borislavil Добавено Юли 21, 2009 Доклад Share Добавено Юли 21, 2009 Приятели, нека да поразсъждаваме малко върху чувството за собствена значимост: - притежаваме ли го - кое го поражда - помага ли ни, или ни пречи - има ли то място у Новия човек - съвместимо ли е със смирението или по - скоро се родее с гордостта - не са ли негови издънки и самоуважението, и честолюбието, и достойнството - можем ли да открием у светците и духовните Учители чувство за собствена значимост Розалина 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Юли 21, 2009 Доклад Share Добавено Юли 21, 2009 Учителят някъде беше казал, че на човек му приляга известна доза гордост. Не мога да цитирам в коя беседа, но съм сигурен в това. В психотерапията се говори за здрав и за болен егоизъм. Здравият егоизъм е инструмента, с който живеем тук, в този свят, личността с нените кусури и кривотийки. Колкото и здраво да е егото (малкото), все си има кривотийките обаче. Според мен дори великите, на които се прекланяме имат от това малко его. И те имат мозък и ранни години и пренатален период, през които са минали, имат си и характер и предпочитания, вкусове за храна и дори навици различни. Но различното при тях е свързаността с онова, голямото АЗ, със сърдечното единство на Вселената. А тази свързаност успокоява малкото его. Наистина голяма част от него дори може да изчезне, като остават само базисните му характерови склонности - но поизчистени и посмекчени. В темата за хипнозата (ак се не лъжа) бях писал,че обикновеният човек първо има нужда от едно здраво, стабилно его. Ако не е такова, първо има нужда да го стабилизира и едва тогава да търси вечното, безсмъртното и космичното. Иначе неустойчивото малко его не издържа присъствието на вечното и се стига до ... шизофрения ... Та, първо стабилно его, а след това и космичност и разтваряне на егото!!! Delyana, Кон Круз и марсин 3 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Юли 21, 2009 Доклад Share Добавено Юли 21, 2009 (edited) Казано е за ангелите, че разполагат с голяма сила и мощ, но и те са я придобили постепенно. Тя е резултат на усилена работа и постоянство. Ангелите всякога са изпълнявали Божията воля. На това се дължи техният успех. Съвременният човек едва сега започва своето истинско развитие; едва сега той започва да изпълнява Божията воля. Ако сегашният човек живее добре, изпълнява волята на Отца си, той може да прилага силата си и да стане ангел. Днес той се различава коренно от ангела. Само вярващият може да приложи силата си и да бъде зачитан от всички. Чувате ли някой да се оплаква, че не го зачитат, ще знаете, че той не вярва в Бога. Щом няма вяра, не може да приложи и силата си. Как да не уважавате и зачитате силния човек? Виждате как той вдига големи тежести и ги пренася от едно място на друго. Как да не зачитате добрия музикант? Как да не зачитате добрия лекар? Добрият музикант свири, повдига духа на слушателите си. Добрият лекар помага на болните, лекува ги, внася силата в тях, да могат да се справят с болестта си. Как ще зачитате онзи, който само се хвали без да направи нещо добро за другите? Как ще зачитате онзи, който само предава неверни слухове? Той е търговец, който продава на дребно. Има търговци и на едро, но само когато купуват. Ако продавате на едро, те се проявяват правилно, има нещо издържано в характера им. Обаче продават ли на дребно, те проявяват тщеславието си. Значи търговецът на едро е горделив, а търговецът на дребно е тщеславен. И тъй, когато иска да продаде нещо, човек е тщеславен; когато иска да купи нещо, той е горделив. Когато говори лошо за хората, човек е тщеславен и лесно се произнася за всичко; когато говори добро за хората, той е горделив, натънко преценява нещата. В злото човек е тщеславен, в доброто – горделив. Гордостта е дърво на доброто, а тщеславието – дърво на злото. Само доброто е в състояние да смекчи горделивия; само злото е в състояние да задоволи тщеславния. Ние не разглеждаме злото и доброто като прояви, като постъпки, но като принципи, като подтици в живота Из Развълнуваното море За мен са казвали, че съм горделива, изглежда имам това излъчване Не обичам много публичните изяви, да съм център на внимание. Но пък тази затвореност ми е помагала да наблюдавам хората, да анализирам и да имам своите изводи /в много случаи са били верни/, създадох си вътрешен усет. Преценявам някак отстрани ситуациите. Редактирано Юли 21, 2009 от xameleona Кон Круз 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Юли 21, 2009 Доклад Share Добавено Юли 21, 2009 Учителят някъде беше казал, че на човек му приляга известна доза гордост. Не мога да цитирам в коя беседа, но съм сигурен в това. Наистина много моля за доказателство - къде точно и как точно е казано това. Дребнавост или коректност - няма значение как ще се разбере молбата ми, но ме интересува преди всичко контекста на казаното и точната фраза. По темата - ако вземем израза "собствена значимост" в позитивното му звучене (не гордост, а по-скоро самоуважение), то приемам себе си като малка клетка от огромен сложен организъм. Каквато е собствената значимост на една здрава хармонично функционираща клетка, такава е и моята - т.е. значимостта се ражда и осмисля от хармонията с Цялото, а не в отделеността от него. Когато една клетка започне да храни собствената си значимост и забрави защо се е появила и къде, превръща се в ракова. марсин и Delyana 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Юли 21, 2009 Доклад Share Добавено Юли 21, 2009 (edited) По темата - ако вземем израза "собствена значимост" в позитивното му звучене (не гордост, а по-скоро самоуважение), то приемам себе си като малка клетка от огромен сложен организъм. Каквато е собствената значимост на една здрава хармонично функционираща клетка, такава е и моята - т.е. значимостта се ражда и осмисля от хармонията с Цялото, а не в отделеността от него. Когато една клетка започне да храни собствената си значимост и забрави защо се е появила и къде, превръща се в ракова. В този смисъл ще добавя само, че ми се е случвало да се огледам и да разбера къде ми е мястото. Не дали ме харесват, ласкаят или нещо такова... А дали се чувствам добре и мога ли да съм полезна с нещо. Т.е. щом съм щастлива и в мир със себе си, значи всичко е ОК Днес, докато четях постове на други съфорумци от един се почувствах зле... но веднага светна лампичката, че никой не се обръща директно към мен, човекът просто е изразил мнението си. След това прочетох и други и някак видях смисъла-всеки разговаряше със себе си, отразяваше вътрешния си свят, но на мен ми помогнаха различните гледни точки, именно споделеното от всеки. Намерих нещо от себе си и за себе си. И разбрах смисъла на думите-"Водим се, слепци, от слепци" /май беше от книга на Дан Милман /, взаимно се побутваме и сме значими един за друг, както и за Бога. Редактирано Юли 21, 2009 от xameleona Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Венцислав_ Добавено Юли 21, 2009 Доклад Share Добавено Юли 21, 2009 Когато една клетка започне да храни собствената си значимост и забрави защо се е появила и къде, превръща се в ракова. То, хубу... Ама точно това се е случило с теб (и мен) преди безброй много животи. И точно в това е проблема, че раковите клетки не могат да се самоизлекуват, те са си чужди. Е, разбира се, няма проблем, когато ние не искаме наистина здрав организъм, а искаме наистина стабилен рак... То ми е смешно, ама, гати, въобще не е смешно. Delyana 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Максим Добавено Юли 21, 2009 Доклад Share Добавено Юли 21, 2009 Чувство за собствена значимост трябва да имаме и е полезно. Ако аз обичам себе си, това означава, че ценя себе си. Не мога ли да харесвам себе си, съм загубен. И същевременно знам, че добрите качества, които имам не са моя заслуга, а на Твореца, ето защо уважавайки себе си и знаейки цената си, аз автоматично ставам признателен и на Него, благодарен за всичко добро и красиво, което ми е дал. Ако аз харесвам себе си на външен план, то това не засяга и не раздува егото ми, защото не аз съм създал тези очи, или тази коса, или това тяло. Т.е. задоволството не е адресирано към собственото ми его, а към Създателя, който има заслуги за тази красота. Тогава мога само да изпитвам благодарност, а не арогантност. От друга страна ако аз не мога да уважавам самия себе си и да обичам себе си, то аз не бих могъл да обичам никой друг. По този механизъм възникнало самоуважението се родее както със смирението, така и с гордостта в някакъв смисъл. Според мен тези двете не си противоречат, просто се отнасят до различни аспекти на живота ни. Аз мога да бъда едновременно смирен и да се преклоня пред величието и гения на Твореца, или на един благороден добродетелен човек, и едновременно с това мога да изпитвам гордост че имам допир с извисен човек или че просто съм важна част от плана на Твореца. zlati9 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Кристиян Добавено Юли 21, 2009 Доклад Share Добавено Юли 21, 2009 Ами...аз освен чувство за собствена значимост, друго нямам. Всички други хора и неща, с които егоистичното ми съзнание поддържа някакви контакти, като в това число попадат всякакви близки и роднини, и децата дори- та, всички тези хора и неща, за мен са незначителни... Като считам другите за незначителни, до голяма степен би трябвало да изпитват радост от това, защото незначителността е пасивно явление- просто не се занимавам с другите хора, нито с проблемите им (освен ако не ми влиза в работата, за която ми плащат), и по този начин не ги обременявам по некакъв начин... А всеки който пък е решил да се занимава с моята значимост, или значителност...я е посмял, я си е отнесъл вместо незначителност- тройна доза пренебрежение...което не е ей тъй пасивно да те подмине някой... И най-веселото е това, че не съм само аз в това състояние...а още по-весело е това, че това състояние не подлежи на промяна... Светът ще се оправи когато всички наблегнат на собствената си значимост, и престанат да се занимават с другите...Е, оправянето включва пълна разруха и препострояване...но поради пустото шубе, сме оставили в нас по един тъмен и мръсен килер- мястото, което се полага за значимостта на другите...Поне на мен ми се струва най-удачно да е килер...Ако е по-голямо, най-много да докара и голяма беля, а пък ако е по-малко- не си струва изобщо съществуването... - притежаваме ли го- ДА - кое го поражда- азът - помага ли ни, или ни пречи- щом е азът, няма начин да не помага - има ли то място у Новия човек- НЕ - съвместимо ли е със смирението или по - скоро се родее с гордостта- зависи от версията на "егото"... - не са ли негови издънки и самоуважението, и честолюбието, и достойнството- ами не са издънки...Те са проявления на азът...Чувството на значимост може да се задява повечко със самоуважението, или пък с честолюбието и т.н...а на други неща азът да си спести подобни чувства... - можем ли да открием у светците и духовните Учители чувство за собствена значимост - защо човек трябва да си губи времето да търси такива неща...На мен не ми дреме дали слънцето има чувство за собствена значимост- важното е да си върши работата... Болдвал съм текста, който намирам, че има отношение към собствената ми значимост... Тъй е то...Азът е и пътя, и истината, и това, което наричаме живот Delyana 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Юли 21, 2009 Доклад Share Добавено Юли 21, 2009 Всеки човек е една вселена. Проблемът е, че голяма част от хората имат нужда да се сравнят с нещо или някого за да се почувстват значими. Свързват значимостта с някакво превъзходство, а не се чувстват значими заради самите себе си. Хората, които се чувстват значими често са безотговорни, но нека погледнем и от обратната страна: може ли човек да проявява отговорност, без да се чувства значим? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Венцислав_ Добавено Юли 22, 2009 Доклад Share Добавено Юли 22, 2009 Аз вчера имах сбъсък с една жена с власт. Тя не спря да ми повтаря, че прави това и онова, защото уважава себе си. Аз добре разбрах, че тя, наистина, никой друг не уважава. Стан, съмнявам се, че вселената има чувство за собствената си значимост. Но ако има - аз съм три. Да кажа ли какво става, ако това чувство изчезне?! Е, хубу де, хубу... няма да подсказвам... Абе... тогава можеш да усетиш значимостта на цялото Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
mariya-13 Добавено Юли 22, 2009 Доклад Share Добавено Юли 22, 2009 (edited) В беседите на МОК втрора година Учителя в лекцията "Гордост и тщеславие" разглежда точно тези проблеми. Може оттам да се черпи мъдрост. Редактирано Юли 22, 2009 от Донка Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
НелиТ Добавено Юли 22, 2009 Доклад Share Добавено Юли 22, 2009 Приятели, нека да поразсъждаваме малко върху чувството за собствена значимост: - притежаваме ли го - определено го притежаваме. - кое го поражда - подсъзнателно или съзнателно ние знаем, усещаме, че сме част от програмата, част от цялостната картина. - помага ли ни, или ни пречи - докато го приемаме като нормално, естествено, присъщо ни свойство - помага ни; ако случайно забравим, че и другите биха могли да се чувстват значими и се вкопчим в собствената си "собствена значимост" - пречи. Превръщаме се в роби, преставаме да бъдем свободни души. - има ли то място у Новия човек - Според мене най-вече чувството за собствена значимост отличава Новия човек от предишните "варианти". Твърдата му увереност, че трябва да живее осъзнато, да се старае да променя себе си към добро, за да даде шанс на света да се промени към добро, а не да чака някой да дойде отнякъде и да установи Нов ред, на който той само да се подчини. - съвместимо ли е със смирението или по - скоро се родее с гордостта - Отказът на Новия човек от световните революции, от маниите да "победи" природата и други нелепости от този род, и съсредоточаването му върху "скромните" мащаби на колосалната вътрешна работа върху себе си показват, че у него чувството за собствена значимост и смирението работят прекрасно съвместно, като две основни константи във формулата на живота. Гордостта по-скоро е присъща на комплексарството, а не на чувството за собствена значимост. - не са ли негови издънки и самоуважението, и честолюбието, и достойнството - можем ли да открием у светците и духовните Учители чувство за собствена значимост - Аз го откривам - отново в съчетание със смирението. В посланията, които те ни поднасят, липсва условното наклонение. Чувстват се призвани (значи достатъчно значими) да разпространяват Словото Божие, в същото време са безкрайно смирени негови проводници. Бориславе, темата е много интересна. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
zlatnia56 Добавено Юли 22, 2009 Доклад Share Добавено Юли 22, 2009 Аз обичам и одобрявам себе си такъв какъвто съм и такъв какъвто Бог ме е създал. И защо да ме интересува дали съм дебел грозен или че пиша без препинателни знаци . Аз се обичам и одобрявам .Аз се обичам и одобрявам . Аз се обичам и одобрявам. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Роси Б. Добавено Юли 22, 2009 Доклад Share Добавено Юли 22, 2009 Преди време повдигнах въпроса за увереността в поведението на човек. Тази тема, според мен, е със същото смислово съдържание. Когато имаш чувство за собствена значимост(някои го наричат за по-просто самочувствие), няма как да не се държиш уверено. Много е важно обаче да не влизаш в другата половина - на себичността и самомнението. Защото там няма място за сътрудничество и пълноценно общуване, а това вече не е добре за другите, но не е добре и за теб самия. Така мисля. Искам да кажа, че е хубаво да се харесваш, но когато харесваш и другите. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
borislavil Добавено Юли 24, 2009 Автор Доклад Share Добавено Юли 24, 2009 Всичко е в дозата - дори и отровата може да бъде лекарствено средство! Ясно е, че човек трябва да има реална представа за себе си - нито да се подценява, нито да се надценява, но... за духовните хора съществува една опасност, по отношение на която би трябвало да бъдем особено осторожни: чувството за собствена значимост раздува нашето его, личността ни, прави персоната ни важна и значима. А "персона" всъщност означава "маска". Маска на какво? - На нашата истинска същност, наречена "божествена индивидуалност". Успехите, постиженията ни, признанието, възхищението и обичта на хората заради нашите качества, дарби, способности, добродетели, подхранват тази наша фалшива същност, която е само отражение на истинската ни същност, упояват нашето съзнание, замъгляват неговата яснота, изпълват го с гордост, породена от усещането за значимост, за това, че едва ли не си център на света, около който се върти (или трябва да се върти) всичко. И колкото си по - интелигентен, толкова е по - скрито това усещане, че си нещо повече от другите, че знаеш най - добре или можеш най - добре, че си последната инстанция на истината. Това толкова привлекателно, но измамно, тънко самомнение придава на съзнанието ти усещането за величие (ти не го казваш, но го знаеш: "Аз съм велик"). Но... истинското величие е у Бога и само този, който е познал своята Божествена същност, може да се нарече действително "велик". И в него по чуден начин се съчетават, колкото и противоположни и взаимоотричащи се на пръв поглед да изглеждат, смирението и чувството за собствена значимост (под формата на самоуважение и достойнство). Истина е, че единствено на смирения се дава благодат (независимо дали това ни харесва или не), защото само ако си с-мир-ен, можеш да достигнеш до мира на душата си и да познаеш Първоизточника, Словото, което да започне да се изявява в живота ти и ти да станеш Негов проводник. Но при горделивия, самовлюбения, този, който е допуснал да бъде упоен от възхитата на хората, от идеята за собственото величие, позволяващ на фалшивата си същност (персоналността) да израства все повече и повече и да задушава неговата истинска същност (божествената индивидуалност), това не може да се случи и при него падат само трохи от трапезата на Божественото милосърдие. Затова и християнските подвижници смятат, че нищо не вреди така на душата, както похвалите, и прекарват голяма част от живота си в самоукоряване, смиряване и покаяние, страхувайки се да не би отнякъде да се промъкне змията на гордостта, която предхожда падението, увредило човешкото естество и довело до необходимостта от изправянето му, т.е. от изцеление на тази деформация, която се предава от поколение на поколение като наследствена болест. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest valentinus Добавено Юли 24, 2009 Доклад Share Добавено Юли 24, 2009 Чувството за собствена значимост е обратно пропорционално на духовното ни развитие Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Слънчева Добавено Юли 24, 2009 Доклад Share Добавено Юли 24, 2009 Йоан 12:43 43 защото обикнаха похвалата от човеците повече от похвалата от Бога. 44 А Исус извика и рече: Който вярва в Мене, не в Мене вярва, но в Този, Който Ме е пратил. 45 И който гледа Мене, гледа Онзи, Който Ме е пратил. 46 Аз дойдох като светлина на света, за да не остане в тъмнина никой, който вярва в Мене. 47 И ако чуе някой думите Ми и не ги пази, Аз не го съдя; защото не дойдох да съдя света, но да спася света. 48 Който Ме отхвърля, и не приема думите Ми, има кой да го съди; словото, което говорих, то ще го съди в последния ден. 49 Защото Аз от Себе Си не говорих; но Отец, Който Ме прати, Той Ми даде заповед, какво да кажа и що да говоря. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Dafni Добавено Юли 25, 2009 Доклад Share Добавено Юли 25, 2009 Чувството за собствена значимост е обратно пропорционално на духовното ни развитие Това не е вярно Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Психотроник Добавено Юли 25, 2009 Доклад Share Добавено Юли 25, 2009 Какво да кажа аз, като чувството за собствена значимост е отразено в името ми - свещена, света слава? Пък и съм наименуван в чест на цар Светослав Тертер! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest valentinus Добавено Юли 26, 2009 Доклад Share Добавено Юли 26, 2009 (edited) Чувството за собствена значимост е обратно пропорционално на духовното ни развитие Това не е вярно За съжаление се оказва, че е точно така. С вървенето по духовния път става ясно, че чувството за собствена значимост е уловка, верига, която ни е оковала към самсара /колелото на раждане и смърт/. Това чувство ни пречи да се посветим на вътрешната, най-истинската ни същност и ни отклонява от издигането по вертикала. Така цялата ни енергия се разпилява по "гонене на лъскави неща". Sapienti sat Редактирано Юли 26, 2009 от valentinus Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Юли 26, 2009 Доклад Share Добавено Юли 26, 2009 Какво да кажа аз, като чувството за собствена значимост е отразено в името ми - свещена, света слава? Пък и съм наименуван в чест на цар Светослав Тертер! По съм съгласна с valentinus. Повечето имена са по-скоро пожелателни - твоето е в смисъл да славиш/прославяш светостта! Много хубаво име! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
tomodashi Добавено Юли 26, 2009 Доклад Share Добавено Юли 26, 2009 Човек трябва да има чувство за собствена значимост когато помага на другите. Ако помагаш само на себе си,от какво значение си за света ? Егоизма + чувството за собствена значимост са едни от най-опасните неща за хората. Че то Бог никъде не се рекламира и не ни казва колко е готин и значим. Бог е значим за нас единствено когато ни помага, следователно ние трябва да имаме чувство за собствена значимост единствено когато помагаме на другите. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Юли 26, 2009 Доклад Share Добавено Юли 26, 2009 (edited) Човекът как може да помогне на човека? Само Бог може да прати единия човек при другия. Самото изпращане или събиране на двамата в едно и също време на едно и също място (реално или виртуално) е помощта - поне така го разбирам аз. Оттук насетне вече единият просто си върши това, за което е бил създаден, а другият - този, който е имал нужда от помощ, е свободен да остане и да получи или да си тръгне, защото той е искал или очаквал друго. Редактирано Юли 26, 2009 от Донка Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
tomodashi Добавено Юли 26, 2009 Доклад Share Добавено Юли 26, 2009 "Само Бог може да прати единия човек при другия." Глупост.Човек има собствена воля и свобода дадена му от Бог. Уверявам те аз мога да откажа и на най-добрият ангел или друго създание което иска да е с мен. "Оттук насетне вече единият просто си върши това, за което е бил създаден" Лъжа.Ние не сме машини.Именно защото сме свободни да правим каквото си искаме идват неприятностите и объркването. Разбери го ние си носим последствията от деянията,но ние имаме реалната свобода да постъпваме както искаме. И ако пропадаме духовно вършим само лоши неща и нараняваме другите. Това няма нищо общо с Бог,а с нашата душа която вместо да страда от това че постъпва все зле с околните засилва своят его-центризъм и вулгарност. Ако човек не се радва когато помага,на какво да се радва? На скъпите дрехи?На скъпият и богат живот?На това което е постигнал и което ще стане на прах, както ни учи Будизма. Всичко ще изчезне,но помощта която си дарил на някой човек ще остане завинаги в душата му. Това е смисълът.Предай нататък. Затова са и всичките религии по светът.За да помогнат на хората,за да усещат тази помощ винаги в душите си и да знаят че не са сами. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Деян Добавено Юли 26, 2009 Доклад Share Добавено Юли 26, 2009 (edited) А може би има лека уловка в самото словосъчетание. Чувството за собствена значимост често пъти в действителност може да ни поведе по пътищата на гордостта, тщеславието и презрението, докато обаче ако кажем - съзнанието да запълня една нужда в този свят, т.е. на хората, на света и пр., то може би сме по във вярната посока. Защото всъщност от гледна точка на Духовния свят може би нещата стоят по друг начин. Може би там си казват горе-долу следното: "След 15 години в еди коя си болница ще трябва да има лекар по еди кои си болести. Има ли забелязани кандидати? Хоп! Ето едно момченце, което е започнало да изгражда качества, които ще му помогнат да се заеме с тази професия. Ние ще го следим и ако то наистина успее да достигне до тази идея, ще му дадем необходимите условия то да разгърне способностите си и да запълни тази наша нужда." Може би така е с всяка една професия и дейност, погледнато полу-шеговито, полу-сериозно по този начин. Светът няма нужда от две, там където и едно се справя, затова всеки един, който върши някаква дейност запълва някаква нужда на този свят. Но тук е капанът, че някой си мисли, че като е едно, не може да има и друго едно и започва да се чувства значим. Прекалено значим. Не си значим, защото ако ти не си свършиш работата, ще дойде друг и ще я свърши! Ще бъдеш значим, ако си вършиш работата по най-добрия начин, така че да няма нужда друг да се праща на твое място да я свършва! Да си значим, означава да помогнеш на света в нещо, да помогнеш на Небето, а не да си мислиш, че без тебе нещата са обречени на провал. Още повече, че да си значим, означава да си знак на нещо: на нещо външно, това е когато хората ти кажат: "За мен си значим, защото чрез теб, аз... (еди какво си); и вътрешно, това е когато си кажеш: "Аз съм значим, защото знам, че правя това и това за света и Небето". Но сякаш и в двата случая да си значим, означава да насочваш целта на своите действия към нещо друго, което е по-всеобхватно от собствената ти личност. Защото ако сме сами на този свят ние почти нямаме цели, т.е. не можем да сме значими, т.е. не можем да запълваме дадени нужди. Значим ли е за света и Небето светия, който се моли постоянно за собственото си спасение, оздравление и преуспевание? Ами не е! Значим е едва, когато насочи молитвите си с цел другите и светът. Как ще спечелиш от тотото, ако се молиш за печалба за да си купиш нова кола примерно. Обаче ако искаш да си купиш нова кола, за да правиш някакви полезности за света, може и да ти отпуснат една печалбица. Та това искам да кажа - значим си едва, когато оставиш знак в този свят. Чувството за собствена значимост е точно това - собствено чувство. Аз си знам колко и с какво съм значим за този свят и тези хора. Може с малко, може с много, важното е да си знам мястото в стълбицата на живота и да искам да се изкачвам нагоре. Да получавам похвали и ласкателства, това е човешката клаксофония, която ми крещи колко съм значим, колко към готин, колко съм умен, колко съм красив, колко съм полезен и прочее. Но това е просто сигнал за мен да не се взимам толкова едно-значно. Нямам нужда от похвали, защото знам колко струвам. Няма нужда да се правя на скромен, когато знам, че мога нещо - вместо да се срамя, просто го осъществявам. Няма нужда да се правя на незначителен, когато знам, че съм си свършил добре работата и че съм бил полезен. Всичко е просто обикновен житейски факт, от който не трябва да правя пиедестал и паметник. Да си силен означава не да спреш и да се оглеждаш под светлините на прожекторите, а да продължиш в правенето на това, за което се чувстваш значим. Хората не ги интересува дали си умен, красив, добър или работлив. Хората ги интересува да проявиш своята умнота, красота, доброта и работливост. Никой не го интересува дали си богат, но всеки иска парите ти! Отрицателното е, ако преекспонираш чувството си за значимост, а положително е, ако просто продължиш да вършиш задачите си. Това е според мен. Редактирано Юли 26, 2009 от Деян Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.