Диана Илиева Добавено Април 22, 2009 Доклад Share Добавено Април 22, 2009 Да му се не види, и тази тема била във форум "Психотерапия". За втори път ми се случва. Извинявам се, просто първо прочетох същия пост на Brizeida в темата "Невротичност ...", която също е във форум "Психология и психотерапия" и реших, че другият й пост е нарочно преместен в нова тема, в по-общ форум. Венци, благодаря за напомнянето! Може би наистина е най-добре Орлин или другите психолози да отговарят. В същност явно не само ти, ами повечето писали така я приемат и вкупом се опитват да те "спасят" от нея. Защо? За да не задълбава в това. Специално аз някак си исках да и го спестя и съм напълно съгласна с Венцислав в случая, по - горе съм го подчертала. ... В смисъл? - защо да не задълбава? И какво по-точно си искала да й спестиш? Диана, аз разбирам и теб, но проблемът е, че аз не само размишлявам. Аз започвам да се СТРАХУВАМ Има огромна разлика, защото аз съм свикнала да се ровя и да мисля... но не и да предизвиквам паранои чрез това. Натрапчивата мисъл започва да ме кара да мисля, че ще умра млада, а не това целя с размишлението си, нали? Brizeida, ако мислеше за нещо, от което по принцип не се страхуваш, тогава нямаше да възприемаш събуждането с НУЖДАТА да мислиш за това нещо като проблем. Напротив, щеше да ставаш и охотно да го "разчепкваш" в съзнанието си, щеше да си потърсиш литература за това нещо, щеше да го коментираш с приятели. Но ... нещото е плашещо! И оттук идва проблема. Защо е плашещо - главно защото е непознато и защото се изплъзва от нашия контрол. И ако за второто не можем да направим почти нищо, то за първото не е така. Все пак съзнавам, че моментното ти психическо състояние най-вероятно не е подходящо за придобиване на познания по въпроса. Щом обичаш да се ровиш и да размишляваш, тогава бих ти предложила следния казус: мисленето за смъртта не се връзва ЗАДЪЛЖИТЕЛНО със събитието смърт! Ако беше така, тези, които са умрели (независимо млади или стари), но не са мислили за смъртта преди това, не е трябвало да умират. Но се е случило... И обратно - всички, които са мислили за нея (и дори пожелали, макар и с половин мозък - като Венци), отдавна вече да ги няма тук, обаче ето, той си е жив и здрав... Но наистина много по-подходящо ще се изкажат по въпроса специалистите, затова аз спирам да пиша. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
ris_78 Добавено Април 22, 2009 Доклад Share Добавено Април 22, 2009 Преди два месеца се събудих с мисълта за панически страх от смъртта,но не успях да си спомня съня.Почити всичко отшумя и се случи същото.От тогава почити всеки ден си размишлявам за нея и съизмерва в много случаи всичко с нея.В интерес на истината от тогава целия ми светоглед много се промени.Вече не се страхувам от смъртта,живея с нея всеки ден и не е страшно ,нито депресиращо.Придобила съм някакво старческо самообладание и смелост пред смъртта.И се чувствам по-силна.Може би защото открих нужните ми отговори,които като избягва човек темата остават потулени и търсещи страха ни със своята неяснота.А да забравиш нещо предстоящо не мисля ,че е приемливо. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
mecholari Добавено Април 22, 2009 Доклад Share Добавено Април 22, 2009 Две ръце изскачат от нищото и те "гепват". Това е смъртта ако не мислиш за нея. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Brizeida Добавено Април 22, 2009 Автор Доклад Share Добавено Април 22, 2009 Може ли темата да бъде върната с предишното заглавие, моля ви Не се притеснявам кога ще умра, а да не съм млада. Тоест, наполовина само е вярно Нека не започваме така още със заглавието, то дори не е притеснение. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Кристиян Добавено Април 22, 2009 Доклад Share Добавено Април 22, 2009 Имаше един филм "Смъртта й отива"- с Брус Уилис, и с две актриси..чиито имена ми убягват в момента...Поне за мен този филм има психотерапевтичен ефект...както по отношение на смъртта, така и по отношение на това, дали човек ще умре млад или стар...Във всяка възраст човек може да бъде красив, така че нея можем да я оставим да си се развива... Всъщност, остаряваме защото това е нашето желание...Ако човек поддържа желание в себе си да бъде млад- кой би му попречил всеки ден та чак докато му дойде сетния час, да бъде млад, и вместо да си замине в страх, "изненадан" от смъртта..за която все е отлагал да се подготви и когато я зърне в хоризонта на житейския си път- да се приготви за нея, да се подготви, да почисти дома си, да подреди мислите, чувствата, желанията и намеренията си така, че в "приемната"- съзнанието, да е чисто, уютно, проветрено и подготвено за посрещане на очакван гост..Да сготви нещо за похапване като за най-изискани гости, да приготви мислите, чувствата, емоциите, тялото си за Път... Това е...Иначе, ако вземем та се невротизираме и си създадем един или друг психо-емоционален проблем свързан със страх, смърт и прочие неща които ни притесняват- психотерапията според мен е задължителна, а и като че ли тя е единственото средство, което реално би могло да помогне на човек с подобен проблем... Така че, Brizeida, психотерапията със сигурност би Ви помогнала да се справите с това, което считате за проблем- въпрос на желание и воля е... С "акъл" от такива като мен, или пък съвет от един или друг човек, често пъти положението може да стане по-напечено... Все пак, става въпрос за психо-емоционален проблем, който човек възприема като нещо "болестно" в себе си, и няма никаква полза от разни приказки за духовност...Щом има нещо "болно"- има нужда да бъде лекувано, а що се отнася до психо-емоционалност, повечето хора нямат нужната базисна информация в съзнанието си за да си помогнат сами, така че им е нужно някой с такава основа, състояща се от знания и някакъв опит с един или повече лечебни методи- наричат се психотерапевти- вече и у нас ги има..Така че, ако човек потърси, ще намери... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Brizeida Добавено Април 22, 2009 Автор Доклад Share Добавено Април 22, 2009 На всички много благодаря, всъщност ми помагате. Да, ровим се, чепкаме темата, но тя трябва да си е тук, щом въобще се е появила Аз съм убедена, че това ще отмине, не се възприемам като човек с психоемоционален проблем, не смятам, че ще лудна или тем подобни. Щом преди съм можела да не се задълбавам в това, а сега съм го направила, то значи трябва да премина през този период в тази му краска. И да, Диана, права си за мислите и влиянието... Започвам да се поуспокоявам, че просто съм повлияна повече от скорошните събития и афектът ми ще намалее прогресивно във времето. Просто толкова хубави неща ме чакат, че искрено искам да ги преживея Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
mecholari Добавено Април 22, 2009 Доклад Share Добавено Април 22, 2009 Наблюдавайки сюжетната линия на темата, болните хора отиват при лекаря, вече регистрирали някакво заболяване. На доктора му остава от купищата знания да "прасне" компетентно диагнозата. Но за самия себе си - погледнал да види светлината и паднал мъртъв на земята... Сещам се за един Библейски лечител, изрекъл : "Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци. А вие вървете и ме следвайте". Разбира се неговата митохондрилна ДНК била съвършенно копие на първоизточниковата. "Преди да е бил ???? Аз съм" (Още нямаш 50 години и казваш , че си видял ????? незнам кой си?). Всичко, което говорел се случвало, сам бил изрекъл, че ще дойде на "второ пришествие". Времево погледнато, щело да бъде трето , може би. Метнал се бил на Баща му, който Е бил, който Е и, Който ще бъде. Разбира се лекувал и смъртта, клосните, немите и слепите по рождение генетично увредени хора ,им изменял носителите на общочовешката информационна "еднаквост" в рамките на един живот. Давал им копие на "нормалната" сетивност. Но днешните доктори не могат да излекуват деградацията на ДНК.. Деградация на лечителската практика... Тука моят асоциативен ум се сеща за едни думи на Учителя Дънов "Ако искате да ви излекувам, трябва да ми вярвате". Но всеки си изразява, колкото си може, вътрешното си състояние. И говори : К-ала-бала. Постоянното присъствие на смъртта би ли помогнала в осъзнаването на живота? Възможно е да започнеме да наблюдаваме неговите проявления, и да грабва вниманието за себе си, тъй както сега упорито , нежелано , смъртта. Някакъв парадокс на съзнанието. А свети Иван Рилски, бил ли е лечител? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Кристиян Добавено Април 22, 2009 Доклад Share Добавено Април 22, 2009 На всички много благодаря, всъщност ми помагате. Да, ровим се, чепкаме темата, но тя трябва да си е тук, щом въобще се е появила Аз съм убедена, че това ще отмине, не се възприемам като човек с психоемоционален проблем, не смятам, че ще лудна или тем подобни. Щом преди съм можела да не се задълбавам в това, а сега съм го направила, то значи трябва да премина през този период в тази му краска. И да, Диана, права си за мислите и влиянието... Започвам да се поуспокоявам, че просто съм повлияна повече от скорошните събития и афектът ми ще намалее прогресивно във времето. Просто толкова хубави неща ме чакат, че искрено искам да ги преживея Всъщност, едва ли има хора без психо-емоционални проблеми...Проблемите на индивида, а и на човечеството като цяло, са психоемоционални. Психоемоционалните проблеми са в буквалния смисъл развъдник на всички физически заболявания, включително и остро настъпили травми и т.н., както и за по-голямата част от болестите на психично ниво. Решаването на проблема започва на първо място с приемането му...Основна задача за всеки човек в живота би трябвало да бъде тази, да опознае себе си в степен да може да си оказва самопомощ според възможностите и осъзнатостта му, и от друга страна- да може да споделя опита си и с други хора, помагайки им в една или друга степен да осъзнаят, че решението на проблемите започва със себепознание...Дори и по отношение на Твореца- всеки един психоемоционален проблем е част от стената между личността и Твореца, така че, ако ние не започнем да се приближаваме към Него, справяйки се с онези проблеми, които са по силите ни съвсем по човешки, то и Той няма да се приближи към нас, независимо от това, с какво количество молитви ще ще се опитаме да Му привлечем вниманието за да ни свали всичките проблеми и товар от плещите... Ако сте убедена, че нямате проблем- то в такъв случай, по ваше желание бихте могли да овладеете онези ментално-емоционални пристъпи на страх от едно или друго състояние, така че да не им позволявате да Ви притесняват и да Ви хабят времето... Но, работата е в това, че човек няма свобода на волята, нито свобода на избора, така че не може да избегне появата на тези емоции и мисли...Но пък ако умее да борави със съзнателно намерение, би могъ лесно да трансформира негативните емоции,негативните модели, които се проявяват в него в позитивни неща...Отдаването на едно страхово състояние е разхищение на огромно количество енергия, която би могла да бъде използвана съзидателно и разумно...Иначе- енергията/информацията, не се губят- само сменят притежателя си...така че- в едно страхово състояние например, прахосвайки енергията си да го преживяваме емоционално, храним най-често енергийни същности, които са си лика прилика с паразитите..Без гостоприемник не могат да поддържат живота си... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Април 23, 2009 Доклад Share Добавено Април 23, 2009 Просто от две седмици се събуждам с НУЖДА да размишлявам върху това кога ще умра. Притеснявам се и си казвам колко много искам да живея... Винаги съм вярвала, а и животът ме е убеждавал в това, че щом усещам силна нужда да размишлявам върху някакъв прблем, значи е настъпил моментът да реша за себе си нещо, което подсъзнателно съм отлагала дотогава. В случая размишлението за това "кога ще умра" (всеки от нас тук, убедена съм, е минавал през такива моменти) за мен лично е довело до следния извод: "Силата която ме е довела на този свят и в този живот най-добре знае кога ще умра. Щом аз не знам и не мога да определя това, значи не е добре за мен да го знам и определям. Тогава на мен са ми оставили грижата за две неща - да пазя живота, който ми е даден по начините, които са ми достъпни (любов, внимание и грижа) и да се старая да изживея времето, което ми е определено с най-голяма полза за себе си и хората, сред които съм се оказала със средставата, които са ми достъпни (любов, внимание и грижа)." След като изкристализира горната мисъл, ми остана само да се старая да я прилагам. Не че е лесно... "Колко много искам да живея" е най-нормалната и добрата мисъл, която може да мине през главата на един човек. Но само докато тя води към прилагане на по-горния извод. Ако тя предизвиква страх от нещо, което може да ми попречи на силното ми желание, то действа обратно - блокиращо прилагането. Нямам никакви съвети за Бризеида, просто споделям свои лични преживявания и размисли. На мен ми помогна на времето Добрата молитва (осъзната дума по дума), формули и Паневритмията. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ирина - Horus - Чебурашка Добавено Юли 15, 2009 Доклад Share Добавено Юли 15, 2009 Все по-често в работата си се срещам с хора, които не само мислят за смъртта, но казват, че нямат никакви репери в бъдещето и не виждат смисъл да живеят. При това, повечето са млади хора. Днес като цяло човекът е повече фрустриран екзистенциално, отколкото друго. Днес той страда не толкова от чувство за малоценност, отколкото от чувство за безсмислие. И това чувство за безсмислие обикновено се свързва с чувството за пустота, с един екзистенциален вакуум. В отговор на въпроса кое го предизвиква - можем да кажем, че това е не само липсата на духовност. За разлика от животните, човек не получава отговор от инстинктите и нагоните си какво трябва да прави. За разлика от предишни епохи - днес дори и традиците не му повеляват какво да прави. Така, незнаейки нито какво да прави, нито какво трябва да прави - той вече не знае и какво всъщност иска. И какъв е резултатът? Или иска само това, което другите правят - и това е конформизъм. Или пък обратното: той прави само това, което другите искат - и това е мазохизъм. Има и друго следствие на екзистенциалния вакуум, в който се намират повечето хора, и това е един специфичен невротизъм, една ноогенна невроза, което се обяснява с чувството за безсмислие, със съмнението в смисъла на живота и съответно с отчаянието, че такъв смисъл не съществува. Това мен лично ме тревожи - тази тенденция, с която ежедневно се сблъсквам. А не всеки има уши и желание да му говориш за един друг, по-Висш Смисъл и за една по-друга Любов. Понякога /все по-често/ ми е толкова трудно.... и болно. Ако нямах щастието да съм обградена с единомислещи и себеподобни - вероятно /всъщност, почти сигурно!/ и аз щях да се предам. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диана Илиева Добавено Юли 15, 2009 Доклад Share Добавено Юли 15, 2009 Мда, за съжаление и аз забелязвам това, което е описала Чебурашка. Жалко е наистина, толкова хора и по-млади, и не толкова - наблюдавам го и при нашите дългогодишни семейни приятели. В най-добрия случай се опитват да не се замислят и да живеят по инерция, задълбавайки в ежедневните задължения - работа, деца, домакинство или ако в тези сектори ангажиментите не са достатъчни, може да се добави и някакво хоби. Обаче въпреки всички тези опити да живеят "нормално", все от време на време се случва да ги зачопли нещо или понякога ей так без конкретна причина започват да се чувстват чоглаво, без да знаят от какво (пък и не искат да разберат). А за още по-голямо съжаление, май на повечето от нас им е нужно едно много сериозно сътресение в живота, една много екстремна ситуация в някаква област - здраве, семейство, работа ... за да започнем да си задаваме въпроси: Защо? Как? Явно докато животът не ни е дал "шах" не щем и да се замисляме. Дори и тогава много хора продължават с предишната инерция, тюхкат се, оплакват се, но си вървят към сигурен и неизбежен "мат". В най-добрия случай предприемат не особено адекватни и/или полвинчати мерки, с които само отлагат за известно време момента на обявяване на "мат". И също се чудя - има ли начини да се събудят малко хората, да се "рестартират" така да се каже ... и как? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Рассвет Добавено Юли 15, 2009 Доклад Share Добавено Юли 15, 2009 (edited) Просто от две седмици се събуждам с НУЖДА да размишлявам върху това кога ще умра. Притеснявам се и си казвам колко много искам да живея... Неразбиране за своята истинска Природа е причина за страданията, които терзаят душата и плътта на Човека. Според мене – само силата на духовните Учения освобождава от невежеството и страха от смъртта. Закон е, че нашият живот се променя, когато ние променяме себе си. Важно е да използувате твърдението: „Аз не съм тяло, аз съм Дух”. Редактирано Юли 15, 2009 от AL414 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Търсач Добавено Юли 16, 2009 Доклад Share Добавено Юли 16, 2009 От две седмици някъде, поради убийството на едно момиче, което бегло познавах (Радостина), а и това, че чух за няколко души, съвсем млади, които умряха в катастрофи, започнах сериозно да развивам някаква тревожност да не умра млада. Не се безпокой. Всички ние тук сме командировка. Не е важно колко ще живееш, а КАК. Вечното в теб не е тялото, а Духът. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Юли 16, 2009 Доклад Share Добавено Юли 16, 2009 (edited) Натрапчивата мисъл за собствената смърт е нормално състояние, когато на някой му предстои промяна в духовен план или някаква стъпка напред. Познавам доста хора преминали през такъв период и когато изяснят за себе си отношението към смъртта това усещане изчезва. Това е момент на преодоляване на дълбоки вътрешни страхове, доста често непонятни за самия човек.(Понякога са свързани с минали животи) Тъй като най- големия страх на всеки смъртен е неговата смърт се засилва мисълта конкретно за нея.Но това често е несъзнателно и няма общо с физическата смърт.По скоро се преживява една смърт на духовно ниво и човека е готов да се "роди" от ново чист и лек освободил се от страха си (или страховете си).Доста често това е съпроводено с емоционални сривове и перипетии, но нищо непоправимо, просто доста тежко емоционално изживяване, което може да продължи години, ако не се търси правилния подход. Скоро разговаряхме с приятели кой кога и как е "умрял" и как е продължил пътя си след това. И чисто абстрактно- при някои хора тази силна мисъл за физическа смърт се появява на възраст в която вероятно е починал в минал живот. Редактирано Юли 16, 2009 от didi_ts Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest azbuki Добавено Юли 16, 2009 Доклад Share Добавено Юли 16, 2009 (edited) Тъй като най- големия страх на всеки смъртен е неговата смърт... Дали? Ако човек е осъзнал смисълa на безсмъртието, от коя ли смърт ще се уплаши? Със сигурност, от гледна точка на това колко пъти умираме физически, има по-интересни неща за правене от това да се умира. Умирането е неизбежно така или иначе. Редактирано Юли 16, 2009 от azbuki Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Brizeida Добавено Септември 14, 2009 Автор Доклад Share Добавено Септември 14, 2009 Натрапчивата мисъл за собствената смърт е нормално състояние, когато на някой му предстои промяна в духовен план или някаква стъпка напред. Познавам доста хора преминали през такъв период и когато изяснят за себе си отношението към смъртта това усещане изчезва. Това е момент на преодоляване на дълбоки вътрешни страхове, доста често непонятни за самия човек.(Понякога са свързани с минали животи) Тъй като най- големия страх на всеки смъртен е неговата смърт се засилва мисълта конкретно за нея.Но това често е несъзнателно и няма общо с физическата смърт.По скоро се преживява една смърт на духовно ниво и човека е готов да се "роди" от ново чист и лек освободил се от страха си (или страховете си).Доста често това е съпроводено с емоционални сривове и перипетии, но нищо непоправимо, просто доста тежко емоционално изживяване, което може да продължи години, ако не се търси правилния подход. Скоро разговаряхме с приятели кой кога и как е "умрял" и как е продължил пътя си след това. И чисто абстрактно- при някои хора тази силна мисъл за физическа смърт се появява на възраст в която вероятно е починал в минал живот. Toва ми хареса много. Надявам се наистина да е поради някои промени, които ми предстоят. Аз отново подновявам темата. Когато я започнах, наистина имах натрапчиви мисли. После изведнъж изчезнаха. Даже се чудех как е възможно да съм имала такива притеснения. Дори си помислих, че е било нещо хормонално! И така... няколко хубави и спокойни месеци. До оня ден. Всичко отново се върна. Явно е било потискано! Наистина не разбирам защо се връща! Предстои ми етап от живота ми, когато ще се местя да уча в столицата, там я нямам тази увереност, както в собствения си град, което може би донякъде е обяснение за тревожността ми. Но пък си мисля колко хубави неща ме очакват и това засилва притеснението за живота ми. Странно е! Разберете, че мен не ме е страх от самата смърт. Не ме е страх от това какво има след нея. Единствено усещам, че искам да живея много и да не умирам млада. Това е! От ТОВА не мога да се избавя! Как се отключи отново... говорехме с една приятелка как изведнъж този ми страх е изчезнал и аз се радвах. И на следващия ден научих за смъртта на едно 18годишно момиче, което беше изключително добро и умно. Лъчезарно. Направих паралел със себе си. Почнах отново да се питам "точно тя ли е нямала мисия? Защо бе така секната от възможността да се справи с живота нататък?" ... и явно това отново ме върна към мисълта, че не искам да се случва нещо такова с мен. Хора, чувствам се като същинска параноичка. Много ме е яд, защото аз въобще не съм имала такъв страх. Даже помня преди как се чудех как може хората да се страхуват от смъртта. Мен по-скоро ме е било страх да не починат мои близки, родители, например, докато аз съм жива. А не обратното. Само като ви споделям и ми е по-леко. Но се дразня на самите си мисли, на това, че не утихват. Оня ден бях в колата с баща ми, на когото имам безкрайно доверие, и за пръв път в живота ми се случи да се страхувам да не катастрофираме. Ето за какво става дума. Ако отново имате идеи, моля да споделите. Прегръдки П.П. много е възможно да съм умряла на тази възраст в предишен живот. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
shelter Добавено Септември 14, 2009 Доклад Share Добавено Септември 14, 2009 (edited) Brizeida, има хора, които сякаш се боят да са щастливи, сякаш радостта е нещо тъй крехко, че признавайки я, се плашат да не я "повредят". Страхът от нещо, което може да се случи, понякога идва точно, когато би трябвало да тържествуваме. Като че ли следващото, не би могло да е вече тъй хубаво или добро. Понякога човек и рано започва да тъгува, и да се бои от "край" , защото най-трудно "усетима" е мисълта за преходното. За да напълнят шепите ти, трябва да си оставила, което държиш. Промените се тълкуват символично като "смърт", защото те наистина носят смърт на предишното. Моите родители, а и по-възрастните ми колежки, когато се случеше да ми видят омърлушена, ми казваха две поговорки, ама няма да ти ги кажа, щото се имам все още за невъзрастна. И в София има какво друго да се прави, освен да се учи. Редактирано Септември 14, 2009 от shelter Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Станимир Добавено Септември 14, 2009 Доклад Share Добавено Септември 14, 2009 ... Разберете, че мен не ме е страх от самата смърт. Не ме е страх от това какво има след нея. Единствено усещам, че искам да живея много и да не умирам млада. Това е! От ТОВА не мога да се избавя! Според мене всичко е просто страх от неизвестното. Но неизвестното е такова, само докато не се срещнеш с него. Май не обичаш промените, а смъртта е именно една промяна, едно излизане от обичайното всекидневие на което си свикнала. Страхуваш ли се от отиването си в София? И дали подсъзнателно не правиш паралел със смъртта (тъй като и двете представляват една промяна в начина на живота който ти е познат)? Как се отключи отново... говорехме с една приятелка как изведнъж този ми страх е изчезнал и аз се радвах. И на следващия ден научих за смъртта на едно 18годишно момиче, което беше изключително добро и умно. Лъчезарно. Направих паралел със себе си. Почнах отново да се питам "точно тя ли е нямала мисия? Защо бе така секната от възможността да се справи с живота нататък?" ... и явно това отново ме върна към мисълта, че не искам да се случва нещо такова с мен. ... Е, твърдяла си че си преодоляла страха си и изпитанието не е закъсняло. Въпросите които си задала на себе си в този момент считам, че са неправилни. Самата ти гледна точка при задаването им изключва възможността за правилен отговор. Самите ти въпроси предполагат отговора, че смъртта е една жестока несправедливост. А това не е така. Пишеш, че не се боиш от смъртта, но това също не е вярно. Твърдиш, че искаш да живееш и това е причината за страховете ти, но всъщност се боиш от смъртта, защото в представите ти тя ти отнема възможността да живееш. За да се справиш с един страх е необходимо да признаеш пред себе си съществуването му. Освен това бягството не е решение. Потърси и се запознай с различни гледни точки за смъртта. Проучи възгледите по въпроса според различни източници от различни религии и времена. Разсъждавай над събраната информация, намери общото и същественото и може би ще престанеш да се страхуваш. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Brizeida Добавено Септември 14, 2009 Автор Доклад Share Добавено Септември 14, 2009 ... Разберете, че мен не ме е страх от самата смърт. Не ме е страх от това какво има след нея. Единствено усещам, че искам да живея много и да не умирам млада. Това е! От ТОВА не мога да се избавя! Според мене всичко е просто страх от неизвестното. Но неизвестното е такова, само докато не се срещнеш с него. Май не обичаш промените, а смъртта е именно една промяна, едно излизане от обичайното всекидневие на което си свикнала. Страхуваш ли се от отиването си в София? И дали подсъзнателно не правиш паралел със смъртта (тъй като и двете представляват една промяна в начина на живота който ти е познат)? Как се отключи отново... говорехме с една приятелка как изведнъж този ми страх е изчезнал и аз се радвах. И на следващия ден научих за смъртта на едно 18годишно момиче, което беше изключително добро и умно. Лъчезарно. Направих паралел със себе си. Почнах отново да се питам "точно тя ли е нямала мисия? Защо бе така секната от възможността да се справи с живота нататък?" ... и явно това отново ме върна към мисълта, че не искам да се случва нещо такова с мен. ... Е, твърдяла си че си преодоляла страха си и изпитанието не е закъсняло. Въпросите които си задала на себе си в този момент считам, че са неправилни. Самата ти гледна точка при задаването им изключва възможността за правилен отговор. Самите ти въпроси предполагат отговора, че смъртта е една жестока несправедливост. А това не е така. Пишеш, че не се боиш от смъртта, но това също не е вярно. Твърдиш, че искаш да живееш и това е причината за страховете ти, но всъщност се боиш от смъртта, защото в представите ти тя ти отнема възможността да живееш. За да се справиш с един страх е необходимо да признаеш пред себе си съществуването му. Освен това бягството не е решение. Потърси и се запознай с различни гледни точки за смъртта. Проучи възгледите по въпроса според различни източници от различни религии и времена. Разсъждавай над събраната информация, намери общото и същественото и може би ще престанеш да се страхуваш. Благодаря Не е като да не обичам промените. Но самото отиване в новия град е нещо, което е голямо. Ентусиазирана съм, но не мога да неглижирам възможността за повече инциденти и тем подобни. Да, сигурно си прав, Станимире, че явно ме е страх все пак от смъртта. Но не го усещам точно по този начин. По-скоро ме е страх да не ми се секне прекалено рано животът. Не толкова самият факт, че смъртта все някога те настига. И да, ще се ровя, но не виждам там да е проблемът. Аз не приемам смъртта като край, и все пак, искам да имам достатъчно време в този живот. Сигурно много ви обърках, съжалявам. Но това е. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Кристиян Добавено Септември 14, 2009 Доклад Share Добавено Септември 14, 2009 Едно време исках да умра млад и красив...но, понеже красотата била безсмъртна- чудя се, дали съм прецакан... или трябва да се постарая да "поодялкам" от красотата...та и мен да (не) ме огрее слънцето- да речем утре, че днешното вече залезе... Но натрапчивата мисъл при мен е друга- дали вдишването е последно, или издишването...Последно вдишване, или последно издишване- и направо ми се къса сърцето (о, може и да ми излезе късмета...ако успея да скъсам кщабела на жичните телефони в къщи, и да протя безжичните да си вземат една вана- въпреки, че не бих се обзаложил че "бърза" и "помощ" се съчетават хармонично по отношение на това, да се спасява живот...Късмет се иска тука, пък в това отношение предпочитам да се не хваля- де не вземе да ми се обърне късмета...) Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
infinity1305 Добавено Септември 14, 2009 Доклад Share Добавено Септември 14, 2009 (edited) Кристиян... Да, Нейно Величество с косата се стряска от смеха на глас Будистите твърдят, че липсата на страх прави процеса на умиране интересен за наблюдение. И не само... Бих посъветвала авторката на темата да опита да преодолее страха някак, но това едва ли се случва с търсене в тази материя именно... Бриз, опитай да не мислиш. Пишеш ли? - стихове... проза... Писането е добра терапия. Редактирано Септември 14, 2009 от infinity1305 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Кристиян Добавено Септември 14, 2009 Доклад Share Добавено Септември 14, 2009 Кристиян... biggrin.gif Да, Нейно Величество с косата се стряска от смеха на глас biggrin.gif Като бях на 14г., ГО посетих- СМЪРТ де, или по-скоро, прекъснах му пролетната ваканция...така че, може да се каже също, че посещението си беше от негова страна...Но, като се замисля, "процедурата" не беше трудна- пита дали знам три смешни вица? Ами, рекох му, че дори и да знам, вероятно вече ги е чувал, но няма измъкване- трябва да ги разкажеш...Е, казах му два- не се засмя. Нямах трети под ръка, и реших да импровизирам, и го питах: "Гледал ли си монолога на "Човека с косата"?"- "НЕ"- вика ми той. "Е, надрусано хипи виждал ли си"- "ДА"- казва ми, той и все още не схваща майтапа. Тогава му викам "Е па и аз не съм го гледал...но, ако ми свалиш тази маска от физиономията и подишаш малко от нея....така и така съм седнал на първия ред- като те "хване"..ще го гледам "- Щом съм оцелял 25 години след това- значи бая се е пораздрусал от смях... Както и да е- Смъртта е нещо прекрасно, и в края на краищата, тя е единственото нещо, което е широко разпространено, безплатно, и достъпно за всички- та се чудя, как е възможно да има някой, който да има някакви оплаквания..."СКРОМНОСТТА КРАСИ ЧОВЕКА...НА ТАКЪВ И ДА ИЗВАДЯ КОСА- НЯМА КАКВО ДА МУ КОСЯ...ТОЙ Е КАТО ОПОСКАНА ЛИВАДА, НО ДОБРЕ НАТОРЕНА...Я ДА ПОДИШАМ ОЩЕ МАЛКО ОТ ТАЗИ МАСКА...ХМ, ДАЛИ ДА НЕ УВЕЛИЧА КРАНЧЕТО НА ТАЗИ БУТИЛКА С НАДПИС N 2 O..., "- това съм запомнил от монолога на "Човека с косата"-. Това е...може и да не е вярно, АМА Е ИСТИНА.... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
infinity1305 Добавено Септември 15, 2009 Доклад Share Добавено Септември 15, 2009 ... и сенокосите в душите са безкрай за да дочакаме и истинна сеитба... Днес ме преследва Ерато, не Смъртта Дали има способността да се явява всекиму според очакванията? Щом едни я възпяват красива, други треперят пред грозотата и. Дали е толкова безлична, та се налага да приема все човешки облик. Но знам, че шепти. Говори дълго... и процеса на умиране не е само един миг. http://www.youtube.com/watch?v=qBLlomNmIy4 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
princessa Добавено Септември 15, 2009 Доклад Share Добавено Септември 15, 2009 Мен лично не ме е страх изобщо от смъртта.Но от начина на умиране-да!Ако знам,че утре ще умра-ок!Само да е бързо и да не боли много.Моя най-голям страх е от задушаване и бавна агония,не и от самата смърт.Само да кажа,че изобщо не мога да си обясня прераждането и смисъла му.Не съм набожна и не съм особено духовна-прекалено философските разсъждения са ми доста объркващи,да не кажа префърцунени Така,че не приемам смъртта като трансформация и т.н.Просто като край след който няма да чувствам нищо!Тогава от какво да ме е страх?? Така че ,мила Брезеида,не се плаши от Смъртта!Виж мисълта за нея сигурно е страшна,но ако осъзнаеш че Смъртта е точката на насищане и след нея няма болка,няма мъка,усилия,нищо...ще разбереш,че е по-добре да мислиш за времето преди нея-да бъде пълноценно и красиво Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Brizeida Добавено Септември 15, 2009 Автор Доклад Share Добавено Септември 15, 2009 ... и сенокосите в душите са безкрай за да дочакаме и истинна сеитба... Днес ме преследва Ерато, не Смъртта Дали има способността да се явява всекиму според очакванията? Щом едни я възпяват красива, други треперят пред грозотата и. Дали е толкова безлична, та се налага да приема все човешки облик. Но знам, че шепти. Говори дълго... и процеса на умиране не е само един миг. http://www.youtube.com/watch?v=qBLlomNmIy4 Hey, обожавам тази песен!!!!!!!!!!!!! А за писането- нямам навика, но ме бива, когато се концентрирам и седна целенасочено. С други неща се занимавам- музика, пеене, рисуване, четене. Между другото, допада ми твоят стил! Пряко по темата ми: съвсем възможно е тази тревожност, която ме обзема, да не е толкова психическа, колкото хормонална (то това си влияе де...), защото ако ме попитате в този момент какво точно ме притеснява, за да конкретизирам, няма да мога. Сега дори не мога да кажа, че ме е страх да умра в следващия момент. По-скоро е някакво притеснение да не би да не осъществя хубавите мигове, които очаквам. А ако ми изброите- страх те е от катастрофа, когато си в кола- ами не, не ме е страх. Страх те е от убийство- ни най-малко! Страх те е от някакъв друг инцидент, като ходиш по улицата- не! Нищо такова няма. Докато съм навън не се притеснявам, нито пък ако седя на едно място. Сякаш всичко е само в главата ми. Някакво самонавиване. Съвсем скоро ми откриха жесток железен дефицит. От нормалните стойности от 10 до 32, моят показател е 3.13! Изключително ниско. Мисля си, че може недостигът на желязо да влияе и да действа леко депресивно или да потапя в черни мисли. Поне съм чела подобни неща за анемията. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.