България, днес

[Ася_И]

На 18 Август:

През 946 г. Умира Св. Иван Рилски - български светец, първият български отшелник; известен лечител.

Роден е вероятно през 876 г. в с. Скрино край Дупница и починал на 18 август 946 г. Около 13-14-годишна възраст е работил като говедарче при чорбаджия от днешното село Стожа в Пирин. При една силна буря, разразила се докато пасял говедата, той успял да преведе стадото през р. Санданска Бистрица, но на другия бряг остава едно от телетата. Младият Иван се прибира с останалото стадо, но въпреки силната буря чорбаджията го връща обратно със заръката без телето да не се връща. Иван се върнал, но реката била придошла. Видял, че е в безизходица, той се помолил на господ да му помогне. Бог чул молбата му и реката се разделила. Иван минал на другия бряг, вдигнал телето и го пренесъл. Когато се прибрал с телето, господарят му се поклонил, казвайки му, че не може да го задържи на работа, защото е божи човек и му подарява телето, чийто живот е спасил. Иван приема дара и се качва в планината, където живее известно време в една пещера. Но по време на една ловджийска хайка телето е застреляно. Иван огорчен напуска пещерата и тръгва по посока на Рила, пресичайки р. Санданска Бистрица. На другия бряг на реката цървулите започнали да му обиват, той ги събува и изсипва малко жито. Благославя: "Ако,нуждаещ се го обере, хаир да му е, но ако алчен го събере, ръката да му изсъхне". Легендата разказва, че е имало алчен, който е бил наказан за лакомията си.

Днес при пещерата е изграден олтар и църква. За да се стигне до там, се минава през гр. Сандански и се тръгва посока Попина лъка, след с. Лиляново-Стожа се отбивате към местността Влаовица. От там в ляво почти на 180 градуса се завива и се тръгва по пътя, който е точно над този, по който сте дошли, донякъде може да се стигне с кола. От там тръгвате пеша по пътеката, която след около 4 км опира точно на поляната, където се намира църквата и пещерата на св. Иван Рилски.

До 25-годишна възраст Свети Иван Рилски е овчар. Но в неговото сърце винаги гори любовта към Бога и желанието да му се посвети изцяло. Първоначално рилският чудотворец постъпва в манастира "Св. Димитър", под връх Руен. Там придобива богословско образование, изучава богослужебните книги, получава духовнически сан и се подготвя за великата си духовна мисия. Приел монашеството, той се отдава на пост и молитва, като се установява в най-високата и безлюдна българска планина Рила, където по-късно основава едноименния манастир. Там той извършва множество чудеса, помага на хората в нужда, изцерява от тежки болести.

Славата му се разнася далеч от Македония, из пределите не само на България, но и на Европа. Българският цар Петър изминава цялото разстояние 500 км от столицата Велики Преслав до Рила, за да се срещне с него. Монахът обаче не пожелава да се запознае с владетеля, вероятно обиден от златото, което държавният глава му предлага, като само му се поклонява отдалеч. Това още повече увеличава славата му и към Рила заприиждат ученици от цяла България.

След смъртта си през 946 година св. Иван е погребан близо до основаната от него Рилска обител, но скоро след това Петър нарежда мощите му да бъдат пренесени в гр. Средец (София). Вероятно тогава този първи и най-велик български светец е бил и канонизиран. Византийският писател Георги Скилица свидетелства, че в Средец мощите му излекували византийския император Мануил I Комнин (1143-1180).

През 1183 г., по време на поредната унгарско-византийска война, унгарският крал Бела ІІІ превзема Средец и отнася мощите на свети Иван в своята столица Гран (Остергом). Според преданието, местният католически архиепископ твърдял, че не му е известно да съществува такъв светец, за което св. Иван го наказва с онемяване. След като се прекланя пред мощехранителницата и иска прошка, говорът му се възстановява. Впечатлени и обезпокоени от това чудо, през 1187 г. унгарците връщат мощите на светеца в България.

На 1 юли Църквата празнува връщането на мощите на св. Йоан Рилски от Велико Търново в Рилската обител. През 1195 година цар Асен тържествено ги пренася в столицата Търново. През 1469 г., след като получават разрешение от султана, монасите от Рилската обител донасят мощите на светеца от Търново в основания от него Рилски манастир. И днес всеки вярващ може да целуне ръката на Свети Иван Рилски, която се намира в специален ковчег пред иконостаса на църквата на манастира.

За светеца са известни над 10 жития, включително и на гръцки език. Най-старото от известните днес жития е т. нар. Народно житие, създадено преди 1183 г. на основата на народни предания и легенди. Друго известно житие е това на византийския писател Георги Скилица (ок. 1180 г.), управител на София по времето на император Мануил I Комнин. В Търново (вер. през ХIII в.) се появяват 2 кратки жития, отбелязвани като Първо и Второ проложно житие. Автор е на най-интересното и художествено издържано житие на Иван Рилски е патриарх Евтимий Търновски. Като негово продължение през ХV в. се явява т. нар. "Рилска повест" на Владислав Граматик, която разказва за възобновяването на Рилския манастир и пренасянето на мощите на светеца от Търново в манастира. Известни са също житието с похвала от Димитър Кантакузин, който пребивава в манастира от 1469 г. до 1479 г., житие от ХVIII в., писано от монах Даниил и др. Образът на Иван Рилски е представен в много стенописи и иконни изображения, които свидетелстват за всенародната обич към светеца. Паметта му се почита на 19 октомври/1 ноември.

През 1982 г. западните информационни агенции съобщават за статията на американската журналистка Клеър Стърлинг в "Рийдърс Дайджест", в която се лансира "българската следа" в атентата срещу папа Йоан Павел II.

През 2006 г. Народното събрание приема на второ четене промените в Закона за трансплантациите. Според поправките в закона донор може да бъде всеки българин, който не е записал несъгласие за това и ако роднините не са отказали даряването на органи веднага след смъртта му. Последната дума ще имат близките. Те трябва да бъдат задължително уведомени. Органи ще се взимат само ако близките не са възразили.

Родени:

През 1924 г. - Богдан Миланов Ковачев – български балетмайстор, балетист, изтъкнат хореограф.

Учи в балетната школа при Софийската народна опера (1947 г.). В периода 1947 –1961 г. работи като балетист и балетмайстор в Държавният музикален театър в София. От 1961 до 1968 г. е балетмайстор в Пловдив, а от 1977-1978 г. в Националния академичен театър за опера и балет . Като балетмайстор е канен в Италия, Швеция, Дания, Румъния, Югославия. Един от създателите на телевизионния шоуспектакъл в България.

През 1932 г. - Морис Аладжем - български естраден композитор.

Член на Съюза на българските композитори от 1970 г., главен художествен ръководител на дирекция "Българска естрада" (1980-1985 г.). Песни на Аладжем се изпълняват от известни български естрадни изпълнители, награждавани са на наши и чужди конкурси. Има издадени 2 авторски албума от "Балкантон" (1981 г., 1983 г.) и 1 от фирмата "Мелодия" (1985 г.).

Починали:

През 1976 г. Саша Попов (Александър Димитров) - български музикант, диригент и цигулар, професор (от 1928 г.).

Завършва Виенската консерватория. Един от първите български инструменталисти, активно занимаващ се с концертна дейност. През 20-те години е концертмайстор в Софийската опера. След 1928 г. едновременно с концертната си дейност е и диригент. Създава и дирижира Академичния симфоничен оркестър (1928-1936 г.), диригент на Царския военен симфоничен оркестър (1936-1944 г.), на Софийската държавна филхармония (1945-1956 г.) и др. От 1963 г. живее в чужбина. Негови ученици са В. Стефанов, П. Христосков и др.

През 1979 г. - Иван Кръстев Маринов – български офицер, генерал-лейтенант, син на ген. Кр. Маринов.

Роден на 6 януари 1896 г. През 1915 г. завършва Военното училище, а през 1930 г. Генерал-щаб на академия в София. Участва в I световна война (1915-1918 г.) като командир на взвод и пилот. В периода 1936-1939 г. е Военен аташе във Франция. От 1940-1942 г. е командир на 6-а пехотна дивизия, след което и на 15-а пехотна дивизия. Министър на войната в правителството на К. Муравиев (2-8 септември 1944 г.). Той е против обявяването на война на Германия. След 9 септември 1944 г. е единственият министър от кабинета на К. Муравиев, който не е съден от т. нар. Народен съд.

Редактирано Август 26, 2008 от Ася_И

[Ася_И]

На 19 Август:

През 1903 г. в Одринско започват въоръжените действия, които са част от национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи. Организатор е Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО).

През 1940 г. в Букурещ започват преговорите между делегациите на България и Румъния за връщането на Южна Добруджа на България.

През 1968 г. започва съдебен процес срещу ръководителите на създадената през 1966 г. нелегална организация "Марксистко-ленинска българска комунистическа партия": Ръководителите й Михаил Докторов, Иван Младенов, Стоян Куцаров, Найден Найденов, Дончо Й. Дончев си поставят за цел "да продължат делото на Горуня" за борбата срещу Тодор Живков. Получават присъди от 5 до 10 г. затвор при "усилен строг режим".

През 1987 г. в духа на т.н. Юлска концепция се правят промени в структурата на Министерския съвет. Закрити са стопанският, социалният, за духовно развитие, по селско и горско стопанство съвети, както и Държавната планова комисия и министерствата на народната просвета, на финансите, на търговията, на народното здраве, които са трансформирани в по-големи министерства. Създават се министерства на икономиката и планирането (министър Стоян Овчаров), на външноикономическите връзки (министър Андрей Луканов), на земеделието и горите (министър Алекси Иванов), на културата, науката и просветата (министър Георги Йорданов), на народното здраве и социалните грижи (министър Радой Попиванов). Закрити са и комитетите по труда и социалното дело, по цените и за култура. Тези промени са до голяма степен самоцелни, без съществено значение за обществено- политическото, икономическото и културното развитие на страната.

Родени:

През 1899 г. - Боян Дановски - български писател, режисьор, театровед и преводач.

Следва инженерство и музика в Милано. Сближава се с Г. Милев и литературния кръг около сп. "Везни", в което печата литературни произведения и преводи от италиански език Сътрудничи на сп. "Хиперион", след спирането на "Везни". От 1928 г. се посвещава на режисьорска и театрална дейност. Специализира в Германия, през 1932 г. създава работническия театър "Народна сцена". След закриването на театъра (1933 г.) основава театрална студия, работеща по метода на К. С. Станиславски. След 9 септември 1944 г. е главен режисьор на Радиотеатъра, на Народната опера и Народния театър "Ив. Вазов". От 1957 г. до 1965 г. е директор и режисьор на Сатиричния театър. От 1951 г. - професор по актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" (днес НАТФИЗ). Режисьор на филма "Точка първа" (1956 г.). Умира на 9 март 1976 г. в София.

През 1923 г. - Мирослав Янакиев - български езиковед.

Завършва славянска филология в Софийския Университет “ Св. Климент Охридски” през 1947 г. Професор е от 1979 г. в катедрата по български език в Софийския Университет “ Св. Климент Охридски”. Чете лекции по старобългарски език, съвременен български, историческа граматика на българския език, стилистика и стихознание. Ръководител (1966-1968 г.) на катедрата по български език в Института за чуждестранни студенти. Преподавател е по български език във Филологическия факултет на Московския университет (от 1972 г.). В изследванията си в областта на стилистката и стихознанието използва методи на математическата логика, на теорията на информацията и статистиката. Участва в разработването на езиковото обучение в средните училища. Негови съчинения са “Старобългарски език. Текстове и речник” (1956 г.), “Българско стихознание” (1960 г.), “Записки по стилистика на българския език” (1964 г.), “Как да редактираме собствено съчинение” (1976 г.), “Стилистиката и езиковото обучение” (1977 г.) и др.

През 1924 г. е роден, а през 1864 г. почива Михаил Иванов - български лекар бактериолог.

Завършва медицина в Цюрих (1891 г.). Известно време е военен лекар в София. Специализира бактериология в Германия при Р. Кох (1893 г.) и в Париж в Пастьоровия институт при И. И. Мечников и Е. Ру (1896 г.). Основава и ръководи Бактериологичния институт (1893-1920 г.). Един от редакторите на сп. "Медицински напредък" (1900-1902 г.) и сп. "Български лекар" (1905-1915 г. и 1921-1924 г.). Член на Върховния медицински съвет (1909-1912 г.) и негов председател (1924 г.). Има големи заслуги за предпазването на българското население до Балканската война (1912-1913 г.) от холера и петнист тиф. По време на войната е епидемиолог и бактериолог в Първа отделна армия. Пръв в България произвежда противодифтериен серум. През Първата световна война организира производството на противохолерна ваксина за цялата действаща армия.

През 1930 г. - Райко Чочев - български лекар и общественик, емигрант в Германия от 1965 г.

Световноизвестен специалист по тропически и вътрешни болести. Директор на здравното управление в Долна Саксония. Автор на повече от 70 научни публикации, изследовател на тропическите болести в Африка. Крупен дарител на здравеопазването в България, на пострадалите от земетресението в Стражица (1986 г.). Автор на книгата “Панагюрище мое” (1997 г.).

През 1934 г. - Людмила Боева - български медиевист, русист, професор.

Завършва руска филология в Саратовския държавен университет "Н. Г. Чернишевски" (1956 г.). Аспирант в Московския държавен педагогически институт (до 1959 г.). Преподавател по руска литература в държавния университет "Ян Амос Коменски", Братислава (1959-1970 г.). Защитава дисертация на тема "Руски сатирични повести през XVII в." (1966 г.) и хабилитационен труд "Пародията в руската литература през XVII в." в Карловия университет, Прага (1969 г.). Доцент по история на руската литература в Братиславския университет (от 1969 г.). Научен сътрудник в Института по литература при БАН (1971-1982 г.), доцент в катедра руска литература на Софийския Университет “Св. Климент Охридски” (от 1982 г.). Защитава дисертация за научна степен "доктор на филологическите науки" на тема "Проблема жанров в русских повестях XVII в." (1988 г.). Професор по руски фолклор, стара руска литература и руска литература на XVIII в. в СУ “Св. Климент Охридски” (от 1989 г.). Позната като медиевист в Русия, Чехия, Словакия, Полша, Франция, Холандия, Германия и др. Основни трудове: "Въпросы древнерусской литературы" (1981 г.), "Старата Киевска Русия" (1983 г.), "Проблемы русской литературы XI-XVIII веков" (1985 г.), "Древнерусские повести" (1992 г.). Съставител и съавтор на христоматиите: "Русский фольклор. Очерки и образцы" (1991 г.), "Древнерусская литература" (1992 г.), "Русская литература XVIII века" (2001 г.). Умира на 5 април 2001 г. в София.

През 1946 г. - Иван Нинов - български художник, график.

Участва в изложби от 1969 г. Представя свои творби (графика) в чужбина: САЩ, Франция, Норвегия, Аржентина, Мексико, Полша, Германия (общи изложби); участва в биеналета в Краков (1972 г., 1978 г., 1991 г.), Любляна (1971 г., 1975 г., 1991 г.), Фредрикстад, Норвегия (1980 г.), Банска Бистрица (1989 г.), Капагава (1992 г.), Баден-Баден (1985 г.), Варна (1981 г., 1983 г., 1985 г., 1987г ., 1989г ., 1991 г.). Печели много награди от изложби в страната и чужбина.

Починали:

През 1938 г. - Николай Николаев - български хоров диригент и музикален педагог.

Роден на 8 октомври 1852 г. в Болград. Завършва гимназия и музикален курс в Болград. Работи като учител по пеене в Болградската българска гимназия (1878-1879 г.), в Софийската мъжка гимназия (1879-1925 г.) и във Военното училище (1879-1880 г.). Основател и диригент на хорове. Участва с хорове под свое диригентство във всички по-важни събития в страната в продължение на 50 години. Един от основателите на дружество "Славянска беседа" (1880 г.), на Първото българско музикално дружество (1893 г.), на Българския музикален съюз (1904 г.), на който е председател до 1929 г.; на Българската оперна дружба (1907 г.) и др.

[Ася_И]

На 20 Август:

През 917 г. българските войски, предвождани от цар Симеон I нанасят тежко поражение при река Ахелой на войските на Византия, водени от магистър Лъв Фока.

През 917 г. византийският императорски двор взима решението, че България трябва да бъде унищожена, тъй като тя е набрала прекалено голяма мощ. Византия започва едно мобилизиране на абсолютно всичките си войски - и в Европа и в Азия – мобилизирани са около 62 000 войници, предвождани от пълководеца Лео Фока. И двете страни се подготвят внимателно за предстоящата битка. Византийците се опитват да намерят съюзници в лицето на маджари, печенеги и сърби, но Симеон, познавайки добре методите на византийската дипломация, взима мерки да осуети подобен съюз. Византийците са принудени да се сражават сами. Огромната византийска армия напредва на север и се установява на лагер близо до крепостта Ахелой. Симеон бързо разположил войските си на височините около крепостта. В сутринта на 20 август 917 г. започнала битката. Българският владетел съсредоточил най-силните си части в две крила и оставил центъра сравнително слаб с цел да обгради врага. Самият Симеон бил начело на многочислена кавалерия, скрита зад хълмовете, която трябвало да нанесе решителния удар. Византийската конница атакувала ожесточено в центъра и българската пехота дала хиляди жертви. Окуражени, византийците нападнали още по-настървено и скоро тактическите им формирования били развалени. Решителният момент настанал, когато тежковъоръжената българска кавалерия, предвождана от Симеон, атакува лявото крило на византийците. Неудържимите кавалеристи връхлетели върху изненадания враг, който скоро се огънал. Паникьосаните византийци бързо обърнали на бягство. Битката при Ахелой е една от най-кървавите за цялото Средновековие, затова някои историци я наричат “битката на века”. Няколко дни след битката, бягащите византийски войски са разбити още веднъж в нощно сражение и Симеон влиза в Константинопол, където за втори път е коронован за “цар на българите и ромеите”.

През 1829 г. по време на Руско-турската война (1828-1829 г.) руски части влизат в Одрин. За първи път градът е превзет от руската армия. Това предизвиква паника в столицата на Османската империя и подтиква султана към търсене на възможности за подписване на примирие с Русия.

Войната е предизвикана от изострянето на Източния въпрос заради националноосвободителното движение в Гърция. Тя е обявена през декември 1827 г. от турския султан, който отменя всички предишни руско-турски договори и провъзгласява "свещена война против Русия". Военните действия започват през април 1828 г. Втора руска армия (около 95 000 срещу 125 000 турци) форсира Дунав, преминава Добруджа и обсажда Шумен, Варна и Силистра. В края на септември руски войски превземат Варна. На кавказкия фронт Русия има по-големи успехи - Кавказкият корпус успява да превземе турските крепости Карс, Анапа, Поти и др. В началото на 1829 г. започва второто настъпление на руската армия на Балканския полуостров. През юни тя превзема Силистра, преминава Стара планина, окупира Тракия и превзема Одрин. Войната завършва с Одринския мирен договор, който потвърждава руските права в устието на Дунав и по черноморското крайбрежие на Кавказ (без Батуми). Гърция получава самостоятелност, но е задължена да плаща данък на султана (през 1830 г. тя е освободена от данъка и е обявена за независима държава). Договорът потвърждава и разширява автономията на Молдова, Влашко и Сърбия.

През 1874 г. в Букурещ започва Общо събрание на БРЦК. В заседанията участват 9 души от Румъния, 3-ма от България и 1 от Чехия. Избран е временен ЦК в състав: Любен Каравелов, Кириак Цанков, Олимпи Панов, Тодор Пеев, Христо Ботев.

През 1887 г. е съставено правителство начело със Стефан Стамболов.

Непосредствено след възкачването си на трона, княз Фердинанд I възлага на Стефан Стамболов да образува ново правителство. В него влизат тримата регенти и трима министри от предишния кабинет.

През 1892 г. в Пловдив се провежда II конгрес на БСДП, на който партията окончателно се разцепва на БСДП начело с Димитър Благоев и БСДС начело с Янко Сакъзов, които провеждат успоредни конгреси.

През 1931 г. е открито XXIII ОНС с председател Стефан Стефанов (демократ), председател на Съюза на българските индустриалци. От 15 октомври 1931 г. председател е Александър Малинов (демократ).

Стефан Стефанов е роден в Сливен. Завършва право и държавни стопански науки в Берлин. Той е дългогодишен народен представител (1901–1931 г.) и председател на ХХIII ОНС (август–октомври 1931 г.). Участва активно в държавния и стопанския живот на страната. В периода 1915–1918 г. е поддиректор и директор на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. От 1926 г. е член на индустриалния съвет при Министерството на търговията, промишлеността и труда и председател на Управителния съвет на Съюза на индустриалците. След 1921 г. е председател или член на управителните съвети на различни промишлени предприятия. По време на управлението на Народния блок (1931–1934 г.) е министър на финансите. През 1945 г. по решение на Народния съд част от неговите акции са конфискувани.

През 1943 г. по време на Втората световна война е извършена англо-американска бомбардировка над Исперихско и Пордим, Плевенско.

През 1945 г. на българското правителство е предадена втора нота от правителството на САЩ, с която се напомня, че САЩ ще признаят само правителство с представители на всички демократични сили, което да проведе свободни избори, те не искат отлагането им. Първата нота е връчена на 13 август, в нея се заявява, че условията в страната не позволяват провеждането на демократични избори.

През 1953 г. България отправя нота до югославското дипломатическо представителство в София с предложение за нормализиране на дипломатическите отношения. През есента на същата година са разменени посланици и на печата се дават указания за въздържан тон. Тази линия е продиктувана от Москва по време на посещението на Вълко Червенков там в началото на юли същата година.

През 1976 г. в Москва е открита художествена изложба "Българска живопис IX-XIX в."

Родени:

През 1881 г. - Никола Петров - български живописец от младото поколение художници от началото на 20 век.

Всеки един от тях твори в определена насока, с характерни единствени за него методи, но Никола Петров (заедно с портретиста Никола Михайлов) най-много се доближава до онова изкуство, до което са се домогвали френските импресионисти (Мане, Моне, Реноар).

Той рисува предимно пейзажи, което е до известна степен повлияно от неговия учител в Художествената академия Ярослав Вешин, въвел практиката на пленеризма. Друг негов учител от Академията е Иван Мърквичка. В своето изкуство Никола Петров се отличава като творец, който дълбоко възприема заобикалящата го среда, но и умее да изрази себе си чрез нея. По-мащабни негови картини са „Света София“, „Народният театър“, „Лъвов мост“.

В своето творчество Никола Петров постига необикновен синтез между модерното и традиционното, между патриархалния бит и чуждата култура. За това можем да съдим по тематиката на творбите му - той рисува едновременно пейзажи от родния си Видин, а също и такива картини като "Рекичка из камънаци" и "Река Ерма при Трън", където няма и следа от човешко влияние, и такава модерна сграда, символ на прогреса, като Народния театър. Част от културното наследство на Никола Петров са битоописателни картини, в които той успява да съчетае модерната техника с чисто родни сюжети, типични за времето, когато е творил ( "Пазар в Бяла Слатина" ). Едни от най-интересните работи на Никола Петров са скиците му към антологията на Пенчо Славейков "На острова на блажените". Рисунките, правени по снимки на Славейков от различни периоди, имат за цел да подчертаят замисъла на Славейковата антология - многообразието на творчеството му и събирателния характер на книгата. Верен на изкуството си, но живял в мизерия, Никола Петров умира от туберкулоза само на 35 години през 1916 година.

Произведения: "Пожъната нива", "Зъберът", "Речица из камъняк", "Чепеларе", "Стадо след дъжд", "Църквата Св. София", "Симфония", "Ерма при Трън", "Лъвовият мост", "Лъджене" (последна негова творба). Илюстрира "Островът на блажените" от П. Славейков. Умира на 10 декември 1916 г. София.

Тишина

Лъвов мост 1911 г.

Пазар на добитък в Бяла Слатина

Пейзаж

През 1890 г. - Константин Илиев Константинов - български писател.

През 1906 г. следва във Физико-математическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. През 1911 г. завършва Правния факултет. Стажува в Софийския окръжен съд, съдия е във Врачанския окръжен съд (1914 г.), след което е повишен в мирови съдия в Цариброд. След войните работи като съдия и адвокат в София. Председател е на секция “Литература” в Камарата за наука и изкуство (1945 г. - 1947 г.). В периода 1945 г. - 1946 г. е председател на СБП. Председател е още и на Института за преводна литература при Министерството на информацията. Печата за пръв път през 1907 г. в сп. “Българан”. Заедно с Д. Дебелянов и Д. Подвързачов издава сп. “Звено” (1914 г.). Автор е на разкази, очерци, литературни есета, спомени, пътеписи, произведения за деца, роман. Негови са съчиненията: “Към близкия” (1920 г.), “Любов” (1925 г.), “По земята” (1930 г.), “Кръв” (1933 г.), “Сърцето в картонената кутия” (1933 г., в съавтор със Св. Минков), “Трета класа” (1936 г.), “Ден по ден” (1938 г.), “Седем часа заранта” (1940 г.), “Път през годините” (спомени в 3 тома, 1959 г. - 1966 г.), “Върхове” (есета, 1967 г.), “Празници” (1969 г.), “Медената питка” (1976 г.), “Пътуване към върховете” (1976 г.), “Надлъж и нашир” (1987 г.), “Малкият коминочистач” (1989 г.). Умира на 3 януари 1970 г.

През 1891 г. - Данаил Дечев - български художник.

Роден в Разград в семейството на агроном. Едва седем годишен загубва баща си и това е първата болка в живота на момчето. Малкия Данаил расте плах, затворен и все по-склонен към усамотяване. Деен участник в детството на художника е учителят по рисуване Драган Данаилов. Данаил Дечев още съвсем отрано изпитва непреодолимо влечение към рисуването. Горещият стремеж на момчето да замине за София и да постъпи в художествената академия се сблъсква с лаконичния отказ на възрастния брат. Юношата бива изпратен в Сливенското текстилно училище. След училището идва казармата, която е само мимолетен преход към суровите изпитания на бойните фронтове. По волята на случайността Данаил Дечев попада в Пловдив и става служител в митницата, но за кратко време. Привързан към изкуството, той е принуден да пише букви върху ленти за ученически шапки, да рисува винетки за реклами или за пощенски картички. В 1921 година Данаил Дечев за първи път се осмелява да предложи своя работа на една изложба-изложбата на южнобългарските художници. Картината бива приета и младия живописец става член на дружеството. През 1926 г. Данаил Дечев за първи път взема участие в първата обща изложба на Дружеството на художниците в България. През 1933 г. художника открива своя самостоятелна изложба в София. През 1937 г. Данаил Дечев се премества да живее в столицата , по късно заминава за Разград, където остава чак до 9.ІХ 1944 г. Данаил Дечев посвещава цял цикъл забележителни платна на родния си край Лудогорието. Уредил 30 самостоятелни изложби в различни градове на страната. От 1921 година участвувал редовно в изложбите на Дружеството на южнобългарските художници в Пловдив, от 1926 г. във всички ОХИ на СБХ. С успех е показвал свои картини в чужбина. През 1958 г. бива уредена юбилейната изложба на Данаил Дечев, която може само до известна степен да бъде смятана за равносметка на голямото дело, защото тъкмо в следващите години той създава някои от най-ярките си творби. На 1 Януари 1962 г. художникът бива прикован от парализа. Умира на 5.VІІІ.1968 г. През 1971 г. бе уредена втората юбилейна изложба в родния му край. За заслугите му към родното изкуство е удостоен със званието “Заслужил художник” -1952 г. и “Народен художник” - 1969 г посмъртно. Лауреат е на Димитровска награда - 1950 г. Награден е с ордените “Кирил и Методий”, “Народна Република България” – І степен и “Георги Димитров”. Негови творби притежават НХГ, СГХГ, ДХГ Пловдив, Казанлък, Русе и галериите във Варна, Враца, Стара Загора, Сливен, Разград, Шумен, Карлово, Кърджали, Елена и много държави и частни сбирки.

По-известни творби: "Пейзаж пролет" (ок. 1936 г.), "Пролетна градина" (1938 г. и 1958 г.), "Пейзаж из Асеновград" (1938 г.), "Тракийски пейзаж" (ок. 1938 г. - 1940 г., и 1952 г.), "Пред портите на Бачковския манастир" (ок. 1941 г.), "Карловски пазар" (1941 г.), "Къща от Созопол" (1946 г.), "Пловдив" (1951 г.), "Пейзаж от Лудогорието" (1953 г.), "Пролет в Княжево" (1956 г.), "Копривщица" (1958 г.), "Старият орех" (1959 г.), "Пейзаж от Балчик" (1959) г. и др.)

През 1902 г. - Александър Такев Гиргинов - български писател, автор на разкази, повести, романи, драми.

През 1926 г. заминава за Франция. В Париж работи и следва журналистика и театрално изкуство. През 1928 г. постъпва като актьор в театър "П. К. Стойчев" в София, а след това в театър "Одеон". Работи като уредник на вестник "Литературен глас". След Отечествената война, в която взема участие, е драматург и режисьор в театрите в Плевен, Перник, Пловдив, София. Умира на 17 юли 1985 г.

През 1923 г. - Георги Иванов Генов - български оперен певец (баритон).

През 1942 г. - 1946 г. работи в театър "Одеон" и е солист на Държавния радиохор (днес Българска хорова капела "Св. Обретенов"). От 1947 г. е в Националния академичен театър за опера и балет (дебютира в ролята на княз Игор от едноименната опера на А. П. Бородин). По-известни роли: Папагено ("Вълшебната флейта" от Моцарт), Маркиз Поза ("Дон Карлос" от Верди), Валентин ("Фауст" от Гуно), Осман бей ("Луд гидия" от П. Хаджиев) и др.

Починали:

През 1867 г. на русенското пристанище загиват Никола Х. Кръстев (Войводов) и Цвятко Павлович. Двамата воеводи пътуват с австрийския параход "Германия" от Галац за Радуевац, откъдето трябва да навлязат с чета в българските земи. По разпореждане на дунавския валия Мидхат паша турски заптиета нахлуват на кораба, за да арестуват Никола Войводов и Цвятко Павлович. При отказа им да се предадат доброволно, те са убити.

През 1930 г. – Антон Стефанов Митов - български художник, професор по история на изкуството, дописен член на БАН (1918 г.), член-кореспондент на Дружеството на италианските художници (1910 г.).

Роден на 1 април 1862 г. в Стара Загора. Завършва Флорентинската академия (ученик на Чиерамфи). Професор е в Рисувалното училище в София (той е един от неговите основатели). Редактира (заедно с И. Мърквичка) сп. “Изкуство”, илюстрира “Под игото”, “Утро в Банкя”, “Нова земя”. Негови картини: “Цар Фердинанд в старобългарско облекло”, “Св. Климент”, “Златари”, “Пловдивска джамия”, “Вършитба в Пловдив”, “Селянки в София” и др. Автор е на първия български труд по история на изкуството “Ръководство по всеобща история на изкуствата”.

През 1972 г. - Александър Георгиев Вазов - български кинорежисьор и сценарист, един от създателите на българския игрален филм.

Роден на 26 ноември 1900 г. Творчеството му в областта на киното започва от 1922 г. в Берлин, а след това продължава в Италия, Швейцария и България. Завършва кинорежисура в Мюнхен. Дълги години работи в областта на научнопопулярното кино - началото е поставено през 1929 г. с "В царството на розите". След 9 септември 1944 г. се насочва изцяло към него - "Бактериофаги", "Имунизацията на децата", "Нутрията", "Полезни и вредни", "Конят - боен другар на войника", "Етеричните масла", "Владимир Димитров-Майстора" (1955 г.), "Български тютюн" (1957 г.), "Родно море" (1962 г.). Той е един от основателите на Съюза на български филмови дейци (1934 г.), чийто председател е до 1953 г. Опира се на литературната класика - "Грамада" (1936 г.), и на фолклорните мотиви - "Настрадин Ходжа и Хитър Петър" (1939 г.).

През 1976 г. - Мита Ганева Стойчева - българска народна певица, представителка на северняшката школа в народно-песенното творчество.

Родена 22 март 1909 г. Първата си награда за изпълнение на народна песен печели на събора в Търново през 1939 г. Записва 90 песни във фирмата за грамофонни плочи “Микрофон” (1940 г. - 1942 г.). През 1942 г. - 1943 г. пее в Радио София, а от 1946 г. е редовна сътрудничка на БНР. Има много радиоконцерти с Б. Машалов и Цв. Благоев. През 1954 г. създава групата “Наша песен”. В репертоара й влизат хайдушки, любовни, исторически, любовно-битови песни. Част от текстовете на песните й са събрани в сборник “Гукнали сиви гълъби” (1953 г.). По-известни песни: “Авлига пее в градина”, “Снощи се върна юзбаши”, “Заправи Богдан калето”, “Диляна мома хубава” и др.

[Ася_И]

На 21 Август:

През 1737 г. в София е обесен самоковският владика Симеон, който е сред организаторите на въстанието в Нишко и Пиротско. Заловен в Дупница, той е подложен на мъчения и след отказа му да приеме исляма, е екзекутиран.

През 1875 г. по инициатива на Кириак Цанков в Букурещ е създадено "Българско човеколюбиво общество".

Кириак (Ячо) Антонов Цанков е български революционер и общественик. Роден е в Свищов през 1847 г. Цанков е син на Драган Цанков, сподвижник на Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски. Взема участие във всички революционни комитети, работили в Румъния за освобождението на България. През 1873 г. изработва прочутия “Мемоар”, който е поднесен на султан Абдулазис. След Освобождението (1878 г.) е депутат в Учредителното Народно събрание, а през 1883 г. – министър. Заема и различни дипломатически постове. Публикува писмата на Васил Левски и документи във връзка с преминаването на Ботевата чета в България. Умира в Букурещ на 21 октомври 1903 г.

През 1877 г. започват боевете за връх Шипка.

Командваната от Шакир паша колона достига до Орлово гнездо. До вечерта са предприети осем последователни атаки, отбити от българските опълченци.

Епичните боеве се водят на най-високите точки на Шипченския проход - връх Свети Никола (днес връх Столетов), връх Шипка и Орлово гнездо от 21 до 23 август 1877 г. между войските на Сюлейман паша и руско-българския отряд на ген. Н. Г. Столетов. След боя при Стара Загора Сюлейман паша, след като попълва армията си с хора, оръжие и боеприпаси, насочва войската си (27 000 редовна войска - без башибозука, и 34 оръдия) към преминаване на Шипченския проход. На 19 август ген. Столетов съобщава, че целият корпус на Сюлейман паша е построен срещу Шипка, че силите му са огромни, но че неговите бойци (36-ти Орловски пехотен полк и пет български опълченски дружини - 5500 души с 27 оръдия) ще се бият докрай и че подкрепления "са крайно необходими". Но ген. Радецки, чиито войски са разположени на фронта от Севлиево до гр. Елена, счита, че придвижването на турците към Шипченския проход е само демонстрация и че главният удар ще бъде нанесен откъм Осман Пазар (днес гр. Омуртаг).

В отбраната на Шипченския проход българските опълченци се сражават героично - по своята самоотверженост и смелост не отстъпват на руските вoйници. На 21 август сутринта войските на Реджеб паша започват атака срещу позициите на връх Св. Никола, а челните части на Шакир паша настъпват срещу Орлово гнездо. На първия ден са отблъснати 7 атаки. На следващия ден турците не атакуват, но престрелките не стихват. Шипченци спечелват едно цяло денонощие, което е от огромно значение за успеха на отбраната. Решителният и най-тежък бой започва на 23 август. Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция. Около 10 ч. турците получават шест табора подкрепление. Към обяд всички турски атаки са отбити, но положението остава тежко. Патроните и снарядите са на привършване. Към 17 ч. настъпва критичният момент в тази героична епопея. По скатовете лежат труповете на повече от 1380 защитници. В боя се хвърлят всички, включително и тежко ранените. В последния момент пристига помощ. Ген. Радецки пристига с две сотни казаци и взвод планинска артилерия. Шипка е спасена, а армията на Сюлейман паша не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен, и заедно да изтласкат руската Дунавска армия северно от р. Дунав. По време на 3-дневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци, а загубите на противника - на повече от 8200 души.

През 1950 г. се провежда втори съдебен процес срещу стопански дейци, обвинени в "саботажи" и "вредителство". Седем от тях са бивши заместник-министри (един от тях - Боню Петровски, който е бивш заместник-министър на външната търговия, получава доживотна присъда), а петима са директори на държавни стопански обединения.

Първият съдебен процес е проведен в периода 3 - 6 април 1950 г. и е насочен срещу 12 ръководни стопански дейци, обвинени в участие в "трайчокостовската заговорническа организация" и в "саботажни и вредителски действия". На 7 декември 1949 г. започва съдебен процес срещу Трайчо Костов и още 10 задържани, повечето от които видни стопански дейци. Те са обвинени в организиране на заговор срещу "демократичния държавен строй", в издаване на държавна тайна на чужди разузнавания и във връзки с "титовистите". Пред съда Трайчо Костов се отрича от изтръгнатите с насилие "самопризнания" при следствието, а когато му е дадена последната дума, заявява, че никога не е бил в служба на английското разузнаване, не е участвал в "престъпните заговорнически планове на Тито и неговата клика" и винаги се е отнасял "с уважение и почит към Съветския съюз".

Родени:

През 1901 г. - Пенка Касабова - българска педагожка, избрана за пожизнен секретар на Фондацията за предучилищно възпитание в България (основана през 1940 г.).

Сестра на Г. Милев. От 1919 г. до 1925 г. работи в Американска детска градина; учи при Елисавета Кларк. Продължава обучението си в Националния колеж за образование в Чикаго. Завръща се в София през 1929 г. и учителства в курса на Американската детска градина към Института за детски учителки. Изнася многобройни лекции из цялата страна, с които популяризира идеята за ранното възпитание на децата. Издава сп. “Първи стъпки”. След 9 септември 1944 г., по покана на О. Василев, работи в Българското радио, води детския радиочас. Работи като главен инспектор по предучилищното възпитание в Министерството на просветата; през 1948 г. е уволнена по политически причини. Сътрудник на сп. “Свободна България”. По-късно завежда детския отдел в издателство “Народна младеж”. Умира на 13 септември 2000 г. в София.

През 1902 г. - Ангел Иванов Каралийчев - български писател.

Завършва гимназия в Търново, където публикува в ученически издания. Следва химия в Софийския Университет “Св. Климент Охридски”, завършва дипломатическия отдел при Свободния университет (1928 г.). Публикува своя творба за първи път през 1919 г. През 1924 г. излиза сборник разкази “Ръж”, през 1925 г. - първата му детска книга “Мечо”. Сътрудничи на леви издания, след 1925 г. се ориентира към сп. “Златорог”. След 9 септември 1944 г. продължава да участва в литературния живот на страната. Създава повече от 20 книги за възрастни и 15 за деца. Един от най-добрите разказвачи на детски приказки в България. Автор на пътеписи, пиеси и стихотворения. През 1954 г. излизат очерците за Г. Димитров “Наковалня или чук”. Превежда произведения на руската класическа литература. Други негови съчинения са: “Приказен свят” (1929 г.), “Лъжовен свят” (1932 г.), “Земята на българите” (1939 г.), “Старопланински бунтовници” (1939 г.), “Тошко Африкански” (1940 г.), “Росенският камен мост” (1941 г.), “Соколова нива” (1946 г.), “Житената питка” (1948 г.) и др. “Избрани произведения” в 2 т. излизат през 1972 г. под съставителството на С. Султанов. Умира на 14 декември 1972 г. в София.

През 1909 г. - Боян Василев Атанасов - български юрист.

Завършва право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работи като дипломат в Лондон, Париж, Лисабон и Вашингтон. Преводач от английски, португалски, френски език. Превежда книги на Ж. Амаду, Ъ. Хемингуей, Д. Дефо, У. Фокнър, Волтер и др. Умира на 24 ноември 1997 г. в София.

През 1933 г. - Чавдар Атанасов Добрев - български театровед, литературен критик.

Завършва унгарска филология и журналистика в Будапеща (1955 г.). Работи като редактор в издателство "Народна култура", в Студията за документални филми, сътрудник на Министерството на външните работи. Защитава дисертация в Академията за обществени науки в Москва, доктор на изкуствоведските науки от 1975 г. От 1963 г. до 1969 г. е ст. н. с. в Института за изкуствознание при БАН, негов зам.-директор от 1974 г. Редактор във в. "Литературен фронт", сп. "Съвременник", секретар на секция "Критика" при СБП. Преводач и редактор на унгарска художествена литература. Някои негови съчинения са: "Литература и хуманизъм" (1967 г.), "Театър и време" (1967 г.), "Овладяване на човешкия свят" (1968 г.), "Забранените плодове на познанието" (1982 г.) и др.

През 1937 г. - Оскар Кристанов - български режисьор-документалист.

Създал филмите: “Ятаци” (1974 г.), “Въздухът” (1975 г.), “Хосе Санча” (1980 г.), “Ахмед” (1984 г.), “Вапцаров - Фернандес” (1992 г.), “Едуард Захариев и документалното кино”.

През 1947 г. - Емил Русев Табаков - български диригент и композитор.

Завършва Музикалната академия в София, специалност “Контрабас” при проф. Т. Тошев, “Дирижиране” при проф. В. Симеонов и “Композиция” при проф. М. Големинов. Дебютира като диригент на 17 години със Симфоничния оркестър в Русе. През 1977 г. печели награда на Международния конкурс за млади диригенти “Николай Малко”, Копенхаген, Дания. От 1976 г. до 1979 г. е диригент на Русенската филхармония; от 1979 г. до 1987 г. - на камерен оркестър “Софийски солисти”, от 1987 г. до 2000 г. - на Софийската филхармония. В периода 1986-1990 г. реализира поредица от образователни концерти със Софийската филхармония, ежемесечно излъчвани по БНТ. Между 1994 г. и 1999 г. е художествен директор и диригент на Белградската филхармония. През 1997 г. е министър на културата на България в служебния кабинет на Стефан Софиянски. От 1999 г. е музикален директор на Новогодишния музикален фестивал, организиран от НДК в София. Гастролира като гост-диригент на симфонични оркестри по целия свят. Репертоарът на Табаков обхваща широк кръг от симфонични и оперни произведения от различни стилове и епохи, повечето от тях дирижира наизуст. Дирижира симфониите на Малер, Брамс, Скрябин, клавирните концерти на Бетховен и много др. Автор е на огромно количество музикални произведения: 5 симфонии, “Концерт за 15 струнни инструмента”, “Концерт за контрабас”, “Концерт за ударни инструменти”, “Концертна пиеса за симфоничен оркестър”, “Концертна пиеса за тромпет”, 2 балета, “Реквием за солисти, хор и оркестър”, “Концерт за оркестър”, камерни инструментални произведения (“Етюд за 12 контрабаса”) и др.

Починали:

През 1966 г. - Никола Тодоров Балабанов - български литературен историк и театрален критик.

Роден на 11 ноември 1893 г. в София. Завършва славянска филология в Софийския Университет “Св. Климент Охридски” и специализира в Прага и Париж. Издава сп. "Завети" (1934-1944 г.). Автор е на научнопопулярни статии за дейци на Българското възраждане: Р. Попович, д-р Петър Берон, Любен Каравелов, Неофит Бозвели, Добри Чинтулов, братя Миладинови. Съчинения: "Неофит Бозвели" (1925 г.), "Театър и драма" (1933 г.).

През 1979 г. - Иван Николов Унджиев - български историк, водещ специалист по историята на Българското възраждане.

Роден на 15 март 1902 г. в Тетевен. Завършва славянска филология в Софийския Университет “Св. Климент Охридски”, работи като учител, главен инспектор по история в МНП (1948-1950 г.), заместник-директор е на НБ в София (1950-1953 г.), научен секретар на Института “Ботев - Левски”, професор в Института за история при БАН. Сред по- популярните му трудове са: “Васил Петлешков” (1935 г.), “Васил Левски. Биография” (1952 г.), “Карлово. История на града до Освобождението” (1968 г.), “Христо Ботев” (1975 г., в съавторство с Цв. Унджиева), “Георги Бенковски” (1983 г.) и др.

През 1982 г. - Максим Исаков Наимович - български литературен критик и публицист.

Роден на 13 април 1921 г. в София. Завършва право в Софийския Университет “Св. Климент Охридски” (1945 г.). Той е един от основателите на в. "Народна младеж". Активен сътрудник на периодичния печат. След 9 септември 1944 г. работи като редактор в литературния печат. Пише очерци, разкази и повести. Негови съчинения са: "С въдица и кошче" (1957 г.), "Девойката от фургона" (1960 г.), "По пътищата на съвременността" (1966 г.), "Едно поколение" (1966 г.), "Срещи с поезията" (1971 г.) и др.

[Ася_И]

На 22 Август:

През 1829 г. Султан Махмуд ІІ се разпорежда да започнат мирни преговори с Русия. Мирните преговори завършват с подписването на Одринския мирен договор през 1829 г., който слага край на Руско-турската война 1828-1829 г. Договорът е подписан на 2 септември в Одрин. По силата на този акт Османската империя се задължава да изпълни условията на Акерманската конвенция от 1826 г. и да отстъпи на Русия областта по долното течение на р. Дунав и по Кавказкото крайбрежие на Черно море. Заедно с това тя разрешава на руски граждани да търгуват свободно из обширните й пазари, свободно корабоплаване през Проливите и пр. Със специални клаузи се признава вътрешната автономия на Сърбия, както и на двете дунавски княжества - Влашко и Молдова. Гърция също получава автономия. Единствено непроменено остава положението на българския народ, който не крие голямото си разочарование от този факт. Поради това след оттеглянето на руските войски от Балканския полуостров значителни части от българското население от Източна България напускат родните си огнища и се заселват във Влашко, Молдова и Южна Русия.

През 1842 г. с помощта на свои приятели Георги Раковски отпътува тайно от Цариград към Марсилия.

1867 г. в периода 22-26 август Васил Левски пребивава заедно с воеводата Панайот Хитов и Иван Попхристов Кършовски (писар на четата на Хитов) в Белград в “Хайдут Велковото кафене” (където вероятно е имало и хан).

През 1877 г. Сюлейман паша решава да прегрупира своите войски, като премине в тила на шипченските защитници и прекъсне пътя за Габрово. Руското командване организира прехвърляне на подкрепления за Шипченския отряд.

През 1877- 1878 г. се води война между Русия и Турция, която довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на Българската държава. Войната е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878 г., с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875 г., Априлското въстание 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).

През 1885 г. избухва дипломатически конфликт с Румъния за възвишението Арабтабия край Силистра.

През 1886 г. е разформирован Първи артилерийски полк заради участието му в преврата на 9 август.

На 8 срещу 9 август 1886 г. е извършен държавен преврат от група офицери русофили, недоволни от външнополитическия курс на княз Александър I Батенберг. Начело на преврата застават майор П. Груев и капитаните А. Бендерев и Р. Димитриев. С помощта на юнкерите от Военното училище и части от Струмския полк те обезоръжават охраната около двореца в София и заставят княза да подпише прокламация към българския народ, че се от казва от заемания престол. Тъй като акцията няма подкрепата на българската общественост, не завършва с успех. Против превратаджиите се обявява Ст. Стамболов, който по онова време е председател на Народното събрание. С помощта на части от Пловдивския гарнизон той извършва контрапреврат. Князът, който след детронирането му е изведен вън от пределите на Княжеството, е повикан да се завърне обратно и заеме българския престол. Макар и да се завръща в България, княз Александър I Батенберг отказва да встъпи отново на престола, мотивирайки се с нежеланието, изказано по този повод от руския император. С повторна прокламация към българския народ той известява, че се отказва от българския престол, и след като назначава Регентски съвет в състав: Ст. Стамболов, П. Каравелов и С. Муткуров, напуска България. След неуспеха на преврата участвалите в него офицери емигрират вън от Княжеството и търсят убежище в Румъния, а после и в Русия. Държавният преврат бележи началото на един повратен момент в новата политическа история на България. Той поставя началото на българската криза, която продължила цяло десетилетие и приключва с признаването на княз Фердинанд I от Русия и останалите велики сили през 1896 г. за законен български владетел.

През 1913 г. в Цариград започват турско-българските преговори за мир.

През 1916 г. настъпващата Първа армия разгромява Дунавската сръбска дивизия.

През 1919 г. Съглашенското командване разрешава на румънската армия да се установи по южнодобруджанската граница. През декември войските на Антантата се изтеглят от Добруджа.

През 1922 г. Тодор Александров нарежда да се създаде Помощна организация на ВМРО в Пиринския край начело с Алеко Василев (Алеко паша). До края на годината там са разстреляни двама окръжни управители, един околийски началник, двама кметове, полицаи и войници. Регламентацията на положението в района е по Временни наредби от 5 септември.

През 1945 г. министърът на външните работи проф. Петко Стайнов заявява пред чуждестранни журналисти по повод на нотите на САЩ и Англия, че според клаузите на примирието искания към българското правителство могат да се отправят само от СКК, която до момента не е поискала отлагане на изборите. Затова, ако до полунощ на 25 август няма нареждане от СКК, изборите ще се проведат на 26 август, т. е. българските власти не биха се противопоставили, ако СКК официално поиска от тях да отложат изборите.

Съюзната контролна комисия (СКК) е контролен орган, създаден да следи за изпълнението на условията на Московското примирие, сключено на 28 октомври 1944 г. между България и Великите сили победителки. В състава на СКК са включени представители на СССР, Англия и САЩ. Дейността на комисията се ръководи от съветския маршал Ф. И. Толбухин, който по-късно е заместен от ген.-полк. С. С. Бирюзов. Целта на СКК е да наблюдава за предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на Германия и съюзниците и, да съдейства за прочистването на Българската армия от фашистки елементи, да подпомага преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др. В определени моменти членовете на комисията се опитват да влияят върху вътрешнополитическото развитие на страната. СКК преустановява дейността си на 15 септември 1947 след ратифицирането на Парижкия мирен договор.

През 1964 г. е открита ТЕЦ "Трайчо Костов" в София.

През 1969 г. е открита ТЕЦ "Варна".

Родени:

През 1871 г. - генерал-лейтенант Иван Луков - български офицер, генерал-лейтенант.

В историята на българската армия името и дейността на генерал-лейтенант Иван Цонев Луков оставят забележителна следа. Роден е в Габрово. На 2 август 1891 г. е произведен в подпоручик. След четиригодишна стажировка като взводен командир и полкови оръжейник на 8-и приморски полк през 1895 г. той е един от офицерите, приети в щаб офицерския курс (1895 - 1897) към Военното училище. След нови три години като командир на рота през 1899 г. постъпва в Николаевската академия на ГЩ на руската армия. От 1901 г. последователно Иван Луков преминава през длъжностите младши и старши адютант на бригада в 4-а преславска дивизия, служи като военен аташе в Париж и Санкт Петербург и началник на щаба на 1-ва пехотна софийска дивизия. На тази длъжност той организира работата на щаба в Балканската война. В това си качество има заслуги за успеха на Лозенградската и Люлебургаз - Бунархисарската операция, както и за марша до Чаталджа. След войните е началник на Военното училище и на 38-и пехотен одрински полк.

През Първата световна война е началник на оперативния отдел и помощник на началника на щаба на Действащата армия ген. Жостов. След неговата смърт вече като генерал-майор Иван Луков ръководи щаба на Действащата армия от 1.09.1916 г. до декември 1917 г., когато поема командването на 2-ра армия. Член на делегацията по подписването на Солунското примирие, след което отново поема ръководството на щаба на армията до 7 януари 1920 г., когато е изведен в запаса. За цялата си кариера е награждаван с множество ордени и военни отличия. Умира на 17 април 1926 г. в София.

През 1903 г. - Александър Обретенов Обретенов - български изкуствовед.

Следва музика в Лвов (тогава в Полша, 1925 г.), а след това архитектура. Завършва образованието си във Виена през 1929 г. В България сътрудничи на сп. "Архитектура", сп. "Хиперион", "Научна мисъл", "РЛФ", "Заря" и др. Статиите му са насочени срещу модернизма и формализма. След 1932 г. е пълномощник и член на ОК на партията в София, Бургас и Русе. Интерниран, преминава в нелегалност от 1941 г. След преврата на 9 септември 1944 г. е завеждащ сектор "Пропаганда на марксизма-ленинизма" и преподавател по марксистко-ленинска естетика във ВИТИЗ и Висшия инженерно-строителен институт. Той е председател на Камарата на народна култура и заместник-главен редактор на в-к "Раб. дело" от 1945-1948 г. От 1947 г. е доцент по научна философия. В периода 1952-1966 г. е редовен професор в Държавна политехника ВИАС. Александър Обретенов е основател и главен редактор на в-к "Народна култура" (1957 г.). От 1959 директор и създател на Института за изкуствознание при БАН. В периода 1959-1963 г. е секретар на Съюза на българските художници. Създател и пръв главен редактор е на сп. "Проблеми на изкуството", сп. "Архитектура". Член е на ЦК на БКП. В теоретичните си трудове разработва проблеми на изобразителното изкуство, архитектурата, музиката, театъра, естетиката и културата при социализма. Автор е на съчиненията: "Борба за социалното изкуство" (1950 г.), "Пролетарски патриотизъм и интернационализъм" (1950 г.), "Изкуство и съвременност" (1960 г.), "Културната революция в Б-я" (1968 г.), "За социалното изкуство и социалната култура”" (1973 г.), "Социалната функция на архитектурата" (1978 г.). Умира на 19 септември 1990 г. в София.

През 1909 г. - Стоян Цеков Даскалов – български писател.

Завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1942 г. Първата му публикация е от 1930 г. в сп. "Светлоструй". Работи като учител, редактор във в-к "Часовой" (заедно с Д. Чавдаров-Челкаш). Участник е в Отечествената война. Главен редактор е на сп. "Дружинка" в годините между 1947-1956 г., редактор е в сп. "Български воин" от 1957 г. до 1958 г., сценарист е в Българска кинематография. В белетристичното му творчество намират отражение животът на селянина, промените в бита и психологията му вследствие от новите икономически условия. Автор е на множество книги за деца и сценарии на филми. Сред по- известните му съчинения: "Мъка" (1935 г.), "Магдина чука" (1940 г.), "Под ямурлука" (1941 г.), "Път. Роман в три части" (1945 г.), "Мелницата Липовански" (1951 г.), "Своя земя" (1952 г.), "Първа дружба" (1957 г.), "Стубленските липи" (1960 г.), "Село край завод" (1963 г.) и много др. Умира на 18 май 1985 г. в София.

През 1911 г. - Любен Илиев Василев – български юрист.

От 1958 г. академик. Депутат е в Народното събрание от 1962 г., председател на Комисията по законодателни предложения в НС. Основните му трудове са върху проблемите на гражданското право ("Гражданско право в Народна република България", 1951 г.). Умира на 9 февруари 1971 г. в Москва.

През 1922 г. - Борислав Шаралиев – български режисьор.

В периода 1947-1950 г. учи във ВГИК. От 1951 г. до пенсионирането си работи в СИФ “Бояна”. Председател е на борда на директорите на Бояна филм през 1995 г. Самобитната му индивидуалност и яркият му постановъчен стил се разкриват в разнообразните по жанр и проблематика филми. Творчеството му е граждански ангажирано и защитава нравствените ценности. Режисьор е на: “Две победи” (1956 г.), “В тиха вечер” (1960 г.), “Двама под небето” (1962 г.), “Васката” (тв, 1964 г.), “Рицар без броня” (1966 г.), “Един снимачен ден” (тв, 1968 г.), “Сбогом, приятели!” (1970 г.), “На мястото на дървена Москва” (1971 г.), “Необходимият грешник” (1971 г., документален), “Очакване” (1973 г.), “Апостолите” (1976 г.), “Всичко е любов” (1979 г.), “Записки по българските въстания” (тв, 1981 г.), “Ударът” (1982 г.), “Борис Първи” (1985 г.), “Пльонтек” (1991 г.). Умира на 9 май 2002 г. в София.

През 1936 г. – Петър Младенов - политически и държавен деец.

Следва философия в Софийския университет "Св. Кл. Охридски", след което завършва Московския институт за международни отношения. Член е на ЦК на БКП от 1971 г. От 10 ноември 1989 г. е издигнат за генерален секретар на ЦК на БКП, на който пост е до 2 февруари 1990 г. Заема и отговорни държавни постове: министър на външните работи (декември 1971 - ноември 1989 г.), председател на Държавния съвет (ноември 1989 - април 1990 г.), президент (председател) на Народна република България (април - юли 1990 г.). Умира на 1 юни 2000 г.

Починали:

През 1898 г. - Димитър Василев Македонски - български възрожденски книжовник - публицист, историк и етнограф.

Роден през 1847 г. в с. Емборе, Кайларско. Учи в българско училище в Цариград. Учителства на различни места, работи като книжар в Битоля в периода 1875-1876 г. Сътрудничи на цариградския български периодичен печат. След Освобождението е учител в София, Плевен и Лом; прокурор и адвокат. Издава в-к “Съгласие”. Той е един от редакторите на в-к “Светлина” и “Македония”. През 1897 г. заминава като редактор на в-к “Новини” за Цариград. През 1867 г. издава “Буквар за употребение в македонските училища” и “Кратка священа история за училищата по Македония”. Събира фолклор, който обнародва в “Българский народен сборник” на В. Чолаков. Пише исторически и етнографски статии в “Периодическо списание на Българското книжовно дружество” (1891 г., 1892 г.). Превежда исторически съчинения от гръцки език.

През 2001 г. - Стефан Кънчев - български художник график.

Роден на 6 август 1915 г. в Калофер. Завършва специалност “Стенопис” при Д. Узунов. Работи в областта на приложната графика - плакати, художествено оформление на книги, запазени марки, екслибриси, проспекти, каталози и др. Негови са емблемите на Музикалния театър “Стефан Македонски”, Централен куклен театър, БНТ, “Панорама”, “Реклама”, “Петрол”, “Родопа” и много др. Носител е на много международни награди: награда от Световна изложба на запазената марка, организирана от Американския институт за графични изкуства (Ню Йорк, 1966 г.), награда на филателното изкуство за серия от марки (Франция, 1974 г.), от Международна изложба на запазената марка в Остенде (Белгия, 1994 г.) и др.

[Ася_И]

На 23 Август:

През 1934 г. се извършват масови арести на македонски дейци, 10 от водачите им начело с Иван Михайлов се укриват и напускат страната. Властта иззема 47 картечници, 11 000 пушки, 15 автомата, 637 пистолета, 3 гранатомета, 7800 ръчни бомби и 71 000 патрона.

През 1936 г. се провежда се нелегална среща на дейци на БЗНС “Врабча 1” в София, на която организацията се обявява за възстановяване на парламентарното управление.

1954 г. започва съдебен процес срещу о. з. ген. Иван Вълков и група от 10 бивши офицери от Министерството на войната, натоварени през 1923-1925 г. с "разузнаване и париране действията на БКП и БЗНС".

Пред съда те трябва да отговарят за убийствата на земеделци, комунисти и безпартийни в този период. Върховният съд осъжда Иван Вълков и още шест души на смърт, а четирима - на 15 г. затвор. След обжалване Президиумът на Народното събрание заменя смъртните присъди с 20 г. затвор, макар че оценява решението на Върховния съд като справедливо и правилно.

Родени:

През 1861 г. - полк. Владимир Георгиев Серафимов - защитник на Родопите през Балканската война, командира на 21-ви пехотен средногорски полк.

Полковник Владимир Георгиев Серафимов е роден в средногорското село Аджар (дн. Свежен). Завършил Военното училище с отличие, той е награден със сребърна сабя. Участва в Сръбско-българската война, след която е предложен за адютант на княза, но той отказва. В Балканската война, като командир на 21-ви средногорски полк, с цената на угроза от военен съд той отказва да се оттегли от позицията при Алами дере и по този начин спасява българското население от турски погром и безчинства. С полка си прочиства направлението Пашмакли (дн. Смолян) - Ксанти и участва в преследването на корпуса на Явер паша в Беломорска Тракия. В Междусъюзническата война продължава доблестно да води полка в боевете. През Първата световна война, вече командир на 1-ва бригада от 8-а пехотна тунджанска дивизия, участва в овладяването на Нишкия укрепен пункт, а по-късно ръководи действията в Островската операция при пл. Чеган. Умира на 7 април 1934 г. в София. Признателното родопско население преименува с. Алами дере в с. Полковник Серафимово, а височината, на която е позицията на полка, е наречена връх Средногорец или „Родопската Шипка".

През 1930 г. - Димитър Маринов Канушев - български театрален критик.

Завършва българска филология в СУ през 1953 г. Завежда отдел “Театър” във в-к “Народна култура” (1962-1970 г.), заместник-главен редактор на в-к “Литературен фронт” (1970-1972 г.), работи в Комитета за изкуство и култура до 1977 г., в отдел “Изкуство и култура” на сп. “Отечество” (80-те години на миналия век). Преподавател е във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) от 1974 г., където става професор през 1987 г. Активен сътрудник на литературния и всекидневния периодичен печат. Издава книгите “Театрални вълнения” (1966 г.), “Театър и литература” (1971 г.), “Театрална критика” (1980 г.), “Сцена и време” (1982 г.), “Съвременност, съвременност” (1987 г.) и др. Умира на 6 януари 1993 г. в София.

Починали:

През 1948 г. - Илия Миларов - български писател драматург.

Роден на 24 април 1850 г. в Цариград. Брат е на Св. Миларов, с когото от детските си години живее във Влашко, Сърбия, Босна, Хърватско, Русия, Виена и Париж. Учи в пансиона на Т. Н. Минков в гр. Николаев, Русия. Завършва право в Загреб през 1883 г., а през 1884 г. се завръща в България, където работи в съдебната система. Принуден е да си подаде оставката през 1890 г. и започва активна литературна дейност. Нашумялата му пиеса “Апостол” (1899 г.) е без особени художествени качества, както и останалите му произведения. Интерес представляват неговите литературно-критични съчинения.

[Ася_И]

На 24 Август:

През 826 г. Османският диван издава разпореждане, с което временно забранява износа на вълна от Северна България. Решението е продиктувано от желанието на турското правителство да си осигури нужните количества суровина за производството на шаяк, необходим за направа на облеклото за редовната армия.

През 1877 г. частите на Сюлейман паша предприемат нови атаки към позициите на опълченците на Шипка. Атаките са отбити.

През 1894 г. Стефан Стамболов е арестуван за оскърбление на княза в интервю за в. "Франкфуртер цайтунг" от 2 август. Впоследствие е освободен под гаранция.

През 1915 г. е подписан българо-турски протокол в София за поправка на границата. Турция предава около 2500 кв. км по западния бряг на р. Марица, през които преминава ЖП линията от вътрешността за единственото българско пристанище на Егейско море - Дедеагач (днес Александруполис).

През 1915 г. в гр. Плес (Австро-Унгария) се сключват българо-германски договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България.

Съгласно тези документи България поема задължението да се намеси в Първата световна война, като в замяна й се предоставят земите, отнети й от съседните балкански държави след поражението й в Междусъюзническата война (1913 г.). Със сключената военната конвенция цар Фердинанд I и правителството на д-р В. Радославов въвличат България в Първата световна война (1914-1918 г.) на страната на държавите от германо-австрийския блок. Конвенцията определя сроковете за нападение срещу Сърбия, а така също и военните контингенти, които всяка от трите договарящи се държави трябва да предостави за готвената акция. По силата на спогодбата българските въоръжени сили се поставят под командата на германския Генерален щаб. В съгласие с нея на 1 октомври 1915 г. България започва военни действия против Сърбия. На 24 август същата година се сключва и тайна военна конвенция между министър-председателя д-р В. Радославов и германския пълномощен министър Г. Михаелес, с която се определят териториите, които Германия се съгласява да предостави на България в Поморавието, Македония и Добруджа, а също и размерът на заема, който Германия и Австро-Унгария ще й отпуснат. Военната конвенция е обезсилена след поражението на Централния съюз в Първата световна война през есента на 1918 г. Тя става причина за продължителното участие на България в световния конфликт, в резултат на което последва и нейната втора национална катастрофа.

През 1944 г. Българското правителство издава Нареждане на германските войски да напуснат българската територия. От 25 август започва насилствено обезоръжаване на немските войски на българска територия и на места се стига до въоръжени сблъсъци. До 7 септември са обезоръжени около 15 000 германски войници. България обявява "пълен неутралитет", но не излиза от Тристранния пакт.

България се намесва във Втората световна война след подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. и остава съюзник на страните от хитлеристката Ос. България обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си. Под натиска на Оста на 13 декември 1941 г. тя е заставена да обяви война на САЩ и Англия, но отново не се ангажира с преки военни действия. За разлика от другите сателити на Германия, като Унгария и Румъния, България не изпраща свои войски на Източния фронт. Независимо от тази позиция не е пощадена от държавите от антихитлеристката коалиция. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове са подложени неколкократно на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия. На 5 септември 1944 г. последва обявяване на война и от страна на СССР. На 8 септември части на Червената армия прекосяват от север българската граница. Тяхното присъствие улеснява правителствената промяна в страната, извършена на 9 септември 1944 г. Съставено е правителство на Отечествения фронт, което предприема незабавни мерки за действията срещу хитлеристка Германия, след като на 8 септември 1944 г. кабинетът на К. Муравиев й обявява война. По силата на Крайовския договор 1944 г. Югославия дава съгласието си за преминаване на части от българската войска през нейна територия като съставни части на Червената армия. България участва със свои войскови части в окончателния разгром на хитлеристка Германия през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г. Благодарение на това тя избягва надвисналата над нея опасност от нова национална катастрофа. Жертвите, които дава страната ни са повече от 32 000 души, но противниците на Германия не признават България за свой съюзник. Мирният договор между нея и държавите победителки във Втората световна война е сключен на 10 февруари 1947 г. в Париж.

Във Втората световна война участват 61 държави, което е 80% от населението на Земята. Военни действия се водят на териториите на 40 от държавите, на морски и океански театри. Воюващи страни са Германия, Италия, Япония, Унгария, Финландия, Румъния, България, Хърватска и Испания срещу Англия, Франция, СССР, САЩ, Полша, Чехословакия и др.

През 1945 г. в подкрепа на своите устни заявления министърът на външните работи проф. Петко Стайнов изпраща нота до СКК, че ако отлагането на изборите ще допринесе за по-бързото сключване на мирния договор и СКК даде препоръка в този дух, българското правителство е готово да се съобрази с нея. Нотата дава формално основание на съветския представител в СКК да се съгласи на отлагане под предлог, че българското правителство го е поискало.

Съюзната контролна комисия (СКК) е контролен орган, създаден да следи за изпълнението на условията на Московското примирие, сключено на 28 октомври 1944 г. между България и Великите сили победителки. В състава на СКК са включени представители на СССР, Англия и САЩ. Дейността на комисията се ръководи от съветския маршал Ф. И. Толбухин, който по-късно е заместен от ген.-полк. С. С. Бирюзов. Целта на СКК е да наблюдава за предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на Германия и съюзниците й, да съдейства за прочистването на Българската армия от фашистки елементи, да подпомага преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др. В определени моменти членовете на комисията се опитват да влияят върху вътрешнополитическото развитие на страната. СКК преустановява дейността си на 15 септември 1947 г. след ратифицирането на Парижкия мирен договор (1947 г.).

През 1968 г. в периода 19 - 24 август се състои съдебен процес срещу ръководителите на създадената през 1966 г. нелегална организация, наречена "Марксистко-ленинска българска комунистическа партия (нелегална)": Михаил Докторов, Иван Младенов, Стоян Куцаров, Найден Найденов, Дончо Й. Дончев, поставили си за цел "да продължат делото на Горуня" за борба срещу Тодор Живков. Присъдите са от 5 до 10 г. затвор при "усилен строг режим".

През 1969 г. се открива черноморският туристически комплекс Албена.

Курортен комплекс Албена е разположен на българското черноморско крайбрежие, в непосредствена близост до природен резерват Балтата. Днес комплексът разполага с 16 000 легла, разположени в 43 хотела и 5 вилни селища, над 100 заведения за хранене и развлечение, Балнеологичен и здравен център, Конгресен и бизнес център, заседателни зали, 8 футболни стадиони, закрита спортна зала, разнообразие от водни спортове, 17 тенис корта, съоръжения за отдих и забавления за възрастни и деца.

Починали:

През 1966 г. - Борис Ангелушев - български художник.

Роден на 25 октомври 1902 г. в Пловдив. Учи в Художествената академия в Берлин и Швейцария. Работи до 1935 в Германия. Твори в областта на приложната графика, карикатурата, политическия плакат, живописта. Родоначалник е на съвременното книгооформяне в България. Негови творби се намират в НХГ - София и в частни сбирки.

През 1999 г. - Андрей Михайлов Чапразов – български театрален и филмов актьор.

Роден на 16 февруари 1920 г. Учи право, музика и актьорско майсторство. Работи в провинциални и столични театри. До пенсионирането си е в Народния театър “Ив. Вазов”. Сред популярните му роли са: “Дон Карлос”, “Ромео и Жулиета”, “Крал Лир”, “Сирано дьо Бержерак”, “Нора”, “Тази малка земя”, “Хъшове”, “Обещай ми светло минало” и др. Има над 5 000 записа в радиотеатъра, чийто създател е. Записва на плочи различни поетични композиции. В телевизията е от нейното създаване (1959 г.). Сред неговите роли в телевизионния театър са: “През една дъждовна есен” (1963 г.), “Семейство Калинкови” (1968 г.), “На живот и смърт” (1974 г.), “Умирай само в краен случай” (1978 г.), “Отрова в извора” (1978 г.), “Тази малка земя” (1978 г.), “Спирка Берлин” (1982 г.), “Бронзовият ключ” (1984 г.), “Константин философ” (1986 г.), “Признавам всичко” (1989 г.) и др. В киното е от 1944 г. Филмография: “Героите на Шипка” (1955 г.), “Следите остават” (1956 г.), “Това се случи на улицата” (1956 г.), “Големанов” (1958 г.), “Дом на две улици” (1960 г.), “Специалист по всичко” (1962 г.), “Черните ангели” (1970 г.), “Обич” (1972 г.), “Зарево над Драва” (1974 г.), “Допълнение към ЗЗД” (1976 г.), “Топло” (1978 г.) и др.

[Ася_И]

На 25 Август:

През 1886 г. Княз Александър Батенберг абдикира от българския престол.

През 1961 г. в София на стадион “Васил Левски” е открита Втората Лятна универсиада.

Родени:

През 1916 г. - Георги Петров - български агроном, учен, селекционер по пшеницата.

В продължение на 35 години от 1950 г. работи в Добруджанския институт по пшеницата и слънчогледа, като от 1962 г. оглавява секция по селекция на пшеницата като старши научен сътрудник І степен.

В института първо създава два сорта зимен ечемик - „№ 16“ и „Добруджа“ 3. През 1957 г. с Таньо Шарков и Коста Гоцов започва първите изпитания у нас на сортовете „Безостая 1“ и „Безостая 4“ и спомага за бързото им внедряване, което допринася за удвояване на средните добиви в страната през 60-те години. През 1962 г. изкарва дългосрочна специализация в Краснодар , Южна Русия, при академик Андрей Лукяненко, създател на сортовете „Безостая“, и наблюдава целия цикъл на селекция.

Автор е на повече от 40 научни труда и е създател на високодобивните сортове пшеница „Калиакра 2“, „Красен“, „Плиска“ и „Загоре“, които са търсени от земеделците и достигат около една трета от посевите в страната през 80-те години.

За заслугите си в зърнопрозводството е награден два пъти с Орден „Народна република България“ І степен.

През 1938 г. - Янка Рупкина - българска народна певица.

Янка Рупкина е изпълнителка на песенен фолклор от Странджанския край, добила световна известност с трио „Българка“.

Родена в семейство, в което винаги се е пеело. Тя самата пропява народни песни от малка и на 22 години печели първа награда от събора-надпяване в село Граматиково. Сред гостите на събора са и видни фолклористи, които я канят в София на конкурс на Ансамбъла за народни песни на БНР, който Рупкина печели, за да остане негова солистка в продължение на 30 години.

Сред другите й награди са: 1961 — първа награда от радиотелевизионния конкурс в Нови Сад, 1967 — първа награда в международния фолклорен фестивал в Тунис, 1973 — награда от международния фестивал на грамофонната плоча в Братислава, 2007 — награда „Нестинарка“ на международния фолклорен фестивал в Бургас.

Когато през 1987 г. диригентът Борис Петров избира певици от Ансамбъла, за да основе трио „Българка“, той избира Рупкина за лице на триото. Именно с трио „Българка“ Рупкина добива световна популярност и възможност да представи България по целия свят. През 1994 г., без да прекратява работата си с триото, тя започва самостоятелна кариера. Получава покани за сътрудничество със световно-известни музиканти като Кейт Буш, Крис де Бърг, Джордж Харисън, Линда Ронстад и "Трансглобал Ъндърграунд".

Преломен момент в живота на певицата е денят 21 декември 1971 г. На този ден група български музикални изпълнители, между които Рупкина, Паша Христова, Мария Нейкова, Борис Годжунов, фолклорен ансамбъл "Аура", трябва да заминат за Алжир. Силен страничен вятър и повреда в самолета обаче предизвикват инцидента, при който Христова губи живота си. Рупкина се отървава с изгаряния по ръцете, за които по-късно твърди, че ѝ дават сила да лекува.

Прави множество записи за БНР и Балкантон. През 2005 г. излиза албумът й „Керанка“, посветен на майка й, като резултат от сътрудничеството на Рупкина с холандския композитор Робърт Елмар.

Починали:

През 1919 г. - Георги Кирков, наричан Майстора - български писател и публицист, парламентарист, политик социалист и профсъюзен деец.

Роден в семейството на учител-възрожденец. До 1879 учи в родния си град, през тази година е приет в южнославянския пансион на Тодор Минков в град Николаев, Русия. Докато учи там, се запознава със съчиненията на Чернишевски, Добролюбов, Некрасов, Пушкин, Гогол. Прави първите си литературни опити. През 1886 се завръща в България.

Отначало се установява в Габрово, от 1887 - в Търново. Там сътрудничи на списанията "Труд", "Искра", "Народен учител". През 1888 се мести в Русе, където сътрудничи на списание "Развитие". В него за пръв път публикува свое произведение - повестта "Старият дъб". Отново през 1888 година работи като учител в село Мъртвица и в Плевен. Постъпва в школата за запасни офицери в родния си град и я завършва през 1890.

От 1892 до 1895 учи картография във Виена. По това време профсъюзното движение в Австрия е в подем и Кирков се включва в работническите борби. Това повлиява сериозно на политичските му възгледи и когато се завръща отново в България през 1895 година, веднага става член на БРСДП. Сътрудничи на партийния орган вестник "Социалист" до 1897 и на теоретичното списание "Ден". В публикациите си остро атакува икономечиската политика на правителството на Константин Стоилов.

При идеологическите борби в БРСДП Кирков застава на марксистки позиции и подкрепя Димитър Благоев. Между двамата се заражда силно приятелство, което продължава до края на живота им.

През 1897 година, по предложение на Кирков конгресът на БРСДП в Казанлък слага началото на вестник "Работнически вестник". Конгресът възлага редактирането на Георги Кирков и Евтим Дабев.

По време на работата си по вестника, който до 1899 се издава в Казанлък, Кирков се доказва като талантлив публицист и сатирик. Пише множество фейлетони и памфлети, сред които по-известните са: "Политическа зоология", "Вълк-водач", "Магазията на господин Фърдю Манафски", "Как дремиградските дервиши премахнаха гладурията". По предложение на редакторския колектив на "Работнически вестник" и на читатели на вестника, през 1900 Георги Кирков издава част от произведенията си в отделна книга: "Дремиградски смешила". Произведенията си подписва с псевдонима Майстор Гочо Зуляма, откъдето идва и прозвището му - Майстора.

На конгрес на БРСДП през 1898 година Кирков е избран за член на Централния комитет на партията, какъвто остава до края на живота си. На конгрес през 1899 година БРСДП решава редакцията на "Работнически вестник" да се премести в Стара Загора. По тази причина се мести и Кирков. Същото се случва и през 1900, когато вестникът се мести в София. И в столицата, също както в Казанлък и Стара Загора, той съвместява журналистическата с политическата и организационната дейност в партията. Кирков е сред най-активните противници на реформисткото крило в партията, противопоставя се активно на изповядваната от него идея за "общо дело"(класово сътрудничество). При разцеплението на партията на Русенския конгрес през 1903 застава на марксистки позиции, присъединява се към "тесните социалисти". На същия конгрес е избран за касиер на ЦК, какъвто остава до смъртта си. От 1911 е последователно избиран за общински съветник в София. През 1913 отново е избран за народен представител. Заедно с Димитър Благоев и Васил Коларов гласува против военните кредити на правителството на Васил Радославов. Обявява се против участието на България в Първата световна война.

Като цяло, в дейността си в партията Георги Кирков се доказва като добър организатор, с неговата подкрепа израстват като дейци Георги Димитров, Антон Иванов, Жеко Димитров.

През 1901 Георги Кирков е избран за депутат от БРСДП от Сливен. Така той става първия депутат от социалистическа партия в българското Народно събрание. С това се слага началото на парламентарната дейност на БРСДП, което от своя страна е нов етап в развитието ѝ. Както отбелязва Димитър Благоев - "за пръв път в Народното събрание се чува социалистическа реч и се поставя работническия въпрос". На парламентарната трибуна Кирков се изявява като изключително умел оратор - ползва остра сатирична реч, с която осмива политическите си противници.

Георги Кирков се изявява и като синдикален деец. С оглед на опита му в профсъюзната дейност в Австрия, при основаването на ОРСС през 1904 е избран за негов секретар. Участва активно в организираните от съюза стачки. Обявява се против реформистките течения в синдиката.

Участва в работата на Щутгартския(1907) и Копенхагенския(1910) конгрес на Втория Интернационал. В Щутгарт се среща с Ленин, което допълнително му повлиява да застане на марксистки позиции. През 1909 присъства като гост на конгресите на сръбската и на чешката социалдемократическа партия. През 1917 година присъства заедно с Васил Коларов на конгрес на Цимервалдската левица в Стокхолм. Там влиза в по-тесен контакт с болшевиките.

Приветства Октомврийската революция в Русия от 1917 година - пише възвание до българските войници на фронта, в което ги призовава "да последват примера на руските си братя".

По време на ХХII конгрес на БРСДП(т.с.) през 1919, на който тя се преименува в БКП(т.с.), е тежко болен, не успява да го посети и само изпраща поздравително писмо до делегатите. Скоро след това умира.

През 1942 г. - Панайот Пипков - български композитор и капелмайстор.

От ранна възраст учи цигулка и пише стихове. Бил е любител-актьор в пловдивска и в софийска трупа, играе и в Театър „Сълза и смях“, откъдето, със съдействието на артистите, заминава да учи музика в Милано. От 1899 г. последователно е диригент на музикалните дружества във Варна и Русе, после е учител в Ловеч и София. Без прекъсване води самодейни хорове и оркестри и създава много творби за тях. През 1918 г. става диригент в Свободния театър, където поставя оперетите „Царицата на чардаша“ от Калман, „Розата на Стамбул“ и „Есенни маневри“. Бил е хормайстор на Народната опера в София, артист и музикант в Софийския драматичен театър, капелмайстор на Градската духова музика.

Панайот Пипков е автор на музиката на „Химн на св. св. Кирил и Методий“, по-известна като „Върви народе възродени“. Текстът е на Стоян Михайловски, написан докато е бил учител по музика в Русе. Песента се ражда спонтанно през 1901 г. в час по пеене в Ловчанското Петокласно мъжко училище, когато учителят – композиторът Панайот Пипков, вижда как един ученик вглъбено чете стихотворението на Стоян Михайловски „Върви народе възродени“. Той взима тебешира и още преди урока да е свършил, написва нотите на музиката на черната дъска. Стихотворението се състои от 15 куплета, като в различните варианти на изпълнение се пеят пет или шест. Панайот Пипков пише и оперети за деца - „Щурец и мравка“, „Деца и птички“ и др.

През 1949 г. - Кръстьо Пастухов - български политик и държавник.

Кръстьо Иванов Пастухов е един от водачите на Българската работническа социалдемократическа партия (широки социалисти) (БРСДП (ш.с.)). Той е министър на вътрешните работи и народното здраве през 1919. Като един от лидерите на опозицията след Деветнадесетомайския преврат през 1934 и Деветосептемврийския преврат през 1944, Пастухов на два пъти е изпращан в затвора, където умира през 1949.

Роден на 27 октомври (15 октомври стар стил) 1874 в Севлиево. През 1895 завършва право в Софийския университет, а през 1897-1898 специализира в Германия. След завръщането си в България е адвокат във Враца, а от 1923 - в София. Той се включва и в организирането на Българската работническа социалдемократическа партия, като от 1909 е член на нейния Централен комитет, а от 1911 до 1927 е народен представител. След Солунското примирие участва като вътрешен министър в широката коалиция, начело с Теодор Теодоров (1919).

През 1935, след Деветнадесетомайския преврат, Пастухов публикува открито писмо до цар Борис III, призоваващо за възстановяване на Търновската конституция, след което е интерниран за известно време на остров Света Анастасия. Той се противопоставя и на образуването на прокомунистическия Отечествен фронт. През август 1944 е сред инициаторите на подписването на Манифеста на 13-те, съдържащ искания за промяна на външнополитическия курс и възстановяване на конституцията. След Деветосептемврийския преврат през 1944 отказва да сътрудничи на просъветското правителство и след разцепването на БРСДП (ш.с.) през 1945 влиза в ръководството на опозиционната Българска работническа социалдемократическа партия (обединена). Заради статиите си "Не ме изкушавайте, лицемери" и "Нашата войска", публикувани във в. "Свободен народ", през 1946 e осъден на пет години затвор за „антинародна дейност“.

Умира в Сливенския затвор, като според неофициални сведения е удушен от криминалния престъпник Антон Попантонов по заповед на тогавашния министър на вътрешните работи Антон Югов и заместника му Руси Христозов. Реабилитиран е през януари 1990 г.

Политикът Кръстьо Пастухов е дядо на съвременния журналист, писател и поет Кръстю Ивайлов Пастухов

През 1958 г. - Светозар Димитров - български писател от първата половина на 20 век, известен с псевдонима Змей Горянин.

Роден в 1905 година в Русе. Автор на над 50 книги и брошури. Сред тях са автобиографичната повест „Червеният хотел” и исторически романи, сред които особено място заемат „Кнез Иван Кулин”, трилогията „Дунавът тече”, „Бачо Киро”, „Звезда керванджийка”. Освен страстта към писането той има и друга страст — филателията. Заедно с Елин Пелин взимат най-близко участие в списването и редактирането на списание „Българска марка“. Любимо занимание му е и резбарството.

През 1942 г. той за кратко е цензор в Дирекцията по печата. И за тази му дейност след деветосептемврийския преврат в 1944 г. Народният съд го осъжда през април 1945 г. на една година затвор. Книгите му попадат в „Списъка на фашистката литература“ и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора, неговите идейни наставници Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но Змей Горянин категорично отказва: “Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт.”

През 1979 г. - Димитър Гюдженов - български художник, известен със своите картини на военна и историческа тематика, често използвани за илюстрации в енциклопедии и учебници по българска история.

Димитър Гюдженов е син на художника Атанас Гюдженов. През 1915 г. завършва живопис в класа на проф. Цено Тодоров в Художественото индустриално училище (днес Национална художествена академия) в София, като междувременно учи два семестъра и в парижкото Национално училище за изящни изкуства (1913-14).

Започва да рисува като военен художник в щаба на Осма пехотна тунджанска дивизия, от този период са картините му „Обоз на път“, „През Морава“, „Вълчи ями“, които днес се съхраняват във Военно-историческия музей. Стремежът му е в тях да изобрази същността на военните събития неразделно от живота на обикновените войници.

Между 1920 г. и 1933 г. Димитър Гюдженов преподава в Академия, където е професор. Сред неговите ученици там са Стоян Венев, Петко Задгорски и Страхил Титиринов. През 1925 г. рисува първите си картини на историческа тематика, която заема основният жанр в цялото му творчество. Други жанрове, в които Гюдженов твори, са битовата живопис, пейзажът и портретът.

От 1933 до 1945 г. работи като художник към щаба на българската армия, което го вдъхновява за цяла поредица от платна с военни и исторически сюжети и личности. След 1944 г. социалните теми също биват добре застъпени в платната му. През 1959 г. на Димитър Гюдженов и проф. Никола Кожухаров е поверено изписването на старозагорската църква „Свети Димитър“. През 1961 двамата изографисват и варненския православен храм „Свети Николай“. Гюдженов рисува стенописи на църкви и в Бургас, Пловдив, Чирпан.

Член и съосновател е на Дружеството на южнобългарските художници (1911), както и на Дружеството „Съвременно изкуство“. От 1931 до 1941 г. е председател на Дружеството на художниците в България, което по-късно влиза в състава на Съюза на българските художници. Участва в общи изложби на тези дружества в България, както и в чужбина (Берлин, Виена, Ню Йорк, Прага).

За творчеството си Гюдженов е носител на много отличия, сред които: Димитровска награда през 1951 г., сребърен Народен орден на труда през 1966 г. и два пъти орден „Кирил и Методий“ — I степен през 1963 и 1972 г.

Картини на Димитър Гюдженов са изложени в Националната художествена галерия и Националния военноисторически музей.

Една от най-внушителните картини на Димитър Гюдженов, „Симеон Велики“ (1927), е експонирана при Президента на Република България.

„Превземане на крепост“

„Цар Симеон — златният век на българската писменост“

„Бой за Шипка“

[Ася_И]

На 26 Август:

През 1867 г. Васил Левски пребивава заедно с воеводата Панайот Хитов и Иван Попхристов Кършовски (писар на четата на Панайот Хитов) в Белград в “Хайдут Велковото кафене” (където вероятно е имало и хан).

През 1869 г. Васил Левски се прехвърля във Влашко през Никопол и Турну Мъгуреле.

През 1877 г. боевете за връх Шипка приключват с успех за защитниците на върха. Сюлейман паша е принуден временно да преустанови опитите си за преминаване през Шипченския проход.

През 1886 г. Княз Александър I окончателно абдикира под натиска на Русия и назначава регентство в състав: Петко Каравелов, Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров.

През 1916 г. в хода на Първата световна война настъпателните действия на Българската армия на Солунския фронт са преустановени и войските преминават към позиционни действия.

През 1923 г. в Прага Йордан Цицонков (Асен Николов) от ВМРО застрелва Райко Даскалов. На започналия на 13 ноември процес в Прага Цицонков е оправдан. На 22 октомври 1924 г. срещу него започва нов процес в Табор, който го осъжда на 20 години затвор.

През 1926 г. българската полиция разбива четата на Дочо Михайлов край с. Никола Козлево и той е убит. На 15 август същата година е сключена декларация на ЦК на Вътрешната добруджанска революционна организация против четническата дейност в Добруджа.

През 1945 г. на заседание на Политбюро на ЦК на БРП (к) се разглеждат причините за отлагането на изборите, като по внушение на Георги Димитров вината е хвърлена върху действията на министъра на външните работи Петко Стайнов. Трайчо Костов формулира готовността на партията за сериозни "отстъпки, що се касае до спазването на принципите на формалната демокрация", за да се създадат условия за скорошно провеждане на парламентарните избори.

През 1947 г. Великото народно събрание приема Закон за забрана и разтурване на БЗНС “Никола Петков” и на Земеделския младежки съюз към него. Разтуря се парламентарната група на съюза и имуществата на двете организации се конфискуват. В чл. 5 се предвижда, че "който опита да възстанови под каквато и да е форма организациите", се наказва по Наредбата-закон за защита на народната власт.

През 1950 г. завършва вторият съдебен процес срещу стопански дейци, обвинени в "саботажи" и "вредителство". Седем от тях са бивши заместник-министри (един от тях - Боню Петровски, който е бивш заместник-министър на външната търговия, получава доживотна присъда), а петима са директори на държавни стопански обединения.

През 1966 г. от 26 август до 1 септември в София се провежда Първи международен конгрес по балканистика с участието на над 1 170 учени.

През 1990 г. е подпален Партийният дом на БСП в центъра на София.

Пожарът започва след предупреждение на Пламен Станчев - член на движение "Инициатива за гражданско недоволство", че ще се самозапали, ако от Партийния дом не се махне петолъчката - символ на чужда държава. Преговорите на поета Радой Ралин и депутата Йосиф Петров на площада с него са безрезултатни. Председателят на КТ "Подкрепа" д-р Константин Тренчев дава ултиматум до един час знамето и петолъчката да бъдат свалени, в противен случай сградата ще бъде щурмувана. В 21,30 ч. събралите се хора с крясъци и закани се втурват към входа на клуба на БСП. Радио София излъчва призив на президента Желю Желев до всички политически сили за въздържане от насилие. Към полунощ целият партиен дом е обхванат от пламъци. Долните етажи са опожарени. Напълно опожарени са 40 помещения. Изцяло е унищожено и разграбено имущество в 94 помещения. Жертви няма.

През 2003 г. археолози откриват следи от най-старата металургия в Европа при разкопки край димитровградското село Ябълково. Находката представлява парче от медна шлака и датира от шестото хилядолетие преди Христа. Сред другите открити от археолозите предмети има уникален съд във формата на бик, предмет, в който вероятно са били съхранявани опиати, амулети, богата колекция от каменни сечива.

Родени:

През 1896 г. - Иван (Ванче, Ванчо) Михайлов - участник в националнореволюционното движение на македонските българи, един от ръководните дейци на Вътрешната македонска революционна организация.

Първоначално учи в София и Солун, след което завършва сръбска гимназия в Скопие. Още като ученик се включва в борбата на своите сънародници за освобождението им от турска, а после и от сръбска и гръцка власт. След края на Първата световна война (1914-1918 г.) записва право в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и участва в основаването на студентското дружество "Вардар". Активно участва и в живота на възстановената ВМРО. Той е близък сподвижник и доверено лице на Тодор Александров. След убийството на Тодор Александров (август 1924 г.) е включен в състава на ЦК и скоро се налага като фактически ръководител на организацията. По негово нареждане се извършва ликвидирането на редица дейци на ВМРО, сред които П. Михайлов, ген. Ал. Протогеров и др. След разцеплението на организацията през лятото на 1928 г. оглавява течението, подкрепяно от тогавашния министър-председател Андрей Ляпчев и военния министър ген. Ив. Вълков, във външната си политика ориентирано към сближение с фашистка Италия. Забраната на ВМРО от режима на деветнадесетомайците (1934 г.) го принуждава да премине в нелегалност, а не много след това и да емигрира заедно със съпругата. Първоначално се установява в Турция, после живее в някои европейски страни. Годините на Втората световна война (1939-1945 г.) прекарва в обкръжението на хърватския поглавник Анте Павелич. В началото на септември 1944 г. е прехвърлен с немски самолет в Скопие с цел да образува правителство, подкрепяно от хитлеристите, но не успява. След Втората световна война се установява трайно в Италия, откъдето направлява дейността на македонските патриотични организации в САЩ и Канада. Като участник в националнореволюционното движение и като ръководен деец на ВМРО Михайлов до края на живота си се придържа към схващането за българската етническа принадлежност на славянското население в Македония. След като застава начело на ВМРО, издига лозунга за независима Македония не вече като тактика, а като стратегия на възглавяваната от него организация. Умира на 5 септември 1990 г. в Италия.

През 1901 г. - Александър Стафанов Жендов - български художник илюстратор и карикатурист, автор на разкази и фейлетони.

Следва в Художествената академия в София в годините между 1923 г. и 1925 г. Учи графика и декоративно изкуство в Германия от 1925 г. до 1927 г. През 1930 г. завършва Висшия художествено-технически институт в Москва. В България той е един от създателите и ръководителите на Съюза на трудово-борческите писатели. Сътрудничи на всички леви издания, редактира в. "Жупел", "Поглед" и "Фронт". Председател е на дружеството на новите художници. Пише хумористични и сатирични разкази и фейлетони, репортажи и статии, илюстрира "Зимни вечери" на Христо Смирненски. Автор е на творбите: "Албум от репродукции" (1959 г.), "Антихрист. Илюстрации от автора" (1962 г.), "Разкази и фейлетони" (1963 г.). Умира на 29 октомври 1953 г. в София.

През 1922 г. - Лазар Костов Николов - български композитор.

През 1946 г. завършва Музикалната академия, специалност "Пиано" при проф. Д. Ненов и "Композиция" при проф. П. Владигеров. Преподава в СМУ, София, работи в БНР и в НАТФИЗ. Професор е в Музикалната академия "П. Владигеров" по четене на партитури. В периода 1994-1999 г. е председател на Съюза на българските композитори (СБК). Носител е на награда на СБК и на Международната академия за изкуства в Париж; удостоен е с ордени "Св. св. Кирил и Методий" и "Република България". Автор е на творбите: "Прикованият Прометей", камерна опера оратория по Есхил; "Чичовци", комична опера по Ив. Вазов; 5 симфонии; "Концерт за пиано и оркестър 1 и 2", "Концерт за цигулка и оркестър", "Концертино за виолончело и оркестър", творби за камерен оркестър, вокално-инструментални творби, камерна музика (цикъл "Метаморфози" за различни инструменти), на хорова, филмова и театрална музика.

През 1939 г. - Тодор Колев - български театрален и киноактьор.

Създал едни от най-убедителните и зрели образи на ексцентрици в българското кино. Филмография: “Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971 г.), “Козият рог” (1972 г.), “Иван Кондарев” (1974 г.), “Последният ерген” (1974 г.), “Началото на деня” (1975 г.), “Топло” (1978 г.), “Двойникът” (1980 г.), “Неочаквана ваканция” (1981 г.), “Някъде пее авлига” (1982 г.), “Господин за един ден” (1983 г.), “Опасен чар” (ТВ, 1984 г.), “Смъртта може да почака” (1985 г.), “Човек на паважа” (1987 г.), “Поверие за белия вятър” (1990 г.), “Бина” (ТВ, 1991 г.), “Испанска муха” (1997 г.). Участва активно в ТВ шоупрограми - “Добър ден, довиждане!” (1979 г.), “На гости у Константин Коцев” (1980 г.), “Ретро буфофест” (1983 г.), в постановки на ТВ театър - “Над морското равнище” (1977 г.), “Мадам Сан Жен” (1986 г.) и др. От началото на 1995 г. е автор и водещ на ТВ шоу “Как ще ги стигнем… с Тодор Колев”, което по-късно преминава във “Вход свободен” (1998-1999 г.). Доцент е в НАТФИЗ. Изявява се и като певец. Албуми: “Тодор Колев” (1983 г.), “Немам нерви” (1990 г.), “Фалшив герой” (1995 г.), “The Best” (1999 г.), “Най-доброто от Тодор Колев.” (2002 г.). Автор е на автобиографичната книга “Варненското софиянче от Шумен: житие и страдание грешнаго Тодора” (1999 г.).

Починали:

През 1923 г. - Райко Даскалов - политически и държавен деец, един от ръководителите на Българския земеделски народен съюз.

Роден на 9 декември 1886 г. в гр. Бяла черква, Великотърновско. Завършва Търговска гимназия в Свищов, Школата за запасни офицери в София и финансови науки - в Берлин. През 1913 г. влиза в редовете на БЗНС и се отдава на активна съюзна дейност. Във връзка с т. нар. Деклозиерова афера, чрез която съглашенските сили се опитват да привлекат България на своя страна в избухналата през 1914 г. Първа световна война, Даскалов е осъден и през 1916 г. върнат от фронта и е затворен в Софийския централен затвор, където остава до есента на 1918 г. Пуснат е на свобода след избухването на Войнишкото въстание (1918 г.). Той е изпратен заедно с други министри и депутати при въстаналите войници със задача да ги уговорят да спрат настъплението си към София. Делегацията стига до Кюстендил. Виждайки безизходността на положението, Райко Даскалов се отделя от делегацията и се отправя за Радомир, където след полученото от Ал. Стамболийски предварително съгласие прокламира Радомирската република (27 септември 1918 г.). Става главнокомандващ на въстаническите войски и поема ръководството на по-нататъшното им настъпление към столицата. В хода на въстанието проявява колебание и нерешителност, което довежда и до неговото бързо потушаване. След поражението на въстанието преминава в лагера на съглашенските войски в Солун. Амнистиран е през декември 1918 г., след което се завръща в страната и се включва активно в дейността на БЗНС. Избран е за член на неговия Управителен съвет и на Постоянното му присъствие. Заедно с Ал. Стамболийски застава начело на лявото течение в съюза, което взема връх в организацията. Избиран е за депутат в XVIII и XIX Народно събрание. Участва и в двата кабинета на Александър Стамболийски като министър на земеделието и държавните имоти (октомври 1919 - май 1922 г.), министър на търговията, промишлеността и труда (май 1920 - януари 1922 г.) и министър на вътрешните работи и народното здраве (януари 1922 - февруари 1923 г.). Има големи заслуги в разработването на най-важните реформи на земеделското правителство - за трудовата повинност и трудовата поземлена собственост. Инициатор е за създаването на Оранжевата гвардия и председател на конгреса на цвеклопроизводителите в Търново (септември 1922 г.), по време на който е разгромена акцията на Конституционния блок, насочена към свалянето на земеделското правителство. След изваждането му от кабинета през февруари 1923 г. е изпратен за български пълномощен министър в Прага, където получава и известието за държавния преврат на 9 юни 1923 г. Предприема незабавни дипломатически стъпки за спасяване на събореното земеделско правителство, но без успех. По негова инициатива се създава Задгранично представителство на БЗНС в Прага и се пристъпва към издаване на печатния му орган в. "Земеделско знаме" (август 1923 г.). Скоро след това пада убит от наемен убиец, изпратен специално в Прага от сговористкото правителство.

През 1925 г. - Филип Стоянов Симидов - български историограф, участник в националноосвободителното движение, журналист, публицист.

Роден на 25 май 1852 г. във Велико Търново. Учи в класното училище в родния си град. Като ученик в Земеделското училище в Букурещ установява контакт с българската революционна емиграция в Румъния. Участва в подготовката на Априлското въстание (1876 г.). По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) подпомага руските войски като разузнавач. След Освобождението заема административни длъжности в редица градове, служи като училищен инспектор и други. През 1890 г. открива своя фабрика за производство на червен восък и мастило, която обаче скоро след това фалира. Избиран е за депутат в Народното събрание. Като журналист участва в редактирането на последния Ботев вестник "Нова България" (1876-1877 г.), автор е на стихове и мемоарни съчинения.

През 1929 г. - Иван Вулпе - български оперен певец и педагог.

Роден на 1 септември 1876 г. в Болград. Завършва гимназия в родния си град, след това Московската консерватория (солово пеене). Преподава в Музикалното училище в Иркутск (Сибир). Установява се в България през 1908 г. Заедно със Ст. Михайлов и Д. Казаков основава Оперната дружба, от която по-късно е създадена Народната опера, в която Иван Вулпе пее до 1926 г. От 1912 г. почти до края на живота си преподава в Музикалното училище (по-късно Академия). Изпълнява ролите на Мефистофел ("Фауст"), Марсел ("Хугеноти"), Радамес ("Аида"). Участва и в множество други опери.

[Ася_И]

На 27 Август:

През 1869 г. в Тулча е основано женското дружество “Надежда”.

През 1871 г. Ангел Кънчев пристига в Ловеч, среща се с Васил Левски и получава от него задачата да се заеме с организационна и агитационна дейност в Северна България.

През 1871 г. в Копривщица е изработен устав на местната българска община.

През 1880 г. излиза първи брой на в. "Независимост", орган на Либералната партия.

Либералната партия (ЛП) е политическа организация, изразяваща интересите на дребните и средните собственици. Образувана е през октомври-ноември 1879 г. Партията е най-многобройната политическа организация в България след Освобождението. Видни нейни дейци са Др. Цанков, П. Каравелов, П. Р. Славейков, които са водачи на либералното течение по време на Учредителното събрание от 1879 г. Либералната партия води борба за запазване на Търновската конституция. Във външнополитическата си ориентация се обявява за сближаване с Русия. Печатни органи на ЛП са в. "Целокупна България", в. "Независимост" и в. "Търновска конституция".

През 1890 г. се произвеждат избори за VI ОНС, спечелени от управляващата Народнолиберална партия.

Народнолибералната партия e Политическа организация, образувана през 1886–1887 г. след отцепването на привържениците на Ст. Стамболов от каравелисткото течение на старата Либерална партия и реорганизиране на дружинките на организацията "България за себе си". Народнолибералната партия изразява интересите на промишлено-търговската буржоазия. Нейни лидери са: Ст. Стамболов (до убийството му през 1895 г.), Д. Греков, Д. Петков и Н. Генадиев. Партията управлява страната от 1887 г. до 1894 г. и от 1903 г. до 1908 г. Взема участие и в коалиционния кабинет на В. Радославов (1913–1918 г.). Печатни органи на партията са в."Свобода" и в. "Нов век".

През 1908 г. в с. Баня, Панагюрско, е основана първата тютюнева кооперация "Работник". В нея членуват 80 души.

През 1916 г. по време на Първата световна война започва укрепяването на отбраната на Българската армия на целия Солунски фронт.

През 1949 г. Завършва втората сесия на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) в София, която препоръчва на страните-членки да съсредоточат стокообмена главно помежду си и да преустановят изцяло вноса на кредити и инвестиционни обекти от капиталистическите държави. Разработени са принципите на научно-техническото сътрудничество и на размяната на технически опит

Съветът за икономическа взаимопомощ е бивше икономическо обединение на социалистическите държави, функционирало в периода 1949–1991 г. Целта на организацията е икономическо и научно-техническо сътрудничество между страните членки, както и подобряване на икономическото развитие на страните участници, повишаване нивото на индустриализация, жизненият стандарт, производителноста на труда и др. Органите на СИВ приемат решения по различни икономически и научно-технически въпроси, като тези решения нямат обезателно юридическа сила и приемат само със съгласието на заинтересованите страни членове.

През 1959 г. Политбюро на ЦК на БКП решава да се ликвидира трудововъзпитателното общежитие (ТВО) - Белене, където има общо 1423 души, от които 276 - за "контрареволюционни прояви и намерения" и 1147 - за криминални. В изпълнение на решението са освободени всичките 276 души с "контрареволюционни прояви" и 931 от "криминалните". Освобождаването на тази голяма група рецидивисти води до нарастване на престъпността и през септември-октомври същата година, вероятно по устно нареждане от Политбюро, започва въдворяване в "трудовата група" край Ловеч.

През 1960 г. в България е приет указ за защита на родната природа.

Родени:

През 1828 г. - Христо Груев Данов - български просветител, издател, писател с голям принос за развитието на новата българската култура.

Христо Данов учи в Панагюрище при С. Радулов, както и при Н. Геров в Копривщица. Работи като учител. Основател е на класното училище и читалището в Клисура. Залавя се с книгоиздателска дейност. Печата в Белград и Будапеща, разнася книгите из страната. През 1857 г. основава с И. Трувчев и Н. Бояджийски "Дружествена книговезница", която от 1862 г. работи като фирма "Хр. Данов и сие" (съдружници са Трувчев и Й. Груев). Издава главно учебници и първите географски карти, приспособени за училищата. Откриват се клонове в Русе и Велес. През 1874 г. открива печатница във Виена, която пренася през 1878 г. в Пловдив. От 1873 г. книжарницата му работи без съдружници. След Освобождението продължава активна издателска дейност, както и списването на в-к "Марица" (1878-1885 г.). През 1882 г. е народен представител, а в периода 1896-1899 г. е кмет на Пловдив. Христо Данов умира на 11 декември 1911 г. в Пловдив.

През 1867 г. - Марин Василев (М. В. Сельовлев) - български скулптор.

Завършва каменоделско-ваятелско училище в Хорица (Чехия, 1886-1890 г.), Художествената академия в Мюнхен (1891-1894 г.) и Художествено-индустриалното училище по скулптура в Прага (1894-1896 г.). Професор е в Художествената академия в София. Автор е на паметниците на Левски (в Карлово), на Измирлиев (в Горна Оряховица), на падналите борци за Освобождението (в Свищов), и на много бюстове: на цар Фердинанд и др. Марин Василев умира на 14 декември 1931 г. в София.

През 1948 г. - Владо Георгиев Даверов - български писател, сценарист и журналист.

Завършва немска филология в СУ (1972 г.). Дебютира през 1965 г. в сп. "Родна реч". Работи във в-к "Народна младеж" (1972-1974 г.), "Студентска трибуна" (1977-1980 г.). В периода 1980-1991 г. е сценарист в СИФ "Бояна". Бил е ръководител на Центъра за производство на тв филми към БНТ (1999 г.) и директор на телевизионния фестивал за игрални и документални филми "Златната ракла". Пише разкази, новели, романи, киносценарии. Автор е на киносценариите: "Царска пиеса" (1982 г.), "Живот до поискване" (1985 г.), "Вчера" (1988 г.), "Делото" (1989 г.), "Голямата ченгеджийница" (1992 г.), "Трафик" (1994 г.), "Нощта на самодивите" (1995 г.), "Суламит" (1997 г.), "Двама мъже извън града" (1998 г.). Написал е 14 книги, повечето от които са филмирани. Знакови за автора остават романът "Вчера" (1989 г.) и едноименния филм по негов сценарий, който му донася 4 награди. Съч.: "Което е било" (1978 г.), "Имена на жени" (1985 г.), "Много дни до есента" (1987 г.), "Вчера" (1989 г.), "Спасение. Вероятни и невероятни разкази" (1990 г.), "В оня звезден миг" (1992 г.), "Кенеди" (1992 г.), "Трафик" (тв, 1994 г.), "Голямата ченчеджийница" (тв, 1994 г.), "Възторжен и див. Роман" (1996 г.), "История с папагали или разкази за моите деца" (1996 г.), "Суламит" (1997 г.), "Нощта на самодивите" (1997 г.), "Ангели небесни. Роман" (1998 г.) и др.

Починали:

През 1936 г. - Иван Стефанов Енчев-Видьо - български художник - живописец и сценограф, изкуствовед, етнограф.

Роден на 29 февруари 1882 г. в Казанлък. Завършва живопис в Държавното рисувателно училище в София (по-късно Художествена академия). Специализира в Мюнхен. Работи в читалище "Искра" в Казанлък, където е актьор (по името на своя роля получава псевдонима Видьо) и сценограф. Най-голямата му сценографска работа е към постановката на М. Икономов на пиесата "На дъното" от М. Горки, поставена през 1925 г. Реставрира уникалните декори на Петко Илиев - Ганин от 1879 г. за постановката на драмата "Иванку, убиеца на Асеня I” от В. Друмев (1872 г.). Изработва завеси и универсални декори за читалищни сцени из цялата страна. Автор е на многотомен ръкопис с рисунки "Български народен кръст" (1914 г.), на книгите "Стари и нови паметници в Добруджа" (1918 г.), "Изкуството в Казанлък" (1929 г.). Сътрудничи със статии на "Известия на Българския археологически институт".

През 1952 г. - Кръстьо Петров Сарафов - български драматичен артист и режисьор, брат на Б. Сарафов и син на П. Сарафов.

Роден на 6 април 1876 г. в с. Либяхово, днес Илинден, Софийско. Учи в Серес, Солун и София. Дебютира на сцената като ученик на 6 януари 1891 г. в ролята на Спиро Македонски (“Ст. Караджа” на Т. Хаджистанчев). През 1895 г. печели конкурс за стипендия и завършва Императорското драматично училище в Санкт Петербург (1899 г.). На 3 октомври 1899 г. дебютира в ролята на Борис Годунов (“Василиса Мелентиева” на А. Н. Островски). Играе в Народния театър (1904-1952 г.), където е и главен режисьор (1915-1919 г.). Актьор и режисьор на театрите в Русе (1922-1925), Варна (1935-1936) и Бургас (1932-1934). Участва в много постановки на радиотеатъра; снима се в няколко филма: Драган (“Децата на Балкана”, 1918 г.), Дойчин (“Безкръстни гробове”, 1931 г.), Вуйчото (“Изпитание”, 1942 г.).

През 1963 г. - Константин Сагаев (псевдоним на К. Димитров Стаматов) - български театрален деец и писател.

Роден на 7 декември 1889 г. Учи право в СУ “Св. Климент Охрисдски” и Белград, завършва във Виена. Основател е на първата българска драматична школа, съществувала до 1931 г. Автор е на няколко книги в областта на театралната теория: “Елементи на драматическото изкуство” (1927 г.), “Театър за селото” (1930 г.), “Българската драматическа школа …” (1931 г.), “Българският Народен театър. 1931-1933” (I и II ч., 1934 г.). През 1931-1935 г. е директор на Народния театър и Народната опера. Редактира сп. “Обществена обнова”. Автор е на: “Театър за деца и юноши”, приказни пиеси (1928-1929 г.), “Детският театър като дидактическо средство”, есе (1931 г.), “Прорези, драматически скици” (1934 г.), “Ронливи брегове, драски” (1934 г.).

През 1982 г. - Магда Михайлова Колчакова - българска драматична и филмова актриса.

Родена на 20 септември 1914 г. в Банско. През 1940 г. завършва Театралната школа към Народния театър, в който работи до пенсионирането си. Сценичното £ присъствие се отличава с яркост и жизнена правдивост - “Хъшове”, “Боряна”, “Под игото”, “Големанов”, “Прокурорът”, “Женитба”, “Дванадесета нощ”, “Тартюф” и др. Участва в рециталите “От извора”, “Народно творчество” и др. Авторка е на очерци и статии, роман в 3 ч. - “Банскалии” (1966-1975 г.), пиеси: “Гераците” (1955 г., по Елин Пелин), “Вдъхновение” (1958 г.), стихосбирки “Песни” (1948 г.). Създава характерни роли във филмите “Страхил войвода” (1938 г.), “Любимец 13” (1958 г.), “Пленено ято” (1962 г.), “Тютюн” (1962 г.).

[Станимир]

На 28 Август:

През 1936 г. е проведена е нелегална конференция на националлибералите в София в подкрепа на възстановяване на Търновската конституция.

През 1941 г. от СССР в България дебаркира трета група военни инструктори за партизанското движение. Групата се състои от 9 души и е начело с Марко Станков и Аврам Стоянов (подводничарите).

През 1961 г. е издадено е постановление на Министерския съвет за създаване от 1 септември същата година на самостоятелна Академия на селскостопанските науки в София под ведомството на Министерството на земеделието. В нея влизат академиците и член-кореспондентите на БАН от Отделението за селскостопански науки, което е закрито, а всички институти, работещи по проблемите на селското стопанство, са прехвърлени към новата академия. За председател е назначен член-кореспондента Титко Черноколев.

Родени:

През 1867 г. - Недялка Стоянова Шилева - участничка в движението за съединение на Източна Румелия с Княжество България, учителка и дарителка.

Родена в с. Голямо Конаре (днес гр. Съединение, Пловдивско). Завършва пловдивската девическа гимназия, след което работи като учителка в родното си село. Годеница е на войводата Продан Тишков (Чардафон). По поръчка на голямоконарския комитет шие знамето на местните въстаници. Придружава четата от с. Голямо Конаре до Пловдив и присъства на провъзгласяването на Съединението (1885 г.). След Съединението е учителка в Пловдив, Ямбол и София. Завещава къщата си на читалището в село Голямо Конаре. Умира през 1959 г. в София.

През 1886 г. г - Дора Габе - българска поетеса.

Родена в с. Харманлък (днес Дъбовник, Варненска област). Учи в Женева (Швейцария) и Гренобъл (Франция), където завършва френска литература. Работи като редактор на "Библиотека за малките" (заедно със С. Андреев) (1926 г.) и на детското сп. "Прозорче" (1939-1941 г.). След 9 септември 1944 г. завежда отдел "Културни връзки с чужбина" в Министерството на пропагандата (до 1947 г.). След това става съветник по културните въпроси в българското посолство във Варшава (до 1949 г.). Била е преводачка. Избрани съчинения: "Теменуги. Лирически песни" (1908 г.), "Малки песни" (1923 г.), "Някога" (1924 г.), "Малкият добруджанец" (1927 г.), "Мълчаливи герои" (1931 г.), "Буквар и първа читанка" (1936 г., в съавторство с Хр. Спасовски), "Когато бях малка" (1939 г.), "Партизанска поема" (1946 г.), "Неспокойно време" (1957 г.), "Нови стихове" (1963 г.), "Лирика. Избрани стих." (1966 г.), "Почакай слънце" (стихове, 1967 г.), "Невидими очи" (стихове, 1970 г.), "Майка Парашкева. Романизована биография. [на П. Димитрова]" (1971 г.), "Стихотворения" (1975 г.), "Глъбини. Разговори с морето" (1976 г.), "Избрани стихове" (в 2 т., 1978 г.), "Избрани преводи" (1979 г.), "Поеми" (1982 г.), "Светът е тайна" (1982 г.), "Избрани стихове" (1982 г.) и много др. Умира на 16 февруари 1983 г. в София.

През 1940 г. - Никола Стефанов Манев – български художник живописец.

Учи в Художествената академия, София (1962 г.), и продължава във Висшето училище за изящни изкуства в Париж при проф. Морис Брианшон (1970 г.). Живее и твори в Париж. Член е на Хуманитарния съюз (Париж) и на Съвета на Есенния салон (Париж). Самостоятелни изложби: София (1961 г.), Тунис (1963 г.), Париж (1964 г., 1967 г., 1968 г., 1969 г., 1970 г., 1971 г., 1973 г., 1974 г., 1975э, 1976 г., 1980 г., 1983 г., 1986 г., 1989 г., 1992 г., 1993 г. и др.), Лондон (1968 г.), Таити (1972 г.), Женева, Швейцария (1975 г.), Бабенхаузен, ГФР (1976 г.), Дюселдорф, ГФР (1977 г.), Виена (1980 г., 1983 г., 1985 г.), Амстердам, Холандия (1982 г.), фондация “Хюлет Пакард”, Франция (1988 г.), изложба гоблени - Сенлис, Франция (1991 г.), Анкара, Турция (1993 г.) и др. Носител е на Наградата на френското правителство за чуждестранни художници (1966 г.); златен медал от конкурса “Шенавър”; Наградата за демокрация на “Форд” (1968 г.). Открива ежегодно самостоятелни изложби в България (85 за периода 1961-2000 г.); участва ежегодно в “Есенен салон” Париж (78 участия до 2000 г.). Негови картини са собственост на хотел “Меридиен”, Париж (7); във VIP-залата на летище “Шарл дьо Гол”, Париж има 5; 1 е в Националната галерия в Делхи, Индия, дарена лично от Индира Ганди. Дарява на родния си град Чирпан възрожденска къща с изложба от 30 платна (2000 г.). Представен е с подпис в Речника на “всички художници от всички страни и всички епохи” “Benesit” - критерий за световна класа.

Починали:

През1901 г. - Никола Атанасов Живков - български учител, книжовник, общественик.

Брат на Г. Живков и В. Благоева. Учи в Търново и Русе. Учителства 12 години във Велес, Варна, Берковица, Севлиево, Тулча и Свищов. Участва в Сръбско-турската война (1876 г.). През 1876 г. създава текста на опълченския марш "Шуми Марица", по-късно българския химн. През 1882 г. открива в Свищов първата детска градина. Автор на много педагогически книги, учебници и детски книжки.

През 1943 г. - Борис III (католическо име: Борис Луи Роберт Пиер Станислав) - български цар от 1918 г. до 1943 г.

Роден на 30 януари 1894 г. Син е на цар Фердинанд I и на княгиня Мария-Луиза Бурбон-Пармска, брат е на Кирил Преславски. При раждането си е награден с ордена "Св. Александър" I степен, както и с I и IV степен на военния орден "За храброст". През 1896 г. се прекръства в източноправославната вяра - негов кръстник е руският император Николай II. Завършва гимназия в София през 1912 г. Посещава Санкт Петербург и Киев (1911 г.), където е награден с най-високия руски орден "Св. Андрей Първозваний" с брилянти. През 1911-1912 г. пътува с научна цел във вътрешността на Мала Азия, по крайбрежието на Средиземно море и на Канарските острови. Пълнолетието му е отпразнувано в София през 1912 г. с големи тържества в присъствието на престолонаследниците на Турция, Румъния, Сърбия, Гърция и Черна гора, както и на много видни чуждестранни гости. Взема участие в Балканската война със VII Рилска дивизия. През 1915 г. следва във Военната академия в София. През Първата световна война, като офицер за поръчки при щаба на Действащата армия, изпълнява поръчки на върховното командване от бойно и политическо естество. Възкачва се на престола на 3 октомври 1918 г. Встъпва в брак с принцеса Джована Савойска, от който се раждат: княгиня Мария-Луиза (13 януари 1933 г.) и Симеон, княз Търновски (16 юни 1937 г.). Управлението на цар Борис III протича в най-сложните и тежки години от историята на Третото българско царство. Победена в Първата световна война и унижена от Ньойския договор (1919 г.), България е в състояние на политическа изолация. В страната се разгарят остри политически борби, които довеждат до военния преврат на 9 юни 1923 г. (преврат за сваляне на правителството на БЗНС начело с Ал. Стамболийски, извършен от Военния съюз и политическата групировка "Народен сговор" с подкрепата на двореца). С търпение, такт и политическа ловкост цар Борис III успява да постигне вътрешнополитическо спокойствие в страната, което създава условия за икономическа стабилност и укрепване на международния авторитет на България. По време на Втората световна война присъединява България към Тристранния пакт (1 март 1941 г.), но не изпраща войски на Източния фронт. От началото на 1943 г. прави опити за преориентация към Великобритания и САЩ. Борис III е единственият владетел, който не експортира българските евреи в Германия, с което ги спасява от унищожаване. Носител е на френския орден на Почетния легион (3 пъти), на английския кралски викториански орден, на белгийския орден "Леополд", на немския домашен рицарски орден "Св. Хубертус", на "Червен орел" (Прусия), на руския орден "Св. Анна", на румънския "Карол III", отличия на Италия, Австрия, Полша и др. Умира при неизяснени обстоятелства. Погребан в Рилския манастир.

През 2001 г. - Видин Борисов Даскалов - български оперетен артист (баритон).

Роден през 1929 г. в с. Горна Козница, Кюстендилско. През 1953 г. завършва Българската държавна консерватория (БДК), специалност "Цигулка", втора специалност "Пеене". От 1953 г. е неизменно в състава на ДМТ "Ст. Македонски" като водещ солист. Наричан е "царят на оперетата", оставя 120 роли в класически и съвременни оперети. Работи и като режисьор: "Прилепът", "Време за любов" и "Веселата вдовица". Най-добрата му сценична партньорка е Лиляна Кисьова, с която работят заедно почти 44 години. Погребан е в Казанлък.

Видин Даскалов

“Публиката ме зареждаше, защото ме обичаше. Много я обичах и й се отдавах като влюбен. И тя започна да ми отвръща със същото.”

“Спокойно очаквам всичко, нищо не ме притеснява. Баща ми казваше: "Синко, на тази земя никой не е забил кол вечно да живее."”

”По-добре да не мислим за лошото, а да го хвърляме зад гърба си.”

”Всичко, което човек даде на хората, е спечелено. И всичко, което запази за себе си, е загубено. Човек е господар на това, което мисли, и роб на това, което казва.”

”Актьорът трябва да играе всеки спектакъл така, сякаш той е единственият в живота му.”

[Ася_И]

На 29 Август:

През 866 г. българско пратеничество, в което участват кавханът Петър и боилите Йон и Мартин, пристига в Рим. Те носят списък от въпроси, чиито отговори очакват от папа Николай І (858-867 г.). Питанията се отнасят до теологични и политически проблеми, до необходимите промени във всички страни на християнизиращото се българско общество, до организацията на българската църква. Заедно с тези общи въпроси българският княз поставя и въпроса за личната си греховност поради жестокото потушаване на антихристиянския бунт и за статута на бъдещата българска църква.

През 1869 г. в Охрид е създадена самостоятелна българска църковно-училищна община.

През 1871 г. в лозята край Ловеч се провежда комитетско събрание с участието на осем души: Васил Левски, Димитър Общи, Ангел Кънчев, Марин Поплуканов, Иван Драсов, Димитър Пъшков, Христо Бояджията и поп Кръстьо Никифоров. Димитър Общи е определен за отговорник за района от Ловеч и Тетевен до София. Обсъден е текстът на "Наредата на работниците за освобождението на българския народ".

През1878 г. е основан благотворителен комитет "Единство" в Търново по инициатива на Георги Живков, Стефан Стамболов, Любен Каравелов и др.

През 1878 г. Проф. Марин Дринов издава Привременен устав на народните училища, въвеждащ държавно ръководство и единна образователна структура в страната при задължително и безплатно светско начално образование за децата от двата пола. Той се основа на просветното законодателство на Княжество България и Източна Румелия.

Марин Стоянов Дринов е учен историк, филолог, обществен и държавен деец. Роден в Панагюрище на 20 октомври 1838 г. Образованието си получава в Киевската семинария и в Московския университет. От 1873 г. е доцент, а от 1876 г. и професор в Харковския университет. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 г., е включен в Гражданската канцелария към щаба на Дунавската армия, оглавявана от княз Вл. А. Черкаски. След освобождението на София (1878 г.) е назначен за вицегубернатор. През 1878 г.–1879 г. завежда отдела за народно просвещение и духовни дела и е съветник на руския императорски комисар княз А. М. Дондуков-Корсаков. Взема дейно участие в изработването на Търновската конституция. По негово предложение Учредителното събрание 1879 г. обявява София за столица на Княжество България. Един от инициаторите за откриване на Софийската публична библиотека (днес НБ "Св. св. Кирил и Методий"). Негово дело е и изработването на устава на Държавния съвет 1881 г. – 1883 г. Умира на 28 февруари 1906 г.

През 1881 г. на вечно съхранение се сдават бойните знамена на дружините от Българското опълчение и частите получават новите светини.

На 29 август 1881 г. пред двореца, в присъствието на правителството и народните представители, военна делегация от Русия, дипломатическия корпус и гражданството, Князът приема строените части на Софийския гарнизон, командирите и знаменните взводове на частите от провинцията. След тържествен марш те връчват бойните знамена на военния министър за вечно съхранение. Князът връчва новите бойни светини на всички командири на части, които да се отнесат в Лагера.

На следващия ден при особено тържествена обстановка в Лагера, в присъствието на същата публика след приемане на частите, е извършено освещаване на знамената от Софийския клир, последвано от молебен в чест на Тезоимения ден на Княза и Царя Освободител. След него столичният гарнизон и знаменните делегации от провинцията провеждат тържествен марш, воден от новите светини.

През 1945 г. в Москва пристигат Трайчо Костов и Вълко Червенков, които заедно с Георги Димитров и Васил Коларов се срещат със Сталин, за да получат инструкции с оглед на променената ситуация в България. Сталин ги успокоява: "Отложихте изборите - поставете точка на това. Отлагането на изборите не е съществено искане и затова ние се съгласихме... Ние не ще се съгласим на никакви съществени отстъпки, а без нас нищо не може да се направи..." Той съветва да се легализира опозицията и заявява, че отстъпките няма да забавят изграждането на съветската система, до която може да се стигне и по парламентарен път

През 1954 г. е открит е Химкомбинатът в Девня.

През 1966 г. е открит Международният дом на учените край Варна.

Родени:

През 1838 г. - Тодор Петров Икономов – български възрожденски просветител, обществен деец, публицист и естет.

Член кореспондент на БАН от 1881 г.; редовен от 1884 г. Учи в Жеравна и Сливен, а по-късно при С. Филаретов в София. През 1861 г. се установява в Цариград, където работи в близко сътрудничество с Др. Цанков. Учителства във Френския колеж, за кратко време е католически монах. Завършва Киевската духовна академия (1865 г.), учителства в Шумен и Тулча. Като публицист се противопоставя на опитите на Митхад паша за сливане на българските и турските училища. От 1871 г. е отново в Цариград, където сътрудничи на в-к "Македония", "България", "Турция", "Право", сп. "Читалище" и др. Участва заедно с П. Славейков в борбата за църковна независимост, интерниран в Тулча. След Освобождението е народен представител, подпредседател на Учредителното събрание в Търново, министър, кмет на София, председател на Държавния съвет. Издава съчинения: "Нова българска читанка" (1867 г.), "Читанка за приготвяне към граматиката" (1867 г.), "Пълна читателница" (1868 г.), "Възкресник, или Черковно въсточно песнопение" (1872 г.), "Ръководство за словосъчинение на българский язик" (1875 г.), "Българска граматика" (1881 г.), "Писма за Сърбия" (1883 г.), "Мемоари" (1897 г.) и др. Умира на 28 октомври 1892 г. в Шумен.

През 1919 г. - Пеньо Николов Русев – български писател, литературен историк и критик.

През 1943 г. завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. От 1945 г. работи в Института за българска литература при БАН. През 1972 г. защитава докторска дисертация на тема "Психология на художественото възприемане" в Ленинград (дн. Санкт Петербург). В периода 1963 - 1967 г. е заместник ректор и ректор на ВТУ, зам. ректор на ВИТИЗ (1969-1972 г.), ръководител е на секция "Културна история на балканските народи" към Института за балканистика при БАН (1968-1975 г.). Дебютира със стихове, разкази и статии през 1938 г. Изследователските му интереси са от областта на българската литературна история, руско – българските и румъно-българските литературни връзки. Автор е на съчиненията: "Ние и те" (1947 г.), "Пейо Яворов. Възприятия и художествена творба" (1947 г.), "Творчеството на Елин Пелин до Балканската война" (1954 г.), "История на българската литература от Смирненски до наши дни" (1957 г.), "Никола Вапцаров" (1965 г.), "Григорий Цамблак в Румъния и в старата румънска литература" (в съавторство с А. Давидов, 1966 г.), "За възприемането на художествените произведения. Психология на художественото възприемане" (1968 г.), "Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак" (в съавторство с Ив. Гълъбов, А. Давидов и Г. Данчев, 1972 г.), "Как възприемаме художествените произведения" (1975 г.).

През 1938 г. - Антон Венциславов Диков - български пианист.

Завършва Българската държавна консерватория в София (1961 г.) като ученик на Л. Енчева. Концертира от 1954 г. От 1974 г. е преподавател по пиано в БДК. Носител е на наградата "Марсел Кювелие" (Брюксел, 1960 г.), на Бахова награда от конкурса "Хариет Коен" (Лондон, 1960 г.), на III награда от конкурса "Маргарита Лонг" (Париж, 1963 г.). Изпълнява с успех творби на Й. С. Бах, Й. Брамс, Л. ван Бетовен, Ф. Лист, Р. Шуман, М. Равел, С. Прокофиев, Д. Шостакович, Б. Барток, В. Стоянов, П. Владигеров, Л. Пипков, К. Илиев, Л. Николов и др. За първи път в България изпълнява "Концерт за пиано" от В. Стоянов, "Концерт за пиано" от М. Големинов и др.

Починали:

През 1921 г. - Никола Павлов Корчев - участник в българското национално-освободително движение, опълченец.

Роден през 1836 г. в с. Долна Диканя, Пернишко. Работи като резервен машинист по ЖП линиите Русе - Варна и Одрин - Цариград (1868 г. – 1875 г.). Участва в четата на Филип Тотю през 1867 г. и в Сръбско-турската война през 1876 г. През 1877 г. постъпва в българското опълчение, участва в спасяването на Самарското знаме. Изобразен от Я. Вешин в картината “След боя”, известна още и под името “Самарското знаме”.

През 1942 г. - Данаил Цонев Николаев -български офицер, генерал от пехотата (от 1909 г.), първият българин с най-висок военен чин - за проявена храброст в боевете на връх Шипка получава чин "поручик".

Роден на 18 декември 1852 г. в Болград, Бесарабия. Завършва Одеското военно пехотно училище през 1875 г. Участва в Сръбско-турската война през 1876 г. и в Руско-турската война (1877 г. – 1878 г.). След Освобождението е началник на източнорумелийската милиция. Командва войските в Пловдив при обявяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. През Сръбско-българската война (1885 г.) е командир на Източния корпус. През 1895 г. – 1897 г. (след смъртта на Тр. Китанчев) е председател на Върховния македонски комитет (от 1900 г. - ВМОК). В периодите 1886 г. – 1887 г. и 1907 г. – 1911 г.) е министър на войната, като такъв разформирова всички части, участвали в детронирането на Александър I Батенберг. Организира извънреден съд, който издава смъртни присъди на офицерите в русофилския бунт в Русе. За големи заслуги към Българската армия е наричан "патриарх на българското офицерство". Награден е с орден "Св. св. Кирил и Методий" (1936 г.). Кръстник е на престолонаследника Симеон II (12 юли 1937 г.).

През 1965 г. - Елисавета Георгиева Консулова-Вазова – българска художничка, съпруга на д-р Б. Вазов.

Родена на 4 декември 1881 г. в Пловдив. Завършва живопис в Държавното рисувално училище (днес Художествена академия) в София през 1902 г. в класа на Я. Вешин. Специализира в Мюнхен (1909 г. – 1910 г.) при Х. Книр. Рисува предимно женски и детски портрети в сребриста въздушна тоналност, в които внася много мекота и нежност. Нейни произведения са “Автопортрет” (1905 г.), “Портрет в бяло” (1911 г.), “Иван Вазов на почивка” (1917 г.), “Иван Вазов на разходка” (1917 г.), “Портрет на писателя Стоян Михайловски” (1918 г.), “Добри Христов” (1919 г.), “Портрет на момченце” (1920 г.), “Портрет на д-р Борис Вазов” (“Човекът с лулата”) (1954 г.) и др. Организаторка и редакторка на сп. “Беседа” (1934 г. – 1940 г.), на сп. “Дом и свят” (1940 г. – 1944 г.). Занимава се с художествена критика и популяризиране на българското и чуждото изобразително изкуство. Превежда научна и художествена литература от немски, френски и английски език.

През 1979 г. - Алекси Романов Пухлев – български лекар - интернист, кардиолог и нефролог, академик (от 1967 г.).

Роден на 8 септември 1905 г. в Габрово. Завършва медицина в София през 1931 г. От 1938 г. до 1939 г. специализира във Франкфурт на Майн, в Грайфсвалд и Лайпциг (1942 г.). Асистент (1937 г.) в Клиниката по вътрешни болести на Медицинския факултет на Софийски университет “Св. Климент Охридски” при К. Чилов, доцент (от 1947 г.), ръководител на Катедрата по вътрешни болести на Медицинския факултет (1949 г. – 1950 г.), професор (от 1950 г.), ръководител на терапевтичната клиника на Медицинска академия (по-късно ВМИ в София, 1950 г. – 1975 г.); ректор на ВМИ в София (1959-1960 г.). От 1964 г. е ръководител на Групата по сърдечно-съдови заболявания (по-късно Група за изучаване на хипертонията). Разработва проблеми предимно от областта на сърдечните, сърдечно-съдовите и бъбречните заболявания. Автор е на трудове: "Лекции по теория на вътрешни болести" (1951 г., 1952 г.), "Терапия на вътрешни болести" (1955 г., 1962 г.), "Наръчник на терапия на вътрешни болести" (1958 г., 1964 г.), "Венозно гликозолечение при сърдечни болести" (1946 г.), "Хематологичен атлас" (1960 г.), "Ендемичният нефрит в България" (1960 г.), "Болести на бъбреците" (1963 г.), "Кръвното налягане в българското население" (1964 г.), "Болести на сърдечно-съдовата система" (1968 г.). Редактор е на "Наръчник по вътрешни болести" (1968 г.), "Артериална хипертония" (1972 г.).

[Ася_И]

На 30 Август:

През 1040 г. избухва въстанието на Петър Делян, едно от най-големите на Балканския полуостров срещу византийското владичество.

През 1873 г. областният съд в Одрин приема решения по Хасковското съзаклятие, като предлага на Високата порта арестуваните 22-ма души, членове на революционните комитети в Хасково, Чирпан, Пловдив и др., да бъдат “заточени и изпратени в изгнание до живот в място, което ще бъде счетено за подходящо”.

През 1881 г. българските военни части получават в София първите си бойни знамена. По този повод е учреден медал "За раздаване на знамената на българската войска през 1881 г."

През 1883 г. е представен Княжески манифест за създаване на комисия за изработване на нова конституция. На 6 септември 1883 г. по искане на III ОНС князът възстановява с манифест Търновската конституция.

Търновската конституция е приета на 16 април 1879 г. от Учредителното събрание в Търново. С нея юридически се утвърждават настъпилите в резултат на Освобождението социално-икономически и политически промени. Проектът на конституцията е изработен от С. И. Лукиянов, началник на Съдебния отдел при Съвета на императорския комисар. Този проект има умереноконсервативен характер. Дава широки права на княза в областта на изпълнителната и законодателната власт. Според проектa в Народното събрание влизат депутати по право, назначавани от княза и избирани от народа по двустепенна система. Въвежда се имуществен ценз. Проектът предвижда създаването на Държавен съвет, който да има контролни и съвещателни функции. В умерен вид са застъпени основните граждански и политически права и свободи. Проектът на Лукиянов е изпратен в Русия, където е прегледан и допълнен от особена комисия под председателството на княз С. Н. Урусов. Направените промени допринасят за демократизирането на проекта. Правата на княза са намалени. Въвежда се пряко и всеобщо гласоподаване по примера на Швейцария. Разширени са правомощията на Народното събрание. На 10 февруари 1879 г. в Търново се открива Учредително събрание, което трябва да обсъди и приеме конституцията. Избрана е 15-членна комисия, която трябва да изработи основните начала, върху които да се изгради основният закон на страната. Рапортът на тази комисия е изцяло в консервативен дух. Изхождайки от идеята, че българският народ не е готов за самостоятелен политически живот, комисията предлага силна княжеска власт, въвеждане на имуществен и образователен ценз и създаване на Сенат (горна камара), който да тълкува конституцията, да потвърждава приетите от Народното събрание закони и т. н. Либералите, водени от П. Каравелов и П. Р. Славейков, отхвърлят рапорта на комисията и пристъпват към гласуването на конституцията член по член. В резултат на това приетата Търновска конституция е една от най-демократичните за времето си конституции в Европа.

Търновската конституция е нарушавана два пъти – по време на режима на пълномощията 1881–1883 г. и след държавния преврат на 19 май 1934 г. Тя престава да бъде в сила след приемането на Конституция на Народна република България от декември 1947 г.

През 1885 г. княз Александър I приема в Шумен пратениците на БТЦРК майор Сава Муткуров и Димитър Ризов и одобрява плана за съединението на Източна Румелия с Княжество България.

Съединението на Източна Румелия с Княжество България е извършено на 6 септември 1885 г. по силата на Берлинския договор 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената Българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, с известна автономия. Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия. Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен. Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г. Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител. Вместо да се възползва от дадените му права по силата на Органическия устав и да повика незабавно турски войски от Цариград, Г. Кръстевич, като истински български родолюбец, предпочита да се предаде доброволно. Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. На 8 септември в Търново княз Александър I Батенберг издава манифест, с който обявява, че приема Съединението. Извършеното Съединение предизвиква остра реакция от страна на някои съседни балкански държави и Русия. Османската империя реагира незабавно и обявява акта за очевидно нарушение на Берлинския договор 1878 г. Под натиска на Англия обаче Високата порта е принудена да се въздържи от незабавни контрамерки спрямо България. В края на октомври 1885 г. в Цариград Великите сили свикват конференция за разрешаване на спорните въпроси, възникнали във връзка със Съединението. Сръбският крал Милан Обренович не желае да изчака нейните решения. Подтикван тайно от Австро-Унгария, той реагира крайно рязко на Съединението, което нарушавало "равновесието" на полуострова в полза на България. В началото на ноември Сърбия напада България. С военната си победа над Сърбия България утвърждава завинаги делото на Съединението. С подписването на Българо-турската спогодба 1886 г. окончателно се слага край на конфликта на Балканите и Съединението получава международно признание.

През 1887 г. е вдигнато военното положение, въведено след преврата на 9 август 1886. и са насрочени избори за V Обикновено народно събрание.

През 1907 г. е открит паметникът на Царя-Освободител в София по проект на италианския скулптор Арнолдо Цоки.

Основният камък е положен на 23 април 1901 г. (Гергьовден) в присъствието на княз Фердинанд I, а работата по него завършва на 15 септември 1903 г. На освещаването му на 30 август 1907 г. присъстват участници от войната, Фердинанд I със синовете си Борис и Кирил, великият княз Владимир Александрович, син на Александър II, със съпругата си Мария Павловна и сина им Андрей, военният министър ген. Каулбарс, ген. Столетов, комендантът на Санкт Петербург ген. Паренсов, както и Арнолдо Дзоки. Изграден от полиран гранит, паметникът се състои от цоклен постамент, средна част с фигури и масивен ренесансов корниз, завършен със скулптурата на руския цар, възседнал кон. Бронзовият венец, поставен в основата на паметника, е дарен от румънската страна в памет на загиналите румънски воини.

През 1908 г. в Цариград е устроена официална вечеря по случай рождения ден на Султана, на която са поканени дипломатически представители в страната с изключение на българския представител Иван Стефанов Гешов. С това младотурското правителство иска да подчертае васалното положение на България. От София отговарят с отзоваване на Гешов. Случаят е популярен с названието “инцидент Гешов”.

През 1924 г. в гр. София е осветен православния храм „Св. Александър Невски“.

На 30 август 1724 г. Петър Първи тържествено пренася мощите на Св. Александър Невски в новата руска столица Петербург. На този ден, но през 1924 г. е осветен храм-паметникът Св. Александър Невски в София, който е една от най-големите забележителности и символи на града, както и най-големият храм-паметник на Балканския полуостров. Той е построен в памет на Цар Александър II, наричан от българите Цар Освободител, чиято армия освобождава България от турско робство през 1878 г. Храмът заема площ от 2600 кв.м., с дължина от 70 м и широчина от 55 м. Представлява внушителна петкорабна постройка от кръстокуполен тип. Самата църква има кръгла форма, като се състои от три олтарни абсиди: централна, посветена на Александър Невски, южна – на Цар Борис I Кръстителя, и северна – на светите братя Кирил и Методий. Иконите и стенописите в храма са дело на видни български и руски художници. Сред тях се срещат много ценни уникални експонати, един от които е Бисерната икона, изобразяваща Св. Богородица и младенеца, за която се смята, че е чудотворна. Друг ценен експонат е камъкът от Голгота, поставен в седефена кутия с герба на Царство България, който е подарен на храма от патриарх Кирил.

През 1944 г. съветски разузнавателен отряд достига българската граница в Добруджа. На същия ден, в хода на Втората световна война, е изпратена съветска нота, чрез която България е обвинена, че продължава да пропуска немски войски, напускащи Румъния.

През 1984 г. в 17 ч. и 30 мин. в чакалнята на железопътната гара в Пловдив избухва саморъчно направено взривно устройство. На място загива 50-годишна жена от Кърджали, а 13-годишно дете остава без око. Ранени са още 41 души. Атентатът е дело на турски терористи. В 18 ч. и 5 мин. е извършен втори терористичен акт - на паркинга пред аерогара Варна избухва бомба, която ранява 2 жени.

Родени:

През 1932 г. - Данко Димитров – български белетрист, автор е на произведения за деца и възрастни.

Завършва българска филология в Софийския Университет (1961 г.). За пръв път печата през 1952 г. Някои съчинения: "Зърното в пръстта кълни" (1962 г.), "Игуменът от Велчовата завера" (1968 г.), "Кога и как беше създадена Димитровската пионерска организация “Септемврийче", "Спомени" (1969 г.), "Български светини" (1971 г.), "Стоян Заимов. Книга за него и неговото време" (1971 г.), "Ако не беше книгата" (1974 г.), "Горският цар. Разказ за капитан Петко войвода" (1978 г.), "Съдбовно време" (1979 г.) и др.

Починали:

През 1960 г. - Петър Райчев - български оперен и концертен певец - лирико-драматичен тенор.

Роден на 9 март 1887 г. във Варна. Завършва Московската консерватория, отива в Неапол, където учи при Фердинандо ди Лучия. В Петербург изпълнява ролите Дон Хосе ("Кармен"), Рудолф ("Бохеми"), Ленски ("Евгений Онегин"), Герман ("Дама пика") и др. През войната напуска Петербург, гостува в София в Народната опера. Пее с голям успех в Берлин, Париж, Виена, Будапеща, Загреб и др. Автор е на мемоарната книга "Живот и песен" (1951 г.

През 1982 г. - Емил Радославов Манов - български писател.

Завършва право в Софийския Университет “ Св. Климент Охридки” (1941 г.). Роден е на 29 юли 1919 г. в София. Член е на РМС, на БОНС. Публикува за пръв път през 1935 г. - стихове, белетристика - през 1936 г. През 1941 г. е осъден на доживотен затвор заради участие в бойните групи на Комунистическата партия. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. е полковник в армията, под председателството на Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК), заместник-главен редактор е на издателство “Български писател” (1955-1958 г.), главен редактор е на сп. “Родна реч” (1958-1966 г.), подпредседател на СБП (1967-1968 г.). Автор е на произведения за деца и юноши, на романи, повести, новели, разкази, очерци, пиеси. Някои съчинения: “Млади герои на Отечествената война” (1945 г.), “Пленено ято. Затворническа хроника” (1947 г.), “Краят на Делиите” (1954 г.), “Недостоверен случай” (1957 г.), “Огънчето” (1957 г.), “Ден се ражда” (1959 г.), “Бягството на Галатея” (1963 г.), “Грешката на Авел” (драма, 1963 г.), “Стръмнини” (1965 г.), “Моето първо лято” (1967 г.), “Ваня и статуетката” (1967 г.), “Съвест” (пиеса, 1968 г.), “Галактическа балада” (1971 г.), “Младоженецът” (комедия, 1973 г.), “Синът на директора” (1973 г.), “Пътуване в Уибробия” (1975 г.) и др.

[Станимир]

На 31 Август:

През 1874 г. с излизането на 29-ти брой на вестник "Източно време", той се обособява като български.

Преди това вестникът се нарича "Источно време" ("The Levant Times") и е българско издание на англо-френския вестник Левант таймс". Той е седмичник, изразител на английската политика в Близкия изток. Излиза в Цариград от 1874 г. до 1877 г. Редактори на вестника са П. Сандов, Др. Цанков, Хр. Ваклидов, В. Мачуковски, Н. Генович, Д. П. Минков и др.

През 1885 г. излиза последният брой на в. “Южна България” – орган на източнорумелийската Либерална партия. Излиза в Пловдив, веднъж седмично от 6 януари 1883 г. Основател и главен редактор е Г. Бенев. Сътрудници: И. Салабашев, Гр. Караджов, Сл. Кесяков, д-р П. И. Данчов, З. Стоянов и Д. Тончев. Средствата за издаването му се събират от депутати в Областното събрание, а програмата му е да защитава интересите на отечеството, “като се грижим за опазване на солидарността ни като един неразделен народ”. Когато в Пловдив се създава Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК), вестникът се включва в подготовката на съединението на Северна и Южна България. Възприема становището, че оставането на княз Александър на българския престол е необходимо за укрепването на българската държава. Вестникът следи и положението в княжеството, помества информации за най-важното в международната политика, отделя внимание на просветата и икономиката, защитава българското население в Македония.

През 1903 г. българското правителство изпраща нота до Великите сили за отблъскване на евентуално османско нападение срещу България с армейски части.

През 1915 г. България получава трета нота от Антантата, в която й е предложена "безспорната зона" от Вардарска Македония в замяна на нейната ненамеса. На 14 септември Антантата обещава съглашенските войски да окупират "безспорната зона" като гаранция за предаването й на България.

През 1916 г. Фелдмаршал фон Макензен утвърждава българския план за настъпление на 3-а армия в Добруджа.

През 1921 г. българското правителство отговаря на връчения на 2 август ултиматум на Междусъюзническата контролна комисия за разформироване на въоръжените сили.

През 1944 г. премиерът Иван Багрянов предлага българска делегация, водена от него, да замине за Москва за решаване на спорните въпроси. На съветски военни в Румъния са показани арестувани немски войници в България. Решено е да не се оказва съпротива на съветската армия, ако навлезе в България. Спира се прилагането на антиеврейското законодателство и е отменена по-голямата част от Закона за защита на нацията.

През 1945 г. с решение на Министерския съвет 9 септември е обявен за "Ден на победата" и общонароден празник.

През1946 г. в България е публикуван Закон за здравна защита на майчинството и детството.

Родени:

През 1869 г. - генерал-майор Константин Кирков, изтъкнат военен педагог и командващ българския военноморски флот от 1914 до 1920 г.

След завършването на Априловската гимназия той постъпва във Военното училище по военната специалност артилерия. През 1889 г. вече като подпоручик е назначен за командир на батарея в 4-и артилерийски полк, а по-късно служи в Софийския арсенал и планинската артилерия в Берковица като завеждащ материалната част. Скоро след това е изпратен да се учи в Апликационната артилерийска школа на италианската военна академия в Торино. Завършва през 1892 г.и се завръща като артилерийски инженер. Назначен е за преподавател-инструктор по артилерията във Военното училище, където изявява качествата си на методист и педагог. Разработва редица педагогически трактати, които му определят мястото на изявен теоретик.

Няколкогодишната му преподавателска дейност е високо оценена и е назначен на командирски длъжности в артилерията на гарнизоните в Стара Загора и Видин.

По време на Балканските войни е началник на Видинската крепост, която по време на Междусъюзническата война с 25 оръдия успешно отбива сръбските удари.

През 1914 г. вече като полковник е назначен за началник на българските морски войски. Под негово ръководство през Първата световна война флотът успешно се бори с руските атаки към варненския порт. За цялата си командно-организаторска и педагогическа дейност е награден с различни отличия. Изведен в запаса със званието генерал-майор.

През 1919 г. - Амрита Притам - индийска писателка, преводачка и общественичка.

Авторка е на повече от 30 книги. Пише и превежда на езика пенджаб. Посещава многократно България. Посвещава на България един от очерците в книгата си "Пътепис" (1978 г.). Популяризира в Индия поезията на социалистическите страни. От български език превежда творби на Хр. Ботев, Ив. Вазов, Елин Пелин, Й. Йовков, Хр. Смирненски, Гео Милев, Дора Габе, Е. Багряна, Мл. Исаев, Блага Димитрова, Ст. Пенчева и др. Издава "Избрани стихотворения" (1960 г.) от Н. Вапцаров. Печели Индийска литературна награда "Баратия Джанпит" (1982 г.) и Международна литературна награда "Н. Й. Вапцаров" (1979 г.).

През 1925 г. - Атанас Наковски - български писател белетрист.

Завършва Стопанския факултет през 1949 г. За пръв път публикува през 1946 г. във в-к "Литературен фронт". Работи във в-к "Студентска трибуна" (1947-1948 г.), Радио София (1949-1958 г.), редактор, завежда отдел "Белетристика" и главен редактор в издателство "Български писател" (1958-1975 г.). От 1975 г. е зам.-главен редактор на сп. "Септември" (1975-1989 г.). Наковски е автор на разкази, повести, романи, произведения за деца. Започва творческия си път с разкази, постепенно се насочва към повестта и краткия роман. Съчинения: "Разкази" (1949 г.), "За три дни" (1955 г.), "Просено зърно" (1957 г.), "Мария против Пиралков" (1962 г.), "Грапавини" (1963 г.), "Улица над реката" (1964 г.), "Безкрайната улица" (1968 г.), "Без сенки" (1970 г.), "Бреговете на реката" (1971 г.), "Да достигнеш края" (1972 г.), "Светът вечер, светът сутрин" (1973 г.), "Катастрофата" (1982 г.), "В епицентъра на една омраза. Роман" (1983 г.), "Криминални романи" (1985 г.), "Върхът на айсберга" (1986 г.), "С любов и без любов, или разминаване на полюсите" (1989 г.) и др. С най-новите си романи "Миражи", "Спирала", "Зловеща вселена" създава галерия от образи на прехода към демокрация: политикани, гешефтари, хитреци и деградирали хищници.

През 1927 г. - Лада Анто Бояджиева - българска режисьорка.

Завършва журналистика в Париж и режисура във ФАМУ, Прага. Работи в студия за хроникални документални, за научнопопулярни и за игрални филми. Сценарист и режисьор на своите филми, тя започва с "Аз съм трактористка" и "Златните ябълки", в които търси героизма на ежедневието от първите следдеветосептемврийски години. По-късно Бояджиева допринася съществено за развитието на българските изкуствоведски филм: "Ахейци" (1961 г.), "Завръщането на иконите" (1965 г.). Във филма си "Каменни джунгли" прави обобщение за непреходните стойности в изкуството. В Студия за игрални филми снима "Завръщане" (1967 г., премиера през 1989 г.), "С особено мнение" (1970 г.), "Вятърът на пътешествията" (1972 г.), "Виза за океана" (1975 г.). Втора награда за филма "Две срещи" (Кюстендил, 1971 г.); Получава награда за най-високо постижение в документалния филм за "Достойнство" (Варна, 1971 г.). Умира на 27 октомври 1988 г. в София.

През 1931 г. - Ангел Заберски - български композитор, аранжор и вокалист.

Завършва Вокалния факултет на Българската държавна консерватория в класа на проф. Хр. Бръмбаров (1955 г.). Работи като музикален редактор в редакция "Забавна музика" на Българско радио (до 1974 г.). В началото на 60-те години участва във вокалния квинтет "Приятели на песента". Заберски е един от основателите на Школата за естрадни певци при Българско радио и преподавател в нея, главен художествен ръководител на Естрадния факултет при БДК (1974-1984 г.). Член на СБК. Автор е на политически мюзикъли, вокално-инструментални произведения ("Оратория за деветте кръга"), оркестрови творби ("Рапсодия за духов оркестър"), телевизионни мюзикъли ("В Чинцано всичко е спокойно"), детски и хорови песни, музика към документални филми. Неговите естрадни песни се изпълняват от Георги Кордов, Райна Денева, Лили Иванова, Бисер Киров, Мими Иванова, Панайот Панайотов и др. Някои от оркестровите му пиеси представляват съчетание на фолклорни мотиви и елементи от джаза ("Спомен от Странджа", "Тракийски акварел"). Песни на Заберски са издавани на плочи в Канада, Полша, Чехословакия и Куба. Албуми: "Избрани песни" (1982 г., 1983 г.), "Звезден миг" и др.

През 1933 г. - Александър Василев Лилов - български общественик, един от идеолозите на БКП (БСП).

Член-кореспондент е на българската академия на науките (БАН) от 1989 г., професор и доктор. Завършва гимназия в Белоградчик през 1951 г. От 1962 г. е член на бюрото на ЦК на ДКМС, секретар на ЦК на ДКМС в периода 1963-1966 г. До 1969 г. е аспирант в Академията за обществени науки при ЦК на КПСС. Защитава дисертация в Катедрата по литературознание и изкуствознание. От 1969 г. е в апарата на ЦК на БКП. През 1971 г. е избран за кандидат-член на ЦК на БКП, а от юли 1972 г. е член на ЦК. Следващата година е секретар на ЦК, от 1974 г. - член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. Народен представител в IV и VI Народно събрание; депутат от листата на БСП след 1989 г. През 1971 г. издава книгата "Критика на съвременните буржоазноестетически концепции за природата на изкуството". Председател е на Висшия партиен съвет на БСП в периода 1990-1992 г.

[Ася_И]

На 1 Септември:

През 1762 г. Стойко Владиславов (Софроний Врачански) е ръкоположен за свещеник в Котел. До официалното му ръкополагане се стига след продължителни преговори с гръцкия владика, който иска да му се платят 100 гроша. С помощта на котелските чорбаджии парите са събрани и едва тогава владиката се съгласява да извърши тържествената церемония.

Софроний Врачански е деец на Българското възраждане, книжовник, учител, църковен деец. Роден е през 1739 г. в Котел в семейството на търговец на добитък. На 3 г. остава без майка, а на 11 вече е и без баща. Осиновен e от чичо си, който също умира след няколко години. Учи в котленското килийно училище. През 1762 г. става свещеник, a по-късно учител в родния си град. Занимава се и с книжовна дейност - преписва и подвързва книги. През 1765 г. преписва "История славянобългарска", донесена в Котел от Паисий Хилендарски (в бележка към преписа си пише: "Тази история принесе Паисий йеромонах от Света гора Атонска и я преписахме у село Котил"). В средата на 70-те години отива в Света гора (Атон), където прекарва шест месеца. През 1781 г. преписва за втори път Паисиевата история. По време на кърджалийските размирици лежи в затвора. Около 1794 г. се замонашава и става епископ във Враца и приема името Софроний. През 1810 г. отива да служи във Видин, а по-късно в Крайова и в Букурещ. Там продължава книжовната си дейност. През Руско-турската война (1806-1812 г.) поддържа връзки с руското командване като представител на българския народ, а след края на войната помага на български бежанци принудени да напуснат страната.

В напреднала вече възраст се оттегля в неизвестен румънски манастир в околностите на Букурещ. Последните вести за него са от 1813 г. Предполага се, че това е и годината на неговата смърт.

Софроний Врачански е пръв ученик и последовател на Паисий Хилендарски. Той разпространява българското книжно учение, произнася църковни проповеди на български език. Преписва на простонароден български език книги, съставя два сборника, прави преводи. Бурния си и мъчителен живот описва в своята оригинална творба "Житие и страдания грешнаго Софрония" (написана около 1805 г. в Букурещ, днес се намира в Санкт Петербург). Отпечатана е посмъртно във в. "Дунавски лебед" през 1861 г. (бр. 55-61).

През 1858 г. проливни дъждове предизвикват наводнения в Пловдивско, Пазарджишко и Асеновградско. В писмо до Найден Геров пловдивчанинът Артюн Гедиков разказва: “…валяха дъждове толико за големи, както други път не са е помнило, и така протекоха реките, най-паче Марица, толико много, какту плувна сичкио Мараш и Каршиака във вода и тако человеците в 30 сахата (часове) киснаха с вода до шия, а кой на тавано, а кой на керемидите…”

През 1860 г. в Белград Георги Раковски започва да издава в. "Дунавски лебед" – първия революционен емигрантски вестник.

През 1883 г. в Казанлък е открито първото след Освобождението педагогическо училище с тригодишен курс. Директор e Петър Стойнев.

През 1886 г. е проведена Извънредна сесия на IV Обикновено Народно Събрание с председател Георги Живков. Гласуван е първият държавен заем в съкровищни бонове – 33 300 000 млн. лв.

През 1914 г. край българската легация в Ниш мобилизираните българи от Вардарска Македония отказват да положат клетва за вярност на сръбския крал. Много от тях участват в Македоно-одринското опълчение и са наградени с кръстове "За храброст".

През 1916 г. по време на Първата световна война с царски манифест България обявява война на Румъния.

През 1934 г. правителство на Кимон Георгиев издава наредба-закон за защита безопасността на държавата, насочена против въоръжените прояви на националноосвободителните движения, предвиждаща наказания до 10 г. затвор и глоби до 300 000 лв.

През 1943 г. е обявена декларация на "10-те" водачи на опозицията (без комунисти), изработена по предложение на Никола Мушанов, за свикване на Велико Народно събрание и възстановяване на конституционното управление.

През 1944 г. Стойчо Мошанов започва официални преговори в Кайро с делегати на Великобритания и САЩ за сключване на сепаративен мир, за които е известен и СССР.

През август 1944 г. Стойчо Мошанов е натоварен от правителството на Иван Багрянов да води преговори с представители на Англия и САЩ във връзка с излизането на България от Втората световна война. Мисията му завършва без резултат поради последвалото обявяване на война на България от СССР (5 септември 1944 г.).

През 1945 г. в Пловдив е основан Държавен симфоничен оркестър.

През 1947 г. Панаирът в Пловдив е възстановен като единствен национален международен мострен панаир.

Началото е поставено през август 1892 г., когато се открива Първото българско земеделско-промишлено изложение. Целта му е да стимулира прохождащата българска индустрия и селско стопанство, да създаде международни контакти на българските производители, да покаже на населението към какво трябва да се стреми. Първото българско изложение се ражда като плод на развитието на стопанството и икономиката на България на онзи етап и има за задача да покаже новите форми на производство в страната, да приближи българските производители и търговци към Европа и света.

Подготвяно с голям ентусиазъм и с помощта на много специалисти, то успява да развие мащаби и да събере участие, които впечатляват: изложението достига обща площ над 90 000 кв. м., общият брой страни-участнички е 24, а за два месеца и половина (толкова е времетраенето му) павилионите му са посетени от 162 000 души. Българските изложители показват успехите си в копринарството, винарството, тютюнопроизводството, текстилната промишленост, производството на етерични масла, кожухарството, растениевъдството. В чуждестранните павилиони силно впечатление правят техническите новости - електрически крушки, фонографът на Едисон, оръжието на немската фирма "Круп".

Сърцето на изложбения град тогава било там, където е днес Цар-Симеоновата градина.

Следващата по-сериозна стъпка в историята на българското панаирно дело се прави през 1933 г. - тогава в Пловдив е организирана Национална стопанска изложба. Изложителите са 424, а посетителите - над 120 000. Това е и първият мострен панаир в Пловдив.

Вторият мострен панаир е през 1934 г. В неговите рамки специално се отбелязва 30-годишнината от създаването на Съюза на българските индустриалци, 40-годишнината от създаването на Българската търговско-индустриална камара, 100-годишнината на първата българска вълнено-тъкачна фабрика на Добри Желязков - Фабрикаджията. С постановление на Министерския съвет от 16 май 1934 г. Пловдивският панаир е признат за постоянен и единствен в България. Така той става част от икономическата панорама на страната.

През 1936 г. поредният мострен панаир в Пловдив е обявен за международен. Освен български (над 1000) в Панаира взимат участие и 385 чуждестранни фирми.

Съвременният панаирен комплекс в Пловдив е най-голям в Югоизточна Европа. Той е разположен на 352 000 кв. м площ. Общите изложбени площи са 137 831 кв. м, от които половината покрити. Пловдивският панаир разполага с 19 многофункционални експозиционни палати, предоставящи възможност да се показват всякакви експонати. Модерен Конгресен център предлага 13 зали за семинари и конференции. Целогодишно в панаира се организират и провеждат близо 50 изложбени прояви, в които участвуват над около 8000 изложители от 60 страни

През 1948 г. Великото Народно Събрание приема Закон за опазване на държавната тайна. Публикуван е на 28 септември. На 22 октомври същата година Министерският съвет одобрява списък на данните, сведенията и въпросите, съставляващи държавна тайна.

Родени:

През 1858 г. - Трайко Цветков Китанчев - български писател, деец на македонското революционно движение.

Редовен член на БКД (дн. БАН) от 1884 г. Учи в българското училище “Св. св. Кирил и Методий” в Цариград. Продължава учението си в Одеса (1875 г.), завършва Киевската духовна семинария (1879 г.) Следва право в Московския университет (1889-1890 г.). По здравословни причини прекъсва и се връща в България. Учителства в Солун, Пловдив, Карлово, София и Търново. Участва в политическия живот на страната. Близък е до П. Каравелов и Ст. Стамболов. Председател на дружеството “Братски съюз”, на ВМОК (1895 г.), народен представител (1884-1894 г.) През 1898 г. излизат неговите “Съчинения” под редакцията на Й. Иванов.

През 1876 г. - Иван Вулпе - български оперен певец и педагог.

Завършва гимназия в родния си град, след това Московската консерватория (солово пеене). Преподавател е в Музикалното училище в Иркутск (Сибир). Установява се в България през 1908 г. и заедно със Ст. Михайлов и Д. Казаков основава Оперната дружба, от която по-късно е създадена Народната опера, в която пее до 1926 г. От 1912 г. почти до края на живота си преподава в Музикалното училище (по-късно Академия). Изпълнява ролите на Мефистофел ("Фауст"), Марсел ("Хугеноти"), Радамес ("Аида"). Участва в много други опери. Умира на 26 август 1929 г. в София.

През 1898 г. - Димитър Талев - български писател.

Учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Битоля, Скопие и Стара Загора. През 1920-1921 г. следва медицина в Загреб и Виена. През 1925 г. завършва славянска филология в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, където му преподават Ив. Шишманов, Й. Иванов, Б. Пенев, В. Арнаудов, Л. Милетич, Ст. Младенов. През 1927 г. работи като коректор във в-к “Македония”, от 1929 г. е в редакторската колегия, а от 1930 г. до 1934 г. е главен редактор и директор на вестника. От 1938 г. до 9 септември 1944 г. е в редакцията на в-к “Зора”. След 1944 г. е репресиран, изключен от Съюза на българските писатели и е лишен от правото да участва в обществения и литературния живот на страната. Печата за пръв път през 1917 г. във в-к “Родина” - разказа “Очакване”, а първата си книга издава през 1925 г. Мястото му в българската литературна история се определя от неговия голям принос на романист през 50-те и 60-те години. Творбите на Талев са преведени на над 18 езика, а по някои от произведенията му са осъществени успешни сценични реализации (“Железният светилник”, “Преспанските камбани”). Автор е на съчиненията “Сълзите на мама” (1925 г.), “Усилни години” (ч. I), “В дрезгавината на утрото” (1928 г., ч. II), “Подем” (1929 г., ч. III), “Илинден” (1930 г.), “Под мрачно небе” (драма, 1932 г.), “Златният ключ” (1935 г.), “Великият цар” (1937 г.), “Старата къща” (1938 г.), “На завой” (1940 г.), “Гоце Делчев” (1942 г.), “Град Прилеп. Борби за род и свобода” (1943 г.), “Завръщане” (1844 г.), “Железният светилник” (1952 г.), “Илинден” (1953 г.), “Преспанските камбани” (1954 г.), “Самуил” (1958-1960 г.), “Братята от Струга” (1962 г.), “Хилендарският монах” (1962 г.), “Гласовете ви чувам” (1966 г.).Умира на 20 октомври 1966 г. гр. София.

Починали:

През 1872 г. - Никола Първанов - един от първите български филолози.

Роден в Лом. Завършва в Белград гимназия и Филологически факултет, след което учителства в Лом. Издава в Белград българския в-к "Възток" (1865 г.). Автор е на съчиненията: "Бележки върху граматиката на новобългарския език от Ив. Н. Момчилов" (Русе, 1868 г.) и "Извод из българската граматика" (Русе, 1870 г.). Умира във Виена.

През 1970 г. - Зорка Янкова Йорданова – българска драматична актриса.

Родена на 23 септември 1904 г. в София. Учи актьорско майсторство в театралната студия на И. С. Даниел и в школата на Н. О. Масалитинов, специализира във Виена и Париж. Артистка е в Народния театър "Иван Вазов" (1923-1970 г.). Известни роли: Розалинда ("Както ви се харесва" от У. Шекспир), Никол ("Буржоата благородник" от Молиер), Елисавета ("Мария Стюарт" от Ф. Шилер), Елисавета ("Дон Карлос" от Ф. Шилер), Клара ("Егмонд" от Й. В. Гьоте), Орлето ("Орлето" от Е. Ростан), Олга ("Три сестри" от А. П. Чехов), Надя ("Врагове" от М. Горки) и много др.

[Станимир]

На 2 Септември

През 1829 г. в Одрин е подписан “Одрински мир” – договор, сложил край на Руско-турската война, провела се от 1828 г. до 1829 г. По силата на този акт Османската империя се задължава да изпълни условията на Акерманската конвенция от 1826 г. и да отстъпи на Русия областта по долното течение на р. Дунав и по Кавказкото крайбрежие на Черно море. Заедно с това тя разрешава на руски граждани да търгуват свободно из обширните й пазари, свободно корабоплаване през Проливите и пр. Със специални клаузи се признава вътрешната автономия на Сърбия, както и на двете дунавски княжества - Влашко и Молдова. Гърция също получава автономия. Единствено непроменено остава положението на българския народ, който не крие голямото си разочарование от този факт. Поради това, след оттеглянето на руските войски от Балканския полуостров, значителни части от българското население от Източна България напускат родните си места и се заселват във Влашко, Молдова и Южна Русия.

През 1877 г. Военният съвет, свикан от Главната квартира на руската армия в с. Пордим, Плевенско, приема плана за Третата атака на Плевен. В с. Пордим пристига и румънският княз Карол.

През 1944 г. е назначено е правителство на Константин Муравиев (БЗНС “Врабча 1”). Правителството включва в състава си: по трима министри от БЗНС “Врабча 1”, от Демократическата партия и от Народната партия; три кресла са оставени за ОФ, който не ги заема; за пръв път са назначени министри без портфейл: Никола Мушанов, Димитър Гичев и Атанас Буров.

През 1954 г. в периода 23 август - 2 септември се провежда съдебен процес срещу о. з. ген. Иван Вълков и група от 10 бивши офицери от Министерството на войната, натоварени през 1923-1925 г. с "разузнаване и париране действията на БКП и БЗНС". Пред съда те отговарят за убийствата на земеделци, комунисти и безпартийни в този период. Върховният съд осъжда Иван Вълков и още шест души на смърт, а четирима - на 15 г. затвор. След обжалване Президиумът на Народното събрание заменя смъртните присъди с 20 г. затвор, макар че оценява решението на Върховния съд като справедливо и правилно.

Иван Вълков Вълков е политически и военен деец, ген.-лейтенант. Роден е в гр. Казанлък на 19 януари 1875 г. Завършва Военното училище в София, след това продължава образованието си в Артилерийската и Генералщабната академия в Санкт Петербург. Взема участие в Балканската война 1912–1913 г. и в Първата световна война 1914–1918 г. Той е сред инициаторите за създаването на Военния съюз (1919 г.). Като един от неговите ръководители Иван Вълков взема активно участие в подготовката и осъществяването на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Заема поста военен министър в правителството на проф. Ал. Цанков (1923–1926 г.) и в началото на управлението на А. Ляпчев (до 1929 г.). Като такъв организира разгрома на Юнското и Септемврийското въстание през 1923 г. и репресиите след априлския атентат през 1925 г. От 1929 г. до 1934 г. е пълномощен министър в Рим, с което приключва активната си политическа дейност. През 1954 г. е осъден на смърт, но поради напредналата му възраст присъдата му е заменена с доживотна. Иван Вълков Вълков умира през 1962 г.

Родени:

През 1847 г. - Димитър Г. Греков – български държавник.

Завършва право във Франция. Участва в Учредителното народно събрание, което приема Търновската конституция. Министър на правосъдието в първия български кабинет (на Атанас Буров, 1879 г.), във втория (на митрополит Климент, 1879 г.), в седмия (на ген. Соболев, 1882 г.); след това е министър на външните работи в кабинета на Стамболов (1890-1894 г.). Сам съставя кабинет, ръководи Министерството на външните работи през 1899 г. Димитър Греков има принос за полагане основите на правосъдието в България. През 1886 г. той, заедно с К. Стоилов и К. Калчев, е натоварен от Великото Народно събрание да обиколи кабинетите на Великите сили по въпроса за избиране на княз на България. Тази депутация подготвя избора на княз Фердинанд. След смъртта на Ст. Стамболов Димитър Греков е провъзгласен за водач на стамболовистката партия. Умира на 25 април 1901 г. в София.

През 1896 г. - Асен Христов Йорданов - български и американски летец и авиоконструктор.

Завършва гимназиално образование в София. Конструира планер, с който лети за първи път в България (15 февруари 1912 г.). През 1912 г. учи в Пилотското училище в Етан, Франция. По време на Балканската война (1912-1913 г.) е авиомеханик, а по време на Първата световна война (1914-1918 г.) - летец пилот. През 1915 г. построява самолет с оригинална конструкция. От 1921 г. е в САЩ, където работи като летец конструктор, пилот изпитател, а по-късно - конструктор в известни американски авиационни заводи. Конструира самолет ДС-3, произвеждан в САЩ и СССР (бивш) по лиценз като ЛИ-2. Работи в областта на методиката на летене в сложни метеорологични условия и на радиоелектрониката. Един от създателите на гражданската авиация на САЩ. Автор на оригинални трудове (на английски) в областта на авиацията: "Вашите крила" (1938 г.), "През облаците" (1938 г.), "Безопасност при полета" (1941 г.), "Авиационен речник" (1942 г.) и др. Асен Христов Йорданов умира на 18 октомври 1967 г. в Харисън, САЩ.

През 1922 г. - Таня Николаева Масалитинова - българска драматична актриса, дъщеря на Н. О. Масалитинов.

Учи живопис в Художествената академия (1941-1943 г.), завършва театралната школа към Народен театър (1945 г.) в София. През 1966-1967 г. специализира режисура в СССР, Полша и Чехословакия. От 1946 г. до пенсионирането си работи в Народен театър “Иван Вазов”. Роли: “Домът на Бернарда Албар”, “Три сестри”, “Егор Буличов и другите”, “Огненият мост”, “Бягство” и др. Поставя “Милият лъжец”, “Професия за ангели”, “Служебен роман”, “Мъж на чиния” и рециталите “В името на народа”, “Сто години самота”, “Люляци и палачинки” (2002 г.) и др. Участва в радио и ТВ театър, в ТВ филм “Отрова в извора” (1978 г.). След пенсионирането си не прекъсва активна творческата си работа - играе в частния пътуващ театър “Перпетуум мобиле” заедно с колегите си Славка Славова и Георги Георгиев-Гец. През 2001 г. става почетен гражданин на София, а през 2002 г. е наградена с орден “Стара планина”, Първа степен.

През 1957 г. - Георги Кирязов Рупчев – български поет, преводач.

Завършва българска филология в СУ (1982 г.). Дебютира през 70-те год. във в-к "Средношколско знаме" и сп. "Родна реч". Публикува в първите самиздатски броеве на алманасите "Мост" и "Глас". Превежда: "Песен на Песните", текстове на "Пинк Флойд", Дж. Ленън, Т. С. Елиът, А. Ахматова, О. Манделщам. Съчинения: "Уморени от чудото" (1982 г.), "Смяна на нощната стража" (1987 г.), "Смъртта на Тибалт" (1989 г.), "Силните на нощта" (1991 г.).

Починали:

През 1889 г. - Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев) - български революционер, общественик и държавник, публицист и журналист.

Роден през 1850 г. в с. Медвен, Бургаско. Участва в организирането на Старозагорското въстание (1875 г.), включва се активно в подготовката на Априлското въстание (1876 г.) като апостол от IV революционен окръг, близък съратник на Г. Бенковски. Участва в събранието на Оборище, след обявяването на въстанието обикаля селата с Хвърковатата чета на Бенковски. На 19 май 1876 г. е арестуван край с. Терзийско, Ловешко, прехвърлян е в различни затвори; през септември въдворен в родното си село. От 1878 г. до 1881 г. работи като писар в Апелативния съд в Русе, член на Търновския окръжен съд, следовател в Русенския окръжен съд. Обявява се срещу преврата и политиката на Александър I Батенберг. Издава брошурата “Искендер бей”, след което е уволнен и принуден да напусне Княжество България. Установява се в Пловдив, където се изявява като общественик, журналист и писател. Организира първите тържества в памет на Христо Ботев и Хаджи Димитър. Един от идеолозите и организаторите на Съединението (1885 г.). Депутат е в IV Народно събрание (1886 г.), подпредседател (1887 г.) и председател (1888-1889 г.) на V Народно събрание. Книжовната си дейност започва с публицистика. Оставя огромно по обем и значение публицистично наследство. В Русе участва в издаването на в-к “Работник” (1881 г.). През 1885 г. издава самостоятелно в “Борба”. Един от редакторите на в-к “Свобода”, “Братство”, сътрудник на в-к “Народний глас”, “Независимост”, “Кукуригу” и др. Събира спомени, главно на живи участници в революционното движение, документи, проучва възрожденския печат. Натрупаният материал използва в книгите: “Васил Левски” (1883 г.), “Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата (1867-1868 г.)” (1885 г.), “Черти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов” (1885 г.), “Христо Ботйов” (1888 г.) - пръв опит за биографичен роман в българската литература. Най-значително му произведение е монументалната епична творба “Записки по българските въстания”, в която са отразени подготовката, избухването и потушаването на Старозагорското и Априлското въстание. Стоянов събира и издава под своя редакция “Съчинения” на Любен Каравелов (8 т., 1886-1888 г.) и “Съчинения” на Христо Ботев.

През 1996 г. - Георги Георгиев-Гец – български драматичен и филмов актьор.

Роден на 4 декември 1926 г. в с. Разпоповци, Търновско. От 1953 г. до 1991 г. играе в Народен театър "Иван Вазов". В киното дебютира през 1951 г. във филма "Утро над родината". Гец е сред най-популярните и снимани актьори. Участва във филмите "А бяхме млади","Най-дългата нощ", "Войници на свободата", така и в приключенския жанр - "Златният зъб", "С пагоните на дявола" , "Няма нищо по-хубаво от лошото време", "Игрек 17" , "Пътят към София", "Един ден аванс". Характерна особеност за изкуството му е да запазва личното си присъствие и обаяние във всеки пресъздаден персонаж. Снима се още в: "Под игото", "Наша земя", "Границата, "Татул", "Последна проверка", "Селянинът с колелото", "Последният ерген", "Зарево над Драва", "Допълнение към ЗЗД", "Матриархат", "Сами сред вълци", "Трите смъртни гряха", "Милост за живите","Най-тежкият грях ", "Право на избор" (1989 г.), "Под игото" (ТВ, 1991 г.), "Кръговрат" (ТВ, 1993 г.).

Синът му Иван Георгиев го описва така: "Баща ми беше демократичен по дух, но наивен човек. Вероятно не е съзнавал точно какъв характер има организацията като идеология и страшно се радвал, че ще има униформа, с която да ходи на училище. Беше импулсивен и искаше да направи най-голямото. От това си патеше цял живот. Но в крайна сметка то му помагаше да бъде голям актьор."

А ето какво пише Григор Николов във в-к „Сега”: Гец отказал роля на Еторе Скола

“Родното село на големия актьор Георги Георгиев - Гец е Разпоповци. То е само на 4 километра от Елена. Основано е от поп Мартин в края на ХVIII в. Еленският бей харесал младата попска жена и я отвлякъл за харема си. Мартин хвърлил расото, сбрал чета, заловил бея и го зазидал в пещера, за назидание - с жена си. Тази случка дава и името на гневното село. Наследникът на поп Мартин, Петко Хълбюв, имал син, също Мартин, който се подписвал Мартин Разпоп. Той пък допълнил родословното дърво със синове - Станьо и Петко, и дъщеря Мария. Станьо Мартинов е дядо на Емилиян Станев. За него съпругата на писателя Надежда в "Дневник с продължение" предава спомените на чародея на словото - дядо му направил първата фалшива тарапана (монетарница) в Еленско и сякъл фалшиви меджидии - турски сребърни пари.

Големият актьор произхожда от рода на поп Мартин и всички негови предшественици са си Мартинови. Дядо му Георги, на когото Гец е кръстен, бил един от първите килийни учители в селото. Баща му Иван Мартинов, 18 години изхранвал челядта си като градинар-гурбетчия в Румъния. Цялата работа по къщата лягала на женските плещи на майка му Денка. Неизвестно по каква причина обаче синът се казва Георги Георгиев.

Любопитен е фактът, че в Разпоповци, село с 62 къщи, пръснати в Балкана, през 40-те години на миналия век всички са играли театър и са правили по 5-6 постановки през зимата. По време на представление двете кръчми със звучните имена "Кръчмата на бедните лордове" и "Долу репарациите" затваряли. И всички отивали на "театро". Самодейните актьори са гостували по Златарица, Елена, Горна Оряховица, че и във Велико Търново.

Първата роля на Георги Георгиев е барон Скарпия от "Тоска" от В. Сарду. Тук трябва да се спомене, че режисьор е Иван Петров, бъдещия художник и професор в Художествената академия, а Гец е ученик в 12 клас на Еленската гимназия. Партньорка е братовчедка му Вичка, която е Тоска. Вместо да го удари в гърдите с юмрук, както правела на репетициите, тя забила в него кухненски нож Гец паднал, спуснала се завесата, но скрила само колената му, а той, ранен, останал проснат пред публиката. Изправил се по завесата и се скрил зад нея.

Георги два пъти е късан на първия тур на кандидат-студентските изпити във ВИТИЗ. В ония години, когато беше престижно да си актьор, и скъсаните кандидати на славата помпаха самочувствие: "И Гец са го приели от трети път!"

Докато следвал, цяло Разпоповци го подкрепяло с пари и колети. Пристигнал в София при проливен дъжд и тогава предусетил, че ще му върви по вода. След ВИТИЗ специализира в Москва и веднага след завръщането си е назначен в Народния театър. Назначава го проф. Филип Филипов, който режисира в Народния театър и чийто клас е завършил. Там заварва Иван Димов, Зорка Йорданова, Константин Кисимов, Владимир Трендафилов, Никола Икономов, а първите му партньори са Георги Калоянчев, Апостол Карамитев и Любомир Кабакчиев. Същият Филип Филипов го кара да прекъсне гостуването си в Индия за Седмицата на българското кино, за да играе 10 минути в "Почивка в Арко Ирис" във Велико Търново, където Народният гастролира.

И киното не остава базразлично към Гец. В третия български филм, сниман след 9 септември, "Утро над родината", 1951 г., играе Шлосера. Зареждат се "Неспокоен път", "Осмият", "Селянинът с колелото", "Зарево над Драва", "Равновесие" и много други. Желан актьор е от 31 режисьори. Синът му Иван Георгиев е изчислил, че от общо 300 филма, снимани от 1951 до 1990 г., баща му е играл в над 70 от тях. Шест пъти е вземал първа награда на Варненския кинофестивал.

Големият му шанс е след "Селянинът с колелото". Легендарният италиански режисьор Еторе Скола го кани да играе главната роля във филма си, който стана световен хит - "Грозни, мръсни и зли". Павел Писарев, тогава шеф в кинематографията, му казва: "Гец, няма да те спрем." Но италианецът му дал 6 месеца да научи италиански. Актьорът преценил, че ще има проблеми с езика, а не искал дубльор и отказал.

Съпругата му Цена е завършила "Славянска филология", но никога не работи по специалността. Срещат се на снимките на "Под игото". Тя става негов "домашен режисьор" - първа ще разучи ролите и ще ги запамети. Гец винаги се вслушвал в нейното мнение и знаел, че една роля е "станала" когато Цена е одобрява. Вярната й оценка се предала и на режисьорите Людмил Кирков и Зако Хеския. Те често питали по повод нов сценарий: "Цена прочете ли го. Какво каза?"

Тъщата на Гец е македонка, а тъстът му - Михаил Николов, е офицер от Шумен. След 9 септември набързо го пенсионират, защото войнишкият комитет избрал него за командир на полка, а не някой "заслужил" партизанин. Свирил на цигулка, научил няколко езика.

Синовете - Даниел и Иван - са колкото галени, толкова и строго възпитавани в семейството. Това, което баща им ненавиждал, било лъжата. Един ден Даниел излъгал, че ходил да решава задачи, а бил с приятели. И Гец му отвъртял такъв шамар, че се блъснал в гардероба и му потекла кръв от носа. После Гец разправял: "Сърцето ми се късаше, но не идва някак си, тъкмо съм го ударил и да започна да го целувам." Веднъж на Даниел му дали да прави класно на тема "Моят татко". И той написал: "Моят татко е артист. Той сутрин много рано излиза, вечер много късно се връща. Къде ходи - не се знае!"”

Редактирано Октомври 17, 2008 от Ася_И

[Ася_И]

На 3 Септември

Прз 1877 г. по време на Руско-турска война (1877-1878) в битката при Ловеч руските войски превземат града за втори път.

След тежки тридневни сражения, дължащи се на трудния хълмист терен, руснаците погребват в Ловеч труповете на 2 220 турски войници и офицери от общо 8 000. Не били малки и загубите на руските войски: 46 офицера и 1637 ниски чина. В числото на русите има особено трагични жертви - в мъглата по грешка руси стрелят срещу руси (войници от Първи батальон на Шуйския полк). За тях е поставен на хълма Стратеш в Ловеч, близо до каменния "Бял паметник" на загиналите руски войни, единственият в България "Черен паметник" (обелиск от чугун, боядисан в черно). На 3 септември 1879 г. в Ловеч са осветени общо 13 паметника, построени в чест на освобождението на Ловеч, включително няколкото мраморни паметници над братските могили на войните от Казанския полк, 5 паметници на Сър-Пазар и паметника на командира на Втори Псковски пехотен полк полковник Кусов в двора на ц. св. Троица.

В битките за Ловеч участват и местни жители - доброволци. Загиват геройски Васил Колев, Цачо Шишков и др.

През 1901 г. четници на Яне Сандански и Христо Чернопеев отвличат протестантската мисионерка мис Елен Стоун и бременната Катерина Цилка за откуп от 100 000 щатски долара.

През 1916 г. по време на Първата световна война в битката при Кочмар и Гешаново конната дивизия на ген. Иван Колев удържа бляскава победа над румънските армейски части.

През 1944 г. Министър-председателят Константин Муравиев спира изпълнението на всички смъртни наказания в България.

През 1963 г. в София е открит Българският национален киноцентър.

Родени:

През 1891 г. - Любомир Владикин - български писател.

През 1893 г. - Денчо Марчевски - български писател.

Починали:

През 1965 г. - Александър Бурмов - български историк.

През 1970 г. - Васил Гендов – актьор, първият български кинорежисьор.

Той е автор на първия български филм „Българан е галант“ (прожектиран на 13 януари 1915), комедия в стила на Макс Линдер.

Роден на 24 ноември 1891 г. в Сливен. Завършва висша театрална школа във Виена, специализира в Берлин, във филмовата къща "АИКО".

От 1920 г. е директор, режисьор и актьор в Софийския пътуващ театър. Основоположник е на българското филмово изкуство, създател е на първата българска филмопроизводствена кооперация "Янтра филм". Гендов е инициатор за създаване на Съюза на кинодейците в България (1931 г.), както и на Музея на българската кинематография (1948 г.). Създател е на първия български игрален филм „Българан е галант“, на който е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля.

Гендов е автор на спомените „Трънливият път на българския филм“.

През 1975 г. - Любомир Андрейчин - български езиковед.

Статия, посветена на професора.

През 1990 г. - Веселин Йосифов - български писател, публицист и журналист.

През 1997 г. - Иван Ненов - български художник, известен най-вече със своите портрети.

Роден през 1902 година в София. Учи в Художествената академия при Никола Ганушев, като се дипломира през 1925 година при Никола Маринов. Умира през 1997 година.

[Ася_И]

На 4 Септември:

През 1832 г. Високата порта разпорежда да се доставят от Смолянско в Цариград 1 000 000 аршина шаяк за нуждите на "царската армия".

През 1867 г. Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и Партений Полянски се срещат с великия везир Али паша и настояват Високата порта да разреши по-скоро българския църковен въпрос. По внушение на Али паша тримата владици изготвят прошение, в което изтъкват, че българите искат възстановяване на двете предишни независими църковни области - Търновската и Охридската, унищожени от Патриаршията.

През 1915 г. на аудиенция при цар Фердинанд I са лидерите на опозиционните партии в България - Иван Евст. Гешов, Александър Малинов, Стоян Данев, Найчо Цанов и Александър Стамболийски . По време на срещата те се обявяват против евентуален съюз на България с Централните сили (Тройния съюз). Александър Стамболийски дори заплашва монарха, за което е арестуван и осъден на доживотен затвор, а Александър Малинов е поставен под домашен арест.

През 1916 г. по време на Първата световна война (1914-1918 г.) войските на ген. Тодор Кантарджиев освобождават гр. Добрич.

Рано сутринта на 4 септември към Добрич откъм село Владимирово започват да настъпват части на Бдинската дивизия, а от към село Куртбунар – конница. Следобед ген. Кантарджиев заповядва един конен разезд разузнавачи да проникне в Добрич, след което там влизат пехотинците на 4-а рота, под командването на поручик Ненков. Градът е превзет без бой, тъй като румънската армия се оттегля на север, където се готви – вече с нови попълнения – да се върне обратно. На 5 септември започва голямото сражение за Добрич. Градът се отбранява от Осма и Четиридесет и осма роти на Осми Приморски полк, под командата на ген. Кантарджиев, полковник Ат. Христов и майор Илиев. На 6 и 7 септември сраженията при Добрич продължават. В отбраната на града българската армия участва с бойците на Осми Приморски полк, бойците от 35-ти Врачански и 36-ти Козлодуйски пехотни полкове. В най-критичния момент за защитниците на Добрич, руско-румънските части са атакувани изненадващо във фланг от Конната дивизия на ген. Колев.

През 1916 г. от 4 до 6 септември, по време на Първата световна война, Трета Българска армия на ген. Стефан Тошев овладява Тутраканската крепост.

Стефан Тошев е генерал от пехотата, командир на 5-а армия (1913 г.), 3-а армия (1916 г.) и 4-а армия (1918 г.). Роден е на 18 декември 1859 г. По време на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) участва като доброволец в Българското опълчение. След Освобождението завършва Военното училище в София. През Сръбско-българската война (1885 г.) командва дружина в боевете при Сливница. По време на Балканската война (1912–1913 г.) е назначен за началник на Първа Пехотна Софийска дивизия, а през Междусъюзническата война (1913 г.) е командващ Пета армия. В Първата световна война (1914–1918 г.) ръководи Трета армия, която през (1916 г.) се сражава срещу Румъния, а по-късно е начело на Четвърта армия. Публикува редица материали, посветени на войните – "Писма от войната. 1885–1895 г.", "Войнишка клетва", "Победени, без да бъдем бити", "Действията на III армия в Добруджа през 1916 г." и др.

През 1944 г. по време на Втората световна война (1939-1945 г.) подразделения от 1-ва германска планинска дивизия обкръжават и пленяват в Нишка баня (Югославия) щаба на 1-ви български корпус заедно с неговия командир генерал-лейтенант Асен Николов. Немските войски пленяват и щабовете на три дивизии, и започват военни действия срещу 63-ти и 66-и полк.

През 1948 г. ВНС приема нов Закон за висшето образование. Висшите учебни заведения са обявени за държавни и намиращи се "под върховното ръководство на Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК)" и са задължени "да развиват българската наука, изкуство и култура в социалистически дух".

През 1954 г. е произведен първият български пеницилин, а на 5 септември е открит официално Заводът за антибиотици в Разград.

Пеницилинът е първият в света антибиотик. Той е открит от Александър Флеминг през 1928 г. Антибиотиците от пеницилиновата група подтискат синтеза на бактериалната мембрана и действуват бактерицидно само срещу размножаващи се микроорганизми. В зависимост от характеристиките си, от спектъра на действие, резистентността и практическото им приложение се разграничават три основни групи препарати: Група на бензилпеницилина /пеницилин Г/, Пеницилиназа - полусинтетични пеницилини; Широкоспектърни полусинтетични пеницилини.

През 1969 г. е открита ТЕЦ "Марица-изток 2”.

ТЕЦ “Марица изток 2” е базова кондензационна топлоелектрическа централа, изградена върху 150 хектара в Източномаришкия енергиен комплекс. Тя се намира близо до село Радецки, на 60 км югоизточно от гр. Стара Загора. На изток граничи с язовир “Овчарица”, чиято площ е 627 ha. Проектирането й започва през 1960 г. и се осъществява от “Топлоелектопроект”- Москва и “Енергопроект” – София. Строителството на централата се извършва на три етапа: през първия етап (1963-1969 г.) са изградени четири блока по 150 МW и сушилен завод за въглища. През периода 1980-1984 г. е извършена реконструкция на котлите, които преминават на директно изгаряне на неподсушени въглища. Следват две разширения на централата: първото разширение включва два блока с номинална мощност по 210 МW, влезли в експлоатация през 1985 г. Второто разширение е с два блока – 7 и 8 по 215 МW. Блок 7 работи от 1990 г. Изграждането на блок 8, който е трябвало да бъде пуснат в експлоатация през 1991 г. е спряно през първата половина на 1990 г., поради липса на финансови средства. Сроителството му е възобновено през 1994 г. с предоставени заеми от ЕБВР, ЕИБ и програмата ФАР. Влиза в експлоатация през месец декември 1995 г. След пускането му в действие ТЕЦ “Марица изток 2” има 1450 МW инсталирана мощност и е най-голямата ТЕЦ в България.

През 1992 г. Тодор Живков е осъден от Върховния съд на България на 7 г. затвор и парична глоба.

Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 г. в с. Правец (днес град), Софийска област. Има две деца - син Владимир и дъщеря Людмила (починала през 1981 г.). След 1990 г. Главна прокуратура започва срещу него 5 дела. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. До 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военна прокуратура. През 1990 г. е обвинен за превишаване на правата в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. Арестуван е на 18 януари 1990 г. През юли 1990 г. мярката за неотклонение е заменена с домашен арест. На 25 февруари 1991 г. започва процес заради незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода, както и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т. нар. “Лагери на смъртта”. Привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет. Обвинен е и по т. нар. дело “Фонд Москва” за подпомагане на международното комунистическо движение. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат. Тодор Живков умира на 5 август 1998 г.

Родени:

През 1928 г. - Йордан Друмников (псевдоним на Йордан Александров Мазнев) - български детски писател.

Работи като редактор във в-к "Септемврийче" и "Другарче". Печата за пръв път през 1952 г. Сътрудничи със стихове и разкази за деца на всички детски издания. Някои негови творби са преведени на над 9 езика.

През 1942 г. - Бисер Киров - български попизпълнител, китарист, композитор.

Завършва ВХТИ, София и ГИТИС, Москва (1987 г.), специалност “Естрадна режисура”. От началото на 60-те години пее съвместно с Г. Минчев. Първият му концерт е през 1967 г. Като изпълнител получава престижни награди: трета награда в Сочи (СССР, 1967 г.), в Барселона (1968 г.) за изпълнение, първа награда на “Златният орфей” (1970 г.), първа награда на “Златният лъв” в Лайпциг (1973 г.), първа награда на “Шлагерфестивал” в Дрезден (1974 г.), първа награда на “Златният делфин” в Пареч (бивша Югославия, 1975 г.), голямата награда на фестивала “Нийуола”, Индепендънс, САЩ (1981 г.), голяма награда на “Гала” в Хавана (1982 г.), специална награда в Кевън, Ирландия (1985 г.). Той е активен участник в движението “Ален мак”. Издава плочи в “Балкантон”, в Германия, СССР (бивш), Мексико, Никарагуа, Куба, Финландия, САЩ, Испания и др. След 1989 г. работи предимно в Русия като продуцент, ТВ режисьор и водещ на музикални програми. Дискография: “Balkanton” (1968 г.), “Дождь” (1974 г.), “Heute ist Geburstag” (1976 г.), “Моя късна любов” (1977 г.), “Досвидание” (1978 г.), “Match alle Turen” (1979 г.), “Фернандо” (1980 г.), “Катастрофа” (1981 г.), “Biser Kirov en Habana” (1981 г.), “И всичко пак ще се повтаря” (1982 г.), “Русские глаза” (1983 г.), “Весели ваканции” (1987 г.), “Автограф” (1988 г.), “My Story” (1989 г.), “Събота срещу неделя” (1998 г.), “Донск и другие любимûе песни” (1998 г.), “Детскотека” (1999 г.).

През 1943 г. - Боян Иванов - български естраден изпълнител.

Той е солист на оркестрите "Балкантон", ЕО на КТР, "София" и др. Първият му запис е песента "Зеленоокото момиче" (музика Б. Карадимчев, 1965 г.). Участва на първия фестивал "Златният Орфей" (диплом за изпълнение), на фестивала в Сопот, Полша (1971 г.). Концертира в бившите европейски социалистически страни и Куба. Осъществява тв филм "На гости у Боян Иванов". Издава албума "Пак ще има музика" (1977 г.). Водещ на ТВ предаване "Брейн сторм" (1993 г.). Участва в триото "Бо-Бо-Бо" заедно с Б. Грънчаров и Б. Годжунов (1995 г.).

Починали:

През 1912 г. - Стамат Икономов - деец на македоно-одринското революционно движение.

Завършва Военното училище в София (1887 г.). Икономов участва в Сръбско-българската война (1885 г.). На конгреса на Петрова нива е избран за член на главното ръководно боево тяло. Инспектира смъртните дружини и обучава въоръжените селяни на военно дело. Преди Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) изработва писмени инструкции за начина на водене на бойните действия. Води чета от 100 души, с която се сражава в Бунархисарско. На Варненския конгрес (1904 г.) е избран за член на Задграничното ръководство за Одринско. Делегат от Одринско на Рилския конгрес на ВМОРО (1905 г.).

През 2001 г. - Стефан Продев - български публицист и журналист, писател.

Роден на 15 септември 1927 г. Дебютира през 1942 г. във в-к "Железничарски подем". През 1945-1946 г. е член на редакторската колегия на в-к "Средношколско единство". Редактор е във в-к "Народна младеж" (1954-1956 г.), през 1957-1959 г. работи в отдел "Култура" на в-к "Отечествен фронт", през 1959-1961 г. - в списание "Септември", през 1961-1964 г. - в отдел "Публицистика" на в-к "Литературни новини" (един от основателите на вестника), през 1965 г. е в сп. "Българска музика". Главен редактор на издателството на БТА "ЛИК" и "Паралели" (1965-1979 г.), на списание "София" (1979-1983 г.), на в-к "Народна култура" (1990 г.), на в-к "Работническо дело" (1989 г.; от 1990 г. - на в-к "Дума"). През 1990-2000 г. е председател на СБЖ. Основател и главен редактор на в-к "Дума" (1990-1999 г.). Продев е депутат в VII ВНС (1990 г.) и в ХХХVI НС (от 1991 г.). Той е автор на романизирана биография на Фр. Енгелс ("Фред, или Пролетта"). Пише пътеписи, в които представя впечатленията си от своите пътувания като специален кореспондент на БТА; автор на разкази и новели. Съчинения: "Работнически вестник" - разобличител на милитаризма и царската военщина. 1900-1912” (1953 г.), "Паралели" (1962 г.), "Фред, или Пролетта" (1963 г.), "Отблясъци" (1968 г.), "Редове" (1971 г.), "Пътеписи" (1973 г.), "Червеното чудо" (1974 г.), "С обич и гняв. Есета" (1977 г.), "Живи теми" (1978 г.), "Мозайка" (1980 г.), "Пътуване към пижамата" (1982 г.), "Раждането на шедьоврите" (1983 г.), "Имало едно момче" (1986 г.), "Разказът на палача" (1987 г.), "Фо и ербика" (1987 г.), "В края на 80-те" (1990 г.), "Забравени новели" (1994 г.), "Носене на кръста" (1993 г.), "Сваляне от кръста", "Неприятни разкази" (2001 г.), "Да се чете след сто години" (2001 г.).

[Ася_И]

На 5 Септември:

През 1881 г. в София се провежда първото заседание на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките).

Заседанието е председателствано от проф. Марин Дринов. Подновява се издаването на "Периодическо списание" (от 11 май 1882 г.) с редактор Васил Стоянов, който е секретар на дружеството.

Българското книжовно дружество (БКД) е научно и литературно дружество. Основано е в края на септември 1869 г. в Браила (Румъния) от представители на българските общини във Влашко, Молдова и Южна Русия. Поставя си широки научни и патриотични цели, с които се стреми не само да подтиква развитието на научната мисъл на българската интелигенция, но и да оказва положително въздействие на националноосвободителната борба на българския народ. Затова инициативата за неговото създаване среща симпатиите на българската революционна емиграция в Румъния и особено на Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев. На първото общо събрание е приет устав на Българското книжовно дружество (БКД), който регламентира неговото организационно изграждане. За пръв председател на Българското книжовно дружество (БКД) е избран проф. Марин Дринов. Дружеството издава свой печатен орган - "Периодическо списание на Българското книжовно дружество". По време на Априлското въстание (1876 г.) и Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) временно прекратява своята дейност. Непосредствено след Освобождението в Браила е свикано общо събрание на Българското книжовно дружество (БКД), което взема решение за неговото преместване в София. На Българското книжовно дружество (БКД) се отпуска от княжеското правителство ежегодна субсидия. През 1884 г. е приет нов устав на Българското книжовно дружество (БКД), според който то фактически се превръща в академия. За осъществяване на научния му живот се създават три клона: историко-филологически, природо-медицински и държавно-научен. През 1901 г. – 1911 г. дружеството издава "Летопис на Българското книжовно дружество в София", а от началото на 1902 г. започва да излиза и поредицата "Българска библиотека". През 1903 г. дружеството се натоварва и с издаването на "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", излизал до този момент като орган на Министерството на народното просвещение. От 1906 г. то открива нова поредица "Български старини".

Българското книжовно дружество (БКД) развива богата и многостранна дейност, особено в годините непосредствено след Освобождението. На 6 март 1911 г. то се преименува в Българска академия на науките (БАН).

През 1908 г. в периода 5 - 9 септември се провежда стачка в Източните железници, организирана от синдикати, основани от българските социалдемократи Илия Янулов и Григор Василев. На 6 септември БДЖ и Дирекцията на железниците подписват споразумение и на 9 септември Източните железници са окупирани от българската армия (на османска територия от османски части) и стачката е прекратена. Правителството отказва да ги върне на компанията, но предлага да ги откупи въпреки протестите на Портата.

Съгласно подписаният през 1869 г. договор “Източни железници” е концесионна компания за построяване и експлоатиране на жп линии в европейската част на Османската империя. Компанията продължава своята дейност и след Освобождението на България. През 1909 г. българската държава откупува линиите, които са на нейна територия.

През 1915 г. е проведен първия конгрес на градовете в България. На правителството са препоръчани мерки за провеждане на единна общинска политика в страната.

През 1943 г. Цар Борис III, е погребан в Рилския манастир. Около 21 август българският монарх неочаквано заболява тежко и след едноседмично боледуване умира на 28 август. Смъртта му е съвсем неочаквана и причините за нея и до днес остават неизяснени. На престола се възкачва малолетният цар Симеон II. Поради непълнолетието на престолонаследника функциите на монарха се поемат от Регентство в състав: проф. Богдан Филов, княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов.

През 1944 г. правителството на България скъсва съюза с Германия и взема тайно решение да обяви война на Германия на 8 септември същата година. (обявяването на война е отложено за 8 септември 1944 г. по тактически причини, свързани с изтеглянето на българските войски от Македония). Междувременно в същия ден – 5 септември 1944 г., СССР обявява война на България. Кабинетът нарежда да не се оказва съпротива на съветската армия и веднага иска примирие.

През 1945 г. доктор Георги Михов Димитров (Гемето) получава разрешение да напусне страната и да замине за Италия и оттам – за САЩ.

Георги Михов Димитров (Гемето) е политически деец. Роден е в село Ени чифлик, Одринско (в Турция) на 15 април 1903 г. Член е на БЗНС от 1922 г. Завършва медицина в Загреб през 1929 г. и след завръщането си се отдава на активна политическа дейност. Включен е в Управителния съвет на Български земеделски народен съюз (БЗНС) "Ал. Стамболийски" (1932-1933 г.), а след това и в Постоянното присъствие на БЗНС "Обединен" ("Александър Стамболийски" и "Врабча 1"). След държавния преврат на 19 май 1934 г. е в опозиция на монархическия режим в страната. Възглавява полулегално дясната групировка в БЗНС " Александър Стамболийски". През януари 1941 г. организира внушителна акция против подготвяното присъединяване на България към Тристранния пакт. След неуспеха на акцията минава в нелегалност, а скоро след това и емигрира вън от страната. От 1941 г. до 1944 г. е ръководител на проанглийския емигрантски Български национален комитет със седалище в Кайро и на нелегалния радиопредавател "Свободна и независима България". Завръща се в България след политическата промяна на 9 септември 1944 г. и застава начело на БЗНС. Заради дейността му, насочена против отечественофронтовската власт, през 1945 г. е снет от ръководството на съюза, а скоро след това е изключен от неговите редове. През май същата година напуска страната. Две години по-късно заедно с други емигранти от други страни от Източна Европа създава т. нар. "Земеделски комитет" ("Зелен фронт") със задача да се бори против комунистическите режими в техните страни. Заедно с това възглавява и Българския национален комитет, съставен само от български емигранти, който преследва същите цели. Умира на 28 ноември 1972 г. във Вашингтон.

През 1953 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП от лагера в Белене са освободени 584 души. Лагерът е закрит, а останалите 485 "вражески и престъпни елементи" са предадени на съдебна процедура. На 19 септември същата година министърът на вътрешните работи Георги Цанков разпорежда да се закрие Трудововъзпитателното общежитие (ТВО) – Белене и от края на 1953 г. до ноември 1956 г. не се извършват въдворявания в Трудововъзпитателно общежитие.

Лагерът в Белене е създаден през юни 1949 г. за противници на режима. Официално е открит със заповед на министъра на вътрешните работи Георги Цанков от 22 декември 1956 г. Там още в края на ноември обаче има 580 души, като част от тях са освободени и в края на годината остават 394. До 1962 г. през Белене минават над 1200 души, от които 150 умират в лагера в резултат на издевателствата на надзирателите и непосилния труд.

През 1971 г. в периода 27 август - 5 септември в България се провежда XXIX-то световно първенство по класическа борба, на което българският отбор печели първо място, както и XIII-то световно първенство по свободна борба, на което българите се класират втори.

Родени:

През 1896 г. - Сергей Румянцев (псевдоним на Димитър Диловски Митов) - български поет.

Завършва гимназия в Плевен през 1916 г. Завършва Школата за запасни офицери в София през 1917 г. През 1917 г. става адютант на дружина в щаба на полка в Плевен и командир на рота. Участва в I Световна война, в която е раняван 3 пъти. Учителства в с. Златна Панега (1918-1919 г.) и в с. Блъсничево (1919-1921 г.). Членува в организацията на тесните социалисти от 1919 г. През април 1922 г. заедно с Александър Стамболийски участва в международна конференция в Генуа, където се среща с министъра на външните работи Г. В. Чичерин. Придружава Стамболийски в обиколката му във Франция, Италия, Швейцария и Англия. След завръщането си е един от основателите и редактор на хумористичния в-к "Див дядо". Негови съчинения са : "Селски бодили" (1924 г.), "Стихотворения. Под редакцията Н. Пенчев. Рупци, Луковитско" (1945 г.), "Избрани стихотворения. Под редакцията на Д. Гундов" (1955 г.), "Избрани стихотворения. Под редакцията на В. Андреев" (1959 г.), "Избрани стихотворения. Редакция и бележки от П. Патев и П. Диловски. С предг. от Ив. Бурин" (1964 г.), "Избрани стихотворения. Послеслов Д. Гундов" (1976, 1978, 1986 г.)

Починали:

През 1990 г. - Иван Михайлов (Иван Михайлов Гаврилов) (Ванче Михайлов, Скромнио) – български македонски революционер, един от лидерите на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО).

Ванче Михайлов е роден на 26 август 1896 г. в с. Ново село, Щипско. Учи в София и в Солун; през 1915 г. завършва гимназия в Скопие. Като ученик попада под влиянието на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и става неин член.

Ванче Михайлов служи в българската армия по време на Първата световна война и проявява забележително усърдие. След Солунското примирие от 1918 г. напуска армията и се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Поканен е от Тодор Александров за негов личен секретар в задграничното представителство на ВМОРО в София. Междувременно Иван Михайлов е един от основателите и председател и на студентското дружество „Вардар“.

Иван Михайлов е избран в ЦК на ВМРО и се заема с наказването на убийците на Тодор Александров. В следващите години се налага като фактически лидер във ВМРО. Името му се свързва с издадената от ВМРО смъртна присъда на сръбския крал Александър, изпълнена в Марсилия през 1934 г. от Владо Черноземски. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г.Ванчѐ Михайлов напуска България като прекарва няколко години в Турция, Полша, Хърватия, Унгария, Германия, Испания, докато най-сетне се установява в Италия.

Ванче Михайлов умира на преклонна възраст в Италия. Той и в изгнание не спира да защитава своето дело и издава хиляди брошури и статии, както и няколко книги. Автор е на четири тома „Спомени“, „Македония — Швейцария на Балканите“, „Сталин и македонският въпрос“ и други книги.

[Ася_И]

На 6 Септември:

През 1885 г. се извършва съединението на Източна Румелия с Княжество България.

По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, макар и с известна автономия. Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия. Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен. Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г. Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Вместо да се възползва от дадените му права по силата на Органическия устав и да повика незабавно турски войски от Цариград, Кръстевич, като родолюбец, предпочита да се предаде доброволно. Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев.

Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, на четирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело. Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.

През 1883 г. по искане на третото Обикновено народно събрание княз Александър І Батенберг възстановява с манифест Търновската конституция, която след организирания от него преврат през 1881 г. той отменя и въвежда “Режим на пълномощията” (1881–1883 г.).

През 1899 г. в Плевен излиза първи брой на в. "Земеделска защита".

През 1916 г. трети ден отбраняващите се при Добрич български войски под командването на ген. Кантарджиев водят кръвопролитни боеве.

След като получава сведение за тежкото им положение, ген. Ив. Колев взема решение да им окаже помощ с дивизията си. Като оставя слаби заслони срещу руската конна дивизия на ген. Леонтович, той повежда конницата си от с. Алцек в 40-километров марш към Добрич. Без да спира, дивизията е развърната в боен ред и нанася удар във фланг и тил на атакуващите руски, румънски и сръбски части на ген. Зайончковски. За да избегне пълния разгром, руският генерал заповядва отстъпление, което се превръща в паническо бягство.

През 1916 г. в периода 4 - 6 септември Трета Българска армия на ген. Стефан Тошев овладява Тутраканската крепост.

През 1941 г. е прието изменение на Закона за защита на държавата. По силата на този закон повечето провинения се наказват със смърт.

Законът за защита на държавата (ЗЗД) е наказателен закон, с който се забранява съществуването на всички видове организации, групи, сдружения и др., които използват нелегални структури и революционни методи за постигане на своите цели. Чрез този закон правителството на Александър Цанков се стреми да узакони разправата с политическите си противници и терора след Юнското и Септемврийското въстание (1923 г.). ЗЗД е гласуван от ХХI Обикновено народно събрание на 4 януари 1924 г. и влиза в сила с Указ № 2 от 23 януари 1924 г. Въз основа на закона Върховният касационен съд през април 1924 г. обявява за разтурени БКП, Партията на труда, Комунистическия младежки съюз, Общия работнически синдикален съюз и кооперация "Освобождение", като имотите им се отнемат. Впоследствие ЗЗД многократно е допълван и променян. През март и април 1925 г. са прибавени още 7 нови члена, а част от предишните са изменени с цел да се увеличат случаите на прилагане на смъртно наказание. През юли 1934 г. ЗЗД е допълнен отново, с което се намаляват възможностите за обжалване на произнесените присъди. Най-големи промени в закона са направени по време на Втората световна война 1939–1945 г. (до 9 септември 1944 г.). Санкциите се увеличават и вече се налагат и за най-малки прояви на неподчинение. Смъртното наказание заляга в почти всички текстове на ЗЗД, като то не се отменя дори когато касае непълнолетни. ЗЗД е премахнат от правителството на ОФ с наредба-закон на 16 октомври 1944 г.

През 1941 г. Сталин издава заповед за разстрел на 170 политически затворници, сред които е и Кръстьо Раковски – български комунистически деец в Румъния и в Русия.

Кръстьо Раковски е роден на 1 август 1873 г. в Котел. Изгонен е от Румъния заради комунистическите си идеи, след това от Швейцария. Завършва медицина в Нанси и получава докторска титла в Монпелие. Член е на ЦК на ВКП (б) от 1919 г. до 1927 г. и на ЦК на Румънската комунистическа партия от 1910 г. от 1917 г. През войната представлява българските и румънските леви организации на Цимервалдския конгрес (1916 г.). Избран е за член на първия ИККИ. Застава начело на болшевишкото движение в Украйна (1919 г.); председател е на Съвета на народните комисари. Бил е посланик на СССР във Великобритания (1923-1925 г.) и във Франция (1925 г. – 1927 г.). Замесен е в опозицията на Троцки, поради което през януари 1937 г. в Москва е арестуван. Разстрелян е в Орловския затвор на 11 септември 1941 г. Реабилитиран е посмъртно в СССР през 1988 г. и в България през 1989 г. Кръстьо Раковски е първият учен във Франция с докторска дисертация за престъпността на тема "Престъпността и израждането" (1897 г.). Депозирана е като брошура в библиотеката на Университета в Монпелие и в Оксфордския университет. Екземплярът от Британския музей е изчезнал. Един от основателите на Женевската група на българските социалдемократи и на списание "Социалдемократ" (1892-1893 г.). Участва в конгресите на Втория интернационал. През 1902 г. се запознава с Владимир Илич Ленин. Популярността му не е харесвана от Сталин и той го прави посланик в Украйна (1927 г.). По-късно е заточен в Сибир, след което е разстрелян. Сътрудничи на списанията "Ден", "Ново време", "Начало", "Съвременник", на вестниците "Другар", "Работник" и др.

През 1944 г. започва обща стачка на трамвайните работници в София и демонстрации на Отечествения фронт в големите градове.

През 1944 г. при изтегляне на българските части от Македония, по време на Втората световна война, започват сражения между български и немски подразделения. Прекратени са дипломатическите отношения с правителствата на Мусолини, на маршал Петен, с Хърватия и Словакия. Дадена е обща политическа амнистия, приета формално от правителството на 7 септември. Политическите затворниците са освободени, а изключените ученици и студенти са върнати в училищата и в Университета. Отменени са всички ограничения върху българските евреи.

През 1948 г. Екзарх Стефан I подава оставка под натиска на правителството, която след два дни е приета от Светия синод. Той е освободен от длъжностите екзарх Български и митрополит Софийски.

Стефан І (мирско име Стоян Попгеоргиев Шоков) е български екзарх, син на поп Георги. Роден е на 7 септември 1878 г. в с. Широка лъка, Смолянско. Завършва Богословско училище в Самоков през 1896 г. и Духовна академия в Киев с научна степен “кандидат на богословието” (1904 г.). Учител е в Пловдивската мъжка гимназия, протосингел на Българската екзархия в Истанбул (1910-1915 г.), където приема монашество (1910 г.). През 1915-1919 г. специализира в Швейцария, защитава докторат по философия и литература във Фрибургския университет. През 1921 г. е ръкоположен за маркианополски епископ; през 1922 г. е избран за софийски митрополит. От 21 януари 1945 г. до септември 1948 г. е български екзарх. Развива активна обществено-политическа дейност и има заслуги за вдигане на схизмата от 1872 г., наложена на 22 февруари 1945 г. на Българската екзархия от Цариградската патриаршия. Един от инициаторите за спасяване на българските евреи от преследванията на фашистка Германия (1942 г.). Като екзарх се стреми да запази демокрацията в България и да защити авторитета на Българската православна църква, за което е преследван от Отечествено-фронтовската власт след 9 септември 1944 г. През 1948 г. с правителствено решение е свален от длъжност и е поставен под домашен арест в с. Баня, Пловдивско, където умира на 14 май 1957 г. Погребан е в Бачковския манастир. Провъзгласен е за “праведник на света” в Йерусалим (2002 г.) за участието му в спасяването на българските евреи; заедно с патриарх Кирил са първите православни архиереи в света с това признание.

През 1954 г. е представен филмът "Снаха" на Студия за игрални филми – София.

Филмът е по едноименния роман на Георги Караславов и се разказва за сътресенията в патриархалния селски бит след Първата световна война. В главните роли участват: Петър Димитров, Маргарита Дупаринова, Вяра Ковачева, Милка Янакиева, Петър Стойчев.

През 1959 г. е открит Баташкият водносилов път.

През 1965 г. са открити пивоварните фабрики в Лом и Мездра.

През 1974 г. в София е открита новата Централна гара.

Гара София е построена през 1888 г. Можем само да предполагаме какво е наложило строителството и въвеждането в експлоатация на гара София едва 10 години след освобождението ни от османско иго. Отговорът е преди всичко в стремежа на тогавашното българско правителство да осъществи връзката между Запада и Изтока за развитието на индустрията и търговията и утвърждаването на българската столица като административен, стопански, търговски, културен и духовен център.

Една от главните задачи на правителството на Стефан Стамболов е била да построи и открие железопътната линия Цариброд-София, София-Вакарел и Вакарел-Белово. Докато жп линия Одрин-Белово, която е открита на 5. VII.1873 г., е строена и експлоатирана от акционерното дружество на барон Хирш, то участъкът Белово-София-Цариброд е изграден от български строители и е пуснат за вътрешно жп съобщение на 5. VII. 1888 г. Откриването на линията за международно съобщение, както го описва проф. Иречек, а заедно с това освещаването на Българските държавни железници и на Централна гара София става на 12 август 1888 г., когато по обяд e пристигнал първият международен влак от Лондон и Париж, който отпътува рано на другия ден за Пловдив, Одрин и Цариград. Тогава в гарата два пъти седмично са преминавали международните влакове “Симплон – Ориент експрес” и “Директ – Ориент експрес”. За времето си гара София е била най-внушителната не само за България, но и за Балканите. Гарата е построена на километър от входната врата на града, северно от Ломско шосе, по проект на архитектите Колар, Прошек и Маринов. В строителството й участват италиански специалисти, но цялостната работа е ръководена от специалистите на българския предприемач Иван Грозев, който по-късно става кмет на столицата. Строителството е продължило от 1882 до 1888 г. Сградата е била едноетажна, дълга е 96 м. и широка – 12 м., в източната и в западната част е оформена с втори етаж, а в средата със скромен висок свод над вестибюла, споен с часовникова кула, която е с поглед към Витоша. В нея се помещават всички служебни канцеларии, а за пътниците има 3 чакални: първи клас с червени кадифени канапета, втори клас – със зелени и трети клас – с дървени пейки. В мазето е парното отделение и банята за персонала. Гарата е строена с разчет да обслужва 100-150хилядната столица, с технологично правилно разпределение на службите и модерно за времето си коловозно развитие. Първоначално то е включвало няколко приемно-отправни коловоза, няколко маневрени коловоза, коловоз за сточните пратки, както и коловоз за локомотивното депо, жп работилница. Влаковите локомотиви са обслужвани с дърва. Първият локомотив е пристигнал в гара София на 6 ноември 1887 г. с цел да изпробва железния път. Името му е било “Катерина” и той е поемал графика на влаковете в участъка София-Вакарел. Гарата се е осветявала от газови лампи. До главната врата на перона, под перонния часовник, е имало голяма камбана, а по-късно звънец, с който звънарят е обявявал: с първи звънец – продажба на билети, с втория – качване на пътниците и сбогуване, с третия – тръгване на влака. Пред гарата е имало красив бронзов фонтан, около който файтонджиите са чакали своите клиенти. Източният и западният райони са строени в началото на Първата световна война – 1915 г., а през 1927 г. западният район е преустроен и съоръжен с модерната за времето си осигурителна инсталация тип “Блок – апарат” с контролно заключване на стрелките. През 1923 г. гара София се е обслужвала от 144 души персонал. Движението се е осигурявало от телеграфните морзови апарати “Леополд”, белгийско производство, заменени в навечерието на Първата световна война със “Сименс”. За пръв началник на Софийската гара е назначен Йосиф Карапиров, служител в Хиршовата железница. След 6 години служба той предава управлението на гарата на Георг Унтенберг. Унтенберг е началник на гара София в продължение на 11 години, след което през 1905 г. е издигнат за инспектор в Главна дирекция на железниците, а от 1906 – 1907 г. е главен директор на БДЖ. Петият началник, ръководил гарата 12 години, е синът на Карапиров – Едгард. През 1948 г. се пуска първият етап от построената гара Подуяне-разпределителна като по този начин се разделя пътническата от товарната работа в гара София. Тогава именно гара София е наречена Централна. За благотворното влияние, което изиграва откриването на гара София, можем да съдим от запазената историческа справка от първото и второто преброяване на населението на столицата. На 01.01.1881 г., 7 години преди изграждането на гарата, градът има 20 201 жители, а на 01.01.1893 г., 5 години след откриването й – 46 600 жители. В първите години след откриването й гара София е обслужвала около 26 400 пътници годишно, през 1895 – 82 000, през 1900 г. броят им достига над 286 000, а през 1905 г. – над 415 000 годишно. Само 7-8 години след построяването на гарата започва да се мисли за разширението й или за построяването на нова гара. Първият проект от 1896 г. е на инж. Л. Хашнов и предвижда втората столична гара да бъде челна, разположена на ул. “Раковски” до бул. “Дондуков”. Но този проект не е приет. След 5 години отново се разглежда въпросът за нова гара, но този път от комисия от специалисти и влиятелни личности. Комисията също се насочва към центъра на града за построяването на новата гара, но поради ограниченото място за бъдещо разширение и този проект отпада. През 1905-1907 г. възниква нова идея – гарата да се разположи между улиците “Екзарх Йосиф”, “Искър”, “Дондуков” и “Сердика”, а старата гара да остане за маневрена и тракционна работа. Този проект също не е приет. През 1908 г. новият директор на техническата дирекция инж. Каракашев предлага разширение на действащата гара София, без да се търси нов терен. Отлично са аргументирани достойнствата на проекта. Очаква се, че след разширението гарата ще посрещне нуждите на експлоатацията поне за 50 години напред. Още същата година гарата е подложена на основна реконструкция. Строи се ново локомотивно отделение към жп работилница, нова рампа със складове, където временно е нанесена и митницата, за да освободи терена за локомотивното депо, разширява се магазията за багажни и колетни пратки. Коловозното развитие на гарата е основно реконструирано, като са предвидени коловози за композиране и разкомпозиране на товарните влакове по направления. По същото време са построени и други служебни постройки за вагонната служба и много жилищни сгради за персонала. През 1912 г. гарата е завършена. На 23 февруари 1971 г. е направена първата копка за новата гара от тогавашния министър на транспорта Григор Стоичков. На 15 април 1974 г. е съборена последната, западната част от старото приемно здание. На 6 септември 1974 г. е открита за експлоатация новата Централна гара София.

Родени:

През 1864 г. - Никола Христов Габровски – български публицист, един от основателите на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) (1891 г.).

Редактира и издава "Българска социалдемократическа библиотека" и вестник "Работник" (1892-1894 г.). Народен представител е от листата на БРСДП (1894-1900 г., 1902-1903 г.). През 1914 г. преминава към социалдемократите – тесни социалисти. Автор e на статии по проблеми на българското работническо и социалистическо движение. През 1919-1923 г. е народен представител от листата на тесните социалисти. Убит е в София на 11 юли 1925 г.

През 1879 г. - генерал-майор Атанас Христов (Молткето), военен теоретик и историк.

Генерал Атанас Христов е един от най-видните военни историци в българската армия. Като капитан през 1911 г. публикува поредица от статии за Руско-японската война. През 1915 г. излиза първата му книга. Автор е на книги и статии за войните 1912 - 1918 г., учебници за Военното училище и Военната академия, където е преподавател.

През 1892 г. - Васил Маринов Пундев – български публицист, журналист, литературен критик и историк.

Участник в Балканската (1912-1913 г.) и в Първата световна война (1915-1918 г.). През 1919 г. завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Известно време работи в Народна библиотека и като учител в Първа софийска мъжка гимназия. След възстановяването на ВМРО през 1919 г. се включва активно в дейността й. Участва в редактирането на в-к "Македония" (1926-1930 г.), в периода 1929-1930 г. е главен редактор на в-к "Вардар". Сътрудничи на много литературни вестници и списания: "Слово", "Литературен глас", "Демократически преглед", "Златорог", "Отец Паисий" и др. След разцепването на ВМРО минава в крилото на ген. Ал. Протогеров и активно подкрепя федералистките идеи. Убит е на ул. "Шипка" в София от привърженици на Ив. Михайлов.

През 1896 г. - Станимир Лилянов - български писател, автор на разкази, повести, очерци, посветени на антифашистката борба, Отечествената война и строителството на социализма.

Учи в Априловската гимназия в Габрово и в Русе, след което учителства в с. Обреник, Плевенско. Участник е в Първата световна война. Започва да пише по време на войната, но първите му публикации са от 1924 г. Лилянов завършва право в СУ “Св. Климент Охридски”(1920 г.). Адвокат е в Русе и в София. Защитава Гео Милев по делото за поемата "Септември". По време на Отечествената война Лилянов е доброволец на фронта. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. е юрисконсулт в ЦК на БКП (1946-1952 г.), директор е на изданията "Български писател" (1954-1957 г.), "Техника" (1958 г.). Автор е на: "Ламя" (1925 г.), "Към победа" (1948 г.), "Преходно време" (1954 г.).

През 1898 г. - Асен Николов Жабленски – български хоров диригент, общественик.

Завършва Държавна музикална академия в София. Специализира хармония и дирижиране в Скола канторум в Париж (1928-1933 г.). Ръководител на хор "Г. Кирков" (1920-1923 г., 1944-1946 г.). От 1925 г. работи като гимназиален учител в Бургас, като едновременно с това дирижира (до 1928 г.) хора и оркестъра при музикално дружество "Родни звуци". Главен редактор и началник на музикалния отдел на Държавно издателство "Наука и изкуство" (1949-1961 г.).

През 1900 г. - Вълко Вельов Червенков – български общественик, политик и държавник , функционер на БКП; министър-председател на България (1950-1956 г.) и генерален секретар на БКП (1950-1954 г.).

Член на БКП от 1919 г.; участва в организацията на терористичните действия на КП (1923-1925 г.) и в атентата в църквата “Св. Неделя” (1925 г.), за което е осъден задочно на смърт. През 1925 г. заминава нелегално в Москва. Като емигрант работи в апарата на Коминтерна (1938-1941 г.). Член е на задграничното бюро на ЦК на БКП (от 1941 г.), ръководител и главен редактор на нелегалната радиостанция “Христо Ботев” (юли 1941 г. – септември 1944 г.). След Деветосептемврийския преврат (1944 г.), като член на т. н. Отечественофронтовско правителство, прокарва комунистическа политика за борба срещу демокрацията и участва в установяването на тоталитаризма в България. С негово участие в България е въведен режим на терор, насилие и потъпкване на правата на човека. На 9 декември 1961 г. е освободен от всички държавни длъжности, през ноември 1962 г. VIII конгрес на БКП го изключва от БКП; възстановен е през 1969 г. Умира на 21 октомври 1980 г. в София.

През 1904 г. - Любомир Панайотов Пипков – български композитор, музикален педагог и общественик.

Син на П. Пипков. Следва в Държавната музикална академия (БДК, 1924-1926 г.), възпитаник на Ив. Торчанов. Завършва Екол Нормал Мюзик в Париж (1932 г.); негови преподаватели са П. Дюка и М. Боанже. Работи като корепетитор в Софийската опера, а по-късно е неин хормайстор и директор (1944-1953 г.). Той е първият секретар на Съюза на българските композитори (1947-1957 г.). От 1948 г. е професор в класа по вокални ансамбли в Музикалната академия, завежда Катедрата по оперно-сценично изкуство (1962-1974 г.). Любомир Пипков е един от основоположниците на българската филмова музика: филмите "Тревога" (1951 г.), "Септемврийци" (1954 г.), "Земя" (1957 г.), "Командирът на отряда" (1959 г.), "Стубленските липи" (1960 г.). Един от създателите на дружество "Съвременна музика" (основана 1933 г.). Първите си музикални творби – малки клавирни пиеси, Соната в 3 части и 22 вариации за пиано, създава в началото на 20-те години. Други негови произведения са: Първи струнен квартет (1928 г.), Соната за цигулка и пиано (1929 г.), Клавирно трио (1931 г.), симфоничната поема "Сватба" (1934 г.), операта "Янините девет братя" (1937 г.), Клавирен квартет (1939 г.), Първа симфония (1940 г.), масови песни ("Шумете, дебри и балкани", "Химн на българските въстаници" и др.), операта "Момчил" (1948 г.), Концерт за цигулка (1951 г.), Втора симфония (1954 г.), "Оратория за нашето време" (1959 г.), операта "Антигона’43" (1963 г.), 5 песни по чужди поети (1964 г.), Трета симфония (1965 г.), Трети струнен квартет с тимпани (1966 г.), Четири мадригала (1968 г.), Четвърта симфония (1970 г.), Метроритмични картини и студии (1971 г.), "Пролетни приумици" (1972 г.), "Приглушени песни" (1972 г.) и др. Умира на 9 май 1974 г. в София.

През 1921 г. - Михаил Михайлов – български актьор.

Работи с повечето от известните ни филмови режисьори, но най-добрите си роли създава при Въло Радев и Иванка Гръбчева. Най-известните му роли са в: “Крадецът на праскови” (1964 г.), “Последна проверка” (ТВ, 1973 г.), “Насрещно движение” (1978 г.), “Златната река” (1983 г.), “Софийска история” (1990 г.), “Жребият” (1993 г.).

Редактирано Септември 5, 2008 от Ася_И

[Ася_И]

На 7 Септември:

През 1863 г. Георги Раковски напуска Сърбия и преминава във Влашко.

Георги Раковски (истинско име Съби Стойков Попович, преименува се на Сава Стойков Попович, а по-късно - на Георги Ст. Раковски) е роден в Котел през февруари 1821 г. Той e първият идеолог на националното революционно движение. Георги Раковски участва в борбите за църковна и политическа свобода на българите.

Книжовното дело на Раковски е неразривно свързано с революционната му дейност – и публицистичните му, и литературните и историко-етнографските му научни трудове. Автор е на “Горски пътник" (1857 г.), на “Показалец или ръководство…" (1859 г.), “Няколко речи о Асеню първому…" (1860 г.) “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите" (1860 г.), “Българските хайдути" (1867) и др.

През 1869 г. Солунската българска община тържествено открива ново смесено българско училище. Училището се помещава в къщата на търговеца Иван Пепов. В началото се обучават 110 деца, разделени в две отделения – за момчета и за момичета. За учител е поканен йеродякон Агапий Войнов, по-късно заменен от Стоян Божков.

През 1877 г. със засилена артилерийска подготовка започва първият етап на Третата атака на Плевен, по време на Руско турската освободителна война 1877-1878 г.

Обсадата на Плевен е най-тежката и продължителна битка в хода на Руско-турската война. Тя продължава 5 месеца.

През 1883 г. е съставено първото в българската история коалиционно правителство от умерени либерали и консерватори начело с Драган Цанков.

През 1896 г. на конгрес в София либералите на Петко Каравелов приемат името Демократическа партия и преименуват органа си на в. "Пряпорец".

През 1913 г. избухва Охридското въстание на българското и албанското население срещу сръбската власт в Македония.

Охридско-Дебърското въстание е съвместна акция на българското и албанското население срещу сръбския режим във Вардарска Македония, установен след Междусъюзническата война 1913 г. Избухва през септември и обхваща Дебърско, Стружко и Охридско. Обединени български и албански чети освобождават Дебър. Начело на въстаниците застава Петър Чаулев, подпомогнат от други дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Въстаниците успяват да прогонят сръбските войски и администрация от Струга. Освобождават и Охрид. Въстанието внася известно безпокойство в Белград и за да не се разрасне още повече, срещу него са изпратени значителни войскови сили и сръбски четници. В помощ на Сърбия се включва и Гърция. Въстаниците отстъпват пред многобройния в количествено отношение и по-добре въоръжен противник въстаниците.

През 1916 г. ген. Иван Колев със своята 1-ва конна дивизия нанася съкрушителен удар на 47-и руски корпус. По време на Първата световна война ген. Иван Колев е инспектор на конницата и началник на Конната дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа по време на Първата световна война 1914–1918.

През 1940 г. България и Румъния подписват Крайовския договор.

С този договор се урежда връщането на Южна Добруджа на България (предадена на Румъния с Букурещкия мирен договор - 1913 г.; оставена за нея според Ньойския мирен договор 1919 г.). Според Крайовския договор границата между двете държави отново се възстановява такава, каквато е била през 1913 г. Договорена е размяна на българите от Тулчански и Кюстенджански окръг срещу румънски колонисти от Силистренски и Калиакренски окръг, която трябва да се осъществи до 3 месеца след ратифицирането на договора. Останалото българско население в Румъния и румънско население в България извън посочените окръзи може да се изсели в продължение на 1 година. Според договора българското правителство се задължава да изплати на Румъния 1 000 000 леи като обезщетение за изоставените румънски имоти. Създадена е българо-румънска комисия с център Гюргево, която да следи за уреждането на всички възникнали във финансово и правно отношение въпроси.

През 1954 г. е открит Паметникът на Съветската армия в центъра на София.

Паметникът се намира в идеалния център на града, на булевард "Цар Освободител", между Орлов мост и Софийския университет, в началото на Борисовата градина. Ръководител на творческия колектив е архитект Димитър Митов. Започва с две скулптурни композиции откъм булеварда и преминава през гранитен плочник, ограден с метални отливки на големи дъбови венци. Постаментът е обграден с бронзови барелефи от трите страни. Скулптурната група включва ликуващ съветски войник с вдигнат автомат, от двете страни на когото са застанали жена и мъж - съответно селянка и работник от България. През 1993 година Столичният общински съвет, доминиран от групата на СДС, взема решение за премахването на паметника. Въпреки това, опитите за реализиране на решението търпят неуспех. Паметникът не е поддържан от общината и е подложен на системен вандализъм. Станал е и традиционно място за събиране на младежи. В момента в близост до него се извършват изкопни работи за метро. По данни от пресата изкопните работи ще станат причина за временното премахване на паметника и поставянето му обратно след завършване на работата. Левите сили в София традиционно празнуват годишнината от 9 септември 1944 на паметника. Също така, русофилски дружества отбелязват там годишнините от 9 май 1945.

През 1968 г. Във Варна е открит Дворецът на спорта и културата.

Дворецът на културата и спорта във Варна e многофункционален комплекс за конгресни, културни и спортни мероприятия. Разполага с 6 многофункционални зали, възстановителен център, фитнес зала, прес-център, модерен търговски център. Зала "Конгресна" може да се преобразува с игрално поле (с размери 50х25м. и височина 15 м.) с електронно информационно табло за отчитане на реално, игрово време и резултати. Комплекс "Младост" е съставен от 5 самостоятелни зали, подходящи и за тренировки. Разполага с шумоизолиращи и електронно-управляеми завеси. Непосредствено до залите за тренировка се намира зала "Палас Прес". Подходяща за провеждане на пресконференции, анализи и разбори на спортни срещи и тренировки. Оборудвана е с видеотехника "Барковижън", шрайбпроектор, подвижен екран, Hi-Fi уредба, високоскоростен достъп до Интернет. Комплексът разполага и с 2 фитнес зали, оборудвани с модерни тренировъчни уреди. Спортно-възстановителният център е обзаведен с необходимата техника за пълноценно възстановяване (сауни, тангентори) и рехабилитация на спортистите, както и с електролечение и физиотерапия. Дворецът на културата и спорта има и голям търговски център, предлагащ възможности за отдих и приятно прекарване на свободното време.

През 2004 г. в Пловдив е открита юбилейна ретроспективна изложба посветена на 70 годишнината от рождението на художника Йоан Левиев. Експозицията е озаглавена “Ангели, фарисеи и ахилесовци”.

Йоан Исаков Левиев e роден на 31 октомври 1934 г. в Пловдив. Завършва през 1958 г. Художествената Академия в София, специалност “Декоративно - монументална живопис” при проф. Г. Богданов. Сред картините, свързани тематично с родния му град, са “Зора над Пловдив” (1970 г., НХГ), “Спомен за Паша Христова” (1972 г., НХГ), “Баща ми” (1974 г.), “Къща на Главната улица” (1978 г.) и др. Автор е на мащабни стенописи и мозаични пана - във Висшия селскостопански институт (“Земята и човекът, 1960 г., 1967 г.), в хотел “Марица” (“Из икономическия живот на Пловдив”, 1966 г.) и др.

Прави сценично оформление на оперните постановки – “Антигона 43 от Л. Пипков, “Юлска нощ” и др. Умира на 11 март 1994 г. в Пловдив.

Родени:

През 1911 г. - Тодор Христов Живков – политически и държавен деец.

От 9 юли 1971 г. до 17 ноември 1989 г. е председател на Държавния съвет на Народна Република България. През 1954 г. става Първи секретар, а през 1981 г. генерален секретар на ЦК на БКП. От 1942 г. е член на Окръжния комитет на БКП. От 1950 г. е кандидат-член на Политбюро и секретар на ЦК, от 1951 г. – член на Политбюро. През ноември 1962 г. става Председател на Министерския съвет на Народна Република България, остава на този пост до 1971 г. С решение на пленум на ЦК на БКП е изваден от състава на ЦК на БКП на 8 декември 1989 г., а няколко дни по-късно е изключен от БКП. На 4 септември 1992 г. Върховният съд на България налага на Живков 7 години затвор, заменен с домашен арест, за незаконно раздаване на пари за представителни нужди на държавния апарат, на жилища и коли. Осъден е да върне на държавата 21 010 380 лв. На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на Наказателните колегии на Върховния съд признава на Живков статут на бивш държавен глава и прекратява делото срещу него. Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. в София.

През 1915 г. - Стефан Любомиров Каракостов – български историк, театровед и философ.

Завършва славянска филология в Софийския университет през 1941 г. Работи като редактор във в. “Литературен глас” (1941-1944 г.), секретар е на Общинския комитет в Бургас (1944-1945 г.). Преподавател е в Държавното театрално училище, професор е във ВИТИЗ “Кр. Сарафов” (1951-1970 г.), професор в Института по философия при БАН (от 1970 г.). Редактор и главен редактор е във в. “Култура” (1937-1940 г.), сп. “Социалистическа борба” (1946 г.), в. “Народ” (1945-1946 г.) и др. Изследва дейността на видни възрожденски дейци (Ботьо Петков, Димитър Общи, македонски възрожденци, В. Левски и др.). Издава книги “Българският театър. Средновековие. Ренесанс. Просвещение. 865-1858” (1872 г.), “Българският възрожденски театър …” (1973 г.), “Революция и сцена” (1975 г.) и др. Умира на 28 февруари 1988 г. в София.

През 1916 г. - Иван Димитров Сестримски – български историк и критик.

Завършва гимназия в Пазарджик (1935 г.) и икономически науки в София (1943 г.). Библиотекар е на читалище “Виделина” в Пазарджик (1936-1942 г.). Редактор е във в-к “Освобождение”, сп. “Сердика”, Студията за научнопопулярни филми, сп. “Българо-съветска дружба”, в-к “Литературен фронт”, редактор, завеждащ отдел, заместник-главен редактор е в издателство “Български писател”, заместник-директор е на Българския културен център в Берлин. Член на СБП. За първи път печата през 1932 г. във в. “Ученически устрем”. Автор е на съчиненията: “Лопушанска дружина”, “Тодор Каблешков” (биографичен очерк), 1955 г., “Мария Грубешлиева” (литературно-критичен очерк, 1963 г.), “Отражения”, “Цветан Спасов”, “Литературни беседи. Етюди и портрети” “Крум Велков, “Етюди, “Елин Пелин, “Портрети и записки, “Димитър Бояджиев” “Български мотиви. Портрети: „Спомени” “Нешо Бончев. Литературно -критичен очерк, “Литературни акварели” “Никола Фурнаджиев”, литературна студия, “Избрани произведения”, в 2 т. “Земя и слово. Портрети и очерци”, “Мемоарни етюди”

През 1943 г. - Виолета Кирилова Донева – българска театрална и филмова актриса.

Снима се в: "Двама под небето" (1962 г.), "Обич" (1972 г.), "Допълнение към ЗЗД" (1976 г.), "Руският консул" (ТВ, 1981 г.). Театрални роли: "Любовни писма" (ТВ, 1993 г.), "Жена от морето" (ТВ, 1996 г.). Автор е на пиесата "Последната и първата жена" (1999 г.).

Починали:

През 1963 г. - Иванка Дочева Касабова – българска драматична артистка.

Родена на 30 април 1883 г. в Плевен. Работи в “Съвременен театър” на М. Икономов (1906-1912 г.), в различни провинциални и пътуващи театри. От 1944 г. до 1956 г. е в Бургаския театър.

През 1978 г. - Богдан Миланов Ковачев – български балетмайстор, балетист, изтъкнат хореограф.

Роден на 18 август 1924 г. в Пловдив. Учи в балетната школа при Софийската народна опера (1947 г.). Работи като балетист (1947-1961 г.) и балетмайстор в Държавния музикален театър в София (1969-1977 г.), балетмайстор в Пловдив (1961-1968 г.) и в Националния академичен театър за опера и балет (1977-1978 г.). Един от създателите е на телевизионния шоуспектакъл в България.

[Ася_И]

На 8 Септември:

През 1869 г. по инициатива на Евгения Кисимова в Търново е основано женско дружество.

Евгения Хаджигеоргиева Кисимова е родена през 1831 г. във Велико Търново. През 1869 г. основава в Търново Женска община, която има за цел да подпомага развитието на девическото образование в града. Кисимова съдейства за откриването на девическо неделно училище. С материалната подкрепа на Славянския благотворителен комитет в Москва и на румънската княгиня Елисавета, Евгения Кисимова изпраща девойки от Търново да учат в Русия и Румъния. Подарява много книги на местното читалище "Надежда" и Българското читалище в Цариград. Ръководи дейността на женското дружество при оказване на помощ на пострадалите по време на Априлското въстание (1876 г.) През Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) основава женско дружество "Милосърдие", което се грижи за бежанците и ранените. След Освобождението става инициаторка за събиране на средства за построяване на паметник на търновски революционери, обесени по време на Априлското въстание. Евгения Кисимова умира през 1886 г.

През 1876 г. българските доброволци, участващи в сръбско-турската война, полагат тържествено клетва.

Сръбско-турската война започва на 18 юни 1876 г. Тя избухва в резултат на желанието на сръбския народ да подпомогне въстанието в Босна и Херцеговина (1875-1878 г.) и да премахне своя васалитет по отношение на Османската империя. С известни прекъсвания войната продължава до 19 октомври 1876 г. На 16 февруари 1877 г. е подписан мирен договор, който възстановява положението, съществувало между двете страни преди започването на войната. В Сръбско-турската война вземат участие голям брой български доброволци. Със свои чети се включват известните войводи - П. Хитов, Филип Тотю, Илю Марков и др. През август се формират 3 батальона, които се включват в състава на руско-българската бригада. През септември и октомври българските доброволци участват в редица сражения с турските войски при Алексинац, Джунис и пр. След приключване на войната българските доброволчески формирования са разпуснати. Част от тях по-късно се включват в състава на Българското опълчение и участват в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.).

През 1885 г. в Търново княз Александър І Батенберг издава манифест за признаване на Съединението.

Съединението на Източна Румелия с Княжество България е извършено на 6 септември 1885 г. Веднага след неговото провъзгласяване е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Източна Румелия до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д-р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев. Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.

През 1898 г. Екзарх Йосиф I заедно с митрополитите на Княжество България освещава българската църква "Свети Стефан" (Желязната църква) в Цариград.

„Свети Стефан“ в 1898 година

Църквата "Свети Стефан" се намира в кв. "Фенер" в Цариград. Тя е построена от цариградските българи, които преустройват къща, дарена от княз Стефан Богориди, в дървена църква. Долният етаж на дървената къща е превърнат във временен параклис, тържествено осветен на 9 октомври 1849 г. от Созоагатополския митрополит. По-късно параклисът прераства в самостоятелен храм (известен като Дървената църква), посветен на св. първомъченик и архидякон Стефан. На следващата 1850 г. с камъните от разрушените две къщи срещу първата църква е завършен строеж на т. нар. Метох – голяма триетажна каменна постройка с 25 стаи. Така се оформя духовния център на цариградските българи, на около 300 м. от Вселенската гръцка патриаршия. На 3 април 1860 г. по време на Великденската служба в тази църква Иларион Макариополски отхвърля властта на гръцкия патриарх и застава начело на българската църковна йерархия. В нея за първи път е прочетен и издаденият на 28 февруари 1870 г. "Ферман", с който българите са признати за отделен етнос с право на самостоятелна Църква под името Българска Екзархия. На 25 юни 1890 г. е издаден султански ферман, с който се разрешава на Българската екзархия да построи на мястото на старата Дървена църква нова. По инициатива на екзарх Йосиф I в църковния двор започва строеж на нов храм, чиито основен камък е положен на 27 април 1892 г. По идея на архитектът Ховсеп Азнавур конструкцията е от сглобяеми железни плоскости. Те са изработени във фирмата на Рудолф фон Вагнер във Виена. Окончателното сглобяване на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г. Около формата на иконостаса възниква проблем, понеже е изработен по католически образец. В Москва са изпратени главния секретар на Екзархията Атанас Шопов и архитекта Азнавур, за да преговарят по изработката на нов иконостас в източноправославен стил. За направата му е сключен договор с московския придворен фабрикант Николай Алексиевич Ахапкин. Изписването на иконите е възложено на московския живописец Лебедев. В Русия е поръчано изработването на шест камбани с различна големина. Те са отлети в Ярославл във фабриката на П. И. Оловянишиков. Тържественото освещаване на новата църква "Св. Стефан" е извършено от екзарх Йосиф I на празника Рождество Богородично, 8 септември 1898 г. След освещаването на новия храм старата Дървена църква е съборена. Запазен е само напредстолният камък от олтара й, като спомен за историческата роля на малката църква. Църква "Св. Стефан" представлява трикорабна базилика в източноправославен стил. Две са били железните църкви в света, но днес е запазена само българската. Църквата е трикуполна и е с кръстообразна форма. Олтарът е обърнат към Златния рог, а над притвора се издига 40 метрова камбанария. Шестте камбани са изляти в руския град Ярославл, като две от тях звучат и до днес. Изящество и сдържано великолепие излъчва иконостасът, изписан в православен стил от руски майстори. Историческа стойност имат дарените икони и църковна утвар, както и дарителските посвещения. Желязната църква – душата на народа ни и днес продължава да е символ на българската вяра.

През 1926 г. България получава външен заем от 3 326 000 британски лири от английски и американски банки под контрола на Обществото на народите за настаняване на бежанците (бежански заем). На 30 септември заемът е ратифициран от 21-ото ОНС. На 10 декември заемът е осигурен.

През 1928 г. Финансовият комитет на ОН увеличава разрешената сума за външен заем до 5 000 000 британски лири, заради Чирпанското земетресение. Утвърждаването на разрешението от Съвета на ОН е отложено до 17 септември.

Чирпанското земетресение е сред най-разрушителните земетресения, регистрирани в България. На 14 април 1928 г. трус с епицентър до Чирпан удря Южна Тракия. В продължение на 11 дни земята се люлее с различна сила. Чирпан е сринат напълно, а Пловдив е тежко засегнат. Оцелява само Старият град. Земетресението отнема живота на 114 души, ранените са 1000, а разрушените сгради са 73 280. Първия разрушителен трус от 14 април е с магнитуд 6.8 по скалата на Рихтер, а вторият от 18 април с магнитуд 7 степен по скалата на Рихтер. Правителството на Андрей Ляпчев изпраща самолет до засегнатия район. Цар Борис III, който по същото време е във Варна, спешно пристига в Чирпан, след което отива в Пловдив и лично ръководи акцията за спасяване на населението.

През 1944 г. регентът проф. Богдан Филов подава оставка под натиска на правителството. Обявено е военно положение. На същата дата войски на Трети украински фронт настъпват на територията на България. Войските на Червената армия излизат на 31 август на румъно-българската граница. Настъплението на 3-и украински фронт е спряно в очакване в София властта да бъде завзета от просъветски сили. Когато това не се случва, дори след обявяването на война на България, търпението на Сталин се изчерпва. На 8 септември 46-а, 37-а и 57-а армия започват придвижването си в България. Въпреки че не срещат никъде съпротива, в няколко гарнизона българските войски са разоръжени, а командният състав арестуван.

През 1946 г. е проведен референдум за ликвидиране на монархията и обявяване на България за "народна република". В него участват 91,63 % от гласоподавателите. 97,01 % от бюлетините са действителни и от тях 95,63 % са за република. Резултатите не са оспорени от нито една политическа сила.

През 1964 г. с указ на Президиума на Народното събрание е утвърден химнът на Народна република България.

Автор на текста и мелодията на националния химн на България "Горда Стара планина" е Цветан Цветков Радославов. Той е роден в Свищов на 21 април 1863 г. Следва във Виена и Прага, завършва философия в Лайпциг с докторат. След завръщането си в България работи като учител в гимназиите в Габрово, Русе и София. През 1885 г. написва песента "Горда Стара планина". Публикувана е за пръв път през 1895 г. в "Учебник по музика" на К. Махан. По-късно Д. Христов я хармонизира и песента е наречена "Мила Родино". През 1964 г. въз основа на нея е създаден националният химн на България. Цветан Радославов умира на 28 октомври 1931 г.

През 1976 г. във Варна е открит Аспаруховия мост.

Строежът на моста започва в началото на 1973 г. Дължина му е 2050 м, а височината - 50 м. Изчислено е, че моста може да понесе подвижен товар - две колони от 30-тонни камиони на разстояние 10 метра, при което провисването на средния отвор е около 0.30 м. Мостът може да издържи на ураганен вятър със скорост 180 км/ч и температурна разлика от -40° до +40°. Освен важен транспортен възел от няколко години Аспаруховият мост е и сборен пункт на търсачите на силни усещания. Тук се провеждат бънджи-скоковете на клуб "Адреналин".

През 1996 г. след ремонт и реставрация отваря врати Софийската централна синагога.

Софийската синагога е най-голямата на Балканския полуостров и трета по големина в Европа след тези в Будапеща и Амстердам. Тя се намира зад Централните софийски хали, в един от върховете на т.нар. “Триъгълник на веротърпимостта”, включващ още джамията “Баня баши” и катедралната черква “Св. Неделя”. Синагогата е изградена за 4 години (1905-1909 г.) по проект на австро-унгарския архитект Фридрих Грюнангер. Средствата за строителството са осигурени от израилтянския духовен съвет и от дарения. Големият й молитвен салон, заедно с галериите побира 1200 души. Сградата има собствена отоплителна инсталация и подземен канал. Наречена е “Централна”, защото по времето на построяването й в София има няколко синагоги. В началото на ХХ век еврейската общност в България наброява 10 000 души.

Родени:

През 1868 г. - Мара Иванова Белчева – българска преводачка и поетеса.

Съпруга на Христо Белчев. След неговата смърт следва филология в Женева. През Междусъюзническата война 1913 г. работи като медицинска сестра, а след това е учителка в София. Съчинения: "На прага стъпки" (1918 г.), "Пенчо Славейков. Бегли спомени" (1923 г.), "Сонети" (1925 г.), "Избрани песни" (1931 г.).

През 1868 г. - генералът от пехотата Велизар Лазаров.

Той участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. По време на Балканската война е командир на 3-а дружина на 14-и Македонски пехотен полк от 11-а пехотна дивизия. По време на Първата световна война е командир на 1-ви пехотен софийски полк. Генерал Велизар Лазаров е един от основателите на Военния съюз.

Починали:

През 1940 г. - Стефан Бобчев - обществено-политически и книжовен деец.

Роден в Елена на 20 януари 1853 г. След Освобождението Стефан Бобчев завършва право в Москва (1880 г.). Член е на Българското книжовно дружество (БКД). Заема различни административни постове в Източна Румелия. Депутат в 8-о, 9-о, 13-о и 14-о Народно събрание. През 1911-1912 г. е министър на просвещението. Дълги години преподава в Софийския Университет и е един от основателите и пръв ректор на Свободния университет.

[Станимир]

На 9 Септември:

През 924 г. пред стените на Константинопол цар Симеон I Велики и император Роман І Лакапин, сключват примирие, а не траен мир, за какъвто настоява византийската страна.

През 1885 г. Княз Александър І Батенберг с указ назначава княжеско комисарство за Източна Румелия в състав: Георги Странски (на снимката), Петко Рачов Славейков и Йоаким Груев.

Комисарството в Южна България е временна институция, създадена след провъзгласяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. То управлява Източна Румелия от името на княз Александър I Батенберг. Пристъпва се постепенно към обединяване на администрацията й с тази на Княжеството. От 1 януари 1886 г. в Източна Румелия влизат в сила приетите в Княжеството закони. Комисарството престава да съществува след международното признаване на Съединението, последвало след подписването на Българо-турската спогодба 1886 г. От 24 юни същата година функциите му се поемат от Народното събрание в Княжеството.

През 1908 г. в периода 5 - 9 септември в Източните железници е организирана стачка от синдикати, основани от българските социалдемократи Илия Янулов и Григор Василев. На 6 септември БДЖ и Дирекцията на железниците подписват споразумение и на 9 септември Източните железници са окупирани от българската армия (на османска територия от османски части) и стачката е прекратена. Правителството отказва да ги върне на компанията, но предлага да ги откупи въпреки протестите на Портата.

През 1943 г. в нарушение на конституцията ХХV Народно събрание избира регентство в състав: проф. Богдан Филов, член от царската фамилия – княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов. Според Търновската конституция в състава на регентството не могат да влизат най-близките роднини на княза.

Назначаването на регентство е наложено от обстоятелството, че на 28 август 1943 г. цар Борис III умира, а цар Симеон II е непълнолетен.

През 1944 г. в България се извършва преврат и Отечественият фронт (ОФ) овладява властта. Превратът е извършен с помощта на действащи офицери от Българската армия, преминали на страната на ОФ, съветските войски, навлезли в България на 8 септември и партизани.

През 1945 г. от Москва в страната се завръща Васил Коларов.

След завръщането си в България през В. Костов се включва в ръководството на БРП (к). Започва да се изявява същевременно като активен политически и обществен деец. Избран е за председател на ХXVI Обикновено народно събрание (1945 г.), а след провъзгласяването на България за Народна република (15 септември 1946 г.) и за временен председател на републиката. Ръководи българската делегация на Парижката мирна конференция (1946-1947 г.), където се подписва мирният договор с България. От 7 ноември 1946 г. е председател на VI Велико народно събрание. От декември 1947 г. е подпредседател на Министерския съвет и министър на външните работи. След смъртта на Г. Димитров (юли 1949 г.) е назначен за председател на Министерския съвет. Васил Коларов умира на 23 януари 1950 г.

През 1945 г. за първи път се чества "Денят на свободата" - официален празник и неприсъствен ден. Във връзка с годишнината на 9 септември са помилвани и освободени от затвора около 900 души, осъдени от т.нар. Народен съд (вкл. Никола Мушанов и Димитър Гичев), а над 1000 души са пуснати от трудовите лагери.

През 1972 г. Българската национална телевизия излъчва първото си цветно предаване – манифестацията от площад "9 септември" (днешен "Александър Батенберг"). Започва работа Варненското телевизионно студио.

През 1974 г. започват денонощни излъчвания на програма "Хоризонт" на Българското национално радио. Програма “Хоризонт” е създадена през 1971 г. като алтернатива на официалната програма “Христо Ботев”. Същият ден е прекратено заглушаването на всички честоти на предаванията на радио "Гласът на Америка". В края на 1977 г., обаче то е подновено и предизвиква протестите на посолството на САЩ в България.

През 1975 г. започва редовно да се излъчва Втора програма по Българската телевизия. Експерименталното излъчване започва година по-рано. От 1 юни 1992 г. Втора програма е именувана като "Ефир 2". Закрита е на 4 октомври 1998 г.

Родени:

През 1828 г. - Йоаким Груев (Й. Г. Пройчев) - български възрожденски писател и педагог.

Учи при З. Круша, Н. Рилски, Хр. Пулеков. От 1844 г. е ученик в гръцкото училище в Пловдив. От 1856 г. до 1868 г. е учител в българското класно училище в Пловдив, взема участие в църковната борба. Изпълнява редица длъжности в турската администрация. По време на Априлското въстание е затворен в Пловдивския затвор. След Освобождението работи в съдебната власт, директор е на просвещението в Източна Румелия (1879-1884 г.), помощник-княжески комисар на Пловдивска област, директор на Пловдивската девическа гимназия. Дописен член е на българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1881 г., редовен член е от 1884 г. Разнообразна е дейността му в областите филология (един от създателите е на пловдивската правописна етимологична школа, преводач е, побългарител е, поет е, съставител е на учебници по граматика), етнография, естествени науки и др. Създател е на народната библиотека "Иван Вазов" в Пловдив. Умира на 1 август 1912 г. в Пловдив.

1941 г. - Станислав Стратиев (псевдоним на Станко Стратиев Миладинов) - български белетрист, драматург и сценарист.

През 1968 г. завършва българска филология в Софийския университет “ Св. Климент Охридски”. През 1962 г. работи като фрезист в завод “Васил Коларов”. В периода 1986-1976 г. е редактор на в-к “Стършел”. Член е на Съюза на българските писатели. За първи път печата през 1958 г. във в-к “Средношколско знаме”. Първите си успехи постига в прозата с творбите “Пътешествие без куфар”, “Самотните вятърни мелници”, “Диви пчели”, “Кратко слънце”, “Пейзаж с куче”, “Живот в небето”, “Замъци от слама”. Утвърждава се като един от най-талантливите и смели сатирици изобличители в българска театър - “Римска баня”, “Сако от велур”, “Рейс”, “Земята се върти”, “От другата страна”, “Подробности от пейзажа”, “Мамут”, “Балкански синдром”, “Живот в небето”, “Българският модел”. През 1993 г. излизат като отделни книги “Българският модел” и “Упражнения по другост”. В киното започва с името на утвърден прозаик и драматург. Сценариите му, написани професионално, са преимуществено адаптации на негови пиеси и повести. В тях критикува консумативния дух на т. нар. зряло социално общество. С редки изключения филмите, реализирани по негови сценарии, се радват на радушен зрителски прием: “Пазачът на крепостта” (1973 г.), “Гардеробът” (тв, 1975 г.), “Формула’73”, “Кратко слънце” (1979 г.), “Слънце на детството” (тв, 1981 г.), “Оркестър без име” (1982 г.), “Равновесие” (1983 г.), “Българският модел’93” (тв, 1993 г.), “Оркестър без име” II (1994 г.). Награди: на София за литература и театър; “Чудомир” за хумористичен разказ; “Хитър Петър” за сатирична книга (1993 г.). През 1991 г. взема първа награда на Международния конкурс за европейски пиеси в Мобьож, Франция. През 1993 г. печели Втора награда на Световен конкурс, за драма на ВВС. Носител е на сребърен медал на Московския кинофестивал. Пиеса “Мотиви за кларинет” (2001 г.). Умира на 9 септември 2001 г.

Починали:

През 1932 г. - Стоян Стоянов Заимов - български възрожденец, революционер, просветен деец, общественик и писател.

Роден на 12 август 1853 г. в Чирпан. През 1867 г. постъпва в класното училище в Стара Загора. Член е на революционен комитет в града. Прехвърля се в Пловдив, където завършва педагогически курс (1870-1871 г.) и започва да учителства. След покушение над хасковски чорбаджия е заточен в Диарбекир, откъдето впоследствие избягва. През 1874 г. се прехвърля в Румъния. В Браила редактира в-к "Михал" (1875 г.). Участва в основаването на Гюргевския централен комитет, определен е за апостол на Врачанския революционен окръг. Заловен е от турските власти и е осъден на доживотен затвор в Мала Азия (крепостта "Сен Жан д’Акр"). След Освобождението учи в Педагогическия институт в Москва (1880-1882 г.), учителства в различни градове на България, директор е на Народната библиотека в София и др. Автор е на мемоарното произведение "Миналото" (1884-1888 г.), от което излизат само 4 от замислените 12 тома. Популярна е и биографичната му книга "Васил Левски. Живот и дейност" (1895 г.).

[Ася_И]

На 10 Септември:

През 1872 г. Васил Левски създава първия революционен окръг във вътрешността на страната с център село Голям Извор, Тетевенско.

През 1915 г. в България е обявена обща мобилизация за участието на страната в Първата световна война.

Първата световна война (1914-1918 г.) се води между Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османска империя и България) и Антантата (Франция, Русия, Великобритания, Сърбия и др.).

През 1924 г. е подписана е спогодба "Калфов - Политис".

Документът е за осигуряване на националните и културните права на българското малцинство в Гърция и на гръцкото малцинство в България. Подписана е от външните министри на България (Хр. Калфов) и на Гърция (Й. Политис), по чиито имена е и наречена. Одобрена е от Съвета на Обществото на народите на 29 септември същата година. Гръцкото правителство подписва спогодбата не толкова от желанието да притъпи недоволството на европейското обществено мнение от извършеното убийство на беззащитни българи в с. Търлис, колкото от стремеж да получи външен заем в размер на 10 млн. стерлинги с помощта на Обществото на народите. С този си акт обаче то предизвиква реакцията на сръбско-хърватско-словенското правителство, което побързва да денонсира сключения между Сърбия и Гърция договор от 1920 г. След получаването на външния заем гръцкият парламент не ратифицира спогодбата, поради което тя не влиза в действие. Всички апели на българското правителство за санкции против Атина заради отказа й да изпълни един договор, получил одобрението на Обществото на народите, остават без резултат. Тази позиция на световната организация, в която решаваща дума имат Англия и Франция, чийто съюзник по време на Първата световна война (1914-1918 г.) е Гърция, е косвен израз на международната изолация на кабинета на професор Ал. Цанков, заграбил властта в България чрез държавен преврат на 9 юни 1923 г.

През 1944 г. е издадено Постановление на Министерския съвет за създаване на Народна милиция. Нейни директори последователно са Енчо Стайков (от 16 септември), Раденко Видински (от 25 септември) и Руси Христозов (от 17 ноември). Разформироват се всички части на жандармерията.

Родени:

През 1841 г. - Филип Стефанов Щърбанов – български революционер, църковно-просветен и обществен деец, търговец.

Участва в борбата за извоюване на самостоятелна Българска църква и е един от основателите на читалището в Панагюрище (1865 г.). Член е на Панагюрския революционен комитет от 1871 г. Заместник кмет на Панагюрище (1876 г.). Участва в Априлското въстание, член е на Военния съвет и Временното правителство в Панагюрище (1876 г.). След потушаване на въстанието лежи в пазарджишкия и пловдивския затвори, а по-късно емигрира в Сърбия. След Освобождението се установява в Източна Румелия. Ковчежник е в Панагюрище (1879-1880 г.) и в Пловдив (1880-1885 г.). Влиза в състава на панагюрската делегация, която връчва на Европейската комисия протест срещу решенията на Берлинския конгрес. Участва активно в подготовката на Съединението като член на панагюрския революционен комитет за съединение. Народен представител е на Панагюрище в III ВНС (1886 г.), в V ОНС (1887 г.) и в IV ВНС (1893 г.) и на Ихтиман в VI ОНС (1890 г.).

През 1901 г. - Борис Митов Елисеев - български художник.

Завършва живопис в Художествената академия в София през 1925 г. при Н. Ганушев, Н. Маринов и Ст. Иванов. Учителства 10 години в Трън, Кюстендил и София. В периода 1935-1936 г. специализира графика във Варшава при В. Скочилас. От 1931 г. е член на Дружеството на новите художници. През 1937 г. емигрира в САЩ. След 1964 г. се връща няколко пъти в България. Рисува портрети, пейзажи, натюрморти: "Автопортрет", "Писателят Г. П. Стаматов", "Портрет на Майстора", "Портрет на момиче", "Пейзаж от Мелник", "Саксия с фикус", "Дамски портрет", "Момиче на стол" - златен медал на международна изложба в Париж, 1937 г., "Из Созопол", "Арлин", "Кана". След 1947 г. попада под влиянието на абстрактното изкуство, но не скъсва с реалистичната традиция. През 1977 г. е организирана ретроспективна изложба на Елисеев, на която са представени творбите "Източната река", "Безнадеждност", "Нощ", "Есен", "Папрати", "Скреж", "Сиво-кафява композиция", "Композиция", "Майчина черга", "Стара бродерия", "На родна тема" и др.

През 1934 г. - Васил Иванов Казанджиев – български композитор и диригент.

През 1957 г. завършва Музикалната академия в София, специалност “Композиция” при проф. П. Владигеров и “Дирижиране” при проф. Влади Симеонов. В периода 1957-1964 г. е диригент в Софийската национална опера. От 1960 г. преподава дирижиране в Музикална академия “П. Владигеров”. В периода 1985-1994 е Главен диригент на Симфоничния оркестър на БНР. Съосновател и главен диригент на камерен оркестър “Софийски солисти” (1962-1978 г.). Творби: 4 симфонии, “Симфониета”, “Концерт за тромпет и оркестър”, “Дивертименто за малък оркестър”, “Концерт за цигулка и оркестър”, “Празнична музика” - “Псалми и ритуали”, “Живите икони”, камерни произведения, вокална, филмова и театрална музика.

През 1943 г. - Йорданка Христова - българска естрадна певица.

Йорданка Христова завършва първия випуск на Школата за естрадни певци в класа на М. Левиев (1964 г.). Ранните й успехи са свързани със “Студио 5”. Печели първа награда на фестивала “Златния Орфей” (1966 г., 1967 г.). Представя се с рецитали на “Златния Орфей” (1971 г., 1974 г.). Активната й концертна дейност включва повече от 60 концертни турнета и изяви в 25 страни на света. Албуми: “Йорданка Христова” (1971 г., 1973 г.), “Yordanka Kristova” (1973 г.) (на испански език, издаден в Куба); “Изповед” (1975 г.), “Йорданка Христова” (1977 г., 1979 г., 1981 г., 1983 г.); “Йорданка и Звънчетата” (1985 г.). През 1988 г. записва албум по стихове на Л. Стефанова и музика на Иван Калчинов с група “Спринт”.

През 1965 г. - Андрей Баташов - български актьор.

Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност актьорско майсторство в класа на професор Енчо Халачев. През 1989 г. постъпва в Народния театър "Иван Вазов". Изиграва Антифол от Сиракуза в "Комедия от грешки", Басанио във "Венецианския търговец" и др. Играе в "Секс, лъжи и рокендрол" в “Театър 199”. Режисьор е на моноспектакъла на Георги Мамалев "Разбираш ли ме правилно" (2002 г.).

Починали:

През 1924 г. - Йордан Маринополски - български писател, народник, противник на естетизма, формализма и индивидуализма.

Следва история и философия в Лайпциг (1895-1897 г.) заедно с П. П. Славейков. В София завършва славянска филология през 1910 г. и работи като гимназиален учител. Сътрудник е на периодичния печат. Изпитва влиянието на руската класика и се противопоставя на естетическите възгледи на Славейков и кръга “Мисъл”. Негови съчинения са “Българската литература подир Освобождението” (1898 г.), “Огледайте се!” (хуморески, 1898 г.), “Критици” (1910 г.), “Прояснени небосклони” (кн. 1, спомени и признания, 1922 г.), “Към младите” (кн. 2, 1924 г.).

През 1944 г. - Каменова Димова - българска балерина.

Следва немска филология и учи в танцовата школа на М. Вигман в Дрезден. По-късно посещава Париж, където се запознава с модерния балет и изкуството на А. Дънкан. През 1928 г. завършва танцовата школа на Трюмни в Берлин. След завръщането си в родината известно време е учителка в село Мала Кутловица и в София. Изнася няколко самостоятелни танцови спектакъла в София - "Цвете", "Магия", "Задушница", "Майчини жалби" и др. Работи в Русенския театър (1941 г.), след това е асистент-балетмайстор в Софийската народна опера. Сред най-добрите й постижения са постановките на балета "Нестинарка" от М. Големинов (1942 г.), на танцовите поеми "Тракия", "Приказка" (музика от П. Стайнов) и "Герман" (музика от Ф. Кутев), поставени през 1943 г.

През 1948 г. - Фердинанд І Български (Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мари Сакс Кобург Гота) - български княз (1887-1908 г.) и цар (1908-1918 г.), основател на Кобургската династия в България.

Роден на 26 февруари 1861 г. във Виена. Пето дете на княз Август Людвиг Виктор и на княгиня Клементина (дъщеря на френския крал Луи Филип). Завършва военно училище и служи като офицер в един от гвардейските кавалерийски полкове на австро-унгарската армия. Избран е за български княз от III Велико народно събрание; встъпва на престола на 2 февруари 1887 г. Управлява България в изключително сложна вътрешна и международно-политическа обстановка. Изборът му не е признат от Русия и останалите европейски страни. С помощта на министър-председателя Стефан Стамболов се утвърждава като суверенен български княз. На 2 февруари 1896 г. престолонаследникът княз Борис Търновски е покръстен в източноправославната вяра. Кръстник е руският император Николай II, представен от княз Голенишчев-Кутузов. След този акт Русия признава княз Фердинанд; скоро след това е признат от всички европейските държави. Балансирайки между Русия и Австро-Унгария, успява да обяви независимостта на България (22 септември 1908 г.). Скоро след това, с помощта на Русия, България успява да откупи цялата железница на барон Хирш, разположена на българска територия. Първите 25 години от управлението му се характеризират с икономическо развитие и укрепване на политическия авторитет на българското княжество. През 1913-1915 г., под влияние на Фердинанд І, българската външна политика се ориентира към австро-германския блок, към който през 1915 г. се присъединява България. Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна война (1914-1918 г.) довеждат страната до две тежки национални катастрофи. При сключването на Солунското примирие (29 септември 1918 г.) Антантата поставя задължително условие Фердинанд І да се откаже от българския престол и да напусне България. На 3 октомври 1918 г. Фердинанд I абдикира в полза на сина си Борис III. До смъртта си живее в град Кобург, Германия, и получава пенсия от германското правителство.

През 1963 г. - Симеон Велков (Симеон Велков, Белишки) - български художник, пейзажист и илюстратор.

Роден на 11 април 1885 г. в Панагюрище. Завършва Художественото-индустриалното училище (по-късно академия) в София (1910 г.), в класа на Иван Мърквичка. Професор е в същата академия. Негови произведения са "Асенова крепост", "Мост на р. Черна", "Помакини", "Гробищата при Бачковския манастир".

[Ася_И]

На 11 Септември:

През 1877 г. в хода на Руско-турската освободителна война започва вторият етап на третата атака на Плевен. Тогава се състои непосредственият щурм на града.

Първата атака срещу Плевен е проведена на 20 юли 1877 г., като руските части са отблъснати. Долнодунавският отряд достига линията Черна вода–Кюстенджа, Добруджа. На 30 юли 1877 г. oтрядът на ген. Н. Криденер осъществява втората атака срещу Плевен. Тя е отблъсната, като загубите от руска страна са 7032 души. На 2 септември Военният съвет, свикан от Главната квартира на руската армия в с. Пордим, Плевенско, приема плана за третата атака на Плевен. В с. Пордим пристига и румънският княз Карол. Първият етап започва на 7 септември със засилена артилерийска подготовка.

През 1916 г. българският торпедоносец „Шумни" се натъква на руски мини и потъва край Варна.

През 1903 година, въпреки споровете в българската общественост относно нуждата от изграждане на военно-морски флот, българското правителство води преговори с френската компания "Шнайдер и сие" за изработката на торпедоносци (миноносци по тогавашната терминология). През 1905 и 1906 година тайно през Босфора торпедоносците са доставени на части в България, където са сглобени и спуснати на вода. Българските торпедоносци са наречени "Дръзки", "Смели", "Храбри", "Строги", "Летящи" и "Шумни" и заедно с учебния крайцер "Надежда" представляват основата на неголемия българския боен флот през Балканските и началото на Първата световна война.

Няма информация за мотивите, с които са избрани имената на миноносците. Най-вероятното обяснение е свързано с бойното им предназначение и с надеждите, които се възлагат на тях. На 9 септември 1916 г "Шумни", "Строги" и "Смели" се насочват да атакуват намиращите се под н. Калиакра три руски миноносеца и транспортен кораб, но попадат в минно заграждение, поставено от руския подводен минен заградител "Краб". "Шумни" потъва (екипажът му е спасен), а "Строги" е повреден. Оттогава в българския военен флот няма кораб с името "Шумни".

През 1924 г. започва Татарбунарско въстание в българските райони на Бесарабия срещу румънския режим, организирано от Коминтерна, което е жестоко потушено от румънската армия.

През 1861 г. над 20 000 българи от румънската част на Бесарабия се преселват в Русия и получават земя в Таврия на мястото на напусналите този край ногайци. Преселниците от Бесарабия поставят началото на друга българска общност - таврийските българи.

През 1940 г. в Добрич е учреден Централен добруджански комитет за подпомагане на установяването на българската власт в Южна Добруджа.

С подписването на Крайовския договор от 7 септември 1940 г. Южна Добруджа се връща на България. Южна Добруджа е включена в границите на Румъния след сключения на 28 юли 1913 г. Букурещки мирен договор, с който се слага край на Междусъюзническата война - 1913 г. Румъния получава Южна Добруджа, Сърбия – Вардарска Македония, с изключение на Струмица, Гърция – Егейска Македония. Договорът е сключен между България, от една страна, и Румъния, Гърция, Сърбия и Черна гора – от друга. Отношенията с Турция се уреждат с отделен мирен договор. Тези два договора очертават първата национална катастрофа за България. След подписването на тези договори, за България, от придобивките, получени след Балканската война 1912–1913 г., остават земите между реките Струма и Места в Западна Тракия.

След сключването на Ньойски мирен договор от 27 ноември 1919 г., с който се слага край на Първата световна война, Южна Добруджа остава в границите на Румъния.

Според Крайовският договор границата между двете държави отново се възстановява такава, каквато е била през 1913 г. Договорена е размяна на българите от Тулчански и Кюстенджански окръг срещу румънски колонисти от Силистренски и Калиакренски окръзи. Тази размяна трябва да се осъществи до 3 месеца след ратифицирането на договора. Останалото българско население в Румъния и румънско население в България извън посочените окръзи може да се изсели в продължение на 1 година. Според договора българското правителство се задължава да изплати на Румъния 1 000 000 леи като обезщетение за изоставените румънски имоти. Създадена е българо-румънска комисия с център Гюргево, която да следи за уреждането на всички възникнали във финансово и правно отношение въпроси. Този договор е безспорен дипломатически успех на българската външна политика. По мирен начин в годините на Втората световна война 1939–1945 г. България успява да си върне територия.

Родени:

През 1890 г. - Петър Осоговец (псевдоним на Петър Лазаров Петков) - български писател, ентомолог.

Следва естествени науки в София и Загреб. Завършва образованието си през 1914 г. в София. Работи като учител в Бургас и Самоков и като директор на Ихтиманската гимназия. Асистент е по зоология във Физико-математическия факултет на СУ “ Св. Климент Охридски” от 1918 г. до 1925 г. От 1925 г. е доцент, а от 1930 г. - професор в Агрономическия факултет. Член е на Българското природоизпитателно дружество, на Българското ентомологическо дружество, на Хърватското природоизпитателно дружество. Публикува повече от 50 научни труда в български и чуждестранни вестници и списания. Автор е на импресии и размишления - "Безмълвният Париж" (1941 г.), а също и на съчиненията: "Безмълвният Париж" (1941 г.), "Ентомология. Лекции" (1942 г.), "Горска зоология" (1943 г.), "Гьоте като природоизпитател" (1943 г.), "1000 рецепти. Полезни съвети по всички отрасли на земеделието" (1945), "Зоология" (1947, 1948, 1964, 1970 г.), "Приложна зоология" (1950 г. и др.), "Курс по физиология на селскостопанските животни с основи на анатомията" (1956 г., в съавторство), "Нашите млади питомци" (1961 г.), "Следи из планините" (1960 г.). Умира на 20 юни 1972 г. в София.

През 1920 г. - Иван Маринов Братанов - български актьор.

В периода 1943-1944 г. е концлагерист в лагера Белене. В киното дебютира през 1954 г. с "Песен за човека" на Б. Шаралиев. Участва в: "Септемврийци" и "Неспокоен път". Снима се в: "Границата", "Тайната вечеря на седмаците", "Гераците", "Командирът на отряда", "В тиха вечер", "Бедната улица", "Първи урок", "Стубленските липи", "Тютюн", "Веригата", "Паролата", "Вечен календар", "Горещо пладне", "Най-дългата нощ", "Привързаният балон", "Шибил", "Свобода или смърт". Носител е на множество награди: Национална награда на мира за "Песен за човека" (1955 г.), Медал за актьорска игра (Мито) за филма "Неспокоен път" на Международния кинофестивал (Венеция). Умира на 30 януари 1968 г.

През 1922 г. - Димитър Методиев (Д. М. Христов) - български поет.

Следва агрономство в Софийския университет в периода 1941-1944 г. Участва в Отечествената война. Кмет на Белово е в периода 1946-1947 г. и директор на фабрика “Родопи” от 1947 г. до 1948 г. Следва журналистика в Уралския институт “Максим Горки” в Свердловск в годините между 1948-1950 г. Завършва Московския литературния институт “М. Горки” през 1953 г. Работи като редактор в редица издания. Член е на ЦК на БКП от 1976 г. Член е на СБП. Носител е на украинската литературна награда “Максим Рилски” и на международната награда “Солензара” (1982 г., Франция). Автор е на съчиненията: “На щурм”, “Димитровско племе” (роман в стихове, 1951 г.), “Страна на мечтите” (поема, 1956 г.), “Шумят тополите” (1958 г.), “Така ще си умра” (1961 г.), “Затварянето на кръга” (1967 г.), “Великото преселение” (1970 г.), “И всичко пак ще се повтаря” (1975 г.), “В часа на есенната яснота” (1977 г.), “Монолози по пътя” (1979 г.), “И мирис сладък…” (1980 г.), “Песен за генералната линия” (1981 г.), “Душата ми е пълна с теб” (1984 г.), “Антология Манускрипта” (1985 г.), “Реките, от които пих вода” (1985), “Лиричен дневник” (1988 г.). Умира на 19 юли 1995 г. в София.

През 1951 г. - Валентина Димитрова Радинска - българска поетеса.

Следва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” в периода 1969-1971 г. Завършва Литературния институт "Максим Горки" в Москва през 1976 г. От 1979 г. е редактор в СИФ "Бояна". От 2000 г. е главен редактор на сп. "Европа 2001". Член е на българския ПЕН клуб. В годините от 1998 г. до 2001 г. е член на НСРТ. Превежда стихове и проза от Б. Золотарьов, В. Сипов, М. Цветаева, А. Ахматова, Б. Ахмадулина, Юнна Мориц, Силва Капитукян и др. През 1998 г. получава наградата "Мара Белчева" за цялостно творчество. Автор е на книгите: "Към мен върви човек" (1977 г.), "Нощна книга" (1983 г.), "Не" (1989 г.), "Чистилище" (1992 г.), "Поне 66 избрани и нови стихове" (2001 г.).

Починали:

През 1978 г. - Георги Иванов Марков - български писател белетрист, драматург, журналист.

Роден на 1 март 1929 г. с. Княжево, Софийско. Произведенията му изследват пораженията, които тоталитарната система нанася върху обществото. В емиграция писателят работи в Би Би Си и “Свободна Европа”, откъдето излъчва в ефир “Задочни репортажи за България” (репортажите и есетата - “биография на политическия режим в България”, са издадени след 1989 г.). Убит е по политически причини. На 7 септември 1978 г. в Лондон, на моста "Ватерло", е извършено нападение срещу него. На следващия ден състоянието му се влошава и той постъпва в болница, където на 11 септември умира. Причината за смъртта му е отравяне с рицин.

През 1993 г. - Марко Недялков (М. Н. Христов) - български писател, поет.

Роден на 15 септември 1931 г. в с. Овчи кладенец, Ямболско. Следва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” в периода 1951-1957 г. Един от учредителите на Кабинета на младия писател при СБП. Дебютира със стихове през 1951 г. Автор е на книгите: "Рачо Ковача" (1973 г.), "С гласа на Балкана. Есета" (1974 г.), "След хиляда години раздяла. Любовна лирика" (1974 г., 1993 г.), "Разузнавачи. Разкази" (1975 г.), "Усмивката на моя ден" (1975 г.), "Зорницата за мама плаче" (1980 г.), "Стрелчански балади" (1981 г.), "Куцото Ване. Повест за деца" (1984 г.), "Живот - сълза неутешима" (1986 г.), "Колко малко се учим от птиците" (1988 г.), "Моят и твоят приятел Пеньо Пенев. Спомени" (1989 г.), "Думи за Денчо Знеполски" (1990 г.).