За човешкото развитие и усъвършенстване

[Guest НиколаДамянов]

В една друга тема почти всички се обединихме върху тезата, че "всичко тече,всичко се променя"...Друг е въпроса обаче, че това не беше идеята на темата, но да не разводняваме сега.

Мисълта ми е друга...Възникват допълнителни въпроси:

За да се развива и усъвършенства човек, той непрекъснато ли трябва да се променя ? Докога все така ...?

Няма ли "граница", след която да има достатъчно ниво на съвършенство при човека, което да неутрализира нуждите от допълнителна промяна?

Вие как мислите?

[veselinvalchev1981]

мисля че човек може да се ъпгрейдва без граници

[Станимир]

За да се развива и усъвършенства човек, той непрекъснато ли трябва да се променя ? Докога все така ...?

Нека погледнем нещата от друга гледна точка. Човек е вечен, неизменен, съвършен, безпределен. Той не може да се промени, нито да се развива, а единствено може да разгърне това, което вече присъства в него. Може ли безкрайната, вечна и неизменна природа „на човека“ да се прояви чрез преходните, ограничени и крайни форми? Отговорът е: частично – да, но не и напълно. Проявеният свят става все по-съвършен и по-съвършен с течение на времето, но никога няма да стане напълно съвършен. Непроявеното е съвършено, но то няма как да бъде осъзнато, докато не се прояви...

Редактирано Януари 5, 2010 от Станимир

[veselinvalchev1981]

А според мен човек може да се променя и да се развива ,това е част от еволюцията ни .Аз лично гледам да се променям и развивам в желаната от мен поско .

Редактирано Януари 5, 2010 от veselinvalchev1981

[Станимир]

А според мен човек може да се променя и да се развива ,това е част от еволюцията ни .Аз лично гледам да се променям и развивам в желаната от мен посока .

Така е само ако се самоотъждествяваш със своята форма, със своето проявление. По-правилна ми изглежда позицията, не да развивам себе си, а да развивам способността да проявявам „своята“ същност.

[Венцислав_]

За да се развива и усъвършенства човек, той непрекъснато ли трябва да се променя ? Докога все така ...?

Нека погледнем нещата от друга гледна точка. Човек е вечен, неизменен, съвършен, безпределен. Той не може да се промени, нито да се развива, а единствено може да разгърне това, което вече присъства в него. Може ли безкрайната, вечна и неизменна природа „на човека“ да се прояви чрез преходните, ограничени и крайни форми? Отговорът е: частично – да, но не и напълно. Проявеният свят става все по-съвършен и по-съвършен с течение на времето, но никога няма да стане напълно съвършен. Непроявеното е съвършено, но то няма как да бъде осъзнато, докато не се прояви...

За да се развиваш, просто трябва да се развиваш. Ама от много развиване по някое време ти се завива свят. И се навиваш вече да не се развиваш. Тук е момента, в който завиваш. Разбираш, че бог не те завива, когато нощем се отвиваш. Просто си настиваш, после лекарства изливаш. Накрая цигарка си свиваш и се разбиваш. Психични отклонения развиваш и в клиника отиваш, в ъгъла на някоя бяла стая се превиваш. След време си отиваш. И все по сходен начин се развиваш.

Освен ако по някое време не разбереш, че колкото повече трупаш, толкова повече ти тежи. И не започнеш да се освобождаваш от "развитието", за ди ти е леко и чисто. И тихо. До непроявеност.

Пък някои казват, че "Непроявеното е съвършено, но то няма как да бъде осъзнато, докато не се прояви..."

Какво има да осъзнаваш, ако просто там пребиваваш.

[Vespertine]

Мисля, че промяната би била само външна, отвътре според мен всички си имаме своя същност, която не познаваме, а нейните граници може би са безгранични..и ние трябва да се търсим.

В това би била промяната, но мисля, че не бихме променили начина, по който я изразяваме външно, кой както може и му идва от сърце - това сме ние.

[Роси Б.]

За да се развива и усъвършенства човек, той непрекъснато ли трябва да се променя ? Докога все така ...?

Няма ли "граница", след която да има достатъчно ниво на съвършенство при човека, което да неутрализира нуждите от допълнителна промяна?

Вие как мислите?

Да, има "граница". След нея човекът ще е вече ангел.

[Валентин Петров]

За да се развива и усъвършенства човек, той непрекъснато ли трябва да се променя ? Докога все така ...? smile.gif

Няма ли "граница", след която да има достатъчно ниво на съвършенство при човека, което да неутрализира нуждите от допълнителна промяна?

Да, има. Техни съвременници са писали за хора които приживе достигат свобода от земната карма.

Те няма да се раждат повече на земята. Терминът използван в Индия е - Дживан Мукта, свободна душа.

Такъв човек няма повече задължения и пребивава постоянно в блаженство.

Терминът мукти или мокша при будистите обикновено се използва за хора които се освобождават от цикъла на прераждане и смърт, след като преминат през физическата смърт.

[ris_78]

Вальо, това може ли да се тълкува като критерий за разделяне,дистанциране на душите,някак ми се иска душите, които се обичат да са винаги заедно, иначе дори това ще е един вид изпитание може би???

[Валентин Петров]

Вальо, това може ли да се тълкува като критерий за разделяне,дистанциране на душите,някак ми се иска душите, които се обичат да са винаги заедно, иначе дори това ще е един вид изпитание може би???

Душите могат да са винаги заедно

Хората за които говорим са преминали индивидуално духовната си еволюция.

Те продължават да помагат на хората от други места, като не забравят и своите близки.

Който не ги забравя, има голяма полза от това, получава въодушевление и упоритост

непрестанно да се движи към съвършенство.

[Креми (късметче)]

... като не забравят и своите близки.

Който не ги забравя, има голяма полза от това, получава въодушевление и упоритост

непрестанно да се движи към съвършенство.

Да, Любовта в действие.

[Guest Христо6]

Божественият инстинкт в душата

http://www.sibir.bg/blog/momchev/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=478500

[Станимир]

Тук ще се опитам да отговоря на няколко въпроса, които възникнаха в една друга тема по отношение на едно мое мнение. Там при всички случаи отговорът ми няма да бъде на място, затова ще пиша в тази тема.

Станимире, от собствен опит ли говориш или развиваш някаква теория прочетена от книгите? Кога си успял да промениш поне един свой недостатък в качество? Разкажи как успя? Изключително ми е интересно.

Пиша от собствен опит – да. Но аз не мога да ти дам доказателства. Последните ти следва да откриеш за себе си. Моят опит не може да ти послужи за доказателство, за верността на описаните методи. Биха могли, ако ме познаваше и си била свидетел на промяната която съм осъществил по отношение на едно или повече мои качества, но при теб случаят не е такъв. Остава възможността да провериш написаното сама (естествено ако държиш да получиш исканото от теб доказателство, ако не държиш, просто не предприемаш нищо и въпросът е „решен“). Аз не държа да доказвам нищо. То не е и възможно. Ако беше има къде къде по-опитни от мен по отношение на вътрешната си трансформация адепти и учители, които не биха пропуснали възможността да докажат на невярващите верността на думите си, ако такава възможност съществуваше. Това което пиша не е само моя опитност. Да, има го и в някои книги и там също в част от случаите не е само теория, но и опитност на автора. Ако не го бях прочел някъде, нямаше да повярвам, че е възможна промяна по описания начин и нямаше да положа необходимите усилия за да я осъществя по отношение на част от нещата, които не харесвам в себе си и да вярвам, че ще я осъществя по отношение на останалата част, за която считам, че не съответства на идеала ми за духовност.

Не съм съгласна, че може да се замени един негативен модел с един положителен такъв. На практика това ми се струва изключително безполезно.

Защо да не може? Ти опитвала ли си? Тук е място аз да ти задам въпроса: доколко си приложила това, което пишеш или е само прочетено от един или друг източник?

Сега за ползата. Нека разгледаме един краен случай за да могат нещата да станат ясни. Например да разгледаме един педофил или един канибал. Негативният модел е налице. В дадените случаи вредата, която човек нанася следвайки този модел е очевидна, но всъщност вреда има при всички отрицателни модели на мислене, просто не е толкова видима, толкова директна и невинаги е толкова голяма. Значи излиза, че въпросния педофил трябва просто да приеме желанията си за част от себе си и въпросът е решен. Да предположим, че има някаква морална спирачка и той не осъществява практически желанията си, но продължава да ги желае. Тогава вредата е „ограничена“ само до астралния и менталния свят. Но въпросът е: решава ли се проблемът по този начин? Ако приемем, че човек живее само един живот – да, нещата се решават. Ще си кажем: „К'ви са тия ментални, к'ви са тия астрални светове. Няма такова нещо. Важното е децата да са добре, а педофилът да мре. То всички и без това ще умрем“. И въпросът е решен. Но, действителността не е такава. В следващото въплъщение ще имаме друга комбинация от скандхи, т.е. сексуалните желания на педофила може и да не са чак толкова ярко изразени, но те в никакъв случай няма да изчезнат и да се трансформират от само себе си. Просто е възможно да бъдат отложени за някое по-следващо въплъщение. Т.е. проблемът ще си остане. И какво сега, цяла вечност ли трябва да бъде носен този проблем? Не, отрицателните качества (вече говоря общо за всички качества) следва да се трансформират, когато се появи възможност за това. Дори и ако оставим настрана последствията, които те често предизвикват в надземните светове и могат да станат причината за буквално адско съществуване на проявяващия ги човек, те просто нямат място в човека, такъв, какъвто той следва да бъде в край на съответния космически цикъл.

Каквото и да е то (това отрицателното), то е било съхранявано с години, значи ще са необходими още толкова години упорство за да се промени.

Времето не е точен измерител. Да, енергията, която е била необходима за развиването и поддържането на едно отрицателно качество е необходимо да бъде неутрализирана със също толкова енергия за утвърждаването на съответното положително качество. Но отрицателните качества обикновено се пораждат и развиват несъзнателно, а съзнателните усилия накопляват много повече енергия от безсъзнателните. Силната вяра, целенасочеността, равновесието, будността, вниманието и още мн. са все неща, които правят разликата осезаема.

Друго, което трябва да се спомене е, че духовното развитие е бавен процес. Това, че за развитието на едно или друго качество може да са необходимо десетки години или няколко живота, не е причина да се отказваме от въпросните качества. Не, ние следва да започнем работата си над тези качества без да се плашим от привидната им недостижимост. Тук разбира се е нужно съзнание, което да е надхвърлило рамките на физическия живот и да е приело мерките на духа. Но все пак, когато говорим за духовно развитие, то именно мерките на духа са меродавни и именно тях следва да утвърждаваме.

Много по-лесно е да се опитаме да се приемем такива каквито сме с всичките си недостатъци. И макар да е трудно да заобичаме самите себе си, това е пътят към прошката и разбирането, и приемането на действителността.

По-лесното не означава по-полезно. Написаното е вярно само дотолкова, доколкото приемането на себе си такива, каквито сме, означава да не хабим излишно сили в самообвиняване, в съжаление за изпуснатите и неосъществени възможности, за допуснатите грешки, а да използваме въпросните сили за да осъществим промяна в себе си. Ако липсва промяна, всякакво приемане на недостатъците ни е просто признаване на тяхната победа, т.е. утвърждаването им като по-ценни за нас от духа. Правилно е да признаем съществуването на отрицателните качества в себе си, но винаги да пазим в съзнанието си идеята, че тяхното присъствие е само временно, че те са нещо, което в необходимия момент ще отпадне и то не без активното наше участие.

Защото действителността не те пита: можеш ли? искаш ли? и така нататък. Тя е. Такава каквато е. Нямаш избор, трябва да я приемеш. Да я прегърнеш, да спреш да се бориш, да се предадеш и тогава... Тогава се случват чудеса.

Действителността е такава, каквато е, но тя не включва приемането на отрицателните качества като постоянна част от духа. Да спреш да се бориш е лош съвет, когато става въпрос за борба с нещо лъжливо, илюзорно и ненужно. Когато тъмнината вземе връх над светлината разложението е неминуемо.

Мислите са си мисли – да се опитваш да ги промениш е все едно да се опитваш да направиш нещо, което е невъзможно. За колко време ще успееш да поддържаш една нова мисъл в себе си? Това са изключително упорити навици. Защо се заблуждаваме, което ще отнеме години време за реализация, че е другояче?

Когато има разбиране на природата на вредните навици, когато има осъзнаване на необходимостта от тяхното изкореняване, то и възможностите стават възможни за различаване. Мисълта на човек може да се отличава с гъвкавост или с шаблонност, но това също зависи от самия човек.

Редактирано Март 17, 2012 от Станимир

[no_self]

Успявала съм да се преборя с „лоши навици” и „отрицателни качества”, но твърдя, че победата над тях не означава нищо съществено, колкото и да е трудна, колкото и да е сладка. Означава, подобряване на общото състояние и взаимоотношенията с останалите хора. Не означава, духовно събуждане.

С години работех върху себе си, върху собственото си самоусъвършенстване и това беше част от пътя към истината, че самоусъвършенстването, няма нищо общо с истината. Истината е в самоосъзнаването. Всичко, дори най-голямата гадост, която можем да си представим извършена от човек е простима. И освен това, тя винаги има своето обяснение, колкото и абсурдно да е то в очите ни. Колкото и да съдим някого, нямаме това право, а си го присвояваме. В действителността, в живота, не може да има само положителни неща, колкото и да се стремим да бъде така. Това е стремеж към идеал, който е непостижим на земята. Който иска да се стреми към някаква фикция, към нещо невъзможно и недостижимо, който вярва в глупости, без да иска да погледне истината, действителността и фактите, без да иска да бъде честен спрямо самия себе си... негова воля. Аз съм отявлен идеалист, но не бъркам идеалите с действителността. Всяко положително нещо е такова, защото е сравнено с противоположното му, което е наречено отрицателно. Без едното другото го няма, те танцуват танц, в който ние сме завихрени до припадък. Канибалът има своята истина и е прав за себе си, а ти ,според него, вероятно не го разбираш и не си наясно с това, кое е правилно и кое е грешно. Педофилът също има своята истина за това как се чувства, осъзнава ли се и т.н. За мен мястото на педофила и канибала е точно толкова заслужено в този свят, колкото и това на всички останали. Обичам отрицателните персонажи, колкото и противни да са те, повече от всички положителни герои. Защото отрицателните персонажи са истински, неприкрити, откровени, а положителните са такива, защото носят красива маска. Защото положителните вярват, че са добри, когато не са такива, а отрицателните просто знаят, че са лоши. Който може да се променя и изкоренява вредните си навици, това е чудесно, нека се бори, нека опитва, нека се усъвършенства, нека става по-добър. Но всичко това е ограничено до една много тясна перспектива – личната и обществената и погледнато в широк мащаб - божественото - всички земни неща са нищожни, смешни и безсмислени.

Редактирано Март 17, 2012 от no_self

[Станимир]

Всичко, дори най-голямата гадост, която можем да си представим извършена от човек е простима. И освен това, тя винаги има своето обяснение, колкото и абсурдно да е то в очите ни. Колкото и да съдим някого, нямаме това право, а си го присвояваме.

О, не. Къде видя осъждане? Но повтарянето на грешките не може да бъде прието за нещо положително. Положително може да бъде единствено тяхното неповтаряне, т.е. утвърждаване на такава линия на действие, където грешките вече ги няма. Освен това аз мога да въздействам пряко само върху собственото си поведение. На другите мога единствено да дам съвет или насока. А дали въобще някой ще се вслуша – това не зависи от мен. Но не може да залъгваш себе си и убиеца, че всичко в действията му е наред. Това означава просто да излъжеш. Това не е прошка, това не е неосъждане, това не е любов, това не е да желаеш най-доброто за ближния... Това е бягство.

В действителността, в живота, не може да има само положителни неща, колкото и да се стремим да бъде така.

Това не означава, че ние трябва да съдействаме на отрицателното да се проявява в живота ни. Първо ние не бива да правим това индивидуално, второ не бива да забравяме, че сме част от човечеството и ако някой друг човек го прави, това няма как да не засяга и самите нас. Ако едно общество е порочно, какво успокоение може да бъде това, че една определена малка част не са такива. И пак повтарям, тук не става въпрос за осъждане, но когато нещо не е наред, то не бива да бъде прикривано под маската на „нормалността“ и „обичайността“.

Това е стремеж към идеал, който е непостижим на земята.

О, не. Достижим е именно на земята, въпреки че може би не в най-близкото бъдеще. Но ако не бъде дадено начало сега, след един милиард години е възможно човек да е пак в същото положение, ако не и по-лошо, по отношение на духовното си развитие. Има далечни цели, има и близки цели, които са част от пътя към далечните. Разумно е разбира се да се започне от малкото и да се спазва някаква последователност. Но това не означава, че трябва да отричаме далечното. Смисълът на това човек да има един идеал за това, какъв иска да бъде в бъдещето, е в това, действително да започне постепенно да мисли и живее според идеала си. За важността на високия идеал е казано достатъчно. Колкото по-надалеч успеем да отправим взора си в бъдещето, толкова по-малко бреме ще представляват за нас слабостите ни в настоящето, толкова в по-малка степен ще ни привличат.

Който иска да се стреми към някаква фикция, към нещо невъзможно и недостижимо, който вярва в глупости, без да иска да погледне истината, действителността и фактите, без да иска да бъде честен спрямо самия себе си... негова воля. Аз съм отявлен идеалист, но не бъркам идеалите с действителността. Всяко положително нещо е такова, защото е сравнено с противоположното му, което е наречено отрицателно. Без едното другото го няма, те танцуват танц, в който ние сме завихрени до припадък.

Светлината и тъмнината са два велики полюса между които човек не може да остане неутрален. Няма такова нещо като „над светлината и тъмнината“. Няма междинно състояние. Или утвърждаваш светлината в живота си, чрез мислите, чувствата и действията си, или утвърждаваш мрака – във всяка една секунда, без изключение. Да, злото винаги ще съществува във Вселената. Но ние трябва да го ограничим в себе си като утвърдим светлината в себе си. Ако тръгнем да приемаме злото в себе си и да даваме свобода на проявите му (а това определено е по-лесно) резултатът ще е печален. Инертността е свойство на материята, не на духа. Не че инертността е нещо лошо и ненужно, но когато е на мястото си. В духовното развитие инертността не е на мястото си. Да се задоволяваш с несъвършенството си, вместо да се устремиш към себеусъвършенстване е проява на инертност.

Канибалът има своята истина и е прав за себе си, а ти ,според него, вероятно не го разбираш и не си наясно с това, кое е правилно и кое е грешно. Педофилът също има своята истина за това как се чувства, осъзнава ли се и т.н. За мен мястото на педофила и канибала е точно толкова заслужено в този свят, колкото и това на всички останали.

Да, но въпросът е какво е тяхното място в бъдещето. Канибалът завинаги ли следва да си остане невеж и безчувствен към жертвите си канибал? Не е ли редно той да се промени? Всъщност в един определен момент еволюцията ще изиска неговата промяна. В противен случай той просто ще отпадне от нея (а това е ужасяваща участ за духа). Природата си служи с методи, които разумния човек може да избегне. Но това са крайни варианти. Разумното е те да бъдат избегнати.

Обичам отрицателните персонажи, колкото и противни да са те, повече от всички положителни герои. Защото отрицателните персонажи са истински, неприкрити, откровени, а положителните са такива, защото носят красива маска. Защото положителните вярват, че са добри, когато не са такива, а отрицателните просто знаят, че са лоши.

Ти току що отрече съществуването на добро в света. Ти пренебрегна въобще възможността за съществуването му, но утвърди отрицателното като истинско, неприкрито и откровено... Да, когато някой ти каже, че те мрази, той най-вероятно казва това, което мисли, но колко много неща остават прикрити покрай тези думи – неща, които оказват своето невидимо разрушително въздействие най-вече върху самия него.

Който може да се променя и изкоренява вредните си навици, това е чудесно, нека се бори, нека опитва, нека се усъвършенства, нека става по-добър. Но всичко това е ограничено до една много тясна перспектива – личната и обществената и погледнато в широк мащаб - божественото - всички земни неща са нищожни, смешни и безсмислени.

Духовните качества са качества на духа, а не на личността. Духовните качества съпътстват духа през цялата вечност. Възможностите за тяхното развитие и задълбочаване са неограничени, затова и не можем да говорим за някакъв абсолютен мащаб. Но в момента ние сме на Земята и следва да се развиваме съобразно възможностите, които ни се предоставят тук и сега. В бъдеще ще имаме още възможности за още по-широко и непонятно за сегашните ни представи развитие, но това ще стане след и само ако преминем пътя си тук, колкото и ограничен да е той от гледна точка на Безкрайността.

Редактирано Март 17, 2012 от Станимир

[no_self]

В действителността предприемаме необходимото и толкова. Не бягаме. Няма как да избягаш от злото, то е част от този свят.

Ти не искаш да приемеш отрицателното като част от живота. Не искаш да приемеш в себе си отрицателната ти страна, искаш да я ограничиш, едва ли не да се правиш, че тя не съществува. За това не можеш да бъдеш свободен, защото стискаш злото здраво и не искаш да го пуснеш. Няма друг начин, това е част от процеса на допускането на светлината да освети тъмнината. Ако не видиш колко си лош, няма да разбереш колко е злото в теб. Ако погледнеш на отрицателното като на свой другар, ако му позволиш да ти покаже защо то съществува и е такова, ще го заобичаш като една по-слаба част от себе си и едва тогава промяната може да бъде възможна, чрез осветляване или осъзнаване на отрицателното в теб. Зад всеки порок, зад всяко зло има причина. За това, какви са другите, какво ми причиняват, как аз се чувствам от това е само и лично мой проблем.

Аз ти казвам, че злото винаги ще го има под една или друга форма, колкото и да не искаме да е така. За мен борбата с отрицателното е като да се опитваш да откъснеш опашката на гущер, която след това отново ще порастне. Идеята ми е, че ти искаш непрестанно да късаш тази опашка и не искаш да приемеш факта, че тя отново ще пораства. За теб в късането на опашката има смисъл, а за мен няма такъв.

Бъдещето никога няма да дойде. Винаги ще има само тук и сега. Или реализираш идеала си сега или осъзнаваш невъзможността да бъде реализиран изобщо. Преследването на идеали е ок, когато не знаеш, че те съществуват само за да бъдат преследвани, а не за да бъдат достигнати.

[Теодора Андреева]

... Обичам отрицателните персонажи, колкото и противни да са те, повече от всички положителни герои. Защото отрицателните персонажи са истински, неприкрити, откровени, а положителните са такива, защото носят красива маска. Защото положителните вярват, че са добри, когато не са такива, а отрицателните просто знаят, че са лоши.

Тия с маските и те са лоши, само че се правят на добри. Те са най-лошите. Да вярваш, че си добър - няма лошо да се стремиш към доброто, а грешки по Пътя правим всички.

А пък ако излезем от тая дуалност, най-добре.

[Станимир]

В действителността предприемаме необходимото и толкова. Не бягаме. Няма как да избягаш от злото, то е част от този свят.

Ти не искаш да приемеш отрицателното като част от живота. Не искаш да приемеш в себе си отрицателната ти страна, искаш да я ограничиш, едва ли не да се правиш, че тя не съществува.

Това ли разбра от всичко написано? Жалко. Не виждам смисъл да продължавам да пиша при това положение и да повтарям безброй пъти едно и също. Ключовата дума е „трансформация“, но щом държиш да ми вмениш желание за бягство от злото и неприемане на отрицателното в живота, то е безсмислено да те убеждавам в каквото и да е.

[no_self]

Станимир

Явно животът не е слагал достатъчно големи изпитания пред теб, такива, които да те накарат да се замислиш сериозно за сериозните неща и да започнеш да си задаваш смислени въпроси. Живота никога не те е притискал натясно, ама толкова натясно, че да няма къде да се денеш. Защото тогава, не би имал избор, сам би започнал да търсиш и би открил истината. Животът не ти е поднесъл такива неотложни проблеми, едва ли не неразрешими, които да те накарат да извикаш към небето за помощ и да не я получиш. Такива, които да те накарат да започнеш да търсиш отговорите спешно и навсякъде.

Страхуваш се, че живота ти може да рухне, ако не вярваш в нещо или ако не се стремиш към идеал, той би се обезсмислил. Да, прав си да се страхуваш, защото тогава ще изгубиш всичко, за да не получиш нищо в замяна. Кой иска това? Никой, който не се занимава с истинска духовност. Но докато не си готов да се разделиш изцяло с живота си такъв, какъвто си го представяш, за какво ученичество може да става дума? За игра в детската градина на ученици.

Животът ще направи така, както го прави в момента, че да те предизвика, да се изправиш пред истината.

Животът ще направи така, че сам да откриеш и да започнеш да изразяваш, всичко онова, което досега не си разбирал и приемал. Тогава ще познаеш истинската самота и какво е това да си неразбран и неприет в чистият смисъл. Но тогава това, няма да има никакво значение лично за теб, ще бъде едно пълно, истинско и живо преживяване на реалността, такава каквато е.

Защото, ако си любящ, ако обичаш и приемаш, ако практикуваш всичко онова, което проповядваш, ще приемаш мен и всички останали така, както обичаш и приемаш себе си.

Когато започнеш да търсиш наистина истината, картинката ще е съвсем друга. Когато сърцето ти започне да плаче, тогава, ще можем да говорим за истинските неща, защото на мен ми омръзна да воювам с теб на ниво разсъждения върху идеи. Позициите ни нямат значение, разбираш ли? Никакво. Това са само едни позиции и нищо повече, спри да им придаваш важност. Не, че си се залетял да придаваш важност на нещата, които пиша – спри да придаваш важност на нещата, които ти пишеш. И най-добре, спри да ми пишеш, защото така само се опитваш да утвърдиш себе си и своите идеи и не се опитваш да вникнеш за миг в чуждият свят. Другият свят, който за теб не съществува. За мен съществува само той. Там всички сме в единство. Там всички се разбираме и приемаме, каквото и да описваме, и много добре разбираме какво искаме да кажем, защото идеята винаги е една.

P.S.:Най-лесно ще ти бъде да приемеш това писмо, като написано от мен за мен. Не го приемай лично.

[Станимир]

Явно животът не е слагал достатъчно големи изпитания пред теб

Да, така е. Явно засега липсва необходимостта животът да поставя достатъчно големи изпитания пред мен. Е, аз от време на време сам си ги поставям, защото не ми се чака. Сигурно защото съм нетърпелив. А и друго си е сам да си ги избереш. А животът ако реши друго, ще видим. Засега си мълчи и ми гледа сеира.

[Валентин Петров]

Чувал съм че хората с наклонност към садизъм обичат да гледат

как змия гълта мишка.

Лошите хора и злото изобщо не са ми интересни.

Аз не виждам никаква грешка в стремежа към съвършенство.

Добрите хора будят в мен искрено одобрение и възхищение.

Който търси той ще постигне. Съмнението не помага.

Дай Бог на всеки човек решителност и постоянство в доброто.

Висшите животни често проявяват доброта и състрадание.

Те проявяват дори повече човещина от хората.

Наскоро гледах как едно теле се хвърли ди спаси една птичка от сокол

който беше я хванал да я изяде - и то успя да я спаси от смъртта.

А хората избиват всеки ден милиони [добри] телета и майките им.

Текът реки от кръв непрекъснато - заради нашата лакомия и жестокост.

Добре е да най накрая да разберем в какво сме се превърнали.

Тогава ще ни станат ясни и неминуемите последствия.

Редактирано Март 25, 2012 от Валентин Петров

[Донка]

Докато четях постовете в тази тема, си спомних за нещо, прочетено в книгата на руския философ от началото на миналия век - Владимир Шмаков (с огромна благодарност към Рассвет, която ми подари електорнния вариант на неговата книга за синархията). Тук ще цитирам само малка част от нея:

Колкото по-далеч отива процесът на развитие на съзнанието, толкова по-способно става то да възприема причинните системи, толкова по-малко стават отделните етапи в последователната верига. В края на този процес – в съвършено развитото съзнание последователната верига се съкращава до едно цялостно заключение, благодарение на което мисленето преминава в съзерцание.И така законът на йерархията еднакво се проявява както в статиката, така и в динамиката на разума.

Всичо казано по-горе се отнася със същата сила и за другите две категории на съзнанието. В категорията на чувствата или мистиката ние по аналогичен начин виждаме йерархията на елементите и състоянията както в статика, така и в динамика. Достатъчно е да се смени в разсъжденията по-горе думата представа с думата възприятие, за да се получат съответните изводи. Вместо класификация на представите и понятията ние ще получим класификация на възприятията и чувствата, а вместо анализ и синтез в разума, ние ще получим анализ и синтез на чувствата. Както мисленето посредством съкращаването на междинните етапи в процеса на еволюцията на съзнанието се трансформира в съзерцание, така и интуицията аналогично преминава в ясновиждане.

Преводът на цялата глава...

Оригиналът

Редактирано Март 26, 2012 от Донка

[Валентин Петров]

[no_self]

Тия дни, мислих, върху това какво се случваше от самото начало досега с моите постинги във форума и се осъзнах.

Разбрах, че много съм сгрешила. Разбрах, че никой няма да иска да последва и да подкрепи някой, който е деструктивен и говори за разрушението на егото, докато останалите хич изобщо нямат и намерение да си го причинят. Разбрах, че с лошо не става. Разбрах, защо отблъсквам. За мен това е естествено, исках да воювам, но проумях, че това е ужасно смешно и глупаво, и представлява огромно твърдоглавие. Реших само в едно единствено отношение да съм непоклатима. Исках нещо невъзможно и насилвах всячески ситуациите. Също така, разбрах, че никога, ама никога няма да мога да обясня и да предам усещанията, които имам на някой друг и най-сетне го приех. Всичко това е било работа върху мен самата. Другият би могъл да ме разбере и приеме, само когато споделяме едни и същи преживявания, едни и същи стремежи и т. н. Мислех си върху идеята да продължа съществуването си в този форум само с цитати, когато са подходящи, така, че хората да не ме приемат лично и нещата да не идват директно от мен. Защото явно, когато идват директно от мен са доста отрицателни и негативни. Идеята за цитатите съвсем не ми се струва безлична, защото има много по-мъдри и много по-точни думи от моите за това, което през цялото време се опитвах нещастно да кажа. Така или иначе, аз не мога и не искам да намеря себе си отново. Идеята ми за мен се е разложила в идеята за всички останали. Моето откачено „аз” е неуютно и затова избягах там, където него го няма. Точно там се оказа, че освен злото, отвратително чудовище, което съм стои и благият, кротък усмихат и тих човечец, който е предоволен само да съзерцава. Човек не може да избяга от себе си. Аз никога не го правих тук. И това беше за моя полза. Моето малко "аз" е скапано и аз го знам, и го приемам. Но има и още нещо в мен. Ей това нещо, досега не можах да покажа, защото не знаех как. Защото не исках другите да бъдат заблуждавани от мен. Аз бях искрена и не съжалявам за нито един постинг. Всеки, който се нуждае в точния момент, ще открие точните думи. От време на време са намираше някой, който да ги вижда и радостта ми от това бе неописуема.

Най-сетне разбрах един факт за горчивата истина практически, всичко съм аз - отношението ми към другите е точно такова, каквото е към мен самата. Когато пиша за приемането, трябва да покажа, че приемам не само себе си, но и другите. Страхотно откровение. Сега преливам от любов.

Хората са свободни в истинският смисъл на думата, защо ми е аз да ги освобождавам и да им отварям очите. Коя съм аз? Никоя. Не искам да бъда някоя. Вселената ще се погрижи за всичко вместо мен. Това е правилната формула за допускането.

Колко жалко е когато сме разединени, разделени в собствените си мозъчета. Колко жалко е когато винаги първо мислим за себе си и за това как ще бъдем приети. Защото всеки иска да бъде харесван и аз се поздравявам за силата, която имах досега да бъда себе си искайки да дам радост на другите. За жалост не съм знаела правилният начин. Пък и с искане да постигнеш нещо за свое лично удовлетворение се изпитва само страдание.

Сега ми е леко, защото си прощавам.

Всеки, който иска да види истината, ще я открие. Тя стои точно пред нас и чака кротко някой да и обърне внимание.