Психотерапия при рак (онкологии)

[Орлин Баев]

Отварям тази тема, провокиран от интереса на колега. Отварям я с ясното съзнание за деликатността на темата, за нелеките, а в Б-я и неизяснени взаимоотношения между специалистите по соматично и по ментално здраве!

Представете си човек, болен от рак. Той е отишъл на изследвания, защото го е наболявало някъде. Изведнъж обаче, с нежността на носорог и психологично умение и такт, клонящи към минус безкрайност, докторът му е казал диагнозата: имаш рак. Рак на стомаха или рак на тестисите или рак на гърлото и т.н. и т.н. В Б-я в съвремието ни изключително наболяла е ситуацията с рака на гърдата...

Пациентът чува диагнозата и се потриса. Самото и поднасяне, в контекста на масовите разбирания за смъртността при онкологиите, го травмира директно и силно. Често стреса от надвисналата евентуална смърт е толкова голям, че човекът се чувства обречен. Отначало отрича диагнозата, сякаш я няма - защото я е изтласкал, отхвърлил я е с неприемането си. След време се бунтува срещу нея, пита се "защо точно на мен", след което изпада в отчаяние. Евентуално то може да прерасне в приемане и един по-оптимистичен поглед върху случващото се. Именно тук има място психотерапевтичната помощ. Разбира се, успоредно с медицинските грижи и като спомагателна психотерапевтична помощ. Но определено има място - и още как.

Психотерапията при онкологии е на мястото си и при повишената тревожна депресивност при по-развита степен на онкологията, като се работи върху тревожността и психотравмите на човека. Върху убежденията му, начина му на мислене, който е директно свързан с чувстването и поведението му. Тоест, при онкологии прихотерапията третира психотравмите, депресията и тревожността. Подчертавам това, тъй като възникват недоразумения в умовете на някои колеги. Психотерапията при онкологии и др. соматични проблеми не лекува рака, а се занимава с психиката на болния. При подобряване на психичния статус, се улеснява и медицинското лечение, а в живота на болния прониква лъч светлина, оптимизъм, вяра и доверие в позитивния изход. При палиативната психотерапия се работи разбира се трансперсонално, човекът се подготвя за досега със смъртта.

Психотерапията при онкологии има директна роля и при работата с болката. Пациентът е учен как сам да влиза в състояние на съзнанието, при което усещането за болка се парира - в състояние на медитация/ хипноза/ автохипноза.

Психотерапията при онкологии обаче е нелека, особено при напреднал стадий на развитие на болестта. Нелека е, защото терапевтът е в директен досег до огромната емоционална, а и физическа болка на човека, с ужаса му от смъртта. В такъв напреднъл стадий се работи палиативно. Нарочно пиша тези редове тук, именно защото има неразбиране по въпроса. В този форум пишат и лекари и неколцина психотерапевти. Темата е отворена за всички!

Редактирано Юни 3, 2010 от Орлин Баев

[B__]

A и казват, че рака се дължи на погрешни мисловни модели, себеотделяне от света в "раков" мисловен модел.

Възможно е психотерапията дори да доведе до излекуване....

Редактирано Юни 3, 2010 от БожидарЗим

[Пламъче]

Орлине,много актуална тема!

Моето мнение е,че диагнозата трябва да се съобщава на пациента деликатно и винаги да се дава надежда за излекуване.Следващия етап на лечението да включва освен стандартните методи и психотерапия.В литературата има много описани случаи на излекуван рак в последен стадии с помощта на психотерапия.

[Креми (късметче)]

с нежността на носорог

Oрлине, поздравления за актуалната тема!

За съжаление випуските медици, които нашата образователна система извежда всяка година продължават да са възпитани в този дух. Имам конкретни наблюдения върху студенти. Медицинските академии нямат сили и желание за такива "лиготии". Това съответно саботира методите, основани на много добра клинична и лабораторна работа на много специалисти в световен мащаб.

Енергийната медицина знае, владее и прилага успешни методи, при които лечението върви паралелно - и върху психиката, и върху физическото тяло.

Има много за разказване - все неща, наричани "чудо".

Холистична медицина - кога ще дораснем за нея?

[Guest Кристиян]

Отварям тази тема, провокиран от интереса на колега. Отварям я с ясното съзнание за деликатността на темата, за нелеките, а в Б-я и неизяснени взаимоотношения между специалистите по соматично и по ментално здраве!

Представете си човек, болен от рак. Той е отишъл на изследвания, защото го е наболявало някъде. Изведнъж обаче, с нежността на носорог и психологично умение и такт, клонящи към минус безкрайност, докторът му е казал диагнозата: имаш рак. Рак на стомаха или рак на тестисите или рак на гърлото и т.н. и т.н. В Б-я в съвремието ни изключително наболяла е ситуацията с рака на гърдата...

Пациентът чува диагнозата и се потриса. Самото и поднасяне, в контекста на масовите разбирания за смъртността при онкологиите, го травмира директно и силно. Често стреса от надвисналата евентуална смърт е толкова голям, че човекът се чувства обречен. Отначало отрича диагнозата, сякаш я няма - защото я е изтласкал, отхвърлил я е с неприемането си. След време се бунтува срещу нея, пита се "защо точно на мен", след което изпада в отчаяние. Евентуално то може да прерасне в приемане и един по-оптимистичен поглед върху случващото се. Именно тук има място психотерапевтичната помощ. Разбира се, успоредно с медицинските грижи и като спомагателна психотерапевтична помощ. Но определено има място - и още как.

Психотерапията при онкологии е на мястото си и при повишената тревожна депресивност при по-развита степен на онкологията, като се работи върху тревожността и психотравмите на човека. Върху убежденията му, начина му на мислене, който е директно свързан с чувстването и поведението му. Тоест, при онкологии прихотерапията третира психотравмите, депресията и тревожността. Подчертавам това, тъй като възникват недоразумения в умовете на някои колеги. Психотерапията при онкологии и др. соматични проблеми не лекува рака, а се занимава с психиката на болния. При подобряване на психичния статус, се улеснява и медицинското лечение, а в живота на болния прониква лъч светлина, оптимизъм, вяра и доверие в позитивния изход. При палиативната психотерапия се работи разбира се трансперсонално, човекът се подготвя за досега със смъртта.

Психотерапията при онкологии има директна роля и при работата с болката. Пациентът е учен как сам да влиза в състояние на съзнанието, при което усещането за болка се парира - в състояние на медитация/ хипноза/ автохипноза.

Психотерапията при онкологии обаче е нелека, особено при напреднал стадий на развитие на болестта. Нелека е, защото терапевтът е в директен досег до огромната емоционална, а и физическа болка на човека, с ужаса му от смъртта. В такъв напреднъл стадий се работи палиативно. Нарочно пиша тези редове тук, именно защото има неразбиране по въпроса. В този форум пишат и лекари и неколцина психотерапевти. Темата е отворена за всички!

Поздрави за темата Орлине,

Хирургичната ми работа е свързана в горяма степен с онкохирургични процедури, при това в областта на главата и шията, а лицето е онова нещо, с което човек се идентифицира...Много обезобразяващи операции съм направил...е, и доста реконструктивни в случай, че в рамките на година пациента се наблюдава активно и не се установи наличие на рецидив, метастази-близки или далечни, и съответно- дали пациента е успешно мотивиран по отношение на своето здраве...е, и още много неща, но това дору-горе са основните.

Постоперативните депресии са чести и се сблъсквам ежедневно с тях, но за съжаление, дори и пациента да се окаже "отворен" и възприемчив, така че да може да се общува с него и да се проведе всъщност психотерапия (никой не ме е учил на това, но явно ми е излязъл късмета и се оправям що годе и с тази дейност), в много от тези случаи близките- роднини, приятели и т.н., изобщо най-близкия кръг от хора на много от пациентите са тези, които въздействат още по-болестотворно върху пациента...считайки, че всъщност му помагат. И това са най-трудните случаи, в които често нямам никакъв успех, или е временен- докато пациента е в болницата...След това всичко постигнато се срива...А и след хирургичните процедури, най-често следват процедури като лъче- и:или химиотерапия- а в тези болнични звена всичките пациенти са са със злокачествени цаболявания и като цяло средата е много, ама много вредна откъдето и да я погледна.

В клиничните пътеки за съжаление няма диагностично-терапевтични процедури свързани с психологичния аспект на здравословния проблем, независимо дали е онкологичен или травматичен, с ептичен....и т.н.

В тази насока здравната реформа до момента не е осигурила комплескно лечение и обслужване на пациентите с онкологични заболявания, въпреки че и в тукашните медицински университети ни учат, че лечението на онкологичните пациенти е комплексно и в екипът от специалисти би трябвало да присъства и психотерапевт, защото на всяка "стъпка" от лечението е възможно да възникнат сериозни психологически проблеми...които повечето хора с бели престилки не забелязват, или се научават да не забелязват...а и с какво в края н а краищата би могло да мотивират хирурга или лъчетерапевта или химиотерапевта, да обръща внимание на тези неща- ясно е, че и в момента демотивацията е обхванала всички работещи в сферата на здравеопазването...така че, според мен, пациентите ще си останат ощетени докато не се направят съответни реформи....което според моето оптимистично виждане, очаквам да се случи чак след като се пенсионирам (ако доживея до пенсия де ) някъде след 2035-2040г.

[д-р Тодор Първанов]

Здравейте!

Медицината признава 4 метода за лечение на рака

-хирургия

-химиотерапия

-лъчетерапия

-психотерапия

Успеха на лечението на раково болният зависи от комбинираното приложение на тези 4 метода .И докато за първите 3 метода има доста ограничения, те са също и небезопасни и скъпи, то психотерапията няма ограничения и е най-евтина.

Още седемдесетте години лекар- лъчетерапевт К.Саймънтън си задава въпроса, защо при еднакъв вид рак, еднакъв стадии на развитие и еднакво лечение едни от болните умират ,а други се излекуват.Започва да търси различни фактори и това което открива е, че решаващият фактор е психичната нагласа или както той пише –нивото на оптимизъм на болният.Самият той учейки се от излекуваните болни разработва психологичен модел за работа който е актуален и до днес.Аз нпример го използвам в психотерапията на всяко соматично заболяване.

Другият известен специалист обогатил методиката на онко-психотерапията е доктор Бърни Сийгъл.Той е онкохирург и след десет години работа е в хронична депресия от това колко много хора умират без да може да им се помогне.Иска да смени професията си ставайки ветеринар.Тогава попада на един семинар на К.Саймънтън.

Там разбира за важността на психологичният фактор в лечението на рака и прави собствено проучване.Търси така наречените ,,спонтанни изцеления’’ на раково болни-това са болни с раково заболяване за които медицината признава, че няма лечение и се очаква да те да умрат. Говорейки с тях и търсейки причината за тяхното излекуване Сийгъл пише : И тогава разбрах, че спонтанно изцеление на рака няма, има упорита психологическа борба. Така той въвежда понятието ,,Необикновено раково болни пациенти’’.

За да стане по – ясно понятието ще цитирам Б.Сийгъл-

Идеята за необикновения пациент не се преподава в медицинските училища.Стигнах до нея едва след дълъг период в професията си , наситен с нещастие и духовно търсене.В началото на седемдесетте ,след повече от десет години хирургична практика работата ми носеше много болка.Успеха на лекаря се определя от излекуваните болни,но тъй като често хората не оздравяват, а в крайна сметка –всеки умира аз отново и отново изпитвах усещането за провал.Интуитивно чувствах ,че сигурно има начин да помогна на ,,безнадеждните’’ случаи но ми бяха нужни години за да разбера как да го направя………

Тогава започнах да научавам що за хора са пациентите.Около 15-20 процента от всички пациенти несъзнателно или дори съзнателно желаят да умрат.На определен етап те посрещат рака или друго сериозно заболяване като начин да избягат от проблемите си чрез смъртта или болестта.Това са пациенти които не проявяват признаци на стрес при съобщаване на диагнозата.Докато лекаря се старае да подобри състоянието им те оказват отпор и се опитват да умрат.Ако ги питаш как са , отговарят,,Добре’’.Безпокои ли ги нещо,,Не’’.Една вечер след като бях започнал да осъзнавам това случайно присъствах на разговор при който един от колегите ми обсъждаше лечението с Харолд , пациент на средна възраст с рак на дебелото черво и съпругата му.Усещах отпора на Харолд на всяко изречение .Накрая не издържах и рекох,,Струва ми се, че всъщност вие не искате да живеете,,

Жена му побесня.Но тогава се намеси самият Харолд,,Чакайте малко –каза той- доктора е абсолютно прав .Баща ми е на 90 години, в старчески дом.Не искам никога да изпадам в неговото положение , така че нямам нищо против да умра от рак още сега.’’В този момент проблема се измести.Сега трябваше да му помогнем да разбере, че може да контролира живота и смъртта си ,да осъзнае ,че няма нужда да се отказва от всичките хубави години, само за да избегне вероятността от нежелан край…….

Наскоро след този случай мой приятел психиатър ми разказа една история колко далеч може да стигне желанието за смърт.Описа един от пациентите си ,човек с много тежка депресия който един де пристигнал при него усмихнат до уши .Терапевта го попитал какво се е случило и мъжът отговорил,,Повече не ми трябвате .Болен съм от рак.’’Когато си мисля за подобно поведение понякога се чудя имам ли смисъл да се борим за дълголетие , след като толкова хора се чувстват нещастни и безпомощни ,че да не желаят да живеят.....

В средата на спектъра от пациенти е мнозинството от 60-70-%.Те приличат на актьори , прослушвани за роля .Играят за да се харесат на доктора.Държат се така , както според тях той иска да се държат, надявайки се, че тогава лекаря ще свърши сам цялата работа и лекарството няма да горчи.Те вземат лекарства добросъвестно и идват редовно на прегледи.Те никога не се усъмняват в решенията му или проявяват инициатива сами да направят неща които им се струват правилни за лечението Правят какво има се каже –стига лекаря да не предложи да променят начина си на живот.Ако им се даде избор предпочитат операцията пред активното участие в оздравяването си.

На другият край са 15-20 % необикновени пациенти.Те не играят роли;те са самите себе си и не желаят да бъдат жертви.Приемайки ролята на жертви пациентите не могат да си помогнат, защото всички процедури се извършват върху тях.

Получавам много писма от организации с имена от рода,,Помощ за жертвите на рака ‘’///‘’Помощ за жертвите на Паническото разстройство’’-моя добавка –///

Първият ми съвет към тях е да сменят името си , защото по дефиниция ,,жертвите’’са лишени от проходимият им контрол, за да внесат промяна в начина си на живот.Преди няколко години Хърбърт Хоуи бивш раково болен пациент и автор на книгата ,,Не се предавай’’ участва предаването ,,Добро утро Америка ‘’за да разкаже как болестта му изчезнала след като се отказал от стандартното медицинско лечение и се заел със спорт за да излее гнева си Въпреки ,че не беше вече болен името му се появи с надписа ,,жертва на рака’’

Необикновените пациенти отказват да бъдат жертви.Те се образоват и стават експерти в собственото си лечение .Разпитват лекаря , защото искат да разберат логиката на лечението и участват в него.Изискват уважение към достойнството и индивидуалността си и настояват за правото на контрол, независимо от стадия на болестта .За да бъдеш необикновен е нужно смелост.

Спомням си как една жена след като и казаха да отиде в рентгенологията отсече,,Не .Тази процедура не ми е обяснена.’’ Когато служителите и казаха ,,Ако не ви направят това изследване е възможно да умрете още тази вечер’’тя отвърна,,Е, значи ще умра довечера, но няма да мръдна от тази стая .’’Веднага намериха човек който и поясни какво и защо е това изследване..

Необикновените пациенти желаят да знаят всяка подробност от рентгеновата снимка, всяка цифра от лабораторното изследване .Лекарите обикновено каза ват ,че са имали лоши взаимоотношения с необикновените пациенти.Намирали са ги за досадни и конфликтни, но точно те са оздравявали……

Хората които стават необикновени пациенти знаят ,че живота не дава гаранции за нищо.Те приемат с готовност всички рискове и предизвикателства .Докато са живи ,те контролират съдбата си ,доволни да получат щастие за себе си и да дадат щастие на другите.Те притежават това което психолозите наричат вътрешен локус на контрол.Не се боят от бъдещето и външните събития .Знаят,че щастието е вътрешно дело.

Необикновените пациенти наистина искат да бъдат обучени и станат ,,лекари’’на собственото си заболяване.Едно от най-важните изисквания към лекарите е да станат техни учители

Когато започнах да обучавам пациентите си от първата група на Необикновени пациенти останах изумен от резултата.Хора чието състояние бе непроменено от дълго време или се влошаваше изведнъж започнаха да се възстановяват пред очите ми.Отначало това силно ме смути.Усещах ,че оздравяват по нелогични причини.Подобрението им нямаше никаква връзка с химиотерапията ,лъчетерапията или друг вид лечение.Почувствах се като шарлатанин или дори измамник и предложих да разпуснем групата.В този момент се наложи пациентите да ми обяснят какво става ,,Състоянието ни се подобрява –казаха ми те-защото ти ни даде надежда и ни върна контрола над собственият ни живот Сега ние наистина знаем ,че лечението ни зависи от нас самите.’’

,,Love, medicine and miracles’’ Bernie Siegel ,M.D.

Точно от него взех идеята при работата си с хора с психологични проблеми да подбирам само тези които са наистина високо мотивирани и с право могат да се нарекат ,,Необикновени невротични пациенти’’ . По тази причина за успехите на терапията аз благодаря на пациентите си. Всичките те знаят, че поне две трети от успеха се дължи на тях самите.На тяхната мотивация и дух.

Ще ви разкажа последната си работа с онколкогично болен.Беше миналата седмица.

Влизайки в стаята човека който беше в терминално състояние ми каза ,,Докторе, аз съм прегърнал смъртта .Казвам го на моите, а те ми казват, че съм луд’’.

Поговорих с мъжа, но той нямаше голяма нужда от мен.Беше напълно спокоен.Това което обаче направих бе на другата вечер да събера всичките му близки –жена, деца и внуци и два часа говорихме за живота и смъртта.Целта бе те да приемат по –спокойно неизбежното.Мисля, че го постигнахме. Преди два дни човека спокойно почина, но аз знам, че с нещо съм облекчил скръбта на тези хора.

Редактирано Юни 3, 2010 от hip