Спомени от Радка Левордашка

[Ани]

Влизането ми в Братството

Част 1

/из книгата "Благодаря ти, Учителю"/

Исках да се срещна с Влайчо от с. Коньово – Старозагорско, защото бях чула за чудесата, които правел за здравето на хората. Казаха ми, че той имал връзка с хората от Бялото братство и само чрез тях ще мога да се срещна с него. Спомних си за един възрастен колега – вегетарианец, работеше като пласьор в нашето предприятие, хранеше се с плодове и беше много добър човек. Имахме безплатен стол за хранене, плащаше предприятието, записах го в този стол да се храни, но той отказа. Работи две години при нас и се пенсионира. Та като реших да потърся връзка с Бялото братство, се сетих за него. Потърсих телефона му в указателя и се обадих – той веднага си спомни коя съм и ме покани у тях. Отидох на часà и подробно му разказах защо търся Влайчо. Той внимателно ме изслуша и каза: „Ще отидеш на Изгрева при сестра Цветана Симеонова, тя е художничка, кажи ѝ, че аз те изпращам, представи ѝ се, тя е прекрасен човек, ще те разбере, нейният съпруг води сега беседите в Братството.“ Благодарих му и си тръгнах.

Още на другия ден се запътих към Изгрева, слязох на спирката и тръгнах покрай оградата на Салона. Цялото селище, създадено по време на Учителя, тогава (1970 година) беше непокътнато, нищо не бе променено. Запътих се към чешмичката, но по улицата нямаше никакъв човек, за да попитам къде точно е къщата на сем. Симеонови. Тъкмо си помислих: „Как пък няма някой – да попитам“, изведнъж от уличката се зададе една възрастна жена и отиде право на чешмичката, изми си ръцете, лицето и се наведе да пие вода. Приближих се до нея, казах: „Добър ден“ и я попитах за Цветана Симеонова. Тя ме погледна, засмя се и каза: „Ела, сестричко, ей сега ще те заведа.“ Тръгнахме, тя започна да ми говори, сякаш много добре ме познава, показа ми с ръка къде е нейната къщичка и допълни: „Аз съм най-старата сестра тука, казвам се Марийка, като дойдеш, обади ми се, искам да си поприказваме.“ Когато стигнахме до къщата на сем. Симеонови, Цветана простираше пране на двора. Марийка извика: „Цвете, водя ти една сестричка!“ Влязохме в двора, двете жени си размениха няколко думи и на тръгване сестра Марийка отново ме покани да ѝ се обадя, когато ида на Изгрева. Аз ѝ благодарих, после се представих на Симеонова, казах кой ме изпраща при нея и за какво я търся. Тя беше много любезна, изслуша ме внимателно и каза, че Влайчо идва често в техните среди, но скоро не го е виждала. Покани ме на техните срещи всеки петък от 17 часа и в неделя от 10 часа сутринта, но ме предупреди, че трябва да бъда 10-15 минути по-рано, защото започват молитвите точно на часà, а беседите не могат да се прекъсват. На тръгване ѝ благодарих и обещах да бъда точна.

Не дочаках неделята, още в петък отидох. Пристигнах много по-рано, въртях се около чешмичката и като стана 16 часа и 45 минути, тръгнах към къщата на сем. Симеонови. Почуках на вратата и ми отвори Цветана. Покани ме в една голяма стая, по стените бяха закачени нейни картини в рамки, а други картини без рамки имаше в един ъгъл на купчина до стената. Тази стая беше нейното ателие, в него се водеха и беседите, затова имаше столове, подредени в пет редици, пред тях – маса с един стол и върху масата – цигулка и книга. Цветана ми каза да седна, където искам и излезе да посреща гостите. Седнах на последния стол в последния ред. Помислих си: може би всеки си има определено място, ако е зает и този стол, ще стоя права. Стаята се напълни точно за 10 минути, както правят учениците за началото на учебен час. Силно ме впечатлиха този ред и дисциплината: всеки, който влиза, поздравява с леко вдигане на дясната ръка, без никакъв шум и приказки. Като стана точно 17 часа, външната врата се затвори, влезе Симеонов – възрастен човек с бодра стойка, поздрави всички с леко повдигане на китката и всички станаха. Симеонов взе цигулката от масата, понастрои я и започна да свири, всички в стаята запяха. Изпяха три песни, много хубави. След това казаха няколко молитви и седнаха.

Симеонов взе книгата от масата и каза: „Днес ще прочета беседата Петимата братя.“

Забелязах, че някои от хората си водят бележки, други само слушаха. Присъстваше и един сляп човек, когото съм виждала да продава ножчета за бръснене и ластик на пазара „Кирков“. Аз слушах с голямо внимание беседата, изведнъж от очите ми рукнаха неудържими сълзи, които нито можех да си обясня, нито да спра. Започнах да си щипя ръцете, за да сменя болката, да „изтрезнея“ и да се върна в себе си. Не можех да разбера какво става с мене. Колкото кърпи имах у себе си, измокрих ги. Накрая и шалчето на врата си измокрих. Чудех се как ще стана да изляза, почувствах се неудобно – всички ще разберат, че съм плакала. Когато свърши беседата, всички станаха пак за молитва, станах и аз с наведена глава. След молитвата всеки от присъстващите отиваше при Симеонов, ръкуваше се и излизаше. Аз седях на стола и чаках всички да си отидат и тогава да си тръгна. Останаха само три сестри, които седяха на първия ред, срещу Симеонов, и не си тръгваха. Симеонов се обърна към мен и каза: „Сестра, елате при нас и седнете тука до сестрите, запознайте се с тях.“ Аз отидох при тях, той ми подаде ръка, аз се представих, първо на него, после и на сестрите. Извиних се, че много съм развълнувана. Симеонов ми отговори със спокоен глас: „Не се тревожете, сестра, ние ще ви помогнем.“ Той се обърна към сестра Давидова с малкото ѝ име: „Радке, изпей песента, която ти даде Учителя, да лекуваш болни!“ И тя запя, а Симеонов свиреше с цигулката. Какъв беше този глас, сякаш ангел пееше и отиваше във всяка клетка на тялото ми, мелодичен сопран! Моите сълзи рукнаха отново – докато пееше, все плачех. Когато свърши песента, Симеонов каза: „Сестра Радке, не се получи, изпей я още веднъж.“ Той засвири и тя пак запя, аз продължавах да плача до средата на песента и изведнъж сълзите ми пресъхнаха, заслушах песента със захлас. Като свърши песента, тя ме прегърна и каза: „Сега да ти кажа, че и аз съм Радка, на този свят случайности няма.“ Симеонов добави: „Свърши се, сестра, ние те излекувахме. Твоето място е тука, ти ни намери и ние те приехме, остани при нас, други религии не ти трябват!“ – „Много се радвам, че ме приехте!“ – отговорих аз. Другите две сестри, които присъстваха, бяха Гита – майката на Йоана, и Гинка – тяхна съседка. С тях по-късно станах много близка. Сбогувах се със Симеонови и си тръгнах с Радка Давидова.

Качихме се в трамвая, аз се чувствах някак си обновена, в особено състояние. Преди да сляза на моята спирка, Радка Давидова ме попита дали ще се видим в неделя. „Ще се видим! – казах аз. – От днес съм записана, ако има списък.“ Тя ми отговори: „Има списък, със златни букви е написан!“

Прибрах се вкъщи весела и щастлива, разказах всичко на майка ми, а тя каза: „Скоро не съм те виждала така радостна. Ходи при тези хора, щом са толкова добри, но нали в неделя ходиш по черкви?“. Аз развълнувано ѝ отвърнах: „Сега намерих истинската черква, истинското Слово, така разяснено, че направо влиза в мене! Ще ходя в петък и неделя, всяка седмица.“ Разказах и на съпруга ми какво съм решила, той ми отговори: „Аз съм ходил на беседите на Учителя, имах щастието да го видя. Нямам нищо против да ходиш при тези хора, но бъди предпазлива, не говори пред никого другиго, защото още работим, а и децата са студенти. Ако никой не узнае, няма опасност. Нашите роднини са повечето комунисти, както не знаят, че ходим на черква, така и за това не трябва да разберат, защото злото не търпи доброто.“

В неделя пак отидох на Изгрева, но 15 минути по-рано, бях си сложила за всеки случай по-големи кърпи в чантата, но не ми се наложи да ги използвам. Стаята отново бе пълна, Радка Давидова беше дошла преди мене, покани ме да седна до нея, даде ми да препиша молитвите. По-късно Гита ми даде написани молитви, които си четях вкъщи. Носех си тефтер, в който записвах и беседите. Този път при мене всичко беше спокойно, чувствах се добре, даже радостно, но не разбирах защо. Когато свърши беседата, д-р Давидова ми предложи да се разходим през гората и да поговорим – времето беше слънчево и топло за януари. Минахме по уличката, която води през гората, тя ми показа къщичките на сестрите и братята, които живееха там, за да имам представа за Изгрева в този вид, в който е бил при Учителя. Разказа ми за себе си – заминала за Франция да учи медицина, защото такава била волята на баща ѝ, но мечтата ѝ била да учи пеене. Съгласила се да учи медицина, но взимала и уроци по пеене, защото така я посъветвал Учителя. Споделих с нея, че от най-малкото нещо се разплаквам, казах ѝ и какви лекарства взимам за сърцето. Тя ми отговори: „Вече няма да плачеш, тази година отиди на Рила и ще видиш колко добре ще се почувстваш. Пролетта започни да идваш на гимнастика и със сигурност ще бъдеш по-добре.“ Приех с голяма радост: „Ще те послушам, всичко ще направя, което ме съветваш. Аз обичам туризма и съм ходила като млада на много места.“ После ѝ разказах за разболяването на сина ми. Попита ме дали ядем месо. Отговорих, че ядем месо, но обичаме и постните ястия. Посъветва ме да се откажа от месото, за да се оправят по-лесно проблемите ми: „Ти трябва да обърнеш нещата вкъщи. Следващия път ще ти донеса една книжка за вредата от месото и ще видиш какво ядете.“ Аз ѝ отвърнах веднага: „Мога да ти обещая още сега, че от днес ставам вегетарианка. Още от малка много пъти съм се отказвала от месото, защото ми е било жал за агънцата и пилетата, които колеха. Сега за себе си не се колебая, ето, днес съм оставила на майка ми едно голямо пиле – три килограма, да го сготви за семейството, но аз повече няма да хапна месо. Днес за трети ден съм при вас, ще се виждаме и ще разберете, че всичко бих дала за доброто на всички около мене.“ Радка Давидова ме посъветва да не задължавам никого в семейството да става вегетарианец, а само с личния си пример да ги възпитавам, да готвя хубави вегетариански ястия, само така нещата сами ще се наредят. С пълна увереност заявих: „От днес ставам вегетарианка, заклевам се в гората и пред тебе!“ Качихме се на трамвая от спирка „Журналист“, аз слязох на „Патриарха“ и се разделихме.

Прибрах се вкъщи, майка ми каза, че е направила пилето така, както съм поръчала, сварено, препечено във фурната с гарнитура от грах, картофки и сварен ориз, а също и супа от дреболийките, всички бяха обядвали и ме попита какво да ми сипе. Аз отговорих: „Нищо, от днес съм вегетарианка!“ – „Ти все ме изумяваш с нещо. Яж сега, пък от утре стани вегетарианка.“ – „Не, майко, това е волята ми, заклех се вече, няма да наруша клетвата. Истина ти казвам, не съм много гладна, ще си приготвя някакъв аламинут.“ Обелих си три средни картофа, нарязах ги на по-тънки филийки и ги изпържих, чукнах едно яйце, и с малко туршийка си хапнах много добре. Майка ми с тревога попита: „Кой ще готви на децата ти?“. – „Засега ти, майко, през деня те се хранят в столовете, където работят, а за вечер ще видим какво ще приготвяме“ – отговорих аз. Майка ми каза, че е съгласна с моето решение и разговорът приключи.

През нощта сънувах същия разговор: аз отивам за молитва, изваждам пилето от хладилника и го поставям на масата. Казвам на майка ми да вземе голямата тенджера и цялото да го свари. Тя ми отвръща малко ядосано: „Ти не виждаш ли, че то не се побира в тази тенджера!“ – Аз отговарям: „Ти ме връщаш да ти покажа какво трябва да направиш ли?“. Отивам в кухнята, вземам един нож, за да му изрежа крилцата и бутчетата – да влезе в тенджерата. Взех ножа и гледам: на масата в тавата, където бях сложила пилето, едно прекрасно малко детенце, което си подава ръчичките да ги отрежа, повдига и крачето – аз стоя и гледам онемяла. Хвърлих ножа и си казах: „Как мога да убия това детенце!“ В този миг се събудих, това беше в понеделник.

Във вторник срещу сряда сънувах, че отивам в моето предприятие, в отдел „Керамика“, и чувам гласове откъм пещите – и отивам право там. Гледам двете пещи запалени и пред тях две мои колежки въртят на шишове по един телешки бут. Като ме видяха, двете жени ми казаха: „Добре, че идваш, защото приготвяме голям банкет, изпратихме човек да те извика, колегите отидоха да купят пиене и други работи.“ (Аз бях десет дена в отпуска тогава.) Благодарих им за поканата, но отказах да остана. Излязох от предприятието и гледам: по улиците тече вода като река, но по средата на пътя – сухо. Тръгнах по сухото, стигнах до спирката на трамвая и се качих. Когато стигнах до „Патриарха“ – на моята спирка, виждам, че при нас е сухо, няма вода. Попитах ватмана: „Каква беше тази вода по улиците, като не е валяло?“. – Той ми отговори: „Откъснал се е бентът на язовира и водата е заляла всички ниски места, имахме късмет, че повредата е малка и ще могат да я оправят.“ Събудих се и записах този сън. Дълго не можах да заспя, чудех се какво означава този така ясен сън.

В четвъртък срещу петък пак сънувам: с моите колежки и колеги сме тръгнали на екскурзия до Румъния с автобус. Стигаме до моста на Дунава в Русе и шофьорът внезапно спря автобуса, слязохме всички и видяхме как нивото на реката се е вдигнало толкова много, че съвсем малко остава да залее моста. Шофьорът категорично заяви, че се отказва да продължи пътуването към Румъния, защото водата може да отнесе моста. Аз поканих моите спътници да минем пеша моста, но никой не се съгласи. Тогава тръгнах сама и казах, че няма да се върна, защото имам познати в Румъния и ще ги намеря. След известно време видях пред мене големи павилиони, на които пише: „Добре дошли на панаира.“ Отидох към павилионите, всички викаха и ми предлагаха луканки, кренвирши, шунка, пържоли, кюфтета, аз само махам с ръка, че не искам. Като отминах тази редица, която беше най-отпред, се озовах пред павилиони с плодове и зеленчуци. Там се спирах и казвах, че на връщане ще си купя от тях. След като преминах и тези щандове, видях няколко човека, които ме гледат и явно говорят за мене, спрях се и помислих: „Ще ги попитам за моите познати.“ В този момент една жена тръгна към мене с кошница в ръка да ме посрещне, спря, усмихна се и каза: „Добре дошла и заповядай, от всичките плодове има в тази кошница.“ – „О, аз не мога да ги платя!“ – отговорих. – „Няма да плащаш нищо, ти спечели най-голямата награда!“ – продължи тя. – „Не мога да взема такава голяма кошница, как ще я нося чак до България!“ – упорито отказвах аз. Жената взе кошницата, хвана ме за ръката приятелски и ме заведе до господата, които стояха и ме гледаха. Аз ги поздравих, те усмихнати се ръкуваха с мен и казаха: „Ти издържа изпита, ето, това е твоята награда (посочиха една кола, която стоеше зад тях) – тази кола заминава за България, с нея ще се прибереш.“ Взех кошницата и се качих в колата. Когато преминахме моста, нивото на реката си беше нормално. Така се събудих в България.

В петък отидох на беседа, Радка Давидова пак ми бе запазила място до себе си. Аз вече бях научила молитвите наизуст. След беседата Симеонов даде знак на д-р Давидова да останем. Когато изпрати и последния човек, Симеонов се обърна към мене със следните думи: „Сестра, моята съпруга ми разказа, че търсите Влайчо за вашето момче, но вие намерихте най-важния – Учителя, той ще ви помага по-нататък. Четете беседите, слушайте какво се говори и прилагайте. Тук е истината, при нас ще я чуете и видите. Учителя много неща ни каза и показа нагледно. Ще видите как нещата постепенно ще се подобрят. Сега ще ви кажа какво ни отговори Учителя, когато го попитахме: „Как ще продължим да съществуваме, като църквата е против нас?“. – „Не се безпокойте, ще дойде и техният ред. Радвайте се, че Бог е с нас, той ще оправи всичко, имайте само търпение.“ Когато се тревожехме, че много малко хора идват при нас, Учителя казваше: „Не се безпокойте, ще дойдат, бъдете готови да ги посрещнете така, както аз съм казал!“ – Радвам се, сестра, че идвате при нас и не се отказвате, защото в този строй, в който живеем сега, е опасно, нашите деца мълчат и не смеят да кажат, че са деца на дъновисти, не смеят да дойдат на беседи, за да не си загубят работата. Вие също работите, ние разбираме, но за да станете по-смела, те (съществата от Разумния свят) ви изпращат страдание. И вие се вслушвате в гласа на Бога, затова сте при нас, ще ви помагаме, бъдете с нас. Ще ви срещнем с Влайчо – и той е предпазлив, защото мина през големи изпитания. Влайчо е изключително силен духовно. Ще се срещнете с него, когато Учителя нареди да стане това.“

Из книгата "Благодаря ти, Учителю"

Автор: Радка Левордашка

Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.

Редактирано Юли 22, 2010 от Ани

[Ани]

Влизането ми в Братството

Част 2

/из книгата "Благодаря ти, Учителю"/

Благодарих на Симеонов и се сбогувахме. Тръгнахме си с д-р Давидова, тя ми предложи пак да минем през гората, защото иска да се отбие при един брат, който е болен, за да го прегледа. Аз с готовност се съгласих, защото така ще имам възможност повече да разговаряме. Даде ми обещаната книжка „Вредата от месото“ и каза, че ми я подарява, защото всички в нейното семейство са я прочели и тя е изиграла ролята си. Благодарих ѝ и я поканих следващата неделя след беседата да ми гостува, тя прие поканата и каза, че ще ми донесе беседи, които да си чета вкъщи. Стигнахме до бараката на брат Никола Антов и тя почука, вратата се отвори, показа се една жена на вратата. Д-р Давидова обясни, че е повикана за болния. Поканиха ни и влязохме. Болният лежеше, но като видя, че влизаме, стана и седна на леглото. Запознах се с него, д-р Давидова му обясни, че съм нова сестра, той искрено се зарадва. Докторката го прегледа, разпита го какво го боли и какви лекарства е взимал. После му назначи лекарства за пиене и едно лекарство за мазане. След това му даде следните указания: „Да те разтрие жената, която те гледа, виждам, млада е и ще може да го направи, трябва да се изпотиш хубаво и после да се преоблечеш. Изпий горещ чай и след това вземи лекарството, което ти предписах.“ След инструкциите на лекарката болният извика жената, която го гледа, за да чуе какво точно трябва да прави. Д-р Давидова отново повтори и пред нея всичко, което трябва да се направи за болния, жената стоеше най-смирено, без да отрони дума. Антов каза: „Я, нека да ви запозная, това е бъдещата ми съпруга, разбира се, че ще направи всичко, което е необходимо.“ Сестра Давидова беше силно шокирана от това, което чу, а аз стоях спокойно и наблюдавах. Антов се обърна към жената и каза: „Иди и приготви нещо да почерпим гостите.“ Когато тя излезе, той се обърна към д р Давидова: „Трябваше първо да ти я представя, но и сега може, не се учудвай, нито дъщеря ми, нито синът ми се интересуват как съм, здрав ли съм, болен ли съм и какво ми е, затова реших да имам някой на стари години да ме погледа.“ Давидова изрази своето разбиране и го запита какво той може да ѝ даде за положените грижи. Той отговори, че са сключили брак и тя ще получава пенсията му, която за нея е нещо. Освен това след две седмици ще излязат оттук и ще получат апартамент на „Кръста“ – стая, хол и кухня. В това жилище тя ще има право да живее до края на дните си. „Това е добре за нея, така че тя ще ме разтрие, ще ѝ се иска да поживея.“ След неговите думи Давидова допълни: „Чакай да ти напиша още една рецепта.“ – Антов отговори: „Е, ти знаеш, напиши.“ В това време съпругата му донесе чай с големи парчета баница, след това ни донесе сладко, което тя е правила. Антов седна на леглото подпрян с възглавници и някак си се ободри от присъствието на лекарката, стана много разговорлив: „Много се радвам, че дойде, отдавна не сме се виждали.“ Давидова отговори: „Аз бях по Франция, отскоро съм тук.“ Антов с искрено чувство каза: „Е, Радке, какво чудо прекарахме, добре че ни имаше.“ После се обърна към мен и продължи да говори: „Сестра, сега ще чуеш, и то със сигурност ще чуеш, но да знаеш и двете версии. Тука бяхме пъстър свят, всички си живеехме прекрасно, но това, което казваше Учителя, не се приемаше от всички на сериозно – за някои хора неговите думи минаваха покрай ушите им и те сякаш се отнасяха не за тях, а за някой друг. Учителя настояваше да се построи голям салон с жилища в една голяма сграда и да се закупят парцели по един декар. Много малко хора го направиха, имахме и счетоводител, и касиер, пари имаше за всичко, но нямаше хора, които да го направят. Касиерът слагаше парите под дюшека на кревата и спеше върху тях. Средства за всичко имаше, но послушание нямахме, виждаше се нещата накъде отиват. Аз се карах с тях, казвах им, даже ги пердашех с бастуна, а те ходеха да се оплакват от мене на Учителя. Той казал на хората, които се оплакват от мене: „Това е злото куче сред стадото на Изгрева, ако няма такова, вълците ще изядат стадото и то ще се разпръсне.“ – Е, това е казал Учителя за мене, сестра, нека да го знаете.“ После Никола Антов пак повтори: „Касиерът слагаше парите под дюшека и спеше върху тях. Като дойде 9-ти септември 1944-та и си замина Учителя, те напълнили тенекии с пари и ги скрили на Витоша. След това започнаха съдебни дела, ядове, разправии, а отговорниците за парите лежаха по затворите. Комунистите бяха „вдигнали мерника“ на Бялото братство, целта им беше да го разпръснат, в крайна сметка държавата прибра парите на Братството. Аз бях партиец и отговарях за Изгрева, един ден се събраха отговорниците на района, за да ме мъмрят и изключат, защото съм им пречел да си изпълнят задачата. Един приятел ме предупреди, че събранието е организирано заради мене, защото защитавам дъновистите. Събрахме се всички и началникът на района ми каза да наредя на дъновистите, че трябва да извадят Учителя си от градината, защото това не е гробище. Аз станах, извадих си пищова в ръката и застанах срещу него разтреперан от гняв, казах му: „Само да смее някой да направи нещо, ще ви разстрелям всичките! Първо ще кажа на Георги Димитров и на всички министри, които се криеха на Изгрева и се хранеха безплатно на трапезата ни, та даже и Цола Драгойчева се криеше при нас. Когато си замина Учителя, ние с Жеков и още някои братя отидохме в министерството и поискахме да се свържем с Димитров чрез Антон Югов. Същият ни предостави всички координати, за да се свържем с него. След разговора Георги Димитров изпрати телеграма със следния текст: Учителя да бъде погребан точно там, където той си е определил! – А вие днес ми казвате, че трябва да го изхвърлят оттам. Вие не знаете, че при блокадата на германците Учителя помогна на Георги Димитров – с неговата шапка и балтон да замине за Германия и после за Русия. Като отида и разкажа на Георги Димитров за това събрание, ще видим кой ще изхвърчи.“ Бях страшно ядосан, извадих партийния си билет и го хвърлих в очите им, сложих пистолета на масата и казах, че нямам работа при такива партийци, защото не са достойни да носят това име. Те се стъписаха, защото мислеха, че мене ще изплашат, а след моите думи изплашените бяха те и започнаха да ме успокояват: „Чакай бе, Антов, ще се разберем с теб...“ – Аз си тръгнах, тряснах силно вратата и повече не стъпих при тях. Никой не посмя повече да ме потърси. Успях да извадя разрешително да се четат беседи в салона и се четяха до предаването на селището на руснаците по волята на Учителя. После извадих разрешително да се четат беседи при Симеон Симеонов, при Иван А. Михайлов и в Мърчаево, без да ни безпокоят. Нашите хора, които живееха на Изгрева, всички бяха настанени в жилища, никой не остана на улицата. Това, сестра, ви го казвам, за да знаете и разказвате. Ние си отиваме, вие оставате да продължите делото.“

На сбогуване д-р Давидова каза: „Дойдохме за малко, а то минаха часове.“ Тръгнахме през гората към спирката на трамвая, Давидова бе забелязала с какво учудване наблюдавах през цялото време Никола Антов и затова каза: „Той просто имаше нужда да си разкрие душата пред някого. Учителя е знаел какво голямо дело ще извърши злото куче за Братството, затова не му е правел никакви забележки, въпреки оплакванията на някои от братята.“

Съвсем скоро след нашата среща Никола Антов наистина излезе от бараката и се нанесе в апартамента. Не мога да кажа с точност колко време живя там, защото, когато се запознах с дъщеря му Мария след две години, той си бе заминал. Мария бе предала всички книги с беседи на Учителя, които имаше в дома на баща ѝ, на братята в Мърчаево, където се премести Школата. От тези книги се четеше там, като ходехме на молитва. Дъщерята на Антов раздаде и няколко броя от Завета на цветните лъчи на братя и сестри и бе поръчала на брат Темелко да предаде една от тези книжки и на мене. По-късно братята и сестрите ми разказаха всичко за живота на Никола Антов, аз пресях някои неща и записах само това, заради което Учителя го е закрилял и държал при себе си.

Следващата неделя, след беседата, както се бяхме уговорили, Радка Давидова дойде у нас на обяд. Майка ми беше направила постна супа, основното ядене беше със сини сливи и за гарнитура разни туршийки, а накрая баница. След като приключихме обяда, Радка ме помоли да я изпратя до тях, за да ми даде беседи, които да чета вкъщи. Тръгнах с нея, тя живееше на ул. „Искър“, срещу Евангелистката църква, попита ме дали съм ходила в такава църква, отговорих ѝ, че не съм ходила. Тя ми каза, че в тази църква има познати, които са нейни пациенти, и ми предложи да влезем при тях, за да ме запознае. Съгласих се, влязохме в църквата, на вратата ни дадоха книжки с песните и молитвите, които върнахме на излизане. Вътре беше пълно, но имаше няколко свободни места и ние седнахме. Оставаха 10 минути до идването на пастора, но присъстващите започнаха без него да четат дълги молитви. Като дойде пасторът, изпяха няколко песни, след това той чете молитви сам, а имаше и общи молитви. Последваха молитви за болни, при които всички застанаха на колене заедно с пастора, и тези молитви бяха много дълги. След продължителните молитви едва се изправихме с Давидова, на излизане пасторът застана на вратата и всички се ръкуваха с него, а той ги благославяше. Наближи и нашият ред, Давидова си отвори чантата и приготви пари, попита ме дали имам дребни пари, едно левче за пастора, имах и му дадох. Отидохме после у тях, къщата им беше срещу салона на евангелистите. Попитах я дали често ходи в тази църква, тя отговори, че ходи там само когато трябва да се срещне с близък пациент. Попита ме дали ми харесва този начин на служене, казах откровено: „Не, предпочи-там православната църква пред евангелистката, сега се влюбих в учението на Учителя и мисля, че си избрах къде да бъда – тук има точно това, което търся: Христа, Бога и Учителя.“ Давидова ми отговори: „Радвам се за тебе, ти веднага се ориентира, това е много хубаво. Майка ми беше евангелистка, с нея съм ходила там и сама съм ходила, но като млада се запознах с учението на Учителя, разбрах го от самото начало. Когато заминавах за Франция, Учителя ми каза: „Учи пеене!“. Аз отговорих: „Учителю, баща ми ме праща да уча медицина“. Той настоя: „И пеене!“. Започнах да уча медицина, но от време на време взимах уроци по пеене. Като се върнах, отидох пак при Учителя, попита ме: „Пееш ли?“. Отговорих му, че ако не уча медицина, няма да ми дават пари да следвам. Той пак ми каза: „Е, добре, но взимай и уроци по пеене, ще ги съчетаеш с медицината“... Ето защо Учителя е дал песен само за нея – като види, че някой е болен, много тежко болен, да сяда до него и да му пее тази песен. Веднага я попитах: „Песента, с която излекува мене ли?“. – „Да – отговори тя и продължи: „Още за едно нещо не послушах Учителя. Имах приятел, французин, с когото много се харесвахме, и той искаше да се оженим. Дойдох си в България, за да кажа на родителите си, че ще се омъжа. Баща ми каза, че съм още млада и не трябва да бързам, отидох при Учителя, да попитам и него. Като ме видя, той се засмя: „Е, рекох, завърши ли?“. – „Да, Учителю, затова дойдох да ви питам. Имам един приятел, който иска да се оженим. Какво ще ми кажете?“ Учителя ми каза: „Много скоро ще бъдеш разочарована от този приятел.“ След неговите думи бях решила да се откажа от брака с този човек. Във Франция живеех при една жена, роднина на баща ми, споделих с нея, че баща ми не иска да бързам с този брак. Тя помисли малко и каза: „Какво ще правиш тука, мислиш ли, че ще намериш веднага работа? Щом се харесвате, оженете се.“ И така набързо се омъжих. Щастието ми беше три месеца, той се върна при старата си приятелка и така всичко свърши. Аз се върнах в България и повече не се омъжих.“ Моята дружба с Давидова продължи, тя ме заведе и в Михайлови, представи ме пред Братството, там имаше сестри, които идваха при Симеонов и вече ме познаваха. Д-р Давидова замина на почивка и известно време не се виждахме. През това време аз ходех на беседи в неделя при Симеонови, а в петък при Михайлови, там се пееха половин час песни и после се започваше беседата. Аз работех и малкото свободно време, което имах, го отделях за беседите.

Следващата неделя отидох половин час по-рано на беседа у Симеонови, бях сложила в една чанта буркани с туршии, лютеници, конфитюри и компоти, наредих ги в коридорчето на шкафа. Сестра Симеонова ме попита как съм ги донесла, отговорих: „С трамвая, не е трудно, пак ще ви донеса, аз съм направила много.“ Когато отидох след няколко дни, тя каза, че съпругът ѝ много харесал туршийките, и ми предложи да си взема празните буркани, но аз отказах, защото трябваше да отида на друго място след това. Покани ме, защото в момента нямаше хора у тях – можехме спокойно да поговорим. Седнахме в салончето с лице към градината, от прозореца им се вижда-ше оградата на гроба на Учителя. Аз казах: „О, сестра Цвета, ти оттука виждаш цялата градина!“ – „Да, вярно е. Сега ще ти разкажа какво ми се случи веднъж тука. През есента на 1944 година Учителя се прибра от Мърчаево много тъжен и угрижен. Преди това винаги се отбиваше при нас, когато ходеше до Жекови, и ме караше да рисувам. (Тя бе нарисувала една картина с образа на Учителя и около него глави на ангелчета. Когато тя рисувала тази картина, Учителя я насърчавал да рисува така, както тя чувства, а когато имал забележки, посочвал с пръст какво точно да коригира.) Като излизах вечер на двора, виждах, че Учителя седи на балкона си с часове. През декември стана много студено. Една нощ излязох навън и по навик погледнах към прозорците и балкона на Учителя, защото той винаги си лягаше много късно. Беше някъде към два часа, видях, че стаята му свети и вратата на балкона е отворена. Той излезе на балкона по бяла риза, а аз, облечена в кожуха на Симеон, постоях увита в него и ми стана много студено. Влязох вкъщи и си мисля: какво става с Учителя, никога не съм го виждала по риза на балкона – и то в такъв студ! Легнах в топлото легло, стоплих се, но не можах да заспя. Мислех за Учителя. Лежах повече от половин час, но нещо ме караше да изляза пак и да видя дали Учителя е още на балкона. Облякох пак кожуха и излязох навън, видях го да стои все така по риза. Постоях няколко минути, студът просто режеше. Влязох на топло и ми стана много мъчно, мислех си: защо го прави това Учителя, ако отида да кажа на Симеонов, той ще ми се скара, задето се бъркам в работите на Учителя. Легнах и си поплаках за Учителя и съм заспала. На сутринта потърсих Симеон да му разкажа, но той бе излязъл, като се върна, беше много разтревожен – извикали го заради Учителя. Аз му разказах, че през нощта съм го видяла по риза на балкона. Той загрижен каза: „Защо го е направил, той е искал да се разболее! В сряда е имало беседа, но кратка. Той се е подготвял за заминаване...“ В неделя разбрахме, че е починал. Симеонов беше сигурен, че Учителя е знаел какво прави и защо го прави. Плаках, плаках много за него. От полицията дойдоха с джипка за Учителя, но той беше поставен в ковчега. След това Симеонов ми каза: „Видя ли защо го е направил?“. Много тъгувахме всички. Имаше сестри, които, като заговорим за Учителя, все ще кажат по нещо: как на някои се явил, други го видели след заминаването му, трети го видели на сън, само на мене не ми се явяваше. Започнах да плача – защо Учителя само на мене не се явява. Една вечер застанах на прозореца и гледам, както сега с тебе гледам право към мястото, където е положен, чета молитви и си казвам: Учителю, само на мене не се показа! – и плача. В този момент стената и прозорецът изчезнаха, Учителя излезе в бяло и бавно се приближаваше към мен, аз толкова силно изпищях, че паднах по очи на пода. Симеонов дойде в стаята, разтревожен от писъка ми, и каза: „Какво има, Цвете?“. Вдигна ме от пода, аз се изправих и гледам, че стената пак си е на мястото, а Учителя го няма. Разказах на съпруга си това, което разказвам и на тебе, той развълнувано ми каза: „Затова не ти се е явявал, защото не си готова да го срещнеш. Затова не се моли друг път да го видиш, ако трябва той сам ще го направи.“

Останах изумена от това, което чух, поговорихме още малко и си тръгнах.

Дадоха апартамент на брат Симеонов и му определиха срок, в който да се изнесе от Изгрева, защото започваха да събарят къщите им. Той беше много разстроен, ходеше като болен, изведнъж грохна, поболя се. Аз ходих още няколко пъти при тях. Дъщеря им влезе в апартамента, пренесе и техния багаж. Една вечер отишъл в гората на любимата си пейка, на която е седял с Учителя, легнал на пейката и там починал. Намерили го на другия ден. И съпругата му Цветана не живя много дълго, скоро след него и тя си замина. Много ми беше мъчно за тези прекрасни хора.

Из книгата "Благодаря ти, Учителю"

Автор: Радка Левордашка

Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.

Редактирано Юли 22, 2010 от Ани

[Ани]

Срещата ми с Йорданка Жекова

/из книгата "Благодаря ти, Учителю"/

Винаги, когато ходех на беседа у Симеон Симеонов, Радка Овчарова ме питаше кога ще намеря време да отидем при сестра Йорданка, защото тя много настоявала да ме види. Уговорихме се да се срещнем в следващата сряда към 15 часа, за да отидем при Йорданка. Отидох на срещата, както бях обещала, Йорданка живееше в малка дървена къщичка, но много уютна. Радка Овчарова само ме заведе и се извини, че имала да ходи при една сестра по работа, и си тръгна. Останахме сами с Йорданка, в началото поговорихме малко за общи неща, след това тя влезе в една стаичка и донесе малка книжка с единична беседа. Каза ми да отворя книжката, където си избера, и да прочета нещо. Аз отворих книжката някъде по средата и зачетох на глас, попитах я дали мога да продължа до края, тя отговори: „Можеш, чети.“ Прочетох до края беседата, тя беше толкова хубава, сякаш е част от моя живот. Погледнах Йорданка с възторг, тя разбра какво почувствах и ме попита: „Какво, искаш да ме попиташ ли нещо?“. Отговорих, че искам да прочета беседата от началото. Прочетох и началото и признах: „Прекрасна беседа, от нея получих много отговори на въпроси, които съм си задавала за неща, които ми се случват, а не знаех защо е ставало така.“ Отначало си помислих, че тя е избрала специална беседа, за да ме впечатли, тогава още не познавах Учителя... По-късно разбрах, че съм се лъгала в мислите си. Всички беседи на Учителя са от живота и за живота на хората и ни учат как да станем по-добри и да не грешим!

Йорданка ми каза: „Идвайте, аз съм си вкъщи, винаги можете да ме намерите. Ако се интересувате от учението на Учителя, при мене сте на най-подходящото място, тука ще научите верните и точни неща, без украшения.“ Благодарих за поканата и казах: „Да, ще идвам, тука научих много хубави неща, получих отговори, които търсех в църквата. Молех се непрекъснато, но отговор не получавах.“ Разказах ѝ за мъката, която имам – заболяването на моя син. Разказах ѝ за работата ми, за двете дъщери-близначки, които бяха студентки, а синът ми заради заболяването не може да учи, за голямото ми семейство. Като ме изслуша, Йорданка каза: „Много е важно родителите да вървят по правия път, само така и на децата ще им върви. Като държиш връзка с Учителя, той ще ти помага – и на теб, и на децата ти.“ След нейните думи казах: „Благодаря ти, сестра, имам нужда от такива топли думи. Аз се разболях, откакто момчето ми е болно, къде ли не съм ходила, при професори, лекари, и при Ванга ходих. Дойдох при вас да търся Влайчо от с. Коньово, но още не са ме срещнали с него. И при Господа бих отишла, ако мога!“ – „Можеш, сестра – отговори Йорданка, – ще стигнеш и до Господа. Чула ли си, че добрата майка е готова и сърцето си да даде за здравето на детето си? Като се запознаеш с Учителя и неговото Учение, ще разбереш как ще стигнеш до Господа. И като стигнеш дотам, ще разбереш кога Господ ти помага – и когато грешиш, можеш да се поправиш веднага. Ако не правехме толкова много грешки, животът ни щеше да бъде много хубав. Понякога страдаме и заради грешките на нашите бащи, деди, баби и т.н. Всичко това, което ти казвам, ще го намериш в беседите.“ После ми даде една единична беседа, която да прочета вкъщи, и ми обеща, като отида следващия път, да ми даде друга беседа. Тръгнах си от Йорданка удовлетворена, че получих много отговори от беседата, която прочетох. Огънят в мене се запали, помислих: „Ще отида пак при Йорданка Жекова.“

Когато за втори път отидох при Йорданка, тя беше самичка, останах при нея един час. Тя пак ми даде една беседа и каза да реша дали да отворя книжката по мое желание и да прочета само този текст, или цялата беседа. Отговорих, че ще прочета цялата беседа, това бяха единични беседи, но от първите – много, много хубави. Тези беседи тя ми даваше да чета не вкъщи, а само при нея. В петък ходех при сестрите Люба и Драга и брат им Иван, а в събота и неделя – у сестра Йорданка. Работех и гледах всичко да върви добре, нищо да не куца, майка ми също помагаше вкъщи.

*

Започнах всеки петък да ходя редовно на беседи при Иван Антонов Михайлов и сестрите му, приеха ме много добре, аз се отнасях с внимание към всички, които присъстваха у тях на беседите. Един петък брат Иван след беседата се обърна към мен и ме помоли да остана, защото искал да поговорим за нещо. Казах, че ще остана, и се върнах пак в стаята, за да изчакам, докато той си изпрати гостите. След всяка беседа той се ръкуваше с всички и им благодареше. В стаята бяха останали още няколко братя, които седяха на столовете си. Влезе Антонов и ме попита дали познавам братята, които бяха останали. Отговорих, че сестра Радка Давидова ме запозна с Кирчо (Лъвчето) и с Георги Йорданов, но другите братя не познавам. Той отговори: „Ние говорихме с д-р Давидова за вас, тя ни разказа как сте се запознали и какво хубаво впечатление сте ѝ направили, каза ни също, че сте с. Сестра Давидова е една обичана и уважавана от нас и Учителя сестра, затова я попитахме кого ни води – може да дойдат и нежелани гости при нас. Учителя не е обичан от всички, особено от духовенството. Ние сме с добри впечатления от вас, ето, идвате само от няколко седмици, а вече научихте песните и молитвите, много сте старателна, затова решихме да ви запознаем с част от ръководството. Това са Жельо Желев, Георги Йорданов, Кирчо (Лъвчето), Възкресен и аз. Двама отсъстват, защото починаха. Трябва да направим ново попълнение, затова искаме да ви попитаме, ще се съгласите ли да ви изберем в ръководството на Братството?“. Изслушах внимателно Антонов и казах: „Смятам, че вашето предложение да бъда в ръководството е прибързано, мене никой още не ме познава, аз съм нов човек. Ако искате да ви помагам, готова съм да направя всичко, което мога, на ваше разположение съм, ако става въпрос за работа.“ Казах им какво и къде работя, не скрих нищо от тях. И допълних: „Има опасност и аз да бъда уволнена, щом като казвате, че ви преследват.“ – „Права сте, сестра – съгласи се с мен Антонов, – ще се възползваме от Вашето предложение да ни помагате. Сега искаме да ни нарисувате един портрет на Учителя, има един нарисуван портрет от Цветана Щилянова, на която Учителя е позирал, но в момента се пази някъде.“ Помолих ги да ми дадат снимка на Учителя и време, за да го нарисувам.

Когато трябваше да намерим снимка на Учителя, сестрите на брат Иван А. Михайлов – Люба и Драга, ме заведоха в Мърчаево при сестра Веса Козарева, която живееше при една от сестрите, която Учителя бил излекувал от ослепяване и е била най-близо до него в Мърчаево. Трябваше да намерим индивидуална снимка, защото всички снимки, които ми показаха, бяха все групови. Учителя не е позволявал да го снимат сам. Той е казвал: „Не искам да ми правите фотографии, които да използвате за търговия.“ Тези снимки, които днес се продават, са извадени от общи снимки или са го снимали, без той да ги види.

Веса Козарева извади един плик със снимки, но все общи. Като си тръгнахме, тя ме помоли, щом нарисувам портрета, да го занеса първо при нея, за да види как съм го нарисувала, и тогава да го дам на братята. Аз предпочетох снимката, която брат Иван носеше винаги в портфейла си.

След като бях готова с портрета и трябваше да го занеса при сестра Веса Козарева в Мърчаево, се обадих на сем. Михайлови по телефона, отговори ми сестра Люба и каза, че ще дойде сама, без Драга, защото тя има работа в града и няма да се върне скоро. Уговорихме се след половин час да се срещнем на спирката на „Патриарха“ и да тръгнем за Мърчаево двете. Срещнахме се, качихме се в автобуса и си побъбрихме за много неща. Люба беше по-скромна и по-тиха от сестра си Драга. Драга беше най-малката и най-всезнайко, не даваше думата на никоя от сестрите си – те бяха три сестри и един брат, но главният командир между тях беше Драга. Както пътувахме към Мърчаево с портрета, Люба ми каза: „Спомняш ли си това, което каза Драга за богомилите?“. – „Да спомням си, че Учителя е казал на една сбирка, че по време на богомилите заради вярата в Христа е изгоряла на кладата една сестра, която присъства между нас.“ – „Така че между нас е имало истински сестри. Учителя погледна към мене, но аз седях до Драга. Тя веднага скочи: „Това съм аз!“ Учителя нищо не каза. На излизане, когато се сбогувахме, му целувахме ръка, Драга мина пред мен, а аз бях след нея, Учителя се понаведе и ми каза тихо: „Вие бяхте на кладата!“ Аз само го погледнах, нищо не отговорих – и с Драга не споделих, казвам ти го на тебе, защото виждам, че разбираш много добре и мен, и нея.“ – „Вярно е, права си – отвърнах, – но ви уважавам и двете еднакво.“ – „Така е, правилно си разбрала!“ – „Сега ми разкажи за себе си, знам, че имаш какво да кажеш“ – я помолих аз. „Да, имам – отговори тя. – Ние двете със сестра ми сме учителки, аз на малки деца в основното училище, а Драга преподава литература в прогимназията, затова е „всезнайко“. Aз бях учителка в едно софийско село, а сестра ми преподаваше в прогимназията в село Криводол. На беседи идваше само когато е във ваканция, а аз ходех всеки ден, защото селото беше близо и имаше рейс. Често ходехме с брат ми на сутрешните беседи, които се провеждаха в 5 часа сутринта. От беседата отивах на рейса и стигах точно навреме в училището. Една сутрин станах пак да отида на сутрешната беседа, почуках на вратата на брат ми, той ми отговори, че няма да дойде с мене, защото имал много важна работа – беше адвокат. Тръгнах сама, ние живеехме на ул. „Евлоги Георгиев“, край канала. Вървях по тротоара, близо до сградите, никой не се появи по пътя ми, нито отпред, нито след мене. Казвах си тихичко молитви и формули. Стигнах до моста на ул. „Граф Игнатиев“ и видях един господин, който стои на моста и гледа към мене с усмивка, каза ми: „Хайде, сестра, чакам ви да минем заедно през гората.“ Аз отидох до него, той ми подаде ръка за поздрав и се ръкувахме. Каза си името, но аз не го разбрах. Започна да говори с мене така, сякаш ме познава, гласът му беше хубав, изобщо млад и приятен човек. Слушах го как говори за беседите на Учителя и имах чувството, че ме познава, но аз не съм го виждала. Каза, че е опасно, като се минава през гората да се говори високо, защото може да ни уплаши някой нехранимайко. – „Да – потвърдих аз, – така ни е говорил Учителя, когато минаваме през гората, да не говорим, че и гората има уши.“ Той се засмя и каза: „Да, така е, затова ви чакам, за да не ви е страх.“ Аз му отговорих: „Като вървя с вас, не се страхувам – и не трябва.“ Стигнахме до Салона и си помислих: сега ще го попитам откъде се познаваме и как се казва. Той ми даде път да вляза, като кавалер, влязох и седнах на втория ред, като оставих място и за него. Обърнах се назад и погледнах към вратата, но не го видях. След малко влезе Учителя, започна беседата и аз забравих за моя спътник. Само се ядосах на себе си, че не го попитах как се казва. Като свърши беседата, бързах да изляза, трябваше да се прибера и да отида на училище, затова се запътих направо към портата. Като излязох на улицата, човекът, с когото дойдох рано сутринта, ме чакаше отвън и каза: „Хайде да минем пак през гората, че няма много време, трябва да ходите на работа.“ Говореше с мене така, сякаш сме говорили много пъти. През цялото време, докато вървяхме заедно, той ми говореше за беседата, за силата на това учение и колко навреме е дошло в България. Изказа за младите хора такива ценни мисли, че аз, увлечена в думите му, не можех да го прекъсна и да го попитам кой е той и как се казва. Пристигнахме много бързо до моста, той ми каза: „Довиждане и сама не ходете, винаги гледайте да сте с някого, а сега бързайте да се приготвите, за да хванете рейса за селото.“ Сбогувах се и му благодарих за компанията. Като тръгнах, пак се сетих да го попитам кой е и как се казва, обърнах се, него го няма, погледнах към моста – няма жива душа, погледнах към улицата – и там няма никого. Кой беше той? Боже мой! Постоях малко и наистина се забързах за вкъщи. Преобух си обувките, взех си чантата, също и кутийката, в която си бях сложила храна да закуся. Тръгнах за рейса и точно като пристигнах на спирката, рейсът дойде. Качих се и все за това си мислех, докато пътувах: кой беше този човек, не мога да си спомня откъде ме познава. Следващия път, пак отивам на сутрешна беседа, но този път с брат ми. Като вървяхме към гората, брат ми ме попита: „Ти сама ли мина през гората миналия път?“. – „Не, бях с кавалер“ – отговорих аз. –“И кой беше той?“ – продължи брат ми. – „Не знам кой е!“ – отвърнах притеснено. – „Как така, не се ли запознахте?“, учуди се той. – „Запознахме се, ръкувахме се, но аз не разбрах името му.“ Пристигнахме до Салона и с брат ми седнахме пак на втория ред – той си е нашето любимо място. Влезе Учителя, погледна ни всички, спря погледа си към нас с брат ми Иван и каза: „Сутрин, като идвате на беседа и трябва да минете през гората, не говорете, бъдете само в молитва, докато дойдете. Не ме задължавайте да ви пращам невидими съпровождачи, защото те си имат друга работа, също много важна. Ще се уговаряте да минавате по групи, но тихо, без да говорите, или сами, но тихо, с молитви. Защото имаше случаи, наши сестри да бъдат плашени в гората от някакви хора и обирани.“

Та този интересен случай, който ви описах, ми разказа Люба Михайлова, докато пътувахме до Мърчаево. Тя беше прекрасна сестра, скромна и изпълнителна, замина си като ангел на оня свят. Ще ви разкажа как стана заминаването ѝ.

Една неделя бяхме на беседа у Мичето Златева, беше пълен холът на апартамента ѝ, на по-удобните места бяха насядали по-млади сестри. Люба беше седнала на едно малко столче, аз стоях до нея и забелязах, че тя нещо не е добре. Казах ѝ: „Сестра, да ви донеса ли водичка, не ми се виждате добре?“. – „Донеси ми“ – отговори тя. Пийна си водичка и я настаних на един от фотьойлите, на който седеше една млада сестра, помолих я да стане и да седне на малкото столче. Люба се облегна и съживи, каза: „По-добре съм.“ След беседата тръгнахме всички заедно. Аз я хванах под ръка, за да отидем до спирката на автобуса, попитах я: „Как се чувстваш? Имаш ли сили, искаш ли да взема едно такси и да те изпратя?“. Драга – сестра ѝ, каза: „Ще си отидем с рейса, тя малко понастина, защото завчера бяхме на погребението на сестра Каменка, майката на Петър Ганев.“ Аз пак предложих да ги изпратя до тях, но Драга отвърна: „Ето, рейсът идва, спира точно пред дома ни, ще ѝ направя веднага чай и ще ѝ дам аспирин. Когато пристигнали у тях, Люба седнала в своя фотьойл, а Драга отишла да прави чая. Като занесла горещия чай, казала: „Ето ти, Любо, чая, нека поизстине“ – и излязла от стаята. Люба лежала облегната на фотьойла си със затворени очи, така си заминала кротко и тихо. След малко Драга влязла в стаята и видяла, че чаят стои непокътнат на масата, започнала да ѝ се кара, че не я слуша, побутнала я, тя не помръдва, тогава чак разбрала, че сестра ѝ е починала.

Описвам този случай, защото бях много близка с двете сестри, помагах и на двете, те бяха неразделни. Драга тогава беше председател на Братството, възлагаше ми задачи, аз винаги съм ги изпълнявала. Накрая ще опиша и заминаването на Драга, но преди това имам още какво да разкажа, защото с Драга работехме много. Разказвам всичко това, след като си замина брат Иван Антонов, защото бях дала обещание пред цялото ръководство, че ще помагам за всичко, което е по моите сили и възможности.

Брат Иван Антонов Михайлов си замина в края на 1971 година, получил инсулт, както пътувал в трамвая. Ръководството на Братството реши сестра му Драга Михайлова да стане председател, защото е по-млада, изключително борбена, запозната е с всичко – и това беше добро решение. Братството наистина имаше врагове – и то такива, които искат да се издокарат пред някои хора.

Направи ми силно впечатление, че възрастните братя си заминаваха на групи. Не съм записала за всички, но ще ви разкажа за няколко случая. През 1978 година си замина Софка, която всеки ден беше при Йорданка Жекова, веднага след нея си замина и Йорданка, а след нея – еврейката Буча. След тях си заминаха трима братя, до края на годината заминаха още трима. Попитах един брат: „Какво става, защо така си заминават по трима?“. – „Не мога да ти отговоря, сестра, на въпроса – отвърна той. – Такава е задачата на Учителя, изглежда, че трябваме някъде.“ – Попитах го в какъв смисъл трябваме на някого. Той отговори: „При разни катастрофи на самолети, влакове или параходи.“ – „И всички ли се спасяват?“. – попитах отново. – „Не, само които са дошли с мисия и силна вяра на Земята.“

Учителя е имал една група братя, с която са се излъчвали и са помагали, спасявали са хора, които са се качили на самолет, параход, влак, автобус и други, с молитва и силна вяра. Един от тези подготвени хора е полковник, брат Гръблев – за неговите дела и подвизи, чудеса съм чувала!...

*

Когато занесохме портрета на Учителя на Веса Козарева, за да го види и каже какво би трябвало да се коригира, тя прегърна портрета, възкликна: „Милият Учител! Такъв беше!“ – и започна да плаче.

След тази среща аз доизработих по портрета каквото трябваше да направя... И бях решила да го занеса на ръководството. През нощта сънувам сън, че държа портрета в ръка и казвам: „Ще го занеса вече.“ В този момент влиза Учителя, поздрави ме и рече: „Е, къде ще ме дадеш?“. – „У Михайлови, в стаята, където се събираме, Учителю“ – отговорих аз. – „Там, при тия котки?“ – попита Учителя. „Има един котарак, но казват, че и вие сте имали котка“ – отвърнах аз. Той нищо не каза и изчезна...

Предадох портрета, всички го одобриха, никой не каза, че има нужда да го коригирам.

Мина известно време и през пролетта се събрахме да празнува-ме у Михайлови – те имаха голям хол и в него бяхме около тридесет и няколко братя и сестри. Някой ми каза да донеса от кухнята един стол. Аз тръгнах и отворих една врата, смятайки я за кухнята, и оттам изскочиха много котки. Веднага затворих вратата, но се уплаших. Тогава разбрах за какво е говорил Учителя в съня ми.

Мина една година и брат Иван почина в трамвая – боледуваше от диабет. На сестрите Люба и Драга дадоха апартамент в квартал „Дружба“ – събиранията у тях се прекратиха или се правеха в много малък кръг. У тях ходехме за помените, които правеха на брат Иван. За портрета на Учителя нямаше място, всичко бяха наблъскали в една голяма стая, на стената имаше поставена една фотография на Учителя. Попитах сестра Драга: „Къде е портретът на Учителя?“. – „Ето го, върху гардероба, мисля да ти го дам, но не сега, аз ще ти го донеса“ – отговори Драга. „Много добре ще направиш“ – казах аз.

Един ден Драга ми донесе портрета. Изнесох го на балкона, почистих платното, рамката, прелакирах всичко и сега е в столовата на моя дом, където всяка седмица правим молитва и четем беседа.

След заминаването на брат Иван Антонов Драга стана председател на Братството. Ръководството (или Братският съвет, както те го наричаха) са решили тя да бъде председател. Времената бяха такива – те бяха партийци и може би беше добре, защото така пазеха Братството, никой не ни ограничаваше. На празници правехме молитва на мястото на Учителя, след обеда се събирахме на по-малки групи у братя или сестри, където имаше възможност. Събирали сме се при Мичето Златева, при сестра Анчето Шишкова, при сестра Стоянка Драгнева, а когато Савата построи къщата – и при него сме се събирали няколко пъти, но той много се страхуваше, че може да му вземат жилището. Затова се събирахме на малки групи.

Най-големите събирания бяха у сестра Йотка – тя имаше голям апартамент, с много просторен хол – в него сме се събирали до 100 човека заедно с музикантите. В нейния блок имаше и няколко други братя от Братството, всеки от тях беше на почит сред останалите съкооператори. Под апартамента на Йотка живееше художникът брат Влаевски, у когото се съхраняваха всички картини от Братския салон. Беше ги подредил заедно със своите картини в хола – той беше като галерия! Ходила съм там с Йотка и неговата племенница, която го гледаше. Дай Боже, сега тези картини да се върнат в Новия салон, който ще се построи скоро.

В хола на Йотка беше сложен големият роял от Братския салон, на него свиреха понякога на празници, когато се събирахме. Йотка не даваше нищо да се сложи върху рояла, пазеше го като очите си. „Трябва да го предам така, както съм го приела“ – казваше тя.

Пазител на имуществото беше брат Гради. Като получиха братята жилища, където имаше място, се разнесоха нещата на Братството и най-вече на Учителя. За съжаление някои от тези братя и сестри сметнаха, че тези реликви от времето на Учителя са тяхна собственост!... Искрено вярвам, че ще се върнат някои неща!

У Петър Филипов също имаше един роял. Аз съм го виждала два пъти в неговия хол. На него свиреше Дина – архитектката, а Мичето Златева свиреше на цигулка и се пееха песни с аранжимент на Петър Филипов. Той не беше музикант, за да си купи роял, нито пък племенникът му, знам от Мичето Златева, че роялът в неговия дом е братски. При Петър Филипов е имало и костюми на Учителя. Знам и още места, където е имало неща от Братския салон. Нека всички, които имат такива святи вещи от времето на Учителя, бъдат така добри да ги предадат на музея, който предстои да се направи. Защото хората си отиват, а другото остава за поколенията. Както се ценят нещата на Христа, така ще се ценят и всички вещи, до които се е докосвал Учителя.

Из книгата "Благодаря ти, Учителю"

Автор: Радка Левордашка

Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.

Редактирано Юли 22, 2010 от Ани

[Ани]

Първото гостуване на сестри от Братството в моя дом

/из книгата "Благодаря ти, Учителю"/

Един ден Йорданка ме попита: „Можеш ли да приемеш в неделя гости?“. – „Да, разбира се“ – отговорих аз, без да разбера кои точно ще бъдат гостите.

Прибрах се у дома и казах на майка ми и съпруга ми, че в неделя ще имаме гости. Съпругът ми каза: „Раде, от мене ще имаш руската салата“. Майка ми каза, че ще приготви баницата (тя правеше най-хубавите баници), аз казах, че ще приготвя основното ядене. До 11 часа всичко беше готово, точно тогава пристигнаха Йорданка Жекова, Дора Карастоянова, Марийка Дряновска, Лиляна Табакова и Софийка (Софето, така я наричаха). Посрещнах ги с радост и ги попитах: „Какво ще правим, беседа ли ще четем?“. Йорданка каза: „Не, аз ти водя най-големите певици и музикантки, искам да развеселим този дом!“.

Съпругът ми постоя малко при нас и се извини, че трябва да отиде на вилата и пожела на гостите да се чувстват удобно и спокойно.

Прекарахме чудесен ден в песни и разговори за Учителя. Гостите останаха до 17 часа и си тръгнаха много доволни.

Из книгата "Благодаря ти, Учителю"

Автор: Радка Левордашка

Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.

Редактирано Юли 22, 2010 от Ани

[Ани]

Разказът на Йорданка за „Изгрева“

/из книгата "Благодаря ти, Учителю"/

Най-свещеното място в България е „ИЗГРЕВЪТ“ и трябва да се цени от идващите братя – аурата на Учителя е тука. С Учителя тука сме прекарвали най-хубави часове: в гимнастика, молитви, песни, разговори – необезпокоявани от никого. На обяд винаги имаше ангелска супа – това беше и през зимата, и през лятото. Често Учителя им давал задачи. Веднъж им казал: „Тази вечер, след дванадесет часа, искам, които са смели, да тръгнат от Изгрева самички пеша, без да казвате на никого, и да дойдете на Бивака. Аз ще ви чакам там, с никого няма да говорите, нито да питате. Искам да видя кои ще могат да изпълнят задачата!“ Една сестра тръгнала през Драгалевци, видяла един мъж, който излизал от кръчмата, и го попитала кой път води към Бивака. Той извикал друг човек и я изплашили. Останалите отишли невредими. (В спомените на Йорданка съм описала нейния случай.) Йорданка продължи: Много хубави работи ни говореше Учителя, но не всички го разбирахме. Думите му минаваха покрай ушите на някои и те вършеха точно обратното. Учителя се ядосваше, когато го издебваха и фотографираха. Казваше им: „Забранявам да ми правите фотографии!“ Отговаряха му: „Но, Учителю, искаме да си ви имаме.“ Учителя ядосано казваше: „Да търгувате с моя лик! Не позволявам с моя лик и беседите да правите търговия. Разберете, вие не знаете какво правите! Правите си беля – на себе си!“ Братята пак го молели: „Учителю, нека си имаме спомен с вас!“ Учителя отговорил: „Но после всичко това ще се обърне на търговия по поляни и площади. А тези, които ще го правят, няма да знаят – и вие ще напакостите на незнаещите!“

(Ето защо, когато трябваше да рисувам портрета на Учителя, Михайлови не можеха да намерят негови снимки. Има и друга причина, поради която Учителя не е давал да бъде сниман, но не мога да я напиша, това се знае от малко хора. Сега има хиляди негови снимки. Знаейки тези изказвания на Учителя, братята и сестрите, които имаха много негови снимки от братския живот, отиваха да ги преснимат и когато се събирахме у сестра Йорданка и сестра Йотка на празници, ни подаряваха от тях. И по този начин аз също се сдобих със снимки на Учителя. Предлагала съм на сестрите да си платя, но те ми отговаряха: „Сестра, това е десятъкът, който трябва да дам, снимките не се продават, Учителя е забранил това нещо и ние изпълняваме всичко, което ни е казал.“)

В днешно време Паневритмията се превърна в място за търговия, защото няма кой да им каже тези неща на хората, които дойдоха. Искам да напомня, че мястото на Изгрева, където се играе Паневритмията, е Храм Божий на открито и всеки трябва да се грижи за него като за свято място. Докато бяхме всички стари братя и сестри, давахме пари, за да закупуваме пясък, с който засипвахме мястото, набавихме пейки, метяхме редовно и се грижехме за чистотата на нашия Храм Божий всред природата. Учителя е знаел, че неговите ученици няма да изпълнят това, което е казал – да построят голяма сграда във вид на подкова на три етажа: на първия етаж, в средата на подковата, да има малък салон за гости и отделно кухня с трапезария за хранене, на втория етаж, в центъра, да има голяма зала за концерти, а в крилата на етажа да се разположат апартаменти – едностайни, двустайни и тристайни, и на третия етаж – салон за репетиции, представления и гимнастика, в крилата – пак апартаменти. Учителя е направил скица на тази сграда и един ден ядосан оставил чертежа на масата в кухнята и казал: „Не ме послушаха да направят това, което им казвам, те мислят, че времето нас ще чака!“

Йорданка прибрала листа със скицата и ми го показа. По-късно Учителя е казал: „Аз дадох Изгрева на руснаците, тях пък ги спасявам от Трета световна война, която щеше да бъде по-страшна от всички революции, които е имало досега в Русия. Аз помагам не само на България, а и на човечеството! Ще се погрижа от тях никой да не пострада.“

“Затова той запази мястото в гората, където сега играем Паневритмията – каза Йорданка. – Накара ни всички да засадим по едно дърво, брат Пеньо закупи с братски пари дървета и един ден всички отидохме и ги засадихме, грижехме се за тях, докато пораснат, за да запазим мястото. Всеки си знаеше дървото.“

Аз ходех сутрин по-рано на гимнастика и си тръгвах преди края, защото още работех. Един ден сме седнали на пейката с брат Пеньо и аз му посочвам едно дърво, което е изсъхнало: „Това дърво ще падне.“ Той ми отговори: „Падна и господарят му.“ Разказах му, че знам от Йорданка за това, че той е закупил дърветата, които братята са засадили тука. Брат Пеньо уточни: „Аз работех в едно село като учител и минавах покрай разсадника, затова Учителя поръча на мене да ги купя.“

В книгата „Ликвидацията на века“ от 1948 г., на страница 331, можете да прочетете всичко за Паневритмията и да се убедите в моите думи. Сутрин, като играем, ни наблюдават и над нас играят. И се радват, и се натъжават... Дай Боже да се оправим, защото чрез нашето поведение ще се оправи и държавата, от нас зависи. Не искам да описвам всичко, което ми е казано и повторено в разговори, но четете внимателно. В беседите Учителя ни е казал всичко. Когато се събирахме в по-тесен кръг на Бивака, разговорите ни биваха винаги дълги. Всички тъгуваха, ядосваха се, че не са послушали Учителя, повечето от тях са платили и няма на кого да се сърдят, освен на себе си, защото им е казано, а те са го отминали. Един брат казваше: „Нямаме право да се сърдим, след като сме с такива дебели глави и не проумяваме – сега вече е късно. Вие поне не правете грешки, няма кого да попитате, но в беседите ще намерите отговори за всичко.“

Сестра Йорданка ми казваше: „Сестра, ние сме пълни шишета със знание и информация, които трябва да прелеем във вашите глави, но не всякога намираме подходящо шише – да го напълним, – и затова се въздържаме, само където ни покаже Учителя говорим. При мен идваха много сестри и братя, Учителя казваше: „Дотук, повече не! Докато не намериш подходящия човек.“ Питам я: „Намери ли го?“. – „Да, на когото в момента говоря“ – отговори Йорданка. Аз продължих да питам: „Затова ли казваш „остани малко“ и тогава ми разказваш по малко нещо интересно?“. – „Затова, защото ми казват, какво да ти разказвам“ – отговори тя. Казах ѝ с искрена обич: „Мила ми Йорданке!“ Тя продължи: „Ти ме радваш много! Не забравяй, че ще ти бъда духовната майка, затова те обичам истински, като родната ти майка! Наблюдавай ни двете и ще забележиш каква голяма прилика има между нас.“ Моята майка беше висока колкото Йорданка и много умна, не помня през целия си живот да се е скарала с някого. С много любов помагаше на нуждаещи се хора, обичаше и гледаше внуците и правнуците си. Отлично готвеше, правеше най-хубавите баници и банички, всички наши познати и приятели са я запомнили с нейното гостоприемство. Два месеца, след като станах вегетарианка, тя ми заяви: „Аз също не искам да ям месо!“ Казах: „Чудесно, сега ще видиш как постепенно всички вкъщи ще станат вегетарианци.“ Така децата, които живееха при нас, ядяха вегетарианска храна. Ралица, първата ми внучка, от малка беше вегетарианка, защото се хранеше с това, което готвим с майка ми. Като замина за Канада, там постепенно прояде месо, такива бяха условията там, но скоро се отказа, защото почувствала, че не ѝ е добре от месото. Готви прекрасни неща, но без месо, с разни вегетариански деликатеси. Съпругът ми, като се пенсионира, не ходеше вече по командировки и събирания с колеги и престана да яде месо. Аз не задължавах никого. Синът ми, когато беше вкъщи, не ядеше месо. Няколко пъти им купувах салам, но никой не го поглеждаше и аз го хвърлях на кучетата.

Учителя е казал пред Йорданка: „Моето учение ще залее целия свят, то ще бъде Учение на Любовта и на Истината. Братята не ме послушаха и не възприеха моя план за Изгрева, затова аз го предавам на други, за да го построят те. След време Изгревът ще бъде най-високото духовно място, това ще бъде Новият Ерусалим! Ще се явят много търговци, които ще спекулират с моето учение и ще се опитат да изопачават моите беседи, но за това те ще си отговарят. Аз съм дал всичко в беседите: как да служите на Бога, как да живеете и да не грешите. Който изпълнява това, което съм дал, ще има благословение от Бога! Който се опита да променя, ще отговаря! Небето бди над всичко, което е казано от мене. Аз съм пратеник от Бога, както бе изпратен Орфей преди Христа в 1335 година. В началото на новото летоброене идва Христос. А аз пристигам в 1864 година след Христа. Всичко това говори много ясно на всички, които търсят Бога и следват великото учение на Истината и Любовта.“

Това е казал нашият любим Учител пред братята и сестрите, докато е бил при тях на Земята.

Аз, Радка Левордашка, дойдох в началото на месец януари 1970 година и записах тези думи.

Из книгата "Благодаря ти, Учителю"

Автор: Радка Левордашка

Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.

Редактирано Юли 22, 2010 от Ани

[Ани]

Срещата ми с брат Борис Николов и съпругата му Мария

/из книгата "Благодаря ти, Учителю"/

– Големият брат на Учителя ни беше кум, той беше търговец на брашно и имаше две деца. Сестрата на Учителя – Мария, също имаше две деца. А третото дете на поп Константин Дъновски е Учителя – вървейки по пътя, Йорданка ми разказваше тези неща. Вървяхме по шосето за Симеоново, стигнахме до една малка портичка вдясно и спряхме.

– Тук – каза Йорданка – живеят брат Борис и Мария, има и една сестра възрастна при тях.

Като застанахме пред портичката, Йорданка се опита да я отвори, но Борис ни видя и дойде да ни посрещне. Той много се зарадва на Йорданка, тя ме представи, запознахме се. Излезе и Мария на вратата усмихната и каза: „Каква гостенка ни идва!“ Прегърна Йорданка и после се запозна с мене.

– Това е нова сестра, водя я да ви запозная. Нали Учителя каза, че ще ни изпраща заместници. Ето една, която сама ни намери – представи ме Йорданка.

Те ме разпитаха, как съм намерила Учителя, аз им поразказах каква е причината. Брат Борис каза: „Страданията са онова, което ни сближава с Бога. Като минем през тях, ние се пречистваме и тогава намираме истински Бога.“

Мария седна на пианото и започна да свири и да пее. Аз вече бях понаучила песните, които се пеят, започнах и аз да пея заедно с нея, тя се вдъхнови и пяхме много. Стана много весело. Като стана 11 часа, аз казах на Йорданка да си тръгваме. Те като скочиха и двамата: „Не! Ще ни бъдете гости на обед.“ Мария каза: „Аз предупредих жената да приготви обяд и за още двама.“ Брат Борис допълни: „Сестра, да не мислите, че всеки ден ни идват такива гости? Много рядко се сеща някой за нас.“

– На мене ми е неудобно, че пристигаме ей така, без нищо. Можех и аз да донеса нещо – отговорих им аз.

– Пак ще ни дойдете на гости, много ще ни бъде приятно – каза брат Борис.

– Обещавам, че пак ще дойдем, но не като сега – отвърнах аз.

След месец пак отидохме у Борис и Мария, но бях направила много хубава питка с пентаграма, която правех на всеки празник, когато се събирахме, те я деляха като нафора, за да има за всички.

Брат Борис ми разказа много случки от живота си, като започна от студентството си, също и за своята баба Султанка, която е играла много важна роля в живота му. Накрая завърши със затвора и страданията, които е изтърпял в него: „Но, сестра, трябваше да си научим уроците... Учителя много неща ни каза, но се чудя сега кое беше най-важното, за да се спрем на него и го направим. Той всеки ден ни говореше и ние смятахме, че не всичко е важно. Той никога не настояваше твърдо и не ни съдеше с думи като „Защо не правите каквото ви казвам?“. Явно ние сме го ядосвали, но не го показваше. Казахме му, че ще правим комуна и сме решили при кой брат. Той само рече: „Не сте узрели още за това!“ – „Ще видиш, Учителю, ще я направим!“ Такива трудности имахме – бяхме няколко братя и стопанството стана при един брат, който имаше много земя и жена му почина. Не описвам подробно този случай, защото той сам го е дал в спомените си. Е, такива бяхме, сестра, млади, с луди глави, но затворът ни вкара всичко в главите.“

– Нали трябваше да потегля и аз заедно с тебе – каза сестра Мария.

– Това беше да се проверим, мила! – каза брат Борис.

Така изкарахме до късно след обед...

Когато се събирахме по-късно у Йорданка Жекова, след като Савата направи новата къща, брат Борис идваше там, но Мария не идваше. Попитах един ден Йорданка: „Защо Мария не идва у вас?“. – „Заради Ирина Кисьова, защото знае, че ние сме съседки с нея и Ирина постоянно идва у нас, а те двете имаха разногласия при съставянето на голямата песнарка.“

Така Йорданка ме запознаваше с братята и сестрите. Още първата година аз отидох на Езерата с една група, в която бяха Лиляна Табакова, Янка от Бъкстон, Анчето Шишкова, Софийка – майката на Таничка, Станка и още две сестри, на които не помня имената, те си заминаха много рано.

Пристигнахме на Вада сутринта с камион, който тръгваше от Изгрева. Кончетата чакаха на хижата, натоварихме си раниците и конярът потегли напред. Ние позакусихме, само нашата група, и тръгнахме. Мъжете и по-младите от нас тръгнаха веднага. Вървяхме много бавно – с цел да не се изморяваме и да пазим силите си. Към обяд пристигнахме пред „Вади душа“ (така му казваха на мястото), там пак седнахме и хапнахме, мина повече от половин час. Лиляна Табакова през цялото време ни занимаваше, като разказваше невероятни неща. И другите сестри казваха по нещо, но техните разкази не ми се запечатаха в главата, както това, което каза Лиляна. Аз и сестра Софийка изкачихме „Вади душа“ направо, а повечето минаха по серпантините, затова трябваше да чакаме останалите дълго време. Докато ги чакахме, тя ми каза няколко вегетариански рецепти, някои от които правя и досега. Една от тези рецепти е кюфтета от орехи – всички ги обичат и не се различават от месните по вкус и цвят. Казвала съм на много наши сестри рецептата за тези кюфтета и някои от тях ги правят. Събрахме се отново пак всички и след известно време направихме още една почивка седнали, тогава Табакова се изправи и се обърна към мен: „Ела, сестра, да ти покажа великана-вкаменения. Виж му главата, тялото, веригата, с която е опасан. На събора, през трите съборни дни – 19, 20 и 21 август, – светлите същества, наречени Адепти, идват от Хималаите, минават през Рила и Мусала, отиват в Африка и накрая в Тибетските планини, там е седалището им.“

Стигнахме хижата, като минахме по най-стръмния път над първото езеро, и аз отидох да се установя в хижата, а останалите отидоха на палатки. Настаних се в една малка стаичка на тавана, само там имаше свободно легло при една певица от Братството. Запознах се с нея и тя ми обеща, че сутринта ще ме събуди рано, за да отида на Молитвения връх.

Призори сънувам, че се качвам по пътеката към камъка и гледам много братя и сестри застанали там, една сестра дойде при мене, хвана ме за ръка и каза: „Ела да те представя на Светлите същества.“ Като отидохме при тях, тя каза: „Ето, това е новата сестра!“

Светлите същества бяха двама с младежки лица, еднакво високи (много по-високи от нас) с дълги тоги. Единият от тях се наведе към мен и ме грабна в ръцете си и полетяха във въздуха с мен. Аз се изплаших много, сърцето ми заби силно и в този миг се събудих със силно сърцебиене. В този момент певицата стана да ме събуди, но аз вече бях будна. Тя ми показа през прозореца пътеката, по която трябва да мина, за да стигна до камъка, където бяха разположени палатките на Братството. Забелязах, че в скалите около пътеката са написани различни духовни формули, дадени от Учителя, чак до върха. Така че няма начин някой да обърка пътя до Молитвения връх. Спрях се и погледнах нагоре, чух, че се говори, значи има хора, а и леко се развиделяваше. Вървях по гласа на хората и не смеех да погледна наникъде. Видях една жена със съпруга си и бързо доближих до тях, те вървяха напред и аз след тях. Стигнахме на върха, където се посреща Слънцето, там вече имаше много хора. Аз си избрах едно място и застанах там, изгревът на Слънцето беше много хубав! За пръв път видях такъв изгрев! Като свърши беседата, седнах и си скицирах съня, докато всичко ми е много ясно в главата.

Точно на 20 август 1970 година аз сънувам, че се намирам над чешмичката с ръцете – там всичко до местността Кабула е като на тераси и на всяка тераса имаше хора. На най-долните тераси имаше много хора, като се изкачвах нагоре, хората ставаха по-малко, като на най-горната тераса имаше двама-трима човека. Всички гледаха към отворения тунел срещу езерото на Чистотата, аз стоях на предпоследната тераса, където виждах много навътре в тунела. От страната на Съзерцанието, покрай езерото на Чистотата видях един широк път. От тунела започнаха да изкарват хора, вързани с вериги, на самия път, а там ги чакаха едни грамадни, като великани хора – и те хвърляха вързаните във водата. Попитах хората, които бяха пред мене на терасата: „Защо ги хвърлят във водата?“. – „Да ги пречистят“ – отговориха те. Гледах как водата на езерото се напълни с народ и едни плуваха и излизаха, а други се мъчеха из водата и не можеха да излязат.

През тази година това бяха виденията ми. Тогава на Рила аз бях само за седем дена, на осмия ден си тръгнах. Попитах има ли някой, който да слиза за София. Обади се Веса Колева, така казваха на жената на Кольо Йорданов. Аз се зарадвах, че ще има с кого да се прибера. Попитах я: „Весе, кога ще тръгваме? До Вада бързо ще слезем, но до София как ще стигнем?“. – „Лесна работа!“ – отговори тя. Ето Веса какъв номер ми погоди. Двете вървяхме до „Вади душа“, конярът ни настигна с едно конче, натоварено с празни сандъци, но то върви по серпантините. Изведнъж нещо изтопурка, кончето със сандъците изцвили, конярът му викна и то се успокои, нищо вече не се чуваше. Веса каза: „Ти чакай тук, аз ще отида да видя какво стана с коня и ще дойда.“ Седях аз на един камък и чаках, но тя не идва, започнах да викам: „Весо, обади се, къде си? – никой не се обажда. Тръгнах бързо надолу, слязох и гледам младежи и девойки изнесли грамофон, свирят и пеят. Отидох при тях и ги попитах: „Да сте виждали една жена?“. – „Отдавна мина оттук една жена с коняра.“

Аз вървях през гората, но толкова ме беше страх, че почти летях надолу и все се обръщах на всички страни. Минах през рекичката и пак бързах. Веса слязла на долния лагер – Вада, разказала им за мен, как ме изоставила, а те се смеят... Минах си по пътя, без да се обърна. Тя, смеейки, се провикна: „Ела при нас.“ Продължих пътя си за хижа Вада. Тя ме настигна, но аз не ѝ обърнах внимание и не разговарях с нея, защото прецених нейното поведение. След като не ѝ отговорих, тя се отдели в гората да бере гъби.

Молех се през цялото време, докато слизах надолу към Вада. Преди да стигна хижата, срещнах един млад човек с малко момиченце на 3-4 години. Той ме попита: „Можете ли да ми кажете къде да намеря ягоди за малката?“. – „Елате, аз ще ви заведа, знам къде има ягоди.“ Заведох ги при чешмичката срещу хижата, (тя беше направена с корита, за да се поят овцете), цялата поляна там беше покрита с ягоди. Напълних една бакелитена кутия с ягоди и я дадох на бащата на детето.

– Госпожа, детето от два-три дена нищо не яде, майка му избяга и то страда за нея, само плаче – каза младият човек.

Аз се сприятелих с детето и то изяде пред мен една шепа ягоди. Бащата се успокои, че детето е започнало да се храни, и ме покани да се кача в колата им, за да се приберем в София. Взех си багажа от хижата и тръгнахме за София. Като наближихме Говедарци, детето каза, че е гладно, спряхме до една сладкарница и взехме едно кисело мляко и една кифличка. Дадох на детето малко от кифличката с млякото, след няколко залъка то каза, че му е достатъчно. Казах му: „Добре, после, като огладнееш, пак ще хапнеш малко.“ Обясних на бащата, че трябва да му дава по малко храна, защото след като не е яло 2-3 дена, е опасно да се яде много наведнъж. По време на пътуването разказвах на детето приказки, пях му песнички, то ме прегърна и вече не се сети за майка си. Бащата беше щастлив, че детето се успокои покрай мене, и като пристигнахме пред дома ми, си разменихме телефоните. Аз му казах: „Вземи си отпуска и заведи детето сред природата, заведи го на Рударци, там е хубаво, има басейни за деца и възрастни. Така то ще забрави за майка си, а и ти я забрави, такава майка не заслужава да страдате заради нея.“ След време този баща ми се обади, за да ми благодари: „Вие променихте живота ми, наистина вие, дъновистите, правите чудеса!“

Из книгата "Благодаря ти, Учителю"

Автор: Радка Левордашка

Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.

Редактирано Август 1, 2010 от Ани

[Ани]

На Рила

/из книгата "Благодаря ти, Учителю"/

В началото на месец август 1972 година реших да заведа синa ми Митко, дъщеря ми Ванчето, внучката ми Ралица и племенника ми Димитър на почивка в хижата на Петрохан. Всяка сутрин ставах много рано, докато децата още спяха, и отивах да посрещна изгрева до язовира, след това се връщах в стаята и си правех пълен наряд – молитви, песни, беседа, така както сме го правили със сестрите и братята. Толкова свободно време отдавна не бях имала, за една седмица прочетох целия Нов завет (от светото Евангелие на Матея до Откровението на свети Иоана Богослова). Когато свърших последните редове на Евангелието от Иоана, ми се случи нещо невероятно – кушетката, на която седях, се премести от единия край на стаята до срещуположния и отново се върна на мястото си. Сякаш някаква сила грабна цялата кушетка и ме повози от едната част на стаята до другата, после ме върна на същото място. В първия момент помислих, че става земетресение, слязох при децата и им казах: „Вие играете карти, а има земетресение!“ А те отговориха: „Майко, не сме усетили да има земетресение“ – и продължиха да си играят. Качих се в стаята и мисля за случилото се. Когато след време споделих със сестра Йорданка, тя ми даде отговора: „Духовете, които никога не са чели Библията, идват да ви слушат, когато я четете на глас. Затова Учителя е казал винаги да четем на глас и Библия, и беседи, и молитви, за да ни слушат тези, които не са чели. При твоя случай духовете от благодарност са те повозили за това, че си чела на глас Новия завет.“

На следващия ден си тръгнахме за София. Веднага, след като пристигнахме, отидох в градината на Учителя. Щом приближих елипсата, където е положено тялото на Учителя, вратичката сама се отвори, а тя винаги беше заключена – свлякох се на колене и започнах да плача и се моля, голяма скръб имах тогава, голяма болка за заболяването на сина ми. След дългата молитва излязох от мястото на Учителя и затворих вратичката.

Тръгнах, но ми бе станало много леко, не усещах никаква тежест. Стигнах до малката портичка и посегнах с ръка да я отворя, а тя сама се отвори и в този момент чух гласа на Учителя: „Рекох, идете на Рила, сега, сега, сега!“ Скочих от радост и отговорих: „Щом казвате, ще отида, Учителю!“ Отивайки към спирката на трамвая, не ходех, а като че ли летях. Пристигнах на спирката и веднага пристигна и трамваят. Докато пътувах, не можех да мисля за нищо друго, освен за думите на Учителя. Когато се прибрах вкъщи, на вратата се срещнахме със съпруга ми. Казах му само: „Този път отивам на Рила.“ – „Иди, тази седмица времето ще е много хубаво, такава е прогнозата. Аз отивам при професора, обади ми се, че са пристигнали инжекциите за Митко, и трябва да ги взема. Синът ни ще бъде в болницата, за да му поставят тези инжекции, така че ти си свободна.“ Влязох вкъщи, взех пари и отидох на пазар да купя каквото бях решила. Първо отидох в ЦУМ, за да си купя яке и туристически панталон. Наближаваше 8 часа, но на входа не ме спряха, качих се веднага на ескалатора за четвъртия етаж – там бяха спортните облекла. Попитах продавачката дали има от трикотажните костюми, тя ме погледна и отговори, че за моя размер са свършили, но има по-малки. Казах само: „Жалко!“ – и тръгнах. Тя се навела под щанда и видяла един пакет, който бил върнат от една жена, за да го замени с по-малък номер, и започнала да вика: „Другарко, другарко, елате!“ Една от нейните колежки разбрала, че мене вика, и ме спря. Аз се обърнах и видях, че продавачката ми маха с ръка и държи един пакет. Обясни ми, че е забравила за този комплект, който са заменили за по-малък номер. Облякох го, точно за моя ръст и в син цвят, какъвто търсех. Купих го доволна и отидох на пазара да търся леща, бях решила да дам обед на 19 август. На лагера в Рила има само картофи, ориз, фасул, кромид лук и захар. Исках да разнообразя храната за празника, тогава имаше щандове на текезесета. Минах на три места, бяха свършили лещата, на последния, най-краен щанд, ми казаха: „А бе, има малко.“ Помолих ги да ми съберат всичката леща, която имат, и те ми напълниха два големи плика, премериха ги – 4 килограма. Казах: „Дай ми я, може и да стигне.“ Лещата беше едричка, много хубава. В неделя купих сирене, кашкавал, масло и друго, каквото ми трябваше. Отидох при Анчето Шишкова да я попитам кога ще има група за Рила. Тя ми отговори, че в понеделник сутринта ще тръгне групата на Стойна от Тополица. Попитах я: „Мога ли и аз да бъда с тях?“. Отговори ми: „Можеш.“

Напълних голямата раница, която едва повдигам, занесохме я със съпруга ми при Анчето. Попитах я: „Ти каза ли на Йордан за мене?“. Тя отговори: „Казах му, ще те вземе.“ В понеделник сутринта отидох при Анчето, пренесох раницата при Йордан и чаках да се качим. Пристигна Веса Колева с един възрастен брат и една сестра, също възрастна, дойде при мен и каза: „Сестра Радка, нека братът и сестрата да бъдат с тебе, защото братът нещо не е добре. Това е Марин – билкарят, всички го знаят, той отива при приятели горе, те ще го посрещнат. Компанията от Тополица не иска да се ангажира с никого.“

Пристигнахме на Вада, братята и сестрите от групата хванаха конете и започнаха да ги товарят. Отидох при тях и казах: „Дайте един кон и за нас, какво ще правя с двамата, а и моята раница е много тежка!“ Братята натовариха и нашия багаж на един кон, казахме на конярите къде да предадат раниците и им платихме. Групата потегли веднага след конярите, а аз останах с брата и сестрата, те искаха да закусим. Седнаха, че чай, че сандвичи, стана 10 часа – ние сме още на Вада. Аз им казах: „Хайде да тръгваме, дълъг път ни чака.“ И двамата бяха над седемдесетгодишни, братът – билкар, а сестрата – аптекарка, вървят и говорят непрекъснато, едва се движат нагоре. Братът, където види борово дърво, отива при него да търси смола, чопли я с ножче, а ние стоим и го чакаме. Минаха два часа, ние сме още в гората. Аз го подканвам: „Брат, хайде да вървим, защото още половината път не сме минали, а нагоре е много стръмно.“ Два пъти сядахме, за да се хранят. Когато се качихме на билото, започна да се стъмва, сестрата каза: „Как ще минем покрай първото езеро, аз от тук не съм минавала?“. Взех от ръцете им ръчния багаж, на аптекарката давах бонбони да смучи, на брата – аспирин и бонбони, но те едва вървят. Вече стигнахме долу в ниското на езерото, вода тече отвсякъде, не виждам пътеки. Започнах да викам, колкото сили имам, за помощ. Обадиха се от хижата с клепало. По едно време чувам, че се говори – явно някакви хора се движат. Аз съм ги хванала двамата под ръка, за да не падне някой, и едва пристъпваме. Чух говор по-наблизо и се обадих, те отговориха да чакаме там, където сме. Пристигнаха двама братя, единият хвана брата, другият – сестрата и така мина още един час, докато се качим до хижата. Два дена се грижеха братята за билкаря, докато се оправи, после го свалиха. Той идваше често в София и като ме видеше, отдалече викаше: „Чакайте да се видя с мойта спасителка! Радке, как си? Ей, ти направи чудо с мене, не ме остави, както направиха другите.“

На сутринта се качих при палатките, Йорданка и Йовка от Търново бяха прибрали раницата ми. Ние се бяхме уговорили, че ако дойда, ще спя в палатката с Йовка, така че спането ми беше уредено. Времето беше много хубаво, слънчево, и имах възможност да видя хубостите на Рила. Обиколих всичките езера, имаше приказни изгреви!

Из книгата "Благодаря ти, Учителю"

Автор: Радка Левордашка

Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.

[Ани]

Виденията ми на 19 август 1972

/из книгата "Благодаря ти, Учителю"/

На 19 август – първия ден на съборния празник, водещият брат на Молитвения връх беше Методи Шивачев от Нова Загора. Винаги на съборните дни на Рила той четеше беседите и понеже беше най-преданият ученик на Учителя и изпълняваше всичко, което Учителя е казал, небето се отваряше и всички виждаха по нещо. Имахме на този ден един прекрасен изгрев, за първи път виждах такъв изгрев!

Две години преди тази бях ходила за по една седмица на Рила, но времето беше дъждовно и изгревите не бяха така ясни. Показа се първо розово сияние, светна след малко част от Слънцето и се простряха дълги лъчи, между тези лъчи видях, че излизат от Слънцето някакви същества с ореоли около главите. След това излезе и една по-голяма фигура, държаща факел в ръка, цялото Слънце се показа. Фигурите се отделиха от Слънцето, застанаха в пространството, далеч от него, всички бяха осветени с различни цветове. Фигурата, която държеше горящия факел, изглеждаше така: застана първа, като че на пиедестал, и от дясно и от ляво зад гърба ѝ излязоха първо две жени, след тях започнаха да се нареждат последователно от двете страни фигури с пурпурни облекла, докато образуваха много дълга елипса. В двата края на елипсата застана по един великан. В този момент започна нещо като поклонение (или богослужение), тогава започнаха да влизат, откъм великаните, едни същества по-високи от тези, които бяха наредени в елипсата – един след друг, с различни по цвят дрехи. Всеки един от тях заставаше в средата на елипсата, с лице към стоящия с факела, и дълбоко му се покланяше, после се обръщаше и излизаше от елипсата от същото място, откъдето влизаше. Така след всеки, който се поклони, идваше друг на негово място. Влизащите на поклонение бяха много големи и препасани с колани в различни цветове, а тогите им бяха в един цвят. Слънцето се издигна нависоко и церемонията продължаваше, нищо не се промени, докато се четеше беседата. Чудех се откъде идват тези големи същества, защото виждах, че елипсата не се променя, значи тези, които идваха на поклонение, не са от съществата подредени в елипсата, а влизаха отвън.

В момента, в който свърши беседата, приключи и церемонията на небето по следния начин: двамата великани вдигнаха един грамаден ключ и го завъртяха, така картината изчезна. Аз си свалих погледа надолу към клековете и видях, че в тях стоят около 50-60 голи до кръста мъже, но на разстояние един от друг, стоят и слушат беседата с голямо внимание. Успях да ги огледам, бяха само мъже с коси до ушите, като че ли така са подстригани. Главите им – нормални, косите – кафяво-червеникави, телата им – леко загорели от слънцето. Една минута ги гледах, но мръднах неволно крака си и те ме видяха и разбраха, че ги гледам, в този момент изведнъж се скриха в клековете, като че ли потънаха в тях или в пропастта надолу.

Беседата свърши, казахме молитвата „Отче наш“ и продължих да гледам, но повече не се появиха. Седнах на един камък и изчаках да слязат всички, за да сляза и аз. Всички бяха толкова възбудени, всеки шепнеше на другия до него какво е видял, но чувах повечето да казват: „Да, Учителя беше при нас!“ Аз извадих скицника от торбата и започнах да скицирам това, което така ясно наблюдавах. (Братът, който водеше наряда и прочете беседата, беше Методи Шивачев, който е бил винаги с Учителя и му е служил вярно.) Като скицирах всичко, затворих тефтера и взех торбата да го прибера, в този момент видях, че до мене се приближава брат Георги Томалевски и ме пита: „Сестра, мога ли да видя какво нарисувахте?“. – „Не съм рисувала, направих скици.“ – „Моля ви, покажете ми ги! Наблюдавах ви, работехте с внимание.“ Аз го погледнах и отговорих: „Ето, това е, което видях.“ – „Точно това искам да видя!“ – каза той. Аз му разказах накратко какво съм видяла. Той взе скицника, разгледа всичко и с учудване ми каза: „Много добре са ти отворили очите.“ За да ме предразположи, той ми разказа някои свои случки. Тогава го попитах: „Брат Томалевски, какво обяснение ще ми дадете за тези същества, които през цялото време са слушали беседата с нас. Те са видели, че съм заета с моите наблюдения към небето и не помръдвам, затова спокойно са стояли пред нас. Като свърши на небето всичко и двамата великани превъртяха един много голям ключ, в този момент аз погледнах надолу и видях съществата в клековете, около 50-60 човека голи до кръста. Наблюдавах ги повече от минута по време на молитвата „Отче наш“. Помръднах с ръка да извадя скицника от торбата, но те ме видяха, че ги гледам, и всички като че по сигнал изчезнаха в клековете.“ Брат Томалевски ги видя в скицника и каза: „Сестра, това са лемурийците. Много братя са ги виждали, точно такива са, както ти си ги скицирала. Учителя ни е говорил за тях – те са изключително интелигентни. Те са от старата раса.“ – „Брат Томалевски, аз имам още едно много интересно преживяване, което ми се случи преди да дойда на Рила, но сега не мога да ви го разкажа, защото съм дежурна в кухнята, днес аз давам обеда и трябва да отида, за да го подготвя и да раздам чая.“ – „А, добре, щом имаш такова задължение, отивай, няма да те задържам. Аз ще остана още малко тука, на Молитвения връх.“

Слязох набързо към кухнята и почнаха да прииждат братя и сестри с канчета за чай. Йорданка Жекова беше при кухнята, тази сутрин тя не се качи на върха. Заедно с нея приготвихме яденето – стана много вкусно. Направихме един казан ядене с леща и един казан пилаф с ориз. Като свърши Паневритмията, всички започнаха да пристигат към кухнята. Нахранихме всички, които дойдоха, не остана никой без храна. Всички бяха доволни и идваха да благодарят. Като свърши всичко около обеда и почистихме кухнята, се прибрахме в палатката да отпочинем. Йорданка каза: „Колко хубав ден беше днес, нахранихме и видими и невидими братя! Като насипахме на братята, видях една компания от десетина човека, която стои отстрани, отидох при тях и ги попитах дали са гладни, те ми отговориха, че са гладни, били на хижата, но там нямало храна. Казах им: „Дайте си съдовете“ и им насипах на всички. Благодариха ми и казаха: „По-добри хора от вас не сме виждали.“ Аз ѝ отговорих: „Йорданке, ще ти разкажа какво днес видях!“ – „О, миличка, ще видиш много чудеса, бъди готова за това, Учителя ще ти покаже много неща.“

Из книгата "Благодаря ти, Учителю"

Автор: Радка Левордашка

Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.

[Ани]

При Салоните – брат Борис

/из книгата "Благодаря ти, Учителю"/

На 19 август аз дадох обяда, като лещата изчистихме и приготвихме от вечерта, второто ядене беше пилаф с ориз – по две яденета се приготвяха. Имаше повече от 150 човека, храната беше достатъчно за всички. Йорданка бе отделила в едни мои туристически тенджерки от лещата и пилафа за Борис и Мария Николови, прибрахме ги в палатката на хлад. На другия ден – 20 август 1972 г., – аз взех тенджерките и със сестра Йовка от Търново, с която бях в една палатка, отидохме да играем Паневритмия – тогава тя се играеше над езерото на Чистотата. След гимнастиката отидохме на езерото да се измием, изчакахме всички да си тръгнат, а ние двете минахме през „Преспата“ и отидохме при Мария и Борис. Като ни видяха, много се зарадваха, поканиха ни да седнем. Брат Борис бе направил много хубава маса от каменни плочи, а около нея наредени камъни, приспособени за сядане, като на всеки камък имаше поставени подложки, за да е удобно. Аз им поднесох тенджерките с храна и поздравите от Йорданка. С нея им бях гостувала два пъти, при тези срещи беше много весело, пяхме, Мария свиреше и много приказвахме. И сега, като ме видяха, пак беше весело. Мария ни почерпи с чай и някакви бисквити. На гости при тях беше Катя Грива. Брат Борис каза: „Ето, ще ви запозная с една от гостенките.“ В този момент Катя идваше откъм палатките, ръкувахме се и тя каза: „Аз ви познавам, сестра Йорданка ме запозна с вас.“ Аз се засмях и добавих, че сестра Йорданка се постара да ме представи на всички. Сестра Мария каза: „И нас сестра Йорданка ни запозна с Радка, за което се радваме.“ Брат Борис се обърна към мен: „Сестра, имам една молба към вас, да придружите Катя до вашия лагер, защото тя си е счупила крака и много я боли, затова не може да се движи добре.“ – „Разбира се, че ще я придружим, даже може да преспи при нас.“ Брат Борис уточни: „При вас няма да спи, но ще остане да си отпочине и един брат ще я заведе на Вада, нейната палатка е там. Това сме го уговорили. Много се зарадвах, като ви видях, че идвате, помислих си: „Ето кого ми праща Учителя!“ – „Добре, брат, радвам се да изпълня задачата.“

Пристигнаха при нас от долния лагер Кирчо Лъвчето с още един брат, който e от едно бургаско село. Кирчо извади хармонич-ката, посвири наши песни и ние попяхме. Като спряхме песните, аз се обърнах към брат Борис и го помолих да ни разкаже нещо лично преживяно с Учителя. Той застана срещу мене, позамисли се и започна: „Ето какво ще ти разкажа. Нощес Учителя ме посети и седна точно на това място, където сте седнали вие. Аз отидох при него да го поздравя и да му целуна ръка, а той ми каза: „Борисе, я ми донеси голямата книга от палатката ти!“ Аз го погледнах, той ми повтори: „Иди!“ Отидох в палатката и гледам една голяма книга, взех я, занесох я на Учителя и я поставих на този камък (посочи камъка, на който се хранят). Учителя започна да прелиства книгата, a тя представляваше счетоводен тефтер, в който са записани всички беседи по номера, както са четени. Аз застанах зад гърба му, наведен през рамото му, и наблюдавах как той проверява и събира всичко, както счетоводител си проверява сметките. Накрая затвори тефтера и каза: „Е, Борисе, не липсва нищо, всичко е точно, както съм го дал, завършихме едно добро дело на Земята! Моля, пазете го, както пазите очите си – 7770 беседи. Не искам нищо да се прибавя и нищо да се отнема! Разбра ли какво ти казах? Не искам нищо да се прибавя и нищо да се отнема! Скъпо ще плати този, който прибавя или отнема това, което не знае.“ Подаде ми книгата и каза да я поставя пак в палатката. Сестра, Учителя е дал 7770 беседи, това е числото на Учителя.“

Благодарих на брат Борис за това, което ми разказа, и го попитах: „Видяхте ли, че имаше какво да ми кажете?“. – „О, сестра, Учителя напълни главите ни с толкова знания, че понякога се чудим откъде да започнем, но той понякога ни подсеща, когато го запитаме.“

После брат Борис се разговори с Кирчо Лъвчето и го запита: „Кой е братът, с когото сте дошли, познаваме ли се?“. – „Не се познавате – отговори той, – братът е от едно бургаско село, на него Учителя поръча да засее нивата на Изгрева и той има един въпрос към тебе.“ Брат Борис каза: „Ами, кажете ни кой сте.“ Той се представи и започна разказа си: „Аз имам един приятел от съседно на нашето село, с когото се познаваме от младежи. Селата ни са на 3 километра едно от друго, като млади се виждахме по-често, но като се ожених аз, а после и той, много рядко се виждахме. Един ден се срещнахме съвсем случайно, попитах го: „Защо ни се загуби дружбата? С политика ли се занимаваш, та не се виждаме вече?“. – „Прав си, занимавам се с нещо, но не с политика, а с нещо по-хубаво“ – отговори приятелят ми. Помолих го да ми каже какво е това нещо, с което се занимава. Тогава той предложи: „Ела в неделя у дома, но раничко, и ще видиш.“ – „Добре, ще дойда“ – и се разделихме, подкарвайки конете си. Това, което каза приятелят ми, много ме заинтригува, минаха няколко дена и в неделя рано сутринта аз пристигнах у тях. Той набързо ми каза, че има трима приятели, с които се събират всяка неделя при него. Попитах го: „Какво правите?“. Той ми отговори: „Сега ще видиш.“ В този момент се чу, че някой влиза в къщата – бяха и тримата, той ме запозна с тях и ме представи като свой стар приятел, разказа им накратко откога и как сме станали приятели. Те погледнаха часовниците си и казаха: „Сега започваме, после ще говорим.“ Започнаха да пеят, попяха и станаха, казаха молитва и единият от тях взе една книжка и зачете. Такива поучителни работи зачете, слушам и се чудя кой ли го е написал това нещо – веднага попитах: „Много ми хареса това, което четохте, откъде взехте тази книга?“. – „Ако идваш при нас, ще те запишем и тебе да получаваш от тези книги, те са евтини. Откакто влязохме в това Братство, ние станахме по-добри, по кръчми вече не ходим и няма повече кавги“ – каза приятелят ми. „Ей, ако кажа на жената, че няма вече да ходя в кръчмата, тя ще се зарадва“ – отговорих искрено аз. И така станах „брат“ и аз. През есента, като привършихме земеделската работа, те казаха: „Ще отидем в София при Учителя!“ – Попитах: „Ами, да дойда и аз с вас, иначе кога ще го видя!“ И така, през есента дойдохме на Изгрева, застанахме до сградата на столовата и видяхме, че пред малката къща-приемна са се събрали много хора. Излезе Учителя и хората го наобиколиха. Попитах приятеля ми: „Това ли е Учителя?“. Той отвърна: „Да, той е!“ – „Не ще можем да се доближим до него, но съм доволен, че го видях.“ Стояхме си ние подпрени до стената и гледаме, изведнъж Учителя тръгна право към нас, като дойде, приятелите ми се ръкуваха с него и му целунаха ръка. Каквото направиха те, направих го и аз. Учителя ме попита: „Ти, брате, каква професия имаш?“. – „Аз съм земеделец и с това се занимавам.“ – „Можеш ли да сееш жито?“. – „Мога, това е една от професиите ми.“ Той ми каза да тръгна с него, заведе ме при изораното място в същия двор, около три декара – там имаше чувал с жито и една кофа – и каза: „Ето, това е мястото, ти ще сееш, а ние ще те гледаме, но ще сееш така, както сееш твоята нива.“ – „Ами така ще сея, то няма друг начин.“ Напълних от чувала кофата и започнах да сея. (Стана да ни демонстрира как е пристъпвал с крак и как с ръката е сеел нивата.) Аз сея житото, но то не свършва в кофата. Насях цялото място, без да се свърши житото – останаха няколко шепи в кофата... Скоро видяхме: стана една чудна нива с педя класове. Един от братята, с които се събирахме, беше ходил до София по време на жътвата и като се върна, дойде при мен и каза: „Нивата е приказна, ожънахме я и братята ми поръчаха да ти донеса тези класове.“ Та ето моя въпрос към вас, брат Борис: как стана така, че с една кофа жито аз засях цялата нива и житото не свърши. Затова помолих брат Кирчо да ме доведе при вас – да ми обясните.“ – „За Учителя всичко е възможно, както за Бога и Христа – отговори брат Борис. – Как Христос нахрани с пет хляба и две риби 5000 човека и храната не свърши, заситиха се всички – и останаха 12 кошници с къшеи хляб. Това е силата на Бога. Аз също бях изумен от това чудо, защото в Мърчаево, в стаята на Учителя, има цяла връзка жито от тази нива до масата му, класовете са пълни, сякаш сега е ожънато. И на мене ми разказаха за тая нива, това е станало през 1940 година, а сега е 1972 – и аз се чудя как е възможно за 32 години тези зърна да не окапят от класовете! При Учителя имаше толкова чудеса, но не всички ги забелязвахме.“

Щастлива бях, че чух този интересен случай от човека, чрез когото е станало чудото. По-късно, когато Кольо Йорданов четеше за този случай, винаги имаше кавги и спорове. В чувала били сложени толкова килограма жито, колкото е необходимо, за да се засеят три декара, но човекът засял цялата нива само с една кофа жито и в нея останали няколко шепи. Нивата била достатъчно гъста, както би я насадила и редосеялка. Това е едно от големите чудеса, станало е пред очите на няколко братя от Изгрева и братята от провинцията, заедно с Учителя. Всички присъствали, без да напускат мястото си, докато братът засявал нивата. Накрая той минал с грапа – да влязат семената по-навътре в почвата, за да не ги изкълват птиците.

“Това, което стана – каза братът – го разказах на село на мои приятели, те не повярваха, че е възможно. Показах им снопа класове, които ми донесоха от София, те пак не повярваха, защото не знаят и нямат обяснение.“ Брат Борис отговори: „Учителя е правел непрекъснато чудеса, но не с всички, а само с много силно духовни братя и сестри, които са го разбирали и са били негови истински последователи. Затова той е казвал: „Не разказвай на всички, понякога се дава само за тебе.“ Това е, брате, законът за умножението – за Христос и за Учителя е възможно, не е възможно за нас, защото вярата ни е слаба. – „Много ти благодаря, брат, за обяснението, което ми даде“ – отговори искрено приятелят на Кирчо Лъвчето. Аз също благодарих на брат Борис за това, което разказа, тогава той ми отговори: „Сестра, не виждате ли, че Учителя е винаги с нас? Той познава истинското си стадо и му помага. Така че Учителя не може да бъде излъган от никого. Ние си го знаем кой е – и затова се стремим да слушаме.“

Сбогувахме се и тръгнахме, Кирчо Лъвчето слезе с брата пак по същия път за лагера на Вада, а ние с Катя и Йовка тръгнахме през езерата. Аз хванах Катя под ръка, взех ѝ нещата, които носеше, а с другата ръка тя се подпираше на бастунче и така вървяхме бавно. По целия път си говорихме, Катя ме попита как съм решила да дойда при тях. Аз ѝ разказах за себе си и тя, като ме изслуша, каза: „Много добре си направила, че си намерила учението на Учителя, и много хубаво е, че си при Йорданка, от нея ще научиш много неща, тя беше най-близо до него и всичко, което ти каже, е самата истина. По правилния път вървиш!“ След това ми разказа за себе си: „Сестра, ние бяхме не много послушни ученици на Учителя. Създавахме му много грижи и тревоги.“ – „Е, как така?“. – възкликнах аз. – Сега ще ти разкажа. Ние бяхме компания от млади хора, аз с мои близки приятелки-сестри и няколко млади братя – студенти, това беше нашата среда, бяхме все заедно. Влюбвахме се, а дали е подходящ и искрен, не можехме да разберем – и така от изневерите страдахме. За всичко се допитвахме до Учителя, но имаше моменти, когато не го слушахме. Пита го някоя, той казва: „Не, не е за тебе!“ И всяка си мисли: „Как така да не е за мене? Учителя младежките работи не може да ги разбере... “ И си правехме каквото сме решили. Ето какво се случи с мен: имаше един брат при нас, много способен музикант, беше любезен към всички. Определи се към една сестра и започна дружба с нея, излизаха заедно и пак беше учтив с нас. Всички знаехме, че той ще се ожени за нея. Дълго време бяха заедно, но тя го напусна в един момент и спряха да се виждат. Тогава той премина в нашата компания. Беше много духовит, интелигентен, забавен и способен като музикант. Един ден ми предложи брак, каза, че много ме обича и вече не иска да си спомня за предишната приятелка. Аз веднага не се съгласих, казах му: „Не ти вярвам на приказките.“ Той стана много настоятелен, но аз му отказвах. Започна да изпраща близки приятели да ме убеждават. Аз отидох при Учителя да го попитам какво да правя. Той ми каза: „Много скоро ще те разочарова, не се омъжвай за него!“ – „Той ми се кълне, че много ме обича!“ – отговорих аз. Тогава Учителя ми каза: „Ти ме питаш, аз ти отговарям. Не се омъжвай, Катя, той ще те нарани жестоко! Не искам да страдаш.“ Аз не послушах Учителя, а слушах обещанията на човека, когото обичах. Прибрах се вкъщи и се чудя какво да направя, пристигна приятелят ми и вижда, че още се колебая, каза ми: „Слушай, тази седмица не, но другата се женим.“ Отидохме да купим рокля за сватбата, обувки и каквото е необходимо за булка. Разбрахме се да не правим голяма сватба, а да поканим само най-близките, определихме и дата – в неделя да бъде сватбата. В събота беше пак при мене, каза ми в 10 часа в неделя да съм готова, ще дойде да ме вземе, за да отидем в църквата. Но неговата бивша приятелка, като разбрала, че той сериозно има намерение да се ожени за мен, отишла при него, сдобрили се и веднага избягали от София някъде, където не могат приятелите да ги намерят. В неделя аз се приготвих, облякох роклята, натъкмих се, дойдоха близките. Стана 10 часа, нито той идва, нито някакво известие от него. Отиде един приятел да го потърси и разбере защо се бави, но не намерил никого у тях. Чакахме го два часа – никакво известие. Аз се разплаках, свалих роклята и се затворих в стаята самичка. Захлупих се на леглото и плач, плач, никого не искам да видя.“

В това време Учителя видял едно момиче на двора, извикал го и му казал: „Иди при певицата Катя Грива, кажи ѝ, че съм казал веднага да дойде при мене, но и ти ще дойдеш с нея да я доведеш.“ Пристигна момичето, почука на вратата, но аз не отварям, когато почука на прозореца, станах и се показах. Каза ми, че Учителя я изпраща, отворих вратата и я изслушах: „Учителя каза да те заведа при него веднага.“ Отидохме с момичето при Учителя, той му благодари за услугата и то си тръгна, а аз влязох в стаята. Учителя ми каза: „Сега разбра ли за какъв искаш да се омъжиш? Това е най-малкото зло, което сега ти се случи, но ако беше се омъжила, тогава щеше да се поболееш. Заслужава ли такъв човек да плачеш за него?“. – „Аз плача за подигравката, която ми причини“ – му отвърнах. – „Това е най-малкото, ще го забравиш, голямото зло щеше да стане, ако се беше омъжила! В този живот си дошла не да създаваш семейство и да страдаш, а да пееш, свириш и служиш на Бога.“ – „Прости ми, Учителю, че не те послушах!“ – казах аз.

Разказах ти всичко това, сестра, за да знаеш какъв Учител имахме ние, бяхме негови непослушни деца, но после станахме послушни и той ни обичаше и страдаше заедно с нас.“

Така в разговори неусетно минахме покрай езерата и стигнахме до нашите палатки. Йорданка ни чакаше, беше взела храна и за нас, седнахме трите и се нахранихме. Поканих Катя да си отпочине в нашата палатка, че ѝ предстоеше път чак до долния лагер. За младите този път е лесна работа, но за по-възрастните това е по-трудно.

Катя Грива беше голяма певица, завършила образованието си в Италия. Имаше много хубав глас, като я слушах, изпитвах наслада, изключително мило и нежно същество беше Катя. Като ми разказа тези неща, стана ми още по-мила. Тя ми каза: „Искам да изиграеш Паневритмията с мене, за да ти обясня всичко и значението на всяко упражнение. Когато Учителя подготви Паневритмията и всичко беше готово, за да я играем, извика мен и Милка Периклиева. Двете заедно с Учителя играехме всяко упражнение. Като научихме всички упражнения, тогава Учителя ги даде пред всички, като ние двете играехме вътре в кръга заедно с Учителя и всички погледи бяха устремени към нас. Играеше се бавно, спирахме, даваха се обяснения и пак продължавахме, така че не всички отведнъж заиграха Паневритмия. Всички упражнения са дадени с обяснения, прочетете ги, преди да играете. Ръцете и краката не се опъват като струна, ръката се свива в лакътя на 45 градуса, мерено от него до китката, а тя излиза над главата. Кракът се опъва назад, като се стъпва на пръсти, повдига се петата, тялото трябва да бъде изправено и добре закрепено. Играе се ритмично, плавно, без да се стяга нито един мускул. Паневритмията играе много важна роля за човека! За всяко движение е дадена и съответна мелодия – като играеш, както трябва, ти изправяш всяка частица от твоето тяло. С Паневритмията лекуваш всеки мускул от тялото си. Затова Учителя каза: „С Паневритмията болни ще се лекуват.“ Пеенето е мистично, магнетично, с ръцете си ние го изпращаме по целия свят. Мислите ни също трябва да са съсредоточени, не да се говори и да се размахват ръце, кой както му падне, а да се мисли, за да сте духом и тялом заедно. Това не е нито балет, нито резки гимнастически упражнения, това са окултни движения, които трябва да се изпълняват много точно. Не трябва да се смесват нещата. Виждам, че вие сте много будна и изпълнителна. Ние всички знаем какво каза Учителя: „Аз ще ги доведа, искам вие да ги посрещнете и да им разказвате, каквото съм ви казал, за да не грешат. Така те по-лесно ще разберат всичко, което съм казал в беседите.“ Хората са толкова различни – едни търсят Бога, други, които са болни, искат да оздравеят, трети търсят парите, за да забогатеят... Но парите се управляват от Сатана, те не са цел за хората от Братството. Бог знае колко ви трябва – и толкова ви дава.“

Катя Грива не живя много, но до края на дните си идваше на Паневритмия, аз играех с нея и тя ми обясняваше всяко движение, което не ми беше показано как трябва да се изпълнява. Само пет години бях с нея, тя почина през 1974 година. Милка Периклиева почина след нея, но тя беше няколко години на легло.

Из книгата "Благодаря ти, Учителю"

Автор: Радка Левордашка

Издателство: "Бяло Братство", София 2010 г.

[Guest Дриада]

Арест във влака

/из книгата "Благодаря ти Учителю"/

Един ден Учителя се обръща към Йорданка:"Стягай си багажа, заминаваме за София".Тя приготвила куфара с дрехите на Учителя, както и своя.Взела храна за из път, а Иван Жеков изпратил телеграма до София- да ги посрещнат на гарата.Рано сутринта Учителя и Йорданка се качват във влака, а на Горна Оряховица дошли военни и арестували Учителя, като го свалили на гарата.В София братята чакат на гарата, но за голямо тяхно изумление виждат само Йорданка, а Учителя го няма.Даже един от братята заявява:"Ние посрещаме Йорданка, а не Учителя!"Тя като пристигнала, разказала подробно какво се случило с Учителя по пътя и братята веднага изпратили на д-р Жеков телеграма за случилото се.Той отива при началника на полицията във Варна и му разказва случилото се.Учителя бива освободен още същия ден, като го накарали да напише показания в полицията с какво се занимава, дали е враг на духовенството, на офицерството, на властта и държавата.Има запазени два такива протокола през годините на разпит на Петър Дънов.

ПРОТОКОЛ

Именувам се Петър Дънов, от Варна, 60 годишен,българин неженен,Учител, показвам:моето Учение е основано на три принципа-Божествената Любов, Божествената Мъдрост, и Божествената Истина.От тоя принцип произтича, че е необходим пълен мир и взаимно разбирателство между хората, братство и взаимопомощ за общо благо.Учението ми изключва всякакво насилие и изисква абсолютна чистота в мислите, чувствата и действията.Едно от най- съществените условия за всички последователи на това Учение е съвършената нравственост.Ученикът на Божествената школа трябва да бъде чист физически, морално и духовно, за да може да възприеме и приложи великите истини на Христовото Учение.Всяко нарушение на това условие е една важна спънка за развитието му.Той трябва да бъде изправен във всяко отношение, както към себе си, така и към другите, към обществото и държавата.Аз препоръчвам зачитане на установените закони и наретби на властта.Всеки недостатък и несъвършенство в обществения и държавен строй може да се изправи чрез самоусъвършенствуване, понеже е казано:"Бъдете съвършени, както Отец ваш на небесата е съвършен"Църквата винаги трябва да върви в пълно съгласие с Божествената Любов, Мъдрост и Истина.

С политика на се занимавам, защото тя не съставлява за нас никаква цел.С политика се занимават само хората, които тепърва изучават живота.Аз само поучавам, което е разумното, доброто.За да се схване Божествената мъдрост и да се разберат Божествените Истини, изискват се знания за живота.Тия знания се преподават на ония, които желаят доброволно да се учат и да напредват.Ако са здрави умствено и морално, те лесно схващат преподаваните им уроци, а в противен случай сами трябва да се откажат от една работа, която не би била по силите им.Аз нито викам някого, нито принуждавам, нито задържам.В моето учение се прилага законът на разумната свобода.Който дойде няма да бъде изпъден, но който желае да си отиде няма да бъде задържан.Никому нищо не се налага, а на всички помагам според желанието им-със съвети, упътвания и рационални лечебни средства, съобразно законите на живата разумна природа.И всичко върша абсолютно безкористно.Бог, комуто служа, промисля за моята прехрана и издръжка.

Предвид на горното заявявам, че всички тъжби, оплаквания, показания и критики против мене, от когото и да било, са лишени от всякаква истинност и основание.Моето Учение изложено в повече от шест печатни тома, и моят живот, който е открит за всички, може всяка минута да се провери и няма нужда от защита.

Това Учение осигурява физическо здраве, морална чистота и духовен напредък на всички, които го следват, а животът им е общоприет образец за подражание.Нищожните на брой изключения на застой в развитието си дължат очевидно на атавистични принципи, т.е. ако измежду множеството мои слушатели има един два случая на душевно разколебание и морална поквара, това се дължи на самите тях и на родителите им.Техния минал живот и сегашното им поведение ясно свидетелстват за това, но те не са мои.

Друго няма какво да кажа.

(п).П.К.Дънов

Из книгата "Благодаря ти Учителю" Радка Левордашка изд."Бяло братство" С.2010г.

Редактирано Септември 24, 2011 от Дриада

[Guest Дриада]

Тази тема за спомените на Радка Левордашка, много ме провокира,да оставям мнение след мнение.Ще споделя нещо във връзка с това мое желание.Бях в една книжарница с книги от Учителя, вече съм купила каквото съм преценила и изведнъж се пресягам да видя книгата на Радка с това заглавие:"Благодаря ти Учителю!", както си взех една от купа се изсипаха десет на земята в краката ми.Потънах в земята от срам и ми идеше да се отвори дървения под под мене.Две книги на Радка Левордашка бяха се понагънали и аз си казах:"Ами сега?!"Взех и двете книги, извиних се на продавачката и веднага ги купих, вече си знаех, коя е щастливката, която ще получи втората книжка.Прибрах се вкъщи и почнах да чета, за три- четири дни за отрицателно време прочетох три пъти книгата, а за това време стана мощно прочистване с мен на енергийно, емоционално ниво.Даже сънувах Радка Левордашка как работи от невидимия свят, няма да влизам в подробности, нещата са от лично естество.

Дневникът на Учителя

Към края на престоя ни в Мърчаево,Учителят ме извика и ми даде дневника си да го прочета!Аз го прочетох и като му го връщах, казах:"Велики неща сте писали Учителю!Това ще бъде най- ценната книга"-"Не Йорданке, българският народ не я зслужава!Каквото аз казах да направят, те не ме послушаха!Нищо не направиха!Нищо!Сега ще си носят последствията!Затова иди и го изгори!-"Нима ще изгорите такъв документ?"-попитах аз-"Рекох иди го изгори и ми посочи къде сте заровили пепелта му!"После добави:"За Бога, друго дърво за разпятие няма!"

Аз отидох, изгорих дневника и с Темелко щяхме да съберем пепелта и да я запазим!Учителя разбра нашата мисъл и направо ми каза:"Нищо няма да взимаш!Всичко ще сложиш в земята!"

Тогава Темелко изкопа трап, сложихме в земята пепелта и съобщихме мястото на Учителя.

Това е историята на дневника на Учителя.

из"Благодаря ти Учителю" Радка Левордашка изд."Бяло братство" 2010г.