Самотата като етап от духовното развитие

[Станимир]

Има привличане основано на подобието и такова основано на противоположността. Човек може да привлече хора към себе си и според двата закона. Действието на Божествените закони е установено. Оттам нататък всичко зависи от самия човек – от действията и мислите му от миналото, трансформирали се в карма, или от настоящите му мисли и действия. Когато човек се опита да преодолее материалното и да утвърди духовното в себе си, материалната природа се повдига срещу него с всичките си налични сили. Това е период на изпитания, когато привличането става преди всичко по закона на противоположностите и период по време на който самотата е неизбежна. Това продължава докато нисшата природа не бъде победена окончателно. Това е период в който човек заобиколен от грубо-материалното е необходимо да не се повлияе от него и да се насочи към духовното с цялото си същество. Докато човек е в среда от духовно извисени хора, е лесно да бъде духовен. Затова е и този етап когато ученикът трябва „да премине сам през мрака“ – външен и вътрешен, и да достигне сам до светлината, а не да чака тя да дойде при него.

[Велина Василева]

Човекът е социално същество и обикновено поставя самотата в групата на неприятните изживявания. Понякога тя наистина е такава, понякога хората имат необходимост да се усамотят. Тази тема е породена от интереса ми към желаната самота като етап от духовното развитие. Ще споделя предимно собствен опит, тъй като отскоро ме занимава този въпрос и нямам наблюдения върху други, и ще са радвам да се включат повече хора в тази дискусия.

Още от дете обичах да се усамотявам, да чета, да правя интересни за мен неща. Обичам да общувам с хората, но мога и имам необходимост да прекарвам дълго време сама и не изпитвам скука. Едва наскоро осъзнах, че в периодите на тази желана самота са протичали процеси на активен пренос на информация "отнякъде" към мен - тоест, тези периоди на уединение се явяват като време на общуване с висшия Аз, буквално мога да го накера време на обучение и няма да е пресилено.

Не съм обсъждала това с никого досега, но предполагам, че се случва на всички. Ще бъда благодарна за всяко споделено мнение.

Би било добре, ако сме готови за това, разбира се - да осъзнаем вече, че има два вида знание - външно(светлина) и вътрешно (виделина; това е духовната светлина). Библиотека "Триъгълник" ще помогне - един бърз преглед , по ключова дума "знание" - лесно ще ни убеди , че Учителят разделя знанието на два вида - външно, с отрицателен знак, от което следва да се изчистим, защото назначението му е било временно и само да ни доведе до истинското, вътрешното, до знанието с положителен знак, виделината, което единствено е спасителното знание и води към Царството на Любовта, Мъдростта, Истината и Свободата. Докато не направим това разграничение - всеки за себе си (ето тук е ролята на самотата) - само ще се занимаваме във "външната тъмница" , "където е плач и скърцане със зъби" (Библия)...

Редактирано Май 30, 2009 от velinavasileva

[Венцислав_]

Май... съществуването ни упорито опитва ударно да ни отвори очите, а ние все обръщаме хастара на клепачите...

Та...

Самотата

е онзи преломен момент,

в който човек разбира, че нищо външно не е в състояние да закърпи пробитостта му,

колкото и отчаяно и болезнено, като разлом в плътта му, да усеща всички загуби на неща, които никога, по никакъв начин не са му принадлежали.

...онзи преломен момент,

в който разбира, че всички липси са само сенки от изгубената му същност,

бледи проекции на спомена от изветрялата му събожественост.

Всяко създание търси посоката към своята завършеност

и е способно да я намери само в самотата.

Мога лесно да се самоопровергая, но действителността ще бъде отново така добра, да ми покаже, че всичко, което отминава,

всъщност, отминава.

Когато от множеството, останеш едно,

просто трябва да продължиш към нулата си,

за да станеш безкрайност.

Ние, хората, не можем да вървим по този път,

но дано той е способен да ни извървява.

Редактирано Октомври 31, 2009 от Венцислав_

[Венцислав_]

Самотата...

е най-истинното чувство, което би могло да бъде изпитано от човека.

Когато той е сам със себе си, усеща онази вътрешна фундаментална празнота, от която толкова много го е страх и заради която започва да търси всякакви външни начини да не си позволява да остава в нейните прегръдки. Той се привързва към хоби, към професия, към партньор и т.н., само и само да започне да се идентифицира с нещо различно от него самия, защото той, изолиран от всички придатъци, знае, че е непълен. Не, той не знае, той го осезава и тази негова нецялост го разкъсва отвътре. Заради нея човекът става търсещ, издирва авторитети и учители, писани и неписани знания, които може да излива в себе си до безкрай, но всичко това е само за да не остане със себе си. И затрупва себе си с духовни придобивки, които се формират в последствие във вътрешен глас, чиято роля е единствено да не бъде чут най-вътрешният глас.

Той е чувал отвсякъде, че смисълът на пътя е себеопознаването, но точно колкото конкретните външни източници на тази аксиома, толкова и търсещият човек, допуска само етикетната и форма. Той не би могъл да остане със себе си, защото там ще открие фоновото си несъвършенство. Нали затова е тръгнал към всички учения, които му заявяват, че светът е съвършен, че човекът е неразгърнат потенциал и е достатъчно единствено да пожелае да изяви възможностите си, за да полети.

Всъщност, всичко това би могло да бъде и вярно. Но не и за търсещият човек, който си прибавя само чужди ментални форми, които отчаяно опитва да приобщи към съзнанието си, но те винаги ще бъдат външни. Реалното опознаване на себе си се оказва един абсурд, защото кой би се потопил в своята самота, кой би тръгнал да я разглежда от всички страни и да потъва все повече и повече в нея...

Не е ли по-лесно да избягаме от реалността и да си харесаме някоя друга, която да наречем също реалност, но с голяма буква.

И така никога няма да приемем себе си.

И само ще говорим и ще имитираме онзи величествен потенциал, но никога няма да достигнем до него. Той е тук и сега, вътре в нас. Вътре, където ние никога не бихме влезли.

Самотата е единственото нещо, което свързва азовете.

И само чрез нея, като начало на себепознанието (наистина себепознание, а не придобиване на информационни форми), може да бъде преодолян Азът, за да остане само свързаността. Онази свещена и същностна свързаност, която е основа на всичко съществуващо и която единствено е Любов.

[Ники_]

Самотата...

е най-истинното чувство, което би могло да бъде изпитано от човека.

Когато той е сам със себе си, усеща онази вътрешна фундаментална празнота, от която толкова много го е страх и заради която започва да търси всякакви външни начини да не си позволява да остава в нейните прегръдки. Той се привързва към хоби, към професия, към партньор и т.н., само и само да започне да се идентифицира с нещо различно от него самия, защото той, изолиран от всички придатъци, знае, че е непълен. Не, той не знае, той го осезава и тази негова нецялост го разкъсва отвътре. Заради нея човекът става търсещ, издирва авторитети и учители, писани и неписани знания, които може да излива в себе си до безкрай, но всичко това е само за да не остане със себе си. И затрупва себе си с духовни придобивки, които се формират в последствие във вътрешен глас, чиято роля е единствено да не бъде чут най-вътрешният глас.

Той е чувал отвсякъде, че смисълът на пътя е себеопознаването, но точно колкото конкретните външни източници на тази аксиома, толкова и търсещият човек, допуска само етикетната и форма. Той не би могъл да остане със себе си, защото там ще открие фоновото си несъвършенство. Нали затова е тръгнал към всички учения, които му заявяват, че светът е съвършен, че човекът е неразгърнат потенциал и е достатъчно единствено да пожелае да изяви възможностите си, за да полети.

Всъщност, всичко това би могло да бъде и вярно. Но не и за търсещият човек, който си прибавя само чужди ментални форми, които отчаяно опитва да приобщи към съзнанието си, но те винаги ще бъдат външни. Реалното опознаване на себе си се оказва един абсурд, защото кой би се потопил в своята самота, кой би тръгнал да я разглежда от всички страни и да потъва все повече и повече в нея...

Не е ли по-лесно да избягаме от реалността и да си харесаме някоя друга, която да наречем също реалност, но с голяма буква.

И така никога няма да приемем себе си.

И само ще говорим и ще имитираме онзи величествен потенциал, но никога няма да достигнем до него. Той е тук и сега, вътре в нас. Вътре, където ние никога не бихме влезли.

Самотата е единственото нещо, което свързва азовете.

И само чрез нея, като начало на себепознанието (наистина себепознание, а не придобиване на информационни форми), може да бъде преодолян Азът, за да остане само свързаността. Онази свещена и същностна свързаност, която е основа на всичко съществуващо и която единствено е Любов.

Привет, Венци!

Хубаво е и е така. Човек бяга от тази самота при която се появява, както ти я наричаш "онази вътрешна фундаментална празнота". Само че това, за което говориш не е края на Пътя, наречен "навлизане навътре". Човек трябва да не се страхува от тази празнота, за която пишеш и бива да се потопи изцяло в нейните прегрътки, докато изчезне напълно самият той.

Прилича на тъмна и непрогледна нощ, която те обгръща нежно. Да, страшно е, защото това е твоят край. там ти изчезваш.

Това е смъртта приживе.

Казват, че самадхи е смърт.

А след смъртта следва задължително въпросното новораждане.

Както писах обаче е нужно време, за да може тази Нощ да се оттегли и да дойде Денят, който Ден е синоним на това, което будистите наричат "Сияйната Буда Природа", а в Дао се нарича "Абсолютната Пустота, която е излъчваща" (сияйност, светлина, индентично на будиския термин).

Тъй че, туй дат го пишеш е част от Пътя, но Пътя бива да продължи още навътре. Да се отдадеш.

Та човек трябва да навлезе в тази пустота, която е непълна и е самата бездна, самата смърт и да изчезне в нея. Тогава се появява Денят, а денят винаги започва с Утрото и изгрева на Слънчо (Любовта). Тогава вече Пустотата не е съвсем Пуста, а ясна Светлина, изпълваща/зареждаща цялото същество, правейки го пълноценно. Това е пълното себепознание - да навлезеш навътре, пласт след пласт, докато не достигнеш до Светлината, която да не е плод на твоето въображение.

Всъщност това е йога, дао, тантра, християството, ислям, медитацията...

Прилагам интересен цитат по въпроса:

Да се вижда Пустотата не-празна е правилно, а да се вижда тя празна е погрешно, защото несполучливото завръщане в центъра дзицяо прачи да се прояви светлината на жизнеността.

Под сърцето и над половите органи има празно пространство, където духовната жизненост (шънци) образува кухина. Когато духът и жизнеността се завръщат в тази кухина, духовната жизненост се издига, за да образува кръг светлина, който не е празен. Пустотата, която не излъчва е относителна, докато излъчващата Пустота е абсолютна. Абсолютната Пустота не е празна като относителната. Пустотата, която не е празна, е духовна светлина, която на свой ред е духът, т.е. жизнеността...

"Когато златния механизъм на алхимията се задвижва и поражда блясъци светлина, тогава Дворецът на Пустотата (сюйшъ, т.е. сърцето, освободено от желания и чувства) ще се озари от бяла светлина, която ще отвори Тайната врата (сюангуан)."

...

Тази точка е между очите, в центъра на мозъка. Лаодзъ я нарича "Врата на небето и земята". Затова той препоръчва на хората да се концентрират върху този център, за да реализират единството на всички неща. В този център има "перла" с големината на оризово зърно, която е центърът между небето и земята в човешкото тяло, т.е. в микрокосмосът. Тя е кухината на вродената жизненост. Но да се знае нейното местоположение не е достатъчно, защото тя не притежава чудната светлина на същностната природа, чийто символ е кръг и която Конфуции нарича добродетелно съвършенство (жън). Книгата на промените го нарича Предел (у-дзи), Буда го нарича Съвършенство (Безпределно), а даоистите - Елексир на безсмъртието, или духовна светлина. Всички тези определения се отнасят за вродената, Единствено Истинската Жизненост. Който познава тази кухина може да приготви Елексира на безсмъртието.

Затова е казано: "Когато Единното е постигната, всички проблеми са решени".

Така, по време на тренировка, очите трябва да са насочени навътре, към центъра на междувеждието, за да се задържи Единното, което трябва да се пази в изходната кухина на духа (дзицяо) без напрежение, но и без отпускане. Това се нарича задържане на духа в неговата изходна кухина. Тази кухина е коренът, от който израства вечния живот и тя се намира там, където се усъвършенства същностната природа.

"Ако изходната кухина не е установена, първичното дишане няма да може да се поддържа постоянно, духът не ще има основа за сублимация, алхимичният елемент ще е недостатъчен и човек няма да може да изработи Златния елексир". Защото кухината зад междувеждието е основа на духовната стабилност и център на всички неща. Тя не съдържа нищо, нито отвън, нито отвътре, което вниманието да може да задържи (последством ума) или да види в състояние на безмисловност (несъзнателно), защото ако задържиш вниманието си върху това, означава да си свързан с видимото, а да бъдеш безмисловен ("несъзнателен"), означава да вървиш към Относителната Пустота. Какъв ли вид тренировка трябва да проведе човек, за да постигне резултати?

Правилният метод е следният: Практикуващия трябва да затвори очи и да успокои ума си така, че да може да "задържи" кухината на духа (дзицяо), докато не се появи светлината на същностната природа. Това ще бъде потвърждение за правилността на метода.

Устата трябва да бъде затворена, а езикът да докасва небцето (над предните зъби), за да обездвижи духа и жизнеността. Ако концентрацията на вниманието е правилна, такова ще бъде и сърцето между небето (главата) и земята (долната част на корема). Ако духът е чист, Великият предел (тайдзи) ще бъде правино осъзнат. Ако се постигне "безмислието", впоследствие това ще доведе до състояние на яснота и чистота. В Абсолютната Пустота (липсата на сетивни данни) и в Пределната Тишина възниква бяла светлина, за да озари празното сърце (сюйшъ). Тогава златният механизъм ще излъчи проблясъци светлина. Вашето сърце, Небето и Земята, ще се проясни от само себе си.

Източник: "Даоистка вътрешна алхимия; Тайната за усъвършенстване на същностната природа и вечния живот" Джао Бичън

Песен на възвисената тишина

(Откъс от "Тайната за получаване на вътрешния елексир в изкуството Тай-Дзи")

"Седейки в спокойствие, отдай се на съзерцание

Ти получаваш импулс в юнгуан*.

Дишането е свободно, но контролирано,

Ин и Ян плавно преминават едно в друго.

И животворна светлина изпълва тялото.

Бъди спокоен, нека огъня да гори бавно,

Затвори очи и с мисъл обгърни сърцето.

Нека твой източник стане спокойствието,

След сто дни ще видиш резултатта,

Като капка елексир, създаден от кан**,

И жълтата жена*** подарява пламък,

Дете и майка сияят пурпурно.

И е безгранична непостижимата красота.

Изпълнете с жизнена енергия (ци) цялото тяло.

Кому е подвластен този толкова прекрасен опит?

Той е подобен на необятните чудни блянове.

Душата, погълната от първопричината,

И елексирът преодолява трити бариери****.

Издига се от дан-тян***** до висотата на ниюн******

И в зонгуан******* продължава потъването.

Водата с огъня стават на течащ живак,

А ву******** и ий********* съставят елексира.

Приспете мислите и животът ще възтържествува,

И вашият дух ще породи три хиляди светове,

И златния петел********** ще ви запее песен.

В сянката на дърветата, нехвърлящи сянка.

А червеният лотос разцъфва в мрака на ноща.

И отново настава зима, слънцето засиява,

И ревът на Дракона*********** разтърсва всичко наоколо,

Благославяйки тигрите************ с радост,

Божествената музика изпълва небесата,

Нещо възниква от мъглявата смес;

И безкрайността (У-Дзи) добива своя образ,

Прекрасен в тайнството и потаен в красотата.

Кръговратът на потока пробива трите бариери*************;

Съюзът на Земята и Небето поражда всички явления.

От природата пий роса - тя е сладка като мед,

Напитка на боговете (будите) и свята радост.

Когато пределът е положен с двойственост тленна,

Аз разбирам - с вяра всички са равни пред Бога!

Когато си уморен - спи, когато си гладен - яж,

След това прикади с ладан и медитирай

Великото Дао (Път) представи пред себе си

Не се подавай на никакви лукави изкушения,

Загубвайки човешкия облик,

Може за милион години да загубиш и душата си.

Блаженият духом намира Небето (рая),

Слепецът блуждае в дебрите на материалното.

За глупеца крайната тайна (истина) не е достъпна,

А да я изпуснеш е най-тежкия грях.

Сложи четирите принципа в основата,

Пътищата на земното лежат в мимолетното.

Първо отключи врата на чудесната тайна

И подхранвай кълна на душата без прекъсване;

Дай на учителя да съставя елексири.

Известно е на избраните какво е истински живак**************

Не друго, а напитка на дълголетието и вечния живот.

Улавяй всеки миг и работи на себе си

Не отлагай духовната тренировка като последна.

Извисяването на душата е възможно за три години,

За някои са необходими десет години

За да засияе силата на елексира."

Джан Санфен - смирен жрец на Дао, поклонник на Празнотата и Чистотата

Редактирано Август 17, 2010 от Ники_

[Мария-София]

Самотата като етап от духовното развитие

В повечето случаи (и в предните постове също е видно) самотата се явява като метод използван от Невидимият свят за коригиране на поведението на даден човек,когато се приключва обикновено даден етап от живота и трябва да се премине в друг.Обикновено такива преходи почти винаги се съпътстват от период на усамотение,и тогава именно се правят равносметки, преосмислят се нещата,следват действия в нова посока,…нов импулс и ново трупане на опит,развитие на идеите и… съответно цикъла се затваря с изпадане отново в едно от най-доброите състояния за преосмисляне на живота ни – самота!

Добре измислена цикличност,при която чрез ограничение на едно социалното същество се дават много добри възможности за израстване му.Доста хора осъзнават това и винаги,когато говорят за самотата са благодарни на тези състояния,но до сега не съм срещал човек,на който ТЯ да липсва.

Общо взето с времето човек израства и този метод „за корекции” отпада и то благодарение на Светлината,която получава при решаването на проблемите…Тогава няма необходимост от „ограничения” ,които да ни водят в Правият път.В този случай вече може да се говори за самотата като етап от духовното развитие.Тогава самотата представлява едно единение с Първоизточника,което е едно от най-прекрасните, осъзнати състояния,в които може да се намира човек през земното си пребиваване.Това сливане създава чувството за съществуване вътре в нещата,…тогава отпадат всякакви въпроси –пълнота,яснота и цялостност… Неизмеримо спокойствие и щастие от доловената хармония и единство навсякъде и във всичко.

В такова състояние на „самота” можеш да обиколиш цялата Вселена,заедно със спалният си чували от някое планинско връхче… Тогава чувството за принадлежност е много силно и прераства в преклонение и отдаденост,при което човек е готов да пожертва всичко,което има за служене… Абсолютно чувство за осъзнатост ! А заспиването в такова състояние,те пренася в най-топлата и нежна прегръдка на Природата,която ти създава неимоверно чувство за сигурност и защита.

Такова състояние на „самота” може да подари на човек и най-незабравимата му Коледа и Нова година,посрещнати с шепа плод например. Неописуемо е изпитаното щастие и обилната радост,която се стича от очите,…и то само от страничната гледката на весели и празнуващи хора.

Изобщо самотата след определен етап от живота на човека е много приятно нещо,но не трябва да се забравя,че на Земята човек има,както се каза тук и „социални функции”,което значи че … не бива да се прекалява много !

Поздрави!

На определен етап от развитието си човек задължително минава през самотата, като едно преходно, междинно положение. Хората общуват помежду си на различни нива и от тази гледна точка, самота можем да имаме, когато нашето желание е да общуваме с другите на ниво по-високо от това, което те могат да ни предложат. Или пък обратния случай - обкръжаващите ни да подържат общуване на такова ниво, което затруднява нас самите. В първия случай особено, въпреки че ние можем да общуваме с другите и на тяхното ниво, ние все пак чувстваме една неудовлетвореност. Можем да имаме несъответствие и в интересите. Това, което нашето обкръжение ни предлага, просто може да не съвпада с начина ни на мислене и това, което привлича нас самите. И при този случай, ние можем външно да изглеждаме комуникативни, общуването с околните да е налице, но това да не е общуването, което ние търсим и отново да се чувстваме самотни. Пак ще повторя, че самотата е нещо през което всеки в определен момент от Живота си преминава. Това особено важи за тези, които са се насочили към духовното, но все още не са придобили тази увереност и сила чрез която да привлекат (или да бъдат привлечени, защото това привличане не е едностранно, а взаимно) и други хора с подобни стремежи към себе си.

Според мен, колкото повече човек се развива (израства) духовно, толкова е по самотен.

Или хората, с които може да споделя възгледите си намаляват пропорционално на духовното му развитие.

В тази връзка, той не е самотен физически, а духовно.

азбуки!

Нямам спомен да съм имала толкова много духовно близки хора преди да тръгна по Пътя си съзнателно. Преди се чувствах самотна, сега имам усещането, че по цялата планета има невероятно много хора, с които живеем и учим заедно... И все пак, всеки сам си пише домашните и си прави тестовете...

И колкото и пълноценно той да се чувства със себе си, необходимост от общуване и споделяне ще има винаги, а ще става все по-трудно да открива хората, от които се нуждае.

Защото това е следващата задача по Пътя....

Да спре да търси хората, от които той смята, че се нуждае, да се учи да намира в хората, които съдбата слага до него или му праща (Бог решава от кого се нуждаем по-добре от нас) душите, с които да общува, да споделя и с които да се учи заедно....

Самотата е шанс да осъзнаем това...

Има привличане основано на подобието и такова основано на противоположността. Човек може да привлече хора към себе си и според двата закона. Действието на Божествените закони е установено. Оттам нататък всичко зависи от самия човек – от действията и мислите му от миналото, трансформирали се в карма, или от настоящите му мисли и действия. Когато човек се опита да преодолее материалното и да утвърди духовното в себе си, материалната природа се повдига срещу него с всичките си налични сили. Това е период на изпитания, когато привличането става преди всичко по закона на противоположностите и период по време на който самотата е неизбежна. Това продължава докато нисшата природа не бъде победена окончателно. Това е период в който човек заобиколен от грубо-материалното е необходимо да не се повлияе от него и да се насочи към духовното с цялото си същество. Докато човек е в среда от духовно извисени хора, е лесно да бъде духовен. Затова е и този етап когато ученикът трябва „да премине сам през мрака“ – външен и вътрешен, и да достигне сам до светлината, а не да чака тя да дойде при него.

Благодаря на създателите на форума и на всички участващи!Намерих ви точно в такъв момент на самота.

Цитираните постове отразяват моето усещане по темата.От година и нещо съм в този етап.

Самотата в тези периоди се дължи на липса на контакт и близост с духовно напреднали хора,които вървят по пътя на Светлината, и няма с кой да споделиш полета на вдъхновението и ежедневните открития на Бога в себе си,достигането на състояние на хармония и любов ... и виждането на висшия промисъл зад всяко нещо...

И няма кой да ти подаде ръка,когато грубо-материалната природа се надига с всички сили и изпитанията те връхлитат.Преминаваш сам през мрака...Станимир го е казал прекрасно.

Благодаря,че ви има.

[Креми (късметче)]

Koйто търси - намира.

От моя опит - обкръжението просто се променя.

И когато старите приятели след период на отдръпване видят, че този човек е отново с приятели, уверен, усмихнат и успешен, те са заинтригувани и започват пак да се навъртат наоколо. И така всъщност човек започва да променя средата около себе си.

П.П.Има един нюанс на оставане сам със себе си - той не само си е постоянен, а и много "здравословен", за да може човек да се вглъби и да пресее същественото от несъщественото в живота ... мисля, че не за това става въпрос. В нашето общество по-скоро и сред хора човек може да е чувства самотен - ако реши да се потопява в такива настроения.

Редактирано Август 17, 2010 от късметче

[Диана Илиева]

Koйто търси - намира.

От моя опит - обкръжението просто се променя.

И когато старите приятели след период на отдръпване видят, че този човек е отново с приятели, уверен, усмихнат и успешен, те са заинтригувани и започват пак да се навъртат наоколо. И така всъщност човек започва да променя средата около себе си.

...

Taка е, мога да потвърдя същото

[Guest pavletA]

Самотата е част от пътя на духовното израстване.Това е моето усещане и е хубаво, че това става на етапи.Мисля, че се изисква гъвкавост на съзнанието, във взаимоотношенията с близките, приятелите.Все пак сме социални същества.Част сме от социалната система.Може би всеки индивид има такива периоди в живота си.Всяко ниво на израстване на елемент от системата повдига съзнанието на околните.Самотата може да е свързана с изживяване на криза, на прелом в мисленето, на преодоляване на емоцията.Духовните уроци на всеки индивид са различни по форма, проблема е да бъдем готови да понесем болката от израстването на съзнанието.Новоподредената действителност е свързана със отказ от стари модели на мислене.Може би самотата е естествено състояние на духа да преодолее тези промени.

[Ines Raycheva]

Много ми е интересна темата и затова ще споделя тук едно мое осъзнаване - ще се радвам ако и други изявят желание да възродят обсъждането... 

 

Снощи си направих интересен експеримент... Оставих се да почувствам от къде идва болката при усещането ми за самота.

Идва от слънчевия сплит. 
Имаше години, в които мислех, че е от сърцето, но никак не е от там!

Слънчевият сплит - този мощен енергиен център - е пряко свързан с Егото и усещането за притежание! От там идва и ревността.

Усещането за самота е илюзия. Никога не можеш да останеш сам. Ти си всичко и всичко е в Теб - на едно по-високо ниво, обаче.

На ниво форма, т.е, на ниво Човек си не половинка, ами направо четвъртинка... ("четвъртит си" - си помислих и ми стана весело)
Липсата е осезаема и си я търсим отвън - партньори, приятели, секс, храна, алкохол, наркотици - все тая, когато е с цел, най-често несъзнавана, да попълва липси. И това всичко от фокуса върху: Какво нямам? / Какво още мога да имам?

И кога всъщност си точно тук и сега и живееш, а не си във фантазия/спомени?...

 

[АлександърТ.А.]

Прочете ли първа страница . Има хубави мнения , има , стихове .

 

Цитат

 

И кога всъщност си точно тук и сега и живееш, а не си във фантазия/спомени?...

 

 

Даа , егото .   Неразбиране факта на ,, аз отделно същество", като илюзия . Сега почти всеки знае какво е скука .Може би съм зъл , като си мисля че скуката е първия опит да хвърлиш прах в очите на обществото . Неумело казвайки ,,аз имам богат вътрешен живот" .  

 

[Ники_]

В 5/8/2018 at 15:05, Ines Raycheva каза:

Много ми е интересна темата и затова ще споделя тук едно мое осъзнаване - ще се радвам ако и други изявят желание да възродят обсъждането... 

 

Снощи си направих интересен експеримент... Оставих се да почувствам от къде идва болката при усещането ми за самота.

Идва от слънчевия сплит. 
Имаше години, в които мислех, че е от сърцето, но никак не е от там!

Слънчевият сплит - този мощен енергиен център - е пряко свързан с Егото и усещането за притежание! От там идва и ревността.

Усещането за самота е илюзия. Никога не можеш да останеш сам. Ти си всичко и всичко е в Теб - на едно по-високо ниво, обаче.

На ниво форма, т.е, на ниво Човек си не половинка, ами направо четвъртинка... ("четвъртит си" - си помислих и ми стана весело)
Липсата е осезаема и си я търсим отвън - партньори, приятели, секс, храна, алкохол, наркотици - все тая, когато е с цел, най-често несъзнавана, да попълва липси. И това всичко от фокуса върху: Какво нямам? / Какво още мога да имам?

И кога всъщност си точно тук и сега и живееш, а не си във фантазия/спомени?...

 

Според мен... болката може да се прояви дори в ушите, и зависи от специфичните, индивидуални нагласи в човека, които са предпоставка за въпросната реакция.
Сиреч зависи как ни сработва психиката, как възприемаме и как реагираме на и към дадената ситуация.
При някои може да се "стегне" в областта на трета чакра, при други в областта на шеста. Едни ще получат инсулт, други инфаркт, а трети ще ги хване разтрайство. Четвърти пък въобще няма да се трогнат.

 

Често реакцията в областта на т.н. слънчев сплит е поради съпротива и липса на приемане.

Страхът и болката от самотата произлизат от нетрансформираност на основния проблем във всяко същество - страхът от смъртта.
Първият еволюит на страха от смъртта е страхът от нещастие и самота. Сам в гроба.
Там е и скуката, отегчението...

Човек не може да получи трайно удовлетворение докато не открие долбоката си същност (която е същността на всичко). до преди това все ще търси да запълна тази бездна от неудовлетвореност с какво ли не. Там са загубите и печалбите, притежанията и липсите.

Колкото до тук и сега... Има един много прост трик, чрез който човек разпознава, че сега, в този миг, няма никакви проблеми. Просто поглежда навътре и се опитва да установи как е в момента, как се чувства сега. Без минало, без бъдеще. Сега как се чувства - това да установи.

[Максим]

Както бях сам преди 10 години, когато пишех тук активно, така съм и сега. Това е моят път и съдба явно, сам съм си го избрал и държа на него. Когато си убеден и държиш на избора си, самотата не плаши. Напротив, радвам се на пространството и мирът, които са около мен. Това е такава необятна свобода, да си независим. Много хора се хващат за връзки поради страх от самотата и не се развиват, а вегетират вкопчени един за друг. Аз нямам усещането за непълнота, че да трябва да търся друга половинка. Аз съм цялостен. Никога не съм можел да спя с други хора в една обща стая, камо ли в едно легло. Например. Но това е друга тема.

Ако намериш правилното общуване към себе си, тогава самотата е блаженство. Няма нищо страшно в самотата. Според мен самотата е естественото състояние на човека. Тя е твоят най-добър приятел. Но поради външните влияния хората се привличат в приятелства и контакти и мислят, че те са незаменими за тях.

Самотата е може би най-погрешно възприемания феномен. 90% от хората ще кажат, че самотата е нещо лошо и биха искали да се избавят непременно от нея. Но тя е наша природа. Много от най-важните жизнени функции се случват в самота. Не можем да вземем никого в съня си, затваряме очи и заспиваме. Нито можем да се наспим вместо някой друг. Храната се усвоява много по-правилно ако не се разсейваме и не разговаряме с никого по време на хранене. Медитацията и молитвата също се случват в самота. Може да се молиш с друг човек заедно, но ако не си обърнат навътре към себе си, тя няма да се получи.

Но когато на хората им стане скучно със себе си, започват да търсят компания, за да се избавят от самотата, а всъщност от скуката или пустотата. Но ако не ти е скучно със самия теб, тогава нямаш такава трескава потребност непременно да търсиш компания или връзка.

 

 

[Ники_]

преди 6 часа, Максим каза:

Както бях сам преди 10 години, когато пишех тук активно, така съм и сега. Това е моят път и съдба явно, сам съм си го избрал и държа на него. Когато си убеден и държиш на избора си, самотата не плаши. Напротив, радвам се на пространството и мирът, които са около мен. Това е такава необятна свобода, да си независим. Много хора се хващат за връзки поради страх от самотата и не се развиват, а вегетират вкопчени един за друг. Аз нямам усещането за непълнота, че да трябва да търся друга половинка. Аз съм цялостен. Никога не съм можел да спя с други хора в една обща стая, камо ли в едно легло. Например. Но това е друга тема.

Ако намериш правилното общуване към себе си, тогава самотата е блаженство. Няма нищо страшно в самотата. Според мен самотата е естественото състояние на човека. Тя е твоят най-добър приятел. Но поради външните влияния хората се привличат в приятелства и контакти и мислят, че те са незаменими за тях.

Самотата е може би най-погрешно възприемания феномен. 90% от хората ще кажат, че самотата е нещо лошо и биха искали да се избавят непременно от нея. Но тя е наша природа. Много от най-важните жизнени функции се случват в самота. Не можем да вземем никого в съня си, затваряме очи и заспиваме. Нито можем да се наспим вместо някой друг. Храната се усвоява много по-правилно ако не се разсейваме и не разговаряме с никого по време на хранене. Медитацията и молитвата също се случват в самота. Може да се молиш с друг човек заедно, но ако не си обърнат навътре към себе си, тя няма да се получи.

Но когато на хората им стане скучно със себе си, започват да търсят компания, за да се избавят от самотата, а всъщност от скуката или пустотата. Но ако не ти е скучно със самия теб, тогава нямаш такава трескава потребност непременно да търсиш компания или връзка.

 

 

Когато човек рече нещо подобно на "това е моя път", той вече се е описал/отъждествил с нещо и има предубеждения; сложил е някакъв костюм и вратовръзка.

Разбира се, че самотата не плаши, ако има правилно разбиране за нея, а даже напротив - в нея човек по-лесно (условно казано) може да разбере дълбоката си същност, или поне едното и лице.
Другото лице на същността обаче е свързана с проявлението, с взаимоотношенията.
Ако човек намери правилното общуване с другите, тогава социума става блаженство и не само нямаш проблем да спиш в една стая с който и да е, или в едно легло, а си е абсолютен кеф.

Човек винаги залита в крайностите - или е социален, изпитващ страх от самотата, или е саможив, изпитващ страх, неприязън, неудобство, а даже понякога раздразнение и ненавист към социалния живот, към взаимоотношенията.

Общо взето затова има два главни подхода - единят е с аскетичен привкус, а другия е социален.
Няма начин да извършваш карма и бхакти йога ако си сам в гората, или по-точно в пустинята. В същото време няма как да извършваш еднонасочена концентрация докато децата ти се катерят по главата, и докато жена ти разговаря с теб вечер след работа.
В живота съм различил два основни типа моменти - моменти в които си "сам", и моменти, в които си "забъркан социално" и лично аз действам според каквото се появи.

Учителят е свел учение, което по същия начин засяга и двата основни типа съществуване.
Човек трябва да практикува това, което лесно му дава постижение, но бива да практикува и онова, което му е трудно, за да има преодоляване.

Редактирано Май 10, 2018 от Ники_

[Донка]

Цитат

Казвам, че Христовото учение съдържа в себе си смисъла на живота. Всякога в две велики епохи има една низина. Ако разгледаме нашия мозък, ще видим, че и той има вдлъбнатини и издатини; благодарение на тия бразди може да циркулира човешката мисъл. И земята е с такива вдлъбнатини, които създават известни течения, благодарение на които ние може да живеем. Някой казва: „Аз не искам да живея в долина“. – Ами къде искаш да живееш? Колко дяволи могат да живеят на един планински връх? Всички не могат да живеят там. Всякой в браздите на своя живот: веднъж в долина, друг път на връх, трети път пак в долина, четвърти – на връх, ще има слизане и качване, докато се разбере законът, че еволюцията е движение по една начупена линия. Обаче когато човек научи Христовото учение за кръглото движение във вечността, ще влезе в друга еволюция, която няма да върви нагоре-надолу, а ще върви в кръг.

Великден

Благодаря ви, приятели  

[Ines Raycheva]

Много интересно ми беше да прочета написаното. 

АлександърТ.А., още не съм прочела цялата тема

 

преди 14 часа, Ники_ каза:

Човек не може да получи трайно удовлетворение докато не открие долбоката си същност (която е същността на всичко). до преди това все ще търси да запълна тази бездна от неудовлетвореност

Точно това усещам и аз. И в този момент на трансформация, успях да погледна самотата така, както я гледах дълго време, но вече откъсната от страданието, като страничен наблюдател - не мога да дефинирам усещането с думи, честно казано.

 

Усещането за "тук и сега" ми дава много, наистина. Залива ме радост и благодарност, знам, че нищо не липсва и всичко е точно както Е - съвършено. Това промени начина, по който гледам на абсолютно всичко, начина по който СЪМ. Когато умът не  играе игрички, подвеждайки по наклонената плоскост на липсата и его-желанията. 

 

преди 13 часа, Максим каза:

Много хора се хващат за връзки поради страх от самотата и не се развиват, а вегетират вкопчени един за друг. Аз нямам усещането за непълнота, че да трябва да търся друга половинка. Аз съм цялостен.

Разбирам това усещане. И аз нямам потребност да се вкопчвам, но след дълги години на вкопченост към всичко, до което "мога да се докопам." Изключително примитивно и задушаващо усещане за всички замесени... Голям бич е (и) това днес, според мен. Като се тръгне от вещи, та до хора - яко пълнене на липси...

А, тя, ямата - бездънна - ямата на малкото човече в нас, което се страхува да не отлети бързо, бързо в неизвестното, виждайки го като страшно - непреработеният страх от смъртта, за който говори Ники_. 

 

преди 5 часа, Ники_ каза:

Ако човек намери правилното общуване с другите, тогава социума става блаженство и не само нямаш проблем да спиш в една стая с който и да е, или в едно легло, а си е абсолютен кеф.

Аз за себе си стигнах до разбирането, че когато стигнеш до здравия център в себе си, научиш се как да го усещаш, тогава посрещаш всичко с благодарност и готовност за учене, смирение, вместо с бунт и недоволство. 

 

[Ники_]

преди 2 часа, Ines Raycheva каза:

Точно това усещам и аз. И в този момент на трансформация, успях да погледна самотата така, както я гледах дълго време, но вече откъсната от страданието, като страничен наблюдател - не мога да дефинирам усещането с думи, честно казано.

 

Усещането за "тук и сега" ми дава много, наистина. Залива ме радост и благодарност, знам, че нищо не липсва и всичко е точно както Е - съвършено. Това промени начина, по който гледам на абсолютно всичко, начина по който СЪМ. Когато умът не  играе игрички, подвеждайки по наклонената плоскост на липсата и его-желанията. 

А, тя, ямата - бездънна - ямата на малкото човече в нас, което се страхува да не отлети бързо, бързо в неизвестното, виждайки го като страшно - непреработеният страх от смъртта, за който говори Ники_. 

Аз за себе си стигнах до разбирането, че когато стигнеш до здравия център в себе си, научиш се как да го усещаш, тогава посрещаш всичко с благодарност и готовност за учене, смирение, вместо с бунт и недоволство. 

С едно уточнение - да не се категоризира ума като нещо зло, защото е речено - ум царува, ум робува, ум патки пасе.

За, центърът, и аз мисля по подобен начин. Там обаче е цялото познание, познаваемото и познаващия.
Но да, няма нито бунт, нито недоволство.

Редактирано Май 10, 2018 от Ники_

[Ines Raycheva]

преди 16 часа, Ники_ каза:

С едно уточнение - да не се категоризира ума като нещо зло, защото е речено - ум царува, ум робува, ум патки пасе.

Да. Не съм го пояснила, но е важно уточнение. Въпросът е да е инструмент - полезно ми е да карам колело, но това не значи, че само така ще се движа...Или че ще се движа постоянно. 

[Ники_]

Умът има много аспекти, но два от тях са основни - природа на покой и природа на движение (мисли, концепции).

Третият основен аспект е самата му природа на осъзнатост.

Онова, което хората наричат "съзнание", което в същината си по нищо не се различава от формата, е съвкупност от тези три аспекта.

Нито едно същество не може да се движи, да мъдра и даже да съществува без тези, та камо ли да постигне каквото и да е.

[АлександърТ.А.]

Самотата се появява , когато човека бе разделен . И ще бъде така докато не стане цял .Ясно вие че ще е така , още много дълго .Не е лесно да се преодолее , както да се напише кое как е . Как се преодолява самотата от липсата на родния дом . Или самотата  от липсата на брачен другар . Самотата е в основата и е причина за развитие на сегашния ни ум . Сега сме в положение на изследване всяко едно нещо , докато видим същноста му .Така трупайки познание за същноста на явленията , изграждаме понятийния свят на висшия си ,,Аз" .  В това виждам смисъла .