Твоят кръстопът на надеждите

[Guest Мона]

От Въображението на знака до Фрагменти на любовния дискурс (Ролан Барт) минават може би векове ...

Минават нравествено неизминати пътища и естетически празноти, които нито една идеология няма как да изпълни, че да формира нов плод - освобождаващ от бъдещи зависимости и отговорности. Подобна литературна история няма майки и бащи, тя е самопородена: Втората световна война ражда интелектуални гении, каквито човечеството не познава до този момент. За които малцина знаят, водени от устрема си единствено да се изпълнят с ненужно битие и самоосмисленост.

Единственият свят, който обитаваме е този на езика - извън него сме никои, извън него сме нищо, отвъд него - празни души, устни без звук - морфеми без гласни. И ако не щем всичко да бъде "Изречено, като от герой на роман" - дали второкласен или третокласен, да се замислим тотално, днешната словеност и култура се нихилира в търсене на лесни пътища за лингвистично спасение - то няма как и да е друго.

В този век на лесни поражения и на лесни победи, елитарното мислене е в забвение, то се идентифицира с празнословие - иди, доказвай, че четенето е духовен копнеж, а писането и говоренето не са от Лукавия.

Отдалечени географски, ала и интелектуално от подобни събития, ние съществуваме в сенките и в призраците на титани, като Вазов или Яворов, изричаме имената им, защитавайки егоистични каузи, поради прости факти: днешната съвременност не предлага подобна идеология, нито словесност, която да я защити; ние не познаваме миналото си, а живеем в сладкия миг на митологично завещани утопии, и поради неукостта си, приемаме за последна археологическа инстанция, като sine qua non, лесните решения за панславизма ...

Отдалечен от всичко това, виси като дамоклев меч дискурса на Ролан Барт: дали ще пише за феномена на световните шампионати по колоездене, дали за закътаните кафенета, които ухаят на прясно изпечени кроасани, или за трагичната смърт на Медея, все едно, той ни посочва пътят към душата и вещае мостове - в днешния свят и не в отвъдния; единствено заземеният човек и прикован към душата си, може да осъзнае битието си. Всяко време има своите митове... Новото време роди мита за "модерния човек". Още Киркегор използва този образ, за да охарактеризира един зародил се и все по-бързо развиващ се човешки тип. А философите на 20 век, преди всичко екзистенциалистите, внесоха нови, застрашителни черти в това явление, обявиха го едва ли не за универсален феномен, за господстващ белег на съвременния свят.

Модерният човек шества навсякъде - не е скрит зад определена професия, в определена обществена прослойка, няма определена възраст и пол, расова и национална принадлежност; може да бъде срещнат в прашните канцеларии, из луксозните курорти, в държавния апарат, в научните и техническите среди, в Европа и в Америка, навсякъде... Но той има една обща отличителна черта - своята отчужденост от заобикалящия го свят, а също и от самия себе си.

Колко мостове ни делят от този Модерен човек и защо толкова се плашим да бъдем модерни - вторачени в умомрачителни семейни ценности, където някой винаги развява байрака на компромиса и на примирението. Защо сме толкова примирени в изборите си и толкова агресивни отдалече - в думите?

За миг поне, Ролан Барт, или срещата ми с него - ме споходи в търсенията ми, в изследването на човешката душа; бях му благодарна, че неизречените ми тогава мисли - бях на 20 години - изрекоха и подредиха образа на Огледалото ми и предотвратиха счупването на парченцата.

Дали търсим там където трябва и дали намираме мостовете, по които да се спасим ... и дали спасението не е просто жесток егоизъм - за да избегнем човешката си съдба? И отговорността за нея, поверявайки я на неведом Господ?

Редактирано Юли 13, 2010 от Мона