Да живееш осакатен или да умреш

[Guest hrisko_89]

По телевизията са давали хора, които са преживели да речем катастрофа, токов удар. В следствие на това се налага ампутация на крайник/крайници, за да могат да продължат да живеят. Въпреки че им е трудно да приемат това,което се е случило с тях и може би си задават въпроса " защо точно на мен", те решават да продължат да живеят осакатени. Част от тях ( ако не всички), в резултат на новия и по - труден живот израстват в духовно отношение, може би развиват/усилват различни качества в себе си, започват повече да целят дребните неща в живота, осъзнават какво са загубили, осъзнават как са се ядосвали преди за дреболии. Един човек от Панагюрище, който от 20 и няколко години е с ампутирани до коленете крайници казва, че истинският му живот е започнал след преживяната житейска трагедия. Въпреки шока, който тези хора преживяват, те предпочитат да продължат да живеят, осъзнавайки частично или напълно какво им предстои. Когато човек е изправен пред такава дилема : да живее осакатен или да умре, струва ми се че изкушението да умре може да е доста голямо. Още Повече, ако човекът е вярващ и вярва, че ще отиде в един по - добър и щастлив свят. Но от друга страна, ако е вярващ, той може да вярва, че това дето го сполетяло е наказание/изпитание/възможност за духовно израстване и това да му помогне да вземе решението да живее. Все пак, поне на мен ми се струва, че изкушението да умреш е дооста голямо, особено ако си вярваш и си сигурен, че няма да отидеш на по - лошо място. Може би подобни трагедии не са случайни. Може би има смисъл в тях. И сигурно ако хората оказали се в подобна ситуация решат да умрат, това би било бягство от изпитание, което сами са си избрали ? Дали е така ? Не знам. Но дилемата е тежка.

[Пламъче]

Здравей,hrisko!Темата която си поставил е много сериозна и касае много хора.

Моето мнение е,че нищо случайно в този живот няма.По една или друга причина много хора претърпяват катастрофи,бедствия или заболявания,вследствие на които стават инвалиди.Ние,които се считаме за здрави,не можем да променим този факт,но е човешко да им помогнем да преодолеят шока от случилото се и да ги убедим чрез своето отношение,че те са същите като нас и ние имаме нужда от тях.

Дилемата да продължиш да живееш или да си отидеш доброволно от този свят стои пред почти всеки един от тях.Проява на героизъм е да продължиш живота си въпреки всичко,и да бъдеш полезен и на други хора които са по-здрави от теб.Някои от тях преживяват истински духовен прелом след трагедията която е преобърнала живота им.Така е било при Ванга,така е и при човека от Панагюрище за който разказваш,така е и при много други хора.

Най-лесно е да избягаш,но това е приоритет на слабите духом.Не знам какво бих направила аз при такова стечение на обстоятелствата,но мисля че човек трябва да следва съдбата си такава каквато е,защото във всяко едно изпитание има заложен смисъл.

[Guest hrisko_89]

Ами при мен, на този етап от духовното ми развитие, мисля че съм за бегането. Всъщност съм за НЕдостигането на такава дилема. Така мисля, така чувствам нещата. Е, то който и да е човек, надали би искал да му се случва подобно нещо, всеки иска да е е здрав, пък дори да му кажат, че сам си е избрал еди какво си.

[Пламъче]

Ами при мен, на този етап от духовното ми развитие, мисля че съм за бегането. Всъщност съм за НЕдостигането на такава дилема. Така мисля, така чувствам нещата. Е, то който и да е човек, надали би искал да му се случва подобно нещо, всеки иска да е е здрав, пък дори да му кажат, че сам си е избрал еди какво си.

Аз пък мисля,че не всичко в живота ни зависи от нашата воля.

[Ася_И]

Темата която си поставил е много сериозна и касае много хора.

Темата, според мен, касае всички - защото сме част от едно цяло. За съжаление, тези, които се имат за по-здрави или здрави, забравят понякога това.

Какво да изберем? Това, което можем да понесем в този си живот. Не напразно казват, че всеки има свой кръст, който сам трябва да носи. А какъв товар ще му се даде в следващия живот - това пак зависи от нас. Мисля, че именно в този момент настъпва осъзнаването, че за да изживеем живота си пълноценно имаме краен срок. И когато се замислим над това започват едни трудни въпроси и следват сложни отговори, които са валидни (в повечето случаи) за всички нас.

Нека не забравяме, че освен физическо имаме и други тела (имам предвид хората, приемащи тази идея) и че нещата не са така лесни и елементарни, както си мислим.

Никой не сбъдва мечтите си сам .

Желая на всички добро минало, добро настояще и добро бъдеще. Нека бъдещето дойде и да остане!

[Guest hrisko_89]

Е, нали уж се съгласяваме с изпитанията си преди да се родим ? Или е възможно като се впуснем в играта и да има несъгласувана с нас промяна в първоначалния план.

[Пламъче]

Е, нали уж се съгласяваме с изпитанията си преди да се родим ?

А откъде си сигурен в това?

[Guest hrisko_89]

Е, няма как да съм сигурен. Но съм чел това онова и затова написах така.

[infinity1305]

Нормално е да израстват духовно... себереализацията остава на заден план някак..

Чела съм и аз различни теории, Хриско, дори че такъв живот може да бъде избран, че някои умишлено "слизат" в нездрави или осакатени тела. Но мисля, че всичко се определя от кармичния товар, само. Едва ли сме в състояние да избираме, освен ако не сме бъдещи бодхисатви, или... знам ли. А не сме...

[Ирина - Horus - Чебурашка]

Дилемата да продължиш да живееш или да си отидеш доброволно от този свят стои пред почти всеки един от тях.Проява на героизъм е да продължиш живота си въпреки всичко,и да бъдеш полезен и на други хора които са по-здрави от теб.Някои от тях преживяват истински духовен прелом след трагедията която е преобърнала живота им.Така е било при Ванга,така е и при човека от Панагюрище за който разказваш,така е и при много други хора.

Най-лесно е да избягаш,но това е приоритет на слабите духом.Не знам какво бих направила аз при такова стечение на обстоятелствата,но мисля че човек трябва да следва съдбата си такава каквато е,защото във всяко едно изпитание има заложен смисъл.

Имах приятел в това положение. Тук във Варна го познаваха като един от най-известните екстрасенси, но способностите му няма да коментирам сега.. ще разкажа за духа на този човек.

Румен беше пострадал от лекарска грешка и прекара целия си живот на легло, като инвалид с обезобразена външност, нарушен говор, много съпътстващи заболявания и напълно неспособен да се грижи сам за себе си.. И въпреки това - той имаше нежна душа на дете, композираше музика, пишеше стихове, помагаше на хората с каквото можеше.

Беше ми приятел, истински приятел. Аз нямам така силен дух, нямам така силно сърце, нямам сигурно и така силна вяра.. не знам. Но, той ми беше опора до последния си час - не минаваше ден без да ми се обади и да ми каже добра дума, да ми даде кураж и вяра в себе си, да ме подкрепи в избрания от мен път. И докато аз хленчех за глупости и капризи - той обичаше живота и никога не се отказа от мечтите си. Научи ме и аз да мечтая.

Познавах и Дамян Дамянов - той беше човекът, открил в мен творческите ми заложби, човекът повярвал, че "има нещо" в едно разюздано и рошаво хлапе като мен.. Научи ме на смелостта да бъда себе си и да претворявам себе си свободно във всичко, което правя.

Беше ми приятел, истински приятел. Не ми позволяваше да хленча, а ми вдъхваше кураж да бъда различна.

Нямам и неговият дух, нямам и неговата сила да се боря и да оцелявам.

Но, благодаря на Бог, че ги имах за приятели! Защото аз сигурно бих "избягала"..

[ris_78]

Доста от хората,които са здрави при по-сериозен проблем стоят пред тази дилема.За останалите предполагам ,че почити над 99% това им е минавало през ума.Познавам двама човека ,които са такава степен инвалиди,че дори не са в състояние дори това да могат да направят някакъв избор.Не вярвам ,че е съвпадение че точно сега се появява тази тема.Христос също не е имал избор да прекрати мъките си.На единия от тези двама познати искренно се възхищавам ,но по едно стечение на обстоятелствата прекратихме нашето общуване за съжаление.Мариан Минков човек с много силен дух.Намерил път да изживее живота си пълноценно до колкото може,да се развива и да прави добри неща.Да може би обстоятелствата и много други случайност оказват влияние как ще се развият нещата,но някак си това е като един вид изпитание,решение изчистено от всичко какъв си в същтността си.Не говоря в отделни критични моменти ,а като цяло.И това им състояние сякаш им дава време,време за тях самите ,да размишляват.Може би затова в думите на такива хора има огромна доза мъдрост.Тези хора могат да намерят сили да живеят и да се радват,да се шегуват.За жалост в нашата държавица инвалид е синоним на обречен, не само физически.Унижен от безсилието да гледаш как помощите,които получават не са достатъчни да се поемат елементарни разходи и в случаите,когато се полагат понякога за малко не можеш да се възползваш от тях.Да не говорим възможности да се развиваш и реализираш,а това е възможно и когато наистина станем хуманно и развито общество такива случаи ще да са еденици.Това зависи и от нас.И да не забравяме да си инвалид не е заразно,а и са приятни събеседници.Използвайте краката си ,за да достигнете някого,а ръцете си ,за да го прегърнете.

[Guest Мона]

Подобна дилема (за мен това не е и дилема) може да битува само в тотално нехуманни общества, като нашето.

Никой не иска да умира, това е жестока присъда.

Ако се прави препратка към евтаназията, то тя не се отнася към тези случаи. Всъщност темата е ужасна, защото много здрави хора, без да имат степен на инвалидност, не желаят този живот, поради други причини. Аз не познавам човек, който има физически проблеми, да пожелае да умре или ако го желае то то е твърде краткотрайно, и основната причина е да не притеснява близките си. Но, въпреки, това, животът е по-силен.

Сещам се за нещо друго, извън темата - защо повечето осиновители на деца с физически недъзи, не са българи, а са чужденци. Защо ли? Да, разбира се, ние сме с перфектния ген и искаме само най-доброто, че кои сме ние??? Не даваш нищо, не обичаш никого, не се жертваш за никого и живееш насън, ала искаш най-доброто да те продължи. Такъв филм няма. В живота има един основен закон и той е равновесието.

Редактирано Април 4, 2010 от Мона

[Слънчева]

Хубава тема. Мона, благодаря ти за този пост!

[Guest hrisko_89]

Рис, не е ли възможно и 2000 лв. да ти дават помощ и ако ще да се пръснат от уважение и грижи към теб, на теб пак да не ти се живее след такъв инцидент, и да ти се иска да не понасяш предстоящите ти трудности в следствие на промяната във физическото ти състояние ?

[Станимир]

Ако един здрав човек по някакво стечение на обстоятелствата остане инвалид, стреса разбира се е огромен. Първо имаме шока от преживяното. После имаме едно ограничение, с което въпросният човек ще трябва да се съобразява до края на живота си. Трето имаме необходимостта от промяна: на начина на живот и, не по-малко важно – на мисленето (на човека ще му се наложи да преразгледа ценностите си, отношението му към себе си, отношението му към другите хора и мн. др. неща). Това са все неща, които първоначално могат да дойдат в повече на човека. Затова и първата реакция обикновено е на отчаяние и на нежелание за борба. Човекът попада в нова, непозната ситуация и съвсем естествено е това да предизвиква неувереност и страх в него. Съвсем естествено е първоначалната оценка на случилото се да е много далеч от обективността и плод преди всичко на страхове и предположения. Затова и в началото повечето хора попадали в подобни ситуации се опитват да избягат от проблема, вместо да го приемат. В течение на времето, някои от проблемите могат да отшумят или да бъдат решени, в по-голяма или по-малка степен според конкретния случай, но обикновено мисълта, че е по-добре да умреш, отколкото да продължаваш да живееш като инвалид, отшумява доста бързо.

[Диляна Колева]

There is so much love in this world ♥- предлагам един прекрасен албум за човешка съпричастност в Щатите.

http://www.facebook....id=112913376898

Как могат с помоща, положителното отнощение и желанието на обществото, деца с церебрална парализа да провеждат състезание с надуваеми лодки в океана.

Проява, която показва, колко силен е човешкият дух облечен в положителни емоции.

Що се отнася до инвалидите, бях на състезание по ветроходство в Гърция, състезатели инвалиди, караха яхти, смяха се, печелиха, живееха.

Човешкият дух не е тялото, а мечтите, които го движат.

Сигурна съм, че инвалидизиран човек попаднал в добра атмосфера, бодър дух и сред хора съпричастни с положението му, дори не би се сетил за смъртта.

И обратното здрав, прав човек, попадайки в лоша атмосфера, апатични партньори и дух на обречен негативизъм, няма как да не си мисли за смъртта.

Редактирано Април 4, 2010 от didi_ts

[Диана Илиева]

Ммммм, какво значи осакатен?

Това е доста комплексен въпрос, защото разгледан само така, на физически план, не е достатъчно.

От една страна никой не е съвсем здрав физически.

От друга - виждам много хора, физически доста пълноценни, които са осакатени в друг план, примерно емоционален, или затиснати от комплекси, или ...

Общо погледнато, всички сме си осакатени, в едно или друго отношение. Ако не бяхме, май-май нямаше да сме тук или щяхме, но по свой собствен избор.

Много хора "бягат" не само поради придобити физически увреждания, а поради затруднения/несправяне в някой друг аспект от живота си.

Тъй че няма смисъл да ги делим хората на такива, онакива - всички сме в кюпа и при това сме свързани, както добре напомни Ася:

Темата която си поставил е много сериозна и касае много хора.

Темата, според мен, касае всички - защото сме част от едно цяло. За съжаление, тези, които се имат за по-здрави или здрави, забравят понякога това.

Какво да изберем? Това, което можем да понесем в този си живот. Не напразно казват, че всеки има свой кръст, който сам трябва да носи. А какъв товар ще му се даде в следващия живот - това пак зависи от нас. Мисля, че именно в този момент настъпва осъзнаването, че за да изживеем живота си пълноценно имаме краен срок. И когато се замислим над това започват едни трудни въпроси и следват сложни отговори, които са валидни (в повечето случаи) за всички нас.

Нека не забравяме, че освен физическо имаме и други тела (имам предвид хората, приемащи тази идея) и че нещата не са така лесни и елементарни, както си мислим.

Никой не сбъдва мечтите си сам .

Желая на всички добро минало, добро настояще и добро бъдеще. Нека бъдещето дойде и да остане!

[Guest hrisko_89]

Щом да се родиш в осакатено тяло може да е изпитание, от това следва ли че да бъдеш осакатен емоционално в една или друга степен, също може да е изпитание ?

[Guest pavletA]

Много провокативна дилема, хареса ми мнението на Диана Илиева.Ако погледнем в духовен аспект нещата истинско изпитание е да живееш в такова физическо състояние, в някаква степен непълноценен.Преди въплъщение ние сами избираме на екран какво да е въплъщението ни на физическия свят.Майкъл Нютън подробно обяснява в"Пътя на душите".Така, че идвайки в това физическо тяло, ние сме направили този избор, просто е изтрито от паметта ни.Това е начин за бързо и стремително духовно израстване, в такива тела се въплъщават душите на бивши революционери. Но трябва да бъдем много толерантни към такива хора, да ги обичаме, заради мисията им в този свят.Има толкова здрави хора физически с комплекси, че просто и те има какво да отработват.Всички сме едно и трябва да си помагаме.Замислям се за избора дали да умреш, ако е във физически план то просто какво правиш със себе си.С едно такова деяние пак ще си повториш  урока в следваща инкарнация.

[Станимир]

Щом да се родиш в осакатено тяло може да е изпитание, от това следва ли че да бъдеш осакатен емоционално в една или друга степен, също може да е изпитание ?

Не мисля, че може да е изпитание. Ние сами изграждаме емоционалното си тяло, за разлика от физическото. Последното може да бъде повредено и съвсем случайно, но при емоционалното тяло няма случайности. Всяка промяна в емоционалното тяло е или наше собствено дело, или допусната от нас, но и в двата случая отговорността си е наша.

[ris_78]

Хриско,не ти отговарям, защото са го написали преди мен същото.Въпроса е не само да живеем ,а да живеем щастливи и пълноценно,а това не зависи от това дали си с физически недъг.Колко хора са с осакатени души?Ако счупиш на някого ръката умишлено ще се види,ако осакатиш душата почити никой няма да разбере?Кое боли повече? Може да не можем да излекуваме тялото,но поне нищо не ни пречи да лекуваме душата с една добра дума или разбиране.Най-малкото поне да не ги нараняваме,защото и това не е с по-малко значение от физически недъг.

[dim]

Вероятно сте чували за Ник Вуйчич.

Един могъщ човек, който се е родил без ръце и крака.

Когато е бил на 8 години Ник Вуйчич е искал да сложи край на живота си, но след известно време той успява да преодолее горчивината си. Днес Ник Вуйчич е изумително силен дух.

В този клип Ник представя себе си:

http://www.vbox7.com/play:4679cadd

А ето и част от ежедневието му:

http://www.vbox7.com/play:5f147b9a

Това е статията в Уикипедия, а тук е неговият официален сайт.

[vorfax]

а, ето го, търсих го:

... АЗ ПЛАЧА, ЧЕ НЯМАМ ПАРИ ЗА ОБУВКИ, А ВИДЯХ ЧОВЕК БЕЗ КРАКА ДА СЕ СМЕЕ!

В общи линии, нещата стоят така. Сега не си представям, че бих могъл да живея сакат, но ако стана сакат не бих могъл да си представя, че за това бих умрял. Или поне не в повечето време. Човек може да живее с много повече, но и с много по-малко...

[Светлата]

Аз съм изключително активен човек от малка и ми е трудно да си представя как бих се справяла с такава "спънка". До такава степен, че когато си счупих ръката преди години, спорех с доктора, като му обаснявах, че аз не мога да си счупя ръката и да съм почти месец в гипс! Просто не може, нищо че на ренгеновата снимка и второкласник може да види счупеното. Много често обаче съм се замисляла над тази тема, тъй като брат ми е роден с физически недъг. Винаги съм се чудела как се оправя и дали не се е замислял, защо трябва да живее по този начин - той не е от най-борбените, даже е доста мекушав и никак не обича да прави усилия. Имам обаче един спомен от деството си ,който доста ме беше накарал да се замисля. Може би съм била на около 9-10 години, а брат ми на около 5-6. В нашето многочленно семейство имаше неписана традиция след вечеря докато всички да седят в хола и да гледат телевизия или да занимават всеки с каквото обича, комшията да отставя болната си жена си при нас, за да е сред хора. Не си спомням от какво беше болна, но едвам се движеше, но можеше да говори членоразделно, абе никак не беше в ред жената и само седеше в края на дивана и нищо не правеше. И си спомням, че аз като едно супер активно дете, много се чудех какво прави тая жена в нас и какво да се занимавам аз с нея - тя нито говори, нито се движи - абе пълна скука. Брат ми обаче много често сядаше до нея и почваше да и говори (той е много общителен и приказлив по принцип) и най-странното за мен беше, че той и задаваше въпроси и тя му отговаряше някак си и се разбираха въпреки, че тя говореше нечленоразделно! Просто си общуваха. И явно хората, които имат физически недъг развиват друг тип чувствителност и по-арогантните като мен иамт въжможност дас е "посмекчат" около тях.

[ris_78]

На 7 почина момчето, което бях споменала в предишен свой пост в темата.И знаете ли какво си размишлявам,когато душата отиде там някъде при някакви други условия,дали ще оценя земните неща по същия начин?Как ще оценя себе си?Каква е връзката между тези два свята?Какво трябва да правим тук ,за да не съжаляваме там?А там всичко е безплътно,нематериално.