Просто с цялата си душа искам да съм си същата любвеобвилна майка каквато бях

[silviya_robert]

Здавеите!

Иска ми се да попитам специалист за моят проблем.

Родих моята дъщеричка на 17.09.2009. Само 2 седмици след това странни мисли че мога да я нараня се появиваха когато сам съм с нея. Тези мисли ставаха все по-силни и ми беше все по-трудно да ги контрулирам. Изпадах в ужас ако остана сама с бебето защото мислех, че мога да я убия. Все пак успях да обедя семейството, че се нуждая от лекурска помош. Поставиха ми диагноза Обсесивно разтройство, натрапчиви мисли. Предписаха ми Серохат и преспивателни. Само след седмица се почуствах по-добре: Възвърнах енергията си, отново станах близка с дъщеря ми, започнах работа и се чувствах отново пълноценен човек. След месец нямах и спомен за това какво съм преживяла. За огромно съжаление загубих работата си и аз и съпругът ми изпаднахме в момент на безишодица. Финансовите ни проблеми ставаха все по-голями и не можех да си позволя прегледите при доктор, какво остава и за таблетките Серохат. И така само след 2 месеца лечение спрях антидепресантите.Нищо в отношенията с дъщеря ми не се промени. Тя си беше най скъпоценното нещо в моят живот. Наслаждавах и се със всеки изминал ден.

Преди около 5 дни имахме доста задълбочен скандал с майка ми и аз избухнах пред малата беборана. Тропах до нейната възглавница и крещиях. Почувствах, че мога да я ударя или блисна само за да накарам майка ми да ме остави на мира. Дъщеря ми изпадна в истеричен плач. След около 5 мин. Когато успях да се овладея, осъзнах че в момент на иярост аз мога да я нараня по някукув начин и отново почуствах същите страхове. В главата ми се повтаряше и повтаряше момента в които сладкото личице на моето бебче изпадна в ужас от моите викове. Искаше ми се да се владея и да не допускам тези мисли да нахлуят отново в главата ми, но уви. Колкото повече се старая, толкова повече те стават силни и по-лоши. Сега сам на път отново да отида на психиатър, но ме е страх, че дори и да се излекувам, то ще е за кратко. Чудя се дали ако не бях прекратила лечението първият път дали това щеше да се случи? Иска ми се да знам доколко бих могла да се контролирам и опасна ли сам наистина за моето бебе.Страх ме е това заболяване да не е хронично. Просто с цялата си душа искам да съм си същата любвеобвилна майка каквато бях , без да изпадам в ужас когато пгледна дъщеря ми. Обичам бебето си повече от всичко и много искам да запазя семеството си. Моля ако някои има възможност да пише, това ще ми помогне, поне малко ще ме стимулира да гледам напред и да се преборя.

Прощете за речника ми, но работя с кирилизатор.

[Орлин Баев]

Здравейте!

Моят съвет е да посетите психиатъра си и да подновите приема на медикаментите, докато успоредно с това започнете когнитивно поведенческа психотерапия при лицензиран добър специалист в мястото, където живеете! Можете да прочетете и другите теми тук за ОКР. Да, нужно е да се контролирате, но по правилния начин. За съжаление, ОКР се лекува очи в очи! Ако все пак искате общи насоки, моля питайте!

Някои общи насоки

Вижте механизма на проява на идващите във вас мисли за нараняване на детето ви. А той е следният: Вашата любов към дъщеря ви живее дълбоко, дълбоко в психиката ви, в сърцето ви! Тя по съществото си е чиста и безусловна, майчина огнена любов! Любовта ви обаче, за да достигне от сърцето ви до съзнанието и оттам до поведението ви, преминава през т.н. подсъзнание, през старите мозъчни структури. Тяхната работа е в голяма степен автоматична и не твърде адаптивна за съвременните ни условия на живот. Любовта ви, преминавайки през поддсъзнанието ви, се примесва с неговия защитен страх. Този страх е там, за да защити и предпази дъщеря ви. Първоначалната му функция е да породи автоматичен отговор при опасност и да защити детето ви. Породените автоматични натрапливи мисли са просто израз на автоматичната, насочена към позитивен изход работа на подсъзнанието ви, на емоционалната ви дългосрочна памет. Между тези автоматични натрапчиви мисли и подсъзнанието ви, има друг ментален инструмент/ структура: вашият характер. При вас той явно е контролиращо борбен, поне по отношение на ситуацията с дъщеря ви. Когато видите автоматичните си натрапчиви мисли като заплаха и ги гоните, ги изтласквате в подсъзнанието си, което води до увеличаване на страха и оттам на самите мисли. Вие си мислите, че не сте достатъчно силна, още повече се напрягате да изгоните мислите, в резултат на което те още повече нарастват. Всъщност тези мисли са добри и защитни - те целят да ви дадат малко заряд, с помощта на който да бъдете нащрек и да защитавате детето си, за да му дадете най-добрите шансове за растеж и бъдеще! Разбирате ли - мислите сами по себе си не са лоши - те раждат негативни сценарии не защото вие сте лоша майка, а именно защото сте добра майка - защото така подсъзнанието ви осигурява защита от непознатото, макар че го прави по неговия си атавистичен начин. Нямате шанс в твърдото си противопоставяне на подсъзнанието си - не е и нужно! Просто разберете ставащото - идващите мисли всъщност са проява на защита - целят защитата на детето ви. Ако се борите с тях, те стават все по-силни, изкривяват се, свързват се с вашите собствени комплекси, с неувереността ви - и стигате до положението, в което сте! Изходът се състои в правилното разбиране на психомеханизмите ви, в опознаване на цялостните ви когнитивни процеси и подходящата работа с тях! Представете си психиката си на няколко нива. В центъра на психиката ви е вашето съзнание, вниманието ви. Около него е характерът ви, правилата и нормите за поведение. На още по-дълбоко ниво е подсъзнанието ви. А на най-дълбинно или ако щете, високо ниво, е сърдечността ви, трансперсоналните, свръхсъзнателни, духовни нива в психиката ви - да използваме просто термина сърце! Себепознанието се състои в едно постепенно свързване между съзнанието и сърцето ви! Самосъзнанието ви тръгвайки по този път, трябва да премине през цензурата на характера си, да го смекчи и акордира с качествата на Любовта и Мъдростта. Пътувайки след това самосъзнанието ви, този символичен герой във вас, се спуска в дебрите на подсъзнанието, "долната земя", където смело осветява страховете, вината, тъгата и с помощта на здравия разум, смелостта на ясната светла и оптимистична визия и осъзнаването ги неутрализира, превръщайки ги в неутрална сила. Тогава този герой стига и до сърцето, до извора на Любовта и Мъдростта и се слива с тях. Нужен ви е опитен гайд в този път - лодкар, който многократно е превеждал странници през реката на незнанието, лета! В съвремието ни наричат такива водачи психотерапевти!

Всичко, което става с вас, е за добро и го преживявате като част от израстването си в този живот! Животът ви поставя задачи за разрешаване! Пожелавам ви успех в пътя към ... Себе си!

Орлин

Редактирано Април 1, 2010 от Орлин Баев

[poisonivi]

Здавеите!

Иска ми се да попитам специалист за моят проблем.

Родих моята дъщеричка на 17.09.2009. Само 2 седмици след това странни мисли че мога да я нараня се появиваха когато сам съм с нея. Тези мисли ставаха все по-силни и ми беше все по-трудно да ги контрулирам. Изпадах в ужас ако остана сама с бебето защото мислех, че мога да я убия. Все пак успях да обедя семейството, че се нуждая от лекурска помош. Поставиха ми диагноза Обсесивно разтройство, натрапчиви мисли. Предписаха ми Серохат и преспивателни. Само след седмица се почуствах по-добре: Възвърнах енергията си, отново станах близка с дъщеря ми, започнах работа и се чувствах отново пълноценен човек. След месец нямах и спомен за това какво съм преживяла. За огромно съжаление загубих работата си и аз и съпругът ми изпаднахме в момент на безишодица. Финансовите ни проблеми ставаха все по-голями и не можех да си позволя прегледите при доктор, какво остава и за таблетките Серохат. И така само след 2 месеца лечение спрях антидепресантите.Нищо в отношенията с дъщеря ми не се промени. Тя си беше най скъпоценното нещо в моят живот. Наслаждавах и се със всеки изминал ден.

Преди около 5 дни имахме доста задълбочен скандал с майка ми и аз избухнах пред малата беборана. Тропах до нейната възглавница и крещиях. Почувствах, че мога да я ударя или блисна само за да накарам майка ми да ме остави на мира. Дъщеря ми изпадна в истеричен плач. След около 5 мин. Когато успях да се овладея, осъзнах че в момент на иярост аз мога да я нараня по някукув начин и отново почуствах същите страхове. В главата ми се повтаряше и повтаряше момента в които сладкото личице на моето бебче изпадна в ужас от моите викове. Искаше ми се да се владея и да не допускам тези мисли да нахлуят отново в главата ми, но уви. Колкото повече се старая, толкова повече те стават силни и по-лоши. Сега сам на път отново да отида на психиатър, но ме е страх, че дори и да се излекувам, то ще е за кратко. Чудя се дали ако не бях прекратила лечението първият път дали това щеше да се случи? Иска ми се да знам доколко бих могла да се контролирам и опасна ли сам наистина за моето бебе.Страх ме е това заболяване да не е хронично. Просто с цялата си душа искам да съм си същата любвеобвилна майка каквато бях , без да изпадам в ужас когато пгледна дъщеря ми. Обичам бебето си повече от всичко и много искам да запазя семеството си. Моля ако някои има възможност да пише, това ще ми помогне, поне малко ще ме стимулира да гледам напред и да се преборя.

Прощете за речника ми, но работя с кирилизатор.

Моля те,дано прочетеш това..аз съм на 28 год ,имам две деца -второто на 8 месеца...точно твоя проблем нямам,но имам толкова идиотски ,достойни на твоя...Искам да ти кажа едно- НЕ СИ ЛУДА! НЕ СИ САМА...!!!...нямаш си идея колко сме такива...не сме луди,не сме от емисията за криминални новини...-не се тревожи - Аз също полудявам,всеки ден ,миг след миг,сякъш сили нямам....но няма да дам да ми предрешат съдбата...не, че съм победила,но още знам поне коя съм и че и сега, и да имам чувството подобно на ужаса ,който изпитваш ,мислейки си, че можеш да размажеш главата на дъщеря си едва ли не,аз знам че утре пак ще съм тук,ще съм това което съм,и ще се боря....

Ще ти кажа нещо макар ,че незнам нищо за теб...и знам ,че е налудничево ,но нали сме луди,подяволите!!!!.....

Знаеш ли ,защо е станало така при теб? Защото ,като си родила ,си изпитала неувереност и че можеби не си достатъчно достойна за това,и поради куп малки предишни събития през живота ти,част от които ,дори не помниш,или не осъзнаваш,и точно те-тези уж дреболии ,са се комбинирали ,и са нападнали лабилната ти душа .Точно в даден определен момент си почувствала ,че е така и от уплах ,че не си истинска майка ,тази нелепа комбинация от факти се е възползвала от теб....но ти не си луда....и аз вярвам...ТИ НЕ СИ, И НИКОГА НЯМА ДА БЪДЕШ нито луда,нито детеубийца...напротив...никой не се намери ,да ти каже че ужаса ти,е точно заради обратното...защото проблема, не е в това че те избива на садизъм към най -съкровеното...това е алюзия...привидното....чувствайки вътрешен порив да нараниш детето-това е объркания сигнал на душата ти,към мозъка,че го обичаш безрезервно и неописуемо много..изкривен до степен на крайна саможертва....но за психоанализата думата "душа" не съществува...

Нямам право да те съветвам,но имам право да изкажа мнение ,под формата на препоръка....Помисли сама..

И когато дойде мига ,в който чувстваш ,че онзи ужас,смесен с неописуемото чувство на желание да нараниш детето си ,те завладее.........просто го назови ,облечи усещането в образ,и го предизвикай,точно както се предизвиква враг-дръзко и със стремежа да го победиш-САМА, И ТОЧНО ТИ!!!!...

И знаеш ли,не само, че при никакви обстоятелства няма и не ще да нараниш детето си,ами за пръв път след това ,ще си дадеш ясна сметка,че не си способна да нараниш всъщност никой,а било то, дори и онзи ,който си го заслужава....и това не е слабост,това е човечност,всъщност,това е нормалната форма на мислене,а не ,заложеният у повечето хора, първосигнален порив на агресия,била тя и израз на самозащита...

Ти нямаш проблем с агресията и риск за детето-напротив,ти си твърде нормална ,спрямо този особено ненормален свят,...и това те обърква и съсипва...и поради това че си повече от нормална,ти никога няма да бъдеш ,това, което те ужасява ,че всъщност си....

А моята трагедия е ,да знам ,какво трябва да направиш ти,но аз да не мога да си помогна сама на себеси......

Пожелавам ти , да бъдеш себеси, и да се харесваш, защото ти си това ,което никой друг, ,никога и при никакви обстоятелства няма да бъде-тоест-неповторима....обичай се,оценяй се...само тогава, ще видиш за пръв път целият свят край тебе -а в него- твоето и само твое, дете,а ти -неговата ,и само негова,най-достойна и най-прекрасна майка!!! poisonivi@abv.bg

Дано имаше смисъл ....

Редактирано Май 4, 2010 от Орлин Баев

[Орлин Баев]

Здравейте, мили майки!

Копирам по-долу извадка по темата оттази статия:

"Важна част от психотерапията е воденето на осъзнаването и разбирането на пациента на когнитивния механизъм на случващото се в него. Осъзнаване на нормалността на появата на негативните мисли, коренът на възникването им и „горивото’ в огъня на усилването и поддържането им!

Какво се случва например при майката, която има обсесивни мисли за нараняване на детето, което толкова обича? Има ги именно защото го обича! Ето как проф. Салковскис обрисува процеса: Нощ е! Детето не спира да плаче, а мама не е спала вече три дни. Цялата е подпухнала и много изморена. Съпругът хърка в съседната стая. Мама обича детето си силно. Умората обаче е смазваща. Бебето заспива за малко и майката също се отпуска. След няколко минути обаче то заплаква отново. Майката се сепва и в изтормозената и от умора душа се появява ужасната сцена как души детето си до смърт. Мисълта е силно примесена с ярост. Майката обаче обича детето си невероятно силно. Самата и мисъл за това я изплашва силно и тя с всички сили се опитва да я изгони. Самата интензивност на тревожността на неприемането и обаче вече я е записала дълбоко в дългосрочната памет. И мисълта започва да се появява. И все по-често. А жената да се бори срещу нея отхвърляйки я. Отричането на мисълта се изразява в силно негативната интерпретация на появата на такива мисли: „Щом ми е дошла такава мисъл, значи съм ужасна майка. Аз съм чудовище. Щом си го мисля, значи наистина бих могла да го направя – не си вярвам вече. Аз се провалих като майка и като човек въобще! Това, че ми минават тези мисли е толкова лошо колкото и да се случи наистина. Аз съм слаба и не мога да контролирам извратения си ум.” Интерпретацията е наситена с вина, срам и страх, отчаяние и тъга при неуспешните опити за „преборване”, за „изгонване” на нежеланите мисли.

Всъщност едва ли има човек, който да няма мисли свързани с насилие или със страх от заразяване или погнуса от неподреденост и т.н. Просто реакцията на хора, приемащи такива мисли като нормална част от работата на когницията и на тези, кото се борят с тях, е различна. Гореспоменатата майка има такива мисли, не защото е лоша майка, а именно защото е твърде добра майка. Тя обича детето си истински и затова се противопоставя на всяка, дори и ментална заплаха. Въпрост е, че появата на подобни наситени с насилие мисли са нормална реакция на старите ни мозъчни структури. Тази реакция обаче е подсилена от често твърде контролиращия перфекционистичен характер/ личностов стил/ правила и допускания на хората с ОКР.

Древните ни мозъчни структури реагират по същия начин, по който са го правили преди милиони години. Представете си една малко по-различно изглеждаща древна жена в джунглата. Тя носи детенцето си в ръцете си. При всеки най-малък шум тя се оглежда. В миналото си тази жена е виждала и преживявала нападения от дивите зверове. Преживявала е и нападения на съседните племена, в които може би едва е оцелявала или е наблюдавала смъртта на свои съплеменници. Виждала е как деца са убивани. На нея самата вероятно и се е налагало да убива, за да оцелее. А понякога ловува с мъжа си и му помага в убиването на животни. Виждала е и преживявала много смърт и знае, че смъртта постоянно дебне и миг разконцентриране може да струва живота и. И на детето и. А тя го обича. Има майчин инстинкт. И е готова дори да се жертва за него. За да я предпази от опасностите, умът и при най-малкия шум проектира сцени с изскачането на хищници или врагове и смъртта на детето. Умът и го прави именно, защото тя обича детето си – като защитна реакция, за да предвиди всяка опасност и да го предпази.

Сега си представете, че тази древна жена се е пренесла през времето и е поставена на мястото на споменатата от нас будуваща майка. Тази жена има точно същото подкорие като древната жена. Дори мозъчната и кора, най-развитата и процесираща когницията част, е само малко по-развита от тази на древната жена. Просто социалният контекст е различен. Характеровите правила/ допускания на хората с ОКР обикновено са доста ригидни, свръхконтролиращи, максималистки. Жената отчаяно има нужда от сън. Липсата му е заплаха за собствения и живот. В същото време тя иска да бъде перфектната майка. Перфекционистичния характер по начало носи голям заряд от агресивни импулси и е подлежащ от наситени със страх и вина базови убеждения – просто „летвата” на изискванията е прекалено високо вдигната и рядко е напълно прескачана. Очакванията за средата са наситени с „така трябва” или както се изразява Алберт Елис, с мастербиращ контрол. Сега обаче жената заспива - въпреки очакванията си да бъде перфектната майка. В същото време обаче има нужда от сън. Когато детето проплаква отново, в просъницата и умората контролът на „аз трябва да бъда перфектна майка” е намален. И защитната функция на старите мозъчни структури поражда агресивен самозащитен импулс, насочен към детето като към враг, застрашаващ собствения живот на жената. Ражда се мисълта за нараняване на детето. Тя обаче е нормална и естествена реакция на мозъка на жената – за радост или не, сме несъвършени същества. Имаме и агресивни нагони, несъобразяващи се с моралната ни цензура. Друга майка, поставена при същата ситуация, но имаща различен характер, би реагирала различно. Просто би махнала с ръка на мисълта. Защото има по-малки очаквания към самата себе си, знае че е несъвършена и го приема за нормално. И двете майки обичат децата си. И двете биха имали подобни агресивни мисли. Различна обаче е реакцията им, интерпретацията на тези мисли. Когато перфекционизмът на „така трябва” се сблъсква с нормалната реакция на собствената когнитивна система, свръхконтролиращият характер на първата жена започва безпощадна борба... против себе си! Против естествения защитен механизъм на проекция на опасност с цел защита от тази опасност. В случая интерпретацията на жената е, че тя самата е опасност за детето си. Тя никога няма да нарани детето си - защото го обича! В случая обаче към обичта се прибавя негативната борбено-отхвърляща интерпретация на мисълта и опитите за изтласкването и стават още по-силни. А това превръща нормалната реакция на когнитивната система в обсесивна."