Нужда от анализ и осъзнаване

[totenkopf]

Здравейте на всички.

Реших да пиша тук, защото напоследък търся отговора на страшно много въпроси и сам не успявам да ги намеря. За мен....на 20 години съм от София, момче, студент 2 курс, специалност "Право" в столичен ВУЗ, доскоро работех в магазин от голяма търговска верига, а към момента съм безработен.

Дотолкова за социалния ми статус....що се отнася лично до мен...отгледан съм в непълноценно семейство....самотна майка инвалид - незряща, с определени психични отклонения, съответстващи на вродената и слепота и дядо, който въпреки големите усилия, които е полагал явно не е успял да запълни определени празноти. Да кажем, че въпреки факта, че досега не съм бил лишен от почти нищо (като резултат на големи лишения отстрана на моите родители) гледам доста скептично на семейството ми и доста домашни положения ме смущават, тъй като досега не съм получил нужната морална подкрепа и топлота, в която по мое мнение трябва да израстне и да се изгради всяко дете. Майка ми има доста обширна "психо..." история - 2 суицидни опита и няколко престоя в психиатрични клиники, като и досега се наблюдават доста признаци на ненормално и неадекватно поведение.

Що се отнася до мен...в детството си съм имал определени поведенчески проблеми, но за да ги опиша би отнело доста време и пространство. Да кажем, че съм минал през доста проблеми в училище и в обществото, включително агресивни прояви и дисциплинарни проблеми, хулигански прояви, сблъсъци с органите на реда, алкохол, наркотици и тн. неща, от които половината от столичните тийнейджъри не могат да избягат - факт! В интровертен план също съм имал доста вътрешни конфликти, оказали влияние върху адаптацията ми в външната среда - определени комплекси, страхове и опасения с които почти всеки се сблъсква.Ясно осъзнавам проблемите си и мога да кажа, че съм се преборил с голяма част от тях. Към момента съм се освободил от голяма част от задръжките и предрасъдъците си и мога да общувам съвсем нормално (даже доста успешно) в обществото.Не така, обаче стоят нещата в личен план. Доста трудно допускам някого до себе си и дори и да се чувам и срещам с голям кръг от хора, аз не мога да им се доверя. Там е въпроса, че доста от околните ми отбелязват, че "приемам нещата прекалено навътре" и съм твърде чувствителен. Чувствал съм се потиснат през големи периоди от време преди, както и сега и като премисля нещата осъзнавам, че причината е липсата на интимност, топлина и опора в живота ми.

След тея встъпителни думи нека напиша, че причината да се обърна към Вас е факта, че от 7-8 месеца се чувствам неописуемо подтиснат. Конкретния повод - раздяла с момиче )))

Това беше първата ми вързка, която се оказа и сериозна, като бяхме заедно 2 години. Появи се в живота ми в момент, в който вече усещах колко безсмислено е всичко около мен и колко повърхностно и цялото това "общуване". Просто осъзнах, че имам нужда от интимен партньор и това е нещото, което ми е липсвало. Също така, тази връзка се появи, когато нямах реална представа какво ще правя с живота си оттук нататък. Бях 12 клас и почти не се появявах в училище. имах вече едно изключване зад гърба си и доста от вече споменатите проблеми, като никой от околните не вярваше, че по-простому казано "ще стане нещо от мен". Оттогава нещата се развиха по-друг начин и тази връзка ми даде нужния стимул...завърших средното си обраование, взех с отличие матурите, влязох във престижен ВУЗ в специалност с добри перспективи, противообществените ми прояви се ограничиха, намерих си работа и започнах финансово да разчитам единствено на собствените си усилия, в последствие и професионалното ми обучение потръгна, започнах да си вземам изпитите и да напредвам без особени усилия. Живота ми влезе в русло, за което винаги съм си мечтал....придоби смисъл, който досега ми беше липсвал.Същевременно изживях много неща, за които досега само си бях мечтал.....екскурзии, подаръци, признания. И за да не изглежда толкова егоцентрично мога да кажа, че тези "розови" описания могат да се подплътят с това, че момичето с което излизах ме предразполагаше напълно и с нея се чувствах добре. Противно на това...връзката ни беше доста неуравновесена...всеки искаше да се наложи и да е водещ в отношенията, караниците бяха ежедневие, като и скандали не липсваха. Да, но с нея се чувствах добре...вписвахме се заедно във всякаква среда и се забавлявахме.Отделих се от средата ми и спрях да "скиторя" с разни типове по улицата, както се изразяваше дядо ми . Трябва да кажа, че в този момент се чувствах истински щастлив....имах приятели, имах преспективи,имах някого за когото да си мисля постоянно. Можех да правя нещата за които винаги съм си мечтал, без да се чувствам самотен и неудачен. Момичето, с което бях имаше повече опит от мен (тя беше първата ми любов) и въпреки това доста пъти ми е споделяла,че аз съм специален за нея, че връзката ни е по-силна и че е "намерила човека". Казвала ми е доста силни думи и понеже явно ме е убедила аз повярвах в тях. Неколкократно искаше да предприемем по-сериозни стъпки...семейно съжителство и тн., но аз и отказах, понеже смятам, че това е много сериозна стъпка и хората трябва да бъдат напълно сигурни един в друг. Бил съм жертва на разбито семейство и никога няма да си позволя да създам нещо, без да съм сигурен. че то ще бъде пълноценно. Както и да е...нещата наистина започнаха да изстиват и аз го усещах...но в един момент тя ми съобщи, че се е влюбила в друг и реши да прекрати взаимоотношенията ни. Аз естествено го понесох доста болезнено...дори и не искам да си спомням за болката, която изпитвах. Това беше в началото на вече изминалото лято. Радвам се , че имах хора около себе си с които можех да споделям и които да ме изслушват. Ок, но какво следва? Отдадох се на работа....на учене...направих още много неща, които си бпх набелязал...изключих си телефона за известно време, за да бъда сам със себе си и да си изясня доста неща. Обаче 8 месеца аз все още нищо не съм успял да си изясня. Болката никога не е спирала, постоянно си мисля за раздялата. Не искам да повярвам, че нещата са се развили така и не мога да се примиря. Повярвайте ми..чул съм и съм премислил ВСИЧКО по този въпрос...знам мнението на страшно много хора...това е нещо с което се сблъсква всеки през живота си..нужно събитие с оглед на израстването, помъдряването и опита и тн и тн. Знам също така, че това далеч не е била зрялата и истинската връзка, която трябва да имам. Напротив. Да, но разума ми се сблъсква с чувствата....а аз все още я обичам страшно много. Опитвах се да излизам с други момичето....просто не мога да го направя. Не съм такъв тип, че да се отдам на сексуални и итимни контакти с слабо познат човек. Трябва наистина да вложа нещо...а обаче все още не съм готов да изпитвам чувства към някой друг. Постоянно се връщам назад в спомени...спомням си какво сме правили, къде сме ходили и тн. Спомням си дати...празници...подаръци.От 8 месеца поне веднъж дневно се разплаквам. Просто е изключително болезнено. С нея в момента не поддържаме абсолютно никакви контакти, въпреки силната ми привързаност исках поне да запазим добрия тон...изпращам и приятелски поздрави за празниците, но тя не отгововаря. Чувствам се страшно глупаво...знам, че не е повърхностен човек, но явно доста съм я уплашил с моята реакция и сега не знае как да подходи. От друга страна все още не мога да осъзная как се получава така...самия факт, че е с някой друг, че всичките ни интимни неща, които сме споделяли сега споделя с друг ме побъркват.Аз не мога така....всички ми казват, че такива неща са напълно нормални и аз стига да се освободя от предсрасъдъците си също мога да общувам с жени.Да обаче аз не го чувствам!!!Винаги, когато някой прояви интерес, покани ме на среща и тн. не мога да изпитам нищо.Като всяко нормално момче имам сексуални нужди, но въпреки силното желание не мога да се преборя с моралните си табута и да си легна с всяка срещната.А не искам да е така.... Когато близък приятел ми каза, че я е видял с онзи, заради когото се раздели с мен направо се побърках и цяла вечер гледах в земята. Започвам да се самовглъбявам...старите ми страхове и самотни чувства, потиснатост и депресия започва да ме обзема.Често се случва да имам помисли за самоубийство, като веднъж даже си срязах и вените (веднага след което и се обадих, та това ме навежда на мисълта, че явно не целя да умра, а просто искам да впечатля някого, за да ми обърне внимание)Откакто в средата на декември напуснах работа, за да се съсредоточа върху учението си, започнах да се чувствам още по-зле. Понеже сега е ваканция и нямам почти никакви ангажименти, освен отвреме-навреме да излизам по кръчми и да седя и да уча в нас, анпълно се дезорганизирах Напълно осъзнавам, че това не е в реда на нещата, а такива събития, дори и да са болезнени се случват често и всеки човек трябва да се пребори с тях.И след като очевидно не успявам да се справя сам с трудностите и сега като нямам ангажименти се вглъбявам още повече. Тъжен съм почти постоянно. Взех решение да се обърна за професионална помощ, защото наистина искам някой да ми помогне, а близките ми въпреки всички усилия не успяха. Със споделянето нямам проблеми...просто не мога да контролирам емоциите си...постоянно се връщам назад в спомени...мисля си постоянно за нея и тн.

Обърнах се към личния си лекар и тя ми даде направление за психиатър в кварталното ДКЦ с диагноза "лек депресивен епизод" (въпреки, че въобще не ме прегледа, а само след като и казах по телефона, че ми е сдухано заради раздяла с гадже...направлението ми го даде сестрата още пред кабинета). Психиатричния "преглед" беше още по формален....след 3 минути в които доби представа най-общо за какво става въпрос ми редложи медикаментозно лечение с антидепресанти. Аз няма как да се съглася на подобно нещо, защото филмите ми, които ме обременяват няма как да се решат с антидепресанти. Подобен подход към пациентите ми се стори адски повърхностен и глупав, но както и да е. Прочетох доста неща из интернет относно психоанализа, психични разстройства, както и психотерапия. На този етап не мога да си позволя от финансова гледна точка да се подложа на лечение, като набавянето на нужните средства би продължило в период от няколко месеца. Наистина искам да се обърна към някога, защото главоблъсканиците с които се занимават ме затормозяват и искам да се отърва от тях, за да се чувствам пълноценен. Супер криво и самотно ми е, а общуването вече не ми носи наслада. Наистина не знам какво да правя.

Благодаря, че си направихте труда да прочетете написаното и бих бил още по-благодарен, ако получа някакъв съвет от вас.

[Ирина - Horus - Чебурашка]

Появи се в живота ми в момент, в който вече усещах колко безсмислено е всичко около мен...

...

Също така, тази връзка се появи, когато нямах реална представа какво ще правя с живота си оттук нататък.

...

Напълно осъзнавам, че това не е в реда на нещата, а такива събития, дори и да са болезнени се случват често и всеки човек трябва да се пребори с тях.

totenkopf, възхищавам се на твоята откритост и зрялост! Изповедта ти показва пълно осъзнаване на причините и следствията на състоянието ти. Осъзнаваш вкопчването си в тази връзка, както и нейната безплодност.

Прав си, описаното от теб е преживял всеки. Но, не всеки е имал твоята яснота и прозорливост - които да го "държат в коловоза"

Има отношения, които са като болест и просто трябва да се преболедуват и времето само да ги излекува. Не се насилвай - всичко, случващо се с теб е нормално за периода, в който си и скоро раните ще зарастнат, благодарение на твоята будност.

Имаш и нашето разбиране и подкрепа.

[Katya Belopitova]

Здравейте totenkopf, най-напред бих желала да Ви поздравя с Новата година. В това време между Рождество Христово и Богоявление е най-подходящо за вглъбяване в себе си и за откриване на вътрешните ресурси. А Вие имате много такива, защото непрекъснато търсите отговори и се опитвате да разберете защо така се случват нещата. И когато се обръщате навътре е най-добрият начин за намиране на вътрешните Ви сили.

Когато прочетох Вашата изповед, веднага се сетих за днешната мисъл (за 4 януари 2010 г.) на Учителя Беинса Дуно: "Истинският човек никога не съжалява, че е обичал. Той обича, без да се интересува дали го обичат, или не. Това се нарича Любов без външен стимул. Не мисли, че като обичаш някого, той ти е длъжен. Не очаквай хората да те обичат. Първата ти работа е да обичаш хората; дали хората те обичат, това е тяхна работа. Ти нямаш право да се месиш в работата на другите хора."

И сега искам да споделя няколко мисли, които преминаха през мен докато четях това, което сте изстрадали досега. Говорите за непълноценно семейство, но не винаги пълните семейства са пълноценни. Все по-трудно става да се поддържа в днешно време тази семейна пълноценност поради многото ангажименти на хората (членовете на това семейство) във външния, материалния свят. За сметка на това, всеки един от нас си търси сам, откъде емоционално да си намери компенсацията за непълноценността на семейството, в което е роден и възпитан - било то чрез приятели, по-възрастни хора, колеги. Всеки един от нас се движи в различни кръгове, които търси и създава сам и във всеки един от тези кръгове той разкрива и развива част от своите качества. Само в идеалния случай може да получим всичко само от един кръг - но тогава си мисля, че не бихме имали възможност за личностно развитие. Освен това Вие пишете, че не сте били лишен от почти нищо поради големите лишения на родителите Ви. Това е нещо, което може наистина да Ви радва, че те и дядо Ви все пак, макар и самите по своему страдащи, ще бъдат винаги на Ваша страна. А топлината, светлината и любовта са неща, които е добре да потърсим първо в себе си, а тогава те ще дойдат и отвън. Но това е процес, който може да бъде задача за цял живот. Вие в момента сте на пътя, тръгнали сте да ги търсите. Като героя в приказките, който първо трябва да се пребори с различни опасности - независимо дали става дума за дракони, змейове, великани, зли магьосници, а те се намират наистина в живота ни (Вие самият сте се срещали вече с тях като чета за проблемите, които сте имали) - и след като е изминал този изпълнен с препятствия път и проявил смелостта и куража си, може да спечели принцесата.

Това, че сте имали тази приятелка и сте вкусили от всичко хубаво, което човек може да изпита с друг, Ви показва, че можете да бъдете щастлив с друг човек. Но както сам казвате, че връзката Ви е била неуравновесена, дори знаете защо, заради налагане и водене в отношенията, това Ви показва, че наистина сте и мъдър, защото не сте побързали да се обвържете, за да не се случи тази раздяла по-късно.

Прави ми впечатление също, че много гледате към миналото. Едно от важните неща, на които ни учи животът е, че за да живеем добре, трябва да гледаме напред и когато сме имали разочарование да вземем само поуката от него, за да не го изпитаме наново.

И тук ми се иска да Ви дам една приказка, която намерих в Интернет:

Приказка за стария китаец и пеперудата

Старият китаец имал една чудно красива копринена дреха. От известно време насам всяка сутрин, когато се загръщал в нея, от ръкава й излитала една пеперуда, подобна на сливов цвят. Вечер тя отново се връщала там. В живота си човекът нямал други чудеса освен дрехата и пеперудата. Дрехата била ушита от една много стара и мъдра негова приятелка. Пеперудата долетяла сама. Един ден той усетил, че трябва да се откаже от нещо важно. "Имам само дрехата и пеперудата. Ще се откажа от пеперудата," - помислил си той. "В дрехата е вложен труд, напомня ми за някого. А пеперудата сама дойде. Сигурно и сега ще знае при кого да отлети."

Пеперудата веднага разбрала какво си мислел човекът. Станало й много тъжно, но нали била съвсем малка - тъгата й била незабележима за него. И отлетяла. Тя самата не знаела накъде, защото съвсем не била толкова мъдра и съвършена, за колкото я мислел старият китаец. Но (в началото съвсем незабелязано) след нея тръгнал и един конец от дрехата. Той дълго я следвал. И макар дрехата да била изтъкана от най-тънка коприна и поради това ръкавът, от който тръгнал този конец, да се скъсявал много бавно, все пак на третия ден китаецът разбрал, че нещо с дрехата му не е наред.

Събрал той в едно вързопче малко храна и най-необходимите си вещи и поел към дома на онази много стара и мъдра своя приятелка, която била изработила дрехата. В началото вървял много бързо и макар пътят му да изглеждал съвсем чист и равен, все като че ли нещо го спъвало. Опитал се да върви съвсем бавно, но тогава като че ли нещо го дърпало напред.

"От годините ще да е," - мислел си китаецът - "някога познавах точния ритъм, пътят сам ме водеше. Сега бързината на краката и бързината на сърцето са станали различни - не могат да свикнат една с друга."

И така, с много усилия и с чувството, че извършва нещата неправилно, той стигнал до дома на приятелката си. Тя вече била на смъртно легло и а-ха да склопи очи, но току се сепвала от нещо, което сякаш я връщало към живота.

Когато старият китаец прекрачил прага й, тя внезапно проговорила: "Тебе чаках. Върви по копринената нишка." И издъхнала. Той много се зачудил, защото, макар че ръкавът му се скъсявал с всеки изминат ден, не му идвало на ума, че всъщност той бавно се разплита. Нали конците били съвсем тънки и човешкото око не можело да ги забележи, когато били отделени един от друг.

След погребението китаецът тръгнал напосоки. Бил толкова тъжен и объркан, че не се замислял накъде върви. Чудел се само, че изведнъж пътят му се сторил много лек - сякаш сам го водел. Вече не се препъвал, нито нещо го дърпало напред. Бързината на краката се била изравнила с тази на сърцето. И което било още по-чудно, ръкавът на дрехата бил спрял да намалява. Но когато минало известно време и човекът вече започнал да обръща внимание на нещата около себе си, той още повече се зачудил, защото гледките като че ли се повтаряли. Така един ден разбрал, че върви в кръг, но всяка следваща обиколка била съвсем малко по-кратка и различна от предишната - пътят му очертавал концентрични окръжности. И когато кръгът така се смалил, че китаецът вече не можел да направи и крачка напред, той седнал в центъра да си отдъхне и за пръв път вдигнал поглед нагоре. Цялото небе и короните на дърветата се виждали сякаш през съвсем тънка паяжина, която блестяла в преливащи цветове на светлината на слънцето.

"Чудна работа," - промърморил китаецът - "тази паяжина има цвета на моята дреха." И щом разпознал цвета, на рамото му кацнала малка пеперуда, подобна на сливов цвят и той усетил, че го изпълва небивало щастие.

Тогава пеперудата проговорила: "Сега вече сме изминали един и същи път. Аз познах пътищата на хората като тебе и ти вече можеш да се скриеш под ръкава на дрехата като мене." И китаецът разбрал каква била паяжината над главата му. "И още, никога не вземай решения, преди да си изминал пътя."

Старият китаец притворил очи и се замислил. "Значи не е трябвало да избирам между дрехата и пеперудата и човек не трябва да се отказва от чудесата си. Сигурно моята стара приятелка ми е пратила пеперудата в мига, в който е почувствала наближаването на смъртта. А аз в своята прибързаност не съм я разпознал и с лека ръка съм я пропъдил."

И той заспал под коприната на собствения си ръкав, знаейки, че онази част от него, която му пречела да проумява нещата, безвъзвратно е изчезнала.

© Елка Димитрова. Всички права запазени!

© 1999-2006,

Словото

WEB програмиране - Пламен Барух

И тъй като сега е точно времето на големите чудеса, ще Ви подаря още една притча:

Една нощ един човечец сънувал сън. Виждал се как върви по морския бряг, а до него крачел Господ. В съзнанието на човека като на филмова лента минавали сцените от живота му. И под всяка сцена, като субтитри, човекът виждал два чифта следи в пясъка: едните - негови, другите - на Господ. Когато и последната сцена завършила, обръщайки се назад и обгръщайки преживяното в един последен поглед, човекът с изумление открил, че на много места в пясъка по брега имало само един чифт следи. Направило му впечатление, че това се случвало винаги в най-тежките му изпитания, в най-скръбните му мигове.

Откритието разтревожило човека и той се обърнал към Господ:

- Господи, нали ми обеща, че ако те последвам, ти никога няма да ме изоставиш? Защо тогава в най-трудните за мен времена в пясъчната диря на живота ми има само един чифт следи? Не разбирам, защо когато съм имал най-голяма нужда от теб, теб просто те е нямало?

- Скъпи синко, любимо мое дете, - отвърнал Господ. - Аз те обичам и никога не бих те изоставил. Виждаш само един чифт стъпки в пясъка, защото... когато бяха непоносимите ти страдания, когато беше останал без капчица сили и вяра в себе си, аз бях този, който те носеше на ръце...

Пожелавам Ви кураж и смелост да вървите по пътя, по който сте тръгнали и да откриете истинската Любов!

Светлина и любов!

[Славка Зидан]

Здравей totenkopf,

казваш,

"Бил съм жертва на разбито семейство и никога няма да си позволя да създам нещо, без да съм сигурен. че то ще бъде пълноценно." и не желаеш "семейно съжителство" с жената която "а аз все още я обичам страшно много", казваш също "Да, но разума ми се сблъсква с чувствата....." А аз ти задавам следния въпрос, не да ми отговаряш, а да си отговориш сам: Вярваш ли на собствените си чувства?

Друго което ми направи впечатление е това че наричаш себе си "момче". Какво означава това? Звучи ми някак си още по детски безметежно, без отговорности. Така ли е и с теб? Какво би било да си мъж? Какво би се променило?

Казваш също: "Прочетох доста неща из интернет относно психоанализа, психични разстройства, както и психотерапия. На този етап не мога да си позволя от финансова гледна точка да се подложа на лечение, като набавянето на нужните средства би продължило в период от няколко месеца. Наистина искам да се обърна към някога, защото главоблъсканиците с които се занимават ме затормозяват и искам да се отърва от тях, за да се чувствам пълноценен." Наистина ли не можеш или просто се отказваш? Вярно е психоанализата е доста продължителна и скъпа, но тя не е единствената. Има доста по-ефективни и кратки терапии. Например Краткосрочната ориентирана към проблем терапия и тя не е единствената. Нещата няма да се получат ако някой те съветва, трябва сам да намериш пътя. Това му е хубавото на живата той е едно приключение и героя си самият ти. Да в миналото си имал много премеждия и както казваш "хулигански прояви, сблъсъци с органите на реда, алкохол, наркотици и тн ", но извини ме какъв по-добър опит за един адвокат или съдия?

Момичето те е зарязало казваш. Ами тя никога не е била твоя. Тя само ти е била изпратена за да я загубиш. Да преживееш болката. Да се поучиш от нея и да продължиш пътя си по-зрял, по-силен и може би вече мъж!

[furiq_L]

Здравей totenkopf,

няколко пъти прочетох писмото ти и реших да ти предложа някои сламки за размисъл, които ако решиш да оползотвориш, може и да намериш в тях отговори на твоите терзания и възможности да ги преодолееш и дори да извлечеш полза от тях.

Първото, което си помислих в резултат на твоите размисли за семейството ти е, че ти си ужасно гневен на майка си за това, че тя в резултат на болестта си не е имала възможност да ти отдава нужното ти внимание и подкрепа. Затова са били най-вероятно и твоите проблеми с поведението в училище, с органите на реда, алкохола, наркотиците и т.н. Дали си се замислял някога върху това? И ако сега имаш възможност да си помислиш, дали би решил, че можеш да и простиш, а простиш ли, може би нещата ще тръгнат за теб в друга посока. Би ли могъл да приемеш, че майка ти не е виновна за това, че е болна, че тя със сигурност изпитва майчински чувства към теб, но вероятно заболяването и не и дава възможност да ги изрази по начина, по който на теб би ти се искало?

Ето ти първия въпрос за размисъл.

Втория ще насоча към "момичето на твоите мечти". Казваш, че в резултат на връзката ви ти си променил начина си на живот, постигнал си успехи в образованието си, чувствал си се добре. Но си се уплашил от задълбочаването на тази връзка.

Ще те цитирам: "Момичето, с което бях имаше повече опит от мен (тя беше първата ми любов) и въпреки това доста пъти ми е споделяла,че аз съм специален за нея, че връзката ни е по-силна и че е "намерила човека". Казвала ми е доста силни думи и понеже явно ме е убедила аз повярвах в тях. Неколкократно искаше да предприемем по-сериозни стъпки...семейно съжителство и тн., но аз и отказах, понеже смятам, че това е много сериозна стъпка и хората трябва да бъдат напълно сигурни един в друг. Бил съм жертва на разбито семейство и никога няма да си позволя да създам нещо, без да съм сигурен. че то ще бъде пълноценно."

Не ти ли е минавало през ума, че с това момиче ти просто си заместил липсващата ти майка, нейното признание и подкрепа и отказа ти да задълбочиш връзката си е просто страха ти да не загубиш отново тази подкрепа, страха да поемеш отговорност към жената като партньор? А истинската жена иска да бъде приемана като ЖЕНА, а не като заместител на липсващата майка. Затова и те е напуснала според мен.

Третото нещо, на което ти предлагам да обърнеш внимание е дали "не"-тата, които използваш не са прекалено много. Те определят мисленето ти, а то от своя страна провокира и събитията, които се случват около теб. Може би си чувал сентенцията: "Човек е това, което си мисли че е." Ако ти непрекъснато си мислиш как "не можеш", "не си готов", "не искаш", отново "не можеш", тази нагласа ще бъде водеща в действията ти и резултатът едва ли ще бъде удовлетворителен за теб.

Можеш да промениш нещата, но е необходимо желанието ти за това. Предлагам ти да опиташ нещо като първа стъпка:

Извади от писмото си всички тези изрази. Напиши ги един под друг. А после срещу всеки напиши какво МОЖЕШ, ГОТОВ СИ, ИСКАШ да направиш, за да промениш ситуацията за теб. Прочети колоните по няколко пъти. След това скрий първата и продължи да четеш всеки ден по няколко пъти само тази с позитивните твърдения. Можеш да я обогатяваш, когато нещо ново ти дойде на ум. Но продължавай да я четеш поне в продължение на 2-3 седмици. Резултатът може и да те изненада.

Ако имаш някакви въпроси или други размишления, моля, аз съм на разположение.

Желая ти успех! Та ти си само на 20.

[totenkopf]

Здравейте отново.

Благодаря искрено за отзивчивостта на хората, които са писали по темата. Много полезно според мен е да чуеш обективното мнение върху разсъжденията ти на хора, които нямат продължителен контакт с теб, за да си свериш часовника един вид. Благодарности за насърчаващите и окуражителни думи, както и за въпросите и предположенията изказани, които наистина могат да ме накарат да се замисля. Това ми беше и целта. Специални благодарности на Катя за историите, от човешкото себепознание и страдание се ражда изкуство и е учудващо как от една болка човек прави неща невероятно красиво. Ще си ги запазя

И за да продължи дискусията ще се опитам да изложа начина по който си отговарям на изказаните въпроси.

Първо, дали вярвам в чувствата си. Дълбоко, ако се замисли човек се съмнява в почти всичко, а една анализа на причините защо чувствам нещо за мен е още по-объркваща и варираща в двете крайности. Да кажем, че наистина се вкопчвам в това момиче по ред причини, които водят началото си от миналото, както и от собствените си страхове. Както споменах това ми беше първия допир с жената във всички и аспекти и досега съм чул доста мнение, че обикновено "първите остават за цял живот". Сигурно е така, а в момента наистина не мога да си представя, че ще мога да изпитам силни чувства към друга жена. Едно нещо колкото и да ти го обясняват трябва да го изпиташ, за да го разбереш

Що се отнася до обвързването.......една вързка винаги е двустранна, това поне знам. Така, че редом с причините от моя страна е редно да поставим причините касаещи другата. С момичето преди да имаме интимни отношения се познавах от 3-4 години. Имаше връзка с добър мой приятел, като също така по едно време показа привличане към мен, а после постъпи доста некоректно и към двамата. От нещата, които ми е споделяла е постъпвала така и с други хора. И макар да не сменя често интимните си партньори в период от 5 години е имала 6-7 връзки от над 6-7 месеца, като впоследствие тя е прекратявала отношенията по доста безкрупулен начин. Хората с които излиза могат да се впишат в една категория като характер - познавам ги повечето. Отделно от това, познавайки я знам, че и тя има определени проблеми от семейно и личностно естество. Това, което се надявах е, че може би ще почне да действа малко по-зряло и ще си попромени поведението, нещо за което тя даваше признаци по време на връзката ни. В конкретен план, аз си имах едно наум, че тя просто си говори и не е обмислила добре нещата и затова отказах предложенията и. Защото не може да казваш " Искам да свържа живота си с твоя - завинаги и окончателно" и на въпроса " значи приемаш всичките ми недостатъци и си готова да се примириш с тях" да отговориш да, а след като вече ме заряза и и припомних тази случка да отговориш "Ами, тогава съм мислиса така, сега не го мисля." Това говори за поразителна незрялост и аз се радвам, че не се обвързах по-сериозно. Иначе определено и аз имам своята вина и сега след като е минало време се сетя за някои мои постъпки и даже мога да кажа за цялостното ми отношение към нея, потъвам от срам. Именно и това ми беше идеята да се обърна към някой друг, като изключих близките и приятелите ми, защото не мога да преболедувам нещо, което не е било съвършено, но ме е карало да се чувствам добре. Да си призная страх ме е от собствените си мисли и от това вглъбяването ми да не придобие застрашаващи размери. Ако ви напиша какви неща са ми минавали през акъла и какви неща съм правил.....като това да видя разписанието и за лекции (учи в съседен университет на няколко спирки) и да се появя уж случайно в същия час на нейната спирка с надежда да се видим .....и това да и влизам в профилите в интернет сайтовете (фейсбук) и скайп, понеже и знам паролите и да гледам какво и с кого си пише. Осъзнавам, че е страшно погрешно и глупаво, но въпреки всичко го правя.

Просто не мога да пренебрегна с лека ръка факта, че с един човек съм споделял невероятно много ситуации, беди радости...не мога да забравя всяка една нощ, всяка мила дума, допир....

За мен това е нещо, което не мога да споделя с голям кръг от хора и вярвам, че такива неща са съкровени и не бива да се отхвърлят. Затова и болката след всички неща, които станаха с нас е огромна - изведнъж да ти кажат аз вече не искам да съм с теб и след 2 дена с този човек дори и да не можеш да си поговориш. Не мога да приема факта, че дори и с друг ти си сам....това ме плаши. Именно затова и искам помощ, защото не искам да си съсипвам евентуалните бъдещи връзки заради моите страхове и недостатъци. Наблюдавам колко много нещастни и самотни хора има и не искам да съм един от тях. Точно заради тези мои чувства се страхувам от бъдещето и оттам може би идва това задълбочаване и идеализиране на миналото ми, в което съм се чувствал в определено период добре и сигурно. Сигурно и затова казвам, че съм момче...явно колкото и външно да парадирам, че съм самостоятелен ме е страх да поема отговорността а собствения си живот и собствените си постъпки и съответно за успехите или неуспехите си в резултат на тях.

Относно психоанализата...да в момента не мога да си позволя по никакъв начин.....напротив няма как да се откажа, даже би ми било много приятно, като предполагам вече усещата, че съм човек, които обича да разсъждава и процеса на себепознаване го привлича. Виждате ли, обаче в момента тъкмо напуснах работа и съм в сесия просто средствата ми са прекалено оскъдни. Затова и се обърнах към услугите, които имам право да получа вследствие на здравното ми осигуряване. Уви предложената помощ не ме удовлетворява- не смятам, че като почна да пия антидепресанти ще успея да се преборя със себе си и ще се опозная (освен ако не получа някакво привидение следствие на изписаните ми лекартства).

Относно майка ми - не знам дали съм и гневен...тя е правила доста неща за мен и въпреки състоянието и (слепотата) е направила доста знчими неща в живота си...има две филологични дипломи от СУ, умее да свири на 3 музикални инструмента оправя се сама почти във всичко. Откъм материално отношение ми е осигурила живот, който в нейното положение е равно на свръхусилия, за което винаги съм и благодарен. Проблема е , че както ни обясниха психиатритеот клиниката на Цариградско шосе (кръговото долу), поради факта, че никога не е имала зрителен контакт тя си е изградила защитен механизъм и се е обградила така, че да не допусне никого до себе си. Живее си в измислен свят, говори за неща които никога не са се случвали и винаги търси внимание...като малките деца е.Озлобена е. Поставяла ни е в доста тежки ситуации като опитите които направи бяха огромен шок за мен, тогава бях едва на 14 години. Може би затова много често съм се карал с нея, защото майчината подкрепа, от която съм имал нужда не съм я получил и съм стигнал до доста от нещата, които трябва да знам относно поведение и тн. съм се научил сам, след като съм се опарил. Не и се сърдя, защото тя не е виновна, вероятно аз съм най-важния човек в живота и, а факта, че понякога се държа грубо с нея е изцяло моя грешка.

Сигурно е правилно предположението, че в една жена може би търся образа на майката....много често осъзнавам, че не мога аз да съм опората в една връзка....винаги се стремя към подкрепа, насърчаване, оборване на съмненията ми и морална помощ. Не успявам да съм символа на силата така да се каже Дано успея да се преборя с това....на първо време искам да свикна с мисълта, че човек винаги си остава сам, дори и да е щастливо женен и има прекрасно семейство...просто такова е устройството на нещата и възвишените и идеализирани отношения,за които копнея явно не съществуват. Натъкнах се на една статия http://sebepoznanie.com/psihologiq/zavisimost/

Най-вероятно е правилно....но ме плаши

Благодаря пак за отделеното внимание.

Редактирано Януари 5, 2010 от totenkopf

[furiq_L]

Здравей отново totenkopf,

искам да те питам нещо. Ти скачал ли си в басейн? Ако да, можеш ли да опишеш как си се чувствал?

[totenkopf]

Здравей отново totenkopf,

искам да те питам нещо. Ти скачал ли си в басейн? Ако да, можеш ли да опишеш как си се чувствал?

Ами всъщност не...до скоро не можех да плувам като миналата година постигнах някакъв напредък на морето, но все още не мога да кажа, че плувам. Иначе в басейн съм влизал само в плитък такъв...а ако трябва да си представя скок в басейн....хмм бих се почувствал уплашен.

Редактирано Януари 5, 2010 от totenkopf

[furiq_L]

А кое е най-екстремното нещо, което си правил до сега?

[totenkopf]

Зависи в какъв аспект разбираш екстремно...защото есктремните ситуации са винаги тогава когато се чувстваш уплашен и усещаш притока на адреналин. И конкретно да ти отговоря на въпроса....откровено най-екстремното нещо...влизал съм във физическа саморазправа с 3-ма мъже...май това е най-екстремното нещо, което съм правил...досега не ми се е удавала възможността да скачам с парашут, бънжди и тн.

[Ирина - Horus - Чебурашка]

...а ако трябва да си представя скок в басейн....хмм бих се почувствал уплашен.

Давам ти Идея за размисъл относно водата. Не е задължително при теб да е така - просто го анализирай.

Като цяло – тя символизира живота, желанието за живот и нашата адаптивност и приспособимост. Този страх често се среща при хора, на които липсва дръзновение и хъс за житейски прогрес. Тоест, на външен план – този страх символизира нуждата от закрила.

На вътрешен план - този страх го има при хора, които са били нежелани деца. Те са усещали в майчината утроба някакъв вид отхвърленост. Дори и майката да не го е осъзнавала – плодът го е усещал. Не е задължително това да идва от майката, може тя да е била проводник на мислите на бащата.

Затова, се смята, че в основата на този страх лежи архетипът на Майката. Ако тя е била доминираща, взискателна, властна, критична, по-студена – детето е развило комплекс да се чувства неприето и необичано безусловно. Или, ако бащата е искал дете от другия пол, или бил е егоистичен и не е давал достатъчно любов на майката. Тогава тя приема детето като подсъзнателна заплаха и конкуренция в любовта на бащата и му предава този страх от отхвърляне (защото тя самата е била отхвърлена по някакъв начин от мъжа си).

Впоследствие – тези деца може да развият – от една страна нужда от любов и близост, а от друга – да им е трудно да изградят истинска близост с партньора си в личните си отношения с другия пол.

Този страх от водата е идентичен и със страх от тъмнината. Не толкова с нощта и тъмнината сама по себе си, а със самата неизвестност. Особено, ако се съчетаят вода и тъмнина.

[totenkopf]

Чебурашка, вкара ме в размишления

Значи към водата страх не знам дали имам....като по-малък рядко ми се е удавала възможност да плувам, затова и не съм се научил. Последните пъти когато имах възможност се радвах като малките деца и по цял ден киснех вътре...на плиткото обаче. Сравнявайки асоциацията, ми се струва доста сполучлива с подхода ми към живота. Така, че ако страха към водата мога да го пребразувам като страх към неизвестността, тогава определено мога да кажа, че предпочитам сигурността пред риска.

Напоследък си задавам толкова много въпроси и се обвинявам в супер много неща, че вече се страхувам да не изперкам и да стана някакъв асоциален психотичен индивид....

Редактирано Януари 6, 2010 от totenkopf

[д-р Тодор Първанов]

Здравей!

Включвам се малко късно, но ....дано е от полза.

totenkopf аз съм психиатър, но убеден привърженик на психотерапията и неведнъж съм писал против ненужната употреба на

психотропни медикаменти стимулирана и от фармацевтичните фирми.

Да, в твоят случай траен ефект би могло да има само с психотерапия.Категоричен съм в това .Но в момента ти нямаш такава възможност , за това ти предлагам едно временно решение което да облекчи състоянието ти и ти даде малко положителни емоции- започни приема на антидепресанта.Да, той няма да ти хване мислите и ги промени, пак ще се връщаш в миналото.Но, той ще повдигне малко нивото на

</SPAN>серотонина ,а това ще започне да те кара да виждаш и част от хубавите неща около теб.Защото съдейки по написаното от теб ти си в депресия, а депресия означава – нисък серотонин.Той може да се повиши с промяна в мисленето или медикаменти.

Не можеш с психотерапия, приеми антидепресанта .Когато започнеш психотерапията ще го спреш.Ако го направиш терапията ще бъде по –лесна и бърза –разбирай по-малко разходи за теб.