Аз и приятелят ми!

[missflower]

Здравейте! Никога не съм си представяла, че ще се наложи да пиша по такъв повод. Имам връзка от повече от десет години с един мъж, с който живеем на семейни начала. Аз съм на 33, а той на 35 години. С течение на годините, много често, аз си мислех, че той е луд. Но понеже съм толерантна към различното, понеже мисля, че трябва да се опитваме да разбираме другия и да прощаваме, отхвърлях постоянно тази мисъл. Самоубеждавах се, че някъде греша. Търсех причините за неговото поведение преди всичко в себе си. Когато се събрахме той беше общ работник по строежите, а аз студентка по философия в Софийския университет. Аз - супер комплексирано момиче, от много бедно семейство, от село, твърде затворена. Коя бях аз там, сред колегите ми в университета? Те имаха хубави дрехи, пари, среда. А аз нищо. И този човек беше единствената ми възможност да се почувствам поне малко значима. Нямаше кой да наеме на работа студентка, която не е ходила на фризьор дори, няма нито една прилична дреха, да не говорим, че като учиш не са много благосклонни работодателите. Тогава ми хрумна да направим бизнес. Аз се прехвърлих задочно, отидохме в неговия град и започнахме да продаваме книги на улицата. Книгите са моята страст и нямаше никакво значение, че той е с основно образование и не е прочел нито една. На хората им харесваше да говорят с мен ( за мое голямо учудване). Нещата потръгнаха в самото начало, взехме заем, купихме един павилион и в него печелехме още повече. Не сме забогатяли, но обзаведохме хубав дом, живеем един нормален живот. Излишно е да споменавам, че той беше беден не по-малко от мен, дори чаршафи нямахме. Междувременно аз завърших с отличен, кандидатствах за магистърска програма по психология, приеха ме. Но решихме да направим и книжарница и аз избрах бизнеса пред ученето. Интересно беше, че тогава дори ми звъннаха от университета да ме питата ще се записвам ли. Всеки, който е бил във Философския факултет на СУ знае какъв прецедент е да получиш прилично отношение от секретарка или инспекторка. Сега считам, че е било знак за мен, но...Междувременно имаше скандали. Въртяха се около това, че той нито един път не се зарадва на мой успех в университета, нито един път не ме подкрепи, когато бях болна, дори когато лежах и виех с бъбречна криза, не дойде с мен, когато ми правеха операция. За мен това бяха ненормални неща, но си казвах, че съм започнала обща работа с този човек, че пак ще съм никоя, че пак отначало трябва да започвам, от буквално пълната нула. Когато се запознах с майка му изпаднах в невероятен потрес - трябва да се види това лице, жалко, че не мога да го публикувам. Нямаше нищо човешко. А пък той ми сподели, че е имал сексуални отношения с нея до 17 годишната си възраст. Вярвате или не - преглътнах и това. Сега разбирам колко големи са моите комплекси и колко малко обичам себе си. Аз съм търсила себе си през цялото време, чела съм всичко, което излиза на пазара за себепознанието и всъщност аз съм била сляпа. Странно ли ще е да кажа, че в последните две - три години зрението ми се влоши? Той проявяваше все повече нахалство, правеше се, че той е образованият, а не аз, не ми даваше да говоря с клиентите, крещаше редовно с повод и без. Аз ставах все по-нещастна, но пък се захванах да уча английски, справих се отново добре и даже започнах да превеждам филми и да ги качвам в сайтове. Първия той го качи и после видях, че е махнал моето име и е сложил своето. Той не знае английски и е неграмотен. Стана огромен скандал. Разликата във всичко между нас ставаше все по-фрапираща и аз не разбирах защо не желае да се промени дори малко към добро. Не успях да го науча дори да яде без да мляска, срамувах се постоянно от него. Дрехите се сменят само по мое настояване. Моите родители са обикновени възрастни хора, цял живот работили като селски учители. Повечето ми роднини и по майчина, и по бащина линия са в добра обществена позиция, предимно учители и лекари. А неговият род е от едни първични хора, намиращи се на най-ниското стъпало на обшеството. Аз се затварях все повече в себе си, но пък започнах да рисувам. Нарисувах няколко картини, просто така, и също - реших да се запиша в един сайт за запознанства. Излишно е да казвам, че не съм изневерявала, не съм се занимавала с мъже. Нали аз съм грозното момиче от село. Няма значение, че външно нещата се промениха, аз си останах такава за себе си. И в сайта ми писа един човек и просто му казах, че 'рисувам днес'. Той поиска да види картините и веднага поиска да купи две. Аз не му повярвах, че ги харесва и му казах висока цена за всяка от тях. И сега ми е още странно, този човек ги купи. Не съм го питала дори за името му, пратих ги на фирмата му с куриерска фирма. Знам, че е женен и има деца. Не ме е свалял, нито аз него. Пише ми всеки ден, защото според него е истински щастливец, че е срещнал нормално същество и не вярвал, че това ще му се случи. С престижна професия е, с положение и аз се чудя как някой може да ме хареса наистина. Все си мисля, че и той ще се окаже измислен. И така, преди седмица мъжът, с който живея, каза, че не ме е обичал никога, че никой не е обичал, всички хора били несъвършени и затова никой не заслужавал доброто му отношение. Чакал да дойде 2012, за да измрем всички ние и да останат добрите хора като него. Била съм огромно разочарование, защото съм се оказала несъвършена. Искал да си намери нова жена, която да е като мен, но да няма претенции. Казва едно, след 5 минути го променя, аз съм била глупава, че не разбирам от тези и от говорене. Няма логика в мисленето му, изпада в агресивни изблици. Като говори с хората все ги поучава, останахме без приятели заради това му отношение.За мен това беше пълен шок, защото ми е казвал винаги, че ще ме обича вечно, че сме родени един за друг. Знаех, че не ме обича и много пъти съм му го казвала. Три-четири дни плаках непрестанно, а той ми се смееше и ми казваше: "Ето, виждаш ли се колко си незряла, ревеш като дете". Тази луда усмивка потвърди едно мое съмнение. Той е психопат. Разрових си учебниците от университета и ето какво намерих. "Хипертимен психопат: преобладаващото добро настроение и повишената волева активност ги правят всецяло погълнати ит ежедневието и текущите събития. Обикновено те живеят с това, което е актуално, информирани са добре. В отношенията с другите не проявяват устойчивост и не намират за нередно, ако не изпълнят едно обещание." Не ми се преписва повече. Една от стратегиите му е, че човек може да дава обещания, но да не ги изпълнява и че никой не е длъжен да търпи последиците от постъпките си. Само просветлени хора можели да му правят забележки, другите да си траят. Само нескопосници имало в тази държава, затова била скапана. С един съсед споделих всичко, той ме видя залята в сълзи и ми каза, че всички знаели, че майка му се занимавала със садо-мазо секс, че той самият е супер безскрупулен човек и ми се чуди на акъла. Когато искал нещо от дете още, нишо не можело да го спре. Разбрах, че садо-мазо спада към сексуалното пристрасяване, което също е психопатия. Един път една негова далечна роднина ме срещна и ми каза: "Момиче, съжалявам те!". През всичките години различни хора са ми казвали лоши неща за него, а аз го защитавах. казваха ми да бягам далеч, защото съм добро същество. Поне за десет човека си спомних, които са ми казвали да бягам. Той е със супер високо самочувствие. А на какво се основава? На 35 има бизнес, създаден с мен. Аз работя предимно, той се разхожда повече и съм доволна. Дори кола не иска да се научи да кара, деца не иска. Няма повече да се преструвам. Нормално ли е да каже, че не е знаел на 17 години, че не е редно майка му да му прави френска любов редовно? Снощи споделих с една клиентка в скайп, че съм в голяма емоционална криза, а тя, която е идвала 2 пъти в книжарницата, защото живее в чужбина, ми написа, че първото и мисъл била: "Какво прави това топло кафе с това парче лед?". Каза, че сме изглеждали сякаш той се е метнал на гърба ми, че е паразит и по-негативен човек не е срещала. И приятелката и също, която взима книгите и и ги праща в чужбина, казала че той е отвратителен. И ми се чудила и чудила и мислела колко съм съсипана и колко съм нещастна. Баща ми пък сподели, че в първия миг, когато го е видял, е разбрал, че е луд, Но щом не съм се била оплаквала мислел, че всичко е наред. А аз дори преди 3-4 дни не знаех, че мога и да се оплаквам. И така, на 33 аз започвам отначало, ясно е, че фирмата е на негово име, домът е негов. Аз нямам нищо...Кажете ми какво ми има, за да понасям всичко това? Как да се справя? Всяко мнение ще ми е полезно.

[Орлин Баев]

Здравейте!

Ситуацията ви е сложна и най-доброто, което можете да направите, за да си изясните нещата, е да посетите психотерапевт! Нуждаете се от това, за да си дадете отговор на въпросите, които задавате: защо търпя това?, какво искам за в бъдеще?, какво да правя?... За да видите собствената си психика ясно и динамиката на взаимоотношенията ви с психиката на приятеля ви.

Отговорът тук в този форум би бил доста субективен и далеч по-непълен от отговорите, до които можете да достигнете при личните консултации с психотерапевт.

И все пак... това, за което може да се съди по думите ви:

- Изнасилванията на майка му - майката за несъзнаваното представлява животът. Една злоупотребяваща, примитивна, нараняваща, безскрупулна Анима... Далеч по-често в реалността имаме изнасилващи дъщерите си бащи, отколкото обратното. Дори в юдейската религия въпросното изнасилване си е що годе узаконено, както и да звучи това за нашите уши... Изнасилващите синовете си майки обаче са далеч по-редки случаи. Ако това, което твърдите е истина, това обяснява много от поведението на приятеля ви. Той определено има нужда от работа с психотерапевт! Това обаче не значи, че е луд. Просто има огромни травми и специфични психични заложености. Мога да кажа, че при подобно минало поведението му е учудващо социално адаптивно - съотнесено към преживяванията му... Но, умишлено не искам да коментирам неговия живот и психика - това е работа на бъдещия му терапевт - ако узрее за идеята да започне да посещава такъв!

Колкото до вас - нужно е да погледнете навътре в психиката си, да осъзнаете причините за досегашното си прекалено жертвено поведение и да реструктурирате когницията си до по-здраво амбициозна, ценяща се и вярваща си. Да разширите и подредите целите си: книгите, рисуването, евентуален бъдещ бизнес, магистратура, съпруг и деца и т.н. Това, че сте били заедно толкова време означава, че и двамата сте задоволявали взаимно нуждите на несъзнаваното си! Сега обаче вие сте започнала да се променяте, да осъзнавате цената си, социалната, образователна и когнитивна пропаст между вас. Как биха продължили оттук насетне нещата, зависи и от двама ви! Той не е виновен за това, че има такава майка. Въобще никой не е еиновен за нищо - вината е излишна! Нещата са такива каквито са! Един малко вероятен, но възможен изход е той да осъзнае нуждата си от промяна, да започне да посещава психотерапевт, да започне да учи (35г. не са много - някои учат и в 50-тте), да ви "настигне" в движение. Психотерапията би го накарала дълбоко да промени отношението към себе си, към живота, към вас и другите! Разбира се, нужно е да я иска! Пиша за такъв вариант с ясното съзнание за малката му вероятност, но поради вярата си в промяната и в дълбоко човешкото в човека, което може да осъществи такава промяна, тръгвайки от каквато и да е изходна точка! Ако той обаче не желае помощта от специалист, бихте могла да се запитате:

Долните въпроси са фокусирани в актуалните решения, водещи до конкретни реални промени в живота ви!

- Какво искам от живота си за в бъдеще? Виждам ли се с този мъж след 10 и повече години?

-Ще бъда ли щастлива с него?

- Искам ли да имам деца?

-Искам ли да имам деца от него?

-Искам ли той да бъде баща на децата ми?

-Каква бих искала да бъда аз самата?

-Искам ли да се самоуважавам и ценя повече и как да го постигна?

-Искам ли да печеля добре и как да го постигна?

- Искам ли да започна магистратура?

-Искам ли да моделирам психиката си в здраво борбена, отстояваща правата и щастието си и здраво егоистична?

- Искам ли да бъда щастлива?

-Как да постигна щастието си?

- С кого ще го постигна - партньор в живота, бизнес партньори, поддръжници?

-В коя сфера ще бъде бизнесът ми - какво иска душата ми всъщност?

- Какво конкретно ще направя за вътрешната си и външна промяна - какви малки стъпки?

- Какво в тялото ми, в мисленето ми и в чувствата ми ще бъде различно, когато променя психиката и живота си?

-Какво другите ще забележат в мен, когато съм по-щастлива, себеотстояваща се и спокойно решителна?

-Как ще реагира приятелят ми, когато аз реша да се променям?

- А аз как ще реагирам на неговата реакция?

- Къде мисля да работя върху промяната в живота си - в кой град и държава?

- Ако се събудя един хубав ден и всичко в мен е вече променено, какво би било то?

- Как бих могла да го постигна?

-Какви трудности бих имала докато променям себе си и живота си и как ще ги преодолея конкретно?

-Кое ще е следващото, което ще направя за промяна на себе си и ситуацията?

-Какво не би станало, ако нещата си останат същите?

- А какво би станало, ако не променя нещата?

-Познавам ли себе си?

-Какво в мен ме кара да бъда толкова подчинено търпелива?

-Къде и ской терапевт бих се променила?

-Кога започвам?

-Колко силно искам промяната от 0 до 10?

-Обичам ли се?

-Вярвам ли си безусловно?

-Имам ли огнена амбиция, която преодолява всичко и носи щастие и успех?

-Вярвам ли, че всичко е възможно и всичко зависи от собствената ми решителност и вяра в Себе си, които намират възможностите и обстоятелствата?

- Започвам ли конкретно да работя по промяна на себе си и живота си - в малки, упорити и стабилни стъпки?

Отговорете нагорните въпроси: ако решите само за вас си или тук в този форум! Ако продължим кореспонденцията си тук обаче, моля ви отговорете на горните въпроси един по един конкретно! Разкажете накратко за родителите си, за възпитанието, което са ви дали, за отношенията между тях, за отношениятя им към хората...

При всички случаи, желая ви успехи и щастие!

Орлин Баев

[missflower]

Здравейте, Орлин! Благодаря Ви за отзивчивостта. Пиша Ви спонтанно, така че точно сега няма да дам отговорите на Вашите въпроси, още повече, че те изискват време за обмисляне. Да, безспорно сте прав, че ние не сме дорасли за Юнг, но както знаете, се променя цялата духовна обстановка на планетата и все пак дори по-прагматично настроените хора виждат т.нар. синхроничност. Знам, че не случайно се раждаме, не случайно сме на определеното място и не случайни са родителите ни. Знам, че всичко ни говори, ако имаме очи да чуем. И, че всичко е с определена цел. При мен липсата на адекватна адаптация в обществото ( не знам дали има общност ) се дължи на няколко факта. Започвам от 4-5 годишна възраст. Гледаше ме една много възрастна баба. Майка ми забременяла първа година в университета, родила ме и ме оставила. Никой не бил съгласен с брака с баща ми, защото той е 15 години по-възрастен от нея. Съответно никой не искал да им помага финансово, а мен ме прехвърляха от баба на баба, брат ми е с четири години по-малък от мен. Никой никога не ми е обръщал внимание, не са ми помагали нито за училище, нито за нищо. Оправяла съм се сама. Чувството, че съм нежелана може да идва от това, че не съм била желано дете, че майка ми е ходила да ме абортира, явно неуспешно. И тогава, толкова малка, когато баба ми ме влачеше по погребения, аз знаех, че никой не умира, че има живот след смъртта и се чудех как не го разбират другите. Заканвах се, че един ден ще умра, ще се върна и ще им докажа. Някъде към 10-годишна знаех, че има прераждане, че ние само някак си сменяме местата. После, в началото на демокрацията започна да излиза подобна литература, четях всичко, но не се изненадах от каквото и да е прочетено. Но между мен и другите имаше огромна пропаст. Всичко ми беше глупаво, летата скучаех, защото не исках нито баскетбол да играя, нито на карти, нито да дрънкам глупости. Успешно и сама изучавах учебниците за следващите класове, за да скучая пък после в час. Чувствах се възрастен в детска градина и се удивлявах колко смешни са размислите на обкръжаващите ме. Аз исках разговори. Но нямаше с кой, нямах какво и как да кажа. Тогава и започнах да рисувам, да пиша също. На 16 години бях и само 2-3 съученика знаеха, че пиша, показали без мое знание написани от мен неща на една учителка. И един ден получих писмо от софийско издателство. В него пишеше, че не зная силата си, че имам огромен потенциал и ми предлагат да издадат стихосбирка. Аз не можех да говоря открито с майка си дори и си представих, че няма как дори да отида някъде си и да трябва дори да призная, че аз съм това, че аз пиша поезия. Не се чувствах специална. А и кой решава къде са талантите? Нали ние? Ван Гог е продал една картина приживе. Сега го имат за гений и той май е, щом е рисувал звездите като въртящи се сфери. Аз и досега не зная какво е мястото на хора като мен, лишени тотално от суета и нежелаещи да участват открито в целия фарс. Как се правят звезди? И за да ги има не е ли нашата нужда от компенсация за празния ни живот? Кой може да каже, че връзката му не е изградена на компромиси? Трябва ли всички да вярват, че могат да имат голяма любов? Всички ли се раждаме еднакви? Аз тогава защо съм различна? Искам и аз да съм като другите хора. А как ще стане? После в университета една колежка имаше гадже, студент в Англия, работещ в списание. Той поиска да публикуват мои неща там, но нямаше кой да ги преведе и бързо се отказах. Ама не ми и пукаше.

Истината е, че аз търсех човек, който само физически да ми помага в живота. Защото знаех, че мога всичко. Знаете ли, че за мен и досега е странно защо хората ходят на уроци за кандидатстудентски изпити. Аз не съм учила философия в средното, завършила съм техникум. Купих си един учебник, научих го и влязох от първия път. Имам много добра памет, помня дълги цитати, просто визуализирайки съответните страници в книга. Мога и много лесно да се върна в минало събитие и да си спомня невероятни подробности. В университета един доцент ми каза, че го притеснява, че зная толкова добре лекциите му, а той ги чете. Мислеше, че нарочно го цитирам, за да демонстрирам неуважение и съмнение в теориите му.

За мен, когато се събереш да живееш с някой трябва да му имаш пълно доверие. Ако има брак, тогава какво има? Естер Вилар. И какво се оказва? Аз съм отново прецакана, защото не съм хитра? Защото не желая някой мъж да ми казва колко е умен, а аз глупава? С какво можех да привлеча моите връстници момчета да бъдат с мен. Визуално аз съм дребна и слаба, нямам големи гърди. А и не им вярвах на лъжите, не ме интересуваха простотиите им. Беше прав един друг доцент-че аз трудно ще съм щастлива, защото интелектът ще ми пречи. Сега трябва да намеря някой, за който да се омъжа, за да съм сигурна? Или да направя бизнес на някой друг, който ще ме изрита? Може би трябва да се науча да изневерявам? Имала съм достатъчно предложения. Най-малкото можех да спя с китарист от известна група. Така за престиж. И какво се оказва животът тогава? Моето виждане не съвпада с това на обществото.

Знаете ли, нелепо е. Аз съм човекът, при който непознати в книжарницата остават с часове да плачат и да разказват съдбите си, а аз да ги утешавам; аз съм човекът, на който често идват да благодарят я за препоръчана книга, я за подкрепата. А сега отново се чувствам като идиот. Решение? Преди години един поет беше казал: "Единственото решение - живот". Но какъв живот?

[Орлин Баев]

Какъв живот ли? Какъвто вие си го направите!

Сигурен съм, че сте талантлива и различна! Както е талантлив и различен всеки друг човек, без изключение! Вярно е, че имате специфично детство, със специфични психични залагания. Но всеки човек има своите си! Казвате - празния и неоценен живот! Направете мисленето, чувстването и поведението си пълно, оценете се сама и животът ви също ще ви оцени и ще се изпълни...със собствената ви проецирана вътрешна промяна. Добре е, че мислите, че имате дарби. Това, което обаче спъва пълноценната им проява не е нито животът, нито другите, дори и мъжът до вас, а собствените ви комплекси. Сама го знаете, макар че въртележката на самосъжалението и цупенето се върти, задоволявайки още повече тези комплекси! А и не мисля, че ги осъзнавате цялостно - по-скоро сега сте в капана на проекция, рационализация, отричане и пр. защитни механизми. Но - това е нормално да се случва, никой не ви вини за това. С помощта на терапевт ще можете да осъзнаете ясно психодинамиките си и с негова помощ да излезете от едното самосъжаление, достигайки до реални психични и поведенчески промени!

Ако решите да помислите по въпросите от по-горе и направите нещо конкретно по живота си, отговорете!

Успехи!

Редактирано Март 28, 2010 от Орлин Баев

[missflower]

Здравейте! Веднага казвам, че отговорът ми на всички въпроси е : не, не искам и няма да остана с този човек. Нещата се развиха горе-долу по следния начин. Една приятелка ме покани на гости в чужбина, ще отида за 2-3 седмици и после ще реша какво да правя с живота си. Междувременно се появи мой богат роднина, който ще ми помогне финансово да си отворя нова книжарница или да заживея в чужбина, ако реша. Появи се и човек, който да ми помогне за книжарницата с идеи и морална подкрепа. Появиха се и две жени, всяка от които ще ми помогне да се установя в друг град, ако остана в Б-я.

Посетих психотерапевт, чувствам се много по-добре. За тези дни сякаш пораснах с години. Едва сега видях какви неща ми е причинил този човек. И ми е причинявал през цялото време. Видях се подтискана и търпяща без да ми пука за това. И 2 неща са ми били 'опора' за това поведение: че съм сама на този свят и, че не съм достойна.

Чувствам, че вселената ми помага. Дано не се лъжа. Щом всички тези хора ми подадоха ръка...значи всъщност аз съм си подала.

Междувременно при него нещата не са много добре, според мен. Първо със зор го накарах да отиде при една психоложка. Тя му поставила диагнозите: шизоидно разстройство, множествена личност и съмнение за параноидна шизофрения. После говорих с нея и тя каза, че той може всеки момент да ме убие или да посегне на себе си. И сега се чудя вярно ли е това и трябва ли да си взема всичкия багаж преди да замина за чужбина. Той ме уверява, че няма нищо да пипа. Но мога ли да знам? Тези дни ме гледа все едно не ме познава и не ме е виждал никога, което няма как да не ми е странно. След тези диагнози той изпадна в пълна ярост и след 2 дни отиде при друг психолог. Твърди, че той му е казал, че е напълно добре. Защо такова разминаване? Психоложката каза, че той е за психиатър, а не за психолог и, че никога няма да се оправи. А той си живее с мисълта, че е здрав. Даже вече си мисли, че има нова приятелка и ту разказва за нея, ту ми признава, че си измисля. Просто още не мога да повярвам, че е възможно всичко това. Ще ми трябва време да се справя с мисълта, че съм живяла толкова време с такъв човек. И, че нещата свършват по този начин.

Беше ми обяснено, че заради случките с майка му, той не е могъл да развие Свръх Аз и желанията контролират него, а не той тях. Като при наркоманите. И, че Свръх Азът в ролята си на съвест, самокритика и самоограничаване, го няма при него.

Колкото и да е плашещо аз започвам живота си отначало.

Някой все пак да ми напише нещо .

[Орлин Баев]

Това са чудесни новини! Видели сте терапевт, осъзнали сте по-реално себе си и ситуацията си! Това осъзнаване ви насочва към реални обективни действия по промяна - виждате, че има светлина в тунела! Радвам се за вас! За приятеля ви - били сте заедно, защото взаимно сте задоволявали психичните си движения, каквито и да са били те! Сега вие сте различна и ще ставате все по-различна. Той има нужда от продължителна работа с психотерапевт - той си решава обаче дали я иска!

Успех по пътя на новия ви по-смел, по-пълен със самостойност, чувсвто за собствена ценност и удовлетворение живот!

[Bugi]

Здравейте, Мissflower! Следя задочно преписката Ви с Орлин Баев и се радвам за развоя на нещата при Вас. От моя скромен опит мога да споделя, че аз например ако съм на Вашето положение много бързо бих намерил място за себе си и багажа - при някоя приятелка/ роднина , позната , квартира и др / желателно в друг град, и с приятели или близки в краен случай работници и кола си изнасям багажа веднага. В следващия момент, когато вече има някаква гаранция за живота и здравето ми бих продължил да затвърдя самостоятелността си чрез намиране на работа, приятели и съмишленици. Впрочем от мое име мога да споделя познавайки участниците в този сайт, че тук вече ти имаш много / всички/ приятели и съмишленици. Можеш да разчиташ.Помоли се и действай! Успех! И пак се обади!