Има ли ли сте Преживяване на Прага на Смъртта (ППС)

[ММария]

Аз съм точно този който търсиш.

По време на спонтанен Аборт във Втора градска още през реалсоциализма преживях много шокиращо пътуване. То промени живота ми. Описала съм го на английски някъде по нета има сайтове за хора от цял свят.

Много РАЗТЪРСВАЩО преживяване е. Несравнимо е с всичко земно. Много е интересно също. Но и доста самотно и дори малко ужасяващо. Но се свиква. Невероятно фърчене е. Дърпа те невероятна сила с невероятна скорост. После мен ме хвърли право в топлото слънчево кълбо. Нямах тунел. Но нямах и свободна воля. Чак горе вече се поосвободих от тая невероятна гравитационна сила. В началото много се жалвах за тялото си че съм го дала на тези накадърници в Болницата. Беше ми много мъчно за тялото ми. Страх ме беше че ще умра. Но като установих че нещо от мен все пак се е позапазило постепенно се успокоих и реших да поразгледам и веднага ми хареса. Може би съм прекарала много малко време там. Времето там не се мери. Трудно се преценява колко време. Но бях наясно че съм ГОРЕ. И че не искам да се връщам ТАМ ДОЛУ. пОСОКИТЕ ГОРЕ И ДОЛУ важеха. После реших да остана от ленност. Викам си на земята всичко се тегли, бута, дърпа, много работа за нищо. Тука фююют къде си искам там съм без ограничения Това състояние мнооого ми хареса. Не ми беше жал за нищо. Реших да остана. Тогава същата гравитация така силно ме дръпна надолу че не ми остави никакъв шанс. После ми отвори физическите очи. Първо видях горната част на леглата, след което креватите и краката на креватите. и така нататъка до пода докато ги отворих и се съвзех. Жените се скупчиха уплашени. Ти се раздра от викане. ИЗплаши всички родилки. Га че ли те драха. Какво става бе жена, как си. Млък им викам, гъски, вие да мълчите. Къде беше. Как къде правих си изследвания. С кого бе жена. С дедо Господ, та с кого. Това съм го казала по някаква инерция без да се командвам. После 6 месеца бях в депресия. Не ми се връщаше. Исках обратно горе. Тук животът е толкова черен, мръсен и кален. Там е такава лекота, чистота, лъчите са невероятни. Чувствуваш се желан и обичан. Връщаш се у дома си. Вечния дом. Тука това е кървав куклен театър. Там е светлина. Безкрайна светлина. Може би имаше някаква телепатическа музика. Светлото кълбо привлича като магнит.

[ММария]

Бях единствено и само мисъл в този момент.

Започна да се върти на бързи обороти филм-само че беше моя Живот-до тук.

Исках да се прибера,да си почина-до следващият път.

Това копнееше Душата ми.

Тук само за 36 години бях постигнала всичко,което ми трябваше да науча.

Нямаше никой наранен от мен.

Нямаше какво да поправям.

Тук оставях само хора,които бях дарила със себе си.

С Любовта си.

...Не съм виждала Бог,защото не се прибрах.Всеки ще го види когато се върне.Аз бях мисъл,мисъл беше и Той.Попита ме дали искам да остана или да се прибера у Дома.Не знаех какво да му отговоря.Вратата стоеше отворена и Пътеката ме чакаше да се завърна.Знаех че щяха да ме посрещнат и прегърнат татко и едно любимо момче,както и много други обичащи ме хора.И писанката ми Джеки и тя.

Бог чакаше моя отговор.Казах му че ще остана още тук.Не знам защо го казах.Наистина исках да се прибера.Бях уморена от безлюбовие...

Тогава Вратата се затвори.

Аз останах отново тук.

Не мога да кажа колко е продължило всичко това-защото аз бях във Вечността.

Връщането се оказа много трудно обаче.В продължение на близо две седмици аз се учех отново да ходя,бях като новородено.Преживях сама и това.Отново трябваше да вляза в тялото си,а това повярвайте ми наистина си е изпитание.

Изминаха вече 4 месеца-от моята нова версия,която нещо хич не тръгва,но важното е желанието,нали

Някой неща разпознавам. Като това че си била ЕДИНСТВЕНО МИСЪЛ. И аз също.

Но мисълта ми кънтеше като сто камбани. Някаква великанска мисъл, ехтеше. Чувах я. Цялата ми енерги бе в мисъл.

Днес не знам защо си въобразявам че съм била светулка.

Връщането ти също съвпата с моето. 6 месеца ми отне депресията. Добре че не си сложих край на живота. НЕпрекъснато да те обкръжават близки. Опасничко е ако си сама. Може и да си посегнеш за да се върнеш отново там. Аз ден за ден се учех. Като препатила 15 години и като ще минеш по моя път да те поуча и ти кажа. Иди запали една свещ в църква. пораздири се чети. Господ ти отвори духовните очи. От тук натам и без любов може да минеш.

При мен настъпи голям глад за духовна литература. Ще се промениш. От материалист ще надраснеш всички други. Господ и заложби дава. На мен ми прати пророчески сънища и умрелите ми се обаждат и ми предават.И аз съм като предавател. Казват ми от какво са доволни, недоволни, какво ги дразни, кое върша и не го одобряват. Може би е време да драсна едно книжле за всички тия неща. Но не знам в България има ли интерес.

Как изглеждаше Бог като го Видя. Други говорят за разни роднини. При мене никой не дойде. И по-добре щял е да ми изкара ангелите. Те и без друго бяха изкарани.

Какво имаш в предвид че се учиш отново да ходиш. При мен беше депресия. но невероятно ТЕЖКА депресия. Сравнението е като да те изхвърлят от богаташки дом на сметището. Точно така се и чувстувах и не ми се искаше. Искаше ми да си спестя Земните неволи, защото само работа обещава това съществуване. Там е един вид разтоварване, почивка и е топличко, светло.

Нямаше ли гравитация при теб, един вид въже, асансьор който да те дърпа и спуска. При мен нямаше филм но бях като напъхана в началото в картина на Пикасо. Бих се с разни триъгълници и беше много остро. Но е сигурно от шамарите на докторите. Искали са да ме свестят от двойната упойка. Но вероятно не са успели. Казва ли ти някой нещо. Дори не минаха до леглото ми да ме попитат как си. Така и си остана тайно преживяването там. Не искат да се издадат че са ме изтървали може би. Покриха случая. Ни лук яли, ни лук мирисали. И така и не знам от какво съм умряла. Дали има архиви. То тя болницата май е закрита днес

В началото е хубаво с витаминки, подсилваща храна и с антидепресивни хапчета. За всеки случай. Първите месеци си болник.

[Оринави]

Прижевяване на прага на смърта. ???

Първо - що е смърт? Като, че ли няма смърт !?

Бих го нарекъл "ходене в неземните светове"

Е щом е така .."ходене в неземните светове" - "отиването там " е много лесно нещо и приятно отгоре на всичко. Усещането е като, че ли си Ангелче - леко е, просторно е, светло е , няма никакво претиснение и никакво тежоест. Отиваш там където те пренесе мъсълта, няма сянка "Слънцето" грее някак отвсякъде и е ..светло..светло .. не ти се връща обратно. Но "Някой" де дърпа надолу и .. започваш да уусещаш постепенно наплъстяването на световете и се броят като на броеница . И най- накрая при "презимяването" е много гадно. Стремежа за "Там" остава много силен няколко дни. Като пиеш вода през тези няколко дни , направо се броят микроелементите във водата и ги броиш /микроелементите/ даже от една протегната ръка от чешмата. Много е гадно Установих , че с лека концентрация на кисело мляко / много разреден айрян/ водата се приема по-добре.

Та с една дума "връщането" е много по-гадно от "отиването", защото вече не си същият. Спомена за "Там" вечно те преследва и ти вика , но "Нещото " като че ли, ти казва ... "рано ти е още , имаш работа още тук".

[Валентин Петров]

[elis]

Аз също бях Там. Това се случи много отдавна. Раждах първия си син. Бях на 19. Изведнъж се почувствах много лека и ефирна, не мога да го опиша - неземно чувство е. Нямаше тунел, само невероятна лекота и щастие и светлина, много хубава мека светлина. През това време лекарите се бореха за живота ми. Била съм в безсъзнание, казвам "била съм", защото всичко помня, но ми казаха, че съм била в безсъзнание - 6 часа. Помня екстаза и светлината... След няколко дни лекарят дойде при мен да ми разкаже какво е станало и да ме предупреди повече да не раждам. Беше много изумен като го прекъснах и доразказах всичко.

След 7 години родих втория си син. Очаквах, че ще изпадна в същото състояние, но уви! След няколко години излезе вестник "Психо" и от него разбрах какво съм преживяла.

[Синева]

Спомена за "Там" вечно те преследва и ти вика , но "Нещото " като че ли, ти казва ... "рано ти е още , имаш работа още тук".

Работата на човек тук, е да се научи да дарява Любов, Любов такава, каквата е испитал там, Любов необяснима!

Любов към всичко!

Успех на всички!

Моля, пожелайте и на мен!

[Иво]

Елис и ММария, благодаря ви за споделения опит!

Наистина имали сте живото променящи преживявания, които явно са ви помогнали да направите следващата крачка в Пътя към себепознание. И аз бях веднъж в кома, но за добро или за лошо не си спомням нищо, като бяло петно ми е. Въпреки че имах като че ли някакво усещане за нечия невидима закрила по това време...

Наистина такива преживявания променят светогледа на човека...

Елис ти уплаши ли се от случилото се, или по-скоро ти беше любопитно?

Разказа ли го после на приятели и роднини или решиш да премълчиш, за да не помислят че не си добре...? А на хората на които сподели как реагираха?

[ММария]

Прижевяване на прага на смърта. ???

Първо - що е смърт? Като, че ли няма смърт !?

Бих го нарекъл "ходене в неземните светове"

Е щом е така .."ходене в неземните светове" - "отиването там " е много лесно нещо и приятно отгоре на всичко. Усещането е като, че ли си Ангелче - леко е, просторно е, светло е , няма никакво претиснение и никакво тежоест. Отиваш там където те пренесе мъсълта, няма сянка  "Слънцето" грее някак отвсякъде и е ..светло..светло .. не ти се връща обратно. Но "Някой" де дърпа надолу и .. започваш да уусещаш постепенно наплъстяването на световете и се броят като на броеница . И най- накрая при "презимяването" е много гадно. Стремежа за "Там" остава много силен няколко дни. Като пиеш вода през тези няколко дни , направо се броят микроелементите във водата и ги броиш /микроелементите/ даже от една протегната ръка от чешмата. Много е гадно  Установих , че с лека концентрация на кисело мляко / много разреден айрян/ водата се приема по-добре.

Та с една дума "връщането" е много по-гадно от "отиването", защото вече не си същият. Спомена за "Там" вечно те преследва и ти вика , но "Нещото " като че ли, ти казва ... "рано ти е още , имаш работа още тук".

Това нещо собственото ти преживяване ли е, или цитираш познания от другаде.

При мен ОТИВАНЕТО беше доста страшничко, тоест не бих се навила пак да си тръгвам. Много жалба за тялото. Много тъга. Горчилка. Ужас. Кошмар. Страх. Чакаш да изчезнеш. Да стане тъмно. Оплакване голямо е. Тялото е голямо чудо все пак.

После се сещаш че щом мислиш значи съществуваш. НЕЩО си все пак се е запазило от теб. И на мен ми се ще да съм била в Слънцето. Слънцето да грее от души. Ако имах повече време да поразгледам и навлезна повече можеби се надявам да съм установила, че е било съставено от души. Имах и теорич че Слънцата тоест звездите са Катапултове на душите. Те прехвърлят душите от планета на планета в Галактиките.

Но после си викам Ванга и другите гадателки описват духовете на хората да се носят на 1 метър над ЗЕМЯТА. Ако съм била МИКРОН тоест според Хиндуистката религия ДУШАТА Е С ГОЛЕМИНАТА НА АТОМ, ТО МОЕТО СЛЪНЦЕ Е ВЪЗМОЖНО ДА Е БИЛО ЛАМПАТА НА ОПЕРАЦИОННАТА. и да не се отделяме от Земята. Това да не са километри а половин или 3-4 метра. Вие как оценявате дистанцията

[Оринави]

))

Абсолютно собственно преживяване и не един път. Отначало до край с отворени очи и разум и в пълно съзнание.

При мене има малко цитати, повечето са от Библията. Цитати от другаде - са заблуда за ума.

После се сещаш че щом мислиш значи съществуваш

Ето това е Истината. ... Истината . Друга Истина няма. Просто трябва да се научим да мислим. Ако ги няма страстите Мисълта е велико нещо. Мисълта е нашият космически кораб. Единствено идеите му са горивото ...

[elis]

Здравей Иво,

Дали съм се уплашила - не! Беше ми много хубаво. Никога след това не изпитах това чувство на лекота, ефирност и щастие.

Разказах още веднага на лекаря - той не ми повярва, беше много озадачен, че помня всичко. Хората реагират различно - според мантелитета, интелекта и начина си на мислене. На мен вече това не ми прави впечатление, надраснах го. Може би за да повярваш на такова нещо, трябва да го изпиташ.

Имам и други необясними "случки". Имам спомени от 6-месечна възраст, от 1-годишна. Аз самата не мога да си ги обясня. Търся обяснението, но все още трудно стигам до него - до истинското обяснение.

[ivaceda]

Никога не съм имала прживяване на прага на смъртта.

Но когато бях тийнейджърка, девойче на 12-13 години, извънредно чувствително дете, много пъти, в процеса на унес и заспиване усещах, че ми се случва нещо извънредно странно - струваше ми се, че аз сякаш преставам да съм аз, чувствах нещо като раздвояване на моето аз (тогава не можех да си го обясня какво точно усещам, изобщо не ми е минавало през ума да го възприема като "излизане от тялото ми")-но аз усещах, че някаква част от моето аз сякаш става безтегловна, престава да лежи в уютното, меко, топло легло, издига се някъде към тавана на стаята и...o ужас, издига се високо, високо, литва в простора, неограничавана от тежкото тяло.

Усещах се лека като перушинка, волна и свободна... после се сепвах от страх, какво става с мен, как ще се строполя от високото и ще се претрепя...и се събуждах уплашена... а заедно със събуждането чувствах, че се сгромолясвам отново в леглото си, сливам се с онази част от моето аз, която си лежеше там тихо и мирно...

И това съм го изпитвала много пъти, не си спомням колко точно, но определено много - повече от 10-15.

Може ли някой да даде обяснение на това усещане?

Сега съм на 49, преживях загубата на съпруга си, но никога по-рано не съм имала смелост да споделям това свое преживяване , за да не ме вземат за откачена...

Но след като той почина, отчаяно започнах да търся някакви източници, някаква литература, в която да намеря поне мъничко утеха, че не всичко от него е изгубено, че има нямакава малка частица от неговото "аз", която е останала, която съществува, пък макар и в друго измерение... В това свое отчаяно ровене открих Алан Кардек и неговата "Книга на духовете", д-р Мууди и "Живот след живота"... четох, разбира се, за Ванга и нейните срещи с духовете на покойници...

Може би пк бих имала някакво съмнение за това, остава ли нещо от тях, изгубените за нас хора, ако не бяха преживяванията, които имах до 40-ия ден след смъртта му - почуквания, тропане, подсвирания, които чуха всички у дома, не само аз... сънищата, в които той ми се явяваше, предсказваше ми разни екстремни неща, кото се сбьдваха на следващия или в следващите дни...

После ходих при една жена в Пазарджик, която е известна на много хора със способностите си да общува с покойници... зададох въпроси на моето изгубено момче... а отговорите бяха удувително достоверни... но аз питах за неща, които се бяха случвали само между нас двамата и тя, тази непозната жена нямаше как да ги знае...

Сега вярвам в живота след живота и това е моята слаба утеха - че ще преживея , каквото ми е писано на тази земя и после пак ще се срещнем с него...

[Milena]

Да, имала съм преживяване на прага на смъртта /не бих го дефинирала като "праг" :rolleyes:/.

"Поводът" - тежка автомобилна катастрофа /преди година и половина/ и 2-месечно възстановяване...

"Опитът" - знаеш, че когато отново се върнеш Там, ще си бъдеш У Дома...

[elis]

Бях на 7 години. Учех си уроците, седнала на леглото. Мота баба по майчина линия е починала на 47 г., майка ми още не била омъжена. В един момент от нищото се появи една жена - виждала я бях на снимка. Приближи се до мен, погали ме по главата и просто се разтопи във въздуха. Помня, че ми стана много леко и хубаво. Разказах на майка ми това, но мисля, че не ми повярва.

Преди 15 г. Бяха забравили къде е гробът на баба. Една нощ аз просто сънувах мястото и нея и след това отидохме и го открихме, но докато го открием, както ходихме из гробовете, синът ми се спъна в надгробен камък. След около месец ми се оплака, че всяка нощ в съня му се явява висока жена с жълто сако и го гледа лошо. Ляхме му куршум и тя повече не се яви.

Преди 4 години ми предложиха операция. Вечерта си приготвях багажа и се бях изправила до фотьойла в хола и мислех да не съм забравила нещо, когато нещо като че ме хвана за раменете и силно ме блъсна. Баба ми по бащина линия, която ме е отгледала и която обичам неимоверно много беше починала преди 10 г., но снимката й и до днес стои на витрината на секцията в хола. На другия ден ме оперираха, операцията се оказа несполучлива и сега съм пенсионер по инвалидност и на обезболяващи. Мисля, че баба е направила всичко възможно да ме предупреди, но аз не съм разбрала и сега си нося последствията.

Имам сиамска котка. Тя често, както си стои, се заглежда над главата ми и стои така доста дълго време. Мисля, че вижда духа на баба.

Чета доста литература по този въпрос, но мисля че още никой не е стигнал до същността, до истината.

[fony]

какво да ви кажа случи се преди 20 години, бях тинейджър имаше катастрофа. Това блаженство което изживях докато бях в безсъзнание, не може да се сравни с нищо земно, а именно- невороятна лекота, тишина и щастие....друго не помня.

[Ася_И]

Да, интересното е, че лекотата и светлината при такива състояния не могат да се сравнят с нищо земно. Мракът, когато се връщаш е всепоглъщаш - все едно си в гъсто черно масло и някак трябва да изплуваш. Много е разтърсващо да се гледаш отстрани, да кажеш на лекарите че са направили или казали това и това и то когато според тях ти не си в съзнание. Някой се поусмихват, но има и такива, които са го преживявали с пациентите си и го възприемат като нещо нормално. И все пак се чувстваш много странно. В началото ръцете и краката не те слушат, сякаш тялото е нещо самостоятелно, което отново трябва да опознаваш и да учиш на най-прости неща.

Мислила съм за това, че всички завърнали се разказват за светлината в тунела, че пътят натам е толкова лек и приятен и те мами да продължиш. Но има един момент, в който изборът е твой - да продължиш или да се върнеш. Връщат се само тези, които имат да довършват нещо тук. И съм се чудила как тогава някой определя, че отиваш в рая или ада, като тези определящи дори не знаят за какво говорят? Адът и раят са само в нашите умове. Не мисля, че това което следва ще е толкова ужасно, по-скоро ще е нещо ново и прекрасно.

[Impulsa]

Малко не точно по темата се включвам.Ако наблюдавате едно новородено,как се учи че има ръчички че може да ги движи,как учудено гледа всеки един предмет,но не с празен поглед........моите наблюдения оставиха у мен чувство че просто е същество което изведнъж попада в друг свят и му е трудно да възприеме мисълта че има тяло в което е вместено.Това донякъде обяснява липсата на страх от падане у най малките деца.....Всичко се навръзва!

[Слънчева]

Ася, напълно съм съгласна с теб. Преди време имах странни преживявания с излизане от тялото. Както и при катастрофа-сякаш времето спря....

Но там, отвъд, е прекрасно... И за това сякаш се промених невероятно. Радвам се на живота, и съм щастлива всяка минута, защото зная, че не сме сами и че всичко е Любов....

[Силвия СД]

Всичко е Любов!

[Anelia_a_s]

Много интересна тема.Винаги ми е било интересно да разбера какво има на прага на живота и смъртта.Никога не съм изпадала в подобно състояние, в което душата ми се отделя от тялото.Сигурно чуството е неуписуемо.Хората който са имали преживявания на прага на смъртта се променят изцяло,до колкото съм чуавала.Сякаш току шо се раждат и виждат красотата в живота.

[emanuil]

Ако разбирам правилно въпроса, бих отговорил много просто с "да" ини "не" , но нека малко да порасъждаваме за да се добие пълна представа за дълбочината на отправеното предизвикателство.

Когато даваме отговор на толкова сериозен въпрос, ние трябва наистина да сме подготвени, но не само теоритично разбирасе...

Смърта не трябва да се приема като телесна, защото "тялото нищо не ползва - духа е който животвори" и в тази връзка тези преживявания са едно "мигновенно проглеждане в реалноста"; един кръстопът за човека в който Той трябва да направи своя избор - "живот или смърт";"любов или омраза"; "светлина или тъмнина"; "добро или зло" ; "ангел или дявол"....

След този миг живота на Човек става съзнателен и Той тръгва по своя път в търсене на себеподобните, защото вече знае че част от едно ЦЯЛО.

Без значение какви са ситуациите довели до този момент това е зовът, който "отваря ушите и очите" на спящите и ги подготвя за тяхната мисия.

Накратко така стоят нещата

Мнозина са звани, а малцина избрани!

Мир Вам!

[erdtek]

Здравейте,

попаднах на този форум преди няколко месеца, когато търсех информация за преживяванията близки до смъртта. Преди това случайно попаднах на тях в един сайт на английски език и бях останал с отворена уста и очи в последствие всичко, което прочетох промени доста погледа ми към живота. Поради липсата на български сайт по темата направих един такъв - http://nde-bg.net, защото мисля, че е редно в интернет да има информация по темата и на български език и защото посланията от преживяванията близки до смъртта са толкова прекрасни

Ако някои иска да сподели преживяването си и да го публикува в сайта, ще го направя с най-най голямо удоволствие След като изчетох толкова много английски НДЕ-та, се питах ами къде са българските и единственото място, което намерих беше тук и още една книга на Ваня Червенкова.

Поздрави,

Николай

[gies]

преди около 15 години /"+" "-" няколко месеца-около 10 годишна/ преживях много тежка операция...от уж един нормален апандисит стана перитонит ...седмици не можеха да разберат какво ми е, но когато разбраха беше въпрос на 2 часа дали ще живея. Хирурга , който ме оперира е казал на майка и татко да се молят само, защото в такъв случай остава едно на хиляда...

това, което си спомням бяха лампите в операционната,завързването на ръцете, упойката, която ми биха...това че още преди напълно да заспя започнаха да ме мажат с йод-последното, което видях преди да заспя бяха кръглите лампи...излязох от упойка точно когато ми слагаха катетър и дренажи...болката която изпитвах беше ужасна...виках...отварях си устата, но глас нямах...слушах как всички се вайкаха...и когато гласа ми "дойде" толкова силно съм крещяла от болка, че баща ми ме е слушал отвън...и е плакал с мен....след това -когато свършиха с "всичко" заспах...затворих си очите...

майка ми каза че съм спала 2 дена преди да се събудя, но аз бях "будна" вътрешно-в смисъл че си спомням всички хора/гласовете им/, които идваха да ме виждат...чувах ги...усещах ги, а не можех да отговарям, защото тялото ми спеше...

тогава много неща ми минаваха "през главата", но това, което много ясно си спомням е, че вече не исках да ги слушам как плачат и съжаляват...това, което си спомням точно преди да се събудя е ..как майка беше стиснала в колената си една банка с кръв/защото много кръв трябваше да ми преливат/ ,как се клатеше , плачеше и повтаряше че никога няма да си прости...и тогава се събудих...

не зная точно колко седмици лежах без да ставам, но беше достатъчно дълго за да се уча да ходя отново, защото капачките на колената ми се бяха схванали до толкова, че не можех да ходя и се учех пак..и няма да забравя как чаках татко пред асансьора за да му кажа през сълзи-"тате...аз пак ходя"

физическото ми възстановяване продължи месеци...

и от тогава живота ми се промени...аз се промених-мисли, чуства, виждания , интереси....след този случай започнах да рисувам много по-добре..."намери" ме учнието на Петър Дънов, благодарение на който изградих основните си принципи и начин на живот...

досега на никой не съм разказвала по този начин изживяното...

и сега, когато го споделих с вас...пак изживях нещото...благодарна съм за втория шанс, защото всичко е Любов!

[Ники_]

Здравей, gies!

Толкова добре си описала всичко това, с такава любов и стакова чувство - едно такова... благодарност, смирение, мъдрост.

Благословенна Бъди! Ти си добър човек!

[gies]

Здравей, gies!

Толкова добре си описала всичко това, с такава любов и стакова чувство - едно такова... благодарност, смирение, мъдрост.

Благословенна Бъди! Ти си добър човек!

благодаря Ники-ти също

[pise.to]

Иска ми се да споделя и аз това което ме разтърси из основи и промени възгледите ми завинаги. Случи се преди близо 14г. , седмицата преди Великден.Не вярвах в Бог , не мисля, че нищо от езотериката ми е правило впечатление. Бях сърдита и агресивна към всички, мислех , че заслужавам повече...

Всичко започна с една банална операция на сливици. Нещо се случи и докторът по погрешка е срязал кръвоносен съд. Всъщност беше доста болезнено и докато съм се дърпала неволно вероятно точно това се е случило. Тогава качествени упойки явно, рядко се използваха...Кървенето не само, че не спря , но се усили. Кръвта се е връщала навътре, запушваше трахеята ми и не можех да дишам,след това е отивала в стомаха ми,което ме караше да я повръщам заедно със стомашните сокове. Опитваха се да зашият вероятно този съд, но болката беше неописуема, а и те все не успяваха...Най-после ме оставиха на мира. Не спирах да повръщам. А денят изглеждаше толкова обещаващ само преди часове. Бях дошла в болницата съвсем самичка,а какво се случи! Докторите повикаха близките ми, качиха ме в линейката и ме подкараха за София. Докторът изрази опасенията си, че ако повърна отново, може и да загубя твърде много кръв. Бях изгубила повече от литър по техни изчисления. Не спрях да повръщам обаче. По-късно майка ми обясняваше, че докторът не е спирал да казва на шофьора -" Давай, по-бързо, ще я изпуснем!"

Когато пристигнахме и ме сваляха на количка, мислеха че умирам. Сложиха ме в операционната, наоколо беше настанала суматоха. Чух, че някой нарежда екипът да се събере до 1 мин. Започнаха ме ! Завързаха ме, упойки отново нямаше, и ми бръкнаха в гърлото. Толкова много болка бях изтърпяла днес, че това вече не можех да изтърпя. Последното , което чух , беше една от сестрите да ми крещи : "Дишай, момиче, не се предавай, не сега !" Отново събрах цялата си сила , на която бях способна и поех въздух. За щастие успяха да вържат кръвоносния съд. Всичко свърши...Спрях да кървя.Преместиха ме в стая и след един час ми казаха , че тябва да ме прегледат в манипулационната. Вече се чувствах по-добре, само 'дето всичко в гърлото ме болеше. Докато някой се усети станах и закрачих към манипулационната. Три, четири крачки и усетих , че ме задушава, тъмен , непрогледен мрак ме зграбчваше и поваляше. Усетих , че няколко чифта ръце ме поемат и дотам...

Била съм в безсъзнание около 20 мин. Не е било клинична смърт, но спомените от пътешествието ми отвъд са ясни и чисти до ден днешен. Сигурна съм, че беше отвъд. Нямаше повече болка, студ - само спокойствие, топлина , светлина, любов, удовлетворение. Няма другаде такова място, това беше вкъщи, това беше Бог... Знаех , че това е най-прекрасният ми дом ,който не бих напуснала за нищо на света. Там беше моята душа и се рееше, летеше, виждах цялата вселена, сякаш бях над или в житни поля, топло сякаш съм на плажа, светло сякаш съм във Слънцето.Душата ми ликуваше, пееше, радваше. Имах ясното съзнание, че зная къде съм и защо съм. В един миг се сетих за близките си исках само за малко , да ги видя. Вече ги виждах, плачеха. Сестите ми удряха шамари, докторите ме викаха, трябвало да ме събудят...Исках само да кажа на мама, че съм много, много добре, че тук е толкова прекрасно, че неискам да се връщам отново там, но да са спокойни, че съм добре. Съзнанието ми беше решило да каже това и отново да се върне тук. В този миг изглежда съм отворила очи, но усетих че ме обливат с кофа вода, буквално. Докторите крещяха на сестрите да ми включат система, за да не допуснат отново да заспя. Всички ми говореха, за да привлекат вниманието ми. Болката се завърна с цялата си сила. Усмихнах се на мама и казах:"Добре съм!", но връщане назад нямаше.

След известно време докторът дойде. Мислеше, че съм заспала и каза, че смяната му отдавна е свършила, но ще остане през цялата нощ, защото за мен тя щяла да е от решаващо значение,ако я преживея, значи ще живея, ако ли не - тази нощ ще е !

Това ме потресе! Не успях да мигна цяла нощ. Въпреки, че знаех колко е хубаво и тогава не ми се искаше да се завърна в реалността, сега не исках да си тръгвам толкова скоро. Не исках да си тръгвам, без да съм свършила това, за което е трябвало да дойда. Бях в една крехка възраст- на 15г., нищо не бях видяла от живота, не виждах смисъл. Дотогава не се бях молила на Господ, дори не вярвах, че има такъв. Дотогава не бях имала конкретна цел или съществени мечти, не знаех какво искам , за какво се боря. Тази нощ, не спрях да се моля, и то толкова горещо...Исках да живея, за да създам собствено семейство, да родя свои деца, да ги отгледам, да им дам любовта си и нищо повече. Само това!!! Всички картини в молитвите ми бяха живи, виждах пейзажи и лица, които никога не съм виждала и срещала, виждах сцени от живота си...

Оживях, и така до ден днешен ! Всичко, за което се бях молила се сбъдна.Омъжих се на 17г., родих 2 прекрасни деца, радвам се на живота си. По-интересното е , че оттогава насам станах ревностно вярваща. Вярата и стремежът ми да разбера повече за живота ме отведоха през многото литература при Петър Дънов, а оттам и в този сайт, при вас, хората, които ми показват, че има и такива хора, различни от масата , която срещам обичайно и които, в повечето случаи ме разочароват с поведението и начина си на мислене.

Интересно е, че лицата и пейзажите, които виждах през онази нощ, ги срещнах и видях. Ключови събития в живота ми се случиха, на тези места и с тези хора.

Когато имам тежки моменти и не виждам светлината в тунела се връщам мислено в онзи свят на любов, светлина и топлина, където всичко е любов и спокойствие, и си припомням, че нищо не е случайно, всичко има смисъл, макар и сега да не го разбирам...