Хармоничното семейство

[Креми (късметче)]

Напоследък чувам мнения на жени, че са малко свестните мъже за брак, както и мнения на мъже - съответно за жените.

Чувам също , че хора с дълъг брачен стаж и стабилно семейство са картотекирани като щастливци, сякаш манна небесна се е изсипала отгоре им. Никой не се спря да попита: хей, как така се случи това съжителство, на какво се дължи, истина ли е или маска ( защото има и такива), можеш ли да споделиш опит... всички приемат успеха на другия като подарък свише.

Вие как мислите, изхождайки от наблюдения върху собствения си брак , на родителите си или на други хора.

[Венцислав_]

Семейството е една нова личност, в която двамата партньори трябва да излеят себе си така, че да да изгубят досегашната си личностна идентификация. Малко хора могат да направят това.

[Креми (късметче)]

Може и само на мен да ми се струва така - все по-малко хора се учат или искат да се научат да правят това.

А когато прелееш своята едноцветност с тази на другия, запазваш идентичността си, но става по-красиво - като дъга.

Трудно е да уцелиш точно мярката.

[Guest Еси]

Хармоничното семейство...

Краят на един кармичен път между двама (съзнателно не уточнявам половете).

[mary6]

Семейството съставлява обществото.Хармоничното семейство е жизнено важно за хармоничното общество.

[Донка]

как така се случи това съжителство, на какво се дължи, истина ли е или маска ( защото има и такива), можеш ли да споделиш опит... всички приемат успеха на другия като подарък свише.

Вие как мислите, изхождайки от наблюдения върху собствения си брак , на родителите си или на други хора.

Подарък е и е осигурен на всеки от нас, обаче само ако го приемем като подарък.

Какво означава това?

Подарък ли се смята поисканият и набелязан точно подарък? Или това е поръчка?

На 40 години в тежко семейно състояние си дадох честна сметка, че причината за всичките ми страдания в семейството ми бяха моите очаквания и желания да бъда с точно определен човек, избран от мен по внушени ми от моята културна среда критерии. Вторачена в хората, с които АЗ исках да бъда, бях пропуснала да приема с любов хората, които ми бяха подарени свише, за да живея с тях в мир, радост и хармония.

После реших да опитам отново и този път да оставя моя подарък сам да дойде при мен, не аз да го избирам и да правя каквито и да било усилия да го задържам. И сега сме заедно - живеем в радост, мир и хармония - всеки, който ни познава, казва, че се усещат във въздуха около нас двамата. И всички близки хора са мирни, радостни и спокойни с нас....

Когато ви подарят нещо от сърце, вие оглеждате ли го критично или за вас то носи неповторимото излъчване на човека, който ви го е подарил? Вие преправяте ли подаръка по свой вкус или му се радвате точно защото е такъв какъвто е?

Изкуството да живеем заедно щастливо и хармонично е в умението да обичаме и запазваме своята индивидуалност и свобода точно толкова и така както обичаме и запазваме индивидуалността и свободата на най-близкия си човек.

При най-малкия опит да се прелеем в едно, ще се изгубим в лабиринта на своите очаквания и представи за живота в това общо "едно", и хармонията ще изчезне, защото хармония може да има само между свободни индивидуалности, които са съвместими като двете нишки на двойната спирала....

За тези, които мечтаят за хармонично семейство, ние двамата - щастливо хармонично семейство - препоръчваме любимия си клип:

Някой каза ли ти, че си обичан

Всичко, написано в него според нас е ключът към семейното щастие.

[Guest azbuki]

Аз съм от хората, които казват, че свестен партньор се намира трудно, но се считам напълно погрешно разбрана от късметче, макар и да не става дума за мен (надявам се). По много причини е трудно - едното са просто времената (отчитам разликата в поколенията между мен и други пишещи в темата). Другото е, че не всички свестни са "наши" (и няма и нужда). Трето е, че в зависимост от личния път и духовното развитие на човека, възможно е да е по-лесно или по-трудно да намериш подходящ партньор. Тези разсъждения нямат нищо общо с някакво повърхностно отношение към семейството като към нещо паднало от небето.

Понякога ругая науката. Защото знам, че тя ме е отдалечавала и ме отдалечава от това да имам семейство. Кой мъж не умира от ужас от жена, която е независима и интелигентна? Не умна имам предвид. Жена, която се ровичка по разни книги, вълнува се от неразбираеми знаци и буквички, "хвърчи в облаците" и живее в свой свят с две думи? Свят, който не може да сподели с други. На повърхностно ниво хората казват "О, колко интересно". Впуснеш ли се в детайлите (в които именно е тръпката за мен) - веднага им става не чак толкова интересно. Така и в личен план. Науката е голяма жертва - включително и заради това, че човек доброволно се отказва от това да може да сподели с хората своя свят. Дълбините на този свят ще си останат завинаги между него и Бога и малкото хора, поели по подобен на неговия път. За останалите неговият език си остава до голяма степен неразбираем - нещо далечно и екзотично, интересно, но по-добре да не е точно... абе мойта жена, която да ми предлага тази доза екзотика.

Жена, която се занимава с наука - това е още по-голяма жертва. Но факт е, че жените могат да внесат и нерядко са внасяли друго мислене в науката, от което тя се нуждае. Понякога съм се чудела дали не съм си загубила времето. Особено в България предполагам че бих умряла - в среда, в която на такива като мен се гледа като на провал. Защото в България жената е семейството и ако го няма, значи нещо се е провалила. Затова и не искам да съм в България. Въпреки че по мнение на много хора много е пострадал личният ми живот от това мое вглъбяване и отдаденост на прашните книги, това е моя съдба, мой път, това е моето нещо. И ако някой не го оценява, то мога само да му пожелая да си върви по пътя и да ме остави на мира. Ще оставя и всеки мъж, който не разбира това и се опитва да ме спре. Пред това да не съм вярна на себе си предпочитам самотата.

Всичко в живота е работа. И като при всяка работа, едни я могат по-добре, други по-зле, но всеки си има поне едно нещо, което може добре, удава му се. Може ли някой всичко? Някои го "можели" по-добре семейството, чудесно. Могат ли тези същите и това, което мога аз? Аз оценявам тяхната "работа", а те оценяват ли моята? В този смисъл никога не съм смятала, че повърхностните сравнения на човешки съдби служат на друго, освен на егото. Когато човек се преражда, той приема едно условно ограничение на времето, тъй като времето е фактор в света на Сатурн. Това ограничение предполага, че за да задълбае достатъчно в една област, може да му се наложи да е "полуидиот" в друга. Не задължително защото не му е дадено да се развива в другата област или го "мързи", или пък е "неук" (от минали животи). Просто натоварването в една област изисква разтоварване в друга - в рамките на едно земно съществуване не е важно да "успеем" във всичко по някакви общи представи за благополучие, а да си свършим работата - точно тази, с която сме се нагърбили преди да дойдем на Земята.

Познавам много хора в науката с ужасен личен живот - вероятно нямат много време за него. Но уважавайте тяхната работа, която ви позволява като се приберете вкъщи и като си включите лампата да ви е светло. Цял ред такива неуспели, неуки луди са допринесли за да ви е удобно на вас. Да, така е, интелектът е капан, той разболява - но колко хора биха се справили с това изпитание? Колко биха се захванали с това да овладеят интелекта, да пробиват нови пътища там, където е тъмно, да реформират такива закостенели структури, каквито са научните среди? Колко биха издържали на натиска? И не е ли това едно огромно доверие, гласувано на един буден дух от небето?

Е, това е моят конкретен случай. Но цялостно ме предизвика към писане това повръхностно отношение към хората, които визират семейството като Божи Дар. То си е Божи Дар, както и всеки дар е Божи Дар. Едни реализират даровете си в семейството, други на други места. Едни подхващат едни уроци по-рано, други по-късно. Едни първо раждат деца, други първо си дават солидно образование и минават през куп други изпитания - лентяи ли са тия? За едно съм съгласна с късметче - хората са различни цветове, които се преливат. Само че едно по-широко виждане за нещата отчита и необходимостта от това да има хармония (а не сравнения и конкуренция) между цветовете на всички нива на човешкото общуване - не само в семейството. Хубаво е човек да има отворено сърце и душа, за да оцени работата и жертвата, която правят други, "неуспели" в неговата област, но оставящи нещо след себе си - за нечии, може би неговите, деца. Е, не му е стигнало времето на този да се разпише като "ударник" и в семейния живот, но за сметка на това е вложил енергията си в друго, което може да касае много повече хора, не само едно отделно семейство.

Само повод за размисъл давам на чудещите се по тази тема. Не противоречи това мое изказване на желанието ми да си мълча на този форум, напротив, потвърждава го. Точно тук съм чула доста неща, които издават едно неуважение и подценяване на интелекта. Очернянето му като нещо "лошо" и в същото време издигането в култ на такива неща като семейството. Защо ли? Както беше казал веднъж Станимир - някои хора просто имат проблем с това да признаят, че не владеят ума. Чудя се колко ли биха били хармонични семействата им, ако бяха тръгнали да се развиват в посоката, в която примерно вървя аз, и й се бяха посветили сериозно? Уверявам ви, изтощително е и пътят е пълен с изкушения и изпитания - трън след трън. И на мен ми се иска понякога на топло и у дома да мисля само за любимите си хора, да си играя с деца, да готвя (обожавам!). Ама не би - животът ме предизвиква да вървя по стръмните пътища, където често е самотно и студено. По нетрадиционните пътища - където се ражда новото. Като се появи някой любител на силните усещания, може и да продължа в компания.

И това всичкото не защото не искам да се уча! То по тази логика и Исус го е мързяло...

П.П. Впрочем в много древни общества бракът е бил просто една социална институция с цел размножаване. Колко бракове изобщо са се градяли и се градят на истинско духовно партньорство и желание за съвместно израстване? В миналото духовното партньорство се е осъществявало за много мъже от хетери, куртизанки... мда, да не се впускам в подробности, но интелигентни и образовани жени, които не са искали да са просто средство за разплод, са избирали този път. В днешно време вече и хетери няма в истинския смисъл на думата (разните му там форми на проституция не ги броя към това). Бракът се бори пък да запълни дупката в духовното общуване, която в социален смисъл никога не е бил предназначен да запълва. В бъдеще тази институция в нейния сегашен вид ще се разпадне. И има едно поколение с Плутон във Везни, на което мисията му е точно такава - с падане и ставане да реформира мухлясалите основи на брака. Не е случайно, че все повече хора низобщо не искат да се женят, а просто съжителстват. Та не е ли някакво вкопчване в старото да мислим, че всички трябва задължително да се втурнат да се учат на брак в традиционния му вариант?

Каза една Венера в тригон с Плутон във Везни.

Редактирано Януари 29, 2009 от azbuki

[Надеждна]

azbuki, радвам се да те чета отново! И друг път съм усещала някакви общи настроения с теб. В известен смисъл, имаме и близък житейски опит в някои отношения, до колкото си спомням. Споделям основно казаното от теб - на всеки се полага и всеки получава някакъв дар - бил той наука, изкуство, деца, семейство... (перифразирам така, както съм те разбрала), но независимо с какво се занимаваме, на каква работа сме отдадени, всички ние винаги мечтаем и тайно се надяваме да си намерим "половинката", която би ни балансирала, хармонизирала и с която да споделяме всичките си радости и скърби. Аз също съм сама, не мога даже да се похваля с някакви научни или други постижения. Търсех себе си - в различни връзки с приятели, с хора, които съм обичала, в работата си, в отношенията си с дъщеря ми, с родителите ми, които винаги са били много различни хора. Загубих баща ми преди около 15 години и дълго смятах, че той никога не ме е разбирал, че е бил много консервативен и много далече от мен, което се е отразило и на моите отношения с мъжете. Чак сега си давам сметка колко добър човек и баща всъщност съм имала до себе си. Пречката, която е съществувала между нас е била неговата затвореност и моята, присъща на младостта, невъздържаност, която той явно се е стремял да не предизвиква. Той беше много добър професионалист-икономист, търсен в цяла България с опита и способностите си, от които много хора черпиха, но често, когато се ядосвах за проблеми в училище, ми повтаряше - "Не се притеснявай за тези неща. Това не са големи проблеми. Семейството е най-трудното училище". Сега, след толкова години, мога да кажа, че разбирам и споделям тези мисли. Най-трудно се учат уроците на търпението, на приемането на другия и свободата, която трябва да дадем, за да имаме човека до себе си. Не по-лесен е моментът и със срещата с такъв човек, който да бъде на същото ниво и да цени тези неща, за да се стигне до взаимно разбиране и споделяне. Иначе, започне ли се ограничаване, спиране за единия или другия, за което говори и azbuki - връзката се разпада постепенно. Не е въпрсът в това да "стискаме зъби", само за да не сме сами, а да можем, като Донка да кажем: "И сега сме заедно - живеем в радост, мир и хармония - всеки, който ни познава, казва, че се усещат във въздуха около нас двамата. И всички близки хора са мирни, радостни и спокойни с нас..." Само тогава можем да говорим за хармония в семейството, без значение с брак или без.

Съгласна съм и за атмосферата в България по този въпрос. Имам приятелки, които буквално изпадат в депресия за това, че не са омъжени!? Но за съжаление никой от тях не си дава сметка за допуснатите грешки във връзките, които са имали и така продължават да затъват. Точно те са и от тези хора, които гледат на всичко, което другите имат, като на дар свише и все се оплакват, че на тях никога не им се пада такъв късмет!? Вярно е,че и социалната ни система не дава много алтернативи за постигане на някакво вътрешно удовлетворение от подобен род. Имам предвид следното - например тук в Норвегия, съществува организация, която дава възможност на всеки, който пожелае да се "грижи задочно", ако мога така да се изразя, за едно дете примерно от Сомалия или някоя друга от изоставащите държави, където децата умират от глад. "Задочният родител" внася всеки месец определена сума, която не е никак голяма за норвежките стандарти, но всичко това е обвързано с договори и други документи, които не ти дават правото да се откажеш, ако веднъж вече си поел такъв ангажимент. В обратна посока - се изпращат снимки на детето, документи и писма за състоянието му, въобще "родителят" е в течение на неговия живот и развитие. Норвежците смятат, че това е най-сигурният начин средствата, които се превеждат да отиват до тяхното предназначение и не се притесняват от това,че детето не е норвежче, например. Докато, тези мои приятелки, за които споменах по-горе, се опасяват, че ако подадат документи за осиновяване на дете, може да им се падне някое от малцинството!? И пак стигаме до изводите за причините и следствията... Е,да, има разлика между едното и другото обгрижване,но кое по-важно - да дадеш любов и да се погрижиш за някой, който има нужда от това или какво ще кажат хората!? Извинявам се за отклонението от темата, но за мен нещата са свързани - хармоничното семейство предполага любов и разбирателство между всички негови членове, а понякога може родителското тяло да е представено само от единия родител и тогава отговорността му за хармонията е още по-голяма.

Аз обичах да казвам преди,че съм си "самодостатъчна" - натрупаните разочарования, липсата на взаимно разбиране - резултат и от мои криворазбрани очаквания и желания, за които и Донка говори, убиха желанието ми да си търся половинката, но от това не значи, че се чувствам щастлива. Вярвам, обаче, че тя ще ме намери, ако ми се полага. Даровете се получават, когато и ако ги заслужим.

Редактирано Януари 30, 2009 от Моника13

[Guest azbuki]

Съгласна съм с Моника, разбира се. Както се казва във Ведите: Човек не трябва да върви по пътя сам. Друго си е в компания. Основното ми изказване беше насочено към това, че тези, които нямат семейство и разглеждат семейството, на което се радват други, като Дар Божи, не са задължително такива, които ги мързи да си помръднат пръста или гледат на семейството като на даденост. Много от тези са хора, които имат трудната от социална гледна точка задача, особено на място със силни социални стереотипи като България, да извървят една по-дълга отсечка от живота си сами, да свършат многод руга работа и да не загубят вяра, въпреки самотните моменти. Много от тези жени, които са открили половинките си рано, не е трябвало да издържат натиска и подигравките на едно такова общество. Признайте си, не сте ли си помислили поне веднъж: Ама тази не е женена, никой не я ще, нищо не знае за живота, не я бива - или нещо от сорта? Каквото и да си казваме, в много отношения си оставаме едно доста закостеняло общество.

Предлагах една друга гледна точка. Бъдещето на семейството не е нито в тази традиционна негова форма, нито в тоталния егоизъм и свободия. По средата, по средата.

[Диана Илиева]

Напоследък чувам мнения на жени, че са малко свестните мъже за брак, както и мнения на мъже - съответно за жените.

Чувам също , че хора с дълъг брачен стаж и стабилно семейство са картотекирани като щастливци, сякаш манна небесна се е изсипала отгоре им. Никой не се спря да попита: хей, как така се случи това съжителство, на какво се дължи, истина ли е или маска ( защото има и такива), можеш ли да споделиш опит... всички приемат успеха на другия като подарък свише.

Вие как мислите, изхождайки от наблюдения върху собствения си брак , на родителите си или на други хора.

Aз не познавам напълно хармонично семейство.

Според мен те са рядкост. И предполагам при над 90% от тях и при двамата партньори това е отчетливо белязано в наталните им карти и в синастрията им - т.е да, наистина са щастливци, родени с добра съдба (що се отнася до семейството). Реално хармоничните семейства сигурно би трябвало да са маааалко повече, защото "човек може да окепези и най-добрата карта" - както шеговито се е изразил руския астролог Авесалом Подводни. Но затова пък имаме, макар и още по-малък брой, хармонични семейства, постигнати след съзнателна работа/усилия на единия или и на двамата партньори. И това е нормално, защото осъзнатите хора все още са твъре малко, а и при липса на подходящо предразположение наистина си е трудно.

При повечето познати семейства се наблюдават много сериозни противоречия между партньорите, като по-възрастните двойки старателно ги прикриват, а по-младите спокойно ги демонстрират.

Защо остават заедно?

Според мен е доста елементарно да го обясним само с инертност, чувство за сигурност и т.н. Хората подсъзнателно усещат, че това е мястото, това е пътят им, чувстват се някак обвързани ...

Може би е прав бащата на Моника13:

Семейството е най-трудното училище

защото съдбата ни поставя до такъв човек, от когото имаме нещо да научим, нещо да изправим или да изградим в себе си. Физически нещата опират до специфични енергии, тяхното привличане, отблъскване, обмен и т.н., но това едва ли е интересно, достатъчно е да си обясним нещата с познатите ни понятия или с категории от психологията.

За мен лично е интересно следното - преди няколко хилядолетия хората са били принудени не само да остават в семейството си, заради чисто физическото си отцеляване, но дори е било жизнено важно да остават в рода си, в племето, в поселището ... След това в продължение на хиляда или повече години до преди век или дори само няколко десетилетия хората бяха принудени да запазват поне семейството си по същата причина. През последните десетилетия, буквално пред очите ни, нещата в това отношение се промениха доста бързо. Като се сетя и за също толкова бързо нарастващата глобализация в света ... това за мен означава най-малко две неща:

1. голяма част от кармата - народностна, родова и дори семейна е разчистена;

2. хората са на прага на своята по-висша осъзнатост.

[Багира]

Семейството е трудно училище. Дали човешкото същество избира някои параметри на това училище преди да се въплъти? Колко ли трябва да обичаш някого, за да се решиш да се "впрегнеш" с него в един хомот ... Хармония в хомот ... Трудна работа. Не е невъзможна, все пак. Както всичко в нашия живот, ако са прекаснати живителните корени с Първоосновата- все ще гоним отражението на съкровището, не и самото съкровище. Така и с хармонията в семейния живот. Може да я има само в досега с Първоосновата.

За мен лично е интересно следното - преди няколко хилядолетия хората са били принудени не само да остават в семейството си, заради чисто физическото си отцеляване, но дори е било жизнено важно да остават в рода си, в племето, в поселището ... След това в продължение на хиляда или повече години до преди век или дори само няколко десетилетия хората бяха принудени да запазват поне семейството си по същата причина. През последните десетилетия, буквално пред очите ни, нещата в това отношение се промениха доста бързо. Като се сетя и за също толкова бързо нарастващата глобализация в света ... това за мен означава най-малко две неща:

1. голяма част от кармата - народностна, родова и дори семейна е разчистена;

2. хората са на прага на своята по-висша осъзнатост.

Това наистина е интересно наблюдение, но действителността не ми подсказва двата извода, които правиш. Действителността ми показва, че признаците, за които говориш, означават една все по- ясно очертаваща се индивидуализация. Което не води до разчистване на карма, а до оплитане във все по- тежка такава. (дори само удивителният и твърде неприятен факт- че нашите деца са по- болни като цяло от нас, а ние сме по- болни от нашите родители би трябвало нещо да ни подсеща ... ) Висшата осъзнатост наистина е близо, сякаш, но не я виждам безусловно следваща вървящия по пътя на индивидуализацията. Авраам ще трябва да жертва най- свидното си ... И този път то не е извън него ...

Редактирано Януари 31, 2009 от Багира

[Диана Илиева]

Превратно ме тълкуваш.

Признаците не водят до разчистване на карма - казала съм точно обратното.

Тези признаци или явления, които наблюдаваме в човешката цивилизация, ме карат да направя горните изводи и според мен и в момента тече много енергично такъв процес - на изкупуване на карма, като една голяма част от нея вече е отработена, иначе нямаше да я има, както ти казваш тази:

все по- ясно очертаваща се индивидуализация.

- да, така е, но защо това теб те навежда на мисълта за все по-оплетена карма?!?

Винаги съм си мислела, че по-оплетената карма е такава с множество непрекъснати кармични връзки, което е точно обратното на индивидуализацията!

Впрочем всеки (и аз включително) е склонен да интерпретира нещата така, че да се вписват и да подкрепят светогледа, в който е убеден в този момент. Допускам изводите, които съм направила да не са верни. Ще се радвам да чуя и други интерпретации.

[Багира]

Признаците не водят до разчистване на карма - казала съм точно обратното.

Разбрах добре какво казваш. Просто не считам, че е така, което и написах.

все по- ясно очертаваща се индивидуализация.

- да, така е, но защо това теб те навежда на мисълта за все по-оплетена карма?!?

Винаги съм си мислела, че по-оплетената карма е такава с множество непрекъснати кармични връзки, което е точно обратното на индивидуализацията!.

Интересното е, че и аз смятам, че това следва да се разглежда като по- оплетена карма. Индивидуализацията може би е част от пътя към освобождаване от кармата, в смисъл, -индивидът има шанс да осъзнае, че кармата го държи през ръцете и краката и всичките му индивидуални напъни да се освободи от нея водят до още по- голямо оплитане. То ест, идивидуализацията освобождава, разчиства кармата, само в случай, че индивидът осъзнае блатото, в което се е натресъл и се откаже от основата на своята индивидуализация- себеутвърждаващия начин на живот. Иначе може да си мисли за разчистване на кармата колкото си ще.

Но не съм никак убедена в тази възможност- като задължителен елемент. През цялата история на човечеството са предприемани опити за освобождаване на готовите човешки същества. И колкото по индивидуализирани са те, толкова тази задача е по- трудна.

Впрочем всеки (и аз включително) е склонен да интерпретира нещата така, че да се вписват и да подкрепят светогледа, в който е убеден в този момент. Допускам изводите, които съм направила да не са верни. Ще се радвам да чуя и други интерпретации.

Това наистина е така и е характерно за индивидуализираното съзнание, което много се бои да не се обезличи, ако потърси пътища за съединяване с Едното цяло, Първопричината.(т.е. ако потърси пътища за възстановяване на връзката, защото, в края на краищата, я е имало.). Поради това то търси пътища за разединяване. За задълбочаване на индивидуализацията. На всяка цена. Дори виждайки обречеността на този път.

Редактирано Януари 31, 2009 от Багира

[Диана Илиева]

Багира, знам какви са твоите убеждения и не се учудвам на това, което си написала.

Все пак, ако искаш да се замислиш, изреченията, подчертани от мен в твоя текст, са необосновани твърдения.

...

Интересното е, че и аз смятам, че това следва да се разглежда като по- оплетена карма. Индивидуализацията може би е част от пътя към освобождаване от кармата, в смисъл, -индивидът има шанс да осъзнае, че кармата го държи през ръцете и краката и всичките му индивидуални напъни да се освободи от нея водят до още по- голямо оплитане. То ест, идивидуализацията освобождава, разчиства кармата, само в случай, че индивидът осъзнае блатото, в което се е натресъл и се откаже от основата на своята индивидуализация- себеутвърждаващия начин на живот. Иначе може да си мисли за разчистване на кармата колкото си ще.

Но не съм никак убедена в тази възможност- като задължителен елемент. През цялата история на човечеството са предприемани опити за освобождаване на готовите човешки същества. И колкото по индивидуализирани са те, толкова тази задача е по- трудна.

...

Това наистина е така и е характерно за индивидуализираното съзнание, което много се бои да не се обезличи, ако потърси пътища за съединяване с Едното цяло, Първопричината.(т.е. ако потърси пътища за възстановяване на връзката, защото, в края на краищата, я е имало.). Поради това то търси пътища за разединяване. За задълбочаване на индивидуализацията. На всяка цена. Дори виждайки обречеността на този път.

А аз наистина ще се радвам да чуя и други виждания и коментари на моя пост №10, надявам се не само от хора, които считат животът си тук и сега за натрисане в блато.

[Багира]

Всичко е въпрос на поглед. Как може да видиш като обосновани подчертаните от теб мои твърдения,, след като категорично отказваш да видиш основанията за това? Не че ги няма, просто отказваш да ги видиш! Но подобно упорито затваряне на очите не ми е непознато. За съжаление го откривам и в себе си, това, че границите му са отместени не променя принципното положение. Но тази особеност на възприемане на събитията от страна на човещкото същество изобщо- показва :1. Доколко то само може да си отвори очите; 2. В някакъв смисъл упоритото стискане на очите му е необходимо за да запази вътрешното си статукво, усещането си за изградена система. Че кой обича да му се раздрусва системата?

Но Иисус е каза:

Лука 12:51

Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, казвам ви, но по-скоро раздяла.

По конкретно и остро е казано подобно нещо в апокрифното евангелие на Тома: 17. Може би хората мислят, че съм дошъл мир да хвърля на земята и те не знаят, че съм дошъл да хвърля на земята разделение, огън, меч, война."

Та как да си отвориш очите- да видиш огън, меч, разделение? Доброволно не го прави човек. Но ако му помогне каквото трябва, открива много по- голямо утешение от жалките си заблуди, в които така се е вкопчвал:

Матей 11:29

Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си.

Матей 11:30

Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко.

Но първо е съпротивата, да.

За какво хармонично семейство говорим днес, когато самата форма семейство е в невиждана до сега криза? Добре, на мен ми се привижда, а защо дори на нашите нескопосани законодатели им е хрумнало да приравнят в редица текстове (например- касаещите конфликта на интереси) семейството с понятието "фактическо съжителство"? и на още много други места?

Абсолютно е необходимо за развитието на Новия човек, този, дето ще влезе в "по- висшата осъзнатост", да използва хармонично двете енергии- мъжката и женската. Затова в евангелието на Тома срещаме твърде странния текст "27. ... и когато направите мъжа и жената едно 1 така, че мъжът престане да бъде мъж, а жената- жена, тогава ще влезет в Царството Небесно". Надявам се да не видим тук призив за кастрация, или свободен хомосексуализъм.

Но може да не сме се засилили изобщо към някакво незнайно царство божие ... Тогава тези неща нито съществуват за нас, нито са ни интересни.

Ще търсим безнадеждно хармоничното семейство ...

Редактирано Февруари 1, 2009 от Багира

[Добромир]

как така се случи това съжителство, на какво се дължи, истина ли е или маска ( защото има и такива), можеш ли да споделиш опит... всички приемат успеха на другия като подарък свише.

Вие как мислите, изхождайки от наблюдения върху собствения си брак , на родителите си или на други хора.

Подарък е и е осигурен на всеки от нас, обаче само ако го приемем като подарък.

Изкуството да живеем заедно щастливо и хармонично е в умението да обичаме и запазваме своята индивидуалност и свобода точно толкова и така както обичаме и запазваме индивидуалността и свободата на най-близкия си човек.

При най-малкия опит да се прелеем в едно, ще се изгубим в лабиринта на своите очаквания и представи за живота в това общо "едно", и хармонията ще изчезне, защото хармония може да има само между свободни индивидуалности, които са съвместими като двете нишки на двойната спирала....

За разлика от повечето хора, които възлагат големи надежди на партньорството, а после се разочароват, при мен е било по-скоро обратното. От младини отдаден главно на науката (за което - азбуки! - не съжалявам), не съм считал, че само по себе си семейството или съжителството може да даде кой знае какво щастие. Но когато се случи, нещата поне в 95% си се подредиха хармонично. Може би защото и човекът отсреща също нямаше за избиване комплекси да нарежда и командори... Близко съм до извода, че нещата - и в семейството, и във всяка една социална група - могат да се наредят (почти) от себе себе си, стига някой с болни амбиции да не започне да пречи. Това, че често се среща такъв, е проблем за съвременното общество, но не е задължително да е проблем за по-осъзнатите хора, които просто могат да не започват да живеят с такива. Защото, действително, които се чувстват свободни в присъствието на другия, оставайки самостоятелно, образуват едно фино единство, без специално да го търсят. А които непрекъснато се опитват да сесливат или коригират поведението си и да "усъвършенстват" отношенията си - не се получава... Може в този факт лежи и слабата резултатност на тези от направленията на фамилната терапия, които се опитват външно да моделират отношенията, докато онези (малко по-мистични) клонове, които започват с повдигането на осъзнатостта на всеки от партньорите - имат често невероятни попадения!

[Guest НиколаДамянов]

Семейството е една нова личност, в която двамата партньори трябва да излеят себе си така, че да да изгубят досегашната си личностна идентификация. Малко хора могат да направят това.

Това което е написал Венцислав_ до голяма степен синтезира моите представи и дава основният ключ за хармонично семейство !

Със загубата на личностната си идентификация във връзката, мъжът и жената стават едно хармонично цяло, което наподобява най-пълно съвършенство, присъщо единствено за Първоизточника.

Необходимо условие за това "сливане" е наличието на голямо ниво на духовна осъзнатост, която трябва да е присъща както на мъжа,...така и на жената.

Вярно е, че "Малко хора могат да направят това." Венцислав_, ... НО това не трябва да е пречка по пътя на опита,... в мечтите, ... и в стремежите на хората!

Поздрави.

[Донка]

Абсолютно е необходимо за развитието на Новия човек, този, дето ще влезе в "по- висшата осъзнатост", да използва хармонично двете енергии- мъжката и женската.

Точно. Когато човек позволи на двете си енергии да останат хармонични и тази хармония да определя начина му на мислене и живота му, той получава безценната свобода, която е ключът към хармоничното семейство. Докато аз усещам в себе си недостиг на мъжката си енергия ( а то е защото съм я подтиснала под влияние на някакви норми и обществени внушения), ще очаквам и искам да я получа от мъжа, с когото живея. Ще съм зависима от него - той по същия начин от мен. Но колкото и да сме близки, няма как аз да получа от него енергията, която ще е съвместима с моята и той от мен - да е съвместима с неговата. И идва недоволството - скрито или явно и хармонията не се получава....

Когато мъжката и женската енергия са си мои лични и неговите си ги генерира и хармонизира той самият, хармонията между двамата се получава по естествен начин. На пръв поглед няма логика, но който е живял и живее така, много добре разбира за какво говоря. Ние обменяме енергия, но не защото това е жизнено важно за нас, а защото ни е хубаво и се обогатяваме. При обмена всеки запазва своята самостойност и уникалност и свобода.

Знам че звучи странно, но така го усещаме ние двамата - когато обеняме енергия, неговата мъжка енергия стимулира обновяването на моята женска и обратно...и при него също. Напомня спиралата на ДНК - двете нишки не са еднакви, не са слети, а комплементарни - т.е. допълват се. ....

И хармоничното семейство си е една своеобразна ДНК - РНК система...

Много поучителна статия....

[Добромир]

То това само на пръв поглед изглежда парадоксално, ето например и в един научен или бизнес екип е същото. Колкото по-ниска е взаимозаменяемостта на хората, толкова по-ниско продуктивен и подложен на крушения е и екипът като цяло. А ако всеки има основни познания и умение в различните важни ак.спекти на работата, настъпва ефект на мощно взаимодопълване, екипът не само преуспява, но и се сплотява...

[Донка]

Въобще, къде се крие истинското щастие и кои са нещата които отдалечават от него?

Може ли някой да гарантира верността на твърдението, че семейния живот с партньор и деца, е нещо нормално? Нормално за кой?

Твърдя, че по начало човекът не е бил зависим, не е имал нужда от партньор.

Твърдя, че децата са се раждали и ще се раждат напълно независими и развити. Ще могат да ходят и да живеят напълно самостоятелно, както е повелила природата при голяма част от другите видове.

Твърдя, че търсеното на партньорство също е плод на вътрешните - несигурност, нестабилност и несъвършенство в човека.

Защо и какво е нужно за да бъде човекът щастлив?

Кой гарантира, че това или онова ще донесат щастие, което да не е подвластно на изменение, на промяна, на двойствеността?

Защо и кое кара много голяма част от партньорите да не откриват вече щастието от присъствието на другия, само след няколко години съвместен живот?

Кое кара родителя да забрави, че детето му носи щастие? (има доста такива случаи)

Нищо външно не може да донесе истинското щастие! Всичко външно е подвласно на промените. То е условие, което може да се измени във всеки един момент, а това поражда несугурност и страх, а от там човек търси да се презастрахова с още и още натрупвания на външни неща, които да му гарантират спокойния и щастлив живот. Това го прави зависим. Той не обича разделите с тези неща - било то партньор, дета, добрата работа...

Обаче е невъможно, защото тези неща са външни и временни условия, ето защо Учителя е бил много прав с това исказване:

Защото под думата "реален" аз разбирам нещо неизменчиво, а нещо, което се изменява, то не е реално. Реалността е зад изменчивостта и затова не може да се каже, че Реалността е сянка. Сянката е нещо временно.

Това, което се променя е нереално, илюзия е, филм.

Хората си мислят, че ще са щастливи с партньори, с деца... но фактите и опита посочват друго. Да не говорим за днешните времена...

Именно защото хората вече имат Духовен опит с достатъчно партьорства, прозират и трудно пристъпват до създаването на ново партньорство. Браковете намаляват със страшна сила, даже днес семейните съжителства са трудно нещо. Времената са такива.

Съгласна съм с много от написаното, с много не съм - от личните си опитности.

Както има хора, които препочитат да останат без партньори и семейства, така познавам много хора, които приемат шанса да създадат семейство и деца съвсем не като натрупване, което да им добнесе щастието. Обратно - когато човек, душата в него, усети че има натрупана сила и умения, идва време да ги приложи, да провери себе си, да учи в училище, което няма аналог...

Далеч съм от намерението да твърдя какъв процент от семействата са плод на зависимост, какъв на свободна воля и безусловни любов и приятелство... Наблюденията ми сочат, че тези със зависимостите напоследък или бързо вървят към разпадане, или към изчистване на зависимостта.

Отново опитът ми сочи, че за създаване на хармонично семейство са нужни много качества и много работа, които да са водени от вяра в Любовта и свободата на всеки, вярата, че Божията воля е за доброто на всеки от нас... Хармонично семейство успях да създам тогава, когато се отказах аз да определям параметрите на хармонията и приех,ч е всяко нещо, което Е, служи на Хармонията, изгражда я, тласка ни към нея. В това число и дисхармонията.... Остава само умът и сърцето да си вършат работата.... заедно, в хармония...

Една любима перифраза на мисъл от Учителя имам, която е в основата на семейното ми щастие - ще я цитирам по памет, както съм я разбрала и както я прилагам.

Когато сърцето ми не може да приеме нещо, разширявам радиуса на ума си, за да го осъзная и разбера по-добре. Когато умът ми не може да приеме нещо, разширявам радиуса на сърцето си, за да го приема такова, каквото е, без да се опитвам да го сложа в някаква рамка на "добро".

[Guest azbuki]

Целият ми живот е бил едно разчупване на стереотипи. И да съм се опитвала да се впиша в някой, събитията са се слагали така, че съм била принудена да се освободя от него. Имах тежко семейство и поради тази причина преди си мислех, че трябва да намеря спасение в интимна връзка - да намеря някой, който да ми помогне да си разреша всички проблеми. И се тръшках, че го няма. Но ето, че този някой все още го няма, а аз проблемите си ги разреших. Слава Богу, че не се е появил някой, за да ме "спаси". Сега вече имам очи да видя що за катастрофални отношения щяха да се получат. Отношения, които аз, истинската аз, никога не съм искала, но отвън са ми натрапвали, че ми трябват, за да бъда "пълноценна". Сега това е минало.

Все пак по-интересно е нещата да се правят заедно с някой. Не защото човек иначе е самотен (ако мотивацията е такава, значи вече е налице зависимост). Просто обменът с парньор дава един допълнителен импулс за развитие, динамика. Аз имам навика да изпадам външно в статичност (макар вътрешно да съм много интензивна като натура) и комуникацията за мен е много полезно средство за "разместване на пластовете". Бих поела отговорност и за деца, защото мога да нося отговорност, а това да помогнеш на някой да си намери пътя на тоя свят е нещо много обогатяващо като опитност. Но ако мотивацията на партньорството не е такава, че искаме да се развиваме заедно, но да сме независими, то действително ми е по-добре сама. Обичайните статични партньорства, в които просто се вегетира заедно, за мен са безкрайна скука. Убедена съм, че Годпод ми е помогнал като е предотвратил това поради неразумност да започна такова (майка ми беше луда, че трябва да се женя ), защото си се познавам - нямаше да чакам дълго и щях да си обера крушите. Явно не съм имала, поне досега, кармичен дълг към някой, за да има нужда това да се случва.

[Сингониум]

Да си призная имах доста идеализирани представи за семейството.Родителите ми рано са се развели, майка ми има втори брак.Сега от позицията на годините бих казала,че е сполучлив, но като по-малко го намирах за не толкова.Преди не разбирах какво означава да си дете на разведени родители?!Нищо лошо, но у мен възникнаха едни представи,че ще дойде и моят "принц", който ще ме измъкне от досегашния ми живот и проблеми.Е, живота ме срещна с любим човек, но трябваше да се разделим, за да разбера,че единствения човек ,който може да ми помогне съм самата аз, че друг не е длъжен да се прави на спасителна сламка.Разбрах, че е необходимо да се поема отговорност.

Преди мечтаех за брак, а сега вече не съм сигурна ....

[Донка]

Все пак по-интересно е нещата да се правят заедно с някой. Не защото човек иначе е самотен (ако мотивацията е такава, значи вече е налице зависимост). Просто обменът с парньор дава един допълнителен импулс за развитие, динамика. Аз имам навика да изпадам външно в статичност (макар вътрешно да съм много интензивна като натура) и комуникацията за мен е много полезно средство за "разместване на пластовете". Бих поела отговорност и за деца, защото мога да нося отговорност, а това да помогнеш на някой да си намери пътя на тоя свят е нещо много обогатяващо като опитност. Но ако мотивацията на партньорството не е такава, че искаме да се развиваме заедно, но да сме независими, то действително ми е по-добре сама. Обичайните статични партньорства, в които просто се вегетира заедно, за мен са безкрайна скука.

азбуки! Е, от личен опит мога да те уверя, че написаното е точно, така се случва и така има смисъл наистина. От цялата си душа желая на всеки, който разсъждава мъдро като теб, да преживее най-красивите и пълноценни години от живота си в свое хармонично семейство!

[Дъгата]

Според мен щастието в възможно, хармония може да има!

НО само в динамично състояние! На привили и отливи - като всичко в природата.

Абсолютно съм убедена, че човек не трябва да изгуби себе си, а да влезе в резонанс с другия.

Не две половинки се съединяват, а две сфери са в позитивен резонанс.

Прави впечатление как хора с духовни интереси прилепват към високи идеали, големи мечти, езотерични книги... Вкостеняват се във въгледите си за живота, не правят компромиси и се страхуват от грешки => страхуват от се от обвързване.

П.П.: Сетих се какво ми каза приятелка астроложка за браковете.

"..Много хора искат перфектна астро синастрия, а такава няма. В реалния живот се оказва, че хора с квадратури и опозиции, които де факто много се дразнят, с любов и воля могат да постигнат колосално израстване..."

" При избора на партньор много интересно може да повлияят аспекти на Северните възли.."

Редактирано Ноември 16, 2009 от Viki3

[Диляна Колева]

Скоро бях свидетел(за пореден път ) на едни приятели ,в създаването им на ново семейство.

Имаше наздравици с пожелания.

Най -често пажелаваха щастие, ей така съвсем по инерция, въпреки че повечето от хората които го пожелаваха съвсем не изглеждаха щастливи семейства, може би пожелаваха незбъднатите си мечти.

Пожелах им дълъг брак, което се изкоментира като наказание в първия момент.

Дълъг брак ,като съвсем не е задължително щастие, пожелах им красиво семейство в което да цари хармония.

Щастието е мимолетен момент, който идва и отлита като птица.

Пожелах им повече от щастие , да успеят да създата хармония, като се погрижат да приютят любовта и уважението.

Любовта и уважението са чувства с голяма тежест, ако една двойка успее да ги открие, развие и съхрани, след 25г. на Сребърната им свадба ще се обърнат и ще кажат аз имам красиво семейство с достатъчно свидетели-децата.

Не познавам хора съхранили дълго брачните отношения да казват, че имат щастлив брак.

Но много от тях с благоговение го определят като красив.За мен това е хармония.

Красотата е и в трудните моменти и в мъката и в радостта.

Редактирано Ноември 17, 2009 от didi_ts