България, днес

[Ани]

На 6 октомври

През 1014 г. - По заповед на византийския император Василий ІІ са ослепени 15 хиляди победени български войници.

Родени:

През 1925 г. - Любен Беров, български политик и икономист, работил в областта на стопанската история. Между 1992 до 1994 министър-председател на 80-то правителство на България.

1954 г. - Димитър Туджаров - Шкумбата, български шоумен

Починали:

През 1014 г. - Самуил, цар на България., управлявал България от 997 до 6 октомври 1014 г. Той е първият владетел от династията на комитопулите.

От около 971 г. Самуил управлява България съвместно с тримата си братя, а след смъртта им става действителен владетел на българите, макар че формално царската титла принадлежи първо на пленения от ромеите Борис II, а впоследствие на Роман. През 997 г. цар Роман умира и Самуил става едноличен владетел в едно от най-трудните времена в българската история.

В продължение на десетилетия той успява да удържи атаките на византийския император Василий II и дори му нанася сериозни поражения. Непрестанните борби за надмощие с Византия продължават през цялото му царуване.

Цар Самуил умира на 6 октомври 1014 г., вероятно от сърдечен удар, който получава при вида на войниците си, ослепени след битката при Беласица. След преждевременната смърт на царя България не успява да издържи дълго на военния натиск на византийците. Четири години по-късно идва и краят на Първото българско царство.

През 1960 г. - Николай Лилиев, български поет.

Литературните му интереси се проявяват през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903 г. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само две пародии в сп. „Българан“, подписани с инициали. През 1905–1906 г. следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“. През 1907 г. е чиновник в Долна баня. През 1908–09 г. е учител в III мъжка гимназия в София. Същата година в сп. „Съвременник“ под стихотворението „An die Natur“ („Към природата“) за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев. През есента на 1909 г. Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. През 1910 г. Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия". По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През Първата световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в изд. на Ал. Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Излиза в две издания (едно след друго) първата му книга „Птици в нощта“.След поемата си „Родина“ (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 г. се появява антологичната му книга „Стихотворения“, а през март 1934 г. в „Златорог“ излиза цикълът „При морето“ — последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932–1934 г.) в Търговската академия.

Като драматург в Народния театър в София (1934–1960 г.) Лилиев превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Морис Метерлинк („Чудото на Св. Антоний“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“), Xенрик Ибсен („Малкият Ейолф“) и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г. След комунистическия преврат на 9.9.1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната комунистическа литературна критика. Академик (1945 г.); участва активно в изданията на Института за литература при БАН, но повече не написва нито ред поезия.

[Ася_И]

На 7 Октомври:

През 1879 г. се провеждат избори за Областно събрание на Източна Румелия. В 56-членното областно събрание влизат общо 40 българи.

Източна Румелия е област на територията на днешна Южна България, създадена изкуствено по силата на Берлинския договор (1878 г.). Наречена е така по предложение на английската делегация на Берлинския конгрес 1878 г. с цел да се заличи българският й облик. Разположена е на север до билото на Стара планина, на изток – до Черно море и Странджа планина, на юг – до Родопите, и на запад – до Ихтиманска Средна гора. Териториалната площ на Източна Румелия е 32 978 кв. км., столицата й е Пловдив. Според чл. 13. на Берлинския договор Областта остава под пряката политическа и военна власт на султана, но се ползва с административна автономия. Начело на администрацията й стои генерал-губернатор, наричан още главен управител, по религиозна принадлежност християнин. Той е назначаван за срок от 5 години от султана, със съгласието на Великите сили. Според чл. 15-ти от същия договор султанът поема задължението да охранява границите на Областта и да държи войски в нея. Устройството на властта се възлага на Европейска комисия за Източна Румелия (1878–1879 г.). Международните актове – договори, конвенции и др., които Високата порта сключва с правителствата на други държави, е прието да бъдат в сила й за Областта. Турското правителство запазва правата си и над намиращите се на територията ЖП линии.

През 1885 г. се издава Указ за свикване на Народното опълчение за защита на Съединението.

Народното опълчение е спомагателна въоръжена сила, съществуваща в България от 1880 г. до 1891 г., чиято цел е да бъде резервно попълнение на редовната армия. Създава се със специален закон от 1880 г. за осигуряване на военната подготовка на населението, което не може да постъпи във войската, с оглед защитата на бъдещото съединение на Източна Румелия с Княжество България. Ръководството му се осъществява от Военното министерство, което поема и грижата за обучението на опълченците. В провинцията има свои окръжни комитети и чети. Заради участието на някои негови чети (какъвто е случаят в Оряховско) в демонстрациите на населението против установения с държавния преврат 1881 г. режим на пълномощията последва разпускане на окръжните опълченски комитети (1882 г.), а през 1883 г. се разтуря и самото Народно опълчение., анулира се и законът за неговото създаване. Във връзка с подготовката на Съединението, през април 1885 г. с княжески указ се възстановява законът за Народното опълчение. Сформираните чети (особено в Западна България) вземат активно участие в Сръбско-българската война (1885 г.) Опълчението съществува до 1891 г.

През 1912 г. в периода 7 - 15 октомври по време на Балканската война българските части овладяват течението на Арда. Последвалата турска контраатака се отблъсква в дните между 15 и 25 октомври.

Балканската война (1912 – 1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз 1912-1913 г.) срещу Османската империя. Предизвиква се от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остават в пределите на империята след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). По този начин обществено-икономическото и културно развитие се възпрепятства, както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен натиск.

Конкретен повод за войната стават кланетата над българското население в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). В отговор на жестокостите на османските власти правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправят до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята и след последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпват към обща мобилизация на войските си.

Начало на военните действия поставя Черна гора. В края на септември 1912 г. нейните войски нахлуват в Северна Албания. Това става повод за прекратяване на дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански правителства, като на 4 октомври тя им обявява война. На свой ред на 5 октомври същата година България и Гърция обявяват война на Турция. На 7 октомври към тях се присъединява и Сърбия. При започване на войната балканските съюзнички разполагат общо с 645 000 души войска и 1412 оръдия, а армията на Османската империя възлиза на 420 000 души и 930 оръдия.

През 1912 г. се утвърждава Правилник за третиране на военнопленниците в България.

През 1915 г. в хода на Първата световна война (1914-1918 г.) българските войски освобождават Куманово. Англо-френският флот обстрелва българските пристанища на Бяло море, Дедеагач и Порто Лагос.

През 1941 г. от Москва започват предаванията на радиостанция "Народен глас" под ръководството на Задграничното бюро с говорител Станке Димитров-Марек.

Станке Димитров е член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. Участва в подготовката на Септемврийското въстание 1923 г., за което е арестуван преди избухването му. След амнистия провежда така наречената Витошка нелегална конференция на БКП (т. с.) 1924 г. и съдейства за изграждането на легалната Партия на труда. Изпратен е като делегат на БКП на V разширен пленум на ИККИ в Москва 1925 г. Остава като емигрант в СССР, тъй като след априлския атентат през 1925 г. е осъден задочно на смърт.

През 1950 г. Турция едностранно затваря границата с България и прекратява потока на изселващи се български турци. Поводът е преминаването на границата от семейства от ромски произход, които не са снабдени с турски входни визи и които нямат право да се изселват. В края на месеца около 5000 български турци се струпват на границата.

През 1952 г. се открива подписка за "Заем за развитие на народното стопанство - 1952 г. "

През 1982 г. се създава Смесена българо-югославска палата със седалище в Белград като нова форма на търговско-икономическо сътрудничество между България и Югославия.

През 1986 г. България започва неофициални преговори с Европейската икономическа общност (ЕИО).

Европейската икономическа общност е митнически съюз на държавите от Западна Европа, известен още като Общ пазар. Създава се през 1958 г. с подписването на договор в Рим, когато Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург се съгласяват да влязат в митнически съюз с общи външни митнически тарифи, свободно движение на работна сила и капитали и обща селскостопанска политика.

През 1988 г. завършва неофициалното посещение в България на израелска делегация, водена от Ариел Шарон.

Ариел Шарон е министър-председател на Израел (от 2001 г.), генерал. По време на Арабо-израелската война (1948-1949 г.) командва елитна военна част. Отбранява Суецкия канал по време на Суецката криза (1956 г.). Взима участие и във военната агресия през 1967 г. на Израел срещу Египет, Сирия и Йордания. През юли 1973 г. Ариел Шарон напуска армията. Повикан е отново през октомври 1973 г., за да оглави контраатаките на Израел срещу Египет. Участва във формирането на партията Ликуд (1973 г.). В периода 1975-1977 г. е съветник) на министър-председателя И. Рабин. От 1977 г. е министър на земеделието, отговарящ за еврейските поселения на окупираните арабски територии в правителството на М. Бегин. В годините 1981-1983 г. е министър на отбраната, като такъв през 1982 г. организира израелското нападение над Ливан. Обвинен, че не успява да предотврати зверствата в палестинските лагери в Бейрут, през 1983 г. Шарон подава оставка. Остава член на кабинета до 1992 г. Министър на националната инфраструктура (1996-99 г.) в правителството на Б. Нетаняху.

През 1991 г. в София Димитър Попов и Константинос Мицотакис подписват българо-гръцки договор за приятелство и сътрудничество, който влиза в сила от 21 май 1992 г. Договорът се ратифицира със закон, приет от Народното събрание на 8 януари 1992 г.

Димитър Попов е юрист и държавен деец. Роден е на 25 юни 1927 в гр. Кула. Завършва право в Софийския университет "Св. Кл. Охридски", след което работи като юрисконсулт и съдия. През 1990 г. се назначава за секретар на Централната избирателна комисия. В периода 1990 г. – 1991 г. е министър-председател на България. След това учредява и ръководи собствена правна къща и фирма за консултантски услуги.

През 2002 г. в периода 7 - 9 октомври се състои първото посещение в Англия на министър-председателя Симеон Сакскобургготски. Премиерът Тони Блеър заявява подкрепата си за членството на България в НАТО. С участието на вицепремиера Николай Василев се провежда и Българо-британски бизнес форум.

Родени:

През 1883 г. - Рачо Стоянов (Рачо Стоянов Генов-Дуфев) - български драматург, белетрист.

Учи в Априловската гимназия в Габрово до 1902 г. За пръв път печата през 1904 г. в сп. “Летописи”. Сътрудничи на сп. “Летописи”, “Демократически преглед”, “Литературен фронт”. Автор е на съчиненията “Разкази” (1909 г.), “Избрани произведения” (1961 г.), повестта “Майка Магдалина” (1936 г.), драмата “Майстори” (1968 г.), “Съчинения” (1976 г.) и др.

Рачо Стоянов умира 12 януари 1951 г. в град София.

През 1890 г. - Димитър Витанов Дюлгеров - български учен, д-р по богословие (1959 г.).

Завършва Софийската духовна семинария, където учи в годините между 1905-1911 г.. От 1911 г. до 1915 г. учи в Московската духовна академия. Димитър Дюлгеров специализира в Москва (1915-1916 г.), Рим (1926 г.), Виена (1923 г.) и Берлин (1939 г.). Той е доцент в периода 1927-1931 г., след което до 1934 г. е извънреден професор, а после и редовен професор. От 1934 г. до 1960 г. е завеждащ Катедрата по догматическо богословие и патрология в Богословския факултет на Софийски университет “Св. Климент Охридкси”. Сред популярните му произведения са "Римският папа пред съда на Свещеното писание и църковната история" (1924 г.), "Рим и св. братя Кирил и Методий" (1934 г.), "Петдесетници в България" (1959 г.) и др. Димитър Дюлгеров умира на 18 април 1966 г. в София.

През 1960 г. - Теди Москов (Стефан Стефанов) - български режисьор.

Завършва НАТФИЗ, специалност “Режисура” в класа на проф. Ю. Огнянова. Започва кариерата си в Кукления театър във Варна. По-късно работи в Добрич, след това в Смолянския драматичен театър и Младешки театър в София. Теди Москов е един от създателите на първия частен театър “Ла Страда”. Поставя “Фантасмагории”, “Ромео и Жулиета”, “Сбрано дьо Бержерак” и др. Голяма популярност му носи с шоуспектакъла “Улицата”, по БНТ (награда на фесивала в Монтрьо, 1996 г.). Теди Москов е носител на много български и международни награди, между които “Златния делфин” на СБЖ за най-добър ТВ режисьор през 1994 г. и 1995 г. Работи в Германия. Теди Москов е режисьор на постановките: “Лебедови песни” (1995 г., Дюселдорф), “Дом № 13” (1997 г., Хамбург), “Майсторът и Маргарита” (1997 г.), “Синьо в синьото” (1998 г., музикален спектакъл), “Пинокио” (1998 г., Бохум), “Слугите” (2001 г.), “Рапсодия в бяло” (2002 г., филм).

Починали:

През 1980 г. - Константин Иванов Кацаров - български юрист.

Роден на 10 юли 1898 г. Завършва Берлинския университет - правно стопански науки. В периода 1921-1950 г. е член на Висшата законодателна комисия в България. Преподавател е в Юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”, професор е от 1936 г. От 1957 г. живее и работи в Швейцария. Константин Кацаров основава фонд към Женевския университет “Константин и Зиновия Кацарови” (1969 г.) за обучение и специализация на български студенти в Швейцария. Член е на Международна правна асоциация, на Словашката Академия на науките и др. В трудовете си разработва въпроси от търговското и авторското право, правото на индустриална собственост и др. През 1974 г. Константин Кацаров дарява на Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий” ценна колекция от около 1 500 т. книги на руски, френски, английски и немски от областта на международно публично и частно право. Константин Кацаров е автор на “Систематичен курс по българско търговско право” (4. изд. 1990 г.), “Шестдесет години живяна история. Спомени” (2. изд. 1993 г.), “Проиграната победа” (1994 г.), “Светът отблизо” (2. изд. 1995 г.) и др. Умира В Монтрьо, Швейцария.

През 1998 г. - Николай Илиев Драганов - български писател-белетрист.

Роден на 19 декември 1922 г. в с. Дойренци, Ловешко. През 1950 г. завършва славянска филология в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Взема участие в дейността на комунистическа младежка организация против държавната власт преди 9 септември 1944 г. Работи като учител. Работи също така и в Радио София (1951 г.), в кинохрониката (1952 г.), в ОНС в Плевен (1953 г.), в ЖП институт, (1954 г.) и в Радио София (от 1955 г.). Николай Драганов печата първия си разказ през 1947 г. Сътрудник е на периодичния печат. Автор е и на произведения за деца.

[Ани]

На 8 октомври:

През 927 - Българската църква е обявена за автокефална църква и за първи български патриарх е избран Дамян - архиепископ на Дръстър (Силистра). Архиерейството му обхваща значителен период от няколко деситилетия, който най-общо попада в средата и втората половина на Х век. Известните факти около личността на Дамян са нищожно малко. Поради това съществуват многобройни и доста противоречиви хипотези, свързани както с личността на този висш духовник, така и с времето, мястото и обхвата на неговото светителство.

Починал:

През 1958 г. – Ран Босилек, любим детски писател на много поколения българи и преводач.

Ран Босилек (псевдоним на Генчо Негенцов) е роден в Габрово през 1886 г. Завършва Априловската гимназия и известно време е учител. Следва в Софийския университет, после в Брюксел (право). Редактор на популярното списание "Детска радост". Автор е на "Косе-Босе" (1923), "Чик-чирик" (1925), "Патиланчо" (1926), "Баба Меца" (1928), "Патиланчо Данчо" (1929), "Палави ръчички" (1945), "Родна стряха" (1964) и др.

РОДНА СТРЯХА

Бяла, спретната къщурка,

две липи отпред.

Тука майчина милувка

сетих най-напред.

Тука, под липите стари

не веднъж играх;

тука с весели другари

скачах и се смях...

Къщичке на дните злати,

кът свиден и мил!

И за царските палати

не бих те сменил!

РОДНА РЕЧ

Родна реч, омайна, сладка,

що звучи навред край мен;

реч на мама и на татка,

реч, що мълвим всеки ден.

Тя звънти, когато пея,

в радостни игри ехти;

вечер приказки на нея

баба тихо ми реди.

И над книгата унесен,

родна реч ми пак шепти...

Милва като нежна песен,

като утрен звън трепти!

[Ася_И]

На 9 Октомври:

През 1849 г. е осветен българският параклис в Цариград Свети Стефан, по-късно на негово място е построена така наречената Желязна църква.

„Свети Стефан“ (на турски: Aya Stefan, Ая Стефан или Bulgar Kilisesi, Булгар Килисеси, Българската църква), известна като Желязната църква е православна българска църква в Истанбул, Турция, направена от готови железни елементи.

„Свети Стефан“ е единствената православна желязна църква. Църквата е трикорабна базилика, с кръстообразна форма и красиви орнаменти. Олтарът е обърнат към Златния рог, а над притвора се издига 40 метрова камбанария.

Храмът е създаден в края на 19 век и струва на българската държава над 1 млн. франка, а по това време 1 български лев е бил равен на един франк. В тази епоха, по преброяването от 1885 г., българската колония в Цариград наброява 50 хил. души.

През 1849 година влиятелният османски държавник, българинът княз Стефан Богориди подарява за български черковни нужди голям двор с 3 постройки – една дървена и две каменни, в цариградския квартал „Фенер“ между площадите Балат и Фенер, на самия бряг на Златния рог, близо до седалището на Вселенската патриаршия.

На 17 октомври 1849 година е издаден официален султански ферман, позволяващ на българите да имат собствен молитвен дом. Долният етаж на подарената от Богориди дървена къща е превърнат във временен параклис и е тържествено осветен на 9 октомври 1849 г. По-късно параклисът прерасва в самостоятелен храм, известен като Дървената църква, и посветен на първомъченик и архидякон Свети Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди.

През 1850 г. каменните къщи в двора са разрушени и с материала е изградена триетажна постройка с 25 стаи, известна като Метоха, която по-късно става седалище на Българската екзархия, създадена със султански ферман на 27 февруари 1870 г. Екзархията функционира в Истанбул и след Освобождението на България до Балканската война през 1912 година.

На 25 юни 1890 г. със султански ферман се разрешава на Българската екзархия да построи нов храм на мястото на Дървената църква. Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I на 27 април 1892 г. Тъй като теренът е нестабилен архитектът Ховсеп Азнавур предлага конструкцията на църквата да бъде от сглобяеми железни плоскости, а не с бетонни основи. Търгът за изработване на елементите на църквата е спечелен от виенската фирма Рудолф Филип Ваагнер, макар тя да не е строила дотогава железни църкви. Но Ваагнер вече има стабилен авторитет в областта на железните изработки - на виенското изложение през 1873 година компанията излага продуктите си в оргомен павилион от стъкло и желязо.

Елементите, тежащи 500 тона, са изработени във Виена между 1893 и 1896 и са откарани до Цариград с кораб по Дунав и Черно море. Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ламарина, която е захваната за основите с болтове, гайки, нитове и заварки - общо около 4 милиона. Сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 година. В архитектурно отношение отвън църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил. Интериорът също е изработен във Виена - коринтски колони, ангелчета и флорални мотиви са завинтени или занитени във вътрешността. Стилът на интериора има ар нуво влияние - първият пример за ар нуво в Истанбул. Виенските майстори изработили иконостаса по католически образец и секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур са принудени да отидат до Русия, за да преговарят с руска фирма за избработка на православен иконостас. Иконостасът е направен от московската фирма на Николай Ахапкин, иконите са изписани от руския художник Клавдий Лебедев, а шестте камбани са отлети също в Русия, в Ярославъл във фабриката на Пьотър Оловянишиков. Две от шестте камбани звучат и до днес.

Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година - празника Рождество Богородично. От старата дървена църква е съхранен само напрестолният камък от олтара, като паметник, който да напомня за историческата ѝ роля в продължение на половин век.

„Свети Стефан“ е резултат от експериментирането с железни църкви във втората половина на 19 век. Преносимите железни църкви са британско изобретение и са използвани за отдалечените британски колонии като Австралия. Създателят на Айфеловата кула, френският инженер Густав Айфел също изработва железни църкви, които са изпращани във Филипините и Перу. Днес „Свети Стефан“ е една от малкото оцелели железни църкви в света.

В двора на „Свети Стефан“ са погребани българските църковни дейци Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.

През 1878 г. Русия поема управлението на Южна Бесарабия, където живеят около 103 000 българи.

През 1912 г. е дадено началото на Лозенградската операция по време на Балканската война, в резултат на която българската армия разгромява основните сили на турската източна армия.

През 1944 г. по време на Втората световна война в Москва се провежда среща на Уинстън Чърчил и Сталин, на която е обсъдено разпределянето на Балканите на сфери на влияние.

През 1975 г. в Пловдив се провежда Първият фестивал на българския късометражен филм.

Родени:

През 1834 г. - Захарий Доспевски български иконописец и стенописец.

Захарий Доспевски и Никола Доспевски са синове на Димитър Зограф, племенници на Захарий Зограф и внуци на Христо Димитров - основател на Самоковската живописна школа и родоначалник на най-значимия й зографски род – Доспейският.

Починали:

През 1867 г. - Георги Раковски - български революционер.

Сава Стойков Попович e rоден в Котел в будно търговско - занаятчийско семейство. Учи в местното килийно училище, продължава в Карлово при Райно Попович. От края на 1837 г. постъпва в гръцко училище в Куручешме (Цариград). Изучава хуманитарни и природни науки, древни и модерни езици. Реагира на всеки опит да се осмеят или оклеветят българите с остро патриотично чувство. Свързва се с дейците на черковната борба Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. През 1841 г. пътува до Атина, където е създадено тайно македонско дружество с цел организиране на общо въстание. Пътува до Браила (под името Георги Македон), след като узнава, че българи и гърци готвят съвместно въстание. Бунтът е осуетен от румънските власти, но Раковски остава в Браила, за да продъжи организирането патриотичните сили. Издържа се като частен учител по старогръцки и френски. Отново румънската полиция се намесва, но Раковски успява да се укрие. Обръща се към руския консул, но той го предава на румънското правителство и на 14 юли 1848 г. го осъждат на смърт. Тъй като е бил гръцки поданик, гръцкото консулство се наема да го изпрати в Атина, но гръцкият посланик в Цариград го изпраща тайно във Франция. Установява се в Марсилия за година и половина. След като не е възможно да учи в Париж, както му е обещал гръцкия консул, той се връща в Котел и се включва в народната борба. За да заблуди полицията се преименува на Георги Раковски. Отново, заедно с еснафите в Котел, борещи се срещу чорбаджиите, са наклеветени пред турската власт. Биват арестувани и във вериги откарани в Цариград. Осъдени са на 7 години строг тъмничен затвор. По-късно Раковски е освободен. Страданията в затвора описва в спомените си "Неповинен българин".

Работи в Цариград като адвокат и търговец. Участвува в черковната борба. От същото време датират и първите му литературни опити. По време на Кримската война (1853-1856) постъпва като преводач в турската главна квартира в Шумен. Създава Тайно общество с цел да събира и изпраща военни сведения на руското командване. Поради предателство е разкрит, арестуван и пратен в Цариград. Успял да избяга, организира чета от 12 души, която през 1854 г. прехвърля Източна Стара планина, за да повдигне духа на българското население да се присъедини към руските войски. Води си дневник. Поради оттеглянето на руските войски, разпуска четата и 4 месеца се укрива у дома си в Котел, където замисля поемата "Горски пътник" и скицира спомените "Неповинен българин". В началото на 1855 г. напуска Котел, отсяда в Свищов и пише първото си стихотворение "Постъп (марш) българский". Заминава за Букурещ, после - за Нови Сад. Там издава в. "Българска дневница" (юни - октомври 1857), с който поставя началото на българската революционна журналистика, като замисля и пробния брой на в. "Дунавски лебед". В Нови Сад издава "Предвестник горского пътника". Започва да печата началото на поемата си "Горски пътник", изучава българското историческо минало и проектира да създаде българско книжовно дружество. Турското правителство настоява пред австрийските власти да бъде арестуван и съден и отново поради гръцкото си поданство успява да избяга и се установява за известно време в Галац (Румъния) като после се прехвърля в Одеса и постъпва като възпитател в Духовната семинария. Руската цензура не му разрешава да печата вестници. Издава само едно от подготвените си съчинения - "Показалец...". В 1860 г. отива в Белград. Издава част от научните си трудове, довършва печатането на "Горски пътник". Започва издаването на в. "Дунавски лебед" (1960-1961). От 16 бр. нататък го издава и на френски език с цел да запознае европейската общественост със съдбата и борбите на българите. Тук съставя план за освобождението на България и "статут за едно Привременно българско началство в Бялград". Създава Първата българска легия (1862). На 3 юни 1862 г. избухва очакваното сблъскване между сърби и турци като легията веднага се намесва. Очакваната война е избягната и Раковски е принуден да разпусне легията. Той не се отчайва и подхваща нова идея за създаване на съюз на балканските християнски народи срещу Турция. През 1863 г. посещава Атина, Цетина и Букурещ като влиза във връзка с държавници и общественици. Издава в. "Бъдущност" (1864) - списван на български и румънски с цел създаване на българско-румънски съюз. Издава в. "Бранител" и подпомага преминаването на хайдушки чети в България. Българската емиграция и създадения таен комитет са разединени. Раковски изработва "Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято". Продължава книжовните си занимания. Проектира първа книжка на сп. "Българска старина" и пише подробна автобиография. Умира от туберкулоза в околностите на Букурещ.

Раковски е първият идеолог и организатор на национално- освободителното движение в България и е нагов ръководител през първите 10 години. Още като ученик в Цариград разбира значението на българското исторически минало за укрепване на националното съзнание. Културно-историческите му възгледи се изявяват в неговата публицистика.

През 1900 г. - Найден Геров - български писател, езиковед, фолклорист, общественик и създател на едно от първите класни училища в България.

Роден на 23 февруари 1823 г. в Копривщица. Син на килийния учител Геро Добревич (1775-1864), прототип на Каравеловия Хаджи Генчо от повестта „Българи от старо време“. Автор е на „Речник на блъгарский язик“ (1895–1904).

Учи в килийното училище на баща си, в гръцко училище в Пловдив от 1834 – 1836 г., в Копривщица от 1836 г. — при Неофит Рилски. По настояване на Неофит Рилски през 1839 г. заминава за Одеса, където завършва Ришельовския лицей през 1845 година. Приел руско поданичество, Найден Геров се завръща в Копривщица и от 1846–1850 г. e преподавател в откритото от него двукласно училище. По негова инициатива то е наречено „Свети Свети Кирил и Методий“.

Найден Геров взима активно участие в борбата срещу фанариотското духовенство, публикува статии в периодичния печат в защита на българските национални интереси. По време на Кримската война от 1853–1856 г. подпомага национално-освободителното движение и полага грижи за учебното дело.

От 1857 г. Найден Геров е назначен за вицеконсул на Русия в Пловдив, което му дава по-голяма свобода да продължи просветната си дейност до Априлското въстание.

По време на Априлското въстание от 1876 г. развива дейност в защита на българския народ.

Найден Геров почива на 9 октомври 1900 г. на седемдесет и седем годишна възраст, заемайки достойно и авторитетно място в езиковото ни строителство.

През 1937 г. - Иван Урумов - български ботаник, академик (1856-1937).

Действителен член на БКД (1904), един от основателите на Българското ботаническо дружество (1929), председател на Природно-математическия клон на БАН (1924–1925). Награден е с орден „Свети Александър“ трета степен (1936).

Братята Урумови от Ловеч произхождат от заможно семейство. Иван Урумов учи в Ловеч и Габрово (1872), завършва класическа гимназия в Писек, Чехия (1873-1877). Учител в Ловеч (1877 – 1879). Следва естествени науки във Виена (1879–1880) и завършва ботаника в Хайделберг (1883–1885). Учителства 40 г. в Ловеч, Габрово, Русе и Търново, училищен инспектор в Ловеч, Плевен и Търново. Автор на първите български учебници по ботаника, зоология и минералогия.

По инициатива на Иван Урумов много български учители събират растения. Някои от тях получават български имена и носят името на Иван Урумов. Урумовото лале (Tulipa urumoffii Hay) е наречено така от австрийския ботаник Август фон Хайек, на името на неговия откривател. Освен с жълти, то се среща в България и с червени цветове. Други такива растения са Урумовият лопен (Verbascum urumovii, Stoj. et Acht.), Урумовият окситропис (Oxytropis urumovii Jav.) и Veronica urumovii Velen.

През 1941 г. - Аврам Гачев - български политик.

Деец на Българската работническа социалдемократическа партия, по-късно на Работническата партия.

Роден в Габрово на 28 март 1871 г. Баща му е сподвижник на водача на Априлското въстание в Габрово Цанко Дюстабанов. Завършва търговска гимназия в Свищов, където се запознава със социалистическите идеи. В 1897 г. е избран за делегат на IV-я Обединителен конгрес на БРСДП в Казанлък. В Хасково слага началото на младежки социалистически кръжок. Един от членовете на кръжока е Ана Маймункова, за която той става първи учител по социализъм.

Съпругата му Славка (1878-1965) е също активен член на БРСДП и РП, учителка. Имат три деца - Петко, Радка и Веса.

Уволняван често от различните длъжности, които заема в държавния апарат и частни фирми, той е принуден да се мести от град на град – Габрово, Хасково, Севлиево, Добрич, Балчик. В 1913 година Гачев със семейството си се остановява окончателно във Варна.

В периода 1927-1940 г. е сред ръководителите на Работническата партия, член на ЦК на партията. Във Варна е избиран непрекъснато за общински и окръжен съветник, член на училищното настоятелство. Той организира работническото движение и използва заседанията на общинския съвет като трибуна за социалистическа пропаганда.

През 1940 г. е избран за народен представител на XXV Обикновено Народно Събрание от Варна.

Участва в спасяване на евреите в България.

След касиране на работническите депутати през 1941 г. Гачев е изпратен в концентрационен лагер Гонда Вода, Асеновградско, където се разболява и на 9 октомври умира в пловдивска болница.

Тленните останки на Гачев са в погребани в Пантеона в Морската градина на Варна. Между 1960 и 1990 г. оживената улица във Варна от централния прощад „Независимост“ до ЖП гарата носи неговото име, а на булевард „Георги Димитров“ е издигнат негов бюст. Улица на негово име има и в Габрово.

Малко архивни материали са запазени от дейността на Гачев, тъй като неговият дом е обискиран многократно и всичко подозрително е унищожавано. Материали от биографичен характер са на разположение в Държавния архив Варна и в богатия семеен архив, поддържан от внуците на Гачев.

През 1992 г. - Веселин Бешевлиев - български историк и филолог.

Член-кореспондент на Българската академия на науките е от 1941 г. Автор е на Първобългарски надписи (1935–36).

Следва история и славянска филология в Софийския университет (1919–1920) и класическа филология в Германия — Хале, Йена и Вюрцбург (1920–1925), където завършва с докторат. Асистент (1925–1929), доцент (1929–1933) и извънреден професор по класическа филология в Софийския университет (1933–1944). Действителен член на Българския археологически институт (1933), член-кореспондент на БАН (1941). Ръководител на секция Епиграфика при Археологическия институт и музей при БАН (1958–1964) и на секция Етногенезис на балканските народи и историческа география на Балканите при Института за балканистика при БАН (1964–1972). Член на Унгарското ориенталско дружество. Носител на Хердерова награда през 1972. Действителен член на Саксонската академия на науките от 1974 година

[Ани]

На 10 октомври

Днес е ден на психичното здраве. Отбелязва се от 1992 г. по решение на Световната федерация за психично здраве и с подкрепата на Световната здравна организация. Психичното здраве може да бъде дефинирано като състояние на благополучие, което позволява на индивидите да реализират своите способности, да се справят с нормалните стресови фактори на живота, да работят продуктивно и плодотворно и да допринасят за развитието на своята общност.

“Няма здраве без психично здраве”

Днес е и световен ден против смъртното наказание. Чества се по инициатива на Световната коалиция против смъртното наказание, учредена през 2002 г., която включва повече от 38 правозащитни организации, профсъюзи, местни и регионални органи на властта. Много важен и съществен аргумент против смъртното наказание е възможността за съдебна грешка! Неточни или недостатъчни доказателства, неправилно провеждане на разследването и подобни грешки на следователи или други органи на реда (грешки, които все пак са човешки и напъно възможни, а и в повечето случаи – напълно неумишлени и несъзнателни) биха довели до осъждането на невинен човек. Така, ако той бъде осъден на смърт, ще бъде пролята кръвта на невинен човек! И тя ще лепне върху ръцете и съвестта не само на съдията, прокурора и “палача”, а върху цялто общество, допуснало да загуби свой член по такъв нелеп начин!

През 1977 - В София се открива Национална гимназия за древни езици и култури (Класическата гимназия). Открита е от Комитета за култура, благодарение на застъпничеството на покойните вече Людмила Живкова и проф. Александър Фол. Неин директор и до днес е Гергина Тончева. Гимназията има статут на Национален класически лицей към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ по решение на Академичния съвет на висшето училище от 7 декември 1994 г.

Родени:

През 1897 - Страхил Развигоров, български революционер, деец на национално-освободителното движение в Македония. Завършва гимназия в Кюстендил, след което се постъпва във Военото училище в София. Участва в Първата световна война като български офицер. През 1922 г. завършва Право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", а междувременно се включва активно в дейността на ВМРО и изпълнява редица задачи, свързани предимно с организационната дейност на ВМРО в Пиринска Македония. През 1924 година е пълномощник на ВМРО в Свети Врач. Работи като адвокат.

При разцеплението във ВМРО през 1928 г. поддържа Иван Михайлов. На VII Конгрес на ВМРО през юли 1928 г. заедно с Иван Михайлов и Иван Караджов e избран за член на Централния комитет на организацията - длъжност, която заема до април 1932 г. След 1944 година Страхил Развигоров споделя съдбата на много други участници в национално-освободителното движение в Македония. През юли 1946 година е арестуван от комунистическата власт. Смята се, че умира през 1948 година в Пазарджишкия затвор.

През 1903 - Христо Радевски, български поет, публицист, мемоарист, сатирик, автор на произведения за деца, преводач на поезия.. Роден е в село Белиш, Троянско, на 10 октомври 1903. Завършва гимназия в Пловдив. Следва романска филология в Софийския университет. Печата за пръв път през 1924 г. в хумористичното списание "Звънар". После сътрудничи на редактираното от Димитър Полянов списание "Наковалня". От 1929 до 1934 г. редактира вестник "РЛФ". В първите си стихосбирки "Към партията"(1932) и "Пулс"(1936) Радевски се проявява като талантлив продължител на Христо Смирненски. През 1945 г. излиза най-представителната стихосбирка на поета - "Въздух не достигаше".

Важен дял в творчеството му заемат хумористично-сатиричните произведения - "Те още живеят" (1959), "Сатира" (1961), "100 басни" (1962), пише публицистични и литературно-критически статии, спомени за свои съратници.

Умира на 14 февруари 1996 г.

Починали:

През 1934 - Владо Черноземски, български революционер.

Владо Черноземски е роден през 1897 година в семейството на Димитър Керин и Риса Балтаджиева от чепинското село Каменица, днес квартал на Велинград. Завърша третокласно образование в родната си Каменица. Черноземски става член на ВМРО през 1922 в Кюстендил и участва в четата на войводата Иван Бърльо. Влиза с чети в Македония и участва в над 15 престрелки с полиция и жандармерия. Изявявал е желание да влезе в заседателната зала на Обществото на народите и да се самовзриви, за да обърне внимание на Световната организация върху съдбата на македонските българи. Бил познат като един от най-добрите стрелци в организацията и като доста хладнокръвен и дисциплиниран човек. Като един от най-подготвените ръководстото на ВМРО начело с Иван Михайлов му възлага голям брой задачи, между които и убийството на народния представител от БКП Димо Хаджидимов. На 9 октомври 1934 в Марсилия застрелва краля на Югославия, Александър I Караджорджевич, както и шофьора на автомобила, в който Александър I се вози. В суматохата френски полицай прострелва смъртоносно френския външен министър Луи Барту. До 1974 г. обаче се смята, че Владо Чернозевски е убил и Луи Барту. Ранен от полицията и ритан от тълпата, Владо Черноземски умира 20 часа след атентата. Погребан е на неизвестно място, като на погребението присъствали само двама детективи и гробари.

След края на Втората световна война се разбира, че атентатът е организиран от Абвера (германското военно разузнаване) като операция “Тевтонски меч”.

[Ани]

На 11 октомври

Днес е Международен ден за намаляване на опастностите от стихийни бедствия. Отбелязва се през втората сряда на октомври по решение на Общото събрание на ООН.

Днес е ден на протести срещу "Големия брат". "Свобода, а не страх." Под това мото на 11 октомври в столици в много страни по света ще се състои протест против тоталното следене на гражданите. Правителствата и бизнесът все по-стриктно следят и контролират нашето поведение. Независимо какво правим, с кого говорим по телефона, кои са приятелите ни, какви са интересите ни, "големият брат" - правителството, и "малките братя" от бизнеса знаят това. Това излага на опасност религиозната свобода и свободата на словото, както и запазването на професионалната тайна.

Протест ще има и в София. Планирано е в 11 ч на 11 октомври от храм-паметника "Свети Александър Невски" да тръгне шествие, което да премине покрай Народното събрание и да завърши пред представителството на Европейската комисия в България. Акцентът на българския протест е поставен върху следенето в Интернет.

Родени:

През 1866 г. - Марко Вачков, патриарх на българското пчеларство.

Марко Вачков е роден през 1866 г. във Велико-Търновското село Сухиндол. Едва шестнадесет годишен, след като завършва педагогически курс в Свищов, той става учител в родното си село. Заедно с учителската си дейност Марко Вачков започва да се занимава и с пчеларство, за каквото в Сухиндол има много добри условия. Става ревностен защитник на разборния кошер, особено на този от системата Дадан-Блат. Ненавършил 30 години той прегръща идеята на друг известен радетел за организирано пчеларство в България учителя от Пирдоп - Георги Гергов. Само след три години през 1898 г. като член на инициативния комитет Марко Вачков е сред учредителите на Дружеството на българските пчелари.

През 1901 год. е свикан т.н. втори пчеларски събор, който взема решение да се образуват общински, околийски и окръжни пчеларски дружества. Създаването на дружества започва наскоро след решението на събора. Сред първите е и създаденото от него дружество в с. Сухиндол.

По време на Балканската и междусъюзническата войни настъпва тотален срив на пчеларската организация. Търсейки изход от разрухата пчеларите се насочили към коопериране. Главният организатор за създаването на първата пчеларска кооперация (по-късно централа "Нектар" 1915-1920 г.) е пак учителят от Сухиндол Марко Вачков.

Освен организаторски качества той се изявява и като публицист в областта на пчеларството. Сътрудничи активно в списанията "Орало", "Селска пробуда", "Садово", "Ново земеделие", руското "Пчеловодная жизнь" и особено в списание "Пчела". Продължава да е актуална книгата му "Ново пчеларство", преведена и на турски език. Участник и организатор е на всички Всеславянски събори (София, Белград, Москва). Сам издава поредицата "Пчеларска библиотека" с единствената цел - повишаване професионализма и културата в пчеларството.

Марко Вачков умира на 70 годишна възраст през 1936 г. В знак на безгранична признателност в родния му град Сухиндол има скромен паметник подържан с много любов и цветя от съгражданите. Това е и признателността на поколенията пчелари от България.

През 1908 г. – Богдан Овесянин, поет и писател („Весели месеци”, „Великден”).

Починали:

През 1939 г. - Никола Обретенов, български национал-революционер, един от борците за Освобождението на България.

Роден е в град Русчук, административен център на Дунавския вилает, на 28 май 1849 г. в семейството на Тихо Обретенов, заможен и просветен за времето си българин, който е обсъждал "народните български дела" с Георги Сава Раковски, и на прочутата баба Тонка.

От месец ноември 1867 г. Никола Обретенов е библиотекар и член на настоятелството, на русенското читалище "Зора", основано през 1866 от Драган Цанков и по-интелигентни русенски граждани, превърнало се в една от тайните квартири на Българския Централен Революционен Комитет(Б.Ц.Р.К.)

На 7 юни 1871 г., Никола Обретенов е поканен от Христо Иванов Книговезеца, да се включи в революционната борба, като куриер между България и Б.Ц.Р.К. в Букурещ.

На 29 юни 1871 г. Никола Обретенов отива в Букурещ да представи препоръките си на председателя на Б.Ц.Р.К. Любен Каравелов.

Следвайки разпорежданията на Любен Каравелов и препоръките на Ангел Кънчев, Никола Обретенов, Тома Кърджиев и Ради Иванов, основават Русенския частен революционен комитет. Учредителното заседание на комитета е на 10 декември 1871 г., в дома на Никола Обретенов (къщата на баба Тонка). По-късно в комитета са приети Георги Икономов, Ганчо Карамаждраков, Иларион Драгостинов, Никола Сакиларов, Захари Стоянов, Никола Табаков и много други.

На 17 май, понеделник, 1876 г. Никола Обретенов с четата водена от Христо Ботев слиза от парахода "Радецки" на Козлодуйският бряг, където четниците целувайки родната земя се заклеват пред знамето, изработено от сестра му Петрана Обретенова.

Никола Обретенов участва във всички битки на четата. Бил е с Христо Ботев при смъртта му на 20 май 1876 г.На 3 юни 1927 г., като член на нарочна комисия, Никола Обретенов установява точното място на гибелта на поета-революционер Христо Ботев, за което е съставен протокол.

Никола Обретенов активно участва в строителството на съвременна България. Членува в либералната, по-късно народно-либералната партия, продължавайки сътрудничеството си със Стефан Стамболов. Бил е окръжен управител в Тутракан, в Силистра, където дейно участва в потушаването на бунтовете на офицерите русофили, и в Русе.

През 1907 г. Никола Обретенов е избран за народен представител и кмет на Русе.

Навършил 90 годишна възраст, на 11 октомври 1939 г., в гр. Русе

/повече подробности от неговата биография може да прочетете тук/

През 1952 г. – Евгени Босилков, български католически духовник, монах пасионист, първият българин, обявен за мъченик на католическата вяра.

Роден през 1900 г. в крайдунавското село (сега град) Белене. Той произхожда от католическо семейство. 11-годишен, бъдещият духовен глава на българските католици постъпва в Духовната семинария в близкото село Ореш. След това учи в Белгия и Холандия. През 1919 г. Винченций Босилков се посвещава в монашество в ордена на пасионистите, приемайки името Евгений. Пет години по-късно защитава докторска дисертация в Папския източен институт в Рим.

Той оглавява католическата общност в България през 1947 г., когато е назначен от папата за владика на Никополската епархия.

По-подробно за него може да прочетете от тук.

[Ани]

На 12 октомври

Днес е ден на Българската академия на науките. БАН е създадена на основата на възникналото в Браила на 1 октомври 1869 г. /ст.ст./ - Българско книжовно дружество (БКД). На 29 септември с.г. е приет първият устав на БКД. С тайно гласуване е избрано първото ръководство, което се състои от Настоятелство и действителни членове. За пръв председател е избран Марин Дринов. На 6 март 1911 г. е свикано последното тържествено заседание на БКД, на което то се преименува в Българска академия на науките. На 29 юни 1984 г. Общото събрание на БАН приема решение денят на основаването на БКД да се чества като Ден на БАН.

Днес е и ден на българската община. Денят се чества се за първи път през 1998 г. във Велико Търново по решение на Третото общото събрание на Националното сдружение на общините (18 юни 1998 г., Благоевград). На 12 откомври 1882 г. е публикуван първият закон за общините и градското управление в България.

През 1901 - По време на третия си конгрес БЗНС се оформя окончателно като политическа партия.

През 1960 - България признава независимостта на Република Мали и по-късно установява дипломатически отношения с тази държава.

През 1962 - България установява дипломатически отношения с Алжирската демократична република.

Родени:

През 1867 – в Севлиево, Стефан Нерезов, български висш военен, генерал-лейтенант. Началник на 9-а пехотна плевенска дивизия през Първата световна война . Загива при атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 година.

През 1883 - Академик професор Иван Йончев Снегаров, голям български църковен историк, архивист и археограф.

Роден град Охрид. Учи в гръцкото и българското класно училище в Охрид, следва в Цариградската духовна семинария (1900-1906), след което е учител в Енидже Вардар и писар в Българската екзархия в Цариград (1906-1907). През 1908-1912 година следва в Киевската духовна академия, която завършва със степен "кандидат на богословските науки" за дисертацията си "История на Охридската архиепископия". През 1912-1926 година е учител в Цариградската семинария, Педагогическото училище в Сяр, Солунската мъжка гимназия, в Ямболската гимназия, Софийската семинария и др. Редовен доцент в Богословския факултет на СУ в Катедрата по история (1926), редовен професор (1933), член-кореспондент на БАН (1933), академик (1943), титуляр на Катедрата по история в Софийската семинария (1950), където работи и след пенсионирането си като хоноруван професор от 1951 до 1956 година.

Ппочинал – 1 март 1971 г., София.

През 1904 - Професор Георги Делчев Брадистилов, български учен, бивш ректор на ВМЕИ в София, доктор на математическите науки, член-кореспондент на БАН. Роден град – Панагюрище. Завършва (1927) специалност математика в Софийски университет "Св. Климент Охридски" . През 1931–1932 специализира в Сорбоната при Жак Адамар и Ели Картан, а през 1937–1938 — в Мюнхенския университет при Арнолд Зомерфелд и Константин Каратеодори. През 1938 защитава докторат в Мюнхенския университет, а през 1958 защитава в СУ дисертация за звание "доктор на математическите науки".

Избран за член-кореспондент на БАН през 1967 г. През 1945–1947 проф. Брадистилов е декан на Строителния факултет на Държавната политехника, а през 1947–1948 е неин ректор.

През 1962-1966 е ректор на Машинно-електротехническия институт, преименуван през 1965 на Висш машинно-електротехнически институт.

Основни области на научна и преподавателска дейност: висша математика, нелинейни диференциални уравнения и техните приложения в механиката и техниката, нелинейни трептения и устойчивост, електростатичен потенциал. Основоположник на национална научна школа по нелинейните трептения, както и на редица приложни клонове на висшата математика.

Автор на над 100 публикации (15 в чужбина), (и като съавтор) на основните учебници и ръководства по висша математика за инженери (около 40) и на книгите:

• "Матрично смятане",

• "Операционно смятане".

Награди: орден "Кирил и Методий" ! степен (1957, 1963), орден "Червено знаме на труда" (1959), орден "Народна република България" (1964), звание "Народен деятел на науката" (1974), почетен член на Съюза на математиците в България (1975).

Починал – 18 юли 1977 г., София.

През 1928 - в Кривина, Елинпелинско, Рангел Петров Вълчанов е български режисьор.

Завършил е театрална режисура при проф. Боян Дановски във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" (1953). Работи в СИФ "Бояна" от 1952 като асистент-режисьор и режисьор. Член е на Европейската филмова академия и народен артист. Широко известни са "Инспекторът и нощта", "Вълчицата" с оригиналността на художественното му мислене. От 1970 до 1972 г. работи в Чехословакия, където заснема "Лице под маска" и "Шанс". После отново в България продължава да изненадва с нестандартните си решения в "Следователят и гората", "Лачените обувки на незнайния войн", "За къде пътувате?", "А сега накъде?". През юли 2006 г. започва дългоочакваното продължение на филма "А сега накъде?" - 20 години по-късно със заглавие "А днес накъде?". На сцената отново се събират актьорите Албена Ставрева, Ани Вълчанова, Генади Николов, Георги Енчев, Георги Стайков, Димитър Горанов, Елена Арсова, Илиана Китанова, Константин Трендафилов, Красимира Демирева, Мариана Миланова, Михаил Билалов, Николай Ишков, Николай Урумов, Огнян Купенов, Петър Попйорданов, Робин Кафалиев, Светозар Кокаланов, Стефка Йорданова, Теодор Елмазов, Теодора Бойнова и Цветана Мирчева.

"Лачените обувки на незнайния воин"/България, 1979/

Избран е за филмов режисьор номер 1 на България през XX век.

През 1933 - Бригита Чолакова, българска журналистка. Първото поколение телевизионни зрители в България я помни още от появата й на екрана като "нова звезда" в началото на 70-те до последната й изява - 1999 г. Пред очите на зрителите, на живо и безапелационно говорителката стана журналист - със свой стил, със собствено мнение, с несекваща енергия, но и с много женствена деликатност. Бригита Чолакова не просто превърна професионалния ангажимент в граждански, но успя да наложи поне върху своята територия от медиата диктатурата на високия вкус и на естетското отношение към всекидневието. С авторските си предавания "Телевизионен обектив", "Стил", "ТВ Неделник" и "Модева ТВ" тя култивира в българската аудитория възможно най-високите очаквания към телевизията. Умира през 1999 г.

Починали:

През 1875 - Емануил Васкидович, български просветител и книжовник. Роден е в 1795 година като Манолаки Васкиди в Мелник. Учи в известното за времето си гръцко училище в родния си град и в гръцката гимназия на остров Хиос. Завършва Бейската академия в Букурещ. През 1815 г. в Свищов основава първото елино-българско училище в българските земи, а по-късно организира и първата училищна библиотека в България, на която оставя своите 800 тома литература. В училището през 1832 г. въвежда взаимоучителния метод за обучение и в него се изучават граматика, аритметика и география. Васкидович е главен учител в Свищов от 1815 до 1845 г., когато е уволнен под натиск на гъркоманската партия в града, и по-късно отново от 1854 до 1863 г. Между 1845 до 1854 г. учителства в Плевен. Васкидович подпомага Неофит Бозвели да състави и издаде „Славеноболгарское детеводство“ в 1835 година. Автор е на 15 учебници и книги и на една граматика на старогръцкия език. Развива и богата обществена дейност.

През 1980 - Васил Попов, български писател. Роден на 29.07.1930 г. в с. Миндя, Великотърновско. Завършва гимназия в София. Следва известно време право в Софийския университет. Работи като редактор в периодичния печат - "Наша родина", "Отечество", "Народна култура", "Литературен фронт". Журналистическата му практика преминава сред строителите на Девня, Мадан, Рудозем, Батак, Кремиковци. Пътува в Куба и в страните от Южна Америка, СССР и Западна Европа. Дебютира през 1952 г. Изявява се предимно като разказвач и романист, пише есета, публицистика, драматургични творби, сценарии. По-интересни произведения:"Човекът и земята" (1962), "Корените" (1967), "Времето на героя" ( 1968; 1979), "Това красиво човечество" (1971), "Спокойствие" (1972), "Вечни времена" (1973), "Зеленият тръбач" (1975), "Корените. Хроника на едно село" (1975; 1977), "Низината" (1977; 1979; 1984), "Слова" (1978).

Редактирано Октомври 12, 2008 от Ани

[Ани]

На 13 октомври

През 1899 - Съставено е 19 Правителство на България, начело с Тодор Иванчов. Тодор Иванчов е български политик от Либералната партия. Той е министър-председател на България от 13 октомври 1899 г. до 25 януари 1901 г.

През 1991 - В България са проведени избори за 36 Народно събрание. 36 Народно събрание е първото обикновено Народно събрание в България съставено след падането на социалистическия режим през 1989 г. Събранието работи от 04.11.1991 до 17.10.1994. Преди него (1990 - 1991 г.) се провежда 7 Велико народно събрание, което създава съвременната Конституция на България. 36 Народно събрание, както и следхождащите го се състои от 240 народни представителя.

През 1994 - Президентът Желю Желев назначава с указ служебно 81 правителство на България с първата жена министър-председател на България Ренета Инджова.

Ренета Иванова Инджова е български политик, министър-председател на България в 81-то правителство (1994-1995). Тя е единствената жена, заемала тази длъжност.

Ренета Инджова е родена в Нова Загора и завършва Висшия икономически институт „Карл Маркс“ през 1975. Тя остава там като преподавател по политикономия. В началото на 90-те години е икономически експерт на Съюза на демократичните сили и оглавява Агенцията по приватизация (1992-1994).

В края на 1994 тя става министър-председател в служебно правителство, назначено от президента Желю Желев.

Родени:

През 1928 – Величко Минеков, български скулптор.

Величко Минеков е български скулптор, известен с монументалната си пластика.

През 1954 г. завърша Националната художествена академия в класа по скулптура на проф. Любомир Далчев.

Първата значима задача, която му е възложена е архитектурното оформление на площада в Търговище. През 1957 г. печели награда на московския фестивал на младежта и студентите. През 1958 г. участва на Първото световно младежко биенале в Париж, прави множество изложби в страната и чужбина.

От 1964 г. Минеков е доцент и преподавател по скулптура в Художествената академия; а през 1975 г. става професор. На следващата година е избран за ректор на Академията.

Сред известните му творби и скулптурни ансамбли са: фигурата „София“, Ротондата пред Централна гара, София, паметника на Съединението в Пловдив, фигурата на Владимир Димитров - Майстора пред „Шипка 6“, София.

Паметникът на Съединението в Пловдив

Някои негови произведения могат да бъдат видяни тук.

През 1929 г. - Недялко Делков, български учен – дендролог. Завършва средно образование в Първа мъжка гимназия в София през 1947 година. През 1952 г. той постъпва в Лесовъдния отдел на Селскостопанската академия “Г. Димитров” (бивш Агрономо-лесовъден факултет на Софийския университет, а година по-късно - Висш лесотехнически институт).

Починал:

През 1927 г. - Атанас Тинтеров, един от първите български математици.

Проф. Атанас Видулов Тинтеров е роден на 11 май 1856 г. в Калофер. Завършва математика в Университета в Одеса през 1881 г.

Той от тези, които съграждат първите две десетилетия на висшето образование по математика в България.

Проф. Атанас Тинтеров е последователно: извънреден преподавател по алгебрически анализ във Висшето училище в София през 1893/94 г., извънреден професор от 1 януари 1899 г. до 1 януари 1904 г., редовен преподавател, титуляр на катедрата по основи на висшата математика от 1 януари 1904 г. до 1 февруари 1908 г., частен доцент по математика от 12 февруари 1908 г. до 1 септември 1909 г., редовен професор, титуляр на катедрата по диференциално и интегрално смятане от 1 септември 1909 г. до 15 октомври 1910 г.

Чел е лекции по алгебрически анализ, основи на висшата математика, диференциално и интегрално смятане, теория на вероятностите, геометрически приложения на интегралното смятане.

[Ани]

На 14 октомври

Днес е Петковден - начало на зимата. Празникът в чест на Света Петка Търновска се смята за завършек на лятото и есента, а с това и на активния стопански цикъл. На този ден обикновено става заплождането на домашните животни, известно още като овча сватба или мърлене. В християнската митология Света Петка се почита като покровителка на жените и техните домашни дейности - предене, тъкане, кроене, шиене. В района на Тракия около Петковден са известни специални жертвоприношения на черни кокошки, наричани Кокоша черква, Господева черква, Божи дух и др.

Този ден е обявен за празник на град Троян - денят на Св. Петка-Параскева, небесната покровителка на града.

През 1896 - В София е открито Държавно рисувателно училище (предшественик на дн. Национална художествена академия) с пръв директор Иван Мърквичка.

Иван Мърквичка е български художник от чешки произход. Той е крупна фигура на българския художествен живот след Освобождението, един от създателите на новото българско изобразително изкуство.

През 1915 - Първата световна война: България обявява война на Сърбия и се включва във войната на страната на Централните сили. Централни сили е името на военен блок, воювал в Първата световна война срещу страните от Антантата и състоящ се от Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България.

През 1921 - Учредена е коалицията Народен сговор с председател Александър Греков. Народният сговор е българска политическа организация, създадена на 14 октомври 1921 от група безпартийни университетски преподаватели. Сред основателите на Народния сговор са Александър Греков, Александър Цанков, Петко Стайнов, Димитър Мишайков и други.

През 1971 - Висшият педагогически институт във Велико Търново е преобразуван във Великотърновски университет "Кирил и Методий". Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“ е университет в град Велико Търново, България. Има филологически, историко-юридически, педагогически, стопански и философски факултети, както и Факултет по изобразително изкуство и Православен богословски факултет.

През 1852 е роден Павел Бобеков, български революционер.

Павел Станьов Бобеков е български революционер, председател на Военния съвет (Привременно правителство) в Панагюрище и хилядник по време на Априлското въстание в IV-ти Революционен окръг. След потушаване на въстанието успява да избяга във Влашко, след което участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 г. През 1877 г., заедно с Иван Адженов издават първия български ежедневник "Секидневний новинар" в Букурещ, на който Бобеков е първи редактор.

При обявяването на Руско-турската война Павел Бобеков се записва като доброволец и е зачислен при щаба на генерал Гурко. При Търново заболява от тиф. Умира в прегръдките на майка си на 29 октомври 1877 и бива погребан в Търново.

Предсмъртните му думи са:

"Майко, аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна! Никога не допусках, че ще видя това! Умирам, майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дългът към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех!"

През 1927 е починал генерал Пантелей Георгиев Киселов, известен като победителят край Тутракан.

Пантелей Киселов е роден на 23 октомври 1863 г. в Свищов. Учи в класното училище в родния си град. През 1880 г. постъвпва Военното училище в София и завършва през 1883 г.

Участва в Сръбско-българската война (1885) като ротен командир в защита на Видинската крепост.

През своята бляскава кариера е начело на най-елитни части от българската войска: Пети дунавски полк и Осми приморски полк. С тях воюва и побеждава в Балканската война. През Първата световна война генерал Киселов командва щурма на Четвърта преславска дивизия срещу току-що построената модерна крепост Тутракан.

Като повечето генерали от своето поколение генерал Киселов често е бил виждан в окопите на предната линия. През 1919 г. е уволнен от армията, като малко преди това е произведен в чин генерал от пехотата. Кавалер е на високи военни отличия и е ранен от снаряд през Междусъюзническата война

Генерал от пехотата Пантелей Киселов умира на 14 октомври 1927 г. в София.

В негова чест, на 7 демември 1934 г. село Емирово е преименувано на Генерал Киселов.

Редактирано Октомври 14, 2008 от Ани

[Ася_И]

На 15 Октомври:

Отбелязваме Международния ден на белия бастун (ден на незрящите)

Международният ден на белия бастун е провъзгласен в Париж през 1980 година на заседание на Световния съюз за благополучие на слепите. За първи път в света през 1931 г. френската графиня Гуили Хербемонт е подарила на незрящите хора в Париж 100 бели бастуна, с които да си служат за придвижване.

През 1964 година на 15 октомври американския президент Джонсън е подарил на незрящите в Америка дълги бели бастуни, което е станало началото за системните им тренировки в ориентиране и мобилност. Белият бастун е приет и като защитен знак в законите за уличното движение на всички страни в света. Белият бастун е признат и като знак за тежко зрително увреждане и като символ за самостоятелността на хората без зрение.

Той не само сигнализира на останалите хора за липсата на зрение у неговите носители, но засега е и най-надеждното помощно средство за ориентиране и придвижване на незрящите в пространството.

България

През 1014 г. след смъртта на Самуил за цар на България е коронован синът му Гаврил Радомир.

Гаврил (Гавраил) Радомир е български цар (1014-1015), първороден син на цар Самуил и Агата. Във византийски извори е наричан и "Роман".

На 14 юни 987 г. избухва свада между Самуил и властолюбивия Арон, който водил преговори за мир с Василий II. Тя завършва с унищожаването на целия Аронов род с изключение на сина на Арон Иван Владислав, за когото се застъпва неговият братовчед Гаврил Радомир. Допуска се, че Иван Владислав и Гаврил Радомир участват в битката при Ихтиманския проход през 986 г., когато византийците са разгромени. Тази теза е застъпена в някои исторически трудове, но редица изследователи я отхвърлят. Самуил и Гаврил Радомир са ранени при успешната за византийците битка при р. Сперхей през 996 г. Цар Самуил, на върха на своята мощ, оженва Гаврил Радомир за Маргьорита, дъщерята на унгарския владетел Геза (971-997). Този брак е разтрогнат след смъртта на Геза, тъй като българите не подкрепят сина му Стефан I в претенциите му за унгарския престол. В резултат на това византийци и унгарци чрез съвместни действия разгромяват българските войски на северозапад. Видин пада през 1003 г. Непосредствено след битката при Беласица, през лятото на 1014 г., Гаврил Радомир разгромява войската на солунския дук Теофилакт Вотаниат край Струмица. Цар Самуил умира на 6 октомври същата година. Девет дни по-късно Гаврил Радомир, който не отстъпва по пълководчески дарби на баща си, заема престола. Същата есен (1014 г.) император Василий II прониква с армията си до Битоля и опожарява дворците на Радомир. Според Скилица Гаврил Радомир е убит по време на лов от братовчед си Иван Владислав (лятото на 1015 г.), който се провъзгласява за цар и изпраща писмо на Василий II с предложение за мир и обещание за подчинение. Предполага се, че византийската дипломация участва в преврата. Най-големият син на Гаврил Радомир е измъчван и ослепен, а другите му деца се предават на Василий II в Охрид, след гибелта на цар Иван Владислав през 1018 г., заедно с царица Мария, нейните 5 синове и 6 дъщери, както и войводите.

През 1204 г. Кардинал Лъв, пратеник на папа Инокентий III, пристига в Търново, за да миропомаже архиепископ Василий за примас на българската църква и да провъзгласи Калоян за крал от името на папата.

Примасът е първи между равните му по ранг архиепископи. Той няма определена власт, а най-често изпълнява представителни функции. В православната църква титлата примас съответсва на главата на автокефалната църква - патриарх, екзарх или архиепископ. България е единствената съвременна православна държава, в която митрополита на Велико Търново е обявен за примас през 1204 г. (заедно с дадената от папата титла крал на цар Калоян) по повод на освобождаването на България от Византийско робство. По това време България привидно се отказва, във връзка с унията на цар Калоян с папата, от православието и става католическа страна.

През 1923 г. във Виена е съставен Задграничен комитет на БКП в състав: Васил Коларов, Георги Димитров и Георги Михайлов.

През 1996 г. Двата най-големи синдиката - КНСБ и КТ „Подкрепа“, провеждат протестен митинг срещу политиката на правителството на Жан Виденов на площада пред Храм-паметника „Св. Александър Невски“.

Родени:

През 1834 г. - Петър Оджаков - български просветен деец, юрист и фолклорист.

През 1859 г. помага на Георги Раковски при издаването на вестник „Българска дневница“. През 1870 г. завършва право в Новорусийския университет в Одеса. През 1871 г. издава книгата „Наука за песнотворчество и стихотворство“. След Освобождението работи като прокурор, съдия и адвокат. От 1884 г. е действителен член на Българското книжовно дружество.

През 1859 г. - Александър Теодоров-Балан - български езиковед.

Балан е роден в село Кубей, Бесарабия, днес в Украйна, в семейството на българи преселници. Българският генерал Георги Тодоров му е брат. Балан следва последователно в Прага и Лайпциг, завършва славянска филология в Прага с докторат за труда "За звука ь в новобългарския език". През 1884 г. се установява в София и 4 години работи в Министерството на народното просвещение. След това става преподавател по славянска етнография, диалектология и история на българския език във Висшето педагогическо училище (днешния Софийски университет "Св. Климент Охридски"). От 1893 г. е професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература и катедрата по българска литература.

Проф. Балан е първият ректор на университета, избран на 29 януари 1889 г. и няколко пъти след това е избиран на същия пост, а също така и за декан на Историко-филологическия факултет.

В края на 19 век и началото на 20 век Балан е главен деловодител и деловодител на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). От 1939 г. е почетен доктор на Софийски университет и действителен член на БАН. От 1907 г. до 1910 г. е главен секретар на Българската екзархия.

Александър Теодоров-Балан е един от създателите на българското туристическо движение, дългогодишен председател на Българското туристическо дружество и редактор на сп. "Български турист".

Основно място в научните му занимания заемат изследванията, посветени на граматическия строеж на българския език, особеностите на българската звукова система, борбата с чуждиците, обогатяването на езика с народни думи и др. Публикува изследвания и в областта на литературната история. На тези проблеми са посветени най-известните му трудове: Паисий Хилендарски. История славянобългарская, Софроний Врачански... , Кирил и Методий. Жития... , Нова българска граматика, Борба за съвременен правопис, Нова българска граматика за всякого, Избрани произведения, Книга за мене си.

Научното наследство на акад. Балан се определя на 866 заглавия на книги, студии, статии и бележки, от които 310 са посветени на българския език. Негов принос в съвременния български език са думите: възглед, дейност, заплаха, излет, летовище, общувам, поява, предимство, становище, съвпадеж, творба, украса, усет и мн. др.

Личния живот на Александър Балан често е драматичен. Академикът изповядва умереност във всичко, освен в любовта към родината. Неслучайно, когато завистливи колеги го принуждават да напусне Висшето училище, а на съпругата му - французойката Юлия Гресо, отнемат учителското място, Балан не търси помощ от свои влиятелни познати.

Велик майстор във Великата българска масонска ложа, той лекува с малката си заплата болната си от туберкулоза жена, а след това погребва и трите си дъщери от общо седем деца. Изплаща към банките заемите, които прави, за да си построи малък дом на днешната улица "Христо Георгиев" 4 в София. Каквото и да се случи, денят му е строго разпределен. Балан не обича компаниите, а приятелите Елин Пелин, Николай Лилиев, Петър Динеков и др., го виждат само за малко на университетски празници.

Синовете му - Милко, Владимир и Станислав, имат тежка, но достойна съдба. Милко е професор по рентгенология и анатомия. Владимир Балан е летец и авиоинженер, директор на "Луфтханза" за България. По време на Втората световна война е мобилизиран в Скопие, а след 9 септември 1944 г. изчезва завинаги. Балан понася мъжки загубата на петото си дете. Когато се четат присъдите на I състав на Народния съд, ученият чува по радиото и името на сина си Станислав, който е бил секретар на цар Борис III. Присъдата е "доживотен строг тъмничен затвор". За първи път големият ни езиковед се обръща за помощ към Георги Димитров. Така Станислав е спасен. Той остава до смъртта на академика негов секретар и успява да подготви многотомните му трудове за печат.

Александър Балан доживява почти 100-годишна възраст и умира на 12 февруари 1959 г. в София.

През 1874 г. - Кръстьо Пастухов - български политик.

Един от водачите на Българската работническа социалдемократическа партия (широки социалисти). Той е министър на вътрешните работи и народното здраве през 1919 г. Като един от лидерите на опозицията след Деветнадесетомайския преврат през 1934 и Деветосептемврийския преврат през 1944, Пастухов на два пъти е изпращан в затвора, където умира през 1949 г.

Роден в Севлиево. През 1895 завършва право в Софийския университет, а през 1897-1898 г. специализира в Германия. След завръщането си в България е адвокат във Враца, а от 1923 г. - в София. Той се включва и в организирането на Българската работническа социалдемократическа партия, като от 1909 г. е член на нейния Централен комитет, а от 1911 до 1927 г. е народен представител. След Солунското примирие участва като вътрешен министър в широката коалиция, начело с Теодор Теодоров.

През 1935 г., след Деветнадесетомайския преврат, Пастухов публикува открито писмо до цар Борис III, призоваващо за възстановяване на Търновската конституция, след което е интерниран за известно време на остров Света Анастасия. Той се противопоставя и на образуването на прокомунистическия Отечествен фронт. През август 1944 г. е сред инициаторите на подписването на Манифеста на 13-те, съдържащ искания за промяна на външнополитическия курс и възстановяване на конституцията. След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. отказва да сътрудничи на просъветското правителство и след разцепването на БРСДП (ш.с.) през 1945 г. влиза в ръководството на опозиционната Българска работническа социалдемократическа партия (обединена). Заради статиите си "Не ме изкушавайте, лицемери" и "Нашата войска", публикувани във в. "Свободен народ", през 1946 г. e осъден на пет години затвор за „антинародна дейност“.

Кръстьо Пастухов умира на 25 август 1949 в Сливенския затвор, като според неофициални сведения е удушен от криминалния престъпник Антон Попантонов по заповед на тогавашния министър на вътрешните работи Антон Югов и заместника му Руси Христозов. Реабилитиран е през януари 1990 г.

Политикът Кръстьо Пастухов е дядо на съвременния журналист, писател и поет Кръстю Ивайлов Пастухов

През 1921 г. - Борис Ненов - български художник.

През 1935 г. - Огнян Дойнов - български политик и държавник и дипломат.

Завършва ВМЕИ, специалност "Топлотехника". От 1959 г. работи в Министерство на транспорта; старши инженер в отдел "Благоустройство"; директор на кантора във външно-търговска организация и заместник-търговски представител в Япония.

След 1970 г. е на работа във висшия партиен и държавен апарат: съветник в Държавния съвет (1970-1973 г.); завеждащ-отдел "Промишленост и транспорт" на ЦК на БКП (от 1974 г.) и заместник-председател на Министерски съвет; член на ЦК на БКП (от 1976 г.) и е секретар на ЦК; член на Политбюро и министър (от 1981 г.); председател на Стопанския съвет към Министерски съвет.

Изваден е от състава на Политбюро през декември 1988 г. и е акредитиран като посланик в скандинавските страни.

След 1990 г. работи при Робърт Максуел, а по-късно е съветник на руския концерн "Нордекс".

От 1990 г. живее в Австрия, въпреки опитите на главния прокурор да го върне в България, за да бъде изправен пред съда за предоставяне на нерегламентирана финансова помощ от страна на България на развиващите се страни.

Умира на 13 февруари 2000 г. във Виена.

През 1944 г. - Ставри Калинов - български скулптор и художник.

Работи в областта на малката пластика, живописта и приложното изкуство.

През 1964 г. завършва гимназия във Видин и в три поредни години от 1966 до 1968 г. кандидатства за специалността „Скулптура“ в ВИИИ „Николай Павлович“ (днес Национална художествена академия). През тези години работи на свободна практика в областта на плаката, търговската реклама и изработката на художествени предмети. Приет е да следва през 1969 г. в специалност „Дърворезба“ в класа на проф. Асен Василев и завършва през 1977 г.

Работи с коприна, гипс, бронз, сребро, злато, студена керамика, но предпочитаният от него материал е стъклото. От 1973 г. взима редовно участие в скулптурни изложби. Първата си самостоятелна изложба Калинов открива през май 1980 г., когато излага 70 свои пластики. Следват изложби във Видин, Габрово, Варна, Несебър, Пловдив, както и в чужбина, Югославия, Италия, Австралия, Германия, Испания, Великобритания, Франция, САЩ, Швейцария, Белгия.

Прави портрети на Васил Левски, Жул Паскин, Джон Атанасов, Борис Христов, Николай Гяуров и други известни българи. Рисува икони. Автор е на множество статуетки за фестивали и конкурси, сред които за фестивала „Златна Месемврия“ и за литературната награда „Балканика 2006“. Негова е скулптурата „Истината за перото“ в градинката пред БТА в София. Негова статуетка на ктиторите на Боянската църква Константин и Елена е дарена на папа Йоан Павел II от вицепрезидента на България Тодор Кавалджиев.

Носител е на различни награди, измежду които „Кристалната звезда“ на галерия „Макта“ за най-добра изложба на 1995 г. и наградата „Златен век“ на Министерство на културата за особен принос в развитието и популяризирането на българската култура (2006). През 1998 г. Любомир Стойков издава книгата „Калинография. Разговори със Ставри Калинов“.

През 1969 г. - Мариус Куркински - български актьор и режисьор.

Роден в град Нови пазар. На 12 години постъпва в детското театрално студио към Драматичен театър - Варна, а след това в театър „Щурче“ на братя Райкови.

Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1993 г. и, пак там, кинорежисура при проф. Георги Дюлгеров. Получавал е множество награди за актьорското си и постановъчно майсторство. Негови спектакли са гастролирали с успех в чужбина.

Автор е на игралния филм „Дневникът на един луд“ по едноименната повест на Николай Гогол (1996)

Издава музикалния албум „Любовна война“ (1997, написан от група „Тибетски сърца“)

През март 2008 издава моноспектакъла си „Сътресение“ на DVD.

Починали:

През 1937 г. - Йордан Йовков - български писател, определян като майстор на късия разказ. Член е на Съюза на писателите от 1920 г. - избран е единодушно.

Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София. Учителят му по литература — поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател.

След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 г. се преселва в с. Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево (1902–1904), като по време на обучението си публикува първата си творба — стихотворението „Под тежкия кръст“. В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.

Есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.

След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война - „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.

Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. „Военни известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920–27 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.

Йовков дебютира като поет. През 1902–11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания - в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви - започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба - „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ - Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г.

Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“, „Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“ и повестта „Земляци“.

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници - баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната — от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази“. Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети - веднъж с новелата „Последна радост“ (1920) и след едно десетилетие с разказите „Бели рози“, „Другар“, „На стража“, Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга - в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“.

70 книги на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби - на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици.

Дом-паметникът на Йордан Йовков в Добрич е включен в Стоте национални туристически обекта под номер 23.

През 1996 г. - Димитър Косев - български историк, академик.

Акад. Димитър Косев е роден в село Грозден, Бургаски окръг, на 5 януари 1904 г. Завършва СУ “Св. Климент Охридски” през 1931 г., специалност История. През 1945 г. е назначен за асистент в Софийския университет, а през 1947 г. става доцент. В 1950 г. става професор. От 1951 г. е член-кореспондент на БАН, а през 1961 г. – академик. В периода 1962 – 1968 г. е ректор на Софийския университет.

В Университета чете курсове по Нова българска история, Българско национално-революционно движение през втората половина на 19 в., Възраждане, Проблеми на революционното антифашистко движение, Националноосвободително движение през Възраждането.

[Ани]

На 16 октомври

Днес е:

• Ден на българските военновъздушни сили. Отбелязва се като празник с Разпореждане 400 на Министерския съвет от 1 юни 1963 г.

• Ден на Правец.

• Международен ден за борба с глада (от 1981 по решение на ООН).

• Международен ден на анестезиолога (по повод на първата публична демонстрация за подаване на наркоза при операция, 1846 г.)

На 16 октомври през 1912 г. по време на Балканската война е осъществен първият в света полет на самолет в реални бойни условия. Самолет "Албатрос", управляван от поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев извършва разузнавателна дейност. Полетът завършва с хвърляне на две гранати над гара Караагач край Одрин.

На днешния ден през 2006, след 4-годишно съществуване в София е закрит увеселителният парк София Ленд.

София Ленд (Sofia Land) е името на бивш увеселителен парк в София, България. Изграден е върху площ от 35 дка. в Борисовата градина. Входът му е откъм бул. Никола Вапцаров. Съдържа 22 атракциона и 2 кина. Паркът работи само 4 години - открит е на 21 септември 2002 г. и е закрит на 16 октомври 2006 г. През септември, 2006 става ясно, че „София Ленд“ предстои да бъде закрит. Носят се слухове, че на негово място ще бъдат построени апартаменти или бизнес сгради. Въпреки че е частна собственост обаче, за да се промени предназначението на терена, промяната трябва първо да бъде одобрена от столичния общински съвет. 320 човека персонал остават без работа.

Родени:

През 1880 – Андрей Мацанов , български революционер, деец на Вътрешната македонска революционна организация. Завършва Солунската българска мъжка гимназия през 1899 г., а през 1902 г. завършва химия в Софийския университет. Член на ВМОРО става още като ученик в Солун.

След завършване на университет е учител в Одрин и след избора на Спас Мартинов за член на ЦК на ВМОРО на негово място като председател на Одрински окръжен революционен комитет е избран Андрей Мацанов. Ръководи дейността на Организацията в Одринско в периода 1903-1904.

Бил е учител в Солун, Девическата и Мъжката гимназия в Плевен. Сражава се в четата на Тодор Оровчанин при освобождението на Велес от турците на 5 октомври 1912 г. По време на Първата световна война е в редовете на Втори македонски полк. Умира в Плевен през 1947 г.

През 1937 –Константин Илиев, български писател и драматург Константин Илиев е български драматург, белетрист, преводач. Роден на 16.10.1937 в с. Горно Павликене, Ловешко. Завършил е немска филология в Софийския университет Св. Климент Охридски. Специализира театрознание в Хумболтовия университет - Берлин, където защитава докторска дисертация върху драматургията на Фридрих Дюренмат. Работи като драматург в Благоевградския театър Н. Вапцаров и Драматичния театър София . От 1995 г. е главен драматург на Народния театър "Иван Вазов".

Починали:

През 1988 - Надя Кехлибарева (Надежда Димитрова Кехлибарева), българска поетеса. Родена на 22 ноември 1933 г. Завършила Френска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Дебютира със стихове във в."Литературен фронт". Автор на 40 книги за възрастни и деца. През 1956 във вестник “Септемврийче” е отпечатано първото й стихотворение , а през 1966 – първата й стихосбирка за деца – “Цветни стъкълца”. Оригиналността на възприятията и разчупената стихотворна форма очароват не само децата, но и критиката. Високо е оценено умението на поетесата да експериментира с вътрешната ритмика, музикалността, неримуваната поетична фраза.

В ЛЕХАТА

Колко маргаритки с жълти сърчица!

И приличат всички,

всички на слънца...

От тук

Редактирано Октомври 16, 2008 от Ани

[Ани]

На 17 септември

През 1915 - Първата световна война: Започва битката при Криволак с участие на войски на Франция и България. Сражението се развива с променлив успех при огромни загуби и от двете страни, като основният удар от българска страна е поет от 11 дивизия. В крайна сметка въпреки численото си преимущество французите отстъпват обратно на гръцка територия на 21 октомври.

През 1918 е съставено е тридесет и седмото правителство на България, начело с Александър Малинов.

През 1919 - След края на Първата световна война българската армия напуска Беломорска Тракия, където се установява протекторат на Антантата. Според чл. 48 на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919г. Западна Тракия преминава в съвместно владение на петте велики държави измежду съюзниците от Съглашението, като нейната "съдба впоследствие ще бъде определена" от тях. Те, от своя страна, "се задължават да се гарантира свободата на икономическите изходи на България на Егейско море".

През 1983 - В Пловдив започва провеждането на Международен телевизионен фестивал - Златната ракла. Тази година черно-белият български филм "Дзифт" спечели три награди от фестивала. Режисьорът Явор Гърдев беше удостоен с приз на фондацията "Галя Бъчварова", а операторът Емил Христов получи награда от Съюза на българските филмови дейци.

Родени:

През 1853 - Иван Славейков, български педагог и общественик, филолог и политик от Либералната, по-късно от Демократическата партия. Той е кмет на София (1885-1886). През последните седмици от живота си е просветен министър в правителството на Петко Каравелов.

Иван Славейков умира на 7 май (24 април стар стил) 1901 в София.

През 1872 - Бончо Василев, български революционер и офицер. Бончо Василев е роден Етрополе на 17 октомври 1872 г. През 1892 г. завършва Школата за подофицери и постъпва на служба в Българската армия и служи в 17-ти Доростолски полк. Член е на Тайните македоно-одрински подофицерски братства. Стига до чин фелдфебел.

През 1904 г. Бончо Василев е определен за войвода на чета, която трябва да действа в Преспанско и Охридско. В края на годината се завръща в България и е натоварен да подготви нова чета, която да ръководи в Македония. Четата е предназначена да отиде на помощ в Костурския район, където гръцките чети преследват и унищожават по-известните българи и дейци на ВМОРО.

Четата на Бончо Василев в състав от 15 души, предимно четници от Костурско, влиза в Македония през Кюстендилския пункт на ВМОРО на 11 април 1905 г. и се отправя за Костурския район. В началото на декември Бончо Василев е ранен и по таен канал се завръща в България на 21 декември 1905 г. Отново постъпва на военна служба и завършва Школата за запасни офицери, след което е произведен в офицерски чин. Участва във войните за национално обединение 1912-1913 и 1915-1918 г. и за проявена храброст е произведен в чин капитан.

След 1919 г. се оттегля от армията и се установява да живее в Берковица, където умира на 4 февруари 1937 г.

През 1891 - Иван Багрянов, министър-председател на България . Иван Багрянов е роден на 17 октомври 1891 в село Хюсеин Баба теке (Воден) Той завършва Военното училище в София и участва в Балканските и Първата световна война като офицер от артилерията. През следващите години той влиза в най-близкото обкръжение на цар Борис III и остава близък с него до края на живота му.

Иван Багрянов е министър на земеделието и държавните имоти в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов и в първото правителство на Богдан Филов (14 ноември 1938 - 4 февруари 1941). През лятото на 1944 той оглавява 60-тото правителство на България и започва преговори за сключване на примирие с Великобритания и САЩ. На 2 септември 1944 Иван Багрянов се оттегля, за да бъде съставено ново правителство, като последен опит за предотвратяване на нападението на Съветския съюз срещу България.

Иван Багрянов е сред осъдените на смърт от Народния съд. Той е екзекутиран на 1 февруари 1945. През 1996 присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд.

През 1923 - известният български актьор от 60-те години, Апостол Карамитев.

Апостол Милев Карамитев (Чочо) е роден на 17.10.1923 г. в Бургас. Бил е в школа за запасни офицери. Завършил е актьорско майсторство (1947). Ученик на Б. Дановски, той специализира режисура в Москва, Ленинград, Прага и Варшава. Дебютира във филма Утро над родината (1951 г.). Бързо се утвърждава като театрална знаменитост.

Карамитев участва в първото българско цирково вариете, обикаля страната с рецитали на народни песни и приказки от Каралийчев, занимава се и с театрална режисура - Машиннописци, Аз, баба, Илико и Иларион, преподава във ВИТИЗ, участва в записите на знамените радио-пиеси като Майка на своите деца, Майстори, Женитба, Обикновено чудо и буди сутрин децата по радиото с характерния си, топъл тембър, със занимателни приказки в сериала Весел ранобудник.

Играе в: Под игото (1952 г.), Наша земя (1953 г.), Песен за човека (1954 г.), Героите на Шипка (1955 г.), Това се случи на улицата (1956 г.), Легенда за любовта (1957 г.), Хайдушка клетва (1958 г.), Любимец 13 (1958 г.), Три звезди (1959 г.), Нощта срещу 13-ти (1961 г.), Специалист по всичко (1962 г.), Приключение в полунощ (тв, 1963 г.), Рицар без броня (1966 г.), Бялата стая (1968 г.), Малки тайни (1969 г.), Свобода или смърт (1969 г.), Сватбите на Иван Асен (1975 г.).

Участва и в постановки на телевизионния театър: Прикованият Прометей (1967 г.), Новият (1967 г.), Цената (1969 г.), Тойфеловата кула (1971 г.), Рожден ден (1971 г.), Най-достойният (1972 г.), Не подлежи на обжалване (1973 г.).

Апостол Карамитев си отива от този свят на 9 ноември 1973 г.,преди да са приключили снимките на филма „Сватбите на Иван Асен“. Поради това на места ролята му се изпълнява от Коста Цонев и в целия филм не е използван неговия глас. Филмът започва с кратко предисловие на Коста Цонев.

През 1928 - Иван Маринов, български композитор и диригент. Той е автор на симфонична музика, кантати и творби са глас и симфоничен оркестър; камерна музика, хорова, детска и естрадна; филмова и театрална. Лауреат на конкурса по композиция "Кралица Елизабет", награден с "Амфора" от Ла скала (Милано), "Златният нож" от "Берлински фестивални дни", "Златният Орфейт" за детска музика (1963), от софийски музикални седмици и др. Умира на 26 февруари 2003 г.

През 1930 - Венка Асенова, българска шахматистка. Тя е международен майстор по шахмат при жените от 1965 г. и гросмайстор при жените от 1986 г. Умира на 29 декември 1986 г., София.

През 1957 - Любомир Левчев, български поет и общественик. Роден е в Троян, завършва гимназия в София и висше образование в Софийския университет „Климент Охридски“. По-подробно тук.

Редактирано Октомври 17, 2008 от Ани

[Ася_И]

18 октомври – Европейски ден на борба с трафика на хора

Преди една година ЕС обяви 18 октомври за Ден срещу трафика на хора. Годишно около 200 000 деца стават обект на трафик. В световен план, по данни на УНИЦЕФ, средно 1.2 млн. деца стават жертва на трафик годишно.

18 октомври – Европейска нощ без инцидент във Видин

На 18 октомври 2008 г. сдружение „Отворена Младеж", с подкрепата на община Видин, ще организира за пръв път в България събитие за популяризиране на пътната безопасност, за насочване на общественото внимание към проблемите на пътя и за насърчаване на младите хора да не комбинират алкохола и шофирането. Събитието ще бъде част от ежегодната европейската кампания „Европейска нощ без инцидент" и ще се проведе в клуб „Мастър" на площад Бдинци в града.

Инициативата „Европейската нощ без инцидент" се осъществява за първи път в Белгия през 1995 година. В събота, 18 октомври 2008, кампанията ще се проведе в 21 европейски държави: Белгия, България, Люксембург, Холандия, Франция, Дания, Полша, Португалия, Естония, Латвия, Литва, Словакия, Кипър, Гърция, Малта, Финландия, Исландия, Италия, Испания, Чехия и Унгария. Тя ще бъде осъществена от повече от 600 доброволци в над 180 нощни клуба. След 2003 г. „Европейската нощ без инцидент" се подкрепя и от Европейската комисия.

Концепцията на кампанията е много проста, почива на доброволната воля и свободния избор. Доброволци на възраст от 18 до 29 години, ще бъдат на входа на клуба и ще насърчават младежите да определят един измежду тях за „избран шофьор". Последният ще бъде помолен да обещае, че ще остане трезвен през цялата нощ, за да гарантира своята сигурност и тази на приятелите си. Ако той/тя се съгласи да участва, доброволците ще му дадат гривна, като знак за даденото обещание.

„Избраният шофьор" ще носи гривна и при напускане на клуба, той/тя може доброволно да се подложи на алко/нарко тест, за да докаже, че е спазил/а обещанието. Ако резултатът е положителен, той/тя ще бъде наградена с малки подаръци. Ако не, доброволците ще се опитат да го/я убедят да остави колата си на паркинг или на приятел, които не е пил.

18 октомври – Ден на парашутиста

На 18 октомври 1944 г. е първото бойно кръщение на сформираната на 18 март 1943 г. Парашутна дружина на Българската армия. Чества се с решение на министъра на отбраната от 17 март 1994 г. Празникът на парашутните поделения от Сухопътните войски се отбелязва с тържествен ритуал за полагане на венци в Алеята на парашутиста на Централните софийски гробища и поднасяне на цветя пред паметника на героите-парашутисти на площад "Народно събрание".

18 октомври – Празник на художниците

Празнува се в деня на Свети апостол Лука, който се счита за пръв християнски иконописец. Свещеното Предание говори, че той нарисувал две икони: на св. Дева Мария с Божествения Младенец на ръце и на светите апостоли Петър и Павел и по този начин е сложил началото на църковната иконопис.

България:

През 1795 г. е обесена Злата Мъгленска, след като е измъчвана зверски от османците, заради отказа и да приеме мохамеданството; канонизирана е за светица.

Българска и гръцка светица и великомъченица

Света Злата Мъгленска (на гръцки: Αγία Χρυσή, Агия Хриси) е българска и гръцка светица и великомъченица, живяла през 18 век по време на османското робство в България. Ражда се в бедно семейство в село Слатина (днес кръстено на нея Хриси), Мъгленско. Злата е имала още три сестри. Още от малка се проличала нейната рядка красота, смиреност, благочестивост и чистата, твърда и непоклатима вяра в Господ. Рядката хубост на девойката ѝ донaся големи изпитания и става повод да понесе изпитания на велика мъченица.

Според житието на светицата млад турчин я издебнал и отвлякъл. Поискал от нея да се отрече от вярата си и да се ожени за него. Тя не склонила дори пред молбите на близките си да се отрече от християнската вяра.

Турците дълго и безмилостно я изтезават, а след това я обесват и насичат тялото ѝ на късове. Пречистена в огъня на страданията, Злата Мъгленска предава душата си на Бога.

Родени:

През 1833 г. - Васил (Василаки) Попович - български писател.

Роден в Браила. Родителите му са изселници от Ямболско. Първоначално посещава румънско училище, след това българското училище в родния си град. Работи като писар в английското консулство в Браила и Галац. После учи в киевската Втора гимназия. По време на Кримската война участва като доброволец във военните действия заедно с брат си Константин (Костаки) Попович (1821 - 1876). През

1857 - студент в Киевския университет. Прекъсва и се връща в Браила.

1858-1861 - студент в Московския университет. Редактира първия брой на сп. "Братски труд". През 1859 г. публикува "Откъс от разказите на моята майка. Разходка до лозето", "Монолог или мисли на владиката Иларион...". Завръща се в Браила, помага в издаването на “Дунавски лебед” в Белград. Учителства в Централното българско училище в Болград. През 1869 г. на учредителното събрание на Българското книжовно дружество е избран за дописен член. Публикува комедията "Наяве и насъне все то или списателски истерики", статията "Нещо за новата картина на г. Н. Павлович "Аспарух", публикува "Детска гусла". През 1880 г. е избран за народен представител във Второто обикновено народно събрание. През 1881 г. е избран за учител по български език на княз Александър Батенберг. Избран е за член на Учебния съвет към Министерството на народното просвещение. През 1883 - публикува "За звуковете. Конспект из етимологията на новобългарския език". Повестта "Беше" е печатана като подлистник на в. "Балкан". Избран за редовен член на Българското книжовно дружество. През 1888 г. публикува драмата "Примерните родители срещу примерните си деца". 1896 г. публикува драмата "Пролетариите или трай коньо за зелена трева". Почива на 7 август 1897 г. в София.

През 1869 г. - Сребрен Поппетров - български революционер, общественик и политик, деец на българското национално-освободително движение в Македония.

Роден в голямото село Екши Су в семейството на екзархийски свещеник. Завършва Солунската мъжка гимназия през 1891 година и в продължение на три години, до 1894, учителства в село Прекопана (днес Перикопи) и в родното си Екши Су. След това продължава образованието си в Софийския университет, където завършва славянска филология. Работи като учител, училищен инспектор и директор в Струмица, Скопие, Тетово, Солун и Сяр. Член на ВМОРО от 1895 година. През 1897 - 1898 Сребрен Поппетров е член на окръжния комитет на ВМОРО в Скопие, а през 1906 - 1907 е председател на градския комитет в Солун.

След Младотурската революция в 1908 година Поппетров участва в създаването и управителното тяло на Учителската организация в Македония и Одринско и редактира печатния ѝ орган вестник "Учителски глас" (1910 - 1912), както и вестник "Истина" (1912), излизащи в Солун. След Междусъюзническата война е учител в Самоков. По време на Първата световна война е училищен инспектор в Скопско и Тетовско и окръжен управител в Битоля 1916 - 1917 г. и Куманово 1917 - 1918 г.

След войната Сребрен Поппетров организира македонските емигрантски братства в България, както и учредителния конгрес на Македонската патриотична организация в САЩ и Канада. На 20.XII.1922 г. със съгласието на ВМРО е назначен за окръжен управител в Петрич. Като окръжен управител успешно използва противоречията в управляващите от БЗНС, за да смекчи опитите им за натиск върху ВМРО в Пиринска Македония. През април1923 година , след поредното обтягане на отношенията между ВМРО и правителството на Александър Стамболийски, свързано с подписването на Нишката спогодба, е уволнен и дори е изпратен в Сливенския затвор.

Сребрен Поппетров е активен сътрудник на "Илюстрация Илинден". Като представител на Петричка околия е депутат в 21 Обикновено народно събрание (1923 - 1927) и е член на Македонската парламентарна група.

В периода 1928-1931 г. е главен инспектор-организатор на църковно-училищното дело на българите в Албания.

През 1937 г. - Акад. проф. Людмил Стайков - български кинорежисьор.

Изтъкнатият български режисьор и кинодеятел проф. Людмил Стайков е роден през 1937 г. в гр. София. Завършва НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” през 1960 г., а през 1962 получава магистърска степен по актьорство и режисура за драматичен театър. От 1960 до 1965 г. работи като режисьор в театър “А. Будевска”, гр. Бургас. Поставил е голям брой пиеси в различни български театри. Творчеството на Людмил Стайков е свързано с най-високи отличия.

Още първите му постановки в Бургаския драматичен театър получават награди на национални прегледи. Следват успешни спектакли в Младежкия театър в София и поредица документални филми и предавания в БНТ, където работи като отговорен режисьор. През 1965 е назначен като режисьор в БНТ, където остава до 1971 г. Междувременно през 1967 специализира филмова и телевизионна режисура във Франция (1967 г.).

От 1971 г. Людмил Стайков става режисьор и художествен ръководител в СИФ “Бояна”. Той е професор по филмова и телевизионна режисура (от 1976 г.) и заместник-ректор – „Екранни изкуства” (1983-86 г. и отново от 2000/. Създател и главен селекционер на Световната кинопанорама „София” (1987-1991 г.) и генерален директор на Българската кинематография (1986–1991 г.). Бил е член или председател на жури на различни международни кино- и телевизионни фестивали по целия свят и е отличен с „Академична палма” на Френската република (1987 г.).

В киното Стайков дебютира през 1972 г. с филма „Обич”. Филмът е получил Златна награда на кинофестивала в Москва – може би най-голямото отличие, печелено от български филм. Отделно има награда на журито, наградата за женска роля за Невена Коканова и наградата на ЦК на ДКМС за Виолета Донева на фестивала във Варна през 1972 г., наградата на Сидалк на V фестивал на червенокръстките и здравни филми, Варна, 1973 и наградата на София през 1973 г. За Обич се изказва и самата Gina Lollobrigida. ”В Обич открих достойна художествена защита на голямата любов между хората, хуманен патос, изразен много искрено, топло, спонтанно.”

Следващите му творби го утвърждават като един от най-ярките и талантливи творци на българското кино. Трилогията „Хан Аспарух” се превърна във феномен през 80-те години, а българо-американската версия „Величието на хана” е продадена в над 50 страни. „Време разделно” (1988 г.) по романа на Антон Дончев участва в десетки международни кинофестивали и е включен в 11-те най-добри филми на годината в Токио, селекциониран в програмата на кинофестивала в Кан и продаден в 31 страни.

От 2004 г. Людмил Стайков е член на Президиума на Висшата атестационна комисия. Председател е на Асоциацията на хабилитираните преподаватели по екранни изкуства “Академика 21”. През 2004 г. е избран за председател на Националния съвет за кино. От 2004 г. е академик, действителен член на БАН.

През 1942 г. - Калинка Вълчева - българска народна певица, известна изпълнителка на песни от добруджанската фолклорна област, солистка на „Мистерията на българските гласове“.

Началото на кариерата си Калинка Вълчева започва като певица в Ансамбъл за народни песни и танци в град Тервел. През 1960 г. взема участие на първия добруджански събор, на който печели първа награда. Четири години по-късно печели златен медал на втория републикански фестивал на художествената самодейност в град София, с песента “Посъбра Стоян дружина”.

Приета е за солистка в Държавния ансамбъл “Филип Кутев”, пее още в Ансамбъла за народни песни към Българско национално радио. В продължение на 23 години е солистка на “Мистерията на българските гласове”. Има записи на повече от 150 добруджански песни за Радио София, и радиата във Варна, Стара Загора и Шумен.

Калинка Вълчева е носител на множество международни награди и отличия, сред които златен медал на Световен фестивал за младежта и студентите през 1968 година в София и първа награда на международен фолклорен фестивал в Тунис през 1969 г.

Вълчева от 15 години живее в Ковънтри, Англия, омъжена за англичанина Мартин Дженкинс, който е музикален продуцент и изпълнител на мандолина, виола и флейта. Заедно с него и други британски фолклорни ансамбли изнася концерти с добруджанска музика.

През май 2001 г. е обявена за почетен гражданин на град Тервел.

Починали:

През 1918 г. - Радко Димитриев - български генерал.

Радко Русков Димитриев е български офицер, който на два пъти преминава на руска служба. В Българската армия достига чин генерал-лейтенант, а в руската - генерал-аншеф. Той е началник на Щаба на Българската армия от 1 януари 1904 до 28 март 1907 г.

Rоден на 24 септември 1859 в с. Градец, Сливенско и отгледан от баба си в Котел. Учи в Априловската гимназия в Габрово. Активно участва в подготовката на Априлското въстание, като член и секретар на тайния революционен комитет в Котел. По време на Руско-турската война 1877–1878 е зачислен като преводач в Уляновския полк на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия на Руската армия. През 1879 г. завършва военното училище в София с първия випуск и е произведен в чин подпоручик. На 9 юли 1881 г. е произведен в чин поручик. През 1884 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт-Петербург. На 18 октомври 1884 г. е произведен в чин капитан. В навечерието на Съединението е началник на персонала в щаба на милицията и жандармерията на Източна Румелия. На 6 септември 1885 г. е назначен за началник на Щаба на Източния отряд (корпус).

През Сръбско-българска война (1885) е назначен за помощник началник-щаб на Западния корпус (от 9 ноември). Командва авангарда на лявата колона, която обхожда Драгоманското дефиле от юг и се включва при овладяването на Пирот. За проявената самопожертвувателност и умението си на командир е награден с орден „За храброст“ IV степен. След войната взема участие във военния преврат през август 1886. След неуспеха на преврата емигрира в Румъния и става член на комитета на офицерите емигранти. Участва в бунта на офицерите русофили в Силистра през 1887 г. След неуспеха емигрира в Русия, където служи в руската армия като ротен и дружинен командир във военното училище в Тбилиси. На 18 май 1893 г. е произведен в чин подполковник от руската армия. Завръща се в България през 1898 г., след уреждане на емигрантския въпрос за офицерите. През следващата година е назначен за помощник началник на щаба на 5-та пехотна дунавска дивизия, а на 18 май 1900 г. е повишен в чин полковник. От 1900 до 1904 г. е началник на оперативното отделение на Генералния щаб, след което до 1907 г. е началник на Генералния щаб. На 18 май 1905 г. е произведен в чин генерал-майор. От 1909 г. е началник на 3-та военноинспекциионна област в Русе. На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Димитриев е един от тях. Това е първия случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенат е дадено на действащи офицери. До този момент то е давано само на офицери от запаса. По време на Балканската война (1912-1913) е командир на 3-та армия (от 17 септември 1912 до 21 юни 1913), разбила турците при Лозенград, Люлебургас и Бунар Хисар на Тракийския военен театър. При атаката на Чаталджанската укрепена линия командва обединените 1-ва и 3-та армии. За участието си във войната е награден с орден „За храброст“ II степен. През Междусъюзническата война (1913) е назначен за помощник-главнокомандващ на българските войски. Същата година е изпратен като пълномощен министър в Санкт-Петербург. През септември 1914 г. е произведен в чин генерал от инфантерията от руската армия. По време на Първата световна война служи в Руската армия, където командва 8-и Армейски и 3-и Сибирски корпуси, на 3-а и 12-а Армия. През май 1917 г. е произведен в чин генерал-аншеф от руската армия. След Февруарската революция от 1917 г. подава оставка. Заедно със семейството си отива в Кавказ, близо до гр. Пятигорск. На 18 октомври 1918 г., по заповед на есера Сорокин, генерал-лейтенант Радко Димитриев е екзекутиран, заедно със 100 други генерали и адмирали, живеещи в Кавказ. Тленните му останки са пренесени в църквата в град Пятигорск (Русия), където са и погребани.

Днес, името му носи Шуменското село Радко Димитриево.

През 1975 г. - Александър Оббов - български политик.

Участва в правителството на Александър Стамболийски (1920-1923), както и в няколко кабинета след Деветосептемврийския преврат от 1944. Народен представител в XVIII, XIX, XX и XXVI Обикновено Народно събрание и в VI Велико Народно събрание.

Роден в Плевен на 14 февруари 1887 г. Завършва Лозарското училище в родния си град през 1905 г. и право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ през 1913 г. Става член на БЗНС през 1904 г., а от 1908 г. участва в централното му ръководство.

Оббов е министър на земеделието в правителството на Александър Стамболийски, а след Деветоюнския преврат през 1923 емигрира в Румъния. Завръща се в България през 1933 и е един от водачите на БЗНС Пладне.

През 1944 Алексанъдр Оббов се включва в Отечествения фронт и в периода 1945-1947 участва в правителството. Той е един от лидерите на БЗНС и главен редактор на вестник „Земеделско знаме“ по време на унищожаването на БЗНС Никола Петков. През 1947 самият той е отстранен от ръководството на БЗНС и е подложен на преследвания.

През 2002 г. - Генчо Стоев - български писател, публицист и общественик с разнообразно и обемно творчество.

Rоден на 5 февруари 1925 г. в град Харманли. Завършва гимназия в родния си град през 1945 г. и философия в Софийския университет през 1951 г. Участва активно в антифашистката съпротива. Работи като редактор във в. „Народна младеж“ (1948-1949), в."Литературен фронт" (1950-1951; 1965-1967), издателствата „Партиздат“ (1956-1961) и „Български писател“ (1968).

За първи път Генчо Стоев публикува стихове през 1946 г. във в."Младежка искра". Една от най-популярните му книги — „Цената на златото“ е определяна от публиката и критиката като Новият образ на Априлското въстание. Превеждана на много езици, тя носи и голяма международна слава на автора си.

[Станимир]

19 Октомври - Българска православна църква отбелязва Деня на Свети Иван Рилски.

19 Октомври - Ден на българския лекар

Навършват се 107 години от създаването на най-старата съсловна организация в България - Български лекарски съюз. Създаден през 1901 г., той е първият на Балканите и втори в Европа след британския, който слага началото на съсловната дейност на лекарите.

19 Октомври - Национален ден на благотворителността

19 Октомври – Ден на град

Перник

Културно - исторически комплекс Кракра

Дворец на културата; Минна дирекция; Църквата Св. Иван Рилски; Кракра Пернишки; Международен фестивалът на маскарадните игри - Сурва

През 1903 г. се произвеждат избори за 13 Обикновено Народно Събрание, спечелени от управляващата Народнолиберална партия. На изборите гласуват 41% от избирателите.

През 1925 г. започва гръцко-българския пограничен конфликт останал в историята с името Петрички инцидент. Междудържавният военен конфликт между България и Гърция започва след престрелка на граничната полоса при прохода Демир капия в Беласица планина, в която е убит един гръцки граничар на българска територия.

Използвайки този инцидент за повод на 22 октомври 1925 година, гръцките войски нахлуват в победената и демилитаризирана в Първата световна война България. Те форсират българската граница на фронт от 40 км и превземат десет български крайгранични села: Кулата, Чучулигово, Марино поле, Марикостиново, Долно Спанчево, Ново Ходжово, Пиперица, и Лехово, източно от река Струма и Тополница и Картечно, западно от нея. Гърците атакуват и град Петрич, но са отблъснати на няколко километра пред него от малобройната погранична стража и доброволците от ВМРО, които наброяват около 4000 бойци. На 23 октомври в Петрич е формиран организационен кризисен щаб, начело с войводата Георги Въндев и помощник Борис Бунев, боеви инструктор. Щабът поема координацията на местната отбрана. Около 15 000 бежанци са евакуирани във вътрешността на страната.

Военният министър Иван Вълков изпраща подкрепления към зоната на конфликта, но изрично се разпорежда да не се оказва сериозна съпротива. За усилване на границата и спиране на гръцкото нашествие щабът на българската армия разчита не само на местното население, но и на временните доброволци от Петрички окръг. В защита на южната граница се отправят членове на ВМРО от Горноджумайско, Разложко и Неврокопско. Мобилизирани са и бивши фронтоваци от Кюстендилско, Радомирско, Самоковско и Ихтиманско. След героична съпротива на доброволците и пограничната стража на 29 октомври гръцките войски са принудени да се изтеглят зад границата. След себе си те оставят опожарени и ограбени села, отвлечен добитък, убити невинни хора, разпиляна селскостопанска реколта. Обществото на народите назначава международна анкетна комисия, която на място разследва причините за конфликта. Гърция е заклеймена като агресор и наказана да заплати на България обезщетение на стойност 30 милиона лева, за нанесените морални и материални щети.

Родени:

През 1897 г. - Владо Черноземски - български революционер.

Величко Димитров Керин, известен като Владо Георгиев Черноземски или Владо Димитров Черноземски или Владо Шофьора. Роден в семейството на Димитър Керин и Риса Балтаджиева от чепинското село Каменица, днес квартал на Велинград. Завърша третокласно образование в родната си Каменица. Като млад има склонност към алкохола, но по-късно става пълен въздържател. Владо Черноземски става член на ВМРО през 1922 в Кюстендил и участва в четата на войводата Иван Бърльо. Влиза с чети в Македония и участва в над 15 престрелки с полиция и жандармерия. Изявявал е желание да влезе в заседателната зала на Обществото на народите и да се самовзриви, за да обърне внимание на Световната организация върху съдбата на македонските българи. Бил познат като един от най-добрите стрелци в организацията и като доста хладнокръвен и дисциплиниран човек. Като един от най-подготвените ръководстото на ВМРО начело с Иван Михайлов му възлага голям брой задачи, между които и убийството на народния представител от БКП Димо Хаджидимов. На 9 октомври 1934 в Марсилия застрелва краля на Югославия, Александър I Караджорджевич, както и шофьора на автомобила, в който Александър I се вози. В суматохата френски полицай прострелва смъртоносно френския външен министър Луи Барту. До 1974 г. обаче се смята, че Владо Чернозевски е убил и Луи Барту. Ранен от полицията и ритан от тълпата, Владо Черноземски умира 20 часа след атентата. Погребан е на неизвестно място, като на погребението присъствали само двама детективи и гробари. След края на Втората световна война се разбира, че атентатът е организиран от Абвера (германското военно разузнаване) като операция “Тевтонски меч”. Главен координатор на операцията е помощникът на германския военен аташе в Париж - капитанът от Генералния щаб Ханс Шпайдел (след Втората световна война - генерал, главнокомандващ Сухопътните сили на НАТО в Европа).

През 1947 г. - Николай Добрев - български политик.

Роден в Неврокоп, днес Гоце Делчев. Завършва геофизика във Висшия минно-геоложки институт в София, след което е инженер в Лабораторията по подземна и ядрена геофизика и геохимия. От 1973 година работи в номенклатурата на Димитровския комунистически младежки съюз, като достига до постовете първи секретар на Окръжния комитет в Благоевград и секретар на Централния комитет. От 1988 до 1990 година е кмет на община Надежда в София.

През 1991 година Добрев става народен представител и член на Висшия съвет на БСП. От 1994 година е член на Изпълнителното му бюро и председател на парламентарната Комисия по национална сигурност. Той става министър на вътрешните работи в правителството на Жан Виденов, след като предшественикът му Любомир Начев подава оставка в резултат на медиен скандал. Николай Добрев играе важна роля по време на политическата криза в началото на 1997 година. На 8 януари парламентарната група на БСП му възлага да състави ново правителство и на 28 януари той официално получава мандат за това от президента Петър Стоянов, но след споразумение с опозицията на 4 февруари се отказва от него. С това той дава възможност за провеждане на предсрочни парламентарни избори и слага край на продължителните масови протести срещу управлението на социалистите. Някои консервативни политици от БСП критикуват Добрев, че предава доброволно властта в ръцете на Съюза на демократичните сили и не позволява на партията да довърши мандата си. Николай Добрев умира от рак на 17 април 1999 година в София и е погребан в Гоце Делчев. На негово име е учредена награда за млад политик от БСП.

През 1950 г. - Петко Христов - български католически духовник.

Негово Преосвещенство епископ Петко Христов OFMConv. монах францисканец - конвентуалец (OFMConv.) и Никополски епископ e роден 9 октомври 1950 г. в с. Велчево, Великотърновско. Учил е в Професионална гимназия по строителство, архитектура и геодезия "Ангел Попов" във Велико Търново, специалност "Строителство и Архитектура".

В периода 1977-1985 получава в България необходимия минимум знания за свещеник. На 15 декември 1985 г. е ръкоположен за свещеник от Негово Преосвещенство епископ Самуил Джундрин A.A.

През 1990 г. дава първите си обети в Ордена на Францисканците - Конвентуалци, а вечните - на 15 декември 1993 г. Служил е в енориите в Белене и в Трънчовица.

На 18 октомври 1994 г. е преконизиран от папа Йоан Павел II за Никополски епархиен епископ. На 6 януари 1995 г. е ръкоположен в патриаршеската базилика "Св. Петър" във Ватикана от Негово Светейшество папа Йоан Павел II, в съслужие с кардиналите Джовани Батиста Ре и Хорхе Мария Мея.

Монсеньор Петко Христов е президент на католическата благотворителна организация Каритас България. Член е на на Междуритуалната Епископска Конференция в България.

Починали:

През 1912 г. - Христо Топракчиев - български авиатор.

Rоден на 16 декември 1887 г. в Сливен. Завършва Военното училище. Участва в конкурса за авиатори и през пролетта на 1912 г. е изпратен във Франция в училището на Луи Блерио в Етамп. След завръщането си е назначен за командир на Аеропланното отделение до завръщането на Радул Милков.

Христо Топракчиев заедно със Симеон Петров първи в света разработват специална методика за кацане със спрял двигател. Тя влиза в програмата на Луи Блерио за обучение на пилоти. Във Франция е издадена пощенска картичка с образа на Топракчиев. В началото на Балканската война, на 17 октомври 1912 г., Топракчиев извършва разузнавателен полет над Одрин. Той лети ниско, всявайки ужас у турците.

Поручик Христо Топракчиев е първата жертва на българската военна авиация. Той загива при злополука на 19 октомври 1912 г. На този ден няма записани бойни излитания според дневника на Аеропланното отделение. Там е отбелязано следното: "Изпитване на аеропланите над аеродрума. Смъртно падане на поручик Топракчиев." Той загива при облитане на своя самолет "Блерио", руско производство, след като предишния ден лично е заменил част от стабилизатора му. Самолетът му се разбива близо до летището.

През 2005 г. в софийския район Искър е кръстена улица на летеца Христо Топракчиев.

През 1931 г. - Стефан Панаретов - български учен и дипломат.

Стефан Панаретов Хаджиилиев е действителен член на Българска академия на науките, работил през голяма част от живота си за изграждането на добри отношения между България и Съединените щати. Възпитаник и дългогодишен преподавател по български език в Робърт колеж, американско училище в Константинопол, и женен за американка, той става първият български посланик в Съединените щати и остава на поста почти 11 години. Rоден е на 4 октомври 1853 г. в Сливен. През 1871 г. завършва Робърт колеж в Цариград, след което остава да преподава в него български език (1871-1914 г.). След потушаването на Априлското въстание (1876 г.) е изпратен от екзарх Антим I и ректора на колежа Уошбърн в Англия, за да запознае европейската общественост с жестокостите, извършени от турците. Участва активно в съпротивата срещу решенията на Берлинския договор (1878 г.), като изнася сказки в редица американски университети и организации за българския национален въпрос. На 10 декември 1914 г. Стефан Панаретов е първият български пълномощен министър в Съединените щати (1914–1925 г., с кратко прекъсване), като българската легация във Вашингтон е открита на 16 януари 1915 г. Включен е в състава на българската делегация на Парижката мирна конференция, по време на която се подготвя Ньойския мирен договор (1919 г.). През 1921 г. е български делегат в Обществото на народите. Умира във Вашингтон. Заедно със съпругата си Лидия Гейл, той завещава значителни суми на Българската академия на науките и Американския колеж в София.

През 1967 г. - Асен Йорданов - български български и американски изобретател, инженер и авиатор със световна известност.

Йорданов е смятан за основател на авиоинженерството в България и има съществени приноси в развитието на американската авиация.

Асен Йорданов е роден в София през 1896 г., син на Христо Йорданов - инженер и химик. От малък любимото му занимание е да прави хвърчила. През лятото на 1912 г., придружен от баща си, любознателният младеж посещава технически изложби и музеи в Италия, Швейцария и Франция. После баща му го изпраща да учи в Гренобъл, но той постъпва в училището за пилоти на известния френски летец-конструктор Луи Блерио в парижкото предградие "Етан".

По време на Балканската война, едва 16-годишен, Асен заминава за фронта доброволец и постъпва като механик в аеропланното отделение край Свиленград с 26 нови аероплана, доставени от Франция, Русия Германия и Италия. Оттук на 16 октомври 1912 г. излита "Албатрос", пилотиран от поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев, които хвърлят ръчни гранати над Одринската крепост - първото в света бомбардиране от самолет.

В аеропланното отделение Асен продължава да работи върху конструиранаето на първия български самолет "Експрес", който завършва през лятото на 1915 г. След неговото изпитание специална комисия от Министерството на войната заключава: "Апаратът е сигурен. Няма допуснати грешки. Признава се за изобретение, а Асен Йорданов - за изобретател. Датата 10 август 1915 г. да се счита за начало на българското самолетостроене." В ежедневния вестник "София" от 21 август 1915 г. четем: "От няколко дни в манежа на цар Фердинанд е изложен за гледане от публиката в естествената му величина, готов за летение, един аероплан, комбиниран и изобретен от седмокласния гимназист Йорданов, син на Христо Йорданов, бивш управител на Централната земеделска банка. Този български аероплан е една сполучлива комбинация от съществуващите видове аероплани от типа "Би-план". Непълнолетния българин, който в гимназията е отличен математик, внесъл едно ново и важно подобрение, което липсваше при съществуващите аероплани, а именно устройство, предпазващо апарата от падане... в самолетостроенето е внесено едно изобретение от българин - нещо, което не може да не погъделичка националното ни чувство и народна гордост."

През Първата световна война Асен завършва гимназиалното си образование във II мъжка гимназия и е приет в Школата за запасни офицери. Три месеца по-късно постъпва в Авиационното училище в Божурище, което завършва в кратък срок и с чин поручик заминава на фронта. Във въздушното отделение в с.Удово му се поверява боен самолет, с който взема участие в десетки въздушни боеве с неприятелски самолети. За проявена изключителна храброст е награден с орден за храброст.

След войната Ньойският договор забранява България да има авиация, самолетите ѝ са унищожени, личният състав е уволнен. Това е силно обезкуражаващо на летеца и конструктора Асен Йорданов.

През 1921 г. Американският аероклуб обявява конкурс за обиколка на Земята със самолет. За победителите е обявена награда от един милион долара. Кандидати са и българските летци Асен Йорданов и Гаврил Стоянов. В писмо до министър-председателя Ал. Стамболийски за отпускане на 6000 долара Йорданов пише: "Значението на този конкурс е безпорно, защото във въздуха ще се срещнат на рицарски двубой за първенството всички цивилизовани народи... Светът ще види, понеже този конкурс е едно велико дело на човешката култура, че българския народ чрез своя мощен дух с достойнство ще се бори в тази област... Ще разнесем българското име и ще станем причина веднъж завинаги да изчезне нашата непопулярност и обидно за нас питане: "Нали столицата на България е Букурещ?" Молбата е удовлетворена и двамата българи пристигат в САЩ, но конкурсът не се провежда... защото от другите страни не се престрашават да участват.

С разрешение на правителстовто Асен Йорданов остава в САЩ. Първоначално върши каквато и да е работа и старателно изучава английски. След време постъпва чертожник в конструкторското бюро на заводите Къртис, сетне става летец-изпитател. Продължава да учи и завършва аероинженерство, химия, физика и радиоинженерство. Със своята деловитост, с широките си технически знания и опит постепенно става централна фигура в концерна Къртис и е назначен за главен конструктор на заводите. Едновременно е член на конструкторските екипи Къртис-Райт, Локхийд, Дъглас, Пайпър, Боинг и МакДоналд.Като инженер участва в разработката и съставянето на документацията и инструкции за поддържане и пилотиране на известни самолети, като например летящата крепост Боинг Б-17, изтребителите Локхийд P-38 Лайтнинг и Къртис Хоук 81, бомбардировачите Б-24 и Б-29, както и за транспортния самолет Дъглас DC-3.

През 1941 г. Асен Йорданов основава дружество "Джорданов Авиейшън Къмпани", преименувано по-късно в "Джорданоф Корпорейшън", придружено от "Джорданоф Електроникс". Ателиетата му заемат четирите етажа на сградата на "Медисън авеню" в Ню Йорк. Дейността им е в тясна връзка с военната отбрана на САЩ и се намира в строга секретност.

Неговата популярност нараства, когато открива авиационно училище. За кратко време то се превръща в най-авторитетната школа, която подготвя пилоти за гражданската авиация на САЩ.

Асен Йорданов е автор на многобройни трудове с огромна научна и практическа стойност.Йорданов е автор на много книги за пилотиране, теоретична подготовка на пилотите, включително за дневно и нощно пилотиране, наземна поддръжка, радиоекипировка, метеорологични станции, които стават настолни книги за летците и хората от самолетната промишленост. В САЩ са продадени 750 000 екземпляри от книгите му. Те са преведени в много страни, включително и СССР. Текстът в тях е сбит, точен и е придружен от илюстрации. Това може да се определи като визуално преподаване. В текста си Йорданов използва обикновено разговорен стил, сякаш се обръща към читателите като към свои ученици и приятели. Той често добавя към своите технически илюстрации някои комикси, които превръщат сухата материя в приятна и лека за четене. "Деветдесет на сто от познанията си по авиация щатските летци дължат на г-н Джорданоф - пише видният американски авиоспециалист Д.Х. Ърл. Почти всички от стоте хиляди наши летци в Америка притежават неговите книги и те се четат като Библията. Досега е ненадминат. Той е пръв в това отношение. Тренингът по неговите думи ни донесе значителни успехи по време на Втората световна война... Хората от ВВС се кълнат в книгите на Джорданоф. Те се издават в милионен тираж, а са антикварна ценност. Невъзможно е да си представим съвременната авиация, без тя да е използвала като най-привлекателно и същевременно най-ефикасно методично средство книжнината на българина" - изтъква г-н Ърл.

Нийл Армстронг, първият човек, стъпил на Луната, пише за Асен Йорданов: "От него както аз, така и всички американски пилоти сме се учили на авиация."

Асен Йорданов се превръща в легенда, една пословична и оригинална личност, наричана от американците с името Джери. Най-голямото американско списание на страниците "известни личности" на 16 януари 1939 г. пише: "Официалните власти, които започват да тренират всяка година по 20 000 пилоти от колежите и университетите в Съединените щати, избраха "горещите книги" на Асен Джорданоф като най-достъпни за начално четиво и инструктажно пилотиране."

След войната започва упадъка в кариерата на Йорданов. Той престава да работи в сферата на авиацията и се насочва съм нови области. През 1950-е години Йорданов работи върху сигурността при автомобилите и е един от създателите на въздушната възглавница, а също и върху апарата Джордафон - предтеча на днешния телефонен секретар, който освен това дава и възможност няколко души едновременно да разговарят помежду си.

На 19 октомври 1967 г. световните информационни агенции съобщават: "Асен Йорданов - пионер на авиацията, летец-изстребител, авиоконструктор на Боинг и Дъглас, почина на 71-годишна възраст. Прахът от урната е разпръснат със самолет в небето над Америка." Още приживе неговите заслуги са признати. Името му е вписано в "Книгата за почетни граждани на Ню Йорк", портретът му е изложен в "Залата на славните" в Нюйорското летище "Ла Гуардия". В "Ер Спейс музеум" са изложени негови вещи и лични архиви.

[Ася_И]

20 октомври – Световен ден за борба с остеопорозата

Тази година кампанията за борба с остеопорозата преминава под мотото на Международната фондация по остеопороза “Останете високи, говорете открито за здравето на вашите кости”.

Известно е, че една от всеки три жени в света на възраст над 50 години ще получи фрактура в следствие на остеопороза до края на живота си (повече отколкото рака на гърдата), както и един от всеки петима мъже (повече отколкото при рака на простата). Между 12 и 15% от хората с бедрена фрактура умират в рамките на година. Жените с вертебрална фрактура са в значителен риск от допълнителна фрактура в рамките на следващата година. Независимо от тези тревожни данни изследванията показват, че 80% от жените с висок риск от остеопороза и с поне една фрактура, не са били диагностицирани или лекувани за заболяването.

На 20 Октомври:

През 1915 г. в Божурище е открито първото училище за пилоти в България.

През 1951 г. е издадена Заповед № 53 на Главната квартира на военното командване на американските въоръжени сили в Европа, с която се сформира Българска национална доброволческа рота № 4093. Кодовото название на подразделението е Cteator Hesse. Това е първото българско национално военно подразделение в състава на НАТО. Ротата е част от американските въоръжени сили в Западна Германия от 20 октомври 1951 г. до 30 юни 1964 г. В нея служат български политически емигранти, несъгласни с управлението на Българската комунистическа партия след 9 Септември 1944 г. През 1951 г. американските власти се обръщат към д-р Г. М. Димитров, тогава председател на Българския национален комитет, с молба да им съдейства за организиране на доброволческо военно формирование от български политически емигранти, в Западна Европа. Г. М. Димитров откликва с голям ентусиазъм. Той заявява на сънародниците си "ние ще бъдем съюзници, а не наемници". За 3 седмици д-р Г. М. Димитров успява да убеди над 200 доброволци да кандидатстват за служба в американската армия. Емигрантите вярват, че това е личният им принос за освобождаване на България от комунистите.

Основните изисквания към доброволците са политическа и военна благонадеждност. Кандидатите попълват специални формуляри, разработени в Главната квартира на Северното командване на 7-ма Американска армия, в Западна Германия. Успешно преминалите теста са събрани в гарнизона Цайлсхайм - Франкфурт на Майн, през Октомври, 1951 г.

През 1955 г. в София е учреден Съюз на българските журналисти.

Родени:

През 1838 г. - Марин Дринов - български историк.

Проф. Марин Стоянов Дринов (на руски и Марин Степанович Дринов) е български възрожденски историк и филолог, работил през по-голямата част от живота си в Русия. Той е един от основоположниците на българската историография, член-съосновател и първи председател на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Брат на Найден Дринов. Роден в Панагюрище. През 1858 г. Марин Дринов заминава в Русия, за да продължи образованието си. Учи в Духовната семинария в Киев, а впоследствие - в Московския университет, където се дипломира през 1865 г. Между 1865 и 1871 г. пътува и работи в Австрия и Италия. През 1869 г. става един от съучредителите и активен член на Българското книжовно дружество. През 1872 получава докторска степен и от 1873 е доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 е признат за редовен професор.

През 1878–1879 г. той завежда отдела за народното просвещение и духовните дела в рамките на Временното руско управление на България. В този период участва активно изграждането на държавните устои на нова България. Един от съставителите на Търновската конституция. Негово е предложението София да е новата столица на България.

След 1881 г. живее в Харков и продължава своята научна и преподавателска дейност до края на живота си. През 1898 г. е избран за член-кореспондент на Императорската Санкт-Петербургска Академия на науките. Марин Дринов умира в Харков през 1906 г. след продължително боледуване от туберкулоза. На негово име е наречено издателството на БАН.

През 1906 г. - Ангел Тодоров - български издател.

През 1925 г. - Борис Димовски - български художник-график и карикатурист.

Борис Димовски е роден на 20 октомври 1925 г. в с. Яворово, Асеновградско.

Завършва гимназиалното си образование в Асеновград и учи една година в Художествената академия, София, в класа на проф. Илия Бешков.

Работил е в областите на карикатурата, илюстрацията, монументалното живопис, сценографията, плаката и др. Важна страница в творческата му биография е съвместното им сътрудничество с писателя Радой Ралин, считано като най-смелата, антитоталитарна проява на творческо противопоставяне в българската култура срещу политическата доктрина у нас след 9 септември 1944 г.

По-известни акценти от творческата му биография са илюстрациите му към книгите „Моля заповядайте“ (1966 г.) и „Люти чушки“ (1968 г.) на Радой Ралин, „Невчесани мисли“ (1968 г.) от Ст. Йежи Лец, „Габровски шеги“ (1970 г.), театралните сценографии към „Импровизации от Валери Петров и Радой Ралин“ (1961 г., Сатиричен театър), „Божествена комедия“ от Изидор Щок (1967 г., Русенски драматичен театър) и др.

Починал на 26 март 2007 г. в София.

Още със създаването на списание „Космос“ е посочен в програмната статия на изданието като един измежду художниците, на които се възлага роля в неговото развитие. С илюстрациите, които осъществява в списанието, Борис Димовски спомага за развитието на космическата тема в сатиричната рисунка. Примери за това са илюстрациите му към статията на С. Л. Валдгард „Без земно притегляне“ (сп. „Космос“, бр. 2, 1963 г.), „Кариерата на Хари Гордън“ от Генчо Узунов (сп. „Космос“, бр. 6, 1964 г.) и др.

Редица от творбите му третират теми, които са свързани с бъдещето на света, роботиката, прекомерната технологизация и автоматизация, урбанистика, екологическите проблеми и др.

През 1934 г. - Димитър Езекиев - български журналист.

Роден в София. Завършва първия випуск журналистика в СУ "Климент Охридски". Работи в БНТ над 20 години, член на 7–мото Великото народно събрание, автор е на студии и телевизионни сценарии. "Любовната му история с писаното слово започва от откриването на Факултета по журналистика и преминава през вестниците „Патриот”, „Народна младеж” и „Орбита”, а веднага след 1989 и първото аналитично седмично списание „Български дневник”.. Над 20 години работи в БНТ - коментатор и водещ на живите дискусионните предавания "Пресконференция БТ", "Българската телевизия защитава" и "Сто минути на зрителя". По същото време е главен редактор на редакция "Съвременник. Автор на студии и телевизионни сценарии. През 1968 г. печели наградата "София" за публицистика. Носител на орден "Св. св. Кирил и Методий" - всички степени.

"Обичаше да дава на приятелите си пламъчето, от което тръгваха експедициите за Еверест и околосветските пътешествия с яхта. После все връщаше спомените си там във времето на първата яхта излята от бетон от група млади авантюристи, яхтата която никога не видяла морето, но винаги пътувала."

Починали:

През 1892 г. - Иван Богоров - български кножовник.

Иван Богоров е виден български енциклопедист от Възраждането. По образование е медик, но се занимава и с промишленост, икономика, стопански въпроси, транспорт, география, журналистика и езикознание. Учи във Великата школа на вселенската патриаршия в Куручешме, Цариград, където са учили Георги Раковски, Алеко Богориди и Сава Доброплодни. На 19 години учи в Решельовската гимназия в Одеса, училище и на Найден Геров, Ботьо Петков и Добри Чинтулов. През 1841 г. издава българския герб („царски беляз“) от книгата на Христофор Жефарович. Известно време пътува през Букурещ, Свищов, Търново, Габрово, Изворник и накрая се установява в Ески Заара. Опитва се да убеди българите из тези градове да учат български, а не гръцки. В Ески Заара остава само една година, заради разделението сред учениците, породено от гръцкия учител. По това време написва първата граматика на българския език, която след преместването си в Букурещ отпечатва под името „Първичка българска граматика“ (1844 г.). Заминава за Лайпциг, където издава първия български вестник „Българский орел“ (1846 г. - две години след първото българско списание „Любословие“ на Константин Фотинов). Връща се в Цариград, където 3 години пише в „Цариградски вестник“. След това заминава за Париж, за да учи медицина. Установява се в Пловдив където е лекар и издател на списание „Журнал за наука, занаяти и търговия“. По-късно в Букурещ издава вестник „Народност“ и подготвя „Академичен български речник“. В Цариград сътрудничи на вестник „Турция“. В Пловдив издава „Книговище за прочитание“ и „Селски лекар“. Написва „Упътване за български език“ и „Чисто-българска наковалня за сладкодумство“. По време на Руско-турската война служи като преводач. Иван Богоров е един от най-убедените български чистоезичници (както би казал самият той, вместо "пуристи"). Той се бори десетки години срещу затлачването на езика с чуждици, и най-вече срещу подмяната на българския език с гръцки, както и срещу вливането на множество руски думи в българския книжовен език. Припомня и запазва редица ценни народни думи. Опитва да въведе много нови думи, с които да замени чуждите. Често чистоезичието ("пуризмът") на Богоров погрешно се свързва предимно с израза „драсни-пални-клечица“ за "кибрит". Истината е, че Богоров изброява няколко народни думи за „кибрит“: паличе, палерка и др., а сам той предлага огниво. (В "Наковалня" изразът "клечица драсни-пални" НЕ е представен от Богров като една дума за "кибрит", а като израз вместо израза "клечица кибрит").

На Богоров дължим изобщо народната основа на новобългарския книжовен език. Той е първият наш книжовник, който поддържа навсякъде писане на думите според народния им изговор вместо по църковнославянски (руски) начин: български, тъкмо, мъка, лък, кръв, бъден, ред вместо болгарский, токмо, мука, лук, кров, будущий, ряд.

Д-р Иван Богоров се нарежда сред най-личните градители на новобългарския книжовен език, сътворявайки голям брой нови думи на основата на вече съществуващи в народния език думи и начини на словообразуване.Богоров остава неразбран от съвременниците си, но приносът му към българския език все пак бива оценен по-късно от други бележити книжовни дейци. И Иван Вазов през 1919 г. признава:

„Да, тогава Богоров трябваше, сега сто Богоровци трябват - те да ни разсмиват, но и ще ни стряскат, ще ни поправят, защото всички сега - турям и себе си в това число - грешим против чистотата на езика.“

Много от въведените от Богоров думи (предимство, приемлив и др.) поради незнаене и подценяване често се преписват на по-късни български книжовници (най-вече на Ал. Теодоров-Балан.

Мисли на Богоров за българския език и руското вливане:

„Русите са крият под булото на Славяни да разпростират Руският език, между сичките славянски народи уж с име панславизъм, а по-добре с име панрусизъм... А най-злото е, че тии ако и да не налитат толкова на нас, ний сами, без да са усетим, слугуваме на панруската им мисъл, и са затичаме да правим писмовният наш език Руско-Български, та им ставаме слепи подлизурки без да щем.“

"Най-лесно можем да отредим един общ език говорни и писмовни, като избегнем до край Руският, защото тук разликата стои в думите; с рѐчи булка, спор, сад, един Русец разумява: хляб, препирня, градина, когато един Българин разбира невяста, умножаване [изобилие], ново лозе..."

(Из "Книговище за прочитане", книжка четвърта, Виена, 1874)

Някои думи, въведени от Богоров:

Предимство, предимствен, обноски, приемлив, приемливост, книжнина (литература), познавач, чакалня, дъждобран, сегашно време, минало (заминало, преминало) време, вестник, вестникар, часовник (сахат), `етец (читател), пратеник, деен, дейност, деец, бездеен.

Творчество: Първият френско-български (1869) и българско-френски речник (1871); „Академичен български речник“; „Упътване за българский език“; „Чисто-българска наковалня за сладкодумство“ (1879); „Първичка българска граматика“ - първата ни граматика, написана на народен новобългарски език (преиздадена три пъти като "Първичка българска словница"); „Няколко дена разходка по българските места“ - първият български пътепис; „Българский орел“ - първият български вестник; „Цариградски вестник“; „Журнал за наука, занаяти и търговия“ (Пловдив); вестник „Народност“ (Букурещ), "Животът ми описан от мене" (1879), "Бранилник за българския език и за народна облага" (1880).

През 1960 г. - Иван Данчов - български лексикограф и енциклопедист.

Син е на художника Георги Данчов, по прякор Зографина, и брат на Никола Данчов.

Завършва френска филология в Нанси, Франция. Работи в Дирекция на печата към Министерството на външните работи, а след 1944 г. става секретар на министерството. Съветник на българските делегации в Букурещ и Атина.

През 1936 г. заедно с брат си съставя и издава „Българска енциклопедия“.

Две години по-късно под псевдоним Ив. Д. Славянов издава „Правописен речник на българския книжовен език“. Ново издание на този речник излиза през 1954 г., допълнен в съавторство с Никола Данчов и подписан под псевдонима Братя Славянови.

Иван Данчов е автор и на „Френско-български речник“ (1939), речника „Чужди думи в българския език“ (1944), и има принос към съставянето на „Кратка Българска Енциклопедия в 5 тома“ (1963-1969).

През 1966 г. - Димитър Талев - български писател.

Димитър Талев Петров-Палисламов e роден на 1 септември 1898 в Прилеп. Изтъкнат български писател, автор на тетралогията "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам". Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. На 9 г. остава без баща. Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война определят безсистемното му образование; учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора; завършва гимназия в Битоля през 1920 г. Следва по 1 семестър медицина и философия в Загреб и Виена през 1920-1921 г. Завършва славянска филология в Софийски университет през 1925 г, където слуша лекции при професорите Иван Шишманов, Йордан Иванов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Любомир Милетич и Стефан Младенов. Коректор е от 1927 г, член на ред. колегия през 1929. Става главен редактор през 1930-1931 г. и директор през 1933-1934 г. на в. "Македония", който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение (на Иван Михайлов). Сътрудник е през 1935г. и редактор в културния отдел 1938-1944 на в. "Зора". Изключен от Съюз на българските писатели (СБП) през 1944г. През октомври 1944г. е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за "прояви на великобългарски шовинизъм" е задържан в Софийския централен затвор (до края на март 1945 г.). Изпратен е в "трудово-изправително селище" в Бобовдол (до края на август 1945). Отново е арестуван през октомври 1947, тежко болен е въдворен на работа в мина Перник, рудник "Куциан" (до февруари 1948); оцелява с усилията на сълагерници. Семейството му е изселено през годините 1948-1952 от София в Луковит, където в условията на обществена изолация Талев доработва романа "Железният светилник", създава "Преспанските камбани" и "Илинден". Посвещава се на свободна писателска практика. Става Народен представител в V-то (31-то) Народно събрание. За пръв път печата като ученик в Скопската гимназия през 1917г. разказа "В очакване" (в. "Родина"), написан по подражание на Иван Вазов, под чието влияние впоследствие укрепва дарованието му. През първата половина на 20-те години Талев публикува социални разкази и импресии; плод на временни леви умонастроения, във вестниците "Работнически вестник", "Работническо единство", "Лъч" и в сп."Нов път". През 20-30-те години се ориентира към македонския периодичен печат (излизащ в България), обнародва разкази, пътеписни очерци, легенди, импресии във вестниците "Македонска трибуна", "Свобода или смърт", "Вардар", в сп. "Родина" и др. Като редактор и директор на в. "Македония" публикува всекидневно уводни (програмни) статии, полемични материали, коментари, очерци, спомени, разкази, "поетическа география на Македония", отразяващи героичното минало и трагичното настояще на македонските освободителни борби. Публицистиката му разкрива фактическа осведоменост и идейно-политически противоречия, полемичен темперамент, лични пристрастия и самозаблуди; но неизменно е пронизана от дух на страстно българолюбие и синовна обвързаност със съдбата на родния край. Във в. "Зора" (30-те и нач. на 40-те години) печата разкази, пътеписи, спомени, театрални отзиви, портрети на писатели, статии по културни и обществено-политически въпроси. От 1957 публикува в централния периодичен и литературен печат по проблеми на художественото творчество, историческа белетристика, творческия процес, за личности и явления от националната литературна история. Първата книга на Димитър Талев "Сълзите на мама" - приказки за деца, носи белезите на неизживян социален сантиментализъм.

Бюст-паметник на Димитър Талев в Борисовата градина в София

Първото му голямо начинание - трилогията "Усилни години" ("В дрезгавината на утрото", "Подем", "Илинден") е смел опит на младия автор да създаде епическо романово повествуване за прелюдията, кулминацията и поражението на Илинденско-Преображенското въстание (1903), озарило с пожарите си детството му, породило в младостта убеждението, че "требва да напише нещо големо за Македония". Свидетелство за творческо дръзновение (Талев няма предходници и значителни съперници в илинденската романова проблематика), трилогията е документ за ранната целенасоченост, за обречеността на писателя на една съдбовна тема - революционно¬освободителните борби из Македония, за полувековното изстрадване на една идея - свободата на родината. В стремежа към всеобхватност и изчерпателност авторът изгражда повествуване, изпъстрено с епизоди на илюстративна доказателственост, самоцелно битоописателство и сензационни фабулни ефекти. Въстанието е представено като дело на учители-просветители; не се прониква в неговите исторически закономерности, в същината на социалнопсихологическите, националните и локалните му характеристики. Но в "Усилни години" се съдържат моменти, подсказващи появата на бъдещия писател сърцевед, народопсихолог и историописец: съзрява концепцията му за човешкия образ като средоточие на историческия живот на нацията, индивидуализацията на героите (убедителна или тенденциозно преднамерена) става основен изобразителен принцип на художника, а отделни сцени са симптоматични за значителни пластико-изобразителни възможности. Романистът се движи с по-голяма сигурност в света на второстепенните герои, носители на нравствените добродетели на българина, на историческия му скептицизъм и съзнателна жертвеност. Набелязват се доминантите в типологията на Талевата историко-психологическа романистика: намалена до минимум историческа дистанция, историзъм, подвластен на стихията на носталгичните пориви, на изгарящата съпричастност и възрожденското патосното преклонение пред героичното в неговите национални и индивидуално-човешки измерения. От обект на художествени изследване и реставрация историческите събития се превръщат в субективно изстрадани, премислени събития в собствената емоционална памет и човешко самосъзнание. Съзрява Талевият продуктивен автобиографизъм от възрожденски тип, при който биографията на художника съвпада с националната одисея на родния край, а трагизмът на историческите превратности се изживява като съкровена, неизразима лична болка. Прибързан опит за многопроблемно епическо сюжетостроене. "Усилни голини", е подготвителен етап, "генерална репетиция" за бъдещия четиритомен илинденски романов летопис. През 30-те години нараства пиететът на писателя към моралните устои на българина, към поезията в делничните взаимоотношения и етичния смисъл на човешкото битие. Създава разкази с битово-психологическа патриархална тематика, включени в книгите "Златният ключ", "Старата къща" и "Завръщане". Интертекстуално обвързани с късното му творчество, те съдържат постижения в областта на психологическия реализъм и приобщават писателя към националната повествователна традиция - Тодор Влайков, Йордан Йовков, Константин Петканов, Стоян Загорчинов. Книгата. "Великият цар" е свързана с дълголетия интерес на Талев към драматизма на Самуиловата епоха, към властната привлекателност и трагичната обреченост на личността на средновековния български цар. Писателят оценява по-късно тези книги като необходими "стъпала към големото" — същинското му художествено-историографско дело. Извороведски характер имат биографичния очерк "Гоце Делчев" и историческо-географското, политическо описание "Град Прилеп. Борби за род и свобода", съдържащи част от проучената информативно-документална, фактологична основа на илинденската тетралогия. Отклонение от тази идейно-тематична линия е романът "На завой", посветен на съвременната проблематика, оправдаващ напускането на политическата сцена в името на частнособственическата реализация, на любовта към земята и нейните пречистващи истини. Но Талев вече живее, съсредоточен в мащабния си замисъл да напише многотомна романова поредица за Илинденската епопея и трагизма на Балканите по време на войните.

В началото на 40-те години създава първия роман - "Железният светилник", отпечатва завършени глави от него под формата на разкази във в. "Зора" (№7398, 7403, 7410, 7418, 7437, 7443, 7447, 7453, 7479, 7498, 7540 от 1944). По-късно - при наложената и съзнателно следвана самоизолация от обществено-политическия и литературен живот, при максимална концентрация и воля за самоотстояване, Талев написва следващите 2 книги от останалата незавършена (по авторски замисъл) романова серия. Тетралогията - "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам" е първият и уникален по обхват и дълбочина в българската литература романов епос за подготовката, зенита и епилога на Илинденско-Преображенското въстание, изобразено като исторически закономерен, неизбежен етап от многостепенния процес на разгръщане на Българското национално възраждане и национално-демократична революция. С епически замах и възрожденска влюбеност Талев пресъздава борбата на българския народ за независима национална черковна организация, за демократизация на учебното дело в антидогматичен, антиклерикален дух, за превръщането на българското училище от светско в общонародно. Възстановява процеса на организиране и утвърждаване на революционните комитети като характерна национална форма и своеобразен принос в развитието на европейските народноосвободителни движения и национални борби. Проследява извисяването на българската революционно-демократична мисъл до водещите тенденции във философско-светогледните системи на времето. Успоредно с това Талев отразява могъщите ренесансови процеси, протичащи в недрата на една локално ограничена освободителна борба. Летописът прераства в история на разкрепостяването и консолидацията на ренесансовата личност, усложнени и обременени от сгъстения исторически трагизъм, от абсурдите в националните, политически, етнопсихологически драми и конфронтация на балканските народи на един географски и исторически кръстопът (края на 19 и нач. 20 век). Усвоил класическия изобразителен идеал за триединство на морално съвършенство, физическа красота и жизнеустойчивост, писателят изгражда човешки образи — въплъщение на ренесансова хармоничност и цялостност. Изобразява Илинденската епопея като време на активно изграждане на българската народностна етична култура, на ускорено формиране на националния характер и ценностна система с устойчив, общочовешки смисъл.

През 1986 г. - Кирил Вапорджиев - български виолончелист и музикален педагог.

През 1989 г. - Стефан Попов - български писател и философ.

През 2005 г. - Александър Христов - български журналист.

Роден в село Яново в 1929 година. Христов е един от основателите и пръв главен редактор на вестника с македонистка ориентация „Народна воля“, поет. Работил е в Лондон, като говорител по българската програма на BBC. През 1980 година в Австралия заедно с Ангеле Вретовски, Георги Чочков, Митре Мойсоски и други македонисти, слага началото на вестник „Народна воля“.

[Ани]

На 21 октомври

Годишнина от създаването на Интернет

На 21 октомври 1969 г. е осъществен първият успешен опит на учени от Калифорнийския университет (Лос Анджелис) и от Научно-изследователския институт в Стамфорд, (Кънектикът) да свържат два компютъра - затова и този ден се смята за рожден ден на световната компютърна мрежа - Интернет.

През 1867 - В Букурещ излиза първият брой на вестник "Народност". Негови редактори са Иван Богоров, Иван Грудов и Иван Касабов. Вестникът се възприема като трибуна на младите сред българската емиграция във Влашко. Последният брой е издаден на 6 юли 1869 г.

През 1879 - Открива се Първото Обикновено народно събрание на Княжество България. Председател е Петко Каравелов (либерал).

Петко Каравелов е политически и държавен деец, редовен член на Българското книжовно дружество (БАН). Роден е 24 март 1843 г. в Копривщица. Брат на Любен Каравелов.

През 1912 - В хода на Балканската война бойците на 21-ви пехотен средногорски полк с командир полковник Владимир Серафимов разгромяват турците при с. Аламидере (днес Полковник Серафимово).

През 21 - 24 октомври 1981 - В Мюнхен на Десетото световно първенство по художествена гимнастика българските представителки стават шампионки. Спечелени са 14 от общо 16 медала. България се класира на първо място в класирането по медали с 5 златни, 7 сребърни и 3 бронзови медала:

- златен медал - Анелия Раленкова, многобой, 39,150 т.

- златен медал - Лили Игнатова, въже, 19,700 т.

- златен медал - Лили Игнатова, обръч, 19,600 т.

- златен медал - Анелия Раленкова, бухлаки, 19,700 т.

- златен медал - ансамбъл, 38,575 т.

През 1996 - Край Ерусалим е открита гора на България. В нея са посадени 50 000 дръвчета,които отговарят на броя на спасените от унищожение български евреи по време на Втората световна война.

Родени:

През 1858 - Димитър Николов Петков – български политик, държавник, журналист и публицист, деец на националнореволюционното движение.

През 1875 г. емигрира в Румъния, където попада в средата на българската революционна емиграция. Включва се в четата на Панайот Хитов и заедно с нея взима участие в Сръбско-турската война през 1876 г. След обявяването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) влиза в редовете на Българското опълчение. В боевете при Шипка е тежко ранен и загубва едната си ръка. За проявения героизъм е награден с орден за храброст лично от руския император. След Освобождението се занимава с журналистическа дейност. Изявява се като противник на княз Александър I Батенберг и неговия стремеж към засилване на княжеската власт. В следващите години става сподвижник на Стефан Стамболов. През управлението на първия стамболовистки режим (1887-1894 г.) са му поверени редица отговорни постове: кмет на столицата, министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, председател на IV-то Велико и на VI-то и VII-то Обикновено народно събрание. След убийството на Стефан Стамболов през юли 1895 г. му е предложено да оглави на Народнолибералната партия, но той го отстъпва на Д. Греков. Заема този пост през 1897 г., но две години по-късно отново го отстъпва на Д. Греков. Отново възглавява Народнолибералната партия след смъртта на последния през 1901 г. След повикването на неговата партия на власт от княз Фердинанд I през май 1903 г. е включен в кабинета като министър на вътрешните работи, а от октомври 1906 г. става и министър-председател. По времето, което оглавява кабинета, съдейства за прокарване на редица закони за стимулиране на икономическото развитие на страната. В същото време вътрешната му политика е съпътствана с прилагането и на репресивни средства. Като журналист сътрудничи на много вестници, издава вестник "Свирка", откъдето си спечелва и прозвището Свирчо, а така също и вестник "Народно събрание" и вестник "Независимост", участва в редактирането на вестник "Независима България" и вестник "Свобода", главен редактор на вестник "Нов век" и други. Убит на 26. II. 1907 г. на бул. "Руски" в София.

През 1860 - Екатерина Великова Каравелова – българска общественичка и публицистка.

Съпруга на Петко Каравелов. Родена е в Русе. Завършва гимназия в Москва, след което работи като учителка. След Освобождението подпомага на своя съпруг в участие му в политическия живот на Княжество България. Тя е една от водачките на Българския женски съюз.

Занимава се и с публицистика и преводачество. Автор е на спомени, които съдържат богат документален материал за новата българска история. Екатерина Каравелова умира на 1 апр. 1947 г. и е погребана до гроба на Петко Каравелов.

/За живота на спътничката на Петко Каравелов, за майката на Лора Каравелова, можете да прочетете по-подробно тук. Заслужава си! /

През 1909 - Димитър Яранов - български геоморфолог и геолог, професор. Има значителен принос за развитието на физическата география, тектониката и неотектониката на Балканския полуостров. Проучва язовирите Искър, Кърджали, Пасарел, каскадата Белмекен-Сестримо и други. Работи в системата на геоложките проучвания, ръководител на секция „Тектоника“ в Научноизследователския геологически институт при Главно управление за геоложки и минни проучвания. Умира на 14 август 1962.

Димитър Яранов е баща на художника Атанас Яранов.

Починали:

През 1929 - Д-р Васил Радославов – български политически и държавен деец, член на БАН. Завършва право в Хайделберг, Германия, защитава и докторат. След като се завръща в България, става един от лидерите на Либералната партия. Участва неколкократно в управлението на държавата като министър на правосъдието (29 юни 1884 – 15 юли 1886 г., 9–12 август 1886 г.), министър на вътрешните работи (12 август 1886 – 28 юни 1887 г.). По време на Регентството е министър-председател (16 август 1886 – 28 юни 1887 г.). При управлението на Стефан Стамболов (1887–1894 г.) оглавява легална опозиция. Включен е в състава на коалиционното правителство на Константин Стоилов като министър на правосъдието (19 май–17 септември 1894 г.) и министър на народното просвещение (17 септември–9 декември1894 г.). По-късно минава в опозиция на управляващата Народна партия (1894–1899 г.). Д-р Васил Радославов е министър на вътрешните работи от 18 януари 1899 г. до 27 ноември 1900 г. Определя до голяма степен политиката на правителството, поради което управлението през 1899–1901 г. е известно като Радославов режим. През лятото на 1903 г. той е обвинен в измяна на родината и княза, в използване на властта за лично облагодетелстване и е осъден от Държавен съд на 8 месеца затвор и отнемане завинаги на гражданските и политическите права. Няколко месеца по-късно е амнистиран. Отново е министър-председател на България (4 юли 1913 – 21 юни 1918 г.). Едновременно с това до 21 септември 1915 г. е министър на вътрешните работи и народното здраве, а след това и министър на външните работи и изповеданията. След подписването на Солунското примирие през 1918 г. емигрира в Германия. Осъден е задочно от Държавен съд като един от главните виновници за втората национална катастрофа.

През 1993 - Петя Йорданова, българска поетеса /р.1931/ - музата и голямата любов на поета Евтим Евтимов. За нея почти нищо няма в мрежата. Тя е автор на:

Устрем

Не ме покривай с покрив у дома си,

не ме зазиждай с четири стени,

защото има мъдрост стара,

че песента във клетка не звъни.

Дори да бъде клетка позлатена

свободна само над света лети.

Не ме кори за нощите ми будни,

че тясно ми е в мекото легло,

че сън, когато в клепките ти легне,

аз литвам с мое мъничко крило

и хората далечни са ми други,

и спирам радостна пред всеки праг,

и пращам много, много нежни думи

след всеки заминаващ влак.

Земята топла с две ръце обгръщам,

очи потапям в ярките звезди

и цялата се устремявам

към неизбродните висоти.

Не ме съди за мойто безпокойство,

за жаждата веч да се стремя.

В кръвта си нося непокорство,

преляно в мен от моята земя.

Петя Йорданова

По този текст е песента "Устрем" - м.Найден Андреев, т.Петя Йорданова, изп.Маргарита Хранова, която през 1977 г. печели 3-то място на конкурса "Златният Орфей".

През 1998 - проф. Делчо Сугарев, български архитект /р. 1905/. Основоположник на градоустройственото и паркоустройственото планиране в България. По негови проекти са изградени "Борисовата градина" (1948), парк "Кайлъка" край Плевен (1950), Националният стадион "Васил Левски" (1953), парк "Витоша" (1955). Създател е на специалността "Паркове и градини" в българското образование.

През 2007 - Вили Цанков, български театрален и кино-режисьор (р.1924)

Венелин Цанков е осъществил повече от 130 постановки и филми в България и чужбина. Известен е като режисьор на високата драматургия, отрицание на академизма, естет в изкуството и човек с вкус към живота. Носител е на много български и международни награди: "Лъвът на Сан Марко" - Венеция, "Телевизионната ракла", "Аскеер". Автор е на романите "Вавилонски кули", "Еднооките", "Сбърканият", "Горящият ангел", "Вилиси - повест за крадлата и девственицата" и "Седемте небеса". Негови са пиесите Одисеи, Плач Еремиев, филмовият сценарий Буна, както и телевизионният Кучешка огърлица.

[Ани]

На 22 октомври

През 1879 г. - Открива се Областното събрание на Източна Румелия. За председател е избран Иван Гешов. Областното събрание на Източна Румелия е върховен законодателен орган в Източна Румелия.

През 1912 г. - Частите на 7-а пехотна дивизия освобождават Струмица (Македония).

През 1913 г. - Издаден е царски манифест за поемане управлението на новите земи и за всеобща амнистия в тях, одобрена от 15-то ОНС на 4 март 1914 г.

През 1916 г. - Войските на 3-а армия преминават в преследване на изтеглящите се руско-румънски войски в Добруджа.

През 1916 г. - Конната дивизия овладява Кюстенджа (Румъния).

През 1932 г. - В периода от 22 до 26 октомври 1932 г. в Букурещ се провежда Третата Балканска конференция. Българската делегация се оттегля и остава само като наблюдател поради необсъждане проблемите на малцинствата.

През 1937 г. - Насрочени са първите парламентарни избори след преврата на 19 май 1934 г. Държавният преврат от 19 май 1934 г. е извършен от политическия кръг "Звено" и Военния съюз с помощта на армията.

През 1944 г. - Начало на атаката на Страцинската позиция от 1-ва армия.

През 1966 г. - В периода от 22 октомври до 4 ноември 1966 г. в Плевен за първи път се провеждат Лауреатски дни "Катя Попова", които от 1970 г. прерастват в Международен музикален фестивал.

През 1981 г. - от 22 септември до 1 октомври 1981 г. по решение на ЮНЕСКО в Париж се провеждат Дни на България.

Родени:

През 1850 г. - Полковник Димитър Виницки, главен ветеринарен лекар в армията през Балканските войни.

През 1903 г. - Златю Георгиев Бояджиев – български художник.

Той е член-кореспондент на Академията на изкуствата на ГДР от 1975 г. Рисува композиции от селския бит, портрети и пейзажи предимно от Пловдив и околностите му - "Баба и внуче", "Овчари край село Брезово", "Зима в Пловдив", "Свинарка" и други. От 1951 г. дясната му ръка е парализирана. През 1952 г. в Пловдив е създадена художествена галерия на неговото име. Сред най-популярните му творби са "Към кланицата", "Стълпотворение", "Нестинари" и други. Златю Бояджиев умира на 2 февруари 1976 г.

През 1914 г. - Славчо Трънски (истинско име - Славчо Стаменов Савов) - български офицер, генерал-полковник, партизанин. Завършва гимназия в София през 1936 г. и Военна академия “М. В. Фрунзе” в Москва 1947 г. Член е на ЦК на БКП от 1962 г. Организатор и командир е на Трънския партизански отряд, на 1-ва Софийска народоосвободителна бригада и на 1-ва Софийска народоосвободителна дивизия. Зам.-министър е на народната отбрана и командващ войските на ПВО и ВВС от 1962 до 1981 г. Автор е на военнополитически публикации. Книги: “Неотдавна” (1957 г.), “Посвещение” (1967 г.). Пише пиеси и филмови сценарии. Умира на 17.10.1999 г.

През 1922 г. - Асен Петров Миланов - български театрален и филмов актьор, режисьор, спектакли: Боряна, Ленин влезе в нашия дом, Любовта и сянката; Асен Петров Миланов е роден на 22 октомври 1922 година в София. Завършва право в СУ, а през 1947 – драматургичната студия на Георги Стаматов. Работил е в Народния театър, участва в киното, ТВ и радиото. Носител е на национални награди и държавни отличия. Умира на 08 юли 1997.

През 1944 г. - Красимир Станчев Костов - български оператор, известен с филмите си “Сладко и горчиво” (1975 г.), “Вчера” (1988г.), “Адио, Рио” (1989 г.), “Индиански игри” (1990 г.), “Вампири, таласъми …” (1992 г.), заснети съвместно с Иван Андонов, както и с документалния “Да се превъплътиш в себе си” (1984 г.). Награден е със “Сребърен ритон” (Пловдив, 1985 г.) за “Грънци”; носител е на награда за операторска работа на ХIХ ФБИФ (Варна, 1986 г.) за “Мечтатели” и “Да обичаш на инат”.

Починали:

През 1939 г. - Георги Тодоров Данаилов – български икономист, адвокат и общественик. Георги Данаилов е роден през 1872 г. Завършва право в Москва, специализира във Виена, Мюнхен и Берлин. Георги Данаилов е министър на търговията от 1918 г. и на благоустройството през 1930 г. Редактор е на "Списание на Българското икономическо дружество". Автор е на "Основни начала на политическата икономия" (1906 г.), "Теория на статистиката" (1932 г.), "Les effets de la Guerre en Bulgarie" (1933 г.) и др.

През 1960 г. - Иван Тодоров Карановски (псевдоним на И. Т. Атанасов)

български поет и белетрист. Роден 1882 г. Завършва висше образование (литература и философия) в Женева и Фрибург през 1909 г. Сътрудничи в списанията “Общо дело”, “Летописи”, “Съвременник”, “Демократически преглед” и други; редактира списание “Парнас” от 1921 г., “Яснина” (1923 г.), “Кръгозор” (1925 г.) и др. Член е на Съюза на българските писатели. Автор е на: “Тежки минути” (1901 г.), “Горски цветя” (1911 г.), “Моята почивка” (1912 г.), “Ветви от бръшлян” (1920 г.), “Мигове от вечността” (1925 г.), “Селото Чучовей” (1928 г.), “Светлата книга” (1929 г.), “Гордиян Лунатов” (1933 г.), “Лов” (1936 г.), “Слънчеград” (1939 г.), “Талисман” (1946 г.), “Алпийско лято” (1947 г.) и др.

Можете да прочетете „ Войнишки писма от Македония“ – тук. / Те са на Иван Тодоров Карановски, писани през 1916 г. до съпругата му Сия Т. Карановска, учителка в гр. Ямбол. Освен неизбежния личен елемент, в тях се съдържат и интересни сведения за Вардарска Македония. Съхраняват се в Централния държавен архив, фонд 39./

През 1989 г. - Денчо Знеполски (Младен Гюров Гигов) - политически и военен деец, ген.-лейтенант.

Роден е 16 март 1920 г. в с. Ярловци, Пернишко. Активен член е на БКП. От 1943 г. преминава в нелегалност, участва в партизанското движение на югославските народи, а по-късно се прехвърля в Трънския партизански отряд. Избран е за негов командир. От май 1944 г. ръководи Втора софийска народоосвободителна бригада. Активно помага за установяването на отечественофронтовската власт и взема участие във войната за окончателния разгром на хитлеристка Германия 1944–1945 г.. След това служи в редовете на БНА. От 1966 г. до 1976 г. е кандидат-член на ЦК на БКП. Носител е на множество ордени.

Редактирано Октомври 23, 2008 от Ася_И

[Ани]

На 23 октомври

Международен фестивал за късометражно кино Филмини

Дома на киното и Евро-българския културен център

В конкурсната програма на Международния фестивал за късометражно кино "Филмини" са 23 филма, избрани от 900 продукции от целия свят. Фестивалът е от днес до 26 октомври.

Най-добрият балкански филм ще получи 1000 евро, а за отличения български игрален е наградата на "Кодак синелабс България" - камера, филмова лента и лабораторни услуги на обща стойност 2000 евро. Филмът фаворит от българските анимации ще вземе награда на "Адоби", а режисьорът му ще бъде поканен от Consorcio Gallego Audiovisual на едноседмичен обмен в Галисия, Испания.

Между новите късометражни филми в българската игрална конкурсна програма са "Семейна терапия" на Петър Вълчанов, "Никога повече" на Йордан Банков, "Всичко за теб" на Тома Вашаров. В анимационната са само три филма, но на световно равнище, вече признати на фестивали по света - "My Happy End", "Въздушният ас" и "Екип 54".

През 1861 г. - Българите в Русе избират свое общинско ръководство. То има за задача да управлява града и епархията, да събира данъците, да се грижи за църквите и училищата. Ръководството на общината е поето от свещеник Нил Изворов.

През 1884 г. - Провеждат се общи избори за Областно събрание в Източна Румелия. Те са спечелени от Народната партия с помощта на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич и под лозунга за бързо обединение с Княжеството. Председател е Георги Хаканов (23 октомври - 22 декември 1884 г.).

През 1893 г. - основава се Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) от група българи с цел освобождаването на Македония и Одринско. В Солун, в квартирата на Иван Хаджиниколов се провежда заседание, на което присъстват Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев. На него се поставя началото на Вътрешната революционна организация.

През 1906 г. - Съставен е кабинет на Народнолибералната партия начело с Димитър Петков.

През 1915 г. - По време на Първата световна война (1914-1918 г.) Първа Българска армия влиза в Ниш (временната сръбска столица) и пленява 20 000 сръбски войници и офицери.

През 1916 г. - По време на Първата световна война (1914-1918 г.) Четвърта пехотна дивизия овладява Меджидие (Румъния).

През 1939 г. - Съставен е кабинет на Георги Кьосеиванов.

През 1961 г. - България и Република Мали установяват дипломатически отношения.

През 1967 г. - В България гостува вселенският патриарх Атинагорас.

През 1982 г. - Край Петрич е открит Национален парк-музей "Самуилова крепост".

През 1998 г. - официалното откриване на завода за санитарен фаянс "Идеал Стандарт България" АД. Заводът с най-голям обем производство на санитарен фаянс в света е построен върху 90 хил. кв. м земя, 61 хиляди кв. м от които са застроена площ. Той е най-големият и най-модерният в компанията "Идеал Стандарт Интернешънъл".

Родени:

През 1863 г. - Пантелей Киселов – български генерал. Завършва Военното училище в София през 1883 г. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г. като ротен командир и се отличава при защитата на Видинската крепост. През 1910 г. получава чин полковник. По време на Балканската война (1912–1913 г.) е командир на Осми Пехотен Приморски полк, който води сражения при Селиолу, Гечкенли и Караагач. В Междусъюзническата война през 1913 г. се сражава срещу сърбите при Калиманци. От септември 1913 г. е командир на Четвърта Пехотна Преславска дивизия. След въвличането на България в Първата световна война (1914–1918 г.) е на Румънския фронт и се отличава при превземането на Тутраканската крепост и пробива при Кубадин. В началото на 1916 г. е повишен в чин генерал-майор. От лятото на 1917 г. до края на войната е на Македонския фронт. След приключването на войната е назначен за началник на Трета Военно-инспекционна област. В края на 1919 г. е повишен в чин генерал от пехотата и е уволнен.

През 1885 г. - Емануил Попдимитров (Е. П. Попзахариев)

- български поет. През 1904 г. завършва педагогическо училище в Кюстендил. Следва философия в Софийски университет “Св. Климент Охридски” и Белград, завършва философия и литература във Фрайбург, Швейцария (1912 г.). Влияние върху творчеството му оказват Шопенхауер и Бергсон, на които посвещава специално изследване. Гостува му и един от изтъкнатите руски символисти К. Балмонт. Участва в Първата световна война. Заема пацифистки позиции, а след войната активно участва в групата "Кларте" в Кюстендил. В периода 1923-1943 г. е преподавател в Катедрата по сравнително литературознание в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, частен доцент е от 1924 г. Като поет се оформя под влиянието на френския символизъм и западноевропейския неоромантизъм. Автор е на стихосбирките "Песни" (1914 г.), "Плачущи върби" (1914 г.), "Вечерни миражи" (1920 г.), "Свободни стихове" (1921 г.), "Кораби" (1923 г.), "Пред дверите на родината" (1927 г.), "Златна жътва" (1928 г.), "Росни капки" (1931 г.) и др. Автор е на съчиненията "Събрани съчинения Т. I-XV" (1931-1938 г.), "Естетиката на Бергсон" (1923 г.), "Драми на хероичните борби" (1926 г.), "Фиолософски студии" (1937 г.). Емануил Попдимитров умира 23 май 1943 г. в София.

През 1929 г. - проф. Христо Нейков - български график и илюстратор. Работи в различни графични техники - офорт, литография, създава много рисунки с перо, туш и креда. Илюстрира българска и съветска поезия и проза. Автор е на графики с възрожденска, революционна, любовна и философска тематика.

През 1938 г. - Рени Цанова (Райна Цанова Петрова) - български юрист. През 1971 г. завършва специалност “Право” в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Член е на Софийската адвокатска колегия. Работи основно в областта на наказателното право. Автор е на много статии, студии, монографии, книги и др. Починала 2007 г.

Починали:

През 1937 г. - На 98-годишна възраст умира митрополит Симеон Варненско-Преславски - висш духовник, почетен член на Българска академия на науките. Роден е в Бургас. През 1863 г. завършва Духовна семинария на остров Халки, след което е учител в Цариград и в родния си град. Приема монашески сан през 1870 г. и в продължение на 2 години е протосингел на видинския митрополит Антим I, който става и първи български екзарх. През 1872 г. е ръкоположен за варненски и преславски митрополит. От 1874 г. до 1913 г. е постоянен член на Светия синод, като през 1888 г., 1902-1905 г. е негов председател. Участва в обществено-политическия живот на страната. Депутат е в Учредителното събрание 1879 г., в I-то Обикновено народно събрание и във II-то Велико народно събрание и председател на III-то Обикновено народно събрание (11 декември 1882 г. - 8 септември 1883 г.). Има заслуги за изграждането на църковната организация в България след Освобождението. Освен с църковни задължения се занимава и с преводаческа дейност на византийски извори за българската история, сред които "Посланието на Цариградския патриарх Фотия до българския княз Борис I" (1917 г.), "Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ български" (1931 г.) и др.

През 1993 г. - Елена Николай (псевдоним на Стоянка Савова Николова)

- българска оперна певица. Родена е на 24 януари 1905 г. в с. Церово, Пазарджишко. Прекарва детството си в Панагюрище. Учи вокално майсторство в Миланската консерватория. Двадесет сезона е първи мецосопран в "Ла Скала" (в края на кариерата си изпълнява и партии на сопрано). Гастролира по всички големи оперни сцени в света. След 1963 г. играе във филми на италианския режисьор Виторио де Сика.

Редактирано Октомври 23, 2008 от Ани

[Ани]

На 24 октомври

Днес е международен ден на ООН

Организацията е създадена е на 24 октомври 1945 г. от 51 страни, които са били изпълнени с решимост да съхранят мира посредством развитие на международното сътрудничество и осигуряване на колективна безопасност. Към днешния ден членове на ООН са 189 страни. Действайки във всички региони на света, ООН и нейните учреждения оказват помощ на бежанци, помагат за подобряване качеството на питейната вода, предоставят заеми на развиващи се страни и помагат за стабилизиране на финансовите пазари. България е член на ООН от 14 декември 1955 г.

Световен ден на информацията за развитие

Отбелязва се по решение на Общото събрание на ООН от 1972 г.

Международен ден за борба със затлъстяването

24 октомври е Международен ден за борба със затлъстяването

Празник на нотариусите

Професионален празник на частните нотариуси. На 24 октомври 1998 г. се провежда учредителното събрание на Нотариалната камара, а от 1 октомври 1998 г. България има частен нотариат.

Празник на Разлог

На 24 октомври 1912 г. градът е освободен от османско владичество от Родопския отряд под командването на генерал Силян Ковачев. На 24 октомври 1912 г. градът е освободен от османско владичество от Родопския отряд под командването на генерал Силян Ковачев.

През 1872 г. - Турската полиция арестува Димитър Общи.

Веднага след Арабаконашкия обир софийският управител Ахмед Мазхар паша предприема решителни мерки за разкриване на извършителите. След едномесечни издирвателски действия полицията успява да арестува всички участници в четата на Димитър Общи. Разпитите първоначално се водят в Орхание (днес Ботевград) и Тетевен, а впоследствие в София.

През 1873 г. - В Цариград излиза първият брой на в. "Шутош" - "лист за шега и сатира", редактиран от Петко Р. Славейков и Стамат Даскалов.

През 1925 г. - Отменя се военното положение, което е обявено от правителството след атентата в столичната катедрала "Свети Крал" (днес "Света Неделя"), извършен на 16 април същата година от БКП, при който са убити над 150 души (депутати, генерали и др.).

Родени:

През 1847 - Атанас Гюдженов, български художник - иконописец. Баща е на художника Димитър Гюдженов.

Самоук художник, Атанас Гюдженов се учи да рисува, като през детството си помага на своя братовчед Стефан Андонов при изписването на пловдивските църкви „Свети Иван Рилски“ (1864) и „Свети Константин“ (1865-1866), както и на църкви в Асеновград, Перущица, Хасково и околните села. В периода 1873-74 г. чиракува и при Станислав Доспевски. През 1874 г. и самостоятелно изпълнява стенописите на пазарджишката църква „Свети Константин и Елена“. Умира на 12 декември 1936 г.

През1865 - Григор Кюркчиев, български военен. Кюркчиев е роден в град Прилеп, днес в Република Македония, в 1865 година. Завършва Военното училище в София и постъпва в Българската армия. По време на Балканската война като подполковник е командир на дружина в 3 пехотен полк. През Междусъюзническата война е командир на 65-и пехотен полк.

Участва и в Първата световна война като командир на Втора бригада на Единадесета пехотна македонска дивизия и през 1917 година е произведен в генерал-майор.

Загива при атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 година.

През 1929 г. - Йордан Радичков,български писател.

Завършва гимназия в Берковица (1947 г.). Работи като кореспондент на в-к "Народна младеж" за Врачански окръг (1951 г.), редактор е във в-к "Народна младеж" (1952-1955 г.) и "Вечерни новини" (1955-1959 г.). Съветник е в Съвета за духовни ценности на нацията към Държавния съвет (от 1973 г.). Учредител и пръв председател е на Българо-шведското дружество за приятелство (1984-1991 г.); заместник-председател е на Съюза на българските писатели (1986-1989 г.). Участва в първата среща на българските писатели с френския президент Франсоа Митеран (1989 г.). Народен представител е в VII-мо Велико Народно Събрание (1990 г.). Среща се с папа Йоан-Павел II (1994 г.).

Той е един от най-добрите български драматурзи, чиито пиеси продължават шествието си по сцените - "Суматоха" (1967), "Януари" (1974), "Лазарица" (1979), "Опит за летене" (1979). През последните години авторът добавя нови щрихи в творчеството си - "Мюре" (1997), "Пупаво време" (2000). Умира на 21.01.2004 г.

/Можете да прочетете негови произведения тук и тук/

През 1943 г. - Симеон Щерев, български флейтист и музикант. Професор в Музикалната академия – София. Той е един от най-значимите български джаз музиканти. Участвал е в най-престижни фестивали в Европа и е носител на много награди. Композитор – автор на джазова, филмова и театрални музика.

През 1952 г. - Светослав Пейчев, български писател, хуморист, сатирик и поет

Светослав Райков Пейчев е роден на 24.10.1952 г. в гр. Русе. В продължение на много години плава с корабите на Българския Морски и Речен Флот. Като професионален моряк и водолаз е пребродил всички морета и океани. Бил е в около 100 държави по света. С литература се занимава от 1980 г. Първите си стихове публикува в родния си град. Печатал е в много вестници и списания в Русе, Разград, Шумен, Варна, Несебър, Бургас и София. Има издадени следните книги: ЩЕ ЗАБРАВИШ... - сборник с любовна лирика, МИЖИ ДА ТЕ ЛАЖЕМ - сборник с хумор и сатира (епиграми, стихове, миниатюри), БРАДАТИ ИСТОРИИ - сборник с хумор и сатира, ГОВОРЯЩОТО КУЧЕ - сборник с разкази и фейлетони, ГРЕШНИЦАТА - новела (краткия вариант на която е едноименния разказ, публикуван тук), ИЗБОР – лирика, ЗЕЛЕНИ ОЧИ – роман, ЛЕСНИ ПАРИ - роман (част първа от замислената трилогия ЧЕРВЕНИ ПАРИ). Част втора от тази трилогия - романът ПЪТЯТ НА ПАРИТЕ е написан, но още не е издаден.

В България е известен още и с литературния псевдоним Simon Martin.

Починали:

През 1964 - Георги Ефремов, български хирург, автор на медицинска литература. Роден е на 31 март 1883 г. в Кюстендил.

През 1989 - Найден Геров, български композитор. Найден Геров е роден на 14.06.1916 г. в Пловдив. Внук на възрожденския просветител и книжовник Найден Геров. Учил е частно пиано и композиция при д-р Науман.

Създава оперите "Пайсий Хилендарски", "В една новогодишна нощ", "Бяла пролет"; детските - "Пепеляшка" и "Ян Бибиян"; комичната - "Тримата мускетари".

Автор на балета "Швейк отива на война".

През 1993 г. - Петър Славински (псевд. на Петър Атанасов Чолаков), български писател и драматург. /Роден 1909 г./ Завършил право в СУ" Св. Климент Охридски".

Бил е на административни постове в Столичната община и кмет на София.

Бил е директор на Държавния музикален театър "Ст. Македонски".

Негови съчинения са: "Фрина", "Последният щурм", "Пратеник на свободния свят", "Претворена земя", "Победени хоризонти", "Слънчев извор", "Живот за живота", "Огънят и спомените", "Птици долитат при нас", "Далечни далечини" и др.

[Ани]

На 25 октомври

Днес е:

Празник на работещите в областта на земеделската наука

Обявен с Решение на Министерския съвет от 31 август 2006 г. На този ден ще бъдат връчвани присъжданите през годината отличия на български и чуждестранни учени и почетното звание "Доктор хонорис кауза" на Националния център за аграрни науки.

Международен ден на жените в борбата за мир

Провежда се в рамките на Седмицата за действия за разоръжаване (24 -31 октомври) по решение на Международната демократична федерация на жените. За пръв път е отбелязан през 1980 г.

Продължава провеждането на Аюрведа семинар в с. Пчелин

с. Пчелин

Йога Мандала (www.yogamandala.net), най-големият съвременен център за хармония и баланс в България, организира първият от поредицата семинари Аюрведа-изкуството да съществуваш на 24,25 и 26 октомври в хотел Виталис (www.hotelvitalis.com) в курортното селище Пчелин, известно с минералната си лековита вода. Водещ на семинара е Меги Колева, рекреативен специалист по възстановяване на човешкото здраве, основател на център Аюрведа. Програмата на семинара включва лекции, тестове за определяне нивото на стреса, подвoдна гимнастика, диагностика по чакрите, мануална диагностика, йогийско дишане и други интересни практики и теми.

През 1785 г. - българското население в Старозагорско разбива действащите в района кърджалийски банди.

Кърджалийските отряди са образувани главно от турско и албанско население и много рядко от българи. Те действат в Османската империя по време на феодалните размирици от края на XVIII и началото на XIX в. Наемани са от паши и аяни, разбунтували се срещу централната власт. Понякога кърджалиите действали и самостоятелно. Предприемали са опустошителни действия главно в българските земи, като отвличали и избивали беззащитното население.

За да се предпазят от техните нападения, редица селища организират своя собствена защита. За целта са изграждани укрепени стени и е въведено постоянно дежурство, което да предизвестява населението за настъпващите банди. Кърджалиите са унищожени окончателно след качването на престола на султан Махмуд II (1808-1839).

Кърджалиите са много добре описани в романа на Вера Мутафчиева, “Летопис на смутното време” и "Кърджалийско време", историческо изследване.

През 1930 г. по католически ритуал в катедралата "Св. Франциск" в Асизи, Италия цар Борис ІІІ се венчава за Йоанна Савойска - дъщеря на италианския крал Виктор Емануил ІІІ.

На 31 октомври бракът е потвърден и с православна церемония в катедралата "Св. Александър Невски" в София.

Родени:

През 1886 гг. - Никола Атанасов Китанов, композитор, музикален деец и педагог. Професор в Софийската музикална академия.

Завършил Загребската консерватория.

Преподавател и професор по теория на музиката; диригент.

Творби: "Симфония 12 в ре минор", "Симфония 13 в ми минор", програмните увертюри "Хр. Ботев","Стонът на гората", "Трио за цигулка, фагот и пиано", "Соната за пиано" и др.

Умира на 30 септември 1969 г.

на 25 октомври 1902 г. е роден големият български художник - Борис Ангелушев

Учи в Художествените академии в Берлин и Швейцария.

В България се връща през 1935 г. и взема дейно участие в националния културен живот, занимава се с илюстрация, карикатура, рисунки и живопис. Негово оформление са първите издания на "Моторни песни" от Никола Вапцаров, "Бай Ганьо" от Алеко Константинов, "Хитър Петър" от Елин Пелин и др.

В работата си майсторски борави с различни техники и материали - креда, разреден туш, перо, темпера. Има принос за развитието и обогатяването на кирилските шрифтове.

На името на Борис Ангелушев е учредена специална награда на Съюза на българските художници.

Самият той е носител на 8 държавни и национални награди. Родоначалник на съвременното книгооформяне в България.

„Бай Ганьо у Иречека“, илюстрациите към книгата „Бай Ганьо“, Ал. Константинов.

Умира на 24 август 1966 г.

Починали:

През 1906 г. - Тодор Стоянов Бурмов

- обществен, политически и държавен деец, книжовник, действителен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Роден е на 2 януари 1834 г. в с. Нова махала, Габрово. Завършва Киевската духовна семинария, след което става учител в Габрово. През 1860 г. заминава за Цариград. Става редактор на сп. "Български книжици", а по-късно и на в. "Съветник" и в. "Время". Включва се в църковно-националната борба, като чрез редица публикации доказва правото на българския народ да има независима църква. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. сътрудничи на княз Вл. Черкаски в Канцеларията за гражданско управление. След Освобождението е един от най–изявените дейци на умереното русофилско крило на Консервативната партия, като редактира и нейния пръв печатен орган в. "Витоша". От 1884 г. преминава към умереното крило на Либералната партия на Др. Цанков. Заема последователно редица отговорни държавни постове – вицегубернатор на Пловдив (1878 г.) и пръв губернатор на София (1879 г.). Той е първият министър-председател на свободна България и едновременно министър на вътрешните работи (юли – ноември 1879 г.). От 1881 г. до 1883 г. е член на Държавния съвет. Автор е на книгата "Българо-гръцката църковна разпря".

През 1975 г. - Димитър Иванов - български химик-органик, академик (1961 г.). Роден е на 13 октомври 1894 г. в с. Макоцево, Софийска област. Член е на множество чуждестранни научни дружества, лауреат е на Френската академия на науките (1932 г.). Следва химия в Лион (1914-1915 г.), завършва СУ “Св. Климент Охридски” (1920 г.). Учи индустриална химия в Нанси, където защитава докторат през 1923 г. Работи върху органо-магнезиевите съединения, изследва българските етерични масла (розово, лавандулово, здравецово). Автор е на учебници по органична химия.

Редактирано Октомври 25, 2008 от Ани

[Ани]

На 26 октомври

Днес е Димитровден – начало на зимата. Почита се паметта на Свети Димитър. За покровителството на светията си съперничат гърци, българи, сърби, руси. Като предвестник на зимата и студа светецът се свързва със света на мъртвите. Затова около празника е една от най-големите задушници. Характерни са и трите дни след него - т.нар. Миши празници, спазвани предимно от жените.

Димитровден е приет също като международен ден на строителя. Празнуват всички архитекти, проектанти, строителни инженери и всички ангажирани в сферата на строителството.

Днес е и празник на Сливен, Видин, Радомир и Главиница.

На този ден през 1185 г. братята Асен и Петър повеждат българите на въстание срещу ромеите. Поставя се началото на второто българско царство.

Крепостта "Царевец" - престолнина на Втората българска държава

Повод за започване на въстанието е разпространеният слух, че покровителят на солунчани св. Димитър напуснал града и станал закрилник на българите. В края на месец октомври, когато се чествал празникът на св. Димитър, при освещаването на новопостроения храм двамата братя обявили началото на бунта с/у ромейската власт. Никита Хониат пише, че „сам Бог е съблаговолил да дари българите със свобода". Сред народа се засилвало решението, че „не е вече време да се седи, а трябва да се вземе оръжие и дружно да се върви срещу ромеите. За причините довели до бунта, за протичането му, за съдбата както на Асен и Петър, така и на брат им Калоян има писано много. Всеки може да го открие в мрежата, но аз ви препоричвам статията от Димитър Маневски – тук. Естественно ако имате време тъй като е доста обширна и подробна. Интересно ми е защо толкова малко има написано за второто българско царство. А има с какво да се гордеем с това време – сами сме си извоювали свободата. Тогава България е имала авторитет. Независимо от това дали са ни обичали или не, с нас са се съобразявали. Просто правя сравнение със сегашната ни слагаческа реалност – (визирам периода от 1878 г. до днес).

През 1954 - Държавната музикална академия в София е превърната в самостоятелно висше учебно заведение и е преименувана в Българска държавна консерватория.

Родени:

През 1869 - в Бяла черква се ражда българският поет и писател Цанко Церковски (Цанко Бакалов - 1869-1926). Учи в Бяла Черква, Търново, Пловдив, Казанлък и Силистра, преподава в Шуменско и Великотърновско. Увлича се от народническо-социалистически идеи и става един от основоположниците на Българския земеделски народен съюз (1899). Редактира сп. "Селска пробуда", в. "Земеделско знаме" (1907), сп. "Земеделска мисъл". Народен представител (1905-1923) и министър (1918-1923). След Деветоюнския преврат пхрез 1923-а е вкаран в затвора, където престоява две години. Отново е арестуван след априлските събития през 1925-а, като излиза от затвора година по-късно оправдан, но с разбито здраве и полусляп. Сътрудничи на сп. "Мисъл", "Ново време", "Звезда", на в. "Работнишки другар", "Съвременен преглед", "Летописи", "Работнически вестник", "Общо дело" и др. Автор на стихосбирки, на 3 романа ("Из гънките на сърцето" е писан в затвора и издаден посмъртно), на пиесите "Луди млади", "Под старото небе" и др. Пише под псевдонимите Ибришим Ефенди, Калина Малина, Саръджизмели Мемедаа, Селяк, Пран Гого, Хайдут Сидер и др.

През 1881 - В Шумен е роден Стилиян Чилингиров – български писател, поет, културно-просветен деец. Работи като учител по немски и български език във Втора мъжка гимназия в София, в Народната библиотека в София, редактор е на вестник "България" (1911), редактор на списание "Бразда" (1914—1915 г., съвместно с Д. Мишев), секретар на Прогресивнолибералната партия и депутат в XV обикновеното НС. Напуска партията след Междусъюзническата война (1913). Поддиректор и директор е (1918—1922 г.) на Народната библиотека в София, директор е на Етнографския музей (1923 г.). Той е един от основателите на Съюза на българските писатели и негов председател (1941 — 1944 г.). Печата за пръв път през 1898 г. в детското списание "Звездица". Автор е на драми, пътеписи, романи, разкази и стихосбирки. Първата му стихосбирка излиза през 1901 г. — "Блянове и тъги". Романите му имат най-често автобиографична основа. "Хляб наш пасущний" (1926 г.) е апотеоз на българското еснафство в епохата на Възраждането, а "Владо Булатов" (1922 г.) е пръв опит за създаването на сонетен роман в българската литература. Съставя антологии, христоматии и читанки за прогимназиите. Автор е на биографии, спомени, пътеписи, студии по история на Българското възраждане, етнография, фолклор, педагогика, читалищно дело. Превежда литература от немски език.

Умира на 23 ноември 1962 г. Литературните му студии за : Неофит Рилски, Драган Цанков, Добри П. Войников и Васил Друмев може да прочетете на този адрес.

През 1912 г. - Проф. Стойко Стойков е български учен езиковед, основоположник на българската диалектология. За него по-подробно тук.

Починали:

Не открих на днешната дата да са починали известни българи, но ако някой знае – може да го добави.

Все пак реших днес да припомня за художника Тодор Цонев.

Бях писала за него на 23 октомври, но след това установих, че има известно разминаване за тази дата и го изтрих. Според уикипедията е на 23.10.2004г. Но вече нямам голямо доверие там . Според други източници – на 25.10.2004.

Смятам, че самата дата няма значение. За мен значение има творчеството на този забележителен наш карикатурист, а то говори най-добре за него. На този адрес можете да разгледате 56 снимки на негови рисунки.

Ето някои негови работи:

Тодор Цонев, "Бешков рисува", 1957 г.

- Вие сте комунист, бе, твойта мамка...

карикатура: Тодор Цонев

[Ася_И]

27 Октомври е Международен ден на училищните библиотеки.

Отбелязва се през последния понеделник на м. октомври по инициатива на Международната асоциация на училищните библиотеки.

България:

През 1912 г. по време на Балканската война Седма Рилска дивизия достига до Солун.

Родопският отряд (имащ за цел да прикрие долината на река Марица и да свърже войските на Македонския и Тракийския театри), командван от Стилиян Ковачев, разбива войските на Явер паша.

През 1915 г. руският черноморски флот в състав 4 линейни кораба, 2 кръстосвача, 14 разрушителя и 6 други кораба бомбардира Варна. Бомбардировката продължава 28 минути, през което време са разрушени 54 сгради и убити и ранени 37 души.

Родени:

През 1875 г. Петър Мидилев - български офицер и политик.

Роден в Сливен. Завършва Военното училище в София през 1897 г., а през 1910 г. завършва Генералщабната академия в Петербург.

По време на Балканската война през 1912–1913 г. Мидилев служи в щаба на Трета пехотна дивизия. През Първата световна война (1915–1918) г. първоначално е началник-щаб на Втора пехотна дивизия, а през 1917 г. е повишен в полковник, след което командва 58-и пехотен полк и ръководи оперативното отделение в щаба на Първа армия. След войните е началник e на Военното училище (29 октомври 1918 г. - 7 ноември 1919 г.), главен интендант на армията (1919–1920 г.) и началник-щаб на армията (септември-декември 1920 г.), след което минава в запаса.

Петър Мидилев е активен участник в Съюза на запасните офицери и е негов подпредседател от 1924 г. до 1934 г. Председател е на Масонската ложа. През 1930 г. е повишен в генерал-майор от запаса. Участва в подготовката на държавния преврат на 19 май 1934 г. и след успеха му става министър на вътрешните работи в правителството на Кимон Георгиев (1934-1935 г.). Генерал-майор Петър Мидилев умира на 22 март 1939 г. в София.

През 1878 г. - Стамен Григоров - български биолог.

Ученият познал младостта

Д-р Стамен Григоров Изворски е роден в село Студен извор, Трънско през 1878 година.

Завършва гимназия в София. Следва естествени науки в Монпелие, а после медицина в Женева. Тогава там преподава бактериология известният професор Масол. Той оценява ерудицията на младия българин и го насочва в научните му занимания, осигурява му достъп до модерни лаборатории, в които да изследва киселото мляко, изпращано от съпругата му Даринка от България.

През 1905 г. д-р Стамен Григоров за пръв път описва млечнокиселия микроорганизъм, който предизвиква ферментацията, необходима за получаване на българско кисело мляко. Той го нарича „Бацил А“. По-късно микроорганизмът е наречен „Лактобацилус булгарикус“, в чест на родината на неговия първооткривател. Днес официалното име на този микроорганизъм е „Lactobacillus delbureckii subsp. bulgaricus Grigoroff 1905“.

Публикацията в престижното швейцарско медицинско списание „Revue Medicale de la Suisse Romande“ заслужено предизвиква интереса на целия световен научен елит. Д-р Стамен Григоров докладва своите резултати в Пастьоровия институт по микробиология, в Париж. Ръководството на института възлага на бъдещия лауреат на Нобелова награда за медицина и физиология Иля Мечников да потвърди докладваните данни. Иля Мечников потвърждава резултатите на д-р Григоров и въз основа на тях изгражда своята теория за стареенето.

На д-р Стамен Григоров са предложени редица престижни постове - професор в Женевския университет, директор на Пастьоровия институт в Сао Паоло и други. Той отказва и в края на 1905 г. се връща в своето отечество. Започва работа, като околийски лекар и управител на болницата в Трън - днес тя носи неговото име.

След завръщането си, започва изследвания за създаване на противотуберкулозна ваксина. През 1906 г. Григоров прави едно наистина велико откритие - създава ваксината. Подобен успех неминуемо му гарантира важно място в човешката история, но уви съдбата е отредила друго. Негова статия по темата излиза на 29 декември 1906 г. в парижкото списание „La presse medicale“. Малко по-рано обаче двама французи – Албер Калмет и Камий Герен, също изобретяват ваксина. Тя е известната БЦЖ, която се прилага и до днес. Французите „заселват“ туберкулозни бацили в животни, отслабват ги и после ги прилагат като ваксина. Доктор Григоров прави нещо наистина велико - "убита ваксина", която е по-безопасна. Той експериментира с морски свинчета и зайци и доказва, че ваксината му действа безотказно в девет от десет случая - при това и за лечение, докато БЦЖ е само за профилактика. „Работата е там, че микробите на туберкулозата имат дебела обвивка от мазнини и восъци, която трудно се пробива, затова и имунизирането е трудно“, обяснява Стамен Григоров в „Ла прес медикал“. А той открива микроорганизъм, който убива тази обвивка. „За да започна да прилагам ваксината на хора, моите опити трябва да бъдат потвърдени от водещите в науката и ако моето откритие се потвърди, ще направя клинично приложение на моята ваксина“, заявява Григоров. Резултатите са потвърдени, но уви страната ни не подпомага по никакъв начин учения и на него се пада задачата сам да популяризира откритието си. Просто папката с откритието остава да залежава в нечие бюро на Дирекция "Народно здраве". За съжаление и до днес то остава на заден план и въпреки предимствата си, ваксината на Григоров и до днес остава в сянката на БЦЖ.

През Балканската война заминава на фронта, където е военен лекар. В края на войната е демобилизиран си се завръща към предишната си работа в Трън. По време на Междусъюзническата война в битката на Калиманско поле е ранен неговият брат - Христо Григоров. Въпреки усилията на Стамен, брат му почива на 32 години от раните си.

През Първата световна война, д-р Григоров отново е военен лекар на фронта. В Петричко се бори с избухналата холерна епидемия. Награден е с орден „За храброст“ и златен медал „Червен кръст“.

В периода 1922 - 1924 г. изпробва противотуберкулозната си ваксина в клиниката на проф. Парашкев Стоянов в Александровска болница в София. Работи във Велико Търново, Горна Оряховица, Провадия и Варна.

След 1935 г. продължава туберколозните си изследвания в Италия. Завръща се в България през 1944 година, а работата му в Италия е продължена от сина му д-р Александър Григоров. По време на бомбардировките е евакуиран в семейството си в гр. Новоселци (днешният Елин Пелин). Остава там до рождения си ден на 27 октомври 1945 г., когато внезапно умира. На 30 октомври всички големи европейски радиостанции разнасят новината за смъртта на известния учен, който като, че ли и до днес остава по-известен в чужбина отколкото в Отечеството си.

[Ани]

На 28 октомври

Днес е

Международен ден на анимацията

Отбелязва се от 2002 г. по инициатива на Международната асоциация на анимационното кино.

Родени:

През 1869 - Цанко Церковски, български писател и политик.

Цанко Церковски (псевдоним на Цанко Бакалов) е роден в с. Бяла черква, Великотърновско през 1869 г. Учи в Бяла черква, Велико Търново, Пловдив, Казанлък и Силистра. Бил е учител, народен представител и министър. Изявен деец на земеделското движение. Негови книги за деца: "Детска раздумка" (1905), "Росни капки" (1912). Посмъртно излизат "Златни класове" (1930), "Полска китка" (1948), "Кукуригу петленце" (1956, 1990), "Събуди ме, мамо" (1970).

Издава списание „Селска пробуда“ (1903–1905), редактира вестник „Земеделско знаме“ (от 1902) и списание „Земеделска мисъл“. Той е народен представител в XI (1901) и XIV (1908-1911) Обикновено Народно събрание, V Велико Народно събрание (1911), XV (1911-1913), XVII (1914-1919), XVIII (1919-1920), XIX (1920-1923) и XX (1923) Обикновено Народно събрание.

През октомври 1918 Цанко Церковски се включва като представител на БЗНС в коалиционното правителство на Александър Малинов, което си поставя за цел да изведе България от Първата световна война. Участва и в правителствата на Теодор Теодоров (1918-1919) и Александър Стамболийски (1919-1923). След Деветоюнския преврат през 1923 е арестуван и изпратен в затвора. Освободен е на 5 януари 1925 и се включва в ръководството на БЗНС, но малко по-късно е отстранен от по-умерените кръгове в съюза. След атентата в „Света Неделя“ през април 1925 отново е арестуван, и е освободен на 21 март 1926 след оправдателна присъда. Цанко Церковски излиза от затвора с разбито здраве и полусляп и умира няколко седмици по-късно.

Негови произведения можете да прочетете тук.

Ори, ори!

Пролет. Слънце в небесата,

глъч и шепот по полята -

ей, зловолен род селяшки,

стягай дрипи сиромашки

и на нивата върви,

пак ори, ори, ори!

Пуст останал свят - управа,

плач, одумки- хляб не дава;

цар заял те! - род глупашки,

стягай дрипи сиромашки

и на нивата върви,

пак ори, ори, ори!

Кой ще с мисъл да се бори,

колко къщитя затвори;

богпроклел те... род сирашки

стягай дрипи сиромашки

и на нивата върви,

пак ори, ори, ори!

/Цанко Церковски/

През 1933 - Евтим Евтимов, български поет. Евтим Михалушев Евтимов е роден на 28 октомври 1933 в Петрич. Завършва Института за начални учители в родния си град през 1952 г. Учителства 10 г. в родния си край. Програмен ръководител на радиото в Петрич и пограничния район (1955-58, 1960-62), секретар на градското читалище (1962-65). Завеждащ отдел "Поезия" и директор на издателство "Народна младеж" (1966-84), заместник главен редактор на списание "Пламък" през 1966-75; главен редактор на вестник "Литературен фронт" (1984 - април 1988, когато е уволнен). Главен редактор на списание "Родолюбие" (1989-91). Стхове от поета може да прочетете тук.

КАТО ИЗВОРЧЕ

Да гребем до капка от сърцата

пак ще има клетва непозната,

неизречена до края. Hяма

на се свърши сладката измама.

Да откъснем думите небесни,

да изпеем всичките си песни,

пак звезди ще има за пантофи,

пак за тебе ще се пишат строфи.

Да открием всички нежни тайни,

да открием знаците незнайни,

пак ще има вечери горещи,

пак ще има неразделни срещи.

Като изворче, при Бога скрито -

все остава нещо недопито.

/Евтим Евтимов/

През 1954 - Кирил Варийски, български актьор.

Роден в град Пловдив, през 1980 г. завършва актьорско майсторство при проф. Сашо Стоянов във ВИТИЗ. Работи в театрите в Смолян и Пазарджик, а след това 4 години е в трупата на Сатиричния театър. Участва и в трупата на Народния театър "Иван Вазов". Освен с актьорската си дейност, Кирил Варийски е известен и със стиховете си.

НОРМАЛНО

Скандално живея,

скандално обичам.

Скандално немея.

Скандално се вричам.

Скандално пия.

Скандално мразя.

Не се и бия.

Какво да пазя...?

Скандално ме гледат

и все е скандално...

А всичко свързано с тебе

е ужасно нормално.

/Кирил Варийски/

Творческият му и житейски път внезапно прекъсва от инсулт на 21 юни 1996.

Редактирано Октомври 28, 2008 от Ани

[Ани]

На 29 октомври

На този ден през 1912, по време на Балканската война Турция иска примирие. Княз Фердинанд скрива предложението от съюзниците и продължава войната. На 3 ноември Турция се обръща към Великите сили с молба те да посредничат за преустановяването на военните действия и в Лондон започват преговори.

През 1944 е родена Христина Ангелакова,

българска оперна певица, мецосопран. Родена е в Исперих, но израства в Шумен. Завършва ДМА "Панчо Владигеров" в класа на проф. Сима Иванова. От 2004 е директор на Софийската опера. Тя е доцент и преподавател във вокалния факултет на ДМА "Панчо Владигеров".

Починали:

През 1395 - Иван Шишман, последният владетел (1371 г. – 1393 г.) на Търновското царство.

Семееен портрет на цар Иван Александър с втората му жена Теодора-Сара и младите царе Иван Шишман и Иван Асен от Лондонското четириевангелие.

Син е на цар Иван Александър (1331 г.-1371 г.) от брака му с втората му съпруга Сара (еврейка, която след покръстването си приема името Теодора, като на първата му жена). Цар Иван Шишман заема търновския престол след смъртта на баща си и след лишаването на по-големия му брат Иван Срацимир от трона. Това става причина за създаване на враждебни отношения между двамата братя, което не им позволява да обединят силите си против напора на османските нашественици. Същевременно засилените сепаратистични тенденции (откъсването на Добруджанската и Видинската област) води до чувствително отслабване на българската държава в териториално, икономическо и политическо отношение. За да спре нашествието на османските турци, цар Иван Шишман дава сестра си Мара (Кера Тамара) за жена на турския султан Мурад I (1362 г.-1389 г.). Но този компромис не води до трайни резултати. След победата на сърбите в битката при Плочник през 1387 г. той прави опит да влезе в съюз със своите западни съседи. През следващата година османските турци предприемат настъпателни действия против Търновското царство и обсаждат цар Иван Шишман в Никополската крепост. Поставен в безизходно положение, той е принуден да сключи мир с тях при тежки условия. Този мир обаче не продължава дълго. През 1393 г. последва ново нападение на османските турци, в резултат на което е покорено Търновското царство. Цар Иван Шишман успява да избяга и известно време се укрива в Никополската крепост. През 1395 г. е пленен и убит. Заради неговата борба против османските поробители името му било възпято в народния епос.

През 1877 - Павел Бобеков,

Роден в Панагюрище - 14. 10. 1852 г. През 1864г. учи в Цариград (във Военномедицинско учолище, вероятно и в Робърт колеж).

Участва в общественокултурния живот на цариградската българска колония, превежда книги, сътрудничи на сп. “Читалище”. През 1874г. се завръща в Панагюрище и става главен учител в класното училище и председател на местното читалище.

Взема дейно участие в подготовката на Априлското въстание (1876г.).

Определен е за ръководител (хилядник) на пангюрските въстаници.

След обявяване на въстанието възглавява Привременното правителство на IV революционен окръг, което осъществява новосъздадената българска власт в Панагюрище и организира отбраната му.

След разгрома на въстанието емигрира в Румъния. През април 1877г. започва да редактира в Букурещ първия български всекидневник “Секидневний новинар”.

Въпреки разклатеното си здраве взема участие в Руско-турската освободителна война (1877 – 78г.) като преводач, но се разболява и умира.

През 1914 - Пейо Яворов, български поет и драматург.

Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. След 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909).

Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.

Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет — Пейо Яворов.

Можете да прочетете много негови произведения тук и тук.

СТОН

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!

През 1953 - Александър Жендов, български художник-карикатурист и график, журналист, писател-сатирик и обществен деец.

Роден е на 26 август 1901 г. в София. Завършва живопис в Държавната художествена академия в София. Учи графика и декоративно изкуство в Берлин, а през 1930 г. завършва Висшия художествено-технически институт в Москва.

Комунист още отпреди Втората световна война, през 1950 г. той е изключен от БКП и творчеството му е обявено за несъответстващо на държавната политика в изкуството. Автор на голям брой политически карикатури и графики, печатани в почти всички вестници. В творбите си ясно е изразено съчувствието му към бедните и онеправданите. Писал е и фейлетони.

Един от „бащите“ на българската карикатура. 22 негови карикатури се съхраняват в Художественият фонд „Хумор на народите“ в „Дома на хумора и сатирата“ в Габрово. Занимава се и с илюстрации на книги.

[Станимир]

На 30 и 31 октомври за шести пореден път ще се проведе Европейският ден на предприемача.

Родени:

През 1910 г. - Петър Динеков - български литературен историк и фолклорист.

Роден в с. Смолско, Софийско. През 1933 г. завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Специализира във Варшава през периода 1934-1935 г. и в Ягелонския университет в Краков през 1935 г. От 1936 до 1938 г. е преподавател във Френския колеж в Пловдив. Емоционалната му връзка е толкова силно, че в края на живота си той дарява личната си библиотека на Народната библиотека в Пловдив. От 1938 до 1979 г. е преподавател в Софийски университет, през 1941 г. е избран за доцент, а през 1945 г. за професор. Чете лекции по следните основни курсове: История на старата българска литература (1941-1979); История на българската литература през Възраждането (1944-1979); Български фолклор (1945-1979); История на руската и полската литература (1944-1945). Петър Динеков е основател на институтите по литература и по фолклор при БАН. Член-кореспондент е на БАН от 1947 г. и академик от 1966 г. Динеков е ръководител е на катедрата по българска литература в СУ, на секцията по българска литература до Освобождението в Института за българска литература при БАН, директор е на Института по фолклор към БАН от основаването му, заместник-ректор е на Софийски университет в периода 1962-1964 г.

Починали:

През 1923 г. - Никола Генадиев - български политик.

Никола Генадиев е роден на 1 декември (19 ноември стар стил) 1868 г. в Битоля. Син е на българския просветен деец Иван Генадиев Хармосин и брат на журналиста Харитон Генадиев. Дядото на Никола Генадиев е велешкият митрополит Генадий. През 1876 г. семейството му се премества в Пловдив, където взима участие в Съединението, а след него е доброволец по време на Сръбско-българската война. През 1891 г. завършва право в Брюксел, след което работи като адвокат и журналист в Пловдив.

След завръщането си в България Генадиев е сред активните участници в Народнолибералната партия. Той е министър на правосъдието (1903-1904 г.) и министър на търговията и земеделието (1904-1908 г.) в нейните кабинети. Включва се в Балканската война като доброволец.

Заедно с Васил Радославов и Димитър Тончев, Никола Генадиев е сред инициаторите на съставянето на коалиционния кабинет на Радославов през 1913 г., в който той е става външен министър. Няколко месеца по-късно Генадиев е отстранен от поста и е обвинен във финансови злоупотреби при предишното си участие в правителството. Оправдан от съда, той променя напълно външнополитическите си позиции и се обявява против политиката на правителството за присъединяване на България към Централните сили в Първата световна война.

През 1916 г. Генадиев е осъден за участието си в аферата със зърнени храни на Фернан дьо Клозиер. В затвора се сбижава с водача на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) Александър Стамболийски. След като е освободен през 1918 г. той оглавява Националлибералната партия, създадена през 1920 г. след обединението на трите партии, образували правителството по време на Първата световна война. През 1923 г. напуска партията, недоволен от нейното решение да се включи в Демократическия сговор. В края на годината е убит от хора на Вътрешната македонска революционна организация.