За спора (и не само)

[Донка]

Това беше темата на моя първи урок - като стажантка в последния курс на университета.

Децата спориха за класическата и за попмузиката (тогава тя беше хит). Не се изроди в караница и в надприказване. Но на дъската стояха (и се спазваха стриктно) следните "закони":

1. Всеки от отборите има право да говори само за достойнствата на жанра, който защитава - няма право да прилага негативни аргументи за това, което защитава другия отбор.

2. Всеки отбор има право на 2 минути, за да изложи свой аргумент, след което е длъжен да изслуша аргументите на своите опоненти - също 2 минути. Всеки опит за прекъсване "струва" 2 минути повече за опонентите.

3. Отборите нямат право да повтарят под някаква форма вече изложен аргумент - поседният не се приема само ако противния отбор докаже със запис в тетрадката си, че този аргумент вече е бил излаган. (което означава, че и двата отбора записват аргументите си взаимно).

4. Приемат се само аргументи, които не са изложени на български език (не се вземат предвид грешките).

Интересното беше (аз не го очаквах) - деветокласниците приеха съвсем естествено законите и ги спазваха съвестно. Съмнявам се дали възрастните биха го направили...

Още по-интересно - в края на часа опонентите започнаха да си разменят имена н композитори, изпълнения и изпълнители....

Може би вместо да спорим тук дали има място спора, хубава идея е да споделим кога и как спорът да е полезен за спорещите...

Редактирано Март 13, 2010 от Донка

[vorfax]

Децата спориха за класическата и за попмузиката (тогава тя беше хит).

Шокиран съм от темата. Никога не съм обичал портивопоставянето на взаимно неизключващи и непротиворечащи си неща. Това е като дилемата "Кой предпочиташ да убием - баща ти или майка ти?".

Класическата музика е нужният етап (съзряване) за да се достигне до попмузиката. Да я осъждаме, само защото не е популярна е все едно да плюем по детството, защото възрастните са по-мъдри и т.н.

[Донка]

Очевидно не сте прочели продължението на поста ...

което е нарушение.... и не се зачита за аргумент

[vorfax]

Може би вместо да спорим тук дали има място спора, хубава идея е да споделим кога и как спорът да е полезен за спорещите...

Да разбирам ли, че не сте съгласни с думите ми:

И една бележка от мен: Спорът няма лоша страна, има само губеща (да се чете "пречупваща").

Спорът е средство за овладяване на изказът, моралът, разумът и вярата. Това е моята позиция.

За простака и "лош поглед" е достатъчен за караница/грабеж/убийство. Всичко може да е повод и всеки може да му е виновен, но е несправедливо да заклеймяваме спорът за това. Ще се повторя, че

Не искам да се бъркат и причина и следствие.

Очевидно не сте прочели продължението на поста ...

Не ми е присъща немарливостта, отне ми минута за да цитирам три поста - това е нещо което спорът учи.

[Донка]

Може би вместо да спорим тук дали има място спора, хубава идея е да споделим кога и как спорът да е полезен за спорещите...

Да разбирам ли, че не сте съгласни с думите ми:

И една бележка от мен: Спорът няма лоша страна, има само губеща (да се чете "пречупваща").

Спорът е средство за овладяване на изказът, моралът, разумът и вярата. Това е моята позиция.

За простака и "лош поглед" е достатъчен за караница/грабеж/убийство. Всичко може да е повод и всеки може да му е виновен, но е несправедливо да заклеймяваме спорът за това. Ще се повторя, че

Не искам да се бъркат и причина и следствие.

Според мен сме на сходни позиции. "Пречупващото" поведение и нагласи винаги са губещи - при това се проявяват във всички сфери и ситуации.

Но вместо да сме част от проблема, защо не опитаме да сме част от решението му?

Как по-конкретно спорът става "средство за овладяване на изказът, моралът, разумът и вярата"?

[vorfax]

Не те разбрах какво наричаш проблем и какво решението му. За проблемата ли говориш?

Как по-конкретно спорът става "средство за овладяване на изказът, моралът, разумът и вярата"?

Като впряга волята на човек в постигането на нещо градивно.

Извини ме, че съм лаконичен, но пиша тема за Бетовен...

[Станимир]

Това беше темата на моя първи урок - като стажантка в последния курс на университета.

Децата спориха за класическата и за попмузиката (тогава тя беше хит). Не се изроди в караница и в надприказване. Но на дъската стояха (и се спазваха стриктно) следните "закони":

1. Всеки от отборите има право да говори само за достойнствата на жанра, който защитава - няма право да прилага негативни аргументи за това, което защитава другия отбор.

2. Всеки отбор има право на 2 минути, за да изложи свой аргумент, след което е длъжен да изслуша аргументите на своите опоненти - също 2 минути. Всеки опит за прекъсване "струва" 2 минути повече за опонентите.

3. Отборите нямат право да повтарят под някаква форма вече изложен аргумент - поседният не се приема само ако противния отбор докаже със запис в тетрадката си, че този аргумент вече е бил излаган. (което означава, че и двата отбора записват аргументите си взаимно).

4. Приемат се само аргументи, които не са изложени на български език (не се вземат предвид грешките).

Интересното беше (аз не го очаквах) - деветокласниците приеха съвсем естествено законите и ги спазваха съвестно. Съмнявам се дали възрастните биха го направили...

Още по-интересно - в края на часа опонентите започнаха да си разменят имена н композитори, изпълнения и изпълнители....

Може би вместо да спорим тук дали има място спора, хубава идея е да споделим кога и как спорът да е полезен за спорещите...

Всъщност с тези правила „спорът“ се свежда до споделяне. При спора винаги има противопоставяне. Аз по принцип приемам противопоставянето в редица случаи за нещо полезно, но пък не всяко противопоставяне е спор. А какво реално е спора? Дали не е едно желание, което се опитва да се реализира за сметка на друго едно желание?

[vorfax]

Спорът несъмнено е форма на агресия, като активна изява на Аз-ът. Подозирам, че страхът от него е породен от това:

Имам чувството, че някой се страхува мнението му да не стане повод за дразга, ненавист или агресия и изкуствено скопява комуникацията в опит да се предпази.

Ако трябва да се опазим обаче от всичко което е потенциална среда за неконтролируемост, тогава ни остава да легнем да мрем. Тъкмо така се калява стоманата волята - когато е горещо. Говоря не за спорът като спорт, а като средство за комуникация, на търсене на истина в идеите на мнозинството. Това е демокрация, равнопоставеност между хората, където единствено доводите, а не пол, възраст или раса имат значение.

[Диана Илиева]

...

Говоря не за спорът като спорт, а като средство за комуникация, на търсене на истина в идеите на мнозинството. Това е демокрация, равнопоставеност между хората, където единствено доводите, а не пол, възраст или раса имат значение.

А това вече е демагогия.

Нали се съгласихме уж, че нямат значение доводите и др.п., а убедителността на спорещия.

И по тази причина и дума не може да става за намиране на истината; за търсене - да, може би, но ... с неподходящи средства.

[Розалина]

Спорът несъмнено е форма на агресия, като активна изява на Аз-ът. Подозирам, че страхът от него е породен от това:

Имам чувството, че някой се страхува мнението му да не стане повод за дразга, ненавист или агресия и изкуствено скопява комуникацията в опит да се предпази.

Ако трябва да се опазим обаче от всичко което е потенциална среда за неконтролируемост, тогава ни остава да легнем да мрем. Тъкмо така се калява стоманата волята - когато е горещо. Говоря не за спорът като спорт, а като средство за комуникация, на търсене на истина в идеите на мнозинството. Това е демокрация, равнопоставеност между хората, където единствено доводите, а не пол, възраст или раса имат значение.

VORFAX,това е твоята гледна точка по въпроса и от твойта камбанария погледнато, сигурно за себе си имаш право.Обаче аз седя на друг стол или по-точно съм на друга камбанария.От там не ми изглежда интересно да участвувам в даден спор.Не,че не мога.Просто не искам.Изобщо не смятам,че ще си каля волята в спорова битка.В годините,когато да бъда победител в даден спор ми беше цел,вдигах си адреналина и се чувствувах победител ,волята ми не само не се кали,а точно обратното.Загубих ценно време в бърборене.Т.е изобщо не е въпрос на страх,неучастието в споровете.

Мисля,че да се поддържа добър тон в едно общуване е доста по-висока топка от това, да се спори разпалено от позицията "На война като на война".

По началния ти въпрос ,ако още е на дневен ред,моят съвет е -Бягай от еднообразието.То съсипва и води до дразнене и до търсене на спор в името на спора.

[vorfax]

А това вече е демагогия.

От Уикито:

Демогогия: Използване на лъжливи обещания и ласкателства главно в политиката за създаване на популярност.

Принципите на равнопоставеност на всяко мнение в един спор ли наричаш демагогия? Обясни ми, моля. Защото спорът е нещо изкуствено, създадено от човека и е по-скоро идеология. Той е като приятелството или бракът - стремеж за постигане на консенсус, но още не съм срещнал бракът да е забранен пред угрозата да се превърне в нещо грозно и развод.

Най-много пък боли когато приятелите ни предават, но и приятелството не съм срещнал още да е отречено.

Ако на някой е известно, нека сподели.

... нямат значение доводите и др.п., а убедителността на спорещия.

Това е едно и също нещо, не знам мен или себе си объркваш. Противопоставяш понятие с негов атрибут.

Редактирано Март 14, 2010 от Иво

[Станимир]

Явно държиш на точността в изказа. Но пък в случая би могъл да разбереш какво иска да ти каже Диана, въпреки неточността от нейна страна. Въпрос на желание. Всъщност става въпрос за истиността на доводите. Спорещите рядко (да не кажа никога не) се интересуват от това, което опонента им се опитва да каже. Тях повече ги интересува какво е казал. Е, за първото се изисква и известна интуиция, а не само логика. В спора интуицията няма място и това сериозно ограничава полезността му.

Редактирано Март 13, 2010 от Станимир

[vorfax]

Спорещите рядко (да не кажа никога не) се интересуват от това, което опонента им се опитва да каже.

Станимире, нещата са много прости - ти не говориш за спорът. Със същият успех можеш да говориш на неодушевената стена и да си въобразяваш, че си прав, защото си единственият със доводи.

спор <> кавга <> монолог

Не случайно казах, че спорът е изкуство. Той изисква определени умения, а когато водещият го не ги притежава, тогава не борави със спорът. С ноти може да се запише и мелодия и какафония. И двете са от ноти, но съдържанието е различно по предназначението си.

[Ники_]

Спорът несъмнено е форма на агресия, като активна изява на Аз-ът. Подозирам, че страхът от него е породен от това:

Имам чувството, че някой се страхува мнението му да не стане повод за дразга, ненавист или агресия и изкуствено скопява комуникацията в опит да се предпази.

Ако трябва да се опазим обаче от всичко което е потенциална среда за неконтролируемост, тогава ни остава да легнем да мрем. Тъкмо така се калява стоманата волята - когато е горещо. Говоря не за спорът като спорт, а като средство за комуникация, на търсене на истина в идеите на мнозинството. Това е демокрация, равнопоставеност между хората, където единствено доводите, а не пол, възраст или раса имат значение.

Спорът има много причини, но в дъното на всичките се крие отъждествяването с аз-а, с индивидуалността.

его срещу его

Спорът си е спорт. Към него човек може да се пристрасти. Хормоните, които се образуват, напрежението, вътрешната експлозия... всичко е много специфично и контрастно. Често подобни емоционални изблици, или да речем прояви, карат някой да се чувства по-жив. Често това разнообразява сивотата на ежедневието и отдалечва човека от тишината, която прилича на смърт и е такава. Аз-ът не иска да умре и бяга от тази тишина, търсейки различни преживявание, включае и спора с някого, пък дори и със себе си (вътрешния диалог, мислите).

Страхът от смъртта е в корена на онзи, който се е отъждествил с индивидуаността, с "аз".

Спорът възниква и поради желанието да се утвърдим, за да не бъдем аутсайдери. Ако бъдем такива, ако ни счетат за нещо незначително, то няма да ни уважават, а душата на всеки човек копнее именно за това - за Любов, за разбиране, за доброта.

В повечето случаи "леваците" и онези, които са "тъпи" и немат акъл за да оборят някого, за да избълват нещо, с което да победят в "словесен бой", онези които не могат да защитет тезата си, нямат дар слово и пр., те биват отхвърлени от масата, та даже и презряни. За болшинството хора "леваците" са нищожества. И тази болест и зараза започва да навлиза в човека още в деството. Още от малки децата биват учени да устояват, да се борят... за да оцелеят, за да бъдат уважавани, ценени, за да вдъхват респект, който да им подсигури едно евентуално по-добро бъдеще.

Значи до тук достигаме до три неща неща:

- страх (от смъртта, от тишината, от Пустотата)

- комплексираност и чувство за малоценност, които са свързани с борвата за изява, със себеутвърждението

следствието от тези трите е желанието за:

- подсигуряване, което да направи бъдното ни щастие по-вероятно.

И трите произлизат от концепциите за "аз". И трите произлизат от бедността на душата, от липсата на щастие и любов.

Ако има щастие и любов в душата на някой, същия не би имал желание за себеутвърждение с цел печелене на уважение от околните, поддържане на реноме и градене на престиж. Ако има щастие и любов, то не ще има жажда за подсигуряване на бъднините дни и ще липсват постоянните опити за трупане на богатство, било то материално или духовно.

Онзи, който трупа богатство в духовен план, като познание, способности и пр., също цели себеутвърждение с цел да бъде харесван, уважаван, разбран, приет от "другите"... с цел постигане на личностно щастие. И тук отново имаме комплексираност и усещане за малоценност. Да, човек се чувства малоценен и трупа за да добие ценност, защото според ценността, която има - ще го приемат или ще го отхвърлят "другите", защото съществува преценката и съденето.

Преценката и съденето са бичът не само на "нашето" време, особено ако след тях се издава присъда.

Няма нищо лошо в преценката и съденето, ако след тях не следва присъда, като например отхвърляне на някой, като незначителен.

Всичко това до тук е от гледна точка на индивидуалността, от гледна точка на аз-овата природа.

Ами що годе таквиз чуми витаят от как свят светува.

- страх и несигурност

- комплексираност и чувство за малоценност

Това са най-дълбоко закодираните неща в човешкото подсъзнание, което е доста дълбоко. Това, което човек съзнава лесно е на повърхноста. Прилича точно на айзберг. Надолу е като планина голямо, а на дъното е страхът от смъртта.

Но както винаги "Рибата се вмирисва от към главата" - концепцията за "аз" - умът, егоизтичното съзнание.

Често покрай тези размисли се сещам за сцени от някои филми, които красноречиво рисуват всичко това...

Например във "Властелина на пръстените" имаме Магьосник, който може да се приравни с вътрешния водач. Той прекосява различни земи и може да се движи навред. Може да влезе в царството на Джуджетата (земните недра, мините), може да отиде в Графството на Хобитите..., може да се разхожда кадето си иска в царствата на хората, а може да отиде и до земите на Елфите.

Всичко това е едно прекрасно описание на енергийната система на човека - чакрите/телесните центрове, средища.

Та същия този Магьосник, заедно с други ентусиасти - представители на всички нива, земи, светове ("задругата") забочват една последна битка със силите на злото - тъмнината.

Мнозина паднаха поразени.

Показателен за темата и горенаписаното е момента, в който Магъсникът се изправи срещу най-големия си страх, който обитаваше най-дълбоките недра на царството на джуджетата - подземните мини.

След като се изправи срещу този най-голям страх и влезе в епична битка с него, нашият герой бе преобразен. Той просветна и от сив маг се превърна в бял.

Всичко това е нищо повече от навлизане навътре до най-долбоките ни земи, където корени най-големия ни страх - страхът от смъртта, от загуба, от провал... от неосъщественост, от несъществуване.

Имайки концепция и тъждественост с индивидуалността, с формата, с неустойчивото и нетрайното, има и обреченост, има и смърт. Което се е родило ще трябва да умре. Това е, няма начин.

Въпросът е кой си ти и ти ли си това?

Редактирано Март 14, 2010 от Ники_

[Станимир]

Спорещите рядко (да не кажа никога не) се интересуват от това, което опонента им се опитва да каже.

Станимире, нещата са много прости - ти не говориш за спорът. Със същият успех можеш да говориш на неодушевената стена и да си въобразяваш, че си прав, защото си единственият със доводи.

спор <> кавга <> монолог

Не случайно казах, че спорът е изкуство. Той изисква определени умения, а когато водещият го не ги притежава, тогава не борави със спорът. С ноти може да се запише и мелодия и какафония. И двете са от ноти, но съдържанието е различно по предназначението си.

Такава е действителността. Как би могло да бъде... Отделно от това, дори и да имаш желание да разбереш някого, това все още не означава способност да го разбереш. Последното качество е още по-рядко срещано сред хората. Приемайки думите на другия, ние ги интерпретираме, прокарваме ги през собствените си разбирания – това прави умът в низшите си аспекти. Висшият ум може да избегне личната интерпретация, може също така да схване съдържанието отвъд думите и идеята на „опонента“ ще достигне до нас така, както съществува в неговия ум. Тук има и немалко доза телепатия... Разширяваш съзнанието си докато обхванеш гледната точка на другия, влизаш в нея, вземаш каквото ти е необходимо... защо ти е да спориш? Като растенията, вземащи от земята соковете необходими за растежа им. Ако другия може да направи същото с твоята гледна точка, всичко ще е наред (не че иначе няма да бъде). Той и без това ще разбере от нея толкова, колкото са му способностите – не повече. Думите са само за да насочат. С тях се принася и част от съдържанието, но най-повърхностната. Същинската част не може.

Редактирано Март 14, 2010 от Станимир

[Диана Илиева]

...

Говоря не за спорът като спорт, а като средство за комуникация, на търсене на истина в идеите на мнозинството. Това е демокрация, равнопоставеност между хората, където единствено доводите, а не пол, възраст или раса имат значение.

А това вече е демагогия.

Нали се съгласихме уж, че нямат значение доводите и др.п., а убедителността на спорещия.

И по тази причина и дума не може да става за намиране на истината; за търсене - да, може би, но ... с неподходящи средства.

Това, което съм оцветила е именно подвеждане с неверни и/или добре украсени доводи, затова казах демагогия.

Обяснила съм защо не може да си мислим, че ще достигнем до истината. Участниците в спора също няма как да са равнопоставени, дори и когато спорът се провежда при твърдо спазване на "законодателство" за провеждането му, от примера на Донка, по простата причина, че самите хора не са равни, не са еднакви. За доводите - интересно: Станимир ме е разбрал, а ти не, дори казваш, че се опитвам да те объркам. Но ... кой каквото иска да види (в случая прочете) и разбере.

След мен са публикувани много хубави и пространни обяснения от няколко учстника, така че не виждам смисъл да се разпростирам в обяснения и аз. Ако искаш - вникваш и ... доплуваш до друга "камбанария", по терминология на Klaudia, ако искаш - стоиш си на твоята сегашна, до когато решиш.

[dim]

Значи до тук достигаме до три неща неща:

- страх (от смъртта, от тишината, от Пустотата)

- комплексираност и чувство за малоценност, които са свързани с борвата за изява, със себеутвърждението

следствието от тези трите е желанието за:

- подсигуряване, което да направи бъдното ни щастие по-вероятно.

И трите произлизат от концепциите за "аз". И трите произлизат от бедността на душата, от липсата на щастие и любов.

Ако има щастие и любов в душата на някой, същия не би имал желание за себеутвърждение с цел печелене на уважение от околните, поддържане на реноме и градене на престиж. Ако има щастие и любов, то не ще има жажда за подсигуряване на бъднините дни и ще липсват постоянните опити за трупане на богатство, било то материално или духовно.

Съгласен съм с Ники, че спорът е едно от многото екстремни занимания, на които се отдаваме, за да приглушим нашите страхове.

А най-големите човешки страхове са два: страхът от смъртта и страхът от мнението на другите.

Чрез спорът (и другите екстремни занимания) искаме да избягаме от дългите часове тишина и уединение, защото там в безмълвието можем да срещнем най-големите си страхове...

Паскал пише: "Цялото нещастие на хората се дължи само на това, че са неспособни да останат спокойно в стаята си." ("Мисли", No 139).

[vorfax]

Здравей, Ники : )

Ще изброя с кое не съм съгласен.

Спорът има много причини, но в дъното на всичките се крие отъждествяването с аз-а, с индивидуалността.

Така си е. На практика това се отнася за всичко.

Спорът си е спорт. Към него човек може да се пристрасти.

Второто няма общо с първото. Първото би било истина, единствено ако цел е да превъзхождаш. Това не е вярно, защото спорът е търсене на правота, а тя не се търси от хора с представи за непогрешимост. Второто също е излишно да го споменаваш. Погледнато от този ъгъл всичко е наркотик и към всичко може да се пристрастим. На теория сме пристрастени и към събуждането сутрин, по силата на хормоните за които говориш, а аз изписах цял роман в "Анатомия на любовта".

Често това разнообразява сивотата на ежедневието и отдалечва човека от тишината, която прилича на смърт и е такава.

Тук виждам, че имаме общи представи какво е жива материя.

Значи до тук достигаме до три неща неща:

- страх (от смъртта, от тишината, от Пустотата)

- комплексираност и чувство за малоценност, които са свързани с борвата за изява, със себеутвърждението

следствието от тези трите е желанието за:

- подсигуряване, което да направи бъдното ни щастие по-вероятно.

Човече, караш ме да се смея с глас. Това е супер несериозно изказване! Мислех, че тук пишат сериозни хора!? Пишеш две изречения с общи приказки и после "оттук следва еди какво си". Еми не следва.

Първо, аутсайдерите наистина биха искали да ги бива в спора, но това съвсем не значи, че ги бива, както и че изобщо са успели да проведат такъв.

Второ, стремежът за активност, който ти се съгласи, че не нищо различно от това да си жив, незнайно защо ти наричаш комплексираност от малоценност. Това е супер простотия, все едно да кажа, че четящият Библията е най-големият комплексар, защото иска да знае нещо повече, да разбере нещо повече, да бъде по-добър в някоя област, да развива себе си. А спорът е същото което изброих.

Оф, чета че тъкво това си написал. Ще го оставя без коментар

Онзи, който трупа богатство в духовен план, като познание, способности и пр., също цели себеутвърждение с цел да бъде харесван, уважаван, разбран, приет от "другите"... с цел постигане на личностно щастие. И тук отново имаме комплексираност и усещане за малоценност.

Ако има щастие и любов в душата на някой, същия не би имал желание за себеутвърждение с цел печелене на уважение от околните, поддържане на реноме и градене на престиж. Ако има щастие и любов, то не ще има жажда за подсигуряване на бъднините дни и ще липсват постоянните опити за трупане на богатство, било то материално или духовно.

Сори батка, това е секта.

Преценката и съденето са бичът не само на "нашето" време, особено ако след тях се издава присъда.

Няма нищо лошо в преценката и съденето, ако след тях не следва присъда, като например отхвърляне на някой, като незначителен.

Разясни, объркано си го написал. Какво е "бич" и защо е "бич".

Аз си мислех, че бич на съвремието е упадъчната ценностна система и СПИН-ът.

Ами що годе таквиз чуми витаят от как свят светува.

- страх и несигурност

- комплексираност и чувство за малоценност

Не ми харесва презрението ти към страха. Виж в другата ми тема вече има писали, че страхът не е непременно нещо лошо, а може и дори полезно да бъде.

Радвам се, че правиш разлика между комплексираност и чувството за малоценност, макар едното да е част от другото. И за това имах наскоро тема, може да си дооправиш терминологията с нея.

Айсберг се пише със "с". Идва от eisberg - ледена планина. Идеята на онази тема, където неподготвен се изказа някой, беше да събира такива думи. Без да се уведомява сгрешилият, без да се редактират грешките му и прочие. Т.е. без съдене. Знам, че като новак/аутсайдер/фазан/морков/маруля малко е дразнещо да давам предложения, но ако преглътнете надменността си ще откриете просто една добронамереност.

Често покрай тези размисли се сещам за сцени от някои филми, които красноречиво рисуват всичко това...

Например във "Властелина на пръстените" имаме Магьосник, който може да се приравни с вътрешния водач. Той прекосява различни земи и може да се движи навред. Може да влезе в царството на Джуджетата (земните недра, мините), може да отиде в Графството на Хобитите..., може да се разхожда кадето си иска в царствата на хората, а може да отиде и до земите на Елфите.

Всичко това е едно прекрасно описание на енергийната система на човека - чакрите/телесните центрове, средища.

: )

Тая боза опитах да я гледам, но не издържах. Относно чакрите и телесните центрове Във всяка религия ли има чакри, защото тук усещам пропагандиране на една за сметка на друга?

Дочитайки ти поста разбирам, че гледаш много филми. Сега ще те помоля да почнеш да говориш по темата и по възможност лаконично. Аз опитвам да споря, а не да водя монолози. Виж отгоре, че съм го написал.

Ами що годе таквиз чуми витаят от как свят светува.

Въпросът е кой си ти и ти ли си това?

Отклоняваш темата. Ако имаш да казваш нещо го кажи, не ми се играе на недомлъвки. Ако кажеш, че има нещо общо, сигурно ще си прав, защото и магаретата и Космосът имат общо, но не ми губи времето в такива постове. Моля.

[vorfax]

Това, което съм оцветила е именно подвеждане с неверни и/или добре украсени доводи, затова казах демагогия.

Диана, спорът се различава от караницата вероятно само по едно - употребата на аргументи. Етиката изисква когато заявиш позиция да я защитиш. Сега и аз мога да ти оцветя поста и да напиша, че това е демагогия, но това си е жива загуба на нет пространство.

Участниците в спора също няма как да са равнопоставени...

Разбира се, че не могат! Абсолютни неща няма. И животните знаят, че сред равните има по-равни. Въпросът е друг - стремежът към равенство, усилието да бъдеш равен. Тъкмо това съзидава себето. А съвършенство и пълно знание никой не е и няма да достигне.

След мен са публикувани много хубави и пространни обяснения от няколко учстника, така че не виждам смисъл да се разпростирам в обяснения и аз. Ако искаш - вникваш и ... доплуваш до друга "камбанария", по терминология на Klaudia, ако искаш - стоиш си на твоята сегашна, до когато решиш.

Ди, не очаквах това от теб.

Първо ме тестваш както се манипулират малките деца - виж овцете са на онази поляна, върви и ти. Ако мнението на двама може да прекърши моята позиция, значи тя не е НИКАКВА позиция.

Ако желаеш мога да ти дам линк към грешките в реториката. Даже мисля ще е много добре, защото тук срещам такива. Примерно грешната дедукция, че за да "вникна" значи да приема нечие мнение, само защото е написано.

Трудът не е мой, ако желаете може да помоля да бъде копиран тук, защото ще ви бъде много полезен.

[vorfax]

Здравей, dim. Наред е и на теб да отговарям, защото все пак тезата, че спорът е дело на Луцифер се налага в темата.

А най-големите човешки страхове са два: страхът от смъртта и страхът от мнението на другите.

Първо, ето една любима илюстрация на пирамидата на Маслоу:

От нея ще разбереш, че говориш за различни етажи. Иам достатъчно материали в нета, няма да се разпростирам.

Съгласен съм с Ники, че спорът е едно от многото екстремни занимания, на които се отдаваме, за да приглушим нашите страхове.

Не разбрах защо наричаш спорът екстремно занимание. Събуждането е дело на цял коктейл от хормони. Замисляли ли сте се защо като заспите, все някога се събуждате? Ами това е едно екстремно преживяване! Ако наричаш екстремно всичко което е проява на активност, то аз те подкрепям, че и спорът е такова.

Паскал пише: "Цялото нещастие на хората се дължи само на това, че са неспособни да останат спокойно в стаята си." ("Мисли", No 139).

Не робувам на авторитети и не се кланям на идоли. Имаше и друго течение (ще се сетите, на мен не ми е професия да го знам) според което смисълът на живеенето са плътските удоволствия и членовете му прекарват времето си в секс оргии. Мисълта ми е, че всяко нещо все някой нещо си е бил казъл. В този опит за аргументация аз не открих Паскал да твърди, че спорът е дело на Луцифер, съжалявам.

Надявам се да съм ви поставил теми за размисъл.

хубав ден

[Станимир]

Това, което съм оцветила е именно подвеждане с неверни и/или добре украсени доводи, затова казах демагогия.

Диана, спорът се различава от караницата вероятно само по едно - употребата на аргументи. Етиката изисква когато заявиш позиция да я защитиш.

...

Ами, не мисля така. Да, можеш да изложиш защитаващи позицията си аргументи, да я разясниш, да я приведеш във вид разбираем за човека отсреща, но защитата не е нужна, особено когато става въпрос за въпроси свързани с духовното развитие (ориентацията на форума все пак е такава, а не към философията ). Кой духовен учител, а и въобще автор, някога е защитавал думите си? Посочват се примери, дават се обяснения, но всичко прочетено, четящите сами проверяват в живота си. По този начин учениците сами намират доказателства за или против. Учителят не ги дава.

Редактирано Март 14, 2010 от Станимир

[vorfax]

Въпросите също са отговори. Аз често отговарям така.

[vorfax]

Кой духовен учител, а и въобще автор, някога е защитавал думите си?

Мой ред е да не се съграся.

Котките са споменати 0 (словом нула) пъти в Библията.

"Защото" ще е споменавано поне трицифрено число.

[Ани]

....Повече нямам намерение да участвам в тази тема тъй като според мен някои хора я използват просто за изливане на негативната си енергия. Или и аз не знам за какво...? Явно заяждането по форумите за някои хора е вид спорт доставящ им удоволствие? Няма никаква вяра, любов и прошка в думите ви. Само обикновена, средновековна схоластика.

Ани, не ме изненадваш. На десетките теми, които не ти изнасят, ти реагираш по абсолютно същия един и същ начин. Демонстративно заявяваш, че повече няма да участваш в темата.

Ясно, щом е под твоето достойнство и ниво, не участвай

Когато един човек види безсмислието в даден спор, то според мен е нормално да се изтегли? Нима трябва да остана и да споря? За неща от сорта на "колко дявола могат да се съберат на върха на една игла"? Затова употребих думата средновековна схоластика. Няма смисъл да бъда обвинявана, при това безпочвено. Не съм против споровете, но когато са интересни. С глупости от рода на „Ти защо не обичаш Юда“ не ми се занимава. Божидар е прав – наистина е под достойнството и нивото ми да отговарям на подобни въпроси. А и време нямам излишно.

Аз безусловно съзнавам своята гордост, но не мога да я потисна, тъй като виждам, че най-голямата гордост е човек да се смята за член на едно духовно общество и да смята целия останал свят за нещо извън него, което не го засяга.

И тъй като вече съм преодолял гордостта да се притеснявам от това какво точно другите мислят за мен, да ме мислят за еди-какъв си и дори за черен, то мога да продължа

Божидаре, ако тези думи случайно се отнасят за мен, то бъркаш – не те слагам нито в белите, нито в черните. Изобщо в този форум не мога да определя някой участник като чисто бял или черен. Всички са шарени. Колкото до духовно общество – само симпатизирам, не участвам никъде. А гордост и аз си имам. Какво да се прави...

Редактирано Март 4, 2011 от Ани

[B__]