През Сръбско-българската война (1885 г.) е командир на Владайския отряд; при настъплението към Цариброд командва колона, която участва в освобождаването на града. След войната служи във Военносъдебното ведомство, участва в разработването на Военнонаказателния закон. Ръководи приемането на нов Дисциплинарен устав във войската. Преподава законоведение и етика във Военното училище (1886-1901 г.). Произведен в чин "генерал-майор" (15.11.1900 г.). По време на Балканската война (1912-1913 г.) е главен военен прокурор и началник на Военносъдебната част.

През 1922 г. - Христо Матов - деец на македоно-одринското революционно движение.

Роден е в Струга. Първоначално учи в родния си гр., а след това в Солун и в СУ "Св. Климент Охридски". През 1893 г. се завръща в Македония и става директор и учител в четирикласното училище в Сяр. В редовете на ВМОРО влиза през 1894 г. Премества се да учителства в Скопие, където основава и първия революционен комитет. Взема участие в работата на Солунския конгрес на ВМОРО (1896 г.), а две години по-късно е избран за член на ЦК на организацията. По време на разкритията след Солунската афера 1901 г. е арестуван и изпратен на заточение в Мала Азия. След освобождаването си през 1902 г. заминава за България и се установява в София. Там заедно с Хр. Татарчев е включен в състава на Задграничното представителство на ВМОРО. Излага своите възгледи за развитието на македоно-одринското революционно движение в редица брошури: "Основи на Вътрешната революционна организация", "За управлението на вътрешната революционна организация", "Въстанишки действия" и др. След Младотурската революция 1908 г. се връща в Солун и участва в основаването на Съюза на българските конституционни клубове. През Първата световна война 1914-1918 г. служи в Скопие. Заболява тежко и се самоубива.

Ася_И · Февруари 10, 2009

На 11 Февруари:

През 1210 г. се провежда Антибогомилски църковен събор в Търново. На него присъстват всички висши духовници и столични боляри. Ръководи го цар Борил, който води разпита на доведените богомили. Целта на събора е публичното разобличаване и общественото отрицание на идеите и на основните постулати на богомилското учение. Проклятията и суровите наказания на богомилските ръководители трябва да бъдат назидание за техните многочислени последователи. Богомилските ръководители Петър Кападокийски, Лука и Матей Родоболски са низвергнати от обществото, осъдени на тежки телесни наказания и заточени. Последователите им в страната са подложени на преследване. По нареждане на българския владетел решенията на събора са записани в т.нар. “Синодик на цар Борил”. Основата му е преводът на един византийски антиеретичен синодик от Х в., към който са прибавени решенията на антибогомилския събор в Търново. Документът съдържа разнообразна и конкретна информация както за богомилските вярвания и ритуали, така и за духовната атмосфера в българското средновековно общество. Направените по-късно добавки към него документират важни събития от българската история през ХІІІ и ХІV в. Последователно добавяните славословения за българските царе, царици и патриарси разкриват механизма за поддържане на историческата приемственост в българската вътрешна политика. Многократно преписван и разпространяван в България и в съседни страни, “Синодика на цар Борил” е един от най-интересните извори с разнообразна и точна информация за историята на Второто българско царство.

През 1515 г. в софийския храм “Св. Марина” е тържествено погребан св. Георги Нови Софийски, осъден на смърт и изгорен на клада по решение на мюсюлманския съд в града. Причината е отказът му да смени вярата си и да стане мюсюлманин. Животът и страданията му са познати от неговото житие, написано от софийския свещеник поп Пейо. Смъртта на златаря Георги е един от примерите на процеса на насилствено ислямизиране на християни, който се наблюдава в Османската империя от края на ХV в. В протоколната книга на софийския кадия няколко години по-късно е записан подобен случай с един млад евреин, който е обвинен, че е приема исляма, а след това се е отказва и без присъда е хвърлен от местните мюсюлмани в огнена клада.

През 1867 г. земетресение разтърсва югозападните български земи.

През 1872 г. Високата порта разрешава да се извърши избор на екзарх за българската църква. Българската екзархия е върховна национална организация (до 1953 г.) на Българската православна църква, учредена със султански ферман на 27 февруари 1870 г.. Извоювана в резултат на църковно-националната борба на българския народ. Екзархски устав е изработен от Църковно –народния събор в Цариград през 1871 г.. На 16 февруари 1872 г. за екзарх е избран Антим I, видински митрополит. Той е първият български екзарх. На 16 септември 1872 г. Българската църква е обявена от Вселенската патриархия за схизматична. Българската църква съдейства за обединението на българските земи. Воюва за културно единство и независимост на народа, противопоставя се на западно религиозна-политическа пропаганда. При обявяване на Руско-турската освободителна война Антим I е свален от османските власти заради симпатии към Русия. За екзарх е избран ловешкият митрополит Йосиф I. От 1915 г. Българската екзархия се управлява от Синод. През 1945 г. за екзарх е избран софийският митрополит Стефан I (до 1948 г.). От 10 май 1953 г. Българската екзархия преминава в патриаршия, за патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил. От 1971 г. патриарх е Максим.

През 1868 г. от Цариград Васил Левски започва Първата си обиколка в българските земи. Тя продължава до 24 февруари 1869, когато той се прехвърля във Влашко. Целта му е да събере пълна информация за реалното състояние на политическите настроения сред българското население.

През 1882 г. е прието устройството на ново Министерство на обществените сгради, земеделието и търговията, отговарящо на съответната дирекция в Източна Румелия.

През 1909 г. с изменение на Избирателния закон се въвежда пропорционалната система за общинските и окръжните избори, избирателни книжки, постоянно местожителство, периодично преглеждане на избирателните списъци от общините, нараства броят на изборните секции, въвеждат се партийни цветове: син за народняците, розов за прогресивнолибералите, виолетов (морав) за демократите, кремав за радикалдемократите, зелен за либералите, оранжев за земеделците, аленочервен за широките социалисти и виненочервен за тесните социалисти.

През 1910 г. се състои посещение на цар Фердинанд І и на министър-председателя Александър Малинов в Петербург. Неуспешни преговори за сключване на българо-руски съюз.

През 1911 г. със закон пропорционалната избирателна система се въвежда пробно за парламентарните избори в Пловдивски и Търновски окръг. Тя е избирателна система, при която мандатите в избирателния район се разпределят пропорционално на гласовете, подадени за отделните листи на политически партии, коалиции и движения.

През 1947 г. Великобритания уведомява Министерския съвет на България, че поради подписването на мирния договор е решила "да даде едно де юре признаване на българското правителство", но без това да означава, че смята "миналите начини на действие, прилагани от българското правителство за консолидиране на неговото положение, или че провеждането на последните избори са били в съгласие с духа и намеренията на Ялтенската декларация". Така са възстановени дипломатическите отношения между България и Великобритания.

През 1948 г. по предложение на Сталин е подписан протокол между България и СССР за съвместни консултации по всички международни въпроси, които са от интерес за двете страни. Българската външна политика е поставена в пълна зависимост от Москва.

От 8 до 11 февруари 8 - 11 февруари 1948 г. делегация начело с Георги Димитров е на неофициално посещение в Москва. Сталин остро критикува Георги Димитров за изказванията му, че се готви създаване на Балканска федерация, каквато не влиза в плановете на Москва. Сталин ясно показва, че България и Югославия трябва да съгласуват своите действия със СССР, на когото трябва да принадлежи контролът и последната дума при бъдещата федерация, в която според Сталин трябва да влязат България, Югославия и Албания.

През 1949 г. е публикуван еобвинителният акт срещу 15 евангелистки пастори в България, в който се излага тяхната "противодържавна" дейност - предаване на чуждото разузнаване на сведения от военен, стопански и политически характер и получаване на субсидии от американската и британската легация. Съдебният процес срещу тях продължава от 25 февруари до 8 март. Подробни указания за организацията на процеса са разработени от Политбюро на ЦК на БКП в края на януари същата година. От 15-те обвиняеми 4-ма получават доживотни присъди, 4-ма - по 15 г. строг тъмничен затвор, останалите - различни срокове затвор.

През 1952 г. в Съюза на българските писатели се провежда второто обсъждане на романа "Тютюн" на Димитър Димов. Критиците Пантелей Зарев и Емил Петров обвиняват автора в "надкласова" гледна точка, космополитизъм, "несчитане" със социалистическия реализъм. Обсъждането завършва с препоръки за основна преработка на романа в духа на отправените критики. На 16 март 1952 г. във вестник "Работническо дело"излиза редакционна статия под надслов "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици". С това заглавие се цели да се внуши, че статията изразява мнението на "Партията" и към Димитър Димов отново се отправят упреци, че положителните герои в романа са описани с по-малко внимание от отрицателните и се изисква борбите на работническата класа да се поставят в центъра на романа. Така Д. Димов е заставен да преработи романа си в духа на дадените от Вълко Червенков указания, което снижава литературните достойнства на творбата. Случаят "Тютюн" е ярък пример за грубата партийна намеса в сферата на културата. През 1946 г. е отпечатан първият откъс от романа "Тютюн" във "Литературен фронт", озаглавен "Тютюнев склад". През 1951 г. романът е завършен окончателно, предаден в издателство "Народна култура" След критиките на романа Димитър Димов го редактира като разширява описанието на работническия свят и въвежда нови герои.Работата по II редакция протича съвместно с ангажирания от изд. "Народна култура" литературен критик Я. Молхов - редактор и помощник на Димов през 1953 г.. През 1954 г. "Тютюн" се появява в новия си вид. През 1955 г. излиза III издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнителни поправки върху текста. През 1992 г. романът се появява отново в първоначалния си образ.

През 1958 г. е публикуван Закон за висшето образование.

През 1971 г. България подписва Договора за забрана на складирането на ядрено и други видове оръжия за масово унищожение на дъното на моретата и океаните и в техните недра.Този договор, е разработен в периода 1969-1970 г. от Комитета на ООН по разоръжаване.Той вляза в сила на 18 май 1972 г.. Забранява монтирането и разполагането извън пределите на 12-милната крайбрежна зона на оръжия за масово поразяване и на съоръжения и др. устройства, предназначени за такова оръжие.

През 1989 г. в Пловдив е създаден Независимият профсъюз "Подкрепа", оглавен от д-р Константин Тренчев. В тази дисидентска организация влизат несъгласни с официалната власт дейци от провинцията. На следващия ден, 12 февруари, създателите на "Подкрепа" внасят документи за регистрация в Пловдивския районен съд.

Родени:

През 1894 г. - Димитър Атанасов - агроном, фитопатолог вирусолог, основоположник на съвременната фитопатология в България, проф.

Завършва земеделското училище в Садово (1910 г.) и Земеделски колеж в Ийст Лансинг, САЩ (1917 г.). Специализира фитопатология в университета в Уискънсин, САЩ, при проф. Луиз Ралф Джонс (световноизвестен фитопатолог). Доктор е по философия на Уискънсинския университет, САЩ (1920 г.). Работи във Фитопатологичния институт във Вагенинген, Нидерландия (1921-1925 г.). Доцент е и пръв преподавател в Агрономическия факултет в София през 1925 г.. С лична кореспонденция привлича Рокфелеровата фондация в построяването на Агрономическия факултет (1926-1928 г.). От 1939 г. е професор и ръководител на катедра "Частно земеделие". Внедрява холандския сорт картофи "Бинте", създавайки поминък на населението в Самоковско. Основател и пръв директор е на Института за защита на растенията в София (1935-1941 г.). Като министър на земеделието и държавните имоти (1935-1936 г.) написва и прокарва през Народното Събрание първия "Закон за опазване на природата" (1936 г.). Разработва първия "Правилник за контрол на химическите средства за борба с болестите и неприятелите по растенията". Проучва вирусните болести по растенията. Член е на: Американското дружество на отличените изследователи "Сигма кси", Американското и Холандското фитопатологично дружество, Дружеството за растителна патология и ентомология - Париж, научен съвет на Международния институт по земеделие - Рим, Дружеството по приложна ботаника - Берлин - Даалем, Българско ботаническо и Българско земеделско дружества. Написва първите на Балканите учебници по фитопатология - обща и горска (преведени в Румъния и Югославия). Публикува повече от 100 научни труда.

През 1947 г. - Миряна Башева – българска поетеса, журналист.

Автор е на текстове за песни по музика на П. Чернев, М. Белчев, Ст. Димитров, А. Косев, Ю. Ступел и др. Творбите й са преведени на много европейски езици. Сценаристка на филма "Последни желания" (1983 г.). Автор е на съчиненията: "Тежък характер" (1976 г.), "Малка зимна музика" (1979 г.), "Сто години суета" (1992 г.), "Ние сме безнадежден случай" (1997 г.).

През 1953 г. - Стоян Денчев – български математик, политик.

Специализира мениджмънт в САЩ и Япония. Ректор е на Колежа по библиотечно дело (от 2002 г.). Главен секретар е на Министерски съвет на България в правителството на Любен Беров (1993-1994 г.). През 1994г. е посланик във Финландия. Депутат е в XXXVII и XXXVIII НС. През 1997-1998 г. е политически секретар на Народното Събрание. До 2002 г. е главен координатор на български бизнес клуб "Възраждане". Има над 200 публикации в областта на информационните технологии.

Починали:

През 1966 г. - Иван Попов – български драматичен артист, един от създателите на Народен театър в София.

Постъпва в Румелийския театър в Пловдив (1882-1885 г.), след Съединението е един от създателите на театър "Основа" в София (1888-1891 г.), който по-късно е преименуван "Сълза и смях" (1892-1907 г.), а след това на "Народен театър" (от 1907 г.). През 1901-1902 г. живее в Москва и Петербург, през 1911 г. - в Милано, Рим и Париж. В своята артистична дейност той създава около 300 образа, между които Граф де Ресор ("Отечество"), Македонски ("Хъшове"), Градоначалникът ("Ревизор"), Шейлок ("Венецианският търговец"), Генералът ("Лудетина"), Чорбаджи Петко ("Първите"). П. е и талантлив режисьор - "Хъшове" от Ив. Вазов, "Искам да живея" от Н. Г. Данчов и др. Автор е на "Из миналото на българския театър".

През 1993 г. - Десанка Максимович – сръбска писателка, поетеса.

Получава образование в Париж. Практикува учителската професия през целия си живот. Нейни трудове за първи път са преведени в България. През 1940 г. получава орден “Дамски кръст” от цар Борис III

заради дейността си за сближаване между двата народа. През 1963 г. получава орден “Св. св. Кирил и Методий”. Превежда стиховете на много български поети, съставя антологии на българска поезия и проза. Автор е на стихосбирките: “Стихотворения” (1924 г.), “Дъхът на земята” (1955 г.), “Искам помилване” (1964 г.), “Летопис за потомците на Перун” (1976 г.) и др. Пише романи (“Бунтовният клас”, 1960г. и др.), разкази, пътеписи.

През 1957 г. - Добрин Василев – български белетрист, драматург, преводач, театрален критик и историк.

Завършва право в Софийския университет. В Германия се занимава с история на изкуството. Драматург на Варненския театър (1935-1938 г.).

Редактирано Февруари 10, 2009 от Ася_И

Надеждна · Февруари 12, 2009

На 12 Февруари:

През 1872 г. Църковният събор в Цариград избира за екзарх Иларион Ловчански. Светското име на Иларион Ловчански е Иван Иванов. Той е роден в град Елена през 1800 г. или 1801 г. Учи в местния метох на Хилендарския манастир и в Капиновския манастир, където през 1819 г. се замонашва. От 1827 г. е дякон на търновския митрополит Иларион Критски, а по-късно става и негов протосингел. През 1871 г. председателства църковно-народния събор в Цариград, а на 12 февруари 1872 г. е избран за екзарх, но поради старост се отказва в полза на Антим І. До смъртта си остава в Кюстендилския митрополит. Той умира на 2 февруари 1884 г.

През 1875 г. в Цариград е отпечатан първият брой на научно-политическото списание "Ден", редактирано от Стефан Бобчев.

През 1876 г. от Букурещ Христо Ботев пише писмо до Тодор Пеев в Браила, в което изразява намерението си да се включи в предстоящото въстание: "Въпросите решени - отбелязва поетът, целта обозначена, времето и разстоянието определени, следователно тука се не иска молитва, а мотика."

През 1878 г. в хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) турският пълномощник за водене на мирните преговори с Русия Сафет паша пристига в Одрин.

През 1904 г. е проведен възстановителен Трети конгрес на Одринския революционен окръг във Варна. Избрано е ново Главно ръководно боево тяло: Лазар Маджаров, Стамат Икономов и Лазо Лазов.

През 1933 г. на Великия македонски събор в Г. Джумая ВМРО (михайловисти) и Македонският национален комитет се обявяват за независима Македония и декларират, че срещу Югославия трябва да се води въоръжена борба. Югославия протестира с нота. България отхвърля обвиненията, че подкрепя подобна политика, но започва да ограничава дейността на македонските дейци.

През 1945 г. Министерският съвет приема наредба-закон за правописна реформа на българския език.

През 1947 г. от 22 януари до 12 февруари се провежда съдебен процес срещу нелегалната военна организация "Неутрален офицер". Целта е да се свърже дейността на организацията с членове на БЗНС “Никола Петков”. Четирима офицери са осъдени на 15 години строг тъмничен затвор като организатори и ръководители на "тайна организация с фашистка идеология", поставила си за цел насилствено сваляне на властта. Още 19 души са осъдени на различни срокове затвор. На процеса не е съден главният подсъдим - о. з. ген. Иван Попов, обявен за ръководител на организацията, тъй като непосредствено преди процеса прави опит да се самоубие (или е направен опит да бъде убит). Делото срещу него е през май 1947 г. и завършва с присъда от 15 години затвор.

“Неутрален офицер" е конспиративна военна организация, създадена през октомври 1945 г. от група щабни офицери начело с ген. Ив. Попов, бивш помощник началник-щаб на българската армия. Поставя си за цел свалянето на отечественофронтовската власт и възстановяването на предишния режим в страната. Въпреки че влиза в контакт с лидерите на някои от опозиционните партии, организацията “Неутрален офицер" не успява да разгърне някаква по-широка дейност. Разкрита е от органите на реда през 1946 г. 27 от нейните участници са изправени пред съда и получават присъди с различен срок за излежаване в затвора.

През 1956 г. се провеждат избори за народни съвети и за народни съдии и съдебни заседатели. За кандидатите на ОФ са подадени 99,90 % от общия брой на гласовете.

През 1956 г. България и СССР подписват спогодба за оказване помощ на България за развитието на селското стопанство и в производството на минерални торове.

През 1957 г. в дните 11 и 12 февруари на Четвъртия конгрес на ОФ се набелязват мерки за издигане ролята на ОФ като масова опора на властта, след като на 17 януари същата година на пленум на ЦК на БКП е прието решение "За значението и задачите на Отечествения фронт в сегашната обстановка".

През 1962 г. в София се открива Обща изложба на провинциалните художници - 80 от седем окръжни града, сред които Светлин Русев, Георги Баев, Йоан Левиев, Димитър Киров.

През 1988 г. във в. "Народна култура" е публикувано писмо-призив на Съюза на българските художници в защита на Русе.

През 1990 г. излиза първи брой на органа на СДС в. "Демокрация" с главен редактор Йордан Василев. Преди това вестникът има 2 нулеви броя.

През 1997 г. президентът Петър Стоянов назначава служебно правителство, оглавено от кмета на София Стефан Софиянски, разпуска XXXVII НС и обявява предсрочни парламентарни избори за 19 април същата година.

Родени:

През 1868 г. - Димитър Добрев Добрев - български морски офицер, капитан първи ранг.

Постъпва във Военното училище в София и участва като юнкер в Сръбско-българската война (1885 г.) и детронирането на княз Александър I (1886 г.), за което е изключен от училището. По-късно правата му са възстановени и получава първо офицерско звание на 1 януари 1891 г. Специализира машинно-торпедно дело в Австрия (1896-1897 г.), завършва висш артилерийски курс в Кронщат, Русия (1903-1904 г.). Участва като доброволец в Руско-японската война (1904-1905 г.) и в боя при Цушима като втори артилерийски офицер на крайцера "Дмитрий Донски". Попада в японски плен, но е освободен. Завръща се в България (1906 г.), последователно е началник на Морското училище (1906-1908 г.), началник на подвижната отбрана, командир на крайцера "Надежда". Уволнен е от флота през 1911 г. През Балканската война (1912-1913 г.) е върнат на служба като началник на подвижната отбрана. Командва отряда миноносци, който на 7 ноември 1912 г. атакува успешно турски крайцер "Хамидие". Напуска флота и дълги години работи като адвокат във В. Търново.

Умира на 11 април 1944 г. във Велико Търново.

През 1902 г. - Светослав Константинов Минков - български писател белетрист.

Завършва гимназия в София (1921 г.) и учи във Военното училище във Вайскирхен (Австрия). Първата му публикация е “Биномът на Нютон” (1920 г.). Заедно с Хр. Смирненски издават “Календар Българан” (1922 г.). Следва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”, продължава учението си в Мюнхен в Търговско-стопанската академия (1922-1923 г.). В България посещава Свободния университет. Първите му книги са свързани с диаболизма. Работи като библиотекар. Делегат е на Международния конгрес на ПЕН-клубовете (1936 г.). През 1941 г. е свидетел по делото на Н. Й. Вапцаров. От 1942 г. до 1943 г. е служител в българската легация в Токио. След 9 септември 1944 г. работи като преводач и редактор. Сътрудничи на вестниците “Българан”, “Литературен глас”, “Мисъл”, “Литературни новини”, “Развигор”, “Съвременник”, “Кормило”, “ЛИК”, “Стрелец”, “Литературен фронт”, на сп. “Хиперион”, “Българска мисъл”, “Златорог”, “Септември.”, “Пламък” и др. Има големи заслуги като преводач и редактор. Негови книги, разкази, новели и фейлетони са публикувани на английски, немски, румънски, руски, френски, японски и други езици. Автор е на съчиненията: “Синята хризантема” (1922 г.), “Часовник” (1924 г.), “Къщата при последния фенер” (1931 г.), “Сърцето в картонената кутия” (1933 г.), “Автомати” (1935 г.), “Гост” (1938 г.), “Японската литература. Начало, развитие, представители” (1941 г.), “Маймунска младост” (1942 г.), “Другата Америка. Едно пътуване отвъд екватора” (1943 г.), “Дамата с рентгеновите очи” (1945 г.), “Лунатик. Хумористични разкази” (1945 г.), “Патент САС. Четири разказа” (1963 г.), “Паноптикум. Лайхенвалд. Разкази” (1966 г.), “Избрани разкази” (1967 г.), “Алхимия на любовта. Избрани разкази” (1972 г.), “Съчинения.”, в 2 т. (1972 г.), “Разкази, пътеписи” (1976 г.), “Съчинения”, в 2 т. (1980 г.), “Игра на сенките. Българска диаболична фантастика” (1983 г.).

Умира на 22 ноември 1966 г. в София.

През 1905 г. - Мистър Сенко (псевд. на Евстати Христов Карайончев) - български илюзионист.

Като дете работи в цирк “България” на Н. Цанков. През 1923 г. асистира на гостуващия в България френски илюзионист Делоне. Изучава илюзионно изкуство при френския илюзионист Р. Худини. Участва в програмите на някои български циркове. От края на 20-те години представя самостоятелни спектакли. Член е на Международната асоциация на илюзионистите, носител е на редица награди от международни конгреси на илюзионистите. През 1939 г. печели втора награда на фестивал в Лайпциг с номера “изчезване на глава”. Той е почетен член на Френската академия. на илюзионистите, Париж от 1961 г.. Получава орден “Роберт Худен”; медал “Почетен президент на Българския магически клуб”.

През 1930 г. - Русин Цветков Русинов- български езиковед, историк на български език.

Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” през 1952 г. Преподавател е по български език в Учителския институт в Шумен от 1960 до 1964 г. През 1964 г. е асистент по съвременен български език във ВТУ. През 1971 г. става доцент, а от 1982 г. е професор. Работи в областта на историята на новобългарския книжовен език, синтаксиса на съвременния български език, лексикологията, фонетиката, морфологията, стилистиката, езиковата култура, езиковото обучение, историята на българското езикознание. Той е автор на трудовете :" Учебник по лексикология на български език" (1979 г., в съавторство), "Речниковото богатство на българския език." (1981 г.) и др.

През 1932 г. - Иван Абаджиев - български треньор по вдигане на тежести.

От 1969 г. до 1989 г. води национален отбор, с който има 7 олимпийски, 57 световни и 63 европейски титли. След това работи с националния отбор на Турция, а от края на 1997 г. отново с българския национален отбор като печели нови 5 световни и 8 европейски титли. Иван Абаджиев е единственият треньор в света със 140 титли от големи шампионати. Известен е с прозвището "Старшията".

Починали:

През 1927 г. - Атанас Трифонов Илиев - български фолклорист.

Роден е на 2 февруари 1852 г. в Стара Загора. Учи в родния си град, в епархийското училище в Пловдив (1868-1869 г.) и в класическата гимназия в Табор (Чехия) до 1871 г. Следва славянска филология в Прага и Белград (до 1874 г.). Работи като главен учител в Стара Загора. Задържан е по време на Старозагорското въстание през 1875 г. Участник е в Съединението на Княжество България и Южна Румелия. Учителства в София и работи в редактор на "Сборник за народни умотворения". Директор е на Старозагорската девическа гимназия (1892-1900 г., 1903-1906 г.), редактор е на литературното списание "Надежда" (1900 г.). Началник е на училищния отдел на Българската екзархия в Цариград. Член е на БКД (дн. БАН) от 1900 г. Автор е на многобройни изследвания върху българския фолклор, съставител на учебници, приносни изследвания в областта на езикознанието и нумизматиката, преводи и др. Автор е на трудовете "Отбор от животописи на велики мъже" (в 2 тома), "Телесно и душевно възпитание" , "Турски изговор на български местни имена" , "Спомени" .

През 1920 г. - Игнатий Рилски (светско име И. Цветанов) - йеродякон, църковен деятел и публицист.

Роден е в Костенец през 1842 г., завършва Духовна семинария в Москва, след което е учител в Рилския манастир. От 1875 г. се премества в София и постъпва на работа в Софийската митрополия. Участва в образуването на Свещеническия съюз. Занимава се с публицистична дейност и издава в. "Селянин" (1879–1916 г., 1924 г.) и сп. "Български църковен преглед" (1895–1899 г.). Издига идеята за реформи в църквата и защитава правата на енорийските свещеници.

През 1944 г. - Янко Янев - български поет, философ, есеист.

През 1919 г. заминава за Германия, за да следва драматургия, но се ориентира към философията и историята. Учи в Лайпциг, Фрайбург и Хайделберг. Защитава дисертация на тема “Живот и свръхчовек”. Работи в библиотеката на Софийски университет от 1923 г. Чете лекции по история на българска култура в Берлинския университет (от 1934 г.). Убит е по време на бомбардировките над Дрезден през Втората световна война. Неговите философски възгледи се формират под въздействието на Хегел. Привърженик е на индивидуализма в българска литература (пише и издава статии и монографии за Д. Кьорчев, публикува статии за д-р Кр. Кръстев и П. К. Яворов); проповядва ницшеанството, заради което в пролетарско-комунистически среди е третиран като профашистки автор. Интерпретатор е на немския класицизъм и романтизъм (публикации за Г. Е. Лесинг, Р. М. Рилке, Х. фон Клайст в сп. “Българска мисъл” и “Златорог”). Сътрудничи със статии по културни и философски проблеми на в-к “Стрелец”, “Съвременник”, на сп. “Златорог”, “Българска мисъл”, “Листопад”, “Училищен преглед”, “Хиперион”, “Българска реч”, “Съдба”. Пише стихове, които публикува под псевдонима Беляков. Негови съчинения са “Грях и скръб” (1918 г., стихове), “На север” (1918 г., стихове), “Копнения” (1919 г., стихове), “Антихрист” (1926 г.) и др.

През 1947 г. - Моско Москов (М. М. Груев) - български културен деятел, учител и преводач.

Завършва Богословското училище в Лясковския манастир (1882 г.) и Духовната семинария в Одеса (1885 г.). Следва литература в Женева (1886-1890 г.). Работи като учител, директор на гимназия, директор на Народна библиотека в Търново. Основава туристическо дружество в града, възобновява дейността на Археологическото дружество и музея. Сътрудничи на периодичния печат. Автор е на повести, разкази, исторически драми и записки, поеми и стихотворения за деца. Издава “История на българската литература” (1895 г.), “История на новата руска литература” (1895 г.), “Джебен речник на чуждите думи в нашия език” (1896 г.), “Френско-български речник” и “Българо-френски речник” (1901 г.) и др. Преводач от руски и френски език.

През 1959 г. - Александър Теодоров-Балан - езиковед, литературен историк и библиограф, академик.

Той е роден в с. Ку-Бей, Бесарабия, Украйна. Завършва славянска филология с докторат в Прага. През 1884 г. се установява в София и четири години работи в Министерството на народното просвещение. След това става преподавател по славянска етнография, диалектология и история на българския език във Висшето педагогическо училище (дн. СУ "Св. Климент Охридски"). От 1893 г. е професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература и катедрата по българска литература. Няколко пъти е ректор на СУ "Св. Климент Охридски" (1889 г., 1896–1897 г., 1902–1903 г.) и декан на Историко-филологическия факултет (1899–1900 г., 1904–1905 г.). В края на ХIХ в. и началото на ХХ в. Теодоров-Балан е главен деловодител и деловодител на Българското книжовно дружество (дн. БАН). От 1907 г. до 1910 г. е главен секретар на Българската екзархия. Той е един от създателите на българското туристическо движение, дългогодишен председател на Българското туристическо дружество и редактор на сп. "Български турист". Основно място в научните му занимания заемат изследванията, посветени на граматическия строеж на българския език, особеностите на българската звукова система, борбата с чуждиците, обогатяването на езика с народни думи и др. На тази проблематика са посветени трудовете му: "Българска граматика", "Нова българска граматика за всякого", "Борба за съвременен правопис (1921–1923)" и др. Публикува изследвания и в областта на литературната история – "Паисий Хилендарски. История славянобългарская 1762", "Софроний Врачански", "Кирил и Методий" и др.

През 1960 г. - Недялко Атанасов (Недялко Атанасов Мочуров) - български политик, член на БЗНС.

Министър е на железниците в правителството на А. Стамболийски (1919-1921 г.); председател на ХIХ Обикновеното НС (1921-1923 г.). След Деветоюнския преврат е затворен; по-късно емигрира в Югославия (до 1933 г.). Член е на Отечествения фронт (от 1943 г.). След Деветосептемврийския преврат (1944 г.) е член на опозиционния БЗНС, депутат в VI Велико НС. Преследван е от комунистическия режим и затварян в концлагер.

Недялко Атанасов е роден на 8 юли 1881 г.

През 1994 г. - Асен Борисов Дацев - български физик.

Завършва физика в Софийски университет през 1933 г. Година по-късно специализира в Париж. През 1938 г. защитава докторска дисертация в Сорбоната на тема "Потенциални бариери и решения на уравнението на Шрьодингер". Съветник е в посолството на България в Москва в периода 1946 г.-1947 г. От 1950 г. е професор, а от 1950 г. до 1955 г. е декан на Физико-математическия факултет, след което става ръководител на Катедрата по теоретична физика в Софийския университет; академик (1961 г.), член-кореспондент на БАН от 1952 г. Ръководи секция "Квантова механика и твърдо тяло" в Института по физика на твърдото тяло при БАН (1962-1977 г.).От 1962 г. до 1968 г. работи като секретар на Отделението за математически и физически науки при БАН. Изследванията му са в областта на теоретичната физика - предимно по класическа топлопроводимост; разработва метод за решаване на задачата за топлопроводимост в нееднородни твърди тела при 1, 2 и 3 измерение, както и метод за решаване на проблема на Стефан за температурно разпространение в 2 среди, представляващи твърда и течна фаза на едно тяло. Прави опит да преустрои квантовата механика на нова физическа база и обобщава уравнението на Шрьодингер. Основни монографии (на френски език): "Върху проблема за разпространение на топлината в твърди тела" (1963 г.), "Квантова механика и физическа реалност" (1969 г.), "Върху линейния проблем на Стефан" (1970 г.).

Станимир · Февруари 12, 2009

На 13 Февруари:

През 1878 г. е поставено начало на преговорите за сключване на мирен договор между Русия и Турция. На 19 февруари (3 март) 1878г. е подписан Санстефанският мирен договор, чрез който се признава освобождаването на всички български земи. На Берлинския конгрес е заменен с Берлинския договор.

През 1925 г. комунистическа терористична група убива народния представител доц. Никола Милев, директор на в. "Слово". В отговор на 17 февруари агенти на Обществената безопасност убиват народния представител комунист Димитър Страшимиров, а на 6 март - депутата комунист Харалампи Стоянов.

През 1926 г. е приета условна амнистия, засягаща и осъдени по Закона за защита на държавата. Освободени са около 7000 затворници.

През 1939 г. в периода 13 - 14 февруари е проведена първата конференция на българските православни църкви в Северна Америка.

През 1954 г. с постановление на Министерския съвет и ЦК на БКП бившите царски дворци "Врана", "Бистрица", "Ситняково", "Саръгьол", "Кричим", "Евксиноград", "Баня" - Карловско се предават за ползване от обществени и държавни организации.

През 1957 г. е създаден Общонароден комитет за българо-съветска дружба. Негов председател става Цола Драгойчева.Тя е деятелка на БКП. Участва в Септемврийските бунтове 1923 г.. През 1925 г. е осъдена на смърт; амнистирана (1926 г. и 1932 г.). От 1937 г. е членка на ЦК, от 1940 г. - на Политбюро на ЦК на БКП. Главна секретарка на Националния комитет на ОФ (1944-48 г.); членка на Изпълнителния комитет на Международната федерация на демократичните жени (от 1945 г.). През 1966-84 г. е членка на Политбюро на ЦК на БКП. В периода 1945-1990 г. е народна представителка . Авторка на мемоари.

Родени:

През 1864 г. - Стоян Иванов Брънчев - български лесовъд, член на БКД (1900 г.).

Един от организаторите на горското дело в България. Редактира списание "Лесовъдна сбирка" (1899-1913 г.). Пише редица книжовни трудове, между които: "Изкуствено и естествено развъждане на горите" (1894 г.), "Лесоустройство" (1896 г.), "Горите и горското стопанство в България" (1918 г.).

През 1865 г. - Тодор Генчов Влайков - български писател и общественик.

Роден в Пирдоп. Завършва гимназия в София през 1885 г., след което следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет (1885-1888 г.) Съставя читанки за I, II, III и IV отделение, които са преиздавани многократно. Един от основателите и председателите (1898 г.) на Българския учителски съюз. През 1900 г. става редовен член на БАН. През същата година се включва към Демократическата партия. През 1905 г. заедно с Н. Цанов създава Радикалдемократическа партия. Той е главен редактор на нейния орган сп. "Демократически преглед" (1902-1928 г.). Депутат в ХI и ХVIII НС (1901, 1919-1920). През 1931 г. се оттегля от политическия живот. В разказите и повестите си стига до битовизъм и описателност. Негови съчинения са "Леля Гена" (1890 г.), "Разкази и повести" (1897 г.), "Дядовата Славчова унука" (2 изд. 1928 г.), "Преживяното" (1934 г., 1939 г., 1942 г.) и др.

През 1932 г. - Марко Ганчев Маринов – български писател.

Завършва българска филология в Софийския университет. Работи във вестник "Народна култура", "Стършел". След 10 ноември 1989 г. е главен редактор, председател на редакторско-фирмения съвет на вестник "Литературен форум". Той е член на Съюза на българските писатели. През 2002 г. му е връчен орден "Стара планина". Той е автор на съчиненията "Семената зреят" (1957 г.), "Марсиански възторзи" (1960 г.), "Второ пришествие" (1964 г.), "Правото да бъдеш буден" (1966 г.), "Оправяне на света" (1967 г.), "Бягащо дърво" (1969 г.) и др.

През 1940 г. - Климентина Илиева Иванова - български научен работник, изследовател на старобългарска литература.

През 1962 г. завършва българска филология в Софийския университет. От 1980 е н.с. в Института за литература при БАН. Защитава дисертация на тема "Агиографската продукция на Търновската книжовна школа" - к.ф.н. от 1980. Преподава старобългарска литература в Софийския университет, чете лекции в Свободния университет в София (1990-1991 г.). Интересите й са в областта на структурно-типологическите особености на агиографските жанрове в старобългарска литература, археографското и палеографското описание на ръкописи и др. Автор е на съчиненията "Български, сръбски и молдовлахийски кирилски ръкописи в сбирката на М. П. Погодин" (1981 г.), "В началото бе книгата" (1983 г.), "Патриарх Евтимий" (1986 г.).

Починали:

През 1894 г. - Николай Христакиев Павлович - български живописец и литограф.

Учи живопис във Виена и Мюнхен. Той е първият български художник, който се посвещава на историческа живопис. Литографира исторически композиции: "Аспарух", "Крум", "Райна Княгиня" и др. Създава картините: "Покръстването на Преславския двор", "Райна в пещерата", "Цар Борис потушава бунта" и др. Рисува портрети на д-р П. Берон, д-р Д. Павлович, автопортрети и др. Автор е на съчиненията "Заведение за живопис, как да се устрои в България и позив за поддържането му" (1867 г.), "Архив на Н. Павлович. 1852-1894” (1980 г.).

През 1942 г. - Христо Николов Луков - български офицер, генерал-лейтенант (1938 г.).

Роден е в град Варна през 1887 г. През 1907 г. завършва Военното училище. Участва в Балканската война. Създател и началник на Артилерийската стрелкова школа в периода 1924-1928 г. и на учебното отделение в Артилерийската инспекция към Министерството на войната от 1928 г. до 1934 г. Един от организаторите на Военния съюз и преврата на 19 май 1934 г. През 1934-1935 г. е командир на III и II дивизия. От 1935 г. до 1938 г. заема поста Министър на войната. Уволнен от армията през 1938 г. Убит от комунистическа терористична група в София.

През 1990 г. - Васил Стоилов - български живописец.

Завършва живопис в Държавната художествена Академия в София (1927 г.) при Ц. Тодоров. Специализира в Париж (1929-1932 г.), участва в Есенния салон (1929 г.) и в Салона на френските художници (1930 г., 1932 г., 1935 г.), получава почетно отличие за картината “Човекът със стомната” (1932 г.). През 1931 г. урежда самостоятелна изложба в Париж. Професор (1960 г.) във ВИАС. Рисува портрети, фигурални композиции, пейзажи, битови сцени: “Тодора” (1928 г.); “Баба с шал” (1928 г.); “Българска мадона” (1940 г.); “Копачки” (1942 г.); “Селянка” (1953 г.); “Момиче със синя забрадка” (1945 г.); “Зима в Кричим”, “Пейзаж” (1933 г.) и др. Орден “НРБ”, II ст. (1974 г.), орден “Г. Димитров” (1984 г.).

През 2002 г. - Огнян Наков Дойнов - български политик, дипломат, министър.

Роден е на 15 октомври 1935 г. Завършва ВМЕИ, специалност "Топлотехника". От 1959 г. работи в Министерството на транспорта , като старши инженер в отдел "Благоустройство"; директор на кантора във ВТО и заместник – търговски представител в Япония. От 1970 г. до 1973 г. е съветник в правителството и Държавния съвет. Година по-късно става завеждащ-отдел "Промишленост и транспорт" на ЦК на БКП и заместник-председател на МС. От 1976 г. е член на ЦК на БКП и секретар на ЦК. Председател е на Стопанския съвет към МС. Член е на Политбюрото, но през 1988 г. е изваден от състава му. Заминава като посланик в скандинавските страни. След 1990 г. работи при Р. Максуел; съветник на руския концерн "Нордекс".

Ани · Февруари 14, 2009

На 14 февруари

Днес се празнува:

Трифон Зарезан - Ден на лозаря.

Посветен е на труда и любовта на българите към лозата, гроздето и виното. За първи път започва да се чества официално през 1962 г. на деня на Свети мъченик Трифон. С ПМС 20/1962 г. е обявен за професионален празник на лозаря. С ъвеждането през 1968 г. на Григорианския календар от Българската православна църква църковният празник се отбелязва на 1 февруари, а Денят на лозаря - на 14 февруари.

Според българския обичай в празничния ден селските стопани излизат на полето и зарязват няколко пръчки, поливат корените на лозата с вино. Кулминацията на празника е избирането на "цар на лозята" - обикновено някой добър стопанин, който се смята за късметлия, за да може по време на неговото "царуване" да се роди обилен плод.

Свети Валентин - известен е като католическия празник Ден на влюбените.

Празнуването му датира още от римско време и е свързано с езически обичаи в чест на боговете Пан и Юнона. Чества се в деня на християнския мъченик св. Валентин, обезглавен на 14 февруари 269 г.

1921 г. В София е учреден Съюза на артистите в България.

Родени:

1909 г. акад. Ташо Ташев, български гастроентеролог. Починал през 1970 г.

1910 г. Тинка Краева е българска оперетна актриса. Заедно с Мими Балканска и Коста Райнов е част от златното поколение на българския музикален театър. От 1929 -а е на сцените на Кооперативния театър, театър "Одеон", Художествения оперетен театър, Народната оперета и Държавния музикален театър "Стефан Македонски", на които изпълнява над 200 характерни роли - Пипси ("Ева" от Ф. Лехар), Гана ("Айка" от П. Хаджиев), Аделаида ("Птицепродавецът" на Целер) и др.

Починали:

868 г. Св. Константин - Кирил Философ, книжовник, основоположник на славянската писменост и книжнина, апостол и първоучител, организатор на славянска просвета и църква.

Константин (монашеско име Кирил, което приема малко преди смъртта си) получава образованието си в Магнаурската школа в Цариград, където преподават най-известните византийски учени (там е наречен Философ). Неговата голяма култура и ерудиция, дарбата му да води спорове по различни теософски въпроси са причината да му бъдат възложени важни политически мисии. През 851 г. е изпратен при сарацините в Арабия, където води диспути с представителите на исляма, в които се откроява с полемична и ораторска дарба.

През 858-859 г. византийският император изпраща братята Кирил и Методий при хазарите с политическа мисия. В Херсон Константин има възможност да общува с руски славяни и да учи техния език. През 861 г. заедно с брат си Методий се завръщат в Цариград, но скоро са изпратени и при западните славяни с Моравската мисия (863 г.). Владеещи добре езика на южните (българските) славяни, Константин-Кирил и Методий отиват във Великоморавия по молба на княз Ростислав, за да изградят там славянска църква със славянско богослужение на понятен за народа език. Чрез тази мисия се цели да се ограничи немското политическо, културно и църковно влияние. За тази цел Константин-Кирил създава нова азбука, т. нар. глаголица, като се съобразява с нуждите на славяните да ползват познатите им и разпространени латински и гръцки азбуки. За основа взема гръцкото писмо и създава специални знаци, които отговарят на специфичните звукове в славянския език. След това двамата братя превеждат на т. нар. старобългарски език най-необходимите за богослужението книги.

В Моравия Константин Кирил-философ и Методий развиват усилена просветна дейност, но срещат и силния отпор на немското духовенство. В Моравия при изключително трудни условия братята работят около 3 год., след което решават да заминат за Рим. По пътя правят престой в славянското княжество Панония, където по това време управлява Коцел, а във Венеция вземат участие в църковен събор. На събора Константин защитава делото си пред триезичниците, като с ораторска дарба обосновава правото на славяните да имат писменост на родния си език.

В Рим братята пристигат през 867 г. и поставят изключително важни за българската история искания пред папа Адриан II. Сред тях най-важното е да се разреши богослужението на славянски език и съответно техни ученици да бъдат ръкоположени за свещеници. Умела дипломацията е и искането един от братята да бъде издигнат за епископ и той да управляват Моравската и Панонската църква без външна намеса - директно подчинен на папата.

По стратегически съображения (да не попаднат западните славяни под влиянието на Византия) Адриан II удовлетворява исканията; в римската църква “Св. Петър” е отслужена литургия на славянски език. По това време (началото на 869 г.) Константин се разболява и малко преди смъртта си приема монашеското име Кирил. Неговото дело продължава Методий. Тържествено е погребан в римската църква “Сан Клементе”.

В България денят на Кирил и Методий се почита като национален празник на 24 май.

1916 г. Петко Ю. Тодоров писател,

известен най-вече като автор на идилии и драми. Пише още и поезия. Автор е на драмите Зидари (1902, Първите (1907) и Змейова сватба (1910).

1944 г. Гено Киров (Гено Киров Генов), български актьор. Роден през 1866. Един от основоположниците на рецитаторското изкуство в България.

Ани · Февруари 15, 2009

На 15 Февруари:

През 1870 г. в Болград започва да излиза в. "Пътник", общообразователен и литературен вестник, редактиран от Божидар Запрянов.

През 1878 г. Княз Александър Горчаков изпраща телеграма до ген. Николай Игнатиев, в която настоява да се ускори подписването на мирния договор.

През 1918 г. е учреден медал "Червен кръст" в две степени - сребърен и бронзов (златният медал от 1939 година).

През 1946 г. за първи път е издаден вестник "Стършел", седмичник за хумор и сатира.

През 1982 г. в София се открива юбилейна ретроспективна изложба "100 години Владимир Димитров-Майстора".

През 2000 г. България започва преговори по присъединяването си към Европейския съюз. Първите теми са: култура, наука и образование, условия за развитие на малкия и средния бизнес, външнотърговски отношения, национална сигурност.

Родени:

През 1839 г - Райко (Ксенофонт) Иванов Жинзифов - книжовен и просветен деец от епохата на Българското възраждане.

Роден във Велес. Първоначално Райко Жинзифов учи във Велес. Известно време е помощник на Димитър Миладинов в българското училище в Прилеп. Продължава образованието си в Одеса. През 1863 година завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет. Участва в Славянския конгрес в Москва през 1867 година. Член е на Българското книжовно дружество, преподавател в Императорския лицей в Москва през 1873 година. Сътрудничи на различни български и руски периодични издания, пише стихове и разкази, съставя "Пътеводител" на Македония и руско-български речник. Умира на 15 февруари 1877 в Москва.

През 1879 г. - Павел Димитров Делирадев - български историк, географ, общественик.

Роден вПанагюрище. В София следва политическа икономия, философия, конституционно право и география. През 1903 година основава Общ синдикален съюз на работниците. Участва в македонското освободително движение (лявото крило на ВМОРО). Работи като редактор в различни леви издания, публикува статии за руската революция. Творчеството му е с обем 15 книги върху обществени и социално - политически въпроси. Работи върху проблеми на българската история и география.

През 1894 г. - генерал-майор Тодор Кръстев, командир на 28-а пехотна дивизия.

Тодор Кръстев е политически и държавен деец, един от видните функционери на Демократическата партия. Министър на правосъдието (16 януари 1908 г.– 5 септември 1910 г.) и на Търговията и земеделието (5 септ. 1910 г. –16 март 1911 г. .

През 1923 г. - Евгени Константинов - български писател и сценарист.

През 1948 година завършва стоматология в София. От 1963 г. е отговорен редактор и зам.-главен редактор във филмова редакция на Българска телевизия.

Издава исторически романи: “Тлееща жарава” (1957 г.), “Дрезгавини” (1960 г.), “Ивайло” (в съавт. с Д. Ангелов), “Покръстването” (1965), “Сватбите на Иван Асен” (1974 г. ); повести и разкази: “Случки край Маториевите гори” (1958 г.), “Гнездата на звездите или притча за сто и един гола, за двама академици, за някаква любовница на шантажист и за сто и петдесет хиляди, които облякоха еднакви дрехи. Сценарист е на игралните филми: “Ивайло. Последният войвода”, “Сватбите на Иван Асен”; на тв филми - “С пагоните на дявола” (в съавторство с К. Кюлюмов), “На всеки километър” (в съавторство с К. Кюлюмов, П. Вежинов, Св. Бъчварова, Г. Марков), “Синята лампа” (в съавторство с Ив. Славков, Б. Герасимов, М. Семов).

Починали:

През 1923 г. Константин Анастасов Йованович - виенски архитект, българин по произход.

Той е роден на 13 януари 1849 г. във Виена. Син е на графика Ан. Йованович. Константин Анастасов Йованович завършва архитектура в Цюрих през 1870 г. Живее и работи във Виена и Белград. В България идва през 1880 година. Проектира сградите на Народното събрание през 1884 г., между 1880 г. –1884г. работи върху проект на гимназията в Лом и през 1884 г. на I мъжка гимназия в София. Автор на изследване за строежа на църквата "Св. Петър" в Рим, публикувано във Виена.

През 1934г. - Иван Стоянов Андрейчин - - български общественик, поет, литературен критик, преводач, публицист.

Иван Андрейчин е роден на 1 май 1872 г. в Габрово. През 1898 г. завършва литература във Франция. До пенсионирането си през 1927 г. работи като учител в София. Той е един от учредителите и пръв председател на Съюза на българските писатели през 1913 г. В периода 1915 г.-1919 г. живее в Швейцария. Иван Стоянов Андрейчин е теоретик на българския модернизъм и един от първите му представители в поезията. Създава и теоретичен орган на модернизма - сп. "Нов път" през 1907 г. Първите му оригинални творби са със социална тематика - песни, стихотворения, разкази и импресии, събрани в книгата "Навеени мисли", "Първа стъпка", "Любов и мъка". Творчеството му е много голямо и разнообразно по обем - стихове, преводи на стихове и проза от руски и френски автори, оригинални и побългарени разкази, драматични творби, театрални критики, студии върху литературни и езиковедски проблеми, статии за любовта и жената и изключително много рецензии. Сътрудничи на сп. "Дело", "Ден", "Мисъл", "Ново време", "Нов живот", "Художник", "Съвременна мисъл", "Съвременник", "Начало" и др. След Първата световна война взема участие в Международното обединение на писателите "Кларте", основано от А. Барбюс. Съставя различни антологии, особено популярни от които са "Вечеринки и утра" (т. I - IV, 1903 г. –1911г. ; т. I - II, 1930 г. –1931 г.). Издава литературни сборници от преводни разкази, драми, поеми, стихотворения. Превежда произведения на А. С. Пушкин, Н. В. Гогол, М. Метерлинк, Ч. Дикенз и др.

През 1967 г. - Симеон Трайчев Радев - български писател и общественик.

Роден е на 19 януари 1879 г. в Ресен. Учи в Ресен, Охрид, Битоля. Завършва Галатасарайския лицей в Цариград през 1898 г., където учи френски език и класическата френска литература. Завършва право в Женева през 1902 г. Член е на ВМОРО от 1895 г. Прякото му участие в македонското движение се прекратява след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Участва в Балканската и в Междусъюзническата война. През 1913 г. е член на българската делегация за сключване на мир в Букурещ. Член е на Народнолибералната партия до 1913 г. Първите му авторски опити отразяват борбите на родния му край за освобождение. Като студент сътрудничи на швейцарския печат със статии за положението на населението в Македония. В Женева издава двуседмичен лист на македонските революционери на френски език- "L’Effort" (1900 г.), а в Париж - "Le Mouvement Macedonien" (1902 г.). От 1902 г. до 1912 г. развива активна публицистична дейност. Написва около 1400 публикации, сред които коментари, беседи, памфлети, обзори, интервюта, очерци за личности от цял свят, репортажи за събития в България и в чужбина и др. Основните му творби са: документална историографска хроника "Строителите на съвременна България" - произведение на българска историография и литература, съчиненията: "Д-р Кръстев като литературен критик" (1907 г.); "Строителите на съвременна България" (1910 г.-1911г., т. I - 1911; т. I-II – 1973 г.); "Начала и искания на Народнолибералната партия" (1911 г.); "La Macedoine et la Renaissance bulgare au ХIХ e siecle" (1918 г.); (2 издание на български език "Македония и Българското възраждане през ХIХ в." ч. 1-3., 1927 г. – 1928 г., 3 издание 1943 г.); "La Question Bulgare et les Etats Balkaniques" (1919 г.) в съавторство с Н. Милев); "Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени" (1965 г.); "Ранни спомени" (1967 г.).

Станимир · Февруари 15, 2009

На 16 Февруари:

През 1860 г. свиканият от Високата порта църковно-народен събор в Цариград е закрит. На събора присъстват само трима представители на българските епархии. Българските очаквания не са удовлетворени. Отхвърлено е дори умереното искане за назначаване в епархиите на владици, които да знаят езика на местното население. В знак на протест българските представители отказват да подпишат протоколите на събора. Църковната борба се изостря все повече. В много селища населението не приема новоназначените гръцки владици. На 3 април 1860 г. (Великден) Иларион Макариополски не споменава на тържествената служба името на гръцкия патриарх. Великденската акция повдига духа на българския народ. От всички краища на България пристигат прошения, с които народът се отказва от Цариградската Патриаршия и признава за свой духовен глава Иларион Макариополски. След акцията Макариополски е заточен заедно с присъединилите се към борбата Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Във всички български земи се провеждат митинги, изгонват се владици, населението не плаща църковните данъци и др. Критското въстание (1866-1869 г.), нарастването на революционния подем, преминаването на четите на П. Хитов и Филип Тотьо (1867 г.), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.) в България принуждават Високата порта да разреши църковно-националния въпрос в полза на българския народ.Така на 28 февруари 1870 г. е издаден ферман за учредяването на Българска екзархия.

През 1861 г. българският просветител и книжовник Димитър Миладинов (1810-1862 г.) е арестуван в родния си град Струга и окован във вериги е изпратен в Битоля.

През 1872 г. Иларион Ловчански отказва да приеме екзархийския пост с мотива, че е вече стар. Същия ден се провежда нов избор, при който за екзарх е избран видинският митрополит Антим. Иларион Ловчански със светско име - Иван Иванов е висш български духовник и патриот. Учи в Елена и в Капиновския манастир, където прекарва дълги години. Монах е от 1819 г. Служи при търновските митрополити като дякон, йеродякон, архимандрит и протосингел. Епископ е от 1849 г. През март 1852 г. е назначен за епископ на Ловчанската епархия. Подпомага развитието на новобългарското училище. Отрича се от Цариградската патриаршия през декември 1868, присъединява се към българския архиереи и отива в Цариград. След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. е назначен за председател на Привременния синод. След като отказва екзархийския пост през 1872 г. оглавява Кюстендилски митрополия и до смъртта си остава там.

През 1887 г. е организиран бунт от офицери русофили в Силистра. След контрапреврата през 1886 г. по-голямата част от офицерите, участвали в детронацията на княз Александър I Батенберг, емигрират. По-късно и други русофилски настроени военни и политически дейци са принудени да напуснат страната поради политиката, провеждана от Регентството (1886–1887 г.). Част от емигрантите се установяват в Румъния. В Букурещ те създават Емигрантски офицерски комитет, който си поставя за задача да подготви и вдигне бунтове във военните гарнизони в Русе и Силистра на 19 февруари 1887 г., след което да се пристъпи към завладяване на властта в цялата страна. За целта в Силистра е образуван местен комитет, начело на който застава началникът на гарнизона капитан Христо Кръстев. Властите разбират за подготвяния заговор, поради което бунтът започва преждевременно на 16 февруари. От Румъния в града пристигат офицери, ръководени от Р. Димитриев. Регентството взема бързи мерки за ликвидиране на бунта. Към Силистра са изпратени войскови подразделения, а вътре в града се води пропаганда за разколебаване на войниците. Бунтът е потушен, капитан Христо Кръстев е убит, а на участниците са наложени тежки наказания.

През 1900 г. е обнародван Закон за празничните дни в Княжеството.

През 1904 г. в София се създава Съюз на южнославянските художници "Лада" от представители на България, Сърбия, Словения и Хърватско. На 23 февруари 1905 г. се конституира българската секция с председател Ярослав Вешин и секретар Харалампи Тачев. Тя организира Втора Южнославянска изложба (15-16 август 1906 г.) в София и поема ръководството на съюза.

През 1940 г. е назначен нов служебен безпартиен кабинет начело с проф. Богдан Филов, който многократно е преустройван.

През 1945 г. Първа Българска армия приключва окончателно съсредоточаването си в Унгария и заема полосата за отбрана, заповядана й от командването на Трети украински фронт.

През 1974 г. в периода 16 - 19 февруари в София се провежда сесия на Световния съвет на мира.

През 1990 г. в заявление пред БТА външният министър Бойко Димитров подчертава, че не може да се поставя въпросът за "македонско малцинство" в България и че обръщението на югославската Скупщина до българското Народно събрание по този въпрос е намеса във вътрешните работи.

Родени:

През 1857 г. - генерал-майор Иван Попов.

През 1876 г. Попов участва в четата на Филип Тотю. След Освобождението завършва Военното училище в София с първия випуск (1879 г.). Служи в пехотата. През Сръбско-българската война (1885 г.) като капитан командва дружина във Втори пехотен Струмски полк и се сражава при Сливница и Пирот. След приключването на войната заема редица строеви длъжности - командир на дружина, командир на Двадесет и втори, Двадесет и седми и Осми пехотен полк (1893 г.). Получава звание полковник на 2 август 1895 г., командва бригади в Пета, Седма и Девета пехотни дивизии. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е командир на Втора бригада от Първа пехотна Софийска дивизия, която воюва при Люлебургаз. В навечерието на Междусъюзническата война (1913 г.) поема командването на Първа пехотна дивизия , а впоследствие на Тринадесета пехотна дивизия. След войната излиза в запаса. Народен представител е в ХVII ОНС. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя".

През 1920 г. - Андрей Михайлов Чапразов - български театрален и филмов актьор.

Учи право, музика и актьорско майсторство. Той е един от стълбовете (до пенсионирането си) на Народния театър “Ив. Вазов”. Изпълнява роли в : “Дон Карлос”, “Ромео и Жулиета”, “Крал Лир”, “Сирано дьо Бержерак”, “Нора”, “Тази малка земя”, “Хъшове”, “Обещай ми светло минало” и др. Има над 5 000 записа в радиотеатъра, чийто създател е. Записва на плочи различни поетични композиции. В телевизията е от нейното създаване (1959 г.). Роли в телевизионния театър изпълнява в: “През една дъждовна есен” (1963 г.), “Семейство Калинкови” (1968 г.), “На живот и смърт” (1974 г.), “Умирай само в краен случай” (1978 г.), “Отрова в извора” (1978 г.), “Тази малка земя” (1978 г.), “Спирка Берлин” (1982 г.), “Бронзовият ключ” (1984 г.), “Константин философ” (1986 г.), “Признавам всичко” (1989 г.) и др. В киното е от 1944 г. Филмография: “Героите на Шипка” (1955 г.), “Следите остават” (1956 г.), “Това се случи на улицата” (1956 г.), “Големанов” (1958 г.), “Дом на две улици” (1960 г.), “Специалист по всичко” (1962 г.), “Черните ангели” (1970 г.), “Обич” (1972 г.), “Зарево над Драва” (1974 г.), “Допълнение към ЗЗД” (1976 г.), “Топло” (1978 г.) и др.

През 1928 г. - Професор Иван Йорданов Славов.

Той завършва философия в Софийски университет (1956 г. ), а по- късно е преподавател във Философски факултет от (1960-1993 г.). Преподавател е по естетика. Професор Славов е първият български посланик в Словакия (1995-1998 г.). Негови трудове са: “Марксовото естетическо наследство” (1972 г.), “Кичът” (1977 г.), “Ирония в структурата на модернизма” (1979 г.), “Критически резонанси” (1982 г.), “Дилетантизмът” (1984 г.), “Марксизъм и естетика” (1988 г.), “Прекословици” (1988 г.), “Кич спектър” (1990 г.), “Златната решетка” (1991 г.), “Цеко Торбов - несломимият кантианец” (1992 г.), “Фашизмът” срещу фашизма” (1992 г.), “Речник на глупостта” (1998 г.) и др.

През 1945 г. - Стефан Диомов- български естраден композитор.

С музика се занимава от 1961 г. Утвърждава се като ръководител на вокалните групи "Тоника" (1972 г.) и "Тоника СВ". От 1986 г. е главен художествен ръководител на група "Магистрали". Песните му печелят награди на редица конкурси в България.

През 1949 г. - Николай Петров Звезданов - български литературовед.

Завършва българска филология в СУ (1974 г.), а по- късно работи като асистент по руска класическа литература във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Защитава кандидатска дисертация на тема "Художествената картина на света в творчеството на Йордан Радичков и Гогол". Специализира в Москва. През 1989-1991 г. е лектор по български език и култура в Мексико Сити. През 1991 г. чете лекции по руска класическа литература в университетите "Интерконтинентал" и "Иберо американа". Негови съчинения са: "Неосветените дворове на душата. (Йордан Радичков)" (1987 г.), "В света на "Майстора и Маргарита" (1992 г.).

През 1952 г. - Иво Папазов (псевдоним на Ибрям Хапазов) - български музикант, кларнетист виртуоз.

Роден в семейство на цигани- мюсюлмани. Свири от 5-годишен. Не изпълнява повелята на баща си да учи акордеон и изискването на преподавателите в Детската музикална школа да свири само класическа музика. Отдава се изцяло на народната музика. През 1974 г. създава оркестър "Тракия". След "възродителния процес" в България Джо Бойд (продуцент на "Пинк Флойд") извежда Иво Папазов и оркестър "Тракия" на международната сцена, което им осигурява много концерти, записи и световно признание. Папазов записва с музиканти от цял свят и звукозаписни компании в различни страни издават неговите албуми. Сред най-продаваните етноалбуми на "Ханибал рекърдс", подразделение на "Райко диск", са записите на Папазов, продуцирани от Джо Бойд. През 1992 г. Иво Папазов и оркестър "Тракия" са класирани на 5 място в анкетата на критиците на сп. "Даун Бийт" в категорията "уърлд бийт". Дискография: "Иво Папазов, кларнет" (1980 г.), "Популярни кларнетисти от Тракия" (1983 г.), "На хорото" (1984 г.), "Иво Папазов, циганска музика" (1985 г.), "Стамболово’86" (1987 г.), "Orpheus Ascending" (1991 г.), "Balkanology" (1993 г.).

Починали:

През 1949 г. - Димитър Манолов Нейков, български политик, един от ръководителите на БРСДП.

Нейков завършва философия в Мюнхен (1908 г.). Между Първата и Втората световна война е секретар на БРСДП. След 1935 г. поддържа линията за единодействие с БКП. Посещава СССР в състава на парламентарна делегация през 1939 г. Член е на Отечествения фронт. Нейков е министър на търговията, промишлеността и труда в първото правителство след Деветосептемврийския преврат 1944 г. Подпредседател е на Великото НС (1946-1949 г.). Включва се в борбата за разгромяване на легалната опозиция.

През 1970 г. - Лазар Иванов Попов- български цирков артист, педагог и режисьор.

Попов е лауреат на най-високото звание за цирково изкуство в света "сеньор на цирковото изкуство". Учи в Политехническото училище в Ание, Франция, но го напуска и става цирков артист. Дебютира на 1 октомври 1897 г. в Брюксел в номера "Въздушни бари", изпълняван от румънската трупа на Димитреску, с която работи до 1901 г. (с прекъсване). През 1905 г. се представя за първи път с номера "Трапец на смъртта" в берлинския цирк "Шуман" (уредът, който използва, е негово изобретение и по-късно е широко използван в цирковата практика). Работи в цирковете "Ренц", "Чинизели", "Волнер", "Барнум Байлай", "Хамершмид", "Пиерантони", "Браун" и др., гастролира в Европа, Азия и Америка. С брат си построява в София стационарния цирк "Колизеум" (1919-1926 г.). Редактира списание "Цирков глас" (1933-1941 г.). Заедно с А. Димитров и К. Михайлов основава цирк "Роял-Добрич" (1933-1948 г.). Директор (1948-1956 г.) на цирк "Родина" (национализирания цирк "Роял-Добрич"), главен режисьор (1956-1961 г.) в дирекция "Български циркове". Изтъкнат педагог, обучава голяма част от следвоенното поколение циркови артисти. Поставя номерата "Акробатика", "Бари", "Жокейска езда", "Преден трамплин", "Стълба на крака", "Шари-вари", "Отвесни въжета", "Перш", "Танц върху опъната тел" и др. Автор е на книга със спомени - "С цирка по света" (1973 г., посмъртно) и на автобиографичния роман "Смъртният скок" (1971 г., посмъртно).

През 1971 г. - Александър Петров Стоименов - български художник - живописец и плакатист.

Роден е в Кукуш. Завършва живопис в Държавната художествена академия в София (1926 г.) при Н. Маринов. Специализира във Флоренция (1940-1941 г.). Работи като учител по рисуване в София (1941-1944 г.) и художествен редактор в изданието “Наука и изкуство”. Член е на Дружеството на новите художници. Рисува пейзажи, портрети, натюрморти и композиции на социални теми. Работи в областта на агитационно-монументалната живопис и приложната графика. Участва в създаването на “Братската могила” в Борисовата градина в София. По-известни негови творби: “Портрет на жената на художника” (1936 г. ), “Предградие” (1937 г.), “Рибар” (1937 г.), “Завръщане” (1938 г.), “Портрет на момиченце” (1958 г.), “Площад “Народно събрание” (1959 г.), “На открито” (1962 г.), “Созопол” (1963 г.), “На разговор” (1964 г.), “Портрет на Рибаров” (1967 г.), “Лодки” (1967 г.), “Автопортрет” (1968 г.), “Натюрморт” (1968 г.) и др.

През 1982 г. - Иван Христов- български оперен певец (баритон) и музикален педагог.

Завършва право в СУ (1925 г.); взема уроци по пеене при М. Михайлов в София. Учи пеене в Милано при М. Саммарко и Е. Вентура (1923-1931 г.). Иван Христов завършва Държавната музикална академия в София (днешната БДК, 1937 г.) при М. Цибулка. Дебютира в операта в София през 1935 г. с ролята на Бал Хакан ("Савската царица" от К. Голдмарк). Утвърждава се в драматични роли от италианския оперен репертоар от ХIХ в.

През 1983 г. - Дора Габе - българска поетеса.

Учи в Женева (Швейцария) и Гренобъл (Франция), където завършва френска литература. Редактор е на "Библиотека за малките" (заедно със С. Андреев) (1926 г.) и на детското списание "Прозорче" (1939-1941 г.). След 9 септември 1944 г. завежда отдел "Културни връзки с чужбина" в Министерство на пропагандата (до 1947 г.). Дора Габе е съветник по културните въпроси в българското посолство във Варшава (до 1949 г.). Превежда. Нейни съчинения: "Теменуги. Лирически песни" (1908 г.), "Малки песни" (1923 г.), "Някога" (1924 г.), "Малкият добруджанец" (1927 г.), "Мълчаливи герои" (1931 г.), "Буквар и първа читанка" (1936 г., в съавторство с Хр. Спасовски), "Когато бях малка" (1939 г.), "Партизанска поема" (1946 г.), "Неспокойно време" (1957 г.), "Нови стихове" (1963 г.), "Лирика. Избрани стих." (1966 г.), "Почакай слънце" (стихове, 1967 г.), "Невидими очи" (стихове, 1970 г.), "Майка Парашкева. Романизована биография. [на П. Димитрова]" (1971 г.), "Стихотворения" (1975 г.), "Глъбини. Разговори с морето" (1976 г.), "Избрани стихове" (в 2 т., 1978 г.), "Избрани преводи" (1979 г.), "Поеми" (1982 г.), "Светът е тайна" (1982 г.), "Избрани стихове" (1982 г.) и много други.

Редактирано Февруари 15, 2009 от Станимир

Ася_И · Февруари 16, 2009

На 17 Февруари:

През 1411 г. по време на междуособните войни за султанския престол в Османската империя Муса Челеби пленява и убива брат си Сюлейман и се обявява за едноличен владетел на Румелия. След победата той рязко сменя политиката си към балканските си съюзници. Напада земите на сръбския крал Стефан Лазаревич и пуска тюркменските акънджии да грабят българските земи като вражеска земя. На Балканите пристига и Мехмед І Челеби, третият син на Баязид І. С многобройна армия, предимно от войници от османската спахийска войска, той търси правата си над трона. Разбойническите действия на Муса Челеби предизвикват опозицията както на османските бейове, така и на всички балкански владетели. Поради това новият претендент получава пълна подкрепа. В армията на Мехмед наред със сърби и власи се включват и български военни отряди.

През 1878 г. свиканото от главнокомандващия руската армия съвещание приема предложението на ген. Н. Игнатиев руските войски да завземат Сан Стефано, но да не влизат в Цариград.

През 1881 г. е проведена конференция на България, Австро-Унгария, Сърбия и Турция във Виена за завършване на международната жп линия, свързваща Виена с Цариград.

През 1902 г. се провеждат избори за ХІІ ОНС. Печелят управляващите прогресивнолиберали. Гласуват 50 % от избирателите. Прогресивнолибералната партия изразява интересите на търговско-лихварските и земеделските заможни среди

През 1906 г. е открита артилерийска школа за подготовка на артилеристи-командири на полкове, отделения и батареи.

През 1908 г. цар Фердинанд I сключва втори брак с принцеса Елеонора Ройс-Кьостриц в замъка Остерщайн край Гера, Германия. Царица Елеонора (1860–1917) проявява интерес към санитарното дело в България. Основава Детски морски санаториум за лечение от костна туберкулоза край Варна. Материално помага на болници и сиропиталища. След въвличането на България в Първата световна война 1914–1918 г. открива курсове за милосърдни сестри, самата тя участва в Балканските войни и в Първата световна война като медицинска сестра. Погребана е в двора на Боянската църква.

През 1909 г. е разработен първият мобилизационен план за флота. Българският военен флот е създаден през 1879 г. в град Русе, първоначално е сформирана флотилия на р. Дунав от 12 кораба и катери предоставени от Русия. През 1897 г. започва изграждането на черноморския флот с главна база Варна. Изграждането му става под ръководството на френския офицер капитан Пол Пишон. От Франция са закупени един учебен кораб, шест миноносеца и две брегови батареи. Първите български морски офицери се подготвят в академиите на Русия, Италия, Австро-Унгария и Франция. По време на Балканските войни военният флот осигурява отбраната на страната по море. Най-голям успех е атаката на торпедоносеца "Дръзки" срещу турския ескадрен миноносец "Хамидие" . Миноносецът е изваден от строя до края на бойните действия. По време на Първата световна война са поставени основите на подводен, миночистачен, противоподводен флот и на морска авиация. След края на войната по силата на Ньойския договор военният флот е разформирован. Възстановяването му започва след 1938 г. След края на Втората световна война флота взема дейно участие в разминирането на р.Дунав, Черно и Егейско море.

През 1941 г. в Анкара е подписана българо-турска декларация за ненападение и дружба.

През 1945 г. в Първа българска армия е въведена корпусна организация (3-и и 4-и корпус) с цел да се облекчи командването на войските.

През 1979 г. в предаването "Всяка неделя" на Българската телевизия за първи път е включена рубриката "Събеседник по желание". До края на годината в нея участват Григор Вачков, Никола Гюзелев, Въло Радев, Елисавета Багряна, Веселин Андреев, Блага Димитрова, Йордан Радичков, Андрей Гуляшки.

През 1983 г. в периода 17 - 27 февруари в България се провеждат световните студентски зимни игри "Универсиада - 83".

През 1997 г. правителството на Стефан Софиянски обявява желанието на България да стане член на НАТО, подкрепено и от президента Петър Стоянов. Молбата е депозирана в Брюксел. България получава покана за членство на 21ноември 2002 г. на срещата в Прага.

Родени:

През 1846 г. - Петко Василев Горбанов - български просветител.

Завършва Роберт колеж в Цариград (1868 г.) и следващите години учителства в него и в Пловдив. Близък съмишленик е на П. Р. Славейков. След Освобождението на България е член на Консервативната партия. Работи в редакцията на вестник "Български глас", редактор е и на в-к "Будилник". Пише "Наръчни наставления за учители" (1871 г.).

През 1891 г. - Марта Иванова Попова - българска драматична актриса, сестра на Зл. Недева и Н. Тенева.

От 1910 г. е стажант-артист в Народния театър, София. Учи пеене и драматично изкуство в Прага (1911-1913 г.). Попова продължава артистичната си дейност в Народния театър. През 1925 г. постъпва в школата на Н. О. Масалитинов. Най-значителните й роли са в пиеси на Шекспир, Молиер, Ибсен, А. Н. Островски, Н. Гогол, А. Страшимиров, О. Василев и др. Прекратява творческата си дейност през 1963 г. Автор и на книга със спомени (1972 г).

През 1935 г. - Кирил Нешев (К. Н. Михайлов)- български философ, етик.

Нешев завършва философия в СУ през 1960 г). Преподавател е във философския факултет на СУ (от 1968 г.). От 1976 г. е доцент, а от 1986 г. - професор. За периода 1976-1979 г. е декан на ФФ. Основни монографии: "Тактът" (1974 г.), "Основни проблеми на моралната цел" (1975 г.), "Нравственият идеал" (1978 г.), "Азбука на семейната етика" (1981 г.), "Морал и общуване" (1984 г.), "Празникът" (1985 г., в съавторство), "Доброто" (1989 г.), "Моралът: светлини и сенки" (1990 г.), "Либералната идея" (1992 г.), "Българска идея" (1992 г.), "Българинът днес - съдба и свобода" (1993 г.), "Антична естетика" (1994 г.), "Български национализъм" (1994 г.), "Философия на монархията" (1994 г.), "Злото" (1994 г.), "История на европейската етика" (1995 г.), "От Хитлер до Паисий: Национализмите" (1995 г.), "Балкански сблъсък на цивилизациите" (1996 г.), "Политическа етика" (1997 г.), "Политологията на XX в." (1998 г.). Учебници: "Евдемонизмът" (1977 г.), "Проблеми на професионалната етика" (1977 г.), "Проблеми на журналистическата етика" (1978 г.), "Морал и право" (1980 г.), "Въведение в етиката" (1992 г.), "Етика" (1995 г.), "Система на етиката" (1998 г.) и др.

През 1954 г. - Ивайло Герасков - български театрален и филмов актьор.

Герасков завършва ВИТИЗ през 1979 г. Известен е с филмите: "Характеристика" (1985 г.), "Вик за помощ" (1986 г.), "Мечтатели" (1986 г.), "Левакът" (1987 г.), "Мъже без мустаци" (1989 г.), "Влак на смъртта" (2002 г., САЩ). Участва в театралните постановки: "Самотата на бамбуковите полета" (1995 г.), "Мистификации" (1999 г.).

Починали:

През 1371 г. - Цар Иван Александър (1331-1371 г.), от рода Шишмановци.

Владенията му обхващали Ловеч и неговите околности. Възкачва се на българския престол след свалянето чрез болярски заговор на цар Иван Стефан. Първа грижа на Иван Александър е да продължи мирните отношения със своите западни и северни съседи. Чрез династичен брак (1332 г.) на новия сръбски крал Стефан Душан със сестра му Елена установява приятелски отношения със сърбите. Осигурява по мирен начин приятелски отношения и с влашкия владетел. Иван Александър предприема военни действия против Византия с намерение да освободи заграбените български територии между р. Тунджа и Черно море. В резултат на успешните действия на българските войски византийците са изтласкани от тази област, като в техни ръце остава само черноморската крепост Месемврия. Опитът на византийския император да си възвърне изгубената територия завършва без успех. Войските му претърпяват поражение в Русокастренската битка 1332 г. и той е принуден да подпише мир с Иван Александър. За да скрепи приятелските си отношения с българския цар, император Андроник III дал за съпруга на Михаил Асен (син на Иван Александър) своята дъщеря Мария. Мирните отношения между България и Византия не продължили дълго. Иван Александър се намесва във вътрешните междуособици в Цариград, настъпили в началото на 40-те години на XIV в. след смъртта на император Андроник III. Българският владетел застава на страната на малолетния византийски император и за това получава Чепино, Кричим, Перущица, Станимака и др. крепости в Родопската област. През 1366 г. Иван Александър отблъска флотата на граф Амадей VI Савойски, който като византийски съюзник, напада черноморските градове. Докато периодът от 1331 г. до 1364 г. се характеризира с успешни войни на българския цар, последните години от неговото управление са съпътствани с непрекъснати сепаратистични опити на отделни феодални владетели. От пределите на българската държава се отцепва боляринът Балик, който се обявява за независим владетел в Североизточна България и полага началото на т. нар. Добруджанско княжество. Вместо да предотврати тенденцията за разпокъсване на териториите, Иван Александър сам я продължава, като в началото на 60-те години на XIV в. разделя държавата на две части. Едната, с център Видин, поставя под управлението на първородния си син Иван Срацимир, а другата, с център Търново - на втория си син Иван Шишман. Освен това през 1363 г. влиза в съюз с османските турци против Византия и с това улеснява тяхното нахлуване и закрепване на Балканския полуостров. По време на своето продължително царуване Иван Александър насърчава развитието на търговията, покровителствал и дарявал редица манастири и черкви, съдейства и за развитието на книжнината и културата. По негово поръчение през 1356 г. е съставено евангелие, придобило известност като Иван-Александрово евангелие.

През 1878 г. - Нешо Бончев- български литературен критик, фолклорист.

Дописен член на БКД (днешна БАН) от 1871 г. Събира и обнародва народни песни. Превежда "Тарас Булба" от Н. В. Гогол и "Разбойници" от Ф. Шилер. Умира в Москва от туберкулоза.

През 1925 г. - Тодор Тодоров Страшимиров - български писател, политик и общественик.

Брат на А. Страшимиров и Д. Страшимиров. Член е на БРСДП от 1903 г. През периода 1911-1917 г. е адвокат във Варна. През ноември 1923 г. е избран за народен представител в ХХI НС. За антимонархическата си дейност е преследван и нееднократно заплашван. Литературната му дейност не е богата. За пръв път печата разказа “Назад” през 1891 г. в сп. “Денница”. Убит е.

През 1925 г. - Никодим Павлович Кондаков - руски художник историк и византолог.

Следва в Московския университет от 1861-1865 г. Член е на Руската АН и директор на Петербургския музей “Ермитаж” . След избухването на революцията в Русия (1917 г.) напуска страната и заема професорска катедра първоначално в София (1920-1922 г.), а после в Прага. Автор е на многобройни трудове върху староруското и византийско изкуство. По-важни от тях са: “История на византийското изкуство и иконография по миниатюрите на гръцките ръкописи” (1876 г.), “Руските древности в художествените паметници” (със сътрудничеството на граф И. Толстой, в 6 части, 1889-1899 г.), “Археологическо пътешествие в Сирия и Палестина” (1904 г.), “Македония, археологическо пътешествие” (1909 г.), “За манихейството и богомилството” (1927 г.) и др.

През 1959 г. - Никола Петков Икономов – български драматург и театрален деец.

Завършва гимназия в родния си град през 1913 г., след което през 1916 г. постъпва в Народния театър в София. Дебютира в ролята на цар Асен ("Иванко" на В. Друмев) през 1919 г. Специализира театрално изкуство във Виена (1921 г.). Налага се като професионален актьор през 20-те години. До 9 септември 1944 г. е ръководител на театрите в Русе, Пловдив, Варна и др. Икономов е един от основателите на Художествения театър в София. След 9 септември 1944 г. играе на сцената на Народния театър. Автор е на 8 пиеси: "Пленницата нощ" (1918 г.), "Хан Татар" (1939 г.), "Война" (1941 г.), "Калин Орела" (1941 г.), "Бог да прости леля", "Наследници" (1942 г.), "Отвъд вековете" (1943 г.), "Приятел в нужда се познава" (1955 г.). През 1968 г. излизат от печат спомените му "Между изкуството и живота".

През 1996 г. - Марий Ягодов (псевдоним на Марин Петков Бочев) - български писател.

Учи в административния отдел на Свободния университет (1941-1944 г.). Участва в Отечествената война като военен журналист. Работи във в-к “Земеделско знаме” (1945-1947 г. и 1953-1967 г.) и в Българска земеделска народна банка (1946-1953 г.). Член е на СБП. Печата за първи път през 1931 г. във вестник “Мисъл”. Автор е на стихове, драми, исторически хроники, романи. Получава втора награда на СБП и звание “заслужил деятел на култ.” (1985 г.). Пише: “Дим над градовете” (1938 г.), “Земя” (драма, 1938 г.), “Тревога” (1939 г.), “Нова чест” (1945 г.), “Ние можехме да бъдем безсмъртни” (1946 г.), “Предтечи” (1947 г.), “Нещастният пасианс” (комедия, 1948 г.), “В поле широко” (драма, 1951 г.), “Двубоят” (драма, 1953 г.), “Горун призори” (1956 г.), “Мюмюновите гълъби” (1962 г.), “Мечтател” (1966 г.), “Древният път” (1978 г.), “Оброчни пришествия” (1979 г.), “Юрлами, великият артист” (1979 г.), “Сватби в Анимерската котловина”, “Упокои за несретници”, “Автопортрети - и съвременни , и вечни”, “Мечтател” и др.

Надеждна · Февруари 17, 2009

На 18 февруари:

През 1856 г. в Цариград е обнародван Хатихумаюнът - султански указ (наречен още и вторият акт на Танзимата), издаден от султан Абдул Меджид. Приет е от османското правителство под натиска на Англия, Франция и Австро-Унгария, за да се предотврати възможността седмица по-късно Русия да постави въпроса за угнетените християнски народи на Парижкия конгрес, свикан след Кримската война 1853-1856 г., и да го впише в мирния договор в специален параграф. Още с прокламирането на Гюлханския хатишериф от 1839 г. Цариград обявява настъпването на епохата на танзимата, т.е. време на реформите. Хатихумаюн потвърждава дадените по-рано права на султанските поданици и очертава параметрите на по-нататъшните реформи в империята: пълна свобода на религията и вероизповеданията, равенство на мюсюлмани и немюсюлмани пред законите, право на собственост и имущества, достъп на немюсюлманите до обществени служби, училища, армия и пр., равно облагане с данъци без разлика на вероизповедание и религия, въвеждане на ред във финансите и държавния бюджет, реорганизация на администрацията, право на представителство на населението в управленските структури на страната, отваряне на банки, строителни работи и т. н. На практика Хатихумаюнът не се зачита, но предвидените църковни преобразования, дават основание на българите да поставят пред султанското правителство въпроса за църковната и гражданска автономия.

През 1878 г. представители на населението в Македония връчват прошение на граф Игнатиев, българското население в областта да не бъде отделяно от пределите на бъдещата държава.

През 1909 г. е приет Закон за народното просвещение (Мушанов закон), останал в сила около 40 г. Той предлага тристепенна образователна структура: начално (4 г.), прогимназиално (3 г.) и гимназиално (5 г.) образование. Училищното настоятелство получава широки пълномощия и в него за първи път се избират и жени.

През 1924 г. завършва двудневната витошка нелегална конференция на БКП. Взема се решение за ново въоръжено въстание. Това става под натиска на Коминтерна и на Задграничното представителство на Васил Коларов и Георги Димитров. Така са изпълнени решенията на ИККИ по българския въпрос от януари-февруари 1924 г. и на конференцията на ИК на БКФ от 16-18 април.

През 1924 г. е спрян от печат ежедневникът “Наши дни”. Вестникът е легално издание на БКП. Излиза в София от 20 октомври 1923 г. Редактори са Ст. Бъчваров, Н. Ненов, П. Георгиев и Х. Стоянов. В редактирането участват и Т. Павлов и Д. Полянов. Сътрудници са Н. Петков, Г. Бакалов, Хр. Рашев, Ив. Кренев и др., подписани с инициали или псевдоними.

През 1948 г. е приет Закон за принудително изкупуване на едрия селскостопански инвентар.

През 1949 г. ВНС приема Закон за избиране на народни съвети и съдебни заседатели на местните народни съдилища.

През 1983 г. е открит миннообогатителният комплекс "Елаците" - молибденово-медно находище в Стара планина, до Пирдоп и Златица, в северния край на Панагюрската рудна зона. Възраст - късна креда. Добиват се пирит, халкопирит, молибден и др.

Родени:

През 1861 г. - Никола Иванов - генерал-лейтенант от пехотата.

Роден е в гр. Калофер. Участва в Освободителната война 1877 - 1878 г. Иванов завършва военното училище и Николаевската генералщабна академия. През Сръбско-българската война участва в боевете при Пирот. През 1894 - 1896 г. Иванов е началник на щаба на армията. Впоследствие преминава през дивизионното звено и през 1900 г. е повишен в чин генерал-майор, а през август 1912 г. в чин генерал-лейтенант. През Балканската война командва 2-ра армия. Той е един от първите военни теоретици в България. Като военен министър (1896 – 1899 г.) допринася за строителството на Българската армия. През Първата световна война ген. Иванов остава в запаса.

През 1865 г. - Калин Найденов - генерал-лейтенант.

Найденов завършва Военното училище в София и Артилерийска военна академия в Торино. Участва във войните за национално обединение. Преминава през всички командни длъжности в артилерията. Той допринася за усъвършенстване организацията на артилерията. Негово дело е преминаването към 4-а оръдейна батарея. След войната 1918 г. е осъден на 10 години затвор от Държавен съд, като един от виновниците за втората национална катастрофа. След амнистирането му е професор по артилерийските науки. Генерал Калин Найденов е един от най-ерудираните теоретици и практици в Българската артилерия. Загива при атентата в катедралата „Света Неделя" на 16 април 1925 г.

Починали:

През 1942 г. - Цоньо Калчев - български писател.

Калчев учи в педагогическото училище в Казанлък и в Търново, завършва и педагогически курсове в София. Над 30 години работи като учител и читалищен организатор. Автор е на учебници и учебни помагала. От 1893 г. е сътрудник на детски издания. Калчев преразказва детски приказки. Негови съчинения са: “Детски приятел” (1898 г.), “Лятна разходка” (1902), “Песни и картинки” (1902), “Зимни вечери” (1903), “Честити дни” (сборник с разкази и приказки, 1907 г.), “Софроний, епископ Врачански” (1930 г.) и др.

През 1947 г. - Георги Михайлов Райчев - български писател белетрист.

Учи в III мъжка гимназия в София (1908-1910 г.), след което е деловодител в IV мъжка гимназия (1910-1919 г.). Райчев е библиотекар в Министерството на финансите (1919 г.) и в Народното събрание. През 1923-1924 г. е командирован в Мюнхен. Работи като коректор, журналист и инспектор по читалищата при Министерството на просветата. Член е на СБП. Като ученик започва да пише стихове на любовни и социални теми, сътрудничи на вестник "Справедливост" и списанията "Труд" и "Развитие". Първия си разказ "Спътници" Райчев обнародва през 1907 г. в списание "Наш живот" с псевдоним Г. М. Орлин. Сближава се с Д. Подвързачов, Н. Лилиев, Д. Дебелянов, К. Константинов, А. Страшимиров, Й. Йовков и др. Влиза в културния живот на столицата и трайно се свързва с тогавашната литературна бохема. Негови съчинения са: "Любов в полето" (1918 г.), "Мъничък свят. Бележник на един разлюбен" (1919 г.), "Царица Неранза" (1920 г.), "Греховна повест" (1923 г.), "Разкази" (кн. I., 1923 г.), "Песен за гората" (1928 г.), "Еленово царство" (1929 г.), "Божи дарове" (1930 г.), "Легенда за парите" (1931 г.), "Ягодова майка" (приказки, 1933 г.), "Златният ключ" (1942 г.) и др.

През 1973 г. - Станимир Лилянов - български писател, автор на разкази, повести, очерци, посветени на антифистката борба, Отечествената война и строителството на социализма.

Учи в Априловската гимназия в Габрово и в Русе, след което учителства в с. Обреник, Плевенско. Участник е в Първата световна. война. Започва да пише по време на войната, но първите му публикации са от 1924 г. Лилянов завършва право в СУ (1920 г.). Адвокат е в Русе и в София, той защитава Гео Милев по делото за поемата "Септември". По време на Отечествената война е Лилянов е доброволец на фронта. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. е юрисконсулт в ЦК на БКП (1946-1952 г.), директо е на изданията "Български писател" (1954-1957 г.), "Техника" (1958 г.). Автор е на: "Ламя" (1925 г.), "Към победа" (1948 г.), "Преходно време" (1954 г.).

През 1978 г. - Михаил Арнаудов - български фолклорист, литературен историк, етнограф.

Член е на Украинската АН, литературната академия "Петьофи". Арнаудов е доктор хонорис кауза на уничерситетите в Хайделберг (1936 г.) и Мюнстер (1943 г.). Следва славянска филология в днешния СУ "Св. Кл. Охридски" (1895-1898 г.), специализира в Лайпциг и Берлин (1898-1900 г.), в Прага (1903-1904 г.), където защитава докторат по философия, славянска филология и индология. От 1908 г. е редовен доцент, а от 1919 г. - редовен професор по сравнителна литературна история. Арнаудов е декан на Историко-филологическия факултет (1921-1922 г.) в СУ, директор е на Народния театър (1926 г.), ректор на СУ (1935-1936 г.), председател на БАН. Има повече от 50 монографии, посветени на Паисий, Неофит Бозвели, В. Априлов, Ив. Селимински, Г. С. Раковски, Л. Каравелов и др. Изследва творчеството на класиците на българската литература - Ив. Вазов, П. К. Яворов, К. Христов, Й. Йовков, Д. Дебелянов и др.

През 1982 г. - Живко Тръпков Ошавков - български учен, философ и социолог марксист.

Баща на българската социология. Завършва философия в СУ (1936 г.) и социология в Сорбоната, Франция (1939 г.). Доцент е по марксистко-ленинска философия в СУ (1948-1954 г.). Завежда отдел "Култура" при МНП (1944-1945 г.) и. сектор "Наука и образование" при ЦК на БКП (1949 г.). Ошавков е старши научен сътрудник I степен (професор) от 1961 г. Основател и първи директор на Инст. по социология при БАН (1968-1973). Учредител и председател е на Българското социологическо дружество (днешна Асоциация) (1959-1982 г.). Вицепрезидент е на Международната социологическа асоциация (1970-1974 г.). Написва: "Историческият материализъм и социологията" (1958 г.), "Главни етапи и закономерности на изграждането на комунистическото общество" (1962 г.), "Методологически проблеми на социологическите изследвания" (1963 г.), "Теория и методика на социологическото изследване" (на руски език, 1970 г.), "Социологията като наука" (1970 г., 1984 г.), "Тезаурус за информация от емпирични социологични изследвания" (1983 г.), "Проблеми на единната система на социологическата информация" (1983 г. ) и др.

През 1986 г. - Георги-Асен Димитров Дзивгов - български поет и преводач.

Завършва Френски колеж, след което следва литература и философия в Париж (1931 г.). Пътува из Европа и Америка и работи в български легации в Париж, Милано, Анкара, Техеран. Дзивгов е първи секретар в Министерството на външните работи (1936-1948 г.), и началник-отделение (1949-1955 г.). Активен сътрудник на списание "Златорог". Превежда на френски език големите български поети и съвременни произведения - на Д. Димов, А. Гуляшки. Съчиненията му са: "Етюди. Стихотворения" (1927 г.), "Poetes bulgares. Превод и критика" (1927 г.).

През 1997 г. - Пантелей Зарев (псевдоним на Пантелей Йорданов Пантев) - български литературен теоретик, историк и критик.

Той завършва философия в СУ (1941 г.), член е на БОНС и един от редакторите на вестник "Академик". Редактира сборника "Жажда" (1939 г.), сътрудничи на левия литературен печат, работи като учител. След 9 септември 1944 г. е редактор в различни издания. Пантелей Зарев е доцент в СУ от 1947 г., а от 1950 г. е професор и завеждащ Катедрата по теория на литературата. В периода 1968-1972 г. е ректор на СУ, а в периода 1951-1960 г. е заместник-директор на Института за литература при БАН. Пантелей Зарев е председател на СБП от 1972 г. Той работи в различни сектори на апарата на ЦК на БКП. Творчеството си започва с белетристика: "По крайбрежието" (1939 г.), "Боян партизанинът" (1945 г.). Основните му трудове са в областта на критиката, теорията и историята на литературата: "Класика и съвременност" (1961 г.), "Панорама на българската литература" - I том (1966 г.), II том (1967 г.), III том (1969 г.), IV том (1973 г.), V том (1976 г.), "Структурализъм, литературознание и естетически идеал" (1969 г.), "Народопсихология и литература" (1970 г.), "Богатството на гения" (1977 г.), "Теория на литературата" (2 т., 1979-1981 г.), "Българска класика" (2 т., 1986-1987 г.), "История на българската литературна критика" (т. 1, 1989 г.). Пише множество литературни портрети.

През 2001 г. - Георги Минчев - български рок-изпълнител, китарист и автор на текстове за песни, композитор.

Минчев завършва ВИИ “Карл Маркс” през 1968 г. и кинорежисура в IAD - Брюксел през 1977 г. Води радиопредаването “Песни на седмицата” (1980-1982 г.), телевизионното предаване “Едно от пет” (1982-1984 г.) и Младежкия конкурс за забавни песни (от 1980 г.). Пее от началото на 60-те години в дует с Б. Киров. Той е един от основоположниците на българската рок-музика (заедно с “Бъндараците”). През 1967 г. работи с “Щурците”, а през 1968-1969 г. със “Сребърните гривни”. Представя се на фестивали на забавната музика в чужбина. В края на 70-те и през 80-те години Минчев възвръща своята популярност с песни в стил рокендрол. Има издадена малка плоча от фирмата “CBS” в Белгия. Заедно с П. Гюзелев създава групата “Стари муцуни” през 1991 г. Георги Минчев участва във фестивалите “Златен Орфей”, в Сочи и в Карлови Вари. Автор е на два албума: “Български рок” (1987 г.) и “Рокендрол ветерани” (1989 г.). Осъществява много самостоятелни концерти в България. Получава посмъртна награда на “Българския топ 50” за цялостно творчество (2001 г.).

Ани · Февруари 19, 2009

На 19 февруари

Днес се навършват 136 години от обесването на Васил Левски

На 19 февруари (6 февруари стар стил) 1873 г. е изпълнена смъртната присъда, тогава в покрайните на София. Днес, мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на столицата, където е издигнат негов паметник.

Васил Левски (Васил Иванов Кунчев) е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя - Христо и Петър - и две сестри - Ана и Марийка. Васил Левски е известен още с прозвищата си "Дякона", "Апостола" и се счита за идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК).

Левски учи във взаимно училище в Карлово. От 1855 г. е послушник при вуйчо си архимандрит Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 24 ноември 1858 г. приема монашеството под името Игнатий, а през 1859 г. става дякон. По-късно (1861 г.) обаче под влияние на Георги Раковски, Левски захвърля расото и се посвещава на революционното дело.

През 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост си получава прозвището Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. Отказва се от монашеския сан през 1864 г и до 1866 г. е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това (до 1867) в Еникьой, Северна Добруджа.

През 1867 г. е знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (1867 - 1868). След разтурянето й прави опит да премине в България с чета, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. След освобождението си се установява в Румъния. В края на 1869 г. участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО - "Привременно правителство в България".

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак, Левски е против, но не успява да наложи идеята си. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. обаче е заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч).

През 1882 г. Положен е основният камък на храм-паметник “Св. Александър Невски”.

Църковният храм е издигнат в София от българския народ в знак на признателност към руския народ за освобождението му от османска власт. Основният камък е положен на 19 февруари 1882 г. Строителството му е извършено през 1904-1912 г. по проект на А. Н. Померанцев в сътрудничество на руски и български архитекти. Построен е по образец на византийските катедрали в Русия от втората половина на XIX в. Заема площ от 2600 кв. м. На куполите му са поставени 12 камбани, най-голямата от които има диаметър на отвора 3 м и тежи повече от 11 т. Изографисан от български и руски живописци, сред които А. А. Киселов, В. М. Васнецов, Ив. Мърквичка, А. Митов и др. Осветен е през септември 1924 г. През 1951 г. е обявен за Патриаршеска катедрала.

През 1901 г. Съставено е първото в българската история коалиционно правителство на малцинството от Демократическата и Прогресивнолибералната партия начело с Петко Каравелов (на снимката). То управлява с парламентарната подкрепа на Народната партия и БЗНС.

През 1945 г. На процес в Щип са осъдени на смърт, “сътрудниците на българската власт”: Добре Иванов, Мане Иванов, Антон Ковачев, Благой Ципушев - всички от Щип и Ангел Ефтимов, Емануил Пешев, Трифон Евтимов - от Виница.

През 1949 г. Националната конференция на Народния съюз "Звено" взема решение да прекрати самостоятелното съществуване на партията и членовете й да се влеят в Отечествения фронт. С този акт "Звено" престава да съществува като самостоятелна политическа организация.

През 1951 г. Състои се премиера на филма "Тревога" на режисьора Захари Жандов и сценариста Анжел Вагенщайн по едноименната пиеса на Орлин Василев. Това е първият филм на антифашистка тема.

През 1992 г. С указ на президента за главен прокурор е назначен Иван Татарчев.

Родени:

През 1881 г. Константин Константинов Соларов - офицер, генерал от пехотата. През 1901 г. завършва Военното училище в София. Девет години по-късно завършва и Военна академия в Торино, Италия. Като млад офицер служи в Лейбгвардейския ескадрон. През Балканската война (1912-1913 г.) служи в щаба на 6-та пехотна дивизия, в щаба на Пета армия, а после в щаба на Съединените армии. От 1913 г. до 1915 г. е преподавател по военна история във Военното училище. През Първата световна война е началник-щаб на 3-та и 6-та пехотни бригади, а по-късно служи в щаба на конната дивизия. След войната служи в Министерството на войната като командир на 5-та пехотна Дунавска дивизия и начело на Трета инспекционна област. През 1926 г. е произведен в чин генерал-майор, няколко години по-късно и генерал-лейтенант. Известен писател, публицист и член на Съюза на учените. Има много публикации и книги в областта на военната психология и педагогика.

През 1897 г. Йордан Стубел (псевдоним на Й. Иванов Бакалов) - писател.

През 1930 г. заедно с Г. Константинов и Н. Фурнаджиев редактира литературен седмичник “Съвременник”. В продължение на няколко години е главен уредник на литературно-художествения отдел при Радио София. За пръв път печата през 1914 г. в списание “Смях”. Сътрудничи на списанията “Листопад”, “Везни”, “Златорог”, “Сили”, “Общ подем” и др. Негови съчинения са “Съдба” (1925 г.), “Гост от Бомбай” (1933 г.), “Небесни камбани” (1937 г.), “Златното яйце” (1946 г.), “Листило клонче” (избрани стих. за деца, 1975 г.).

През 1953 г. Иван Балсамаджиев - актьор.

Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност актьорско майсторство в класа на проф. Енчо Халачев. Започва работа в Драматичния театър във Видин, след това в Перник, театър "Сълза и смях". Ролите, които му спечелват популярност са на краля в "Напразните усилия на любовта", Тартюф в "Тартюф" и др. Иван Балсамаджиев печели Първа награда на прегледа на българска драма и театър през 1977 г. и Трета награда на същия преглед през 1979 г.

Починали:

През 1901 г. Умира Андроник Димитров Йосифчев – български възрожденец, просветител и учител. Роден е в Охрид през 1816 г., където и умира.

През 1908 г. Георги Данчов (Зографина) - живописец, поборник и обществен деец.

Близък сътрудник на Васил Левски. Заточен от турското правителство в Диарбекир, откъдето след 3 години избягва в Русия. По време на Руско-турската освободителна война Зографина е в Българското опълчение. След Освобождението участва в Румелийския преврат, член е на Временното правителство в Пловдив. Избиран е многократно за народен представител. Известен като живописец преди Освобождението и в първите години след него. Рисува икони за църквите в Пловдив, Чирпан, Стара Загора, Казанлък, за музеите паметници в Пордим, Горна Студена и др. Оставя живописни портрети на Ботев, Левски, Д. Петков, на пловдивските първенци Х. Гьока и Х. Калчо и др. Изработва литографните портрети на видни личности, а през 1890 г. редактира хумористичния вестник "Таласъм".

През 1962 г. Георги Попхристов - деец на националноосвободителните борби в Македония. Завършва Солунската мъжка гимназия и учителства на различни места в Македония. През 1899-1900 г. е член на околийското ръководство на ВМОРО в Леринско. Член е и на Битолския окръжен революционен комитет. По време на Илинденско-Преображенското въстание е ръководител на Леринския район. След неуспеха на въстанието е войвода на чета в Костурско, Леринско и Битолско. След Младотурската революция (1908 г.) се легализира и отново става учител. През 1910 г. е арестуван и заточен в Мала Азия, но успява да избяга. Участва в Балканската и в Първата световна война. През 1925 г. е член на ЦК на ВМОРО (заедно с Ив. Михайлов и ген. Ал. Протогеров). При разцеплението на организацията през 1928 г. заема страната на ген. А. Протогеров. След 1931 г. се оттегля от активна революционна дейност.

През 1966 г. Йордан Методиев Ковачев – писател. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1918 г.). Живее в Пловдив, където работи като адвокат. От 1934 г. е председател на групата на провинциалните писатели. Преводач от руски и френски език. Автор е на съчиненията: “Моето утро”, (стих., 1924 г.), “На невидими струни” (стих., 1926 г.), “Искри” (разкази, 1929 г.), “Изпуснати хора” (драма, 1932 г.), “Златни капки” (разкази и легенди, 1934 г.), “На борба с бедността” (1934 г.), “Озарени” (стих., 1938 г.), “Рог жълтици” (комедия, 1945 г.).

През 2000 г. Марин Петров Големинов

композитор, академик (1989 г.), професор (1943 г.); един от най-изтъкнатите български съвременни композитори (от т. нар. второ поколение). Директор на Софийската народна опера, ректор на Консерваторията. Автор е на публицистични и музикално-научни книги. В музикалното му творчество се открояват оперите "Ивайло" (1959 г.), "Зографът Захарий" (1971 г.), "Тракийски идоли" (1981 г.); балетите "Нестинарка" (1940 г.), "Дъщерята на Калояна" (1974) г.; музикалната приказка "Златната птица" (1961 г.); 3 симфонии, инструментални концерти, вокално-инструментални творби и др. През 1976 г. получава Хердерова награда.

Станимир · Февруари 19, 2009

На 20 Февруари:

През 1798 г. кърджалии нападат Трявна. Чета начело с чорбаджи Генко успява да отблъсне нападението и да спаси селището от опожаряване.

През 1860 г. Георги Раковски поставя нов етап в революционната си дейност след пристигането си от Одеса в Белград. В Белград Раковски съставя "План за освобождението на България" и "Статут за едно Привременно българско началство в Белград". В плана застъпва идеята за всеобщо въстание на всички българи, без разлика на тяхното социално положение, а не чрез реформи или с помощта на външни сили. Ръководният принцип е: "Нашата свобода от нас зависи". Според плана в България трябва да бъдат създадени тайни комитети, които да мобилизират населението за масово участие във въстанието. Основната ударна сила в началото да бъде един добре въоръжен полк, създаден извън страната, който ще се движи по Балкана към Търново и Черно море.

През 1878 г. представители на населението от Тракия и Македония връчват прошение на ген. Николай Игнатиев, в което настояват Тракия и Македония да бъдат включени в границите на Княжество България.

След подписването на Берлинския договор през 1878 г. България е разделена на две административно независими области - Княжество България и Източна Румелия. Княжество България обхваща Северна България, Софийския санджак и Южна Добруджа. Според клаузите на Берлинския договор Княжество България се създава като автономно трибутарно (плащащо данък) княжество, което остава под върховната власт на султана. В него продължават да действат всички договори, спогодби и конвенции, сключени между Високата порта и Великите сили. Чуждите поданици запазват своите права и привилегии. Княжеството трябва да изпълни задълженията на Турция към компанията на железницата Русе – Варна, към Австро-Унгария и към компанията за Източните железници в Европейска Турция. Княжество България е длъжно да плаща годишен данък на Турция и да участва в погасяването на нейния държавен дълг. Редица членове на Берлинския договор нарушават суверенитета на Княжеството и го поставят в неизгодна позиция при осъществяване на международните контакти. Независимо от всичките пречки Княжество България открива през юли 1879 г. дипломатически агентства в Цариград, Букурещ и Белград, а през 1896 г. –1905 г. сключва търговски и търговско-митнически договори с Австро-Унгария, Англия, Франция, Сърбия, Русия и др. През 1885 г. се осъществява Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

През 1878 г. Сафет паша оттегля съгласието си относно постигнатата вече договореност за България, Черна гора и Кавказ.

През 1881 г. за членове на първия Свети синод след Освобождението са избрани митрополитите Григорий Доростоло-Червенски, Симеон Варненско-Преславски, Панарет Пловдивски и Серафим Сливенски.

През 1897 г. е открита жп линията София-Роман с дължина 109 км.

През 1913 г. гръцката армия овладява Янинската крепост. Край Сяр гръцки части атакуват българските позиции при Нигрита и ги овладяват.

През 1920 г. е разпуснато е18-тото ОНС. Изборите за 18-то ОНС се провеждат на 17 август 1919 г. Спечелени са от БЗНС. Разпределението на местата в Парламента е следното: БЗНС - 85 места, БКП - 47, БРСДП (о) - 38, Демократическата партия - 28, Народната - 19, Прогресивнолибералната - 8, Радикалдемократическата - 8, Народнолибералната (Добри Петков) - 2 и Народнолибералната (Никола Генадиев) - 1. За председател е избран радикалдемократът Найчо Цанов , който веднага подава оставка и парламентът се ръководи от подпредседателя Недялко Атанасов (БЗНС). Откриването на 18 ОНС се състои на 2 октомври 1919 г.

През 1950 г. в българското Министерство на външните работи е връчена нота от правителството на САЩ, в която се отбелязва, че цял месец българската страна не е отговорила на американската нота от 20 януари същата г. и е принудила американската легация да работи в затруднени условия. При това положение САЩ оттеглят мисията си от България и искат отзоваване на българската мисия във Вашингтон. Така дипломатическите отношения между САЩ и България са преустановени.

През 1953 г. българо-турската граница отново е отворена, но нова масова емигрантска вълна няма.

Родени:

През 1831 г. - Тодор Искров Кесяков – български политик и обществен деец.

Завършва Пловдивската гимназия. Областен касиер на Пловдивския санджак, член на Епархийския съвет. След Освобождението е председател на губернския апелативен съд. От 1879 г. до 1882 г. е директор на правосъдието . Един от създателите на Либералната (Казионната) партия. Участник в подготовката на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. Депутат в областното събрание на Източна Румелия и в I и VI НС.

През 1859 г. - Георги Николов Марчин – български офицер, генерал-майор.

Завършва Военното училище с първия випуск през 1879 г.. Отначало служи в 4-та пехотна дружина, а след това във II пехотен Струмски полк. В Сръбско-българската война през 1885 г. командва дружина от III пехотен Бдински полк. Участва в боя при Трън на 3 ноември 1885 г. и при отблъскването на Моравската дивизия. Като командир на 2-ра дружина от Струмския полк участва в преврата на 9 септември 1886 г.. След контрапреврата е арестуван и уволнен от армията. По-късно е възстановен и служи в VII пехотен Преславски полк, ХII пехотен Старозагорски полк и др. По време на Балканската война (1912 г. – 1913 г.) е командир на 2-ра бригада от VIII пехотна Тунджанска дивизия. Автор е на книгата “Участие на българското опълчение в Освободителната руско-турска война 1877-1878”.

През 1863 г. - генерал - майор Иван Ангелов Петров.

Роден в Свищов. Получава образование във Военното училище в София. През 1885 г. участва в Сръбско – българската война. По време на Балканските войни 1912–1913 е командир на 5. Пехотен Дунавски полк. През 1915 г. е началник на 10-а Пехотна Беломорска дивизия, която отбранява Беломорския бряг.

През 1882 г. - генерал-полковник Дамян Велчев.

Роден в Габрово. Завършва Военното училище в София през 1903 г. Участва в Балканската война (1912 г. – 1913 г.) и в I Световна война. Един от организаторите през 1919 г. и ръководител от 1922 г. на Военния съюз. Уволнен е от армията през 1920 г. от правителство на Александър Стамболийски. Участва в организацията и в провеждането на военния преврат от 9 юни 1923 г. След преврата е началник на Военното училище от 1923 г. до 1928 г. Дамян Велчев е един от организаторите на военния преврат на 19 май 1934 г. Уволнен е от армията през 1935 г., изключен е от Военния съюз и екстерниран в Югославия. През 1935 г. прави опит за организиране на преврат, за което е осъден на смърт през 1936 г. Смъртната присъда е заменена с доживотен затвор. Освободен от затвора при амнистия през 1940 г. Участва в завземането на властта от Отечествения фронт.

През 1923 г. - Невена Борисова Стефанова - българска поетеса.

Завършва гимназия в София през 1941 г. и Държавната художествена академия през 1946 г. През 1949 - 1950 г. е изпратена в Унгария във връзка с културна конвенция за изучаване на унгарски език и подготовка за преводаческа и редакторска дейност. Редакторка е в сценарни комисии при Българска кинематография, във вестник “Народна култура” (1957 г.), в списание “Жената днес”, в отдел “Белетристика” на издателство “Български писател” (1966 г.). Член е на Съюза на българските писатели. Сътрудничи на вестник “Звън”, “Ученически подем”, “Светлоструй”, “Литературен глас”, “Младеж”, “Правда”, “Младежка искра”, “Литературен фронт”, “Народна култура”, “Работническо дело”, на сп. “Жената днес”, “Литературен живот”, “Златорог”, “Българска реч”, “Славяни”, “Изкуство”, “Септември”, “Пламък” и др. Авторка е на съчиненията: “Без име” (1945 г.), “Лято в пустата” (1951 г.), “Гласове на равнината” (1954 г.), “Романтично пътешествие” (1959 г.), “Размисли, портрети, скици” (1962 г.), “Поезия” (1968 г.), “Откровения” (1973 г.), “Следата от нас” (1975 г.), “Последно денонощие” (1978 г.), “Избрани произведения. В 2 т.” (1983 г.), “Докато ви чакаме. Роман хроника” (1984 г.), “Амплитуди” (1986 г.), “Две далечни светлини. Страници от семеен архив” (1987 г.), “Кн. за Михаил Величков” (1998 г.), “Авантюри. Опит за автобиография” (2001 г.).

Починали:

През 1937 г. - Димитър Тончев - български политик.

Роден на 26 октомври 1859 г. в Калофер. Учи в Николаевското реално училище в Русия, след което завършва Юридическия факултет на Новорусийския университет в Одеса. През 1883 г. се завръща в България и работи като съдебен магистрат в Източна Румелия. Привърженик на Либералната партия. След Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. е съмишленик на каравелисткото течение от старата Либерална партия, а от лятото на 1886 г., след извършения преврат срещу княз Александър I Батенберг, минава към течението, възглавено от Стефан Стамболов. През 1904 г. сформира своя политическа формация, наречена Младолиберална партия, лидер на която е до 1920 г. Димитър Тончев заема множество отговорни държавни постове: Министър на правосъдието, министър на търговията и земеделието, министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, министър на външните работи. Наред със заеманите министерски постове е бил и подпредседател на IV Обикновено народно събрание, председател на III Велико народно събрание и председател на V Обикновено народно събрание. Избиран многократно и за депутат в Народното събрание. Като юрист пише трудове с правна проблематика: "Закон за задълженията и договорите" (1896 г.), "Коментар върху закона за наследството" (1898 г.). Изявява се и като журналист. Сътрудничи на редица периодични издания, основател и редактор на в. "Пловдив" (1886 г. - 1907 г.) и пр. През 1903 г. е съден и осъден за злоупотреби от Държавен съд заедно с други министри от кабинета на Т. Иванчов, но е амнистиран от Народното събрание след поемането на управлението от втория стамболовистки режим. От 4 юли 1913 г. до 21 юни 1918 г. е министър на финансите в коалиционния кабинет на д-р В. Радославов. През ноември 1919 г. е арестуван, съден и осъден с другите министри от кабинета на д-р В. Радославов като един от главните виновници за въвличането на България в Първата световна война 1914 г.-1918 г. и за последвалата втора национална катастрофа. В затвора е до 1928 г., когато е амнистиран. Пуснат на свобода, прави опит да се намеси в дейността на Националлибералната партия, но е париран от нейните водачи, след което се оттегля от активна политическа дейност.

През 1945 г. - Любомир Владиславов Золотович – български драматичен артист.

Своя дебют в театъра прави през 1910 г. във видинския "Общодостъпен театър". В периода между 1914 г. –1915 г. и 1921 г.-1924 г. играе в Русенския театър. Играе още в софийския "Свободен театър" (1918 г. –1921 г.) и в Народния театър (1925 г.-1945 г.). Сред най – известните му роли са Едип в постановката "Едип цар" от Софокъл , Осип в "Ревизор" от Н. В. Гогол , Найден в "Майстори" от Р. Стоянов, Иван Александър в "Към пропаст" от Ив. Вазов и мн. др.

Редактирано Февруари 19, 2009 от Станимир

Ася_И · Февруари 20, 2009

21 Февруари:

Международен ден на майчиния език

Отбелязва се по инициатива на 30-ата Генерална конференция на ЮНЕСКО (1999), за да се съхранят застрашените езици на малките нации и народности. За първи път се чества през 2000 г.

През 1788 г. в хода на Руско-турската война (1787-1791 г.), възползвайки се от нестабилността на Високата порта, Австрия обявява война на Турция. Свиканият от султана военен съвет не успява да изработи общ план за предстоящите бойни действия. През лятото на същата година 50-хилядна австрийска войска се установява в Земун, готвейки се да нападне Белград.

През 1864 г. по инициатива на патриарх Софроний в Цариград е свикан църковен събор, който трябва да се произнесе по българския въпрос. От българска страна в събора участват владиците Панарет Пловдивски, Доротей Софийски, Антим Преславски и Гаврил Кръстевич. Избрана е комисия, която да разучи и докладва пред събора българските искания, но в нея са включени само гърци.

През 1878 г. в хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) главнокомандващият Дунавската армия княз Николай Николаевич предава ултиматум на Високата порта за получаване на покана за влизане на руски части в Сан Стефано. Два дни по-късно – на 23 февруари 1878 г. княз Николай Николаевич и щабът на Действащата армия тръгват от Одрин за Сан Стефано.

Николай Николаевич е роден на 27 август 1831 г. Той е руски княз, син на император Николай I и брат на император Александър II, ген.-фелдмаршал. По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) е главнокомандващ руската армия, действаща на Балканите. Умира на 13 април 1891 г.

През 1896 г. в "Държавен вестник" е обнародван първият Наказателен закон, в който смъртна присъда се дава за измяна на отечеството, убийство на държавния глава и предумишлено убийство. Крайната наказателна мярка е отменена на 10.XII.1998 г. от XXXVIII НС и е заменена с доживотен затвор без право на помилване. Последната екзекуция в България е на 4.XI.1989 г.

През 1941 г. 227 бойци от германската дивизия за диверсии "Бранденбург" влизат в България и поемат контрола над 24 стратегически обекти.

През 1977 г. античния и средновековен град Пауталия-Велбъжд в центъра на Кюстендил е обявен за архитектурен и археологически резерват. През 106 г. от новата ера в центъра на тракийското селище Дентелетика римският император Траян (98-117) полага основите на днешния град Кюстендил с античното име Пауталия - "Изворен град".

През 1986 г. има земетресение в района на Стражица и Попово. Трусът с магнитуд 5,2 по скалата на Рихтер (VI степен по скалата на Медведев-Шпонхоер-Карник) удря в 7 часа и 48 минути (1986).

През 1992 г. XXXVI НС приема Закона за реституцията.

Родени:

През 1890 г. - Никифор Никифоров - военен и държавен деец, ген.-майор.

Завършва Военното училище в София. Назначен за военен министър (от 1 октомври 1912 г.) в правителството на Ив. Евстр. Гешов. Взема участие в Първата световна война (1914–1918 г.). След войната завършва право в СУ "Св. Климент Охридски". От 1926 г. до 1933 г. е председател на военния съд в Русе. През 1937 г. става началник на Военносъдебната част към Министерството на войната, едновременно с това е и член на Висшия военен съвет. В годините на Втората световна война (1939–1945 г.) се включва в антифашисткото движение и предава сведения на съветското разузнаване. През 1943 г. е разкрит и уволнен от армията.

През 1893 г. - Константин Муравиев - политически и държавен деец, журналист.

Роден е в Пазарджик, завършва Военното училище в София. Под влияние на Александър Стамболийски влиза в редовете на Българския земеделски народен съюз през 1918г. и става един от близките му сподвижници и сътрудници. От януари до октомври 1919 г. е негов частен секретар и в това си качество го придружава на Парижката мирна конференция 1919-1920 г. След образуването на коалиционния кабинет на БЗНС е назначен за началник на Обществената безопасност, на който пост остава до началото на 1920 г. От 12 март до 9 юни 1923 г. е военен министър. След държавния преврат на 9 юни 1923 г. е задържан и хвърлен в затвора. Освободен през 1926 г., Муравиев продължава дейността си като земеделски функционер. През 1927 г. става редактор на в. "Земеделско знаме", орган на БЗНС "Врабча 1". След образуването на правителството на Народния блок през 1931 г. е отначало (29 юни 1931-31 декември 1932 г.) министър на народното просвещение, а след това (31 декември 1932-19 май 1934 г.) възглавява Министерството на земеделието и държавните имоти. През септември 1944 г. е назначен за министър-председател. Кабинетът му просъществува само няколко дни - от 2 до 8 септември 1944 г. През това кратко време той успява да наложи оставката на проф. Б. Филов от Регентския съвет, да забрани някои от казионните организации и да обяви война на хитлеристка Германия. Обявената му война от правителството на СССР на 5 септември 1944 г. сериозно разклаща неговите позиции и на 8 срещу 9 септември е свален. След станалата правителствена промяна Муравиев е задържан и осъден от Народния съд на доживотен затвор. По-късно присъдата му е смекчена и в средата на 50-те години е пуснат на свобода. Автор е на спомени: "Събития и личности", които излизат от печат в началото на 90-те г. на XX в.

През 1911 г. - Лео Конфорти (Леон Наим) - български драматичен артист.

Известният комедиен актьор и един от първите ни изявени естрадни изпълнители завършва драматична школа и играе на сцените на Народния театър и Театъра за младежта. Заедно с Димитър Бочев създава първата оригинална творба на българския телевизионен театър - "Последна нощ", излъчена на 15.X.1960 г. Участва във филмите "Страхил войвода", "Отново в живота", "Песен за човека", "Снаха", Празник", "Това се случи на улицата", "Точка първа", "Звезди", "Хитър Петър", "Краят на пътя", "Любимец N 13"q "Инспекторът и нощта", "Веригата", "Свирачът", "На всеки километър" и "Демонът на империята". Умира на 8.III.1970 г.

Починали:

През 1940 г. - Георги Абаджиев - военен деец, ген.-майор.

Участва като опълченец в Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.). След Освобождението завършва Военното училище в София. Участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. По време на Балканските войни 1912–1913 г. командва Първа бригада от Пета Пехотна Дунавска дивизия, с която се сражава при Селиоглу, Гечкенли и Чаталджа. След въвличането на България в Първата световна война 1914–1918 г. е началник на 12. Пехотна дивизия. През 1917 г. е назначен за началник на Бургаския укрепен пункт.

През 1952 г. - Христо Караманджуков - деец на македоно-одринското революционно движение, общественик и книжовник.

Роден в с. Чокманово, Смолянско. Завършва Сярското педагогическо училище, следва философия и педагогика в СУ "Св. Климент Охридски". Още като ученик се включва в редовете на ВМОРО. През 1900 г. е избран за секретар на околийското ръководство на Ахъчелебийско (дн. Смолянско), а по-късно ръководи дейността в Гюмюрджинско и Дедеагачко. През 1902 г. на конгреса на Одринския окръг на ВМОРО в Пловдив е избран за организатор и агитатор в Малкотърновския революционен окръг. Участва и в работата на конгреса в местността Петрова нива през 1903 г., където се взема решение за обявяване на въстание в Одринска Тракия. Включва се дейно в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. След поражението му полага грижи за настаняването на бежанците от Тракия. Дълги години работи като учител в Сяр, Цариград, Дупница и София. От 1937 г. е главен инспектор в Министерството на народната просвета. Включва се активно в дейността на Тракийската организация от основаването й през 1922 г. Участва в редактирането на "Тракийски сборник" (1928 г.). От 1934 г. до 1945 г. е председател на Тракийския научен институт. Издава книгата "Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение".

Редактирано Февруари 20, 2009 от Ася_И

Ани · Февруари 22, 2009

На 22 февруари

1887 г. — Екзекутирани са участниците в офицерския бунт срещу регентството и правителството

1897 г. — Държавата въвежда задължителен депозит от всички печатни произведения в народните библиотеки в София и Пловдив

1899 г. — Статутът на българското дипломатическо представителство в Белград е изравнен с този на независимите държави

1928 г. — Поставя се началото на българския балет със спектакъла „Копелия“ от Леон Делиб в хореографията на Анастас Петров.

1943 г. — България сключва договор с Германия за поетапна депортация на българските евреи в концентрационни лагери

1945 г. — Вселенската патриаршия в Цариград отменя Схизмата против Българската православна църква и провъзгласява автокефалността й

1991 г. — Приет е законът за аграрна реформа — връщане на земята на бившите й собственици

1997 г. — Учредена е политическата формация Българска евролевица

1999 г. — Подписана е българо-македонска декларация за уреждане на езиковия спор между двете държави

Родени:

1899 г. — Дечко Узунов, художник.

Един от най-изявилите се български художници от 30-те и 40-те години на 20-и век, с богата емоционалност и артистичен живописен почерк. Работи в областта на всички жанрове. Своето художествено дарование проявява предимно в портрета, фигуралната композиция и пейзажа. Обогатява нашето портретно изкуство с ценни творби.

Член е на Бюрото на Националния комитет за защита на мира (26 април 1955 - 11 юни 1962). Президент (1976-1979) и от 1979 г. е почетен президент на Межданародната асоциация за пластични изкуства. Съосновател е на дружество "Родно изкуство" (1919), ректор (1945-1950) на Държавната художествена академия (от 1995 г. Национална художествена академия), председател е на Съюза на българските художници (27 март 1965-23 юни 1970), депутат в 5-ото Народно събрание (1966-1971).

На 2 юни 1997 г. ЮНЕСКО включва името му в списъка на световноизвестните личности за 1998-1999 г. по повод 100-годишнината от рождението му - първият български художник, на когото е оказана такава чест.

Дечко Узунов “Невяста”

1910 г. Димитър Димитров (Факира Мити) – илюзионист. Баща на естрадния певец Емил Димитров. Гастролира с цирк "Олимпия" на Лазар Добрич. С мадам Сиси създават уникалния дует Мити. Единственият българин вентролог (изкуство да се говори със стомаха). Създава вантроложкия номер "Иванчо и Ганчо". Има над 12 000 спектакъла. Получава наградата златен "Народен орден на труда". Факира Мити е почетен член на Клуба на илюзионистите в България.

1950 г. — Христо Карастоянов-, писател.

Христо Карастоянов - Дядото е роден на 22.02.1950 г. в Тополовград. Живее и се опитва да работи в Ямбол. Прозаик, драматург, поет с китара. Член на Съюза на българските писатели. Хоби: да рисува карикатури (участвал е в няколко международни салони на карикатурата). Първата му самостоятелна книга "Пропукан асфалт" (1981) е отличена с една от наградите на "Южна пролет" в Хасково, а "Записки по исторически наивизъм" (1999) получава наградата на СБП за 2000 г. Печелил е наградата "Чудомир" в Казанлък и "Златен ланец" в конкурса на "Труд", както и голямата награда на "Корпорация Развитие КДА" за романа "Смъртта е за предпочитане" (2003) и голямата награда за кратка проза на Erunsmagazine и LiterNet (2003); през 2004 г. "Аутопия: другият път към ада" е номиниран за роман на годината от Фондация "Вик". Автор е на 18 самостоятелни книги - белетристика, документалистика и публицистика, три романа, както и на тетрадка със стихове. Освен това е редактирал много книги, главно на млади автори и дебютанти. Две от тях ("Първа" на Елица Великова и "Кинематографът в Бургас" от Йорданка Ингилизова също са награждавани на "Южна пролет"). Понеже е бил драматург (и директор) на ямболския куклен театър - прописал е и пиеси. Негови работи за куклен театър са поставяни по сцените на Ямбол, Хасково, Русе... "Снесени от вихъра..." е първият му опит за "възрастна" драматургия.

Починали:

1907 г. — Димитър Пандуров, революционер.

Файл:Mitre_Vlaha.jpg

Димитър Пандуров или Панджуров или Панджаров, наричан Митре Влаха, Митре Влаот или Митре Влашето, е войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

1918 г. Панайот Иванов Хитов - хайдутин и четнически войвода, деец на национално-революционното движение.

Роден е през 1830 г. в Сливен. През 1858 г. влиза в четата на сливенския войвода Георги Трънкин, а след неговата смърт я оглавява. През април 1864 г. се отправя за Белград, за да събере четници. Поради забраната на сръбското правителство за формиране на българските чети на негова територия, Хитов се прехвърля тайно със свои четници в български земи и се установява в Западна Стара планина. През пролетта на 1866 г. се прехвърля във Влашко и влиза във връзка с Г. С. Раковски. Включва се в създадената от него революционна организация “Върховно народно българско тайно гражданско началство”. През пролетта на 1867 г. участва в организирането на чети и на 28 април с около 30 души (със знаменосец В. Левски) преминава р. Дунав близо до Тутракан. Целта е да се установи настроението и готовността на българския народ за борба. Насочва се към Стара планина и се установява в Котленския балкан, а после в Сливенско. Свързва се с останалите живи четници от разгромената чета на Филип Тотю и заедно се прехвърлят в Сърбия. Участва във формирането на Втора българска легия (1868 г.) в Белград. Избран е за член на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Присъства на общото му събрание в Букурещ (1872 г.), поддържа връзки с комитетски дейци в български земи. През август 1873 г. разработва подробен план (останал нереализиран) за дейността на БРЦК, който представлява синтез между четническата тактика на Г. С. Раковски и тактическите разбирания на В. Левски. Председателства Общото събрание на БРЦК през 1875 г., което взема решение за вдигане на Старозагорското въстание. Не участва непосредствено в него и в Априлското въстание 1876 г., но се включва активно в Сръбско-турската война същата година. След обявяването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) се явява като доброволец. След преминаването на р. Дунав от руски войски е привлечен в щаба на Предния отряд, командван от ген. Й. В. Гурко. След освобождението на България е околийски началник в Сливен, след това се установява в Русе. Взема участие в Сръбско-българската война (1885 г.). Избиран е за народен представител. Поради откритите си русофилски позиции си спечелва неприязненото отношение на княз Фердинанд I и на Стефан Стамболов. Автор е на “Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български стари и нови войводи” (1872 г.). Около 1880 г. оставя в ръкопис “фамилиарни бележки”, които допълват издадените вече мемоари.

1974 г. Йордан Стефанов Стратиев - поет и преводач. Роден е на 21 март 1898 г. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1921 г.). Дипломатически чиновник е в Румъния, Югославия, Белгия, Чехословакия, Австрия. Член е на Съюза на българските писатели. За пръв път печата през 1917 г. в сп. “Общ подем”. Сътрудничи на “Българан”, “Вестник на жената”, “Златорог”, “Септември”. Единствената му стихосбирка е “Велики петък”, излязла след погрома на Септемврийския селски бунт (1923 г.). Превежда от руски и от румънски език.

1992 г. Петър Николов Динеков - литературен историк

През 1933 г. Динеков завършва славянска филология в СУ “ Св. Климент Охридски” . Специализира във Варшава (1934-1935 г.). От 1945 г. е професор по български език и литература. Член-кореспондент е на БАН от 1947 г., академик от 1966 г. Динеков е заместник-ректор на Софийския университет в периода 1962-1964 г. Ръководител е на катедрата по българска литература и на секцията по българска литература до Освобождението в Института за българска литература при БАН. Директор е на Института по фолклор към БАН от основаването му. Динеков е активен сътрудник на литературния периодически печат. Научните му интереси обхващат цялостното развитие на българска литература и българския фолклор. Негови съчинения са "Българска лирика. Антология" (1940 г. ), "Първи възрожденци" (1942 г.), "Българска народна поезия" (1949 г.), "Стара българска литература. Ч. I и II" (1950 г. и 1953 г.), "Литературни образи" (1956 г.), "Български фолклор. Т. I" (1959 г.), "Възрожденски писатели" (1962 г., 2 издания 1964 г.), "Литературни въпроси" (1963 г.) "Старобългарски страници. Антология" (1966 г.; 1968 г.), "Из историята на българската литература" (1969 г.), "Между свои и чужди" (1969 г.), "Историческа съдба и съвременност" (1972 г.), "В света на Христо Ботев" (1976 г.), "При изворите на българската култура" (1977 г.), "Между фолклора и литературата" (1978 г.), "Похвала на старата българска литература" (1979 г.), "В живота и литературата" (1982 г.), "Литература и култура" (1982 г.), "По следите на българската литература и наука" (1988 г.), "Проблеми на старата българска литература" (1989 г.), "Стойко Стойков" (1993 г.) и др.

Ася_И · Февруари 22, 2009

На 23 Февруари:

През 1844 г. оковани във вериги, Георги Раковски и баща му Стойко, са изпратени към Цариград. Там прекарват 3 години в затвора. На 30 януари 1844 г. Раковски е арестуван заедно с баща си в Котел. Двамата са наклеветени от котленските чорбаджии, че готвят бунт. В жалбата написана от чорбаджиите до видинския управител пише: "Сега ефендим - Стойко има едно момче, на име Сава, ходил по Европа, а сега дошел, ефендим, тук ат да язди, калъч върти и псува турците, рода и вярата им. Тъй като градът не може да поръчителства за тези хора, ние не искаме да ги имаме помежду си... Отървете ни от тях!" На 31 януари баща и син са изпратени през Търново за Русе.

През 1871 г. в Цариград тържествено е открит църковно-народния събор. В заседанията на събора (общо 37) участват 15-те члена на Временния съвет и 35 представители на епархиите. Съборът трябва да изработи устав на Екзархията. Българската екзархия е учредена със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществува до 1953 г. До Освобождението съществуват Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска) епархии. След Освобождението се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те г. на XIX в.). По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава и са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност.

През 1873 г. Екзархийският синод в Цариград въздига Врачанската епископия в митрополия. За владика е определен Аверкий Петрович. Поради разногласия с местните власти през следващата година Аверкий Петрович напуска епархията си и става предстоятел на българския храм "Св. Стефан" в Цариград.

Аверкий Петрович е роден в Сопот. Образованието си получава в Духовната семинария в Белград и в Духовната академия в Киев. Занимава се с активна преводаческа дейност, подпомага и българчета, които желаят да се учат в Русия. След 1877 г. липсват сведения за живота и дейността му.

През 1873 г. спира издаването на в. "Свобода" и в Букурещ започва да излиза в. “Независимост”. Редактор на изданието е Л. Каравелов. От вестника излизат 23 броя. В "Свобода" и "Независимост" се публикуват всички повести и разкази на Л. Каравелов. На вестника сътрудничи и Христо Ботев.

През 1878 г. главнокомандващият княз Николай Николаевич и щабът на Действащата армия тръгват от Одрин за Сан Стефано. Това става ден след като Високата порта дава съгласие за влизането на руски части в Сан Стефано. Княз Николай Николаевич е посрещнат от военния министър Реуф паша.

През 1903 г. след продължителен български натиск (ноти от 9 април, 24 юни и 3 юли 1902 г.) султанът приема австро-руския проект за реформи в Македония (пъдарските реформи). Според Виенската програма, одобрена на 8 февруари от Великите сили с помощта на чуждестранни офицери трябва да се реорганизират турската жандармерия и полиция. Предвижда се заменяне на натуралния десятък с поземлен данък и обособяване на отделен бюджет за вилаетите. В християнските села за пъдари трябва да бъдат назначавани само християни. Турското правителство възприема предложените реформи, но не ги прилага на практика. Проектът е изработен след Горноджумайското въстание 1902 г. и има за цел да предотврати ново революционно надигане на християнското население в Македония.

През 1905 г. е подписан договор за корабоплаване и търговия между България и Русия. По този начин Петербург се отказва от капитулационните привилегии по Берлинския договор. Режима на капитулациите е система, установена чрез редица неравноправни договори, с които европейските държави получават известни икономически, съдебни и др. привилегии в рамките на Османската империя. Тези договори дават право на чуждите поданици в Турция да откриват консулства, да осигуряват безмитен внос, да бъдат съдени от свои съдилища и др.

След Освобождението на България Берлинският договор 1878 г. регламентира оставането в сила на Режима на капитулациите за Княжество България и Източна Румелия. Според него в Княжеството и Областта продължават да действат всички договори, сключени от Османската империя преди Руско-турската война 1877–1878 г. Това пречи за нормалното политическо и икономическо развитие на страната ни, поради което българските правителства си поставят за задача да го премахнат. Важна стъпка в тази насока са сключените от Княжество България през 1889–1890 г. търговски договори с редица европейски държави. След провъзгласяването на независимостта на България през 1908 г. е отхвърлена васалната й обвързаност със султана. Независимо от това по-голямата част от Великите сили се противопоставят на отмяната на чл. 8. и 20. от Берлинския договор, които регламентират капитулационните й задължения. През 1911–1912 г. България успява да сключи консулски и съдебни конвенции с европейските държави. Едва по време на Първата световна война 1914–1918 г. страната ни успява изцяло да отхвърли Режима на капитулациите.

През 1914 г. се провеждат избори за 17-то ОНС. Изборите са спечелени от управляващата Либерална коалиция. Разпределението на депутатските местае както следва: Либерална коалиция – 129, БЗНС - 51, демократи - 31, за БРСДП (т. с.) 11, 10 за БРСДП (ш. с.), 9 за народняци, 5 за радикалдемократи и 2 за прогресивнолиберали.

Откриването на 17. ОНС е на 20 март 1914 г. с председател либерала Димитър Вачов.

През 1963 г. Българската телевизия става член на основаната през 1960 г. Интервизия – международна система за обмен на телевизионни програми в рамките на Международната организация за радио и телевизия (ОИРТ).

Родени:

През 1823 г. - Найден Геров - български възрожденски филолог, фолклорист, педагог и общественик.

В Одеса Геров завършва Ришельовския лицей (1841-1945 г.). След завръщането си учителства в Копривщица (1846-1950 г.) и Пловдив (до 1853 г.). Сътрудник е на "Цариградски вестник" и "Македония". По време на Кримската война Геров живее в Русия. От 1857 г. е вицеконсул на Пловдив, а след Освобождението е губернатор на Свищов. Той е автор на първата българска поема "Стоян и Рада" (1845 г.) и първия художествен пътепис. Като фолклорист Геров записва около 500 народни песни. Най-забележителният му филологически труд е "Речник на блъгарский язик с тлъкование речити на блъгарски и руски" (1895-1904 г.), под редакторството на Т. Панчев. През 1908 г. излиза Допълнение към речника на Найден Геров.

През 1837 г. - Димитър Тачев Душанов - български възрожденски просветител.

Работи в Галац и Тулча, развива активна обществена дейност. Учителства в Карнобат, Хасково, Плевен, Севлиево, Пловдив. Умира в Пловдив. Активен просветен деятел, съставител на учебни помагала. Сътрудник на "Цариградски вестник", "Македония", "Напредък", "Читалище", "Българска сбирка и др. Един от първите преводачи на Омир в България. Художественото му творчество е на равнище опити.

През 1864 г. - генерал-лейтенант Кръстю Златарев - командир на 11-та пехотна македонска дивизия в Първата световна война.

Златарев завършва Софийкото военно училище. В Сръбско-българската война (1885 г.) участва като юнкер. През Балканската война (1912-1913 г.) командва ХХIХ пехотен Ямболски полк, който на 4 ноември 1912 г. заема форта Иллери табия от Чаталджанската позиция, а на 13 март 1913 г. - форта Илдъз табия от крепостта Одрин. По-късно командваният от него полк се бие при Кукуш (20-21 юни 1913 г. ) и в боевете до Горна Джумая. При формирането на ХI пехотна Македонска дивизия през 1915 г. му е поверено командването й. Златарев участва във военните действия около Криволак, Бистренци и Богданци през 1915 г., както и по Беласица планина през 1918 г. Два пъти е раняван - при Чаталджа и Горна Джумая. Убит при Атентата в църквата “Св. Неделя".

През 1867 г. - генерал-лейтенант Александър Николов Протогеров- един от ръководителите на ВМРО.

През 1887 г. Протогеров завършва Военното училище в София. Участва в Сръбско-българската война. На действителна военна служба като офицер е от 1887 г.до 1912 г. Протогеров напуска армията като подполковник. Участва активно в легалното македонско освободително движение, той е един от основателите на македонските братства (1893 г.), член е на ВМОК. През 1902 г. в Горноджумайското въстание и през 1903 г. в Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета. През 1911 г. Протогеров е избран за член на ЦК на ВМОРО. Заедно с Т. Александров организира атентатите в Щип през ноември 1911 г. и Кочани през август 1912 г., които стават повод за Балканската война (1912-1913 г.). През 1912 г. Протогеров е назначен за помощник-командир и командир на бригада в македоно-одринското опълчение. През 1915 г. е член на ЦК на ВМРО. По време на Първата световна война е военен губернатор на Моравската област. От 1917 г. Той е директор на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. Като военен комендант на София през септември 1918 г. Протогеров организира потушаването на войнишкия бунт. През 1919 г. заедно с Т. Александров, П. Чаулев, Г. Попхристов възражда ВМРО, избран е член на ЦК. във Във Виена през 1924 г. Протогеров подписва Майския манифест на ВМРО и постепенно се ориентира към позицията на Коминтерна за решаването на македонския въпрос.

На 31 август 1924 г. присъства на убийството на Т. Александров, за което 4 години е разследван от организацията, която иска да разбере неговото отношение и участие в убийството. Като резултат ВМРО доказва активната му роля в това престъпление. Осъден на смърт и убит в София на ъгъла на ул. "Цар Самуил" и ул. "Екзарх Йосиф".

През 1882 г. - Димитър Христакиев Дичев - деец на македоно-одринското революционно движение.

От 1901 г. Дичев е санитарен подофицер в Бургас. По време на Илинденско-преображенското въстание 1903 г. води санитарна чета, която действа с отреда на Ст. Камилски и Г. Калканджиев в Малкотърновско.

През 1921 г. - Стоян Несторов Каролев - български литературовед.

През 1943 г. Каролев завършва славянска филология в СУ, след което работи като учител в Г. Оряховица и София. Той е редактор и главен редактор в Изданията на БКП (1945-1948 г.). Преподавател е в СУ, а от 1960 г. е професор в Института за литература при БАН. Редактира на съчинения на Г. Кирков, П. П. Славейков, Д. Талев, Д. Дебелянов и др. Каролев издава книгите “Д. Благоев - литературен теоретик и критик” (1951 г.), “Замисъл и образ” (1959 г.), “Д. Дебелянов” (очерк, 1961 г.), “Въпроси на художественото майсторство” (1963 г.), “В света на прозата” (1968 г.), “Жрецът воин” (2 т., 1976 г.), “Неутолимият. Книга за Емилиян Станев” (1982 г.), “Портрети и скици” (1986 г.), “Преображенията на поета. Жрецът воин” (3 т., 1988 г.), “Близки и непостижими” (1996 г.), “Мигове от течащото време. Спомени и наблюдения” (кн. 1, 2001 г.). Каролев получава литературна награда “Пенчо Славейков” през 2001 г.

През 1941 г. - академик Венцеслав Хараламбиев Андрейчев - български ядрен физик.

Андрейчев завършва специалност "Ядрена физика" в Техническия университет в Дрезден, след което защитава дисертация и работи като сътрудник в Централния институт за ядрени изчисления на АН на ГДР в Розендорф. От 1975 г. той е старши научен сътрудник II степен в Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика към БАН. От 1978 г. Андрейчев е ръководител на проблемна група "Ядрена спектроскопия". Работи и в Лаборатория по ядрена физика на университета в Ню Джърси, САЩ (1979 г.), където е и гост-професор (1980-1981 г.). Автор е на над 100 научни труда в областта на структурата на атомното ядро, на радиоактивния разпад, на електро-магнитните преходи и теоретичните ядрени модели.

През 1972 г. - Явор Гърдев - български театрален и кинорежисьор, актьор.

Гърдев завършва специалност "Философия" в Софийския университет и специалност "Режисура за драматичен театър" в НАТФИЗ. Като актьор участва в "История на окото" на Ив. Станев. Явор Гърдев е режисьор на филма "Бедспотинг", той е автор на критични материали за театрално изкуство и един от създателите на "Тriumviratus Art Group". Негови постановки са "Частите на нощта" (1994 г.), "Слугините" (1995 г.), "Таня, Таня" (1996 г.), "Сънят на Одисей" (1997 г.), "Руска народна поща" (1999 г.), "Квартет" (1999 г.), "Носферату: поглед отвътре" (2000 г., Франция), "Верона" (2000 г.), "Бастард" (2001 г.; н. "Аскеер").

Починали:

През 1931 г. - Рачо Петков Славейков - български военен деец, публицист, писател.

Син е на П. Р. Славейков. След обявяването на Руско-турската война (1877-1878 г.) Рачо Славейков постъпва като доброволец в руска армия. Участва в боевете на Шипка, на служба е при княз Черкаски. През 1883 г. завършва военно кавалерийско училище в Екатеринослав и постъпва на служба като кавалерийски подпоручик в Източна Румелия. През 1885 г. Рачо Славейков участва в Сръбско-българска война. През 1891 г. завършва висша кавалерийска школа в Петербург . По време на Стамболовия режим през 1895 г. той отново бяга в Русия, но се завръща с разрешение на Стамболов, защото баща му е болен. Забранено му е да работи като военен и става журналист. Като член на Демократическата партия сътрудничи на нейните печатни органи. Свързва се с лявото крило на ВМРО. Автор е на студии по военнотеоретични и практически въпроси, на статии по исторически, политически, литературни въпроси. Негови съчинения са : “Отбраната на Шипка на 9, 10 и 11 август 1877” (1902 г.); “Спомени за Сръбско-българската война” (1907 г.); “Тракийският кон и тракийското коневъдство” (1920 г.); “Български народни обичаи и вярвания” (общодостъпно изложение, 1924 г.); “Петко Рачов Славейков, 1827-1895” (очерк за живота му и спомени за него, 1927 г.).

През 2000 г. - Тончо Жечев - български литературовед.

От края на 1956 г. той е заместник-главен редактор на сп. "Родна реч". Като аспирант в Академия за обществени науки в Москва защитава кандидатска дисертация на тема "Проблеми на съвременния роман". През 1977 г. е доктор на филологически науки . Завежда отдел "Критика" в сп. "Септември" (1962-1963 г.). През 1974-1982 г. е директор на БАН. Главен редактор е на сп. "Септември" от 1990 г, а от 1991 г. на "Летописи". Представен е в Х юбилейно издание на "Men of Achievement" (1984 г.), International Biographical Center, Cambridge, от поредицата "Who is who". Интересите му са насочени към проблемите на съвременната българска белетристика, към образи и проблеми от Възраждането. Съчинения "Съвременни образи и идеи" (1964 г.), "Идеи на прозата" (1967 г.), "Критически погледи" (1971 г.), "Българският Великден, или Страстите български" (1975 г.), "Литература и общество" (1976 г.), "История и литература" (1979 г.), "Българският роман след Девети септември 1944 г." (1980 г.), "Историята и теориите на един Пигмалион" (1983 г.), "Христо Радевски. Творчески портрет" (1983 г.), "Митът за Одисей" (1985 г.), "Родно място" (1987 г.), "Критически дневник" (1987 г.), "Въведение в изучаването на новата българска литература (1878-1944 г.)" (1990 г.),"Лебедът и смъртта" (1993 г.), "Какво иска свободата" (1999 г.) и др.

Станимир · Февруари 23, 2009

На 24 Февруари:

През 1861 г. Вселенската патриаршия свиква в Цариград велик църковен събор с участието на 9 бивши и настоящи патриарси и 27 владици. Съборът обявява действията на Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски за противоканонични, низвергва ги и ги осъжда на заточение. На ръкоположените от тях духовни лица е отнет санът, а на християните се забранява да общуват с тях.

През 1867 г. френският посланик в Цариград връчва на Високата порта меморандум, в който Франция предлага осъществяването на нови реформи в Османската империя. Според меморандума се предвижда допускане на християните до държавните служби, въвеждане на задължителна военна служба, модернизиране на просветното дело, на данъчната система, на администрацията и съдилищата.

През 1869 г. Васил Левски преминава от Никопол в Турну Мъгуреле.

През 1878 г. в хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) щабът на руската армия пристига в Сан Стефано. Главнокомандващият- княз Николай Николаевич, е посрещнат от военния министър Реуф паша. Установена е нова демаркационна линия между руската и турската армия. На същия ден румънски отряди заемат Видин и Белоградчик, а руски войски влизат в Горна Джумая (Благоевград).

През 1916 г. завършва дипломатическата криза между България и Австро-Унгария за владеенето на Косово и Албания. Тя трае от 31 януари до 24 февруари 1916 г. На 29 март под немски натиск се споразумяват България да опразни Елбасан и Дяково, но да задържи Прищина, Призрен и Качаник.

През 1921 г. с указ на цар Борис III е утвърден Закон за попълване на армията, жандармерията и пограничната стража с личен състав. С този закон се премахва наборната военна служба и се преминава към платена доброволческа служба на войнишкия състав.

През 1940 г. се състои откриването на XXV ОНС. Председател на XXV ОНС е Никола Логофетов, а от 16 май 1941 - Христо Калфов.

През 1941 г. в хода на Втората световна война (1939-1945 г.) от влака за Цариград българското разузнаване отвлича Вадим Гриневич - агент на британските тайни служби в България. След разпит го предава на германците. Едновременно с това в София са арестувани 6 британски агенти, от които 5 са осъдени и екзекутирани на 13 август.

През 1942 г. е потопен българският кораб “Струма” в Черно море със 767 еврейски бежанци и български моряци на борда. Корабът отплава от румънското пристанище Констанца, на борда му има и румънски евреи. Потопен е с едно торпедо на съветска подводница Щ-213.

През 1945 г. в хода на Втората световна война (1939-1945 г.) в щаба на Трети украински фронт командващият Първа българска армия генерал-лейтенант Владимир Стойчев получава задачата за провеждане на Мурската настъпателна операция. Това е настъпателна операция на Първа българска армия, проведена от 29 март до 14 април като част от Виенската операция. Виенската операция е за завършване на разгрома на германската група армии "Юг" и на част от групата армии "Е" в Западна Унгария и за завземане на Виена. Първа българска армия настъпва съвместно с 57-а съветска армия срещу германски, унгарски и хърватоусташки части, с част от силите си осигурява левия фланг на фронта по река Драва. Тежки боеве се водят за укрепената линия "Маргит", за река Мур и канала Принципалис. В Чаковецката отбранителна операция (15 април-6 май) Първа българска армия заема рубежа с. Велики Кот-Ястребци. От 7 май българските и съветските войски подновяват настъплението и до 13 май стигат подножието на Австрийските Алпи.

През 1949 г. ВНС приема Закон за вероизповеданията, който дава възможност на държавата да активизира намесата си в работата на църквата. Публикуван е на 1 март същата година.

През 1988 г. в периода 24 - 26 февруари в Белград се провежда конференция на външните министри на балканските държави. България и Турция подписват първия от близо четири години протокол за подобряване на двустранните отношения. Предвидени са мерки за активизиране на търговията, за събиране на разделените семейства.

Дипломатическите отношения между България и Турция датират от 1879 г., когато на 19 юли с указ е учредено българско дипломатическо агентство в Истанбул, а с указ от 17 август за първи дипломатически агент е назначен Драган Цанков. На 21 май 1909 г. българските дипломатически представителства се преименуват в легации, а дипломатическите агенти - в пълномощни министри. Дипломатическите отношения между двете държави са прекъсвани два пъти - от 5 октомври 1912 г. до 16 септември 1913 г. - по време на Балканската война, и от 28 ноември 1918 г., след края на Първата световна война, до подписването на Договора за приятелство през 1925 г. (чл. 2), с който се възобновяват прекъснатите дипломатически отношения с новосъздадената Република Турция. От 1966 г. са издигнати на равнище посолства.

През 1990 г. е проведен учредителен конгрес на Българската демократична младеж, наследник на ДКМС.

Родени:

През 1864 г. - Александър Радев - политически и държавен деец.

Завършва Юридическия факултет на университета в Атина, Гърция. След завръщането си в България работи в съдебната система в Ловеч, Търново и София. От 1892 г. е адвокат. Избран е за председател на адвокатския съвет и на Юридическото дружество. Включва се активно в дейността на македоно-одринското революционно движение, като през 1898–1899 г. е председател на ВМОК. Той е един от лидерите на Прогресивнолибералната партия. Член е на Централното бюро на партията в края на 90-те години на ХIХ в. Радев участва в управлението на държавата в началото на ХХ в. – министър на правосъдието (19.02.1901 г.–3.11.1902 г.) и министър на народното просвещение (3.11.1902 г.–5.05.1903 г.).

През 1870 г. - Теодор Христов Гълъбов - български стенограф.

Гълъбов разработва теорията и методиката на българската стенография. Подготвя "Доклад и правилник проект за стенографската служба в Народното събрание до господина Председателя на Народното събрание" през 1918 г. Председател е на стенографско дружество "Габелсбергер" (1897 г.), на дружество "Бързопис" (1903 г.). В периода 1923-1929 г. е доцент по стенография в СУ “Св. Климент Охридски”. През 1926 г. е назначен за директор на Български стенографски институт и остава на този пост до 1935 г. Гълъбов е редактор и издател на вестник "Бързопис" (1895 г.), на сп. "Бързопис" (1906-1907 г.) и "Стенографско списание" (1924-1926 г.).През 1925 г. като притурка към "Стенографско списание" излиза съставената от Теодор Гълъбов "Кратка стенографска енциклопедия".

През 1880 г. - Николай Осипович Масалитинов - театрален деец, артист и режисьор от руски произход.

Той е брат на руската актриса В. О. Масалитинова. Завършва гимназия в Томск и се записва в Томския университет. През 1907 г. завършва школата при Малий театър при А. Федотов. От 1907 г. до 1919 г. е артист в Московския художествен академичен театър. Играе роли в “От ума си тегли”, “Месец на село”, “Вишнева градина”, “Три сестри”, “На дъното” и др. През 1924 г. посещава България и приема поканата да работи в Народния театър, в който е главен режисьор (1925-1944 г.) и режисьор от 1944 г. до 1961 г. Поставя близо 140 пиеси, сред които са: “Тартюф”, “От ума си тегли”, “Ревизор”, “Без зестра”, “Живият труп”, “Врагове”, “На дъното”, “Платон Кречет”, “Майстори”, “Албена”, “Боряна”, “Милионерът”, “Вражалец”, “Златната мина”, “Подвигът”, “Царска милост”, “Калин Орела” и др. Играе в “Тартюф”, “От ума си тегли”, “Пред залез слънце”. През 1925 г. открива драматична школа към Народния театър. Става преподавател, а от 1949 г. проф. по актьорско майсторство в Държавното висше музикално училище. Играе ролята на княз Горчаков във филма “Героите на Шипка” (1955 г.). Николай Масалитинов умира на 22 март 1961 г. в София.

В живота на един народ театърът заема най-важното място

През 1890 г. - Ангел Димитров (А. Д. Иванов) - български цирков артист.

Възпитаник на П. Панайотов (работи в неговия цирк от 1903 г.). Изявява се в акробатиката, гимнастиката, еквилибристиката, дресурата, клоунадата. Постига успех със своята трупа, в която участват и 6-те му дъщери. През 1909 г. основава с А. Първанов и Г. Пенчев цирк "България". В съдружие с Н. Димитров - Пощата, организира през 1912 г. цирк "Танго", а през 1918 г. - стационарния цирк "България" в София. От 1933 г. до 1948 г. работи в цирк "Роял-Добрич", който създава заедно с Л. Добрич и К. Михайлов.Умира на 7 април 1965 г.

През 1943 г. - Христо Иванов Проданов – български алпинист.

Започва да тренира алпинизъм още като ученик. Работи като инженер металург в Кремиковци. Първия си 7-хилядник изкачва през 1967 г. - връх Ленин (преди това покорява върхове в Алпите). По-големите му успехи са свързани с изкачването на Хиндукуш (1976 г.) и Лхотце (1981 г., първият българин, изкачил този връх). Загива на 20 април 1984 г. при спускането на югозападния склон на Еверест (Джомолунгма), в състава на първата българска експедиция, покорила най-високия връх на планетата. Той е тринадесетият човек в света, успял да достигне до върха без кислороден апарат по най-трудния и дълъг път – западния (непалски) склон, наричан още “Жестокия път”. След неговото изкачване, България става деветнадесетата страна, чиито представител покорява Еверест. Получава орден "Георги Димитров" (1981 г.; 1984 г., посмъртно), "НРБ", II ст. (1977 г.), Герой на НРБ (1984 г., посмъртно); алпинист № 1 на България за ХХ в. (2001 г.).

Видение за Христо Проданов

Той се спуска все още. Към нас...

Всяка нощ във съня си го търся -

без въжета, другари, компас.

И снегът ме затрупва до кръста.

Като смърт лъха вятър студен

и душата ми ангели мамят.

Даже раят остава под мен -

по нагоре е родното знаме.

И го виждам на завет сега.

Коленичил е някой пред Христо.

На колене е Господ - в снега.

И снега от ботуша му чисти.

Тук

През 1950 г. - Любен Чаталов - български актьор.

Учи градско озеленяване в Лесотехническия институт. По-късно завършва ВИТИЗ при проф. Е. Михайлова (1978 г.). Първият му филм е “Адаптация”. Разпределен е в Смолян, но поради ангажименти в киното остава да работи в София. Работи за кратко в Старинния театър (“Похвално слово за словото”), но основните му постижения са в тв и киното. Филмография: “Бумеранг” (1979 г.), “Адаптация” (тв, 1979 г.), “Голямото нощно къпане” (1980 г.), “Игра на любов” (1980 г.), “Лавината” (1982 г.), “Издирва се …” (тв, 1984 г.), “Пясък” (тв, 1987 г.), “Тони” (1991 г.), “Мълчанието” (1991 г.), “Под игото” (тв, 1991 г.), “ЧАДО - ООД” (тв, 1993 г.), “Асистентът” (1999 г.), “Наблюдател” (тв, 2002 г.).

Починали:

През 1934 г. - Гаврил Занетов - български юрист, историк, публицист, литературен критик, дописен член на БАН.

Роден е през 1863 г. Завършва гимназия в Болград и право в Швейцария. Работи като прокурор и съдия в Сливен, Враца, Варна и др. Член е на Апелативния съд в София. Автор е на студии върху съдбата на българското население в други страни - "Български колонии в Русия" (1891-1895 г.), "Западните български земи и Сърбия" (1917 г.), "Населението по долината на Велика Морава" (1918 г.), на историко-политически коментари за събития и документи от Балканските войни (1912-1913 г.), на изследването "Българското население в средните векове" (1902 г.). Сътрудничи със статии и рецензии на сп. "Денница", "Български преглед" (1893-1900 г.), "Периодическо списание", вестник "Воля" и др. Един от първите значителни литературни критици след Освобождението. В книгите си "Две статии по нашата литература" (1893 г.) разглежда творчеството на Иван Вазов и му дава оценка с историческа перспектива, поставя важни проблеми на българския периодичен печат.

През 1935 г. - Христо К. Стойчев - български лекар, общественик и публицист.

Той е роден на 14 септември 1872 г. в Асеновград. Завършва медицина и специализира вътрешни болести в Лион. Създател е на почивна станция в Кюстендилско и на водолечебния санаториум в Хисаря (Карловско). През 1913 г. възстановява масонството в България. Автор на много статии и брошури.

През 1981 г. - Георги Стефанов Наджаков - български физик, обществен и държавен деец.

През 1920 г. завършва физика и математика в СУ” Св. Климент Охридски”, а от 1925 г. до 1926 г. специализира в Париж в лабораторията на Пол Ланжвен и в института "Радиум" в Сорбоната при Мария Склодовска - Кюри. Научна степен доцент получава през 1927 г. През 1932 г. става професор по физика. В периода 1937-1962 г. е ръководител на Катедрата по експериментална физика, от 1939 до 1940 г. е декан на Физико-математическия факултет, а от 1947 до 1951 г. е ректор на Софийски университет. Наджаков е основател и директор на секцията за научна апаратура и специални проблеми към Физическия институт при БАН за периода 1946– 1971 г. Подпредседател е на БАН от 1947 до 1959 г., председател на Физико-математическото дружество в България. Той е един от основателите и член на научния съвет и постоянен представител на България в Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна, освен това е един от основателите и на Световното движение за защита на мира и член и председател на Световния съвет на мира за периода 1970-1981 г. В областта на физиката открива "фотоелектретното състояние на веществата", като на 22 юни 1937 г. докладва пред Френската Академия на Науките. Откритието за фотоелектричния ефект при диелектрици и полупроводници е известно под името Ефект на Наджаков-Андрейчин. В България е узаконено едва през 1981 г., като е вписано в Държавен регистър на откритията и изобретенията под номер 1. Георги Стефанов Наджаков е автор на около 120 оригинални научни статии, студии и трудове. Носител е на златен медал за мир "Фредерик Жолио-Кюри” през 1967 г.

Станимир · Февруари 24, 2009

25 Февруари:

През 1204 г. Цар Калоян сключва уния с папа Инокентий III. В резултат на това папата изпраща кардинал Лъв да короняса Калоян за крал, а архиепископ Василий да въздигне в сан Примас. Този ход Калоян предприема, за да извоюва официално признаване на българската държава. Този акт има чисто формален характер и не позволява на римския папа да разпростре своето влияние над българите, но дал възможност на българския владетел да продължи усилията си за териториално разширение на своята държава.

През 1853 г. пазарджишките първенци изготвят молба до руския консул в Одрин, в която настояват за оказване на помощ срещу своеволията на гръцкото духовенство.

През 1877 г. в Браила започва да се печата в. "Хъш" – политически вестник, за който се предполага, че е редактиран от Светослав Миларов като продължение на в. "Хитър Петър".

През 1881 г. е учреден орден "Свети Александър", който се връчва за военни и граждански заслуги към държавата, за храброст и при лично благоволение на княза.

През 1883 г. под натиска на екзарх Йосиф I и по решение на правителството митрополит Мелетий Софийски е арестуван и заточен в Рилския манастир. По-късно му е разрешено да се установи в Кюстендил. Мелетий Софийски е висш духовник, книжовник и обществен деец. През 1851 г. той става монах в Зографския манастир. Завършва Атинската духовна семинария, след което заминава за Санкт Петербург, където следва в Духовната академия. Мелетий Софийски се завръща в България и от 1872 г. до 1883 г. е софийски митрополит. През 1876 г. е преследван от турските власти, които го подозират, че укрива дейци от Ботевата чета. Поради това търси спасение в Българската екзархия в Цариград. След Освобождението отново поема Софийската епархия. Народен представител е в Учредителното събрание през 1879 г. Мелетий Софийски предоставя много ценни ръкописи и старопечатни книги на Народната библиотека в София. След като се установява в Кюстендил заболява тежко и заминава на лечение в Кайро, където умира.

През 1905 г. е регистрирано Тютюнофабрикантско дружество "Свети Никола" - пръв официален картел в страната, в който влизат 40 от общо 58 тютюневи фабрики.

През 1929 г. в периода 25 - 29 февруари се провежда Пиротската конференция между България и Югославия за обща охрана на границата и за статута на двувластническите имоти. През септември е проведена нова Пиротска конференция, а през декември заседанията приключват в София.

През 1949 г. Великото народно събрание приема Закон за книгопечатането. От 25 февруари до 8 март същата година се състои съдебен процес срещу 15 евангелистки пастори в България, обвинени в противодържавна дейност - предаване на чуждото разузнаване на сведения от военен, стопански и политически характер и получаване на субсидии от американската и британската легация. Подробни указания за организацията на процеса са разработени от Политбюро на ЦК на БКП в края на януари същата година. От 15-те обвиняеми четирима получават доживотни присъди, други четирима - по 15 г. строг тъмничен затвор, останалите - различни срокове затвор.

През 1954 г. в периода 25 февруари - 3 март се провежда Шестият конгрес на БКП, който приема директиви за втория петгодишен план (1953-1957) в съответствие с приетите на пленума на ЦК на БКП от 11 юли 1953 насоки на т.нар. "нов" или "продоволствен" курс. Целта е изграждането на индустриално общество от съветски тип да се съчетае с нормализиране на потреблението и стандарта на живот. Предвиждат се мерки за "подем" в селското стопанство и за "ускорено развитие" на леката промишленост, които да дадат тласък на потреблението. Планира се увеличаване на реалните доходи на трудещите се с 40 %, но не по пътя на увеличаване на заплатите, а чрез намаляване на цените в резултат на снижаването на себестойността. Пак в духа на дадените от Москва насоки Вълко Червенков критикува т.нар. култ към личността. Решенията на конгреса са половинчати - прави се опит с икономически облекчения да се избегне растящата опасност от политическа криза.

През 1962 г. се провеждат избори за 4-то НС, на които кандидатите на ОФ (Отечествен фронт) получават 99,90 % от гласовете.

През 1975 г. Комитетът за изкуство и култура приема решения за своята структура и за функционирането на националния комплекс "Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация".

През 1988 г. президиумът на Съюза на учените в България приема обръщение към Асоциацията на учените в Румъния, в което настоява за съпричастност в решаването на проблема за обгазяването на Русе. По партийна линия идва забрана за изпращането на обръщението.

През 1991 г. политическият консултативен комитет на Организацията на Варшавския договор решава военните структури на пакта да се разпуснат до 31 март същата година. Варшавския договор е договор за противопоставяне на НАТО. Сключен е на 14 май във Варшава между Албания, България, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария и Чехословакия за срок от 20 години.След този период се предвижда възможността да бъде продължен автоматично за още 10 години. През 1968 г. Албания излиза от него, а като цяло престава да съществува в началото на 90-те години на ХХ в.

През 1991 г. започва процесът срещу Тодор Живков и бившия член на Политбюро на ЦК на БКП Милко Балев. На 8 декември1989 г. с решение на ЦК на БКП Живков е изваден от състава на Централния комитет, след което е изключен и от БКП. Причината е допуснати грешки и нарушения като държавен ръководител е подложен на съдебно преследване На 4 септември 1992 г. Върховният съд на България налага на Живков 7 години затвор за незаконно раздаване на пари, жилища, коли и др. Осъден е да върне на държавата 21 010 380 лв. На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд признават на Живков статут на бивш държавен глава и прекратяват делото срещу него. Срещу Живков са заведени дела за фонд "Москва"), за раздадени помощи на компартии и държави от Третия свят, за "възродителния процес". На 15 юли 1997 г. е отменена мярката за неотклонение по делото за раздадените помощи на компартии и държави от Третия свят .

През 1992 г. Столичният общински съвет взема решение мавзолеят на Георги Димитров да се премахне от центъра на града.

На 2 юли 1948 г. в Москва умира Георги Димитров. На следващия ден Министерският съвет взема решение тялото му да бъде балсамирано и поставено в мавзолей. Изготвен архитектурния проект и на сутринта на 4 юли строителството започва. То е възложено на "Трудова повинност". За пет денонощия сградата е завършена. Според различни данни по време на строителството загиват между 2 и 6 войника. На 10 юли тялото на Г Димитров е положено в мавзолея. След промяната на политическия строй на 18 юли 1990 г. правителството на Андрей Луканов вади мумията и я погреба в "Орландовци". Самото разрушаване на мавзолея става 1999 г. То отне 7 дни - повече, отколкото е било нужно за построяването му. Първият взрив е в 14,37 ч на 21 август 1999 г. На 27 август последните отломки са извозени от центъра на столицата. Междувременно се оказа, че през 1957 г. и през 1978 г. сградата допълнително е укрепявана, като е пригодена за противоатомно скривалище.

Родени:

През 1859 г. - Васил Иванов Кутинчев- български генерал от пехотата.

През 1879 г. Кутинчев завършва Военното училище в София. По време на Сръбско-българската война командва дружина и 5-и пехотен Дунавски полк при Сливница, Драгоман и Пирот. През Балканската война командва Първа армия, която печели големи победи в Тракия и при Чаталджа. В Междусъюзническата война отново е главнокомандващ Първа армия .

През 1878 г. - Панчо Василев Дорев – български историк османист.

Дорев завършва гимназия в Битоля и право в Цариград. След Младотурската революция през 1908 г. е избран за депутат от Битоля в турския парламент. От 1909 г. до 1911 г. е мирски съветник в Българската екзархия .През 1912 г. в Солун Дорев започва да издава вестник за българите в Османската империя - "Светлина" .От 1912 г. до 1914 г. е легационен съветник в Цариград , а през 1921 г. и в Лондон . Изпълнява длъжността генерален консул в Будапеща (1914-1916 г.) и Александрия (1922-1923 г.).В продължение на две години е пълномощен министър в Прага . Автор е на "Документи из турските държавни архиви. 1564-1909” в 2 т. (1940-1942 г., посмъртно) и на "Външна политика и причини на нашите катастрофи" (1924 г.) .

През 1896 г. - Цветан Лазаров – български машинен инженер, авиоконструктор.

Лазаров завършва машинно- и авиоинженерство в Берлин. През 1947 г. става професор в Машинно-технологическия факултет на Държавната политехника в София. От 1926 г. до 1954 г. Лазаров е авиоконструктор във ВВС. До 1932 г. той създава български самолети (от "ЛАЗ-1" до "ЛАЗ-8").

През 1902 г. - Георги Гогов Константинов - български литературен историк и критик.

Константинов е редактор във в. “Радикал” (1923-1934 г.), в. “Съвременник” (1930-1932 г.), литературен редактор на в. “Нови дни”. Сътрудничи на в. “Заря”, и списанията “Българска мисъл”, “Златорог” и “Отец Паисий”. Като литературен критик Константинов дебютира в сп. “Чернозем” през 1922 г. След 9 септември 1944 г. редактира културната страница на вестниците “Радикал”, “Време” и списание “Простори”. От 1954 г. до 1963 г. е редактор в издание “Нар. младеж”. Изследователските му интереси са съсредоточени върху проблемите на старата българска литература, възрожденската литература, развитието на реализма в белетристиката след Освобождението, български символизъм, българо-руски литературни връзки. Автор е на съчиненията “Емануил Попдимитров” (1922 г.), “Лев Толстой и България” (1928 г.), “Българската литература след войната” (1933 г.), “Вук Караджич и Л. Каравелов” (1938 г., на български и сръбски език), “Душата на Македония” (1941 г.), “Творци на българска литература” (1941 г.), “Стара бълг. литература” (1942 г.), “Николай Лилиев сред своите приятели” (1971 г.)и др.

През 1942 г. - Боян Радев- български спортист, състезател по класическа борба.

През 1964 г. в Токио и през 1968 г. в Мексико Боян Радев е олимпийски шампион. През 1962 г. той е световен вицешампион в Толедо, а през 1966 г. - Световен шампион.През 1967 г. е вицешампион в Букурещ , а през 1968 г. е европейски вицешампион във Вестерос, Швеция. Няколко години е спортист номер 1 за България. През 40-години Боян Радев е служител на МВР. През 2001 г. е обявен за спортист на века на "Левски", а през 2002 г. му е връчен орден "Стара планина " .

През 1946 г. - Виктор Спиридонов Чучков - български композитор, пианист и педагог.

Завършва Музикалната академия в София през 1966 г., специалност “Композиция” при проф. В. Стоянов и “Пиано” при проф. Лили Атанасова. Чучков печели стипендия от консерваторията “Санта Чечилия”, Рим, Италия. Освен композиция и пиано, той специализира камерна музика при Г. Агости. През 1981 г. завършва академия “Киджана”, Сиена, Италия. След завръщането си в България преподава камерна музика в Музикална академия . В периода 1990-1997 г. активно концертира. Изнася над 500 концерта в България и чужбина като солист на симфоничен оркестър и солист пианист. Чучков води майсторски класове в Бразилия, Холандия, Италия и др. Председател е на СБК. Като професор по камерна музика е член на журито на много международни конкурси. Същевременно Чучков е носител на 5 награди от международни конкурси за пиано. Той удостоен е с орден “Кирил и Методий”, избран е и за “Музикант на годината ‘2000” от слушателите на “Алегро виваче” (БНР). Творчеството на В. Чучков включва почти всички жанрове: симфонична, камерна, филмова и детска музика. Негови творби са: “Концерт за пиано и оркестър”, “Концерт за смях и оркестър”, “Носталгични вариации за кавал, пиано и оркестър”, “Европейска сюита”, “Соната за 10 инструмента”, клавирни пиеси, музика към филмите “Суламид”, “Скален кристал” и др.

През 1951 г. - Йонко Попов - български композитор и звукорежисьор.

През 1975 г. Попов започва работа в Българското радио, като звукорежисьор на забавна музика и джаз. Като композитор се изявява от началото на 70-те години. Сътрудничи на вокалните групи "Домино" и "Тоника СВ".

Починали:

През 1872 г. - Паийсии Пловдивски, със светско име Петър Зафиров.

По произход той е албанец. През 1858 г. става български митрополит на Пловдив . Застава на страната на българския народ в борбата му с Цариградската патриаршия. През 1860 г. минава явно на страната на Иларион Макариополски и Авксентий Велешки. Заради което на следващата година, по настояване на патриаршията, е заточен в Мала Азия. Седем години по-късно е освободен. Член е на Временния смесен екзархийски съвет на Българската екзархия (1870-1872 г.).

През 1955 г. - Георги Христов Димов – български литературен теоретик и критик.

Завършва романска филология в Софийския университет, след което специализира в Падуа. От 1967 г. Димов е професор и чете лекции в Института за литература. Ректор е на ВТУ за периода 1968-1970 г. Той е автор на съчиненията "Иван Д. Шишманов – литературен историк и критик" (1956 г.), "Крум Григоров. Литературно-критически очерк" (1962 г.), "Из историята на българската литературна критика" (1968 г.), "Априлското въстание и българската литература" (1976г.), "Иван Шишманов. Строител на българската национална наука и култура " (1988 г. ), "Михаил Арнаудов" (1990 г.) и др.

През 1973 г. - Димитър Йосифов Пешев- български политик и юрист.

Пешев следва в Юридическия факултет в СУ “ Климент Охридски” , но прекъсва заради избухването на Първата световна война. По време на войната той участва в Двадесет и втори пехотен полк. През 1919 г. Пешев завършва образованието си , след което започва работа като съдия в Пловдив и София (1920 г.-1932 г.). През 1932 г. е адвокат и заместник-прокурор в Софийския окръжен съд. През 1935 г. е назначен за министър на правосъдието и остава на този пост една година. В периода 1938 –1939 г. Пешев е народен представител и заместник-председател на ХХIV и ХХV ОНС. На 17 март 1943 г. написва протестно писмо до правителството на Богдан Филов. В писмото настоява за окончателно премахване на заплахата от депортиране на българските евреи, заради което на 26 март е бламиран. Осъден е от Народния съд на 15 години затвор и конфискация на имуществото, но е освободен след застъпничеството на влиятелни евреи. През 1996 г. присъдата му е отменена от Върховния съд на Република България. Пешев е почетен гражданин на Израел. През 1998 г. , посмъртно, получава орден "Стара планина" .

Ани · Февруари 26, 2009

На 26 Февруари:

През 1808 г. българският пратеник в Русия Иван Замбин представя в Руското външно министерство пълномощно, подписано от Софроний Врачански. Според пълномощното той може да действа пред официалните руски власти "от името на всичките му съотечественици". Иван Замбин връчва и обръщение до руското правителство, както и кратка съпроводителна записка.

През 1883 г. е обнародван Екзархийският устав, приспособен в Княжеството. Възстановяват се църковните настоятелства и се регламентира съставянето на Свети синод в Княжеството. Законопроектът за Екзархийския устав е приет на Архиерейски събор на митрополитите от Княжеството в София на 21 - 30 ноември 1880 г.

През 1897 г. влиза в сила Закон за задграничните паспорти и билети.

През 1907 г. министър-председателят Димитър Петков е застрелян до Орлов мост в София. Атентаторът се оказва Александър Петров, който работи като счетоводител в клона на Земеделската банка във Видин, но е уволнен на 9 февруари 1907 г. На 26 февруари 1907 г., след неуспешни опити да получи протекции от министър Николай Генадиев, Александър Петров си купува револвер и причаква министър-председателя Димитър Петков в Борисовата градина. В резултат на стрелбата по премиера и тримата министри, които са с него, Димитър Петков умира след минути, Николай Генадиев е леко ранен в дясната ръка, а финансовият министър Лазар Паяков и Михаил Савов се разбягват. Убиецът е заловен и прави веднага пълни самопризнания, които са потвърдени и от свидетели.

През 1945 г. с наредба-закон е възстановен Висшият учебен съвет към Министерството на народното просвещение. В него участват 85 души, избрани от учителските колегии в страната. Първата му сесия започва на 28 май 1945 г. и на нея се обсъждат радикални промени в системата на образованието.

През 1988 г. в периода 24 - 26 февруари в Белград се провежда конференция на външните министри на балканските държави. България и Турция подписват първия от близо четири години протокол за подобряване на двустранните отношения. Предвидени са мерки за активизиране на търговията, за събиране на разделените семейства.

През 2000 г. на 26 и 27 февруари се провежда 11-та конференция на СДС. Докладът на Иван Костов е силно критичен. В него е осъдено високомерието и арогантността на някои лидери на СДС. Заявено е, че трябва да се прекрати лобирането за частни и групови интереси, че предварителните избори са изкористени и трябва да се търси друга форма за номиниране на депутати, и че острите атаки срещу ДПС са били грешка.

Родени:

През 1860 г. - Стилиян Ковачев - генерал от пехотата.

През Балканската война командва последователно Родопския отряд и 4-а армия. През 1913 г. е назначен за военен министър, а през Първата световна война е началник на Главното тилово управление.

През 1877 г. - Христо Ганчев - български драматичен артист.

Съпруг е на Адриана Будевска. Играе ролите на Подколесин (в "Женитба"), Арпагон (в "Скъперникът"), Симеонов-Пищик (във "Вишнева градина"), Раксин (в "Към пропаст"), Осип и Градоначалникът (в "Ревизор"), Македонски (в "Хъшове") и др.

През 1861 г. - Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мари Сакс Кобург Гота - български княз от 1887 до 1908 г., от 1908 г. е цар.

Основател е на Кобургската династия в България. Завършва военно училище и служи като офицер в един от гвардейските кавалерийски полкове на австро-унгарската армия. Избран за български княз от III ВНС. Встъпва на престола на 2 февруари 1887 г. Изборът му не е признат от Русия и останалите европейски страни. С помощта на министър-председателя Ст. Стамболов се утвърждава като суверенен български княз. На 2 февруари 1896 г. престолонаследникът княз Борис Търновски е покръстен в източноправославната вяра. Негов кръстник е руския император Николай II, представен от княз Голенишчев-Кутузов. След този акт Русия признава княз Фердинанд. Скоро след това е признат от всички европейски държави. На 22 септември 1908 г. провъзгласява независимостта на България. Първите години от управлението му се характеризират с бурно икономическо развитие и укрепване на политическия авторитет на българското княжество. През 1913-1915 г. под влияние на Фердинанд I българската външна политика се ориентира към австро-германския блок, към който се присъединява България през 1915 г. Междусъюзническата (1913 г.) и I световна война (1914-1918 г.) довеждат страната до 2 национални катастрофи. При сключването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. Антантата поставя задължително условие Фердинанд I да се откаже от българския престол и да напусне България. На 3 октомври 1918 г. той абдикира в полза на сина си Борис III.

През 1928 г. - Стефан Власков - български критик и журналист.

Един от интерпретаторите и популяризаторите на американското кино в България. Власков е сред съставителите на илюстрования тритомник "В света на киното" (1982-1983 г.), в който е автор на очерците за гангстерския филм, за приключенския филм, за уестърна, за филма на ужасите, за киното на САЩ, за британската филмова школа и за свободното английско кино.

През 1932 г. - Теодор Делчев Димитров - български дипломат.

През 1955 г. Димитров завършва славянска и романска филология в Университета в Букурещ, през 1957 г. Библиографския институт "Елин Пелин" в София, а през 1978 г. Женевския Институт по международни отношения. През 1958 г. той печели конкурса за работа в ООН в Женева и се издига до заместник-директор на библиотеката на ООН. Напуска организацията през 1992 г. Димитров извършва исторически проучвания по македонския въпрос. Помага на България с документи, организира на свои разноски рекламни сбирки за страната ни и конференции по балканските проблеми в дома си в Жеж. Цялото си имущество - включително имоти в Швейцария и Франция, безценна колекция от 50 хиляди тома и документи - Димитров завещава на българската държава. Автор е на 15 книги, някои от тях са: "Сборник с документи на ООН “Жалбите на Македония” (1919-1939 г.)" (издаден 1979-1980 г.), книга за Макгахан (1977 г.) и др.

Починали:

През 1925 г. - Георги Скрижовски (псевдоним на Георги Иванов Радев) - български революционер, участник в македоно-одринското националноосвободително движение.

Скрижовски завършва Серското педагогическо училище. Като ученик влиза във ВМОРО, след което учителства в редица села на Егейска Македония. Ръководител е на революционната организация в Драма. Четник е в четата на Илия Кърчовалията, по-късно е секретар на четата на Яне Сандански, с която участва в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. След въстанието, през 1905 г. е избран за разложки околийски войвода. Една година по-късно е избран за член на Серския окръжен революционен комитет . Участва във войната (1912-1913 г.) като войвода на чета в тила на противника и в Първата световна война (1915-1918 г.) с Македонската дивизия. След 1919 г. Скрижовски става член на ВМРО. Оттогава започва да прокарва в македонското революционно движение идеите на Коминтерна, за което е наказан със смърт от ВМОРО.

През 1971 г. - Неофит Видински със светското име Никола Митев Караабов - български висш духовник.

Става монах през 1891 г. Завършва Петербургската духовна семинария (1896 г. ) и Петербургската духовна академия (1900 г.). В периода 1900-1902 г. е протосингел в Сливен, през 1902-1905 във Видин, а през 1905-1906 г. в Св. Синод в София. Ректор е на Софийската духовна семинария от 1906 г. до 1912 г. През 1909 г. Неофит Видински е ръкоположен за епископ. Той е един от редакторите на "Църковен вестник". Избран е за видински митрополит през 1914 г. Председателства Църковно-народния събор (1922-1923 г.). От 1921 г. до смъртта си е член на Светия синод, от 1930 г. до 1944 г. е негов наместник-председател. Обявява се в защита на евреите в България по време на Втората световна война. Автор е на богословски съчинения и книгата "Видинска епархия" (1924 г.).

През 1959 г. - академик Стоян Маринов Романски - български славист, създател на съвременната българска лексикография.

Завършва гимназия в София през 1900 г. и славянска филология в Софийския университет през 1905 г. Специализира в Лайпцигския университет при немските езиковеди А. Лескин и Г. Вайганд (1905-1907 г.). През 1907 г. Романски защитава докторска дисертация на тема "Поучението на влашкия воевода Нягое Бесараб до сина му Теодосий" (1908 г.). Доцент е по славянско езикознание и етнография в Софийския университет от 1909 г., Извънреден професор от 1915 г. в Софийския университет и ръководител на Катедрата по българска и славянска етнография (1922 г.). Романски е ръководител на Катедрата по славянско езикознание и главен уредник на Славянски институт при Софийския университет през 1934-1947 г. Пръв директор е на Института за български език при БАН (1947-1951 г.) и ръководител на Секцията за български речник към института (1951-1958 г.). Пръв директор на Етнографския институт с музей при БАН (1949-1958 г.). Член е на Българския археологически институт от 1922 г., на научното дружество в Букурещ и на Славянския институт в Прага. Съчинения: "Разпространение на власите между Тимок и Морава и на цинцарите в Македония" (1917 г.), "Добруджа във връзка с въпроса за Дунава като етнична граница между българи и румънци" (1918 г.), "Българите във Влашко и Молдова" (1930 г.), "Българи в образите на Феликс Каниц" (1939 г.), "Полска книжовна реч в образци" (1941 г.), "Чешка книжовна реч в образци" (1942 г.), "Старобългарски език в образци" (1945 г.).

През 1997 г. - Христо Дамянов Огнянов - български поет, емигрант, публицист и народовед.

Завършва Юридическия факултет на Софийския университет. Работи във в."Зора" (1937 г.) заедно с Д. Крапчев, Й. Бадев, Д. Талев. От 1939 г. Огнянов е коректор на "Зора" в Берлин. След войната живее в емиграция, работи като журналист и публицист в Германия, САЩ, Италия и Австрия. Защитава докторат по право в Инсбрук и следва славистика в Мюнхен и Сиракюз, щат Ню Йорк, където е лектор по български език. Изнася поредица беседи по радио "Свободна Европа", под псевдоним Борис Босилков, за българска история, публицистика, езикознание и библиография. Удостоен е с папска грамота и апостолически благослов (1980 г.) от папа Йоан Павел II. През 1992 г. посещава България във връзка с 80-годишнината си. Огнянов е носител на Златен медал и диплом от Международната академия на изкуствата в Париж. Автор е на книгите "Южни ветрове" (стих., 1938 г.), "Пътешествие" (стих., Мюнхен, 1954 г.), "Превъплъщения" (стих., Мюнхен, 1978 г.), "България" (Нюрнберг, 1967 г.), "Асизки сонети" (стих., Мюнхен, 1976 г., предговор от П. Увалиев), "Зюдвинде" ("Южни ветрове", на немски, 1978 г.). След 1989 г. негови творби и интервюта са отпечатвани в различни периодични издания в България, включително в сборника "Автономията живот (Диалози с бележити българи в чужбина)", в антологията "Зорница в сърцата (българско поетично слово)" и др.

Ани · Февруари 27, 2009

На 27 февруари

1879 г. - изработен е мемоар на Учредителното събрание против Берлинския договор, изпратен до Великите сили. Учредителното събрание е свикано на 10 февруари 1879 г. в Търново за обсъждане и приемане на първата българска конституция. Състои се от 229 депутати, от които 117 са включени по право, 24 са назначени от императорския комисар княз А. М. Дондуков-Корсаков и 88 са избрани от населението по един на 10 000 души. Учредителното събрание е открито с реч на княз Дондуков-Корсаков в присъствието на представители на Великите сили, подписали Берлинския договор на 1 юли 1878 г. Главната цел е ревизията на Берлинския договор от 1878 г. По силата на Берлинския договор българската държава е разпокъсана на пет части.

1890 г. - дадена е амнистия за престъпления на чиновниците между 9 август 1886 и 2 август 1887 г.

1907 г. - след убийството на Димитър Петков е съставен нов кабинет на Народнолибералната партия начело с Димитър Станчов. Той остава на тази длъжност до 3 март същата година.

1921 г. - в София пристига Междусъюзническата контролна комисия в състав: граф Шеризе от Франция, Колвин от Великобритания и принц Боргезе от Италия.

За български комисар към комисията е назначен Райко Даскалов (на снимката) с помощници Михаил Савов, Никола Стоянов и Крум Попов.

1936 г. - под натиска на властите съюзът "Добруджа" се саморазпуска, но местните дружества продължават да съществуват и Софийското дружество поема ръководните функции от май същата година.

1945 г.- э България със закон е въведена Правописна реформа.

1947 г. На 27 и 28 февруари Общото събрание на БАН приема нов Устав на академията, основан на приетия по-рано Закон за БАН. Новият Устав влиза в сила на 1 март същата година.

Родени:

1915 г. Димитър Константинов Сагаев- композитор.

Сагаев твори във всички области на музикалното изкуство: симфонично, вокално-инструментално, музикално-сценично, камерна музика, филмова музика, театрална музика, песни. Той получава музикалното си образование в Държавната музикална академия в София като ученик по пиано на професор Панчо Владигеров. Сагаев работи като военен капелмайстор и учител, а по-късно заема отговорни постове в Радио София, в Комитета за култура и др. Една от най-важните тенденции в творчеството му е патриотичната тематика. Автор е на 5 симфонии, между които Втора - “България да пребъде”, Трета - “Хан Аспарух”, Четвърта - “Самарското знаме”, симфоничните поеми “София”, “Полиелей на българката”, “Априлските камбани 1976”, ораторията “В името на свободата”, кантатата “Шипченската епопея”, оркестрови пиеси, инструментални концерти (за цигулка, за 2 цигулки, за виолончело, за фагот и др.), 7 струнни квартета и др., оперите “Под игото” и “Самуил”, балетите “Мадарският конник” и “Орлов камък”. Професор е в Българската държавна консерватория.

1926 г. Златина Тодева, известна като Мама Злата, актриса

родена е в Стара Загора. Има изиграни над 200 роли в театъра и киното. Работила е в театрите в Стара Загора, Пазарджик, Димитровград, Хасково, Пловдив и Смолян. Учи в школата на Мара Шопова - майката на Наум Шопов, после - в класическа гимназия. Първата ѝ роля, дадена от художествен съвет, е Клара в пиесата на Бърнард Шоу "Пигмалион".

Известна е с множество филми, сред които "Хайка за вълци", „Мила от Марс", „Рапсодия в бяло", „Опашката на дявола". За моноспектакъла "Забравени от небето" Съюзът на артистите в България ѝ присъжда награда за най-добра женска роля. Незабравими са ролите ѝ в "Анатомия на крайното" и "Черепът на жената на гробаря".

Има "Аскеер" и много национални награди и държавни отличия, сред които награди от национални прегледи: на Профсъюзите 1985 г. за ролята на Неда в "Обещай ми своето минало" от П. Анастасов; годишната награда на САБ 1986 г. за най-добра женска роля - майката в "Животът това са две жени" от Стефан Цанев, два ордена Кирил и Методий II степен, Заслужил артист 1986 г. Умира на 13 април 2007 г.

1927 г. Генчо Генчев - режисьор, работещ в сферата на драмата и криминално-психологическото кино: "Маргаритка" (1960 г.), "На тихия бряг" (1963 г.), "До града е близо" (1965 г.), "Цитаделата отговори" (1970 г.), "Двойникът" (1970 г.), "Къде живееш" (1983 г.), "Подарък в полунощ" (тв, 1988 г.), "Черните рамки" (тв, 1989 г.).

Ани · Февруари 28, 2009

На 28 Февруари:

През 1878 г. турските представители прекъсват преговорите в Сан Стефано. Руското правителство дава съгласие за свикване на европейски конгрес в Берлин.

Главната цел на договора подписан на конгреса в Берлин е ревизията на Санстефанския договор (19 февр./3 март 1878 г.) По силата на Берлинския договор току-що освободилата се българска държава била разпокъсана на пет части.

През 1907 г. е обнародван първият Закон за кооперативните сдружавания.

През 1913 г. в периода 26 - 28 януари турските войски контраатакуват при Булаир, но са отблъснати от Седма Рилска дивизия. Турска контраатака при Чаталджа е провалена от Първа и Трета Българска армия. През януари 1913 г. в Цариград е извършен държавен преврат и дошлите на власт прогермански управляващи преустановяват преговорите в английската столица и нареждат на османската армия да предприеме незабавни атаки срещу българските войски. Като цяло тези атаки не водят до положителен резултат и следват нови военни успехи на балканските съюзнички.

През 1934 г. в периода 28 февруари - 1 март българският цар Борис III се среща в Германия с Хитлер и с външния министър фон Нойрат. Те го съветват за сближение със Югославия.

През 1978 г. в Русе е открит Пантеонът на възрожденците

национален паметник-костница на героите, загинали за българската свобода. Открит е в чест на стогодишнината от Освобождението. Разположен е върху 4456 кв. м. площ. В средата на Пантеонът под позлатения купол гори вечен огън. Костите на Любен Каравелов, Захари Стоянов, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Баба Тонка Обретенова, Никола Обретенов, Панайот Волов, Ангел Кънчев се съхраняват в мраморната зала на 22 метровия пантеон. Тридесет и девет видни възрожденци са погребани в отделни гробове. Там са вписани имената и на още 453 просветители, четници и опълченци.

През 1981 г. в периода 28 февруари - 6 март Людмила Живкова е на посещение в Мексико за участие в тържествата, посветени на 13-вековния юбилей на българската държава. На 4 март в гр. Мексико се открива изложбата "Средновековна България - изкуство и цивилизация".

През 2001 г. в доклада на Държавния департамент на САЩ по развитието на човешките права е записано, че в България свободата на словото се спазва формално, но по същество правителството се намесва в работата на медиите както с помощта на рекламите, така и чрез НСРТ.

Родени:

През 1868 г. - Борис Иванов Дякович - археолог, библиотековед.

Дядо му - Ал. Узунов, е сред създателите на българската гимназия в Болград. Борис Дякович получава начално образование в румънско-българското трикласно училище в Болград. Учи в гимназия в София, но завършва Пловдивската класическа гимназия през 1890 г.. От 1891 до 1893 г. следва в Юридическия факултет на Новорусийския университет в Одеса .През 1894 г. със стипендия на МНП заминава за Прага, където 1 година учи в Немския университет. След което следва класическа история и археология в Сорбоната в Париж.Под ръководството на проф. Калигнан и Потие изучава антично изкуство, история, култура, архитектура и скулптура във Франция и Италия. Проучва разкопките на Помпей. През 1898 г. е уредник на Етнографския отдел в Народният музей. Две години по-късно е заместник-директор на Народната библиотека в София. През 1901 г. става директор на Народната библиотека в Пловдив, остава на този пост до 1932 .. През 1910 г. създава към Народната библиотека в Пловдив археологически музей. Той е сред учредителите е на Пловдивско археологическо дружество, създадено през 1923 г. През 1937 г. става негов почетен член.В периода 1901-1906 г. реформира дейността на Народната библиотека в Пловдив. През 1909 г. участва в подготовката на "Закон за народното просвещение", автор е на раздела за културни институции (музеи и библиотеки).През 1919 г. създава нов правилник за Народната библиотека в Пловдив . Сътрудничи на различни списания , сп. "Книжовник" (1910 г.) и сп. "Читалище" (1911 г.), където публикува статии. Като първият български учен археолог прави важни разкопки и открития из страната. Автор е на съчиненията "Исторически преглед на Народната библиотека и музея в Пловдив до Съединението" (1907 г.), "Народните библиотеки и читалища в Пловдивски окръг" (1908 г.) и др.

През 1907 г. - Емилиян Станев - писател.

Той учи живопис в Художествената академия в София в класа на проф. Ц. Тодоров. Следва финанси и кредит в Свободния университет. През 1950-1955 г. завежда отдел “Белетристика” във вестник “Литературен фронт” . Член е на Съюза на българските писатели. Първият му отпечатан разказ е “Срещу Великден”. В първият му сборник присъства социалната тема “Примамливи блясъци” (1938 г. ). Със сборникът “Сами” (1940 г.) поставя началото на анималистичната тема в творчеството си: “Последна борба” (1942 г. ), “Вълчи нощи” (1943 г. ), “През води и гори” (1943 г. ), “Делници и празници” (1945 г. ), “Дива птица” (1946 г. ). С повестите “В тиха вечер” (1948 г. ), “Крадецът на праскови” (1948 г. ), “Повест за една гора”, “Когато скрежът се топи” (1950 г. ) и др. бележи преход към епичния жанр. От 1950 г. в продължение на 14 години работи върху романа “Иван Кондарев”. Негови исторически романи са “Легенда за Сибин, преславския княз” (1968 г. ), “Антихрист” (1970 г. ). Автор е на произведенията “Вълкът” (1970 г. ), “Скот Рейнолдс и непостижимото” (1971 г. ), “Язовецът” (1975 г. ), “Насън и наяве” (1978-1979 г. ) и “Черният монах” (1979 г. ). Автор е на произведения за деца и юноши. Творбите му са преведени на повече от 20 езика.

Починали:

През 1906 г. - Марин Стоянов Дринов - историк, филолог, фолклорист, етнограф.

Един от основателите Българското книжовно дружество в Браила (1869 г.), пръв председател (1869-82 г., 1884-98 г.) на БКД.Действителен член на БДК от 1869 г., почетен член - от 1898 г... Следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет (1861-1865 г.)Защитава магистърска дисертация в Московския университет през 1872 г. ,назначен за доцент по славянознание в Харковския университет. Защитава докторска дисертация през 1876 г. и става професор. Вицегубернатор на София през Руско-турската война (1877-1878) и министър на Отдела на народно просвещение в привременното правителство (1878-1879 г. ). Основните му научни интереси са в областта на историята, трудовете му получават високи оценки сред славянски учени. Големи са заслугите му за българска филология и организационно-научната и просветна дейност. Негови трудове са "Поглед връх произхожданието на българския народ и началото на българската история", "Заселване на Балканския полуостров от славяните", "Южните славяни и Византия през Х век".

През 1887 г. - Димитър Генков Филов - офицер, подполковник (1885 г.).

По време на Руско-турската война (1877-1878) е командир на III, а след това на IХ опълченска дружина и участва в боевете при Шипка и Шейново. След Освобождението служи в Източнорумелийската милиция. Участва в подготовката и извършването на Съединението (6 септември 1885 г.). По време на Сръбско-българската война е командир на общия резерв и на централна колона, която овладява Цариброд и участва в боевете за Пирот (14 – 15 ноември 1885 г.). След войната е началник на III пехотна бригада в Русе и участва в бунта на офицерите-русофили (1887 г.). Ранен тежко, съден е от военния трибунал. Умира в болницата.

През 1936 г. - Иван Парашкевов Пашинов - офицер, генерал-майор (1917 г.).

През 1877 г. емигрира във Влашко. През 1885 г. завършва Военното училище в София . Участва в Сръбско-българската война през 1885 г. като командир на рота в VII пехотен Преславски полк. Проявява се в сражението при Сливница (5-7 ноември ). Сражава се при Цариброд (12 ноември ) и Пирот (14-15 ноември ). По време Балканската война (1912-1913 г.) е командир на ХХIII пехотен Шипченски полк.През I световна война е командир на II бригада от VIII пехотна Тунджанска дивизия. Автор е на книгата "ХХIII пехотен Шипченски полк във войната с турци и съюзници (1912-1913)" (1928 г.).

През 1972 г. - Бинка Манолова Златарева - българска художничка.

Завършва живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София (1915 г. ), ученичка на Ив. Мърквичка.През 1923-24 г. специализира при В. Хинаис в Художествена академия в Прага. Рисува предимно портрети с маслени бои и пастел, пейзажи и натюрморти. Сред по-известните й творби са: "Автопортрет" (1920 г.), "Майка ми" (1923) г., "Ботевият четник Никола Обретенов" (1932 г.), "Иван Мърквичка" (1936 г.), "Дора" (1936 г.), "Улица в Търново", "Пейзаж от Карлово", "Утро", "Полски цветя" (1938 г.), "Грозде", "Лилии", "Ружи", "Лалета" (1971 г.), "Портокали" (1971 г.) и др.

През 1988 г. - Стефан Любомиров Каракостов - български литературен историк, театровед и философ.

През 1941 г. завършва славянска филология в СУ” Св.Климент Охридски” . В продължение на три години работи като редактор във вестник “Литературен глас”. След което е секретар на Общинския комитет в Бургас. Преподавател е в Държавното театрално училище. От 1951 г. до 1970 г. е професор във ВИТИЗ “Кр. Сарафов”. След това е професор в Института по философия при БАН. Редактор и главен редактор във в-к “Култура”, сп. “Социалистическа борба” (1946 г.), в-к “Народ” (1945-1946 г.) и др. Изследва дейността на видни възрожденски дейци като Ботьо Петков, Димитър Общи, македонски възрожденци, В. Левски и др.. Издава книгите “Българският театър. Средновековие. Ренесанс. Просвещение. 865-1858” (1872 г. ), “Българският възрожденски театър” (1973 г.), “Революция и сцена” (1975 г.) и др.

Редактирано Февруари 28, 2009 от Ани

Влизане

България, днес

Recommended Posts

Линк към коментар

Share on other sites

Top Posters In This Topic

Popular Days

Top Posters In This Topic

Popular Days

Popular Posts

Ани

Ани

Ася_И

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Линк към коментар

Share on other sites

Топ Изтеглени Файлове