Самосъжаление, а може би само-съчувствие

[Креми (късметче)]

Някой от вас изпитвал ли го е?

Или не сте си позволявали такава липса на дисциплина?

Дали то е предателство спрямо себе си или е реализъм? Дали е слабост или способност да удариш спирачки?

Защо има дума "съчувствие", а няма "само-съ-чувствие" ?

Обичаме другите, обичаме и себе си.

Съчувстваме на другите, имаме ли право да съчувстваме и на себе си?

Може би защото малко хора могат да се погледнат отстрани?

Дали пък точно "само-съ-чувствието" не е път към корекция на самочувствието? Дали този път е правилен?

[Ани]

Дали пък точно "само-съ-чувствието" не е път към корекция на самочувствието? Дали този път е правилен?

Според мен - да!

[Станимир]

Защо има дума "съчувствие", а няма "само-съ-чувствие" ?

Самия смисъл на съчувствието е споделяне. Това би трябвало да отговори на въпроса. Човек не може да споделя сам със себе си. Съчувствието е качество на душата. Представката „съ-“ в случая показва, че имаме двойственост, човека и нещо различно от човека, които споделят нещо. Да вземем за пример думата „сътрудничество“: човек не може да сътрудничи сам със себе си, т.е. думата „самосътрудничество“ е противоречива.

Нека да направим и разграничение между съчувствие и съжаление. Всъщност думата „съжалявам“ е заменила думата „жалея“ и от това идват доста обърквания. Тука „съ-“ не се използва в смисъл на споделяне, на някакво общо действие, движение, чувство. Всъщност при съжалението може да има споделяне, но това е само частен случай от всичките възможни. При съчувствието винаги има споделяне. Ти съчувстваш на това, което другия чувства. При страданията ти страдаш, защото и другия страда. При съжалението обаче ти може да съжаляваш за някого, но това не означава, че и той съжалява; представката „съ-“ в случая не носи идеята за споделяне. Затова може да имаме самосъжаление, но не и самосъчувствие.

На думи като самочувствие, самомнение и др. под. се придава смисъл, който не им отговаря. Под „имам самочувствие“ се разбира „имам високо самочувствие“, а когато самочувствието е ниско, това трябва да бъде специално споменато: „имам ниско самочувствие“.

[Креми (късметче)]

Точно защото съм наясно с езиковедската страна, не бих искала темата да взема тази насока. И все пак съвсем кратко:

съжалявам 1. за нещо/ някого = тъгувам за нещо / нкг., което е в миналото

2. някого ( само за одушевени) = изпитвам съжаление,съпричастност, милост , състрадание, съчувствие... ( мои тълкувания)

от уики речник:

Синоними

• жаля, мъчно ми е, скърбя, окайвам
  
• разкайвам се
  
• пожалвам, смилявам се, омилостивявам се, щадя, пощадявам
  
• съчувствувам
  

Нямах идея да въвеждам нова дума в родния ни език, а да попитам, дали хората не са вече на ниво да се погледнат отстрани в дадена ситуация. Да погледнат не само критично, а с по-широка палитра от чувства и по-обективно. И дали това не се явява част от по-голям процес.

П.П. А сравнението със "сътрудник" ме разсмя, защото се сетих за онези музиканти, които свирят едновременно на хармоника и китара ( например) . Те са си самосътрудници, иначе би трябвало да плащат на още един за тази дейност.

В много случаи, особено в частния бизнес, някой съвместява 2 длъжности. И той си е самосътрудник. Езикът се променя съобразно реалността Край на спама.

Редактирано Март 18, 2009 от късметче

[Роси Б.]

Някой от вас изпитвал ли го е?

Или не сте си позволявали такава липса на дисциплина?

Дали то е предателство спрямо себе си или е реализъм? Дали е слабост или способност да удариш спирачки?

............

Самосъжалението? Хубава тема, защото си мисля, че е доста срещано явление. За хората със (така наречената) слаба психика. За хората, които често изпадат в депресия. Не, че има застраховани от това актуално явление в нашия съвременен свят. Но има хора, борбени, които не се предават така лесно и други, които са готови да коленичат при първата трудност. Искам да кажа, че ми е чуждо и не го одобрявам. Звучи ми като предаване, отказ от борба, от живот, от реализация, ако щете. Звучи ми като малодушие и слабост. Като духовна дупка, от която освен помощта на другите, ще трябва и много собствена помощ, за да се измъкнеш.

[Ани]

За самосъжалението и аз мисля, като Роси. Вредно е. Но новата думичка, измислена от Късметчето - „само-съ-чувствие" е вече нещо друго. Защо да не си самосъчуствам?

Самия смисъл на съчувствието е споделяне. Това би трябвало да отговори на въпроса. Човек не може да споделя сам със себе си. Съчувствието е качество на душата. Представката „съ-“ в случая показва, че имаме двойственост, човека и нещо различно от човека, които споделят нещо. Да вземем за пример думата „сътрудничество“: човек не може да сътрудничи сам със себе си, т.е. думата „самосътрудничество“ е противоречива.

Изглежда, че със Станимир този път сме на различни мнения . За мен съчувствието не е само споделяне, а по скоро разбиране и съпричастност към другия. В такъв случай, какво пречи човек да съчувства и на себе си? Това според мен означава човек да разбира себе си, да е в хармония, да няма противоречия. И още много други неща от този род може да побере тази новоизмислена думичка.

Редактирано Март 18, 2009 от Ани

[Креми (късметче)]

За самосъжалението и аз мисля, като Роси. Вредно е. Но новата думичка, измислена от Късметчето - „само-съ-чувствие" е вече нещо друго. Защо да не си самосъчуствам?

. За мен съчувствието не е само споделяне, а по скоро разбиране и съпричастност към другия. В такъв случай, какво пречи човек да съчувства и на себе си? Това според мен означава човек да разбира себе си, да е в хармония, да няма противоречия. И още много други неща от този род може да побере тази новоизмислена думичка.

Радвам се, Ани, че си ме разбрала. А така ми помагаш и аз да се разбера докрай.

Преди седмици имах неуспех ( съпътстван при това от изненадвщи събития и неуредици и в други сфери) и в мен настъпи силно объркване и дисхармония. Кото че ли пътят , който следвах, изведнъж беше отрязан - пропаст и тъмнина. Обаче открих, че не мога да се самосъжалявам в този смисъл - да потъна в "дупката", която Роси не одобрява , да се обвинявам деградивно, да се посипвам с пепел, да си внушавам, че за нищо не ставам ... пълният негативизъм на самосъжалението беше недостъпен за мен.

Тогава разбрах, че такъв негативизъм, макар и вреден като постоянно светоусещане, за хора с определено ниво на развитие може да бъде полезна спирка за почивка, нещо като хладилна камера, в която да се замразят за по-добри времена.

Моето усещане беше именно "само-съ-чувствие" - поглеждаш се отстрани, признаваш колко трудно ти е било, как си се поизмъчил/а, претегляш силните и слабите си страни, претегляш силните и слабите страни на ситуацията, признаваш, че имаш ограничени възможности ... и като добър приятел си даваш съвет да поизчакаш малко, да събереш останалите сили и да огледаш обстановката , така че да ги вложиш след време по най-удачния начин.

Това искам да посъветвам и " хората със (така наречената) слаба психика... хората, които често изпадат в депресия". "Често" е относително

понятие, а кризите зависят от трудността на обстановката и от това , доколко човекът е подготвен за нея. Днес може да се справяш перфектно, утре да попаднеш в низ от трудности... " Не, че има застраховани от това актуално явление в нашия съвременен свят." ( цитирам Роси). И никога не е имало.

" Но има хора, борбени, които не се предават така лесно и други, които са готови да коленичат при първата трудност. " Просто на едните трудностите са им по мярка, а на другите - явно не съвсем.(Защо - това е друга тема.)

Ако човек е изпаднал в самосъжаление, той сам се критикува и заклеймява достатъчно. Какъв смисъл да го заклеймяваме и ние? Да му помогнем , а той може и да си помогне сам, да постои малко в дупката със съзнанието, че е временно ,че само от него зависи, кога ще подаде очи над ръба й и ще насочи поглед към самос-съ-чувствието, а оттам полека-лека , без бързане , към градивността.

Всеки може сам да си бъде приятел, ако усеща липсата на други хора около себе си ( или пък ако не иска да ги натоварва).

И всеки има свой собствен ритъм на живот и дейност, който е важен за успеха му.

Редактирано Март 19, 2009 от късметче

[Ани]

Ако човек е изпаднал в самосъжаление, той сам се критикува и заклеймява достатъчно. Какъв смисъл да го заклеймяваме и ние? Да му помогнем , а той може и да си помогне сам, да постои малко в дупката със съзнанието, че е временно ,че само от него зависи, кога ще подаде очи над ръба й и ще насочи поглед към самос-съ-чувствието, а оттам полека-лека , без бързане , към градивността.

Всеки може сам да си бъде приятел, ако усеща липсата на други хора около себе си ( или пък ако не иска да ги натоварва).

И всеки има свой собствен ритъм на живот и дейност, който е важен за успеха му.

Абсолютно си права. Заклеймяването на човек, който е попаднал в „дупка“ е много неприятна работа. Стоенето в „дупката“ - също. Но понякога се налага да се спрем за малко, да се огледаме, да си направим равносметка, дори може да се върнем назад, но след това продължаваме напред. Късметът идва на вълни. И май тактиката на Ленин „Крачка назад, две напред” е в сила не само при икономиката на НЕП-а.

Наистина - всеки си има свой ритъм на живота и ако не го спазва, може да стане беля.

[maggee]

Обаче открих, че не мога да се самосъжалявам в този смисъл - да потъна в "дупката", която Роси не одобрява , да се обвинявам деградивно, да се посипвам с пепел, да си внушавам, че за нищо не ставам ... пълният негативизъм на самосъжалението беше недостъпен за мен.

Тогава разбрах, че такъв негативизъм, макар и вреден като постоянно светоусещане, за хора с определено ниво на развитие може да бъде полезна спирка за почивка, нещо като хладилна камера, в която да се замразят за по-добри времена.

От известно време това усещане, за което говориш, ми стана постоянен спътник в трудните моменти. И осъзнах, че е свързано с нещо много важно - с поемането на отговорност за собствените постъпки и съответно за последствията.

Не съм сигурна, че самосъжалението може да бъде полезна спирка за почивка. При мен в наистина много трудни моменти, пределно трудни, неразрешими, се появява едно състояние на блокаж - сякаш було забулва съзнанието, проблемът изчезва, периферно остава да съществува, но без емоционалната натовареност - има го, но не е проблем. Обзема ме спокойствие, щастие дори, безметежност и това продължава няколко дни. Това е полезна спирка - тя предотвратява изперкването.

Самосъжалението, особено в инцидентно възникнала, неочаквана и много трудна ситуация, праща човека директно в десета глуха - самообвинението, самоподценяването, самоунижението, самоомразата, подсилени със силната негативна емоция, създават прекрасна подсъзнателна програма, която започва да се проявява практически мигновено. За няколко дни животът на човека се смотва до неузнаваемост - всичко се обръща на 180 градуса. Предполагам, че на всеки се е случвало. Прекрасен пример за проява на съзидателните ни способности, макар и в грешна посока.

Когато човек съумее в такава ситуация да разбере грешката си, да приеме последствията относително спокойно, да изчака да отмине бурята и да се устреми към излизане от проблема (дори само чрез ненавлизането му в дълбочина, чрез бездействие), това е много голяма крачка в развитието му. Това означава да постигне известен контрол върху негативните събития в живота - което си е голямо постижение, спестяване на много нерви и време.

Обратен ефект има самосъжалението, което е "нормална" човешка реакция - независимо дали човек обвинява себе си или другите за конфликта, и при двата случая той се чувства не достатъчно добър, не достатъчно ценен, защото факт е, че човек оценява себе си чрез оценките на околните. "Нормална" реакция е приписването на проблема на съдбата, на Бог, на "магия" и т.н. - но всичко това в основата си има неразбиране, невъзможност за контрол, усещане за безпомощност, за слабост, за уязвимост. Такова състояние не може да бъде почивка за човек - може да бъде бездействие отвън, но е самоизяждане отвътре. Изходът е разбиране и приемане на себе си, на другите, на събитията - разбирането предоставя контрол, а контролът връща силата и спокойствието на човека.

Като се замислим, само-съчувствието всъщност е прошката към себе си - сбъркал съм, но приемам това, прощавам си - защото всеки, когато прави нещ за първи път, може да сбърка и това е нормално. Сладващият път ще бъде по-добре. Вместо да се тръшкам, нека да видя какво точно съм сбъркал, за да не повторя тази грешка отново. В тази позиция на силата очевидно отправна точка е поемането на отговорност и липсата на самобичуване - приемането на нещата, каквито са.

Напоследък си мисля за прошката съм себе си или само-съчувствието - оказва се, че е нещо много трудно. Човек има към себе си толкова високи вътрешни изисквания, че никога не би могъл да ги удовлетвори напълно - и живее в постоянен дискомфорт. Преглеждам минали събития и се улавям, че непрекъснато мисля - защо не направих еди какво си, а ако бях направила така, може и щях да успея да овладея онзи проблем и т.н. и т.н. Опитвам се да ги изчистя, да приема, че щом съм реагирала така, това е било най-доброто към момента, защото не съм разполагала с последващата информация, нямало е как да предвидя някои неща... и пак е много трудно. И душата ми ми подсказа метод за резрешение на тези проблеми - представям си човек, който обичам, в моята ситуация, и си представям, че ми иска прошка за това. Нямам проблем а му я дам, усещането е спонтанно, силно и чисто - и в този момент го насочвам към себе си. И започна да се получава. И така разбрах, че да си само-съчувства човек е много трудно - трябва да измислям обиколни методи, за да бъда благосклонна към себе си.

Прощаваме лесно на хората, които обичаме - можем да им простим всичко, а на себе си не можем. Тогава обичаме ли се? Христос е казал да обикнем ближния като себе си. Ако не обичаме себе си, какво даваме на "ближните"? Любов ли е това, извън нашите представи? Ако е любов, защо бягат, защо вършат неща, за които се налага после да им прощаваме? И кръгът се затваря.

Много хубава тема, късметче, благодаря Накара ме да се замисля за много неща.

[Ани]

Когато човек съумее в такава ситуация да разбере грешката си, да приеме последствията относително спокойно, да изчака да отмине бурята и да се устреми към излизане от проблема (дори само чрез ненавлизането му в дълбочина, чрез бездействие), това е много голяма крачка в развитието му. Това означава да постигне известен контрол върху негативните събития в живота - което си е голямо постижение, спестяване на много нерви и време.

.......

Много хубава тема, късметче, благодаря Накара ме да се замисля за много неща.

И аз смятам, че темата е хубава.

Ако сме установили грешката си, то предстои нейното оправяне, след съответно изчакване според мен. Може да сме тръгнали в погрешна посока, да се наложи да се върнем, да направим завой. А както при превозните средства, така и при хората, завой не се взима с голяма скорост. Във връзка с това ето нещо от Беинса Дуно:

Не се мъчете някоя своя погрешка да изправите изведнъж. Мъчна работа е това. Никога не спирайте себе си така. Постепенно ще направите един завой, една маневра, не изведнъж. Казвам: аз съм правил опит, не съм намерил хора, които могат. Ако направя една малка крива линия - може; ако не - цяла катастрофа може да стане.

„Общи погрешки и общи добродетели“, ООК, „Ако говоря“, 29.05.1935 г.

Редактирано Март 21, 2009 от Ани

[Атлантида]

За мен съчувствието е съпричастност, любов и подкрепа към някого. Показва чувство на тъга , за тежката борба, която той трябва да води, за ударите, които той евентуално понася. Също сякаш , че този човек ти е мил и е ценен за теб, смяташ че се бори достойно и вярваш в него, в крайния му успех. В смисъл разбираш, че по една или друга причина се е нагърбил с голям товар, вярваш в него и му пожелаваш да се справи с успех. За това и много ми харесва така зададената тема, човек трябва да е приятел сам на себе си и да изпитваш самосъчувствие е много позитивно и добро чувство, може би наистина показва едно разширено съзнание и способност да погледнеш нещата от страни, да проявиш любов и разбиране не само към другите но вече и към себе си. Да жалиш себе си или някой друг, който е принуден да се изкачва стръмен и див планински връх с изранени нозе и много изтощен, примерно,но без съмнение се движи в правилната посока и има достатъчно сили да издържи до края на пътя.9до заветната хижа )

Когато съжаляваш някого, поне както аз го разбирам, той пак ти е мил и пак е чувство на тъга, но сякаш става дума за прекалено тежки (по принцип или спрямо този човек изпитания). В смисъл липсва подкрепата и вярата, че той ще успее да "изплува", да се справи. Съжаляваш едно красиво, но прекършено цвете. Един прекалено голям товар, който смазва. Прекалено се е отдалечил, напълно е загубил вярната посока. И , да кажем, счупил си е крака. Или стигайки със сетни сили до горе ще установи, че хижа вече не съществува, примерно.

В този смисъл съжалението и самосъжалението донякъде облекчават бремето, но могат да са много вредни (за човека, към когото са насочени), свързвам ги с обезверяване.

Може би всеки влага различно съдържание или нюанси в двете думи.

Накара ме да се замисля тази тема и да се разфилософствам.

[Диана Илиева]

Нужна ли е такава дълга и сложна дума "самосъчувствие"?

За мен нещата са прости - това се нарича да бъдеш добър към себе си.

Точно това е казала и maggee в последния си абзац - да обичаме себе си, защото

Ако не обичаме себе си, какво даваме на "ближните"?

Много често хората поради най-различни причини са склонни да се пришпорват повече отколкото е необхдимо, да се наемат с повече или по-големи неща, отколкото им е възможно, да носят по-голям товар, отколкото им е по силите и т.н. А причините обикновено са много важни, благородни ...

Но какво се получава - значи пресилваме се да правим повече добро на друг/и, а не сме добри към себе си, натоварваме се с чужд товар, защото ни е жал за някой друг/и, а не ни е жал за себе си и т.н. Ако доста време вървим по тази пътека, тя неизбежно ще се влее в пътечката на фанатизма, коравосърдечието ...Добре, че съдбата благоразумно ни се изпречва на пътя под формата на всевъзможни пречки и забавяния, иначе хората с повече хъс и ентусиазъм кой знае до къде могат да стигнат - т.е това именно е тази "спирка за почивка", "крачка назад", "хладилна камера", "приемане и прощаване на себе си", за което говорят и Ани, и късметче, и maggee.

Вярно, че има и обратен краен вариант - някои хора дотолкова се самосъжаляват и си самосъчувстват, че не са склонни да си помръднат пръста за каквото и да било.

Т.е както винаги истината е в баланса.

Но със сигурност този, който е склонен да третира себе си неразумно - независимо към коя от двете крайности клони, ще проявява неразумност (по един или друг начин) и към другите.

[tomodashi]

Аз по цял ден си съчувствам и само-съчувствам ,а самочувствието ми не се вдига.

Наи-много да заплача.