Guest Лагорда Добавено Август 8, 2007 Доклад Share Добавено Август 8, 2007 (edited) Нужно е по някакъв начин да се отбележи, че не сме пълноценни за обществото и се нуждаем от помощ в определени моменти. Но съм виждала много прекрасно изглеждащи хора, с идеална физика и такава душевна пустота, че не знам кой е по-болен или негоден. Това, че не сте полезни, за обществото, просто го забрави.Аз съм получила много ценни уроци в живота си точно от такива "непълноценни" хора. А, за прекрасно изглеждащите същества си права, голяма рядкост е да срещнеш човек на който "всичко му е наред" и в същото време да има красива душа. Но все пак се срещат и такива хора. В много ситуации хората с увреждания се справят така добре както и тези, които животът е направил 'съвършени', поне в техните очи. Когато имаш недъг трябва да се научиш на търпение, постоянство, да се съобразяваш с другите, независимо дали си зависим от тях като помощ или са като теб. Умения или качества, които не се придобиват за ден или два. При някои хора правилното изпълнение на едно елементарно на вид движение отнема месеци. Търпение и постоянство, това са качества които всички трябва да придобием рано или късно. При хората с увреждания, както и при нормалните такива, има два типа поведение. Едните са озлобени към всичко и всички, мразят целия свят и най-вече себе си. Вторите са достигнали до някакво вътрешно себеусещане и се опитват да погледнат по-общо на цялото т.е. света и се стремят към едно по-позитивно отношение. Но отношението към другия - било той цял или половин човек, зависи от това което е вътре в нас. Някои го имат, други - не. След това обществото го има или не. Да така е за жалост на първите и за радост на вторите и аз вярвам, че ти си точно от втория тип хора. Редактирано Август 8, 2007 от Лагорда Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Август 8, 2007 Доклад Share Добавено Август 8, 2007 Ние сме хора. И като всички хора страдаме от нещо - с вътрешни или външни прояви... Нужно е по някакъв начин да се отбележи, че не сме пълноценни за обществото и се нуждаем от помощ в определени моменти. ... В много ситуации хората с увреждания се справят така добре ... трябва да се научиш на търпение, постоянство, да се съобразяваш с другите, независимо дали си зависим от тях като помощ или са като теб. Умения или качества, които не се придобиват за ден или два. ...Хубаво е, ако в отношенията с хората стъпваме върху положителните черти в тях, ако виждаме какво могат да направят / дадат на себе си и на другите, а не само негативите. ... отношението към другия - било той цял или половин човек, зависи от това което е вътре в нас. Аз съм получила много ценни уроци в живота си точно от такива "непълноценни" И аз. Например веднъж бях изпаднал в депресия и отчаян вървях по един паркинг когато срещнах погледа на човек в инвалидна количка с високо над коленете одрязани два крака. И сега си спомням озарената му щастлива усмивка. Изпитах срам и желание да си ударя няколко силни шамара Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ася_И Добавено Август 8, 2007 Доклад Share Добавено Август 8, 2007 Благодаря, приятели! Радвам се, че животът ме срещна с хора като вас. Всъщност най-големият показател за зрелостта на едно общество е именно отношението му към децата, възрастните и хората с увреждания. Някои страни - като Швеция, са си извадили поука и са стигнали до извода, че за да върви обществото напред, трябва всички да са добре. Много хора смятат, че тези, които по една или друга причина са с някакъв недъг или болни, трябва да бъдат оставени на грижите на лекари/сестри/гледачи. И толкова. Нали на съответните хора за това се плаща. Не е необходимо да се проявява състрадание или милосърдие. Има и такива, които ще те бутнат да паднеш, за да стъпят върху теб. А всъщност това са странностите на живота - че за да има повече изправени хора, трябва да се повдигат и тези, които са паднали. И няма значение дали говорим за душевно или физическо повдигане. Иначе в един момент ще се окаже, че няма да има къде да се стъпва. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
hristo_vatev Добавено Ноември 29, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 29, 2007 Здравейте приятели, От няколко дена съм отворил нова секция в сайта, която се казва Децата . Мисля, че ще ви е интересно да се запознаете с тях. Искам да ви помоля също, ако познавате такива семейства с деца с увреждания, да ги попитате, дали биха споделили с нас историите си. Предполагам ще са ви интересни и другите представяния. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Ноември 29, 2007 Доклад Share Добавено Ноември 29, 2007 Христо, в сайта zaekvane-bg.com има доста лични истории на хора с увреждането заекване - ако са ти интересни, копирай в твоя сайт. Имало е време, когато съм си мечтал да разменя заекването си да речем с ампутация на крайник или друго увреждане. Заекването не е очевидно като другите увреждания, но резултатите от присъствието му са често по-тежки от тези на другите увреждания, тъй като речта е от изключителна важност във всяка област ... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
caliptus Добавено Декември 11, 2007 Доклад Share Добавено Декември 11, 2007 Всички те са хора като нас,имат сърце,имат душа могат да обичат и мразят!Това,че са се родили такива те с нищо не са виновни!Трябва да ги приемаме такива,каквито са и да не ги делим,няма начин! В класа си имах едно момче с психични увреждания(не беше за помощтно училище и затова беше при нас).Децата понякога могат да бъдат жестоки,всички го блъскаха,ритаха,обиждаха,малцина бяха тези,които го защитаваха!Ритаха му якето,обираха пода с чантата му,лепяха му дъвки по косата,плюеха го,не искам да си спомням,а той седеше и нищо не правеше,в часовете си поплакваше скришом.Госпожите виждаха всичко това и никоя не взимаше сериозно отношение по въпроса,дори и те,хора от които трябва уж да взимаме пример постъпваха така! От време на време сядах до това момче,говорихме си а на него му беше толкова болно,че всички се отнасят така с него,обясняваше ми как иска в час по физическо да отиде да играе с другите момчета футбол,но те не го искат и колко му е мъчно,че никой не иска да бъде приятел с него. Плачеше ми се като го слушах,и сега ми се плаче,като се сетя Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
veselinvalchev1981 Добавено Декември 11, 2007 Доклад Share Добавено Декември 11, 2007 Хората с увреждания са такива защото носят греховете на родителите си или на рода си.Ванга казва че ако даден човек върши престъпления независимо от какъв характер психически или физически и недойде възмездието за него то се предава на децата му,и при въпрос защо се получава така Ванга отговаря - за да боли повече.Няма ненаказано зло.Нищо лично към такива хора,с каквото можем е хубаво да им помагаме. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Аделаида Добавено Декември 11, 2007 Доклад Share Добавено Декември 11, 2007 И стигаме до въпроси какво прави държавата за такива хора? Защото както знаем всички България не е от най-социалните държави. Каква е ролята на обществото като цяло щом държавата не е активна. Защото по -голям ефект би имало ако държавата като цяло е една отворена страница в тази област и помага активно, тогава и самото общество ще е още по отворено и ще има по-голява взаимопомощ и ефект. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest бяса Добавено Декември 11, 2007 Доклад Share Добавено Декември 11, 2007 1117 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Ла Горда Добавено Декември 11, 2007 Доклад Share Добавено Декември 11, 2007 1117 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Мона Добавено Декември 11, 2007 Доклад Share Добавено Декември 11, 2007 (edited) Дълбоко взирайки се, погледа ми обхваща широко поле от хора с увреждания. И тук става дума не изобщо за физически недъгави или немощни и фражилни същества, а за духовни инвалиди. За хора с диагноза, за хора увредени на друго ниво, с болна душа и с болни сетива, за които няма кой да се погрижи, освен илюзията... Междудругото търсех темата за сектите, но така и не я намерих. Няма значение. Е Редактирано Декември 11, 2007 от Мона Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Декември 12, 2007 Доклад Share Добавено Декември 12, 2007 Хората с увреждания са такива защото носят греховете на родителите си или на рода си.Ванга казва че ако даден човек върши престъпления независимо от какъв характер психически или физически и недойде възмездието за него то се предава на децата му,и при въпрос защо се получава така Ванга отговаря - за да боли повече.Няма ненаказано зло.Нищо лично към такива хора,с каквото можем е хубаво да им помагаме. Това е така. Всеки род представлява жива динамична система, която предава енерго-информация по звената си. Подобно на невронна мрежа, в която всек ииндивид от рода е отделен неврон. В психологията на системните отношения (семейно консултиране) това се изучава сериозно. Освен това, миналото на даден род е представено в настоящето, тук и сега, в генетичната памет на индивида. Понякога на човек му е трудно да разбере тази директна връзка между генограмата си и психо-матриците, които носи несъзнавано. А това, което преди се е наричало родово проклятие, сега научному се нарича генетична предиспозиция... Ясновидците виждат тези връзки директно. Психолозите пък ги проследяват чрез анализ или регресивна хипноза. Сега въпросът е след като бъдат осъзнати въпросните първопричини, да бъдат преобразувани. Първо, осъзнаването е на степени: интелектуалното е плитко. По-силно е емоционалното и преживелищното осъзнаване на заложените програми. Но - никак не е лесно това осъзнаване - самите програми образуват съпротиви и се защитават от него. Още повече осъзнаването трябва дасе прехвърли от кабинета на терапевта в ежедневието. осъзнаването е като проникване на ясна слънчева светлина в мазето на подсъзнанието -самата свретлина чисти всички болестни психични налепи и схеми. Но, както наблюдавам, не е лесно - изисква отдаденост и мотивация от човека, а не да очаква от терапевта един вид психичен масаж... След това следва активна положителна работа по когнитивна реконструкция - също изискваща активното включване на клиента. Въобще, при работа с психиката, процесите са много деликатни. А разликата между психотерапевта и соматичния доктор е, че няма безволево приемане на хапчета без никаква вътрешна активация, но се изисква задействане на будността, осъзнаването, волята, мотивацията. Такъв лечебен процес обаче е истински дълбок и пречиства не само самия човек, но и рода, в който той се явява само брънка. И стигаме до въпроси какво прави държавата за такива хора? Защото както знаем всички България не е от най-социалните държави. Каква е ролята на обществото като цяло щом държавата не е активна. Защото по -голям ефект би имало ако държавата като цяло е една отворена страница в тази област и помага активно, тогава и самото общество ще е още по отворено и ще има по-голява взаимопомощ и ефект. Там е работата, че държавата ни е асоциална, бедна икономически (което идва от себичността на българина и робската психика, проявяваща се в ред комплекси) - а това рефлектира директно върху положението на хората с увреждания. Интересно би било да се направи психопортрет на българина като цяло ... Дълбоко взирайки се, погледа ми обхваща широко поле от хора с увреждания. И тук става дума не изобщо за физически недъгави или немощни и фражилни същества, а за духовни инвалиди. За хора с диагноза, за хора увредени на друго ниво, с болна душа и с болни сетива, за които няма кой да се погрижи, освен илюзията... Междудругото търсех темата за сектите, но така и не я намерих. Няма значение. Е Така си е - най-дълбокото увреждане на човечеството ни сега е откъснатостта от целокупния космически живот ! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Декември 12, 2007 Доклад Share Добавено Декември 12, 2007 Искаше ми се да се въздържа от писане по темата, защото съм лично засегната, но ще кажа малко.... З а пореден път се сблъсквам с авторитарно управление и манипулация, както и с присъщото ни овчедушие... Не е нормално да ми се отговаря, че социалните грижи са бизнес. България е подписала Конвенция за правата на детето и аз смятам да се обърна към определени инстанции, за да видя някой грижи ли се наистина за правата на децата-инвалиди?.... И защо техният живот и нужди трябва да са бизнес?..... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Декември 12, 2007 Доклад Share Добавено Декември 12, 2007 И стигаме до въпроси какво прави държавата за такива хора? Защото както знаем всички България не е от най-социалните държави. Каква е ролята на обществото като цяло щом държавата не е активна. Защото по -голям ефект би имало ако държавата като цяло е една отворена страница в тази област и помага активно, тогава и самото общество ще е още по отворено и ще има по-голява взаимопомощ и ефект. Ами държавата - това сме ние, обществото - пак сме ние. Защо е нужно да ги разделяме и противопоставяме? Хубаво/лошо - явно ние сме такива и оттам обществото ни е такова, държавта ни е такава. Ако искаме промяна, тя ще дойде само с промяната на всеки от нас. Освен това държавата, въпреки че има управляващи функции е следствие на обществото, ако мога така да се изразя, така че е нереално да се очаква държавата да се подобри в каквото и да е отношение преди обществото. Вярно е, че има и обратна връзка, но това най-малкото не е естествения ход на нещата и по тази причина не е ясно доколко успешни и устойчиви ще бъдат тези промени - визирам опита да се "подобри" държавата под въздействието на Европейския съюз. И ми беше много интересно да чувам от много хора реакции от типа: "Ами ние така и така не можем да се оправим, поне те (от Европейския съюз) да дойдат да ни оправят." Докато другите народи при постъпването си в Европейския съюз имат някакви колебания/притеснения, че например може да пострада тяхната идентичност като народ под външното въздействие, че ще трябва да се подчиняват не на техните си правила/закони, а на някакви външни общи такива, за културата си и традициите си и т.н. Българите обратно - чакаме с надежда някой от вън да ни оправи, да стегне по негов калъп нашата държава, та белким след това и ние да се променим като общество. Докато продължаваме да впрягаме колата пред конете, трудно ще тръгнем в правилната посока и все ще търсим някой друг да ни тегли напред. Освен ако не искаме да си стоим затънали в калта (явно подсъзнателно това искаме) - тогава постановката е перфектна: ето, виждате ли, колата не ще да върви, а и що народ се опита да я изтегли и все не може... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Баева Добавено Декември 12, 2007 Доклад Share Добавено Декември 12, 2007 "Хората с увреждания" както ги наричате не са по-различни от всички останали хора. Само защото не се вписват в рамките на определени представи не значи, че са по-малко човеци или пък че трябва човек да се чуди как да се отнася с тях. Има общества като антропософското например, където определението "с увреждания" не се употребява. Там се говори за хора "имащи нужда от грижа за душата". Смята се, че е нарушена единствено връзката между тялото, душата и духът и че тя трябва по някакъв начин да бъде възстановена. Ето защо такива хора според антропософите имат нужда от грижа за душата като свързващ елемент. Според тях всички хора са равностойни, защото всички хора носят в себе си дух, а духът е съвършен и е даден от Бога. Той в никакъв случай не може да бъде с увреждане. Понятието "увреждане" препраща към дефицити и с това насочва мисълта към усещането за непълноценност. Лично аз никога не съм харесвала тази формулировка и не я употребявам. Аз самата също съм "с увреждане", както биха казали повечето хора, но никога не съм го възприемала като такова. За мен това е задача, която трябва да разреша и нищо повече. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ася_И Добавено Декември 12, 2007 Доклад Share Добавено Декември 12, 2007 Порталът е насочен към учението на Беинса Дуно. От малкото което съм чела останах с впечатление, че не е лошо да си инвалид, важното е да осмислиш страданията си. "Под „инвалид“, в широк смисъл на думата, разбирам онзи, който има смущения в душата си." Прав и крив път "От човека зависи да стане инвалид. Ако не прилага възможностите си и греши, той преждевременно остарява. Работи ли разумно и с Любов, човек не може да стане инвалид. В програмата на съзнателния човек не е предвидено да бъде инвалид." "Човек трябва да има чисти мисли и чисти чувства, като вътрешен морал в себе си." Из Права мисъл "Вас ви смущава, но всеки в себе си прави такива смущения. Смущаваш себе си, ти си един инвалид. Смущаваш сърцето си, ти си инвалид. Смущаваш работата си, ти си инвалид." Млад и стар Кой няма смущения в душата си? Всички ли сме/сте с прави мисли и чувства? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
chimera Добавено Декември 26, 2007 Доклад Share Добавено Декември 26, 2007 И аз съм от черните овци. С нарушен слух съм. И като повечето хора с нарушен слух, които все пак чуват нещичко и виждат достатъчно, че да четат по устните, предпочитам да си трая, да не казвам какво ми е, освен на най-близките ми приятели. Не казвам, защото съм оставала доста пъти неразбрана и подигравана за това, което ми липсва. Не зная как е при другите видове увреждания, но специално за това с нарушен слух... Хората не го разбират. Работя с хора. Веднъж дойде човек, който беше съвсем глух. Но този мъж не уведомява колежките за увреждането си (явно от гордост), а в същото време се опитва да се добере до информация къде да отиде. Притеснен е и не успява да чете по устните. Не ги разбира,а те повтарят, изнервят се на повтарянето, крещят му (което крещене влошава възможността му да чете по устните и човекът съвсем затъва). Та накрая го изядоха с парцалите човека от обиди по негов адрес, докато да реагирам да го спася от неудобното положение. А в един форум за психология, държан от психолози, попаднах на тема, подобна на тази тук. Бях изумена да науча, че всъщност хората, които имаме увреждания на слуха, сме един вид второ качество хора, т.е. сме по-глупави от останалите, защото сме имали проблеми да се справяме със заобикалящия ни свят. Много научно беше преписано от някакъв учебник. Много унизително беше за мен да го чета. И тук е почти същата работа, като по онази тема. Разбирането го няма. За хората с увреждания (без значение какви увреждания) тук се каза, че били сме зли и сега ни наказвали, носели сме незнам си какви грехове, та чак децата ни щели да страдат и прочие очерняне на хора, които имат увреждания. Тези, дето го мислят, няма ли да се вгледат в себе си и да потърсят от де у тях има толкова насъбрана отрицателна енергия и защо я насочват към различните от себе си? Егото също се обажда у някои: у онези, съжаляващите. Съжаляват, защото от това после се чувстват добре и духовно извисени, без да подозират, че егото им стои зад всичко, а не духовната извисеност. Работата е там, че съжалението може да бъде огромно унижение за човек с увреждане. Както е казал поетът: "...аз съм една ненужна жалка мърша и мога ли да бъда техен брат?/ Не искам състрадание от хората!/ Аз имам всичко: моя е смъртта." Други разправят, че хората с увреждания са като всички останали хора, но при това ги гонят нарушения между връзката на тялото и душата, с което наивно се мъчат да си обяснят защо човекът отсреща е различен, ако и да се опитват да прикрият (макар и зле), че разбират различността. И показват, че гледат на хората с увреждания пак като на низши. Което е обидно. Пък толкова много е изписано по темата. И обяснения всякакви. Няма как да ги анализирам всичките. Как ли биха могли здравите да разберат дори бегло какво е да имаш увреждане, което да те бележи и да предизвиква толкова отрицателно отношение от страна на всички към теб? Вместо да съжаляват, вместо да се мъчат да сложат всички хора с увреждания в една рамка и да вадят заключения от тази измислена рамка... То по-добре да се пробват да се поставят поне за миг на мястото на хората с увреждания. Ей така, да затворят очи и да се опитат да си представят какво е да си човек с увреждане. Да осъзнаят неподвижността на някой, слепотата на друг, може и липсата на звуци или друго. Да си представят, ако бяха с такива увреждания, как биха се чувствали, ако някой дойде и ги изгледа с няма такова съжаление или ако някой дойде до тях и им наговори как са всъщност много зли и плащат за злото, или каквото и да било от щурите хрумвания, които четох по тази тема... Да го опишат. Пък да седнат едва тогава да пишат. Дано изфабрикуват различно мнение от това, което са имали. Ако бяхте с увреждане, как бихте искали да се държат с вас? Защото тук не става въпрос за държавата. Не става въпрос за страданията на хората с уврежданията. Не става въпрос и за никакви духовни аспекти. Просто за Разбирането с главна буква. Обикновеното, човешкото, неподправеното Разбиране. То е много повече от държавата, от соц. институции, от парите, от състраданието , от всичко. И дава нещо, което би променило много за всички. От там би тръгнало приятелството (онова истинското, непринуденото), от там би се породило огънче, което да стопли не едно и не две сърца в студената жестокост, която е сковала света. От там би тръгнало нещо красиво. Сигурна съм, че така би станало. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest azbuki Добавено Декември 26, 2007 Доклад Share Добавено Декември 26, 2007 (edited) Химера, много ме трогна това, което си написала. Аз съм се грижила за хора с много тежки увреждания (до степен на почти пълна неподвижност, тежки стадии на мултипленна склероза и парализа) в Германия - беше ми от една страна начин да оцелявам като студентка, но и начин да работя нещо човешко и човечно, от което имам какво да науча. Изцяло мой избор, защото всички наоколо се опитваха да ме разубедят. Наистина беше много поучително за мен, но още по-поучителни бяха реакциите на напълно "дъгавите" хора около мен: "Как, ама ти представяш ли си КАКВИ неприятни неща ще трябва да вършиш за тези хора! Вярно, хуманна професия ама..." "Ама ти след като си го работила това, как имаш апетит да ядеш?" (За тяхно сведение, редовно ме канеха хората и да си хапвам с тях, докато висях при тях по цял ден, чакайки да има нужда да им помогна в нещо). "Аз не бих могъл, на мен ще ми е гадно и ще се чувствам виновен..." (Ако се чувстваш виновен, значи има нещо нечисто, разбирай нечиста любов, в отношението ти към проблемите на тези хора. Аз никога, ама никога не съм се чувствала виновна, а полезна! Ако ти във всеки един момент обаче вместо да даваш любов се сравняваш с този човек и се страхуваш от мисълта и на теб да ти се случи такова нещо, може и да ти стане гадно! Ако възприемаш неговото състояние като недъгавост, сигурно пак ще ти е гадно!) И така нататък. Къде написах днес, че най-голямото изпитание за всички нас е отношението към хората, които страдат? Това е физическо срадание, но и душевно, заради липсата на любов и приетост в обществото, заради тънката преграда, която се усеща в комуникацията и с най-добрия иначе човек, в който обаче усещаме съжаление, вместо любов. Заради непрекъснатата зависимост от други хора, някои от които не са особено мили към нас и показват, че им е неприятно да вършат "тези неща" за нас. Заради липсата на усещане, че можем да бъдем просто себе си и да се себеизразяваме, без другите да ни отпишат (мислено) като инвалиди (каква дума). Това страдание е и избор за израстване, за вълнуващите се от закона за кармата. Една от жените, за които се грижех, казваше: "Знаеш ли, на мен в душата ми е много по-добре, отколкото на много от онези, които ходят..." Жената го казваше със смирение. Възхищавах се на този дух и на емоционалната й зрялост, докато аз се "тресях" в житейските си "дилеми" с голямо Д. Благодарна съм и за това, че по време на тренинга за тази работа, провеждан също от хора с недъзи, ни накараха да седнем в инвалидния стол, да ни поразкарат така малко из града, да понапазаруваме и т.н., за да почувстваме как е. Особено реакциите на хората колко са интересни в тези случаи не мога да ви опиша. Ако обаче този тренинг се беше провел в България, можеше и до сълзи да ме докарат тези реакции. Нашето общество все още има много да учи за тези неща. Прекалено е изпълнено с предразсъдъци и комплекси, а и му липсва не само гузната съвест на немците, но и негативните опитности, насъбрани от тях. Те са видели много ясно до какво води философията за хората с недъзи като за непълноценни хора "втора ръка" и знаете вероятно каква е била съдбата им в Третия Райх. Но аз смятам, че на немците им прави чест това колко много са научили от това минало. Ние в това отношение сме някакви неопитни невъзпитани дечица, които се смеят на съседката, щото имала криви крака или дълъг нос. И дори не се сещаме, че това е неуместно. Известна ми е философията, че причините за болестите не са случайни и са у нас. Прилагам това и над себе си и сериозно се замислям над болестните си състояния - над своите. Никога обаче не ми е хрумвало да тръгна да говоря такива неща на хората, за които съм се грижила. Сред тях е имало и добри, и не чак толкова добри - като при всички хора. Имаше една, която без повод (дори не ме познаваше) ей така ми се разкрещя, защото съм имала крака. Е, изкарала си го е на мен, бесове. Знам ли аз как бих се държала, ако аз нямах крака? Може да не съм по-бяла от нея. Но кажете ми, мили и изключително милостиви, преливащи от добродетели хора (имам предвид предизвикалите писанието на chimera), за какво ви е всичкото духовно знание като не знаете как да се обърнете с любов към брата си, който страда? Ако не можете да му кажете нещо, което може да му помогне да се излекува, за какво ви е да му развивате теории. Кому е нужно това? Мисля, че хората с увреждания донякъде служат като знаци, които проверяват истинността на устоите ни. Те вечно ни припомнят да обичаме Бога у всеки, у ВСЕКИ. Точно както го казах. П.П. Сетих се и за нещо, което ми казваше майка ми като дете, човек с много слабости и без претенции за особена овладяност. Тя много ми се скара, че съм се присмяла (без човекът да ме чуе, а пред майка ми) на физиката на един човек - беше ми смешен на външност. И до ден днешен помня думите й, които са ми се впили в съзнанието: "Никога не се присмивай на един човек за нещата, които той може да не може да промени. Това е грозно. Ние можем да променим характера си, но тялото ни е, каквото е." Редактирано Декември 26, 2007 от azbuki Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
chimera Добавено Декември 26, 2007 Доклад Share Добавено Декември 26, 2007 azbuki, благодаря ти за мнението. Не очаквах. Радвам се, че има хора като теб. Някак е хубаво да знам, че има такива хора, които могат да разберат. Няма информация за хората с увреждания, поне не тук в България. Повечето се крият какво им е, които могат, за да се спасят от начина, по който ще бъдат третирани, ако бъдат разкрити. Сякаш няма значение какви сме и какво можем реално. Като ти е отнето едно и ако имаш сила и устрем, заменяш и компенсираш с друго. Ако ли не- смазваш се и... Озлобяваш се на света и на хората. Все лоши работи. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ася_И Добавено Декември 27, 2007 Доклад Share Добавено Декември 27, 2007 (edited) Здравей, chimera! Добре дошла в Портала. Казваш : „И тук е почти същата работа, като по онази тема. Разбирането го няма.” Не съм съгласна с теб. Ако си прочела предишните страници от темата, щеше да видиш че няма много постове, в които някой да иска да ни сложи в нещо като град за прокажени. Казвам ‘сложи’, защото и аз съм в групата на невалидните. Всъщност има само един такъв пост на първата страница, но всеки човек има правото на собствено мнение. Нали така? По-нагоре в темата писах за смисъла на думата ‘инвалид’ и останалите термини в които се опитват да ни вместят. Но как точно ще бъдем наричани няма голямо значение. По-важното е как се отнасяме ние към себе си. А за отношениято ни с другите – всеки е прав за себе си. И ти си права да се обиждаш, и другият е прав да те обижда. Всеки носи отговорност за това което прави. В предния си пост нарочно цитирах Учителя. Търсих внимателно в беседите, които съм чела и не намерих той да употребява думата ‘инвалид’ в друго значение, освен, че си прекъснал връзката си бог. А дали ще я възстановиш – това зависи само от теб, не от другите. Неудобството е, че дори и да направиш необходимото за душата си, може да е малко, бавно и трудно да става това, физическото тяло не винаги се възстановява. Едното значение, според мен е, да ти напомня доколко си бил паднал. Второто е за другите. Част от хората не осъзнават, че ако няма такива като нас, паднали, те няма на какво да стъпят, да се огледат и да кажат ‘Я, колко съм съвършен!’. Четенето на духовна литература и цитирането не са достатъчни. Важното е, да имаш знание за света и да го прилагаш. И втората група - тези, за които важи следното: „След външния кръг започва нов, по-труден етап от развитието на ученика. Той влиза през вратата на Добродетелта, за да бъде посветен. Отначало изпитанията ще бъдат по-леки (като удобни стъпала), но необходими. Ако при някоя неприятност ученикът загуби своя вътрешен мир, ако не помога на страдащите около него същества - той ще е пропаднал на изпита.” Из ПЕНТАГРАМ За страданията, защото Учителя говори изключително много за смисъла на страданията ни, има отделна тема. Ето и няколко мисли, за размисъл по темата: "Първо, ние имаме отношение към Бога, второ, към нашата душа и трето, към нашите ближни." Из Какво трябва да искаме "Всяка разумна душа има своето определено място в света. Бъди благодарен на това, което ти е дадено!" Из Земята като училище "Всяка душа е излязла от Бога и е дохождала много пъти на Земята, превъплътявала се е. Тя е идвала тука да се учи." Из Но Аз ще погледна Редактирано Декември 27, 2007 от Ася Иванова Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Декември 27, 2007 Доклад Share Добавено Декември 27, 2007 (edited) Виж,chimera, аз съм майка на дете-инвалид. Да, душата идва тук, за да израстне или изкупи свои грешки, да се учи... Но това си е между нея и Бог. Хората, които съдят обикновено са или страхливи или нямат достатъчно любов и разбиране в сърцата си. За мен дъщеря ми е благословия, не наказание и съм благодарна на Бога, че я имам. Тя ме научи на Любов, да приемам различните и да не виждам лошото в човека, а само красотата. Само преди няколко дни имаше тържество, на което присъстваха деца с увреждания и деца в норма /гадна класификация, но.... /. Когато нашите деца запяха или викаха в салона по време на представлението родителите на здравите деца започнаха да негодуват, пречели..... Нямам коментар. Още повече, че много от институциите гледат да наврат хората с увреждания някъде, дето няма да се виждат, да не се чува много за тях.... Това са останките от миналото.... В една демократична, Европейска страна хората с увреждания, трябва да имат равни права и да се чува тяхната дума-да има кой да защитава техните интереси.... Но тук са пожелания....., за сега..... Редактирано Декември 27, 2007 от xameleona Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest azbuki Добавено Декември 27, 2007 Доклад Share Добавено Декември 27, 2007 Какво велико дело изпълнявате вие пред Бога... Бъдете благословени. Chimera, много, ама много ми е симпатичен твоят аватар. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Декември 27, 2007 Доклад Share Добавено Декември 27, 2007 не намерих той да употребява думата ‘инвалид’ в друго значение, освен, че си прекъснал връзката си бог. А дали ще я възстановиш – това зависи само от теб, не от другите. „След външния кръг започва нов, по-труден етап от развитието на ученика. Той влиза през вратата на Добродетелта, за да бъде посветен. Отначало изпитанията ще бъдат по-леки (като удобни стъпала), но необходими. Ако при някоя неприятност ученикът загуби своя вътрешен мир, ако не помога на страдащите около него същества - той ще е пропаднал на изпита.” Из ПЕНТАГРАМ :feel happy: Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
chimera Добавено Декември 27, 2007 Доклад Share Добавено Декември 27, 2007 Здравей Ася Иванова. Въпреки че някои неща от Дънов страшно много ме впечатляват като мъдрост, аз си оставам атеист по убеждения. Защото вече съм била в света на мъртвите и съм се връщала от там. Няма душа. Няма бог. Няма висш разум. Няма срещи с починали роднини. Няма тунели. Това е лично установено. Животът е тук и сега. Няма после. Знам го. Чела съм много по този въпрос за смъртта. Християни описват как са видяли Исус. Мюсюлмани описват Аллах. Будистите, те Буда описват. Хората, които вярват във висши разуми, на тях това им се привижда. А има и една особена категория, които виждат неща, в които не са съзнавали, че вярват. Тези хора в началото се пишат, че в нищо не вярват, но тяхното несъзнавано е на друго мнение. В клинична смърт мозъкът предлага цветни сънища с голяма реалност, извиращи право от нашето несъзнавано. Тогава, по време на клинична смърт, нашите сетива не спират да работят и човек може да види и чува суетенето на лекарите около себе си. Може да получи много информация, когато несъзнаваното заеме мястото на съзнанието. И да се върне помъдрял към живота или с информация, получена по несъзнавани невербални канали. Това съм го изучавала, специално, за да разбера защо моето преживяване се различаваше от това на описваното по книгите. Сега вече знам защо е така. Така е, защото няма отвъдно. С нашата смърт на тялото ни, умира всичко, а мозъкът си спретва прощален подарък в последните ни мигове, давайки ни картини, звуци от това, което има в несъзнаваното ни. Искам, когато умра, срещата ми с моето несъзнавано да бъде удовлетворяваща ме. Да ме дари със спокойствие и мир, резултат от начина ми на живот. Затова се опитвам да живея така, че като се обърна назад и да усетя пълноценността от своето съществуване. Само така ще съм сигурна, че при смъртта си няма да изпитвам страх, нито тъга, че ми предстои да се трансформирам в пръст (защото нищо не се губи, а само се трансформира и аз освен на пръст няма на друго да стана), от която единствено за растенията ще има полза. И няма и да ми е самотно. Казваш: "Част от хората не осъзнават, че ако няма такива като нас, паднали, те няма на какво да стъпят, да се огледат и да кажат ‘Я, колко съм съвършен!’. " Има и такива хора, които точно за това ползват хората с нарушения. За да се себевъзвеличат. Те са здравите , а другите са няма такива нещастници или грешници. Тези същите разправят как душите ни имали грехове, които да изкупват чрез уврежданията си. Поне според мен. Но душа няма. Прераждане няма. И не, аз не страдам от това, че не чувам. Как съм наказана тогава с нечуването? Повечето време дори не се и замислям, че не чувам. Моят свят на нечуване си го харесвам. В него има много място за гледане и за улавяне на невербалното в човешкото поведение. В света ми звуците са просто фон понякога, защото предпочитам да виждам, а не да слушам. Аз съм в пълна хармония със себе си и с нарушения си слух. Това е хармония, която имам, защото съм била прекалено малка, когато съм се простила с част от слуха си и съм имала уникалния шанс да оставя природата да ми даде сама компенсация. Така имам и един приятел, който е ослепял напълно като дете. Почти не помни какво е да виждаш. И да кажем София той познава по-добре от мен, зрящата и не веднъж ме е упътвал, когато съм търсила улици. Това нямаше да е възможно за него постижение, ако той се възприемаше като безпомощен страдалец. Увреждането, каквото и да е то, не е наказание. Поне не е наказание докато човек сам не си го превърне в наказание или други не му вменят, че е наказан. Самата дума "увреждане" не присъства в речника ми и сега я ползвам за удобство на темата. За мен важи думата "различност" (и тя все ми е на пръстите, когато пиша отговор тук). Няма изпит. Няма поправка. Животът е тук и сега. Има един път за мен- пътят към хармонията със себе си и със света. Не може да има хармония със себе си, докато не се намери себеприемането с увереност в собствената същност. Не в това, което някой ти казва , че си, а в това, което ти си. Значи първо трябва да се себеизнамериш. Като се себеизнамериш, само тогава може да се помириш със света. Само тогава ще имаш силата да кажеш и да докажеш, че не си поредният "наказан грешник", не си поредният "нещастник-страдалец", не си и поредният "увреден", а си различният, който си има своите ценности и своите достойнства и от там своето собствено място на съществуване в този свят. И само тогава си тежиш на мястото в този свят с такава сила, че нищо не може да те извади от строя ти. Тогава вече няма значение, че аз не чувам, а някой чува или че човекът отсреща е сляп, или че е в инвалидна количка, а други виждат, ходят и т.н. Всички са личности. И нищо не може да ме спре да ги виждам именно като такива, а не като тела и възможности на телата. Тогава вече няма съжаление, а това, дето го подхванах- разбирането. Разбирането на различността. Разбирането на света на другия, на специфичното му устройство и на специфичните му нужди. Такава е в кратце моята житейска философия. Не искам да ангажирам никой да вярва в нея. Дори теб. Ти си имаш твоята си философия, която съм сигурна, че си има своя чар. Стига ми, че на мен моят мироглед ми върши работа. Бъди щастлива! Пожелавам ти го от сърце! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Декември 27, 2007 Доклад Share Добавено Декември 27, 2007 Няма изпит. Няма поправка. Животът е тук и сега. Има един път за мен- пътят към хармонията със себе си и със света. Не може да има хармония със себе си, докато не се намери себеприемането с увереност в собствената същност. Не в това, което някой ти казва , че си, а в това, което ти си. Значи първо трябва да се себеизнамериш. Като се себеизнамериш, само тогава може да се помириш със света. Само тогава ще имаш силата да кажеш и да докажеш, че не си поредният "наказан грешник", не си поредният "нещастник-страдалец", не си и поредният "увреден", а си различният, който си има своите ценности и своите достойнства и от там своето собствено място на съществуване в този свят. И само тогава си тежиш на мястото в този свят с такава сила, че нищо не може да те извади от строя ти. Тогава вече няма значение, че аз не чувам, а някой чува или че човекът отсреща е сляп, или че е в инвалидна количка, а други виждат, ходят и т.н. Всички са личности. И нищо не може да ме спре да ги виждам именно като такива, а не като тела и възможности на телата. Тогава вече няма съжаление, а това, дето го подхванах- разбирането. Разбирането на различността. Разбирането на света на другия, на специфичното му устройство и на специфичните му нужди. Такава е в кратце моята житейска философия. Не искам да ангажирам никой да вярва в нея. Дори теб. Ти си имаш твоята си философия, която съм сигурна, че си има своя чар. smile.gif Стига ми, че на мен моят мироглед ми върши работа. smile.gif Ти си достигнала по-голяма мъдрост и духовност от много други, дето уж са в норма /пак глупав израз/. Поздравявам те, вярвай в себе си и в любовта, то това е Бог..... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.