Guest Мона Добавено Август 9, 2010 Доклад Share Добавено Август 9, 2010 (edited) Имало едно време един португалски поет, неизвестен, не само поет, но критик, анализатор, философ .. Предтеча на много от съвременните литературни течения и напеви. И структурни анализи, подобно на Никола Георгиев и неговият знаменит анализ за вертикалното протичане на повествованието в разказите на Елин Пелин. Хората на духа странно преплитат нравствените си и поетически послания. Но, Ферннаду Песоа, някак, останал сам от екзистенциалистките крясъци и повеи за победа на свръхчовека, останал сам в неизвестната уличка на Лисабон. Съвременник на Унамуно, на Хорхе Ортега и Гасет ... Съвременник на Хемингуей и Стайнбек. Техен любим поет и философ, за когото днес не се знае нищо. Роден под едно-единствено име, но създал сто свои псевдонима, той е запомнен с едно основно - Фернанду Песоа. За жалост, западноевропейската мисъл е толкова непозната у нас, особено тази, творяла по време на и след Втората Световна война. Ние не знаем нищо за тези хора и говорим наизуст, все едно с нас се е родил света - каква тъга - 2000 години след Платон откриваме знаците на днешния жалък свят и го изнамираме чрез обнадеждените поличби на хора като Стивън Тулмин и Стивън Хоукинг. Горко на подобни люде! Блъскащи се мухи о перваза на откровението, на кръста и на примирението, което става лесна нафора за булевардните секти на духа. Но не, Фернанду Песоа, дойде да ми каже, дори и да не знае, че животът, освен, че е занимание самотно (по едноименния роман на Рей Бредбъри), е и занимание осъзнателно и осъзнаващо. Докъде ще стигне борбата на отделния човек срещу различния, срещу "асоциалния", докъде можем да стигнем в отчуждението си и докъде може да стигне омразата. Но във варианта да те мразя ,че имаш четири ръце, че тези ръце изобщо ги имаш! Защо португалецът намери начин да се отчужди 100 години преди нашето отчуждаване, и то елегантно, без много шум ... Като просто се затвори в себе си и не излезе от поетичния си дом. Единствено книгите му са прозорец и врата към света на хората. Моите пътища са ваши пътиша, но моите имат и много завои в търсене на смисъла ... Това би казал и Фернанду Песоа. И изобщо всеки човек на духа, на словото. Интересуват ме всички онези, последвали genuis-a си. Свободните хора. Не е нужно да имаш замисъл в някакво начинание, важно е да имаш СЪРЦЕ. Независмо дали гледаш уморените следобедни и жарки улици на Лисабон или мразовитите утрини на Копенхаген ... Къде е Книгата на покоя? Редактирано Август 10, 2010 от Мона Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Мона Добавено Януари 8, 2011 Доклад Share Добавено Януари 8, 2011 Интересуват ме всички онези, последвали genuis-a си. Свободните хора. Не е нужно да имаш замисъл в някакво начинание, важно е да имаш СЪРЦЕ. Независмо дали гледаш уморените следобедни и жарки улици на Лисабон или мразовитите утрини на Копенхаген ... Къде е Книгата на покоя? Уморените имат ли сърце, умеят ли да разпознават странника, просещ за хляб или всяко учение, което обещава любов и красота, ще бъде жизнненеобходимо. А дали е такова. То нима разрешава човешките проблеми? Едва ли? Знаете ли, всеки втори говори за любов и за истина, нима някой то вас знае какво е това - отдалечен в собствения си устрем да устои на уж материалното - а за всеки е това е материално; всеки има деца и всеки иска по-добото за себе си ... Никой не е отишъл в пещерата в многогодишна медитация, защото никой не е спосообен на това. Малко лицемерие - криейки се зад фрази, да сме богоугодни или не - да имаме правилно мислене - или да бъдем добри, или да бъдем - благопристойни, или да бъдем научени да казвам "бог е любов" - когато животът казва друго и когато всички нравствени устои и емоционални също, казват - замисли се ... Ала не както мисли Господ - тук има поне 10 адвокати на Господ и само те знаят как говори той - дали говори той или техния свхъхраздут анимус (щото повечето са жени), приемайки го за господ, не е ясно. важно е, че при всяка една фраза, се позовават на живата истина. А коя е тя? Не обърквайте хората. Оказва се, че има много слаби психики и е лесно с везната господ или дявол - въпреки че никой не е осъзнал това. Когато минаваш по португалските улици и си мислиш за ненарисуваната си картина, винаги те чака душата ти, необремена от вери и внушения. Ти си отвъд, Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Мона Добавено Март 1, 2011 Доклад Share Добавено Март 1, 2011 (edited) Уморените имат ли сърце, умеят ли да разпознават странника, просещ за хляб или всяко учение, което обещава любов и красота, ще бъде жизнненеобходимо. А дали е такова. То нима разрешава човешките проблеми? Едва ли? Знаете ли, всеки втори говори за любов и за истина, нима някой то вас знае какво е това - отдалечен в собствения си устрем да устои на уж материалното - а за всеки е това е материално; всеки има деца и всеки иска по-добото за себе си ... Никой не е отишъл в пещерата в многогодишна медитация, защото никой не е спосообен на това. Малко лицемерие - криейки се зад фрази, да сме богоугодни или не - да имаме правилно мислене - или да бъдем добри, или да бъдем - благопристойни, или да бъдем научени да казвам "бог е любов" - когато животът казва друго и когато всички нравствени устои и емоционални също, казват - замисли се ... Ала не както мисли Господ - тук има поне 10 адвокати на Господ и само те знаят как говори той - дали говори той или техния свхъхраздут анимус (щото повечето са жени), приемайки го за господ, не е ясно. важно е, че при всяка една фраза, се позовават на живата истина. А коя е тя? Не обърквайте хората. Оказва се, че има много слаби психики и е лесно с везната господ или дявол - въпреки че никой не е осъзнал това. Когато минаваш по португалските улици и си мислиш за ненарисуваната си картина, винаги те чака душата ти, необремена от вери и внушения. Ти си отвъд, Какво се случва: в най-среднощните часове, червото на интелекта не е устроено за духовни подвизи, то не ги разпознава като такива; защото то обича да говори с елементарни утопии и нравствени послания. Имах такива лели, които търсеха Господ в своето нищоправене, в скуката си на незначителни, но сказващи персони с начервени устни и накрая утихнали в една тъжна усмивка; в устоите на едно отмиращо многословно суетене, в търсене на изгубения свят на младостта, каквата е отмората да бъдеш безперспективен, безцелен, но и единосъщ. Но и вярващ. Ама, че скука и нищоправене Небесното Царство се оказа една нравствена илюзия за романтиците. А за бойците беше смърт. За вярващите има оправдания, а за другите - какво е? В лесните фрази ли, в елементаризмите ли, в поученията ли; в кърмата, в житото, в слънцето, в планетите или в езерата, в камъка или в пропастта, в широките бузи, чатали или ниски чела, или в какво? В дълбокото проникновение ли, в дълбочината на погледа ли, в сърцето, за което, за което никой не говори ... За сърцето - малко са борещите се ... И наяве, и насън ... Както казваш ти, Фернандо, Господи, вземи си Обещанията, върни ми Детството. Детството, когато бяхме първобитни и щастливи. Честит рожден ден. П.С. След както има теми за Исус тук, може да има всичко На гърба на Христос е лесно ... Редактирано Март 1, 2011 от Мона Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Ивета Добавено Юни 5, 2012 Доклад Share Добавено Юни 5, 2012 (edited) *Тъй велика е скуката, тъй властен ужасът, задето съм жив, че не разбирам кое може да послужи като успокоително, противоотрова, балсам или средство за забрава. Сънят ме ужасява като всичко. Смъртта ме ужасява като всичко. Еднакво невъзможно е да вървя, и да спра. Надеждата и безверието са равностойни по студ и пепел. Аз съм лавица с празни буркани. Присъствал съм незнайно на постепенното замиране на живота ми, на бавното крушение, на всичко което съм искал да бъда. Мога да кажа с онази правдивост, чиято смърт не се отбелязва с цветя, че няма нещо, което съм искал или мечтал дори за миг с едничкия копнеж за този миг и да не се е разбило на прах под прозорците ми като пръст, полетяла все едно камък от саксия на висок етаж. Изглежда дори, че съдбата се е старала винаги да ме накара първо да обикна или пожелая предначертаното от нея, за да установя на следния ден, че го нямам или не ще го имам. Винаги съм смятал, че доблестта е да постигнеш недостижимото, да живееш където не си, да бъдеш по-жив след смъртта, отколкото приживе, накратко, да осъществиш нещо трудно, абсурдно, да преодолееш като пречка самата реалност на света. И един прекрасен анализ-рефлексия в бял стих на поетесата Ивет Александрова, който, чудесно репликира, но и общува, дори и задочно с горните цитати: Безпокойството на Фернанду Песоа се спуска по улиците на Лисабон, смесва се с тълпата герои на овехтели романи, пресъздаващи себе си - неверници, щастливци, единаци, които бъркат самотата със страдание, спъва се в доволните и не искащи нищо повече от вечерята си, придружава до ъгъла вдовица, наметнала овехтялото палто на мъката, невъзможно се изкачва по високите токчета на чуждата любов, заслушва се в листопада, бленува принадлежност, оглежда се във водите на Тежу, поема по моста Васко да Гама, открива се в движението на камък, хвърлен към най-дълбокото на реката, после отново изплува и не се познава, слиза в душата си, дотяга си от несбъдване, от смътни тълкувания на нищото, от баналност, по средата на площад Фигейра, от тракането на пишещите машини се събужда от себе си, усмихва се на старите картички по витрините, уморено от необходимостта да има илюзии присяда до представите за живот и смърт, вади от джоба на промеждутъка бял лист и изписва с вопъла си: *Omnia fui, nihil expedit после го задрасква и пише: "Вече знам всичко"** * Извадки от Книга на Безпокойството, (Курсивът мой) * Бях всичко, нищо не си струва. Редактирано Юни 5, 2012 от Ивета Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.