Как да общуваме с песимисти

[Слънчева]

Даам, точно тук е уловката. Да можем да дадем свобода, избор...

Това го прави само Любовта...

Защото песимизмът е заразителен, ако отсреща стои песимист.

Права си за жалост.

И за това

Оптимизмът и песимизмът какво общо имат с това какъв е животът - труден или приятен?

Оптимистът е човекът, който вижда добрите страни на всичко - за това се иска малко повече усилие на ума и сърцето и постигане на хармония между тях.

Песимистът е човекът, който вижда предимно негативното....

А нещата са си неутрални....

[Guest Кристиян]

Разделението на песимисти и оптимисти е безсмислено. Така или иначе, налага се да общуваме- хората привидно са различни уж...но всички в края на краищата имаме его, а принципа на егото е да получава само за себе си, или да продава, но при гарантирана печалба...

Общуването е успешно и удовлетворително, стига чонек да умее да търгува с его-акции на борсата, особенНо в най-скъпо платените области като семейство, приятели,съседи, хора с които работи.

[Донка]

А това нещо оптимизма и надеждата са си чисто човешки изобретения.

Оптимизма е един от начините да отлагаш и да не искаш да видиш проблемите в настоящето: "абе нещата ще се оправят", "времето лекува", "утрото е по-мъдро от вечерта" и т.н.

В духовния свят оптимизъм няма! Нещото или го има, или го няма и яко го няма, то няма да се появи, докато човек не е изградил нужната основа. Тоест промени в себе си.

Да си оптимист, без да си почнал реална вътрешна работа, в духовния свят нищо не означава, а е просто още една илюзия на ума. А ако си почнал да работиш, оптимизъм не ти трябва.

Песимизмът се смята за обратното на оптимизма ("нещата ще се оправят" срещу "нещата няма да се оправят"), но песимизмът по същество може да стигне до нежелание за живот: "защо ни е даден този скапан живот" и т.н. критики към Създателя, които съответно се обръщат в удари на "съдбата".

А оптимизъм, така както го разбират хората, може да има само за нещата, които са ни предопределени да постигнем.

Си мисля аз този следобед

П.С.

Безпредметността на човешките понятия за оптимизма и песимизма се описва ярко от горния подпис: АЗ ПЛАЧА, ЧЕ НЯМАМ ПАРИ ЗА ОБУВКИ, А ВИДЯХ ЧОВЕК БЕЗ КРАКА ДА СЕ СМЕЕ!

Всъщност точно песимизмът може да се опише като " един от начините да отлагаш и да не искаш да видиш проблемите в настоящето" - с поправката - "да не искаш да се справиш с проблемите". Да си песимист е лесно - мрънкаш си и това е... Да си оптимист е отговорност. Това означава:

"нещата ще се оправят" = "ще направя всичко по силите си, за да оправя това"

"времето лекува" = "опитвам се с търпение и смирение да осъзная причината за болката, която съм изпитал и със силата на ума и любовта си да излекувам мястото, което е било болно - благодаря на това, което ме е наранило, защото така съм разбрала къде е"

"утрото е по-мъдро от вечерта" = "овладявам със силата на ума, сърцето и волята си заедно порива да направя нещо необмислено + оставям Бог да ми покаже изхода, който моят човешки ум не може да види сам + Бог да ми даде силите и прозрението да се променя за мое и на другите добро"

Нещото или го има, или го няма и яко го няма, то няма да се появи, докато човек не е изградил нужната основа. Тоест промени в себе си.

Това е точната дефиниция на оптимизма - песимизмът не желае да промени себе си, а света според себе си.

А ако си почнал да работиш, оптимизъм не ти трябва.

Да, вярно е - не ти трябва нещо, което си имаш в предостатъчно количество вече...

[B__]

Кристияне, кога смени специалността на "кръцни-срежи"

И не си почерпил още

Редактирано Април 15, 2010 от БожидарЗим

[B__]

Ще додам още малко мисли, за да видим какво ще стане.

Песимизма е неверие в бъдещето. Едно разочарование от света. Човека си мисли, че желанията, очакванията и надеждите му няма да се сбъднат.

Този свят не е за него. Този свят му е враждебен. ... И той става враждебен, защото такъв си го е изградил самият човек.

Оптимиста си мисли, че някъде хееее там в бъдещето неговите желания и надежди ще се сбъднат.

Какво са това. Преобладаващо човешки желания и надежди.

Да кажем, че всички желания и надежди на човека се сбъдват. Ако човека е ориентиран към изпълнение на желания и надежди, то за какво повече да живее....и умира.

Но в повечето случаи желанията не се сбъдват. Оптимиста е изправен пред несбъднато желание.

И какво? Появява се разочарование. И оптимиста обсебен от своето желание мисли, че хората го цакат (с топла бира), че света е враждебен към него и т.н.

Тоест оптимиста е същото като песимиста, ама малко размит във времето.... и повече претенциозен.

Какво са песимизма и оптимизма? Бягство от настоящия момент. Бягство от това, което трябва да се направи.

Какво е настоящия момент? Точно това, което трябвяа да се направи, което всеки заслужава, което всекиму се получава.

Ако искаме да живеем в настоящия момент...дали си заслужава да се ориентираме към песимизма или оптимизма?!

А това нещо оптимизма и надеждата са си чисто човешки изобретения.

Оптимизма е един от начините да отлагаш и да не искаш да видиш проблемите в настоящето: "абе нещата ще се оправят", "времето лекува", "утрото е по-мъдро от вечерта" и т.н.

В духовния свят оптимизъм няма! Нещото или го има, или го няма и яко го няма, то няма да се появи, докато човек не е изградил нужната основа. Тоест промени в себе си.

Да си оптимист, без да си почнал реална вътрешна работа, в духовния свят нищо не означава, а е просто още една илюзия на ума. А ако си почнал да работиш, оптимизъм не ти трябва.

Песимизмът се смята за обратното на оптимизма ("нещата ще се оправят" срещу "нещата няма да се оправят"), но песимизмът по същество може да стигне до нежелание за живот: "защо ни е даден този скапан живот" и т.н. критики към Създателя, които съответно се обръщат в удари на "съдбата".

А оптимизъм, така както го разбират хората, може да има само за нещата, които са ни предопределени да постигнем.

Си мисля аз този следобед

П.С.

Безпредметността на човешките понятия за оптимизма и песимизма се описва ярко от горния подпис: АЗ ПЛАЧА, ЧЕ НЯМАМ ПАРИ ЗА ОБУВКИ, А ВИДЯХ ЧОВЕК БЕЗ КРАКА ДА СЕ СМЕЕ!

Всъщност точно песимизмът може да се опише като " един от начините да отлагаш и да не искаш да видиш проблемите в настоящето" - с поправката - "да не искаш да се справиш с проблемите". Да си песимист е лесно - мрънкаш си и това е... Да си оптимист е отговорност. Това означава:

"нещата ще се оправят" = "ще направя всичко по силите си, за да оправя това"

"времето лекува" = "опитвам се с търпение и смирение да осъзная причината за болката, която съм изпитал и със силата на ума и любовта си да излекувам мястото, което е било болно - благодаря на това, което ме е наранило, защото така съм разбрала къде е"

"утрото е по-мъдро от вечерта" = "овладявам със силата на ума, сърцето и волята си заедно порива да направя нещо необмислено + оставям Бог да ми покаже изхода, който моят човешки ум не може да види сам + Бог да ми даде силите и прозрението да се променя за мое и на другите добро"

Нещото или го има, или го няма и яко го няма, то няма да се появи, докато човек не е изградил нужната основа. Тоест промени в себе си.

Това е точната дефиниция на оптимизма - песимизмът не желае да промени себе си, а света според себе си.

А ако си почнал да работиш, оптимизъм не ти трябва.

Да, вярно е - не ти трябва нещо, което си имаш в предостатъчно количество вече...

Редактирано Април 15, 2010 от БожидарЗим

[Станимир]

Ще додам още малко мисли, за да видим какво ще стане.

...

Оптимиста си мисли, че някъде хееее там в бъдещето неговите желания и надежди ще се сбъднат.

Какво са това. Преобладаващо човешки желания и надежди.

Да кажем, че всички желания и надежди на човека се сбъдват. Ако човека е ориентиран към изпълнение на желания и надежди, то за какво повече да живее....и умира.

Но в повечето случаи желанията не се сбъдват. Оптимиста е изправен пред несбъднато желание.

И какво? Появява се разочарование. И оптимиста обсебен от своето желание мисли, че хората го цакат (с топла бира), че света е враждебен към него и т.н.

Тоест оптимиста е същото като песимиста, ама малко размит във времето.... и повече претенциозен.

...

„Оптимиста си мисли, че някъде хееее там в бъдещето неговите желания и надежди ще се сбъднат.“ И наистина ще се сбъднат. Обаче не задължително в рамките на конкретното въплъщение.

„Какво са това. Преобладаващо човешки желания и надежди.“ И именно затова ще се сбъднат, защото те са окови за нас, и само проявявайки се, можем да ги преодолеем, да ги надживеем, да се освободим от тях. Ако те биха останали нереализирани, ние вечно ще останем зависими от тях. Тука нещата се доста сложнички и по-скоро трябва да бъдат разбрани интуитивно, защото желанията ни могат да се проявят по множество различни начини във всеки конкретен случай.

Значи основното при личностните, егоистични желания е, че те се сбъдват за да можем да прозрем тяхната маловажност и илюзорност. За да ги преодолеем и да открием, че единствено духовните стремежи са ценни. Проблемът при оптимистите реално е, ако те търсят щастието и основават надеждите си на това, което е маловажно. Разбира се не при всички оптимисти стремежите са насочени към личностните желания и щастие. Има оптимисти обаче, чийто оптимизъм се основава на духовните реалности. Те знаят, че страданията и нещастията са преходни. Нещо повече, те ги използват за своето израстване, за да изградят върху тях бъдещето си. Такъв човек не живее в бъдещето, не живее и в настоящето. Той живее във вечността.

[Диана Илиева]

Ще додам още малко мисли, за да видим какво ще стане.

...

Оптимиста си мисли, че някъде хееее там в бъдещето неговите желания и надежди ще се сбъднат.

Какво са това. Преобладаващо човешки желания и надежди.

Да кажем, че всички желания и надежди на човека се сбъдват. Ако човека е ориентиран към изпълнение на желания и надежди, то за какво повече да живее....и умира.

Но в повечето случаи желанията не се сбъдват. Оптимиста е изправен пред несбъднато желание.

И какво? Появява се разочарование. И оптимиста обсебен от своето желание мисли, че хората го цакат (с топла бира), че света е враждебен към него и т.н.

Тоест оптимиста е същото като песимиста, ама малко размит във времето.... и повече претенциозен.

...

„Оптимиста си мисли, че някъде хееее там в бъдещето неговите желания и надежди ще се сбъднат.“ И наистина ще се сбъднат. Обаче не задължително в рамките на конкретното въплъщение.

„Какво са това. Преобладаващо човешки желания и надежди.“ И именно затова ще се сбъднат, защото те са окови за нас, и само проявявайки се, можем да ги преодолеем, да ги надживеем, да се освободим от тях. Ако те биха останали нереализирани, ние вечно ще останем зависими от тях. Тука нещата се доста сложнички и по-скоро трябва да бъдат разбрани интуитивно, защото желанията ни могат да се проявят по множество различни начини във всеки конкретен случай.

...

Стан, по принцип е така, но пак не е ясно, дали ще се сбъднат (независимо кога); ще обясня защо - защото това може да са вече преминати от нас ситуации (дори бих казала съвсем скоро преминати), но ние продължаваме да ги предъвкваме, не искаме да "отлепим" от тях, не искаме да вървим напред.

Пък и по-напред писалите мисля се ограничаваха само със сегашното въплъщение (то с него, дето се вика, ни е трудно да се справим, а какво остава за последващите, поне за мен, де, ти може да се справяш перфектно със сегашното си ). Та, ако продължа и аз така по-скромно, само за сегашното ни въплъщение, то бих казала, че най-удачна ми се струва позицията на реалиста. На практика и оптимиста, и песимиста имат една изкривена интерпретация на действителността. На мен отвътре ми идва да съм оптимист, много рядко и за малко (обикновено като ми се случи някаква случка) влизам в ролята на песимист и определено ми се струва, че и двете позиции са нереални и в еднаква степен затрудняващи ни. Просто естеството на затрудненията е различно, но какво от това?!

Тук е мястото да кажа (макар че леко излизам от темата), че забелязвам позиции от типа - ако наблягаме на положителното, а избягваме отрицателното ние ставаме по-добри, по-чисти, по ... не знам какви.

Чакайте малко!

Това е една огромна илюзия!

Няма "+" без "-", просто ако "-" липсва, ние дори няма да имаме критерий и не можем разпозна, че нещо е "+". Нещо повече, в природата има баланс и там, където са издиганали на пиедистал "+", със сигурност им идват "-" отвън, отвътре, заливат ги с "-". Иначе ще се натрупа такъв потенциал, че ще има едно БУУУМ.

Не стремеж към "+", а стремеж към 0 за мен е по-адекватната реакция, поне тук в полярния ни свят, в който се намираме в момента; хората са го казали отдаааавна - следвайте средния път!

[Слънчева]

А аз си мисля-хубаво, следвам средния път, но защо да не е с радост и оптимизъм, с Вяра? Щото ако се забия само в следването на пътя, може да стане прекалено монотонен и да заспя...

Все пак, за да следвам някакъв път изобщо, нащо трябва да ми дава стимул.

[shining_star]

Аз пък все си мисля че оптимистите излъчват злоба към живота.

Оптимистите точно това излъчват.Крият злобата, и други лоши работи зад маската на "оптимизъм".Има хора рзумни, на които не е хубав нито лек живота, но се държат за разума и, някак си въпреки негативната им вътрешна нагласа, няма я точно злобата, и те са ми по-приятни. Аз съм някъде по средата - не съм песимист нито оптимист.

Това е възможен вариант. Обаче да се правят генерализации, че всички или преобладаващите случаи са такива... не знам на кого е нужно.

Колкото до общуването ми с песимисти (или хора, които временно са в негативно настроение) то не мисля, че външно нещо в мен е по-различно. Стремя се обаче да поддържам вътрешното си състояние приповдигнато.

Никой тук не е казал, че "всички са такива". Човека казва какво е с п о р е д н е г о, а аз споделям , че и аз така съм го видяла. А точно в твоите изказвания, Станимире, забелязах този тон: това Е така, а онова - иначе

Може и да си права, може и да не си искала да правиш обобщения, но аз прочетох:

„Оптимистите точно това излъчват.Крият злобата, и други лоши работи зад маската на "оптимизъм".“

вместо:

Понякога оптимистите точно това излъчват.Крият злобата, и други лоши работи зад маската на "оптимизъм".

или:

Често оптимистите точно това излъчват.Крият злобата, и други лоши работи зад маската на "оптимизъм".

или нещо друго подобно даващо възможност да се разбере, че това е само частен случай.

Освен това в моето мнение нямаше нищо лично насочено към теб. Коментирах мнението ти (и това на Томодаши), защото доизясняването, което направих, намирам за важно. Ти обаче отговори с лична нападка, която няма нищо общо с темата.

Към Станимир: грешката е моя, неправилно се изразих. Имаш право; а така ти отговорих, защото се почувствах лично нападната: "кому е нужно...."да се генерализира, а аз наистина не съм искала да генерализирам, а само да кажа нещо което забелязвам в някои случаи.Да, откъм мене беше лична нападка към тебе, защото и аз така възприех твоето изказване. А сега казваш, че не е имало нападка, радвам се за което.

[Диана Илиева]

А аз си мисля-хубаво, следвам средния път, но защо да не е с радост и оптимизъм, с Вяра? Щото ако се забия само в следването на пътя, може да стане прекалено монотонен и да заспя...

Все пак, за да следвам някакъв път изобщо, нащо трябва да ми дава стимул.

Ех, ами защото "радост и оптимизъм" не се връзват много със "среден път".

Вяра - добре, може да кажем също и спокойствие, ведрост, но радостта и оптимизма са доста напомпани по отношение на "+".

Може пък да не използваме думите по един и същ начин, знам ли. Аз различавам спокойната усмивка от радостната усмивка, примерно.

Странно се изрази, за пръв път срещам при теб - "забиване в следването на пътя", "монотонен път", "заспиване" ... Какъв стимул е подходящ според теб?

[Станимир]

Аз не бих поставил реализма, между оптимизма и песимизма. По-скоро бих го отъждествил с оптимизма (но не с всеки оптимизъм разбира се). В крайна сметка човека надживява всички събития в живота си. От всяко от тях може да бъде извлечена полза – дори и от най-трудните, неприятните и болезнените. Оптимизмът вдъхновен от разкриването на божествената, духовна същност в човека не е нещо отвлечено. Та има ли нещо по-реално от божествената същност в човека? Да, физическия живот е важен, защото именно в него израстваме. В него събираме елементите които в бъдеще ще образуват нашето духовно съзнание. Без това, съзнателното ни пребиваване във висшите светове е невъзможно. Но във физическия живот няма реално щастие. Това не означава, че не можем да сме истински щастливи тук на земята, а че в този случай причината за щастието ни няма да е от земята.

Човешкия дух е вечносъществуващ и извън всякакви граници. Това е реалността, това е същността му и тя е гаранция, че в крайна сметка духовните стремежи, които човек следва ще бъдат постигнати и всъщност ще постигнем много повече от това, което сме в състояние да си представим.

[Слънчева]

А аз си мисля-хубаво, следвам средния път, но защо да не е с радост и оптимизъм, с Вяра? Щото ако се забия само в следването на пътя, може да стане прекалено монотонен и да заспя...

Все пак, за да следвам някакъв път изобщо, нащо трябва да ми дава стимул.

Ех, ами защото "радост и оптимизъм" не се връзват много със "среден път".

Вяра - добре, може да кажем също и спокойствие, ведрост, но радостта и оптимизма са доста напомпани по отношение на "+".

Може пък да не използваме думите по един и същ начин, знам ли. Аз различавам спокойната усмивка от радостната усмивка, примерно.

Странно се изрази, за пръв път срещам при теб - "забиване в следването на пътя", "монотонен път", "заспиване" ... Какъв стимул е подходящ според теб?

Пише "заспиване" в следването на пътя...

Който разбира елементите на думите „аин фаси“, може да се домогне до смисъла на живота и да се ползва от него. Така той ще разбере как ще свърши животът, т.е. как ще се превърне скръбта в радост. Да превърнеш скръбта в радост, това значи да превърнеш неразбраната скръб в разбрана. Неразбраната скръб причинява страдание, а разбраната – радост. При неразбрания живот човек се колебае, люшка се от една страна на друга. Колебанието създава големи противоречия. Обичаш някого, но се колебаеш, дали и той те обича. Ако и той те обича, пак се колебаеш, съмняваш се в него, да не би да те измести някой. И като обичаш, се мъчиш, и като не обичаш, се мъчиш. Какво трябва да правиш тогава? Да влезеш в Божествения живот, където има само радост и веселие. Бог е създал света и внесъл в него живота и радостта. Човекът, като не разбрал живота и радостта, създал мъчението и скръбта. Кой разпъна Христос: ангелите, или хората? – Хората Го разпънаха. Това показва, че те са в състояние да мъчат и да причиняват страдания.

Следователно всички хора ще се утешат само когато им се върне загубеното, т.е. когато намерят изгубения рай. – Какво е изгубил човек? Кой е изгубеният рай? – Неговите добродетели, неговите добри мисли, чувства и постъпки, неговият добър живот. И след като изгуби тези неща, човек се примирява и казва:

Да изправиш живота си, това значи да минеш през известни мъчнотии, през известни скърби и страдания. Без скърби и страдания не можеш да влезеш в Царството Божие. Като минеш през страданията, ще дойдеш до двете велики радости, които водят в областта на щастието. Това значи истинско подмладяване.

Из Разбраната скръб

Средният Път е този, в който няма нито добро, нито лошо. Средният път е вътрешно знание, упование, просто Е. В този път се усеща именно та зи радост-от всичко.

[Слънчева]

И още -

И тъй, ако човек не може да подигне ума си към Бога, да вярва в Него и да има стремеж към възвишените и великите същества, той не може да познае себе си; ако не може да вади заключение от резултатите, които са пред него, той пак не може да познае себе си. Такъв човек не може да има будно съзнание. Той ще прилича на онзи българин, който, като отишъл на баня, вързал на крака си един конец и си казал: „Нека седи този конец на крака ми, да не се изгубя между толкова голи хора. С конец ще мога лесно да се позная“. Обаче, в съзнанието на човека съществува една черта, едно качество, по което той всякога може да се познае. Иначе човек постоянно би се губил в света. Има едно качество, по което всеки се познава като индивид. Като спи човек, познава ли се? Не се познава. Изобщо, в съня никой не може да се познае. Щом се събуди, той вече познава, съзнава себе си. Това съзнание се отнася само за физическия свят. Заспи ли човек, той отново се забравя. Това показва, че между физическия свят и закона на Любовта няма връзка. Щом няма връзка между живота и Любовта, тогава няма връзка и между живота и Мъдростта, между живота и Истината. Казвам: когато няма връзка между живота и законите на Любовта, Мъдростта и Истината, хората не могат да правят връзка и между радост и страдание. За пример, като дойде радостта в живота, те казват, че това е в реда на нещата; дойде ли страданието, те намират, че това не е в реда на нещата. Питам: на какво основание идването на радостта е в реда на нещата, а идването на скръбта не е в реда на нещата? Хората не разбират, че радостта и скръбта са две състояния, неразривно свързани. Страданието и радостта са брат и сестра. В един момент ще дойде радостта, сестрата, но в следващия момент ще дойде скръбта, братът. Щом радостта влезе в някой дом, тя отваря прозореца, поглежда на пътя и като види страданието, веднага го извиква. Тя не иска да знае, че на хората от този дом става неприятно, щом видят страданието. Защо човек е недоволен от страданието, а доволен от радостта?

Христос казва: „Жена, кога ражда, на скръб е, но кога роди, скръбта ѝ се превръща на радост, защото се е родил човек на света!“ Значи жена, кога ражда, на скръб е, а като роди, забравя скръбта си, защото се е родил човек на света. Казвате: „Защо Господ е създал страданията? Не можа ли да създаде свят без страдания?“ Господ е създал хармоничен свят, а страданията в него са човешко дело. Желанието на човека да яде е Божествено, но ако той яде повече, отколкото трябва, това вече е човешко. Всяко човешко желание носи скръб. Когато Христос казва, че всяка раждаща жена скърби, Той е имал предвид, че тази скръб се дължи на неизвестността, в която жената се намира. Тя казва: „Това дете или ще се роди, или не; не се знае какво ще стане с мене и какво – с детето“. След тази скръб радостта непременно ще дойде.

Чистене на съзнанието

В тази връзка-не е ли по-добре жената давярва в добрия изход, да предусеща радостта след раждането /въпреки, че настоящия момент е труден/?

[Диана Илиева]

И още -

И тъй, ако човек не може да подигне ума си към Бога, да вярва в Него и да има стремеж към възвишените и великите същества, той не може да познае себе си; ако не може да вади заключение от резултатите, които са пред него, той пак не може да познае себе си. Такъв човек не може да има будно съзнание. Той ще прилича на онзи българин, който, като отишъл на баня, вързал на крака си един конец и си казал: „Нека седи този конец на крака ми, да не се изгубя между толкова голи хора. С конец ще мога лесно да се позная“. Обаче, в съзнанието на човека съществува една черта, едно качество, по което той всякога може да се познае. Иначе човек постоянно би се губил в света. Има едно качество, по което всеки се познава като индивид. Като спи човек, познава ли се? Не се познава. Изобщо, в съня никой не може да се познае. Щом се събуди, той вече познава, съзнава себе си. Това съзнание се отнася само за физическия свят. Заспи ли човек, той отново се забравя. Това показва, че между физическия свят и закона на Любовта няма връзка. Щом няма връзка между живота и Любовта, тогава няма връзка и между живота и Мъдростта, между живота и Истината. Казвам: когато няма връзка между живота и законите на Любовта, Мъдростта и Истината, хората не могат да правят връзка и между радост и страдание. За пример, като дойде радостта в живота, те казват, че това е в реда на нещата; дойде ли страданието, те намират, че това не е в реда на нещата. Питам: на какво основание идването на радостта е в реда на нещата, а идването на скръбта не е в реда на нещата? Хората не разбират, че радостта и скръбта са две състояния, неразривно свързани. Страданието и радостта са брат и сестра. В един момент ще дойде радостта, сестрата, но в следващия момент ще дойде скръбта, братът. Щом радостта влезе в някой дом, тя отваря прозореца, поглежда на пътя и като види страданието, веднага го извиква. Тя не иска да знае, че на хората от този дом става неприятно, щом видят страданието. Защо човек е недоволен от страданието, а доволен от радостта?

Чистене на съзнанието

Благодаря ти, за уместните цитати.

Точно това, удебеленото, се опитвах да изразя в своя попреден пост, явно не особено добре.

А това, което съм оцветила в червено, е обяснението на долния удебелен текст.

[B__]

" Казвам: когато няма връзка между живота и законите на Любовта, Мъдростта и Истината, хората не могат да правят връзка и между радост и страдание"

Всъщност не знам защо пътя се смята, че трябва да е съпроводен с радост и щастие?!

Пътя си е чиста работа. Ще има и радост, ще има и страдание, и то е не по-маловажно от радостта.

Но може да се говори и за радост от страданието, арзбира се

Редактирано Април 16, 2010 от БожидарЗим

[Слънчева]

" Казвам: когато няма връзка между живота и законите на Любовта, Мъдростта и Истината, хората не могат да правят връзка и между радост и страдание"

Всъщност не знам защо пътя се смята, че трябва да е съпроводен с радост и щастие?!

Пътя си е чиста работа. Ще има и радост, ще има и страдание, и то е не по-маловажно от радостта.

Но може да се говори и за радост от страданието, арзбира се

Именно, двете полярности водят до центриране, в средата